Еню Кювлиев
Чичо Пей и Асма Бей (5) (Веселите приключения на две българчета)

В Търново.
Чичо Пей и Асма Бей чираци у чорбадди Манол

— Нищо, Асма Бей, — казал Чичо Пей. — Разбрах аз, че с ратайкуване няма да върви, ами хайде в Търново. Султанът заръчал на еснафите-папукчии^[1] да готвят папуци^[2] и кундури^[3] за аскера^[4], че московците^[5] се готвели да нападнат земите му. Година време вече работят и не могат да сколасат. От дърво хора търсили, чух да дума онзи ден бай Денчо Горненецът. Султанът заповядал, правят що правят — до шест месеца всичко да е готово. Още днес се стягай за път! Иди целуни майци си ръка да те благослови, а аз ще се отбия до воденицата да се обадя на нашите.

На другия ден, рано сутринта, Дуньо и Пейчо били в Търново и до обяд се настанили на работа у чорбаджи Манол папукчията. Той им дал по един стар калъп да набиват в него клечки и се учат. Но нали били сръчни, скоро започнали да делят мегдан в работата с другите момчета. Макар че вземали по пет гроша на неделята, спастрили си пари, облекли се като хората и вече не приличали на ратаи.

Чорбаджи Манол — техният господар — бил скъперник човек. Все гледал по-малко да плати на чираците и калфите и ги карал да работят от тъмно до тъмно. Като дойдел обяд и виждал, че чираците и калфите от другите папукчийници започват да отпасват престилките, начевал да подканя момчетата:

— Ха̀, момчета, наваляйте, че баба ви Манолица ей сега ще довтаса с чорбата!

А баба Манолица и хабер си нямала. Защото тъй й заръчвал чорбаджи Манол — да забавя чорбата, та момчетата да поработят барим един час и на обяд.

Това ядосвало калфите и чираците, но никой не смеел да обели зъб.

Веднаж, в най-голямата работа, когато на обяд чираците от другите папукчийници почивали, а майстор Манол току подканял момчетата да навалят, че баба Манолица скоро ще дойде с чорбата, Пейчо рекъл:

— А, бе майсторе, по това време не стоят гладни и онез, който са си загубили воловете.

Всички прехапали език от страх. Но чорбаджи Манол нищо не рекъл. Знаял той, че ако изгони Пейча, след него ще тръгне и Дуньо, а и другите чираци можели да хвърлят чуковете, както им било накипяло. Той преглътнал Пейчовите думи и проводил едно чираче за яденето. Къде ще иде? Работни ръце му трябвали тогава.

От този ден яденето започнало да идва навреме.

Ала къде петия месец работата намаляла. Много ръце — благословени, много гърла проклети! Всички еснафи свършили определената работа един месец по-рано. Кундурите и папуците, които султанът искал от търновския еснаф, били готови. — Чакай, — казал си майстор Манол, — да поразсърдя някои от момчетата, та дано си идат, че иначе трябва да им плащам на вятъра още цял месец.

Тъй бил уговорил с момчетата — да работят шест месеца. Същия ден баба Манолица пратила за обяд едно котле фасул.

— Хвърляйте чуковете, момчета, и сядайте да видите, баба ви Манолица каква рибена чорбица ви е сварила, — казал чорбаджи Манол.

Гладните момчета начаса хвърлили чуковете, навъртели се около бъкърчето и задрънкали лъжиците. Дрънкали, гледали, дрънкали, гледали — никаква риба, а жив, недоварен фасул гроха като лешници из бакърчето.

— Майсторе, това не е риба, — обадило се едно от момчетата.

— Риба е, риба! — креснал майсторът.

— Фасул е, — обадил се друг.

— Риба е! — креснал отново майсторът.

Риба-фасул, риба-фасул — скарали се.

— Ей сега ще се разсърди някой и ще си иде, — мислел си чорбаджи Манол.

Ала Дуньо, който досега мълчал, смигнал на Пейча, скочил и викнал:

— Не се гневете, момчета! Риба е! Не видите ли?… Само, че дребна.

Момчетата разбрали, че Дуньо крои нещо и, за голямо учудване на чорбаджи Манола, всички в един глас викнали:

— Риба е, риба, само че дребна!

И започнали лакомо да нагъват недоварения фасул.

Но като минали два-три дни, чуло се, че султанът събира нова войска и му трябвали още много кундури и папуци. Закукали пак припряно чуковете в папукчийската чаршия. Разшетали се майсторите. Запристигали гьонове, кожи, кълбета конци и чувалчета с кундурждийски клечки. Закипяла работа. Разтичали се майсторите да пращат по пазарджиите хабер на сколасаните чираци и калфи да се върнат на работа, а някои пратили хора да ги събират.

Усетил тоя вятър и чорбаджи Манол. Започнал пак да храни навреме и с тлъсти гостби чираците си, че го било страх да го не напуснат в този нов кипеж на работа. Пък и някои от майсторите, които били сколасали работниците си, със завистливо око поглеждали към папукчийницата му. Най-вече съседът му отсреща — гръкоманът Стратето, който вече сварил да придума някои от момчетата му.

Дуньо разбрал това и рекъл на Пейча:

— Чичо Пей, колелото се завъртя. Дойде и нашият ред.

И, същия ден, както си работели, Дуньо видял да ходи по керемидите на Юсеиновото кафене сивият котарак на Стратето.

— Майсторе, — викнал изведнаж Дуньо, — гледай по керемидите на Юсеиното кафене, каква мечка ходи.

Обърнал се майсторът. Гледа — сивата котка на Стратето дебне един опърпан врабец.

— Ами, мечка, — рекъл чорбаджи Манол. — Котаракът на Стратето.

— Мечка е! — викнал Дуньо и смигнал на Пейча.

— Мечка е! — креснал с голямото си гърлище Пейчо.

— Мечка е, мечка е! — развикали се и другите чираци.

— Майсторе, или ще признаеш, че е мечка, или ей сега ще хвърлим чуковете и ще отидем при Стратето, — викнал Дуньо.

Видял се в чудо чорбаджията. Разбрал той, накъде бие работата и рекъл:

— Я чакайте, бе момчета! Чакайте да видя по-добре! То нали съм прехвърлил години и от пуста работа ми са отслабнали очите, може и да не съм видял хубаво.

Па станал чорбаджи Манол и се завзирал.

— А бе, вярно, мечка е! — смънкал той. — Само че дребна.

— Като твоята риба, — обадил се Дуньо. — И малко сива, ама то е дето ходи по керемидите. Избеляла е от слънцето. След този случай, чорбаджи Манол започнал да се носи още по-харно с момчетата. Само в постни дни им готвел фасул и леща, а в другите — все блажно и навреме го донасяла баба Манолица. Но не можал да удържи чираците и калфите си стегнатият чорбаджия. Накрая на месеца един по един всички го напуснали и се пръснали по другите папукчийници.