Еню Кювлиев
Чичо Пей и Асма Бей (17) (Веселите приключения на две българчета)

Дунчо се връща в Плаковския манастир
Срещата му с Пейча

Дядо Халил излязъл да изпрати Дунча чак накрай Елена. Тук той му дал някои съвети и макар да знаел, че Дунчо не може да стане добър мюсюлманин, дал му една турска книжка и казал:

— Тази книжка ми е подарена от дядо ми Азис. Много набожен турчин беше той. Книжката съдържа 27 молитви и който я носи, предпазва го от зло. Седемдесет години нося аз този молитвеник. Благодаря на Аллаха! Нищо лошо не ми се е случвало. Най-лошият ден в живота ми бе днешният, когато те съдеха. Но и тогава аз горещо молех Аллах да те закриля и стисках до сърцето си това старо молитвениче. И Аллах ме чу. Ти си свободен и днешният час, часът на твоето освобождение, е най-щастливият за мене. Ето ти молитвеничето. То не ми трябва вече. Стар съм — нищо лошо ме не чака вече. Смъртта, която ме дебне, за мен, стареца, е освобождение. Дано доброто, което съм правил тук на земята, надделее и наследя вечния рай — Едема. Нека това книжле и силата на Аллаха те закрилят! Па целунал дядо Халил Дунча като свое чедо и го изпратил.

Дунчо целунал жилестата десница на дяда Халила, благодарил му от сърце и тръгнал. Било към обед. Ала като си плюл на петите, стигнал в Плаковския манастир рано-рано — братята още почивали в килиите си след обед, и манастирските порти били запънати. Дуньо потропал лекичко. Скоро се хлопнала вратата. А малко след това някой откачил тежката канджа на манастирската врата и отворил. Показал се дядо Тимотей — старият козар. Като видял Дунча, той отстъпил изплашен назад. Не повярвал на очите си. Ала когато Дунчо приближил и му целунал ръка, той го прегърнал и дълго не можал да му се нарадва. А Дуньо току се дърпал и питал за Пейча.

— Стана тя, каквато стана, Дунчо, — рекъл накрая старият козар. — Като те отвлякоха сеймените на Тосун бея, всичко се обърна с главата надолу. А най се забърка моята. Тамам Пейчо ми стана заместник, че краката ми с този пусти ревматизъм вече не държат, тебе те грабнаха. Върна се вечерта твоят другар и като научи, че сеймените на Тосун бея са те отвлекли, че като настръхна онова ми ти момче.

— Дай ми, дядо игумене, една пушка, — започна да се моли той на дяда Софрония. — Знам, имаш оръжие в манастира. Дай да ида да освободя Дунча!

Едва го раздумахме.

— А бе, момче глупаво, — думахме му ние, — какво ще сториш с две ръце. Че той, Тосун бей, не е сам. Има хора в конака си, и сеймени го пазят! Какво ще сториш с една кремъклийка пушка?

А той — не, та не! Най-сетне се съгласи. Но след малко, както се беше замислил, като скочи:

— Намислих! Ура, намислих!

— Какво си намислил? — питаме ние.

— Намислих, как ще освободя Дунча.

— Как?

— Още тази нощ ще замина за село, ще събера другарите, ще им разкажа, какво е сполетяло Дунча, ще образуваме хайдушка чета, ще нападнем конака на бея и ще го освободим.

Размърдахме пак езици ние да го раздумваме, ала не склони. Грабна козарската торба, целуна ръка на дяда игумена, за да вземе благословията му, и замина. Какво прави, къде ходи — не зная. Изонзиден, като кретах с козите над манастира, Пейчо се изстъписа пред мене, а малко по-настрана — гледам, няколко момчета все негова по̀ра^[1]. Питам го, какво мисли да прави.

— Нищо за сега, — дума той. — Още набавям оръжие за момчетата. С голи ръце няма да отидем. Размислих: калъч и пушки трябва да играят. И — гледам го, днес слезе в манастира и право при дяда Софрония. Два часа време стоя при него. После слязоха с дяда игумена долу при ма̀гера^[2], нарами две торби хляб и едно козле от стадото, което днес не изведох на паша, че се облачи и много ме болят краката, и отиде да нахрани момчетата. Надвечер каза, че пак ще дойде. Види се, пак за храна.

В това време някой потропал на манастирската врата. Дядо Тимотей се заклатил с болните си крака да иде да види, кой тропа, но Дунчо го спрял и се спуснал да отвори. А като отворил, що да види! Пейчо! Че като се прегърнали, че като се зацелували. Срещнали се тъй, както истински братя не се срещат. По едно време Дунчо взел да вика:

— По-полека ме стискай, бе Чичо Пей, ще ме удушиш!

А Пейчо го целувал и от радост плачел.

От техните викове наизскачали братята от килиите. Дошел и дядо Софроний. Гледали и се чудели, как Господ е събрал двамата приятели. Зашумяло в манастирския двор като в пчелен кошер. Не могат да се вредят да питат Дунча, как се е отървал, ще стане ли пак готвач в манастира, или ще се връща при Тосун бея.

Дунчо набързо и накратко им разправил, какво му се е случило. Разправил, как го сторили турчин, как го уловили, че яде пържено пиле. Разправил и за ходжата, и за дяда Халила, и за дето го съдили, и как се отървал. Че като прихнали да се смеят всички братя — къннал Балканът.

— Братя българи, по-полека, — рекъл Дунчо, — че нали ви казах за десетте на голо. Само за този смях, дето щях да ви направя, ходжата и Тосун бей искаха да го платя предварително с десет тояги. Хей, проклет ходжа е тоя Еленският!

Със смях и разправия — не сетили, че е дошло време за вечерня. Старият звънар дядо Прокопий ударил клепалото.

— А сега, братя, всички на черква да благодарите на Бога за днешната радост, — казал Дунчо. — Помолете се и за мен! Аз още не съм достоен да вляза в Божия дом. Че нали промених насила вярата си. Трябва по-напред да се изповядам на дяда Софрония. Ако той ми разреши — тогава.

— Ох, на дядо умното момче! — рекъл игуменът. — Че каква по-голяма изповед от тази, която направи сега пред всички братя. Хайде с нас! Ти не си променил вярата си. Насила са те потурчили. Но Господ ти даде ум да се изкопчиш от неверниците. Сега си при нас, за Божия слава и за наша радост.

И отвели Дунча в манастирската черква и молили се дълго и горещо всички, за да благодарят на Бога за голямата радост, която той им пратил него ден.

Само Пейчо не бил между богомолците. Никой не видял, кога той се измъкнал от манастира и отишел да съобщи на момчетата радостната новина и да ги доведе да видят Асма бея, за когото бяха тръгнали да се жертвуват.

Щастливото освобождение на Дунча отпразнували в манастира най-тържествено. Вечерта заклали пет ярета и до късни нощи се веселили и слушали дългите и предълги истории на Дуня, който заради момчетата на Пейча трябвало да повтори още веднаж. Същата нощ трябвало да се помисли, какво да се прави с четата. Повечето настоявали да се върнат по домовете си и да пазят в тайна всичко онова, което са чули, за да не дойде до ушите на Тосун бея. Но Чичо Пей и момчетата се възпротивили. Не искали тъй безславно да се върнат и станат за смях в селото. Само Дуньо, като всякога, не бързал да се намеси в разправията. Дълбоко замислен, той мълчал. А когато разпрата поутихнала, той вдигнал глава и рекъл:

— Чуйте, братя християни, какво ще ви кажа аз! Прав е Пейчо, прави са момчетата. Не бива да се върнат. Тръгнали са за едно добро дело. Не могли да го извършат, защото всесилният Бог, който вижда къде е правдата, ги е изпреварил. Но това не значи, че злото по нашия онеправдан край е свършено. Голямо е нещастието на нашите братя. По-голямо става то всеки ден. Турчинът беснее, граби, убива, пали. Нашите будни хайдути сноват из България, а комитетските хора из Румъния деноношно мислят и кроят, как да повдигнат на оръжие народа ни, та да се отърве от агарянското робство. Чух да се дума, че Хаджи Димитър и Ст. Караджа са минали Дунава и сега водят бой с турчина в Балкана. Онзи ден го чух от добрия дядо Халил. В конака на Тосун бея се думало. Като знаете това, ето какво мисля аз. Докато нашите по-големи братя с оръжие в ръка бродят из Балкана и леят кръвта си за свободата ни, ние можем да им бъдем полезни, било като принасяме тайната поща и оръжието, било като им носим хляб. А можем и по още един начин да им помагаме: като дебнем по селата, къде какви пакости правят турците и чорбаджиите-изедници. Дето можем, ние ще ги наказваме, дето не — ще ги обаждаме на нашите хайдути. Но ние няма да боравим с оръжие. Не сме още за такова нещо. Пък само с пушка и ятаган не се побеждава. Има още едно оръжие — човешкият ум. С ум ще водим бой ние. Как — ще ви кажа, когато трябва.