Еню Кювлиев
Чичо Пей и Асма Бей (21) (Веселите приключения на две българчета)

Диш Хака бей

Когато отишли в Ловеч, научили, че в село Ягнево беснувал някой си турчин Диш Хака бей. Той не бил никакъв бей. Тъй му, думали на прякор, а той си бил един прост и лаком турчин, ама от най-простите! Защо го наричали така, ще видите ей сега.

Научил се тоя Диш Хака бей, през ден през два, да яхва коня си и да ходи в Ягнево. Отсядал в някоя българска къща и започвал като господар да нарежда и иска, софра да му слагат, с печени пилета и кокошки да го гощават. И да се задоволявал само с това изедникът, както и да е. Но след като се наяждал, искал от българите и „диш хака“ да му плащат. Знаете ли, какво е „диш хака“?

— Не знаем, — отговаряме в един глас ние.

— Тогава слушайте да ви разкажа. Турците до толкова свикнали да обират раята, че след като се наяждали до пукване, искали от бедните българи да им плащат, че си хабили зъбите. Проклетници проклети! Не стига, че изпояждали най-хубавите кокошки и пилета на българите, ами и да им плащат отгоре! Ето на, тия пари, които турците вземали, че си хабели зъбите в тлъстите кокошки, наричали „диш хака“, което ще рече — зъбно право.

Най-прочут по взимане на „диш хака“ бил ей тоя на̀ турчин от Ловеч, който се отбивал в Ягнево. По един и по два пъти изредил той българските къщи и сума пари диш хака взел. Това накарало българите да го кръстят Диш Хака бей, защото малцина знаели истинското му име. Пък и никой не смеел да го запита, че бил един лют, грозен и страшен — да го не погледнеш.

Отсядал Диш Хака бей за обед в една къща, а за вечеря в друга, наяждал се като на Гергьовден и искал скъпо и прескъпо да му плащат, че си хабил зъбите. Пък зъбите му били като тесли, камъни да гризат няма да се изхабят. Намерил си значи, проклетникът, лесен занаят, хем да го хранят като владика, хем пари отгоре да му плащат.

Пък бил лаком, лаком! Ядел колкото пет души и каквото му се пощявало, искал. Не му ли го намериш и сложиш на софрата — гърбът да ти е здрав. Биел — и не гледал къде!

Онзи българин, който разправял на Дуня и Пейча за Диш Хака бей, казал:

— Още като прекрачи прага на къщата ми, започна да нарежда:

— Я ми уловете едно-две мартенски пилета! Имате ли хубаво масло?

— А че, нямаме, аго, — думам аз.

— Нямате ли? Ще поискате от съседите. Кои имат овце? — Геговци.

— Тогава от Геговци ще вземете. И да не се стискат им кажете, а повечко да дадат. Мартенските пилета са хубави, когато са пържени в много масло. Така ги обичам аз. От маслото кожата им се зачервява и хруска като сусамова халва.

И започнал тъй да разправя лакомият турчин и да преглъща лигите си, че ще речете — пилетата са пред него.

Разтичахме се ние обед да му приготвим. А житото в полето прегаря, зърното се рони. Но турчин гледа ли ти това. Той си знае своето. Оставихме ние сърповете, които бяхме нарамили да вървим да жънем, и едни се спуснахме из широкия и разграден двор да подмамим пилетата и уловим някои, други побързаха у Геговци за масло, трети се заловиха огнището да накладат, вода да греят.

А Диш Хака бей поиска да му постелем нова черга под ореха, че сянката му е дебела, и да го оградим с четири-пет възглавници. Па се изтегна да чака и засмука дългия си кехлибарен чибук.

Но пак не забрави да нарежда:

— Ами мед имате ли?

— Нямаме пчели, аго.

— Че какво ще е това ядене без мед? Где сте чули и видели турчин да се наяде сладко, ако отподире не си заслади с медец. Вие сте рая и трябва да знаете, как да угаждате на вашите господари. Мед да си имате всякога вкъщи. От друго село ще купите, но трябва да имате за такъв ден, когато гост като мене ви дойде в къщата. Виждал съм да хабите това хубаво ядене за бабини деветини: пити мажете за шарка, раздавате за умрели, за живи и за какви ли не дивотии. За господарите само трябва да пазите сладката гостба на Аллаховите мушици. Цяла пролет те тичат да берат мед, защото знаят, че господар ще го яде… Запомнете тия мои думи!

Тъй нареждал турчинът, а българите навеждали глави, тичали насам-натам и от ума им не излазяло желанието на турчина — мед да му намерят…

Като чули всичко това, Пейчо и Дуньо настръхнали.

— Маслото ще му светим още утре на тоя изедник, — викнал позеленял от яд Пейчо. — Само да ни падне!

— Ами, Чичо Пей, — обадило се едно от момчетата, — чу ли, какво каза човекът?

— Какво?

— Голям, силен и страшен бил Диш Хака бей.

— По-хубаво е, когато е голям! Нека да има, къде да налагам дебелата си тояга. Ти знаеш ли на широк гръб как приляга дебела тояга?

А Дунчо, както всякога, мълчал и мислил.

Същата нощ дружината преспала в дребната гора над Ягнево, а на сутринта Дуньо и Пейчо слезли в селото да разпитат, дали Диш Хака бей не е случайно там.

— Няма го, — казал старият овчар дядо Драган, при когото се отбили да питат. — И вчера не е идвал. Но, де да е, ако не днес, утре е тука. Той не се бави повече от три дни. Изпие ли парите, които взема от нас за зъбите си, поизгладнее ли, ето го — иде. И на която порта хлопне, от прага започва да нарежда, какво да му заколят и с какво да го нагостят.

— Ще го чакаме! — рекъл Пейчо. — Докато не го пратим при Аллаха да му каже право, за кого пчелите берат меда, няма да си идем оттука.

— Чичо Пей, — рекъл Дуньо, — да се не притесняват момчетата, я иди при тях и им разправи, какво сме научили и че ще останем тука, докато дойде турчинът. Аз ще постоя още малко при дяда Драгана. Има да го питам нещо. След час време съм при вас.

Като заминал Пейчо, Дуньо рекъл на дяда Драгана:

— Дядо Драгане, имам една молба към тебе.

— Казвай я! Ще й намерим леснината!

— Трябват ми едни клещи.

— Клещи ли? Кой ли по село ще има такова нещо? Чакай да помисля!

Мислил дядо Драган, напрягал ум — нищо не намислил.

— Освен да тръгна от къща на къща и да питам, — рекъл накрая той. — Все ще намеря някъде!

— Много дълга ще стане така, дядо Драгане. Пък и може да не намерим такива, каквито ми трябват, — казал Дунчо. — Ами чуй! Имате ли в село ковач?

— Имаме, как да нямаме.

— Ха, той ще свърши тая работа. До обед ще ни изкове едни.

— Не ми се вярва! — рекъл дядо Драган. — В голяма работа е сега: сърпове точи, палешници клепе, пък и негова кърска работа го е потиснала. Нивите му презряха и трябва да ги жъне.

— Ще я свърши той и ще подскочи, като види, колко ще му платя за тях.

Отишли при ковача. Отначало той не искал да ги направи, но когато Дуньо му пуснал в черната шепа десет гроша, ухилил се и се заловил да ги прави.

— Нали разбра хубаво? — казал Дуньо. — Ще ги изковеш малко закривени, като орлов клюн, и вътрешното ще назъбиш, та да не изпушат.

— Разбрах, разбрах! — казал майсторът и продължил да надува меха и навира по-дълбоко в огъня желязото, от което смятал да кове клещите.

Дуньо се върнал при дружината, но нищо не им казал за клещите. Бил решил да изненада и зарадва другарите си.

Същия ден, по обед, Дуньо слязъл в селото, прибрал клещите и тръгнал да се връща. Но когато изкачил хълма над селото, видял, че по пътя откъм Ловеч иде конник. Спрял се и започнал да се взира, за да разбере — яздачът турчин ли е, или българин.

— Турчин е! — извикал изведнаж Дуньо. — Диш Хака бей ще е! Огладняло е, кучето.

И наистина, когато конникът наближил, Дунчо хубаво разпознал в него турчин. Но дали бил чаканият Диш Хака бей, той не можел да знае, защото не го познавал, та се върнал надире и право у дяда Драгана.

— Дядо Драгане, дядо Драгане! — викнал той. — Тръгвай след мене! Ела да ми кажеш, дали турчинът, който се е задал по Ловчанския път, не е Диш Хака бей.

Дядо Драган станал и забързал към височината, от която се виждал пътят за Ловеч. Впил очи нататък, накъдето му посочил Дуньо. Дълго се взирал като орел в дребна плячка. После изведнаж викнал:

— Той е, проклетникът! Нали яха чер кон?

— Чер е! — рекъл Дуньо.

— Той е, гладникът! На коя ли къща стопаните тая нощ няма да подвият крак, вечеря да му сгадат, да го поят и му прислужват, докато се умори да яде и пие. Кои ли снощи лош сън са сънували!

— Тази нощ ние ще шетаме на Диш Хака бей, дядо Драгане. Ти май забрави!

— Не съм забравил, момчета, не съм! Ала какво можете да сторите вие на тоя бабаитин^[1]? Че той ще ви изтръшка като зелени дини в земята. Як турчин е. Малко са онез, които ще се наемат да излязат насреща му. Вие шега си биете, ей!

— Там, където силата не стига, умът иде на помощ, дядо Драгане! Повече с ум и хитрина побеждаваме ние.

— Я бе, ум, ум, ама сила е това — не е шега… Но нека да е на вашето. И Господ да ви е на помощ. Па гледайте както се закани твоят другар (Пейчо ли му беше името?) да го пребиете в село, та сетне турците живи да ни изгорят за един келав читак. Ще гледате вън от село да го извардите. Чуваш ли! Там, каквото искате, туй го правете.

— Не бой се, дядо Драгане! И за това сме се погрижили. Бъди сигурен, че турчина няма да убием, макар и да можем. Ще си го оставим жив, но той никога вече няма да дойде не само във вашето село, но и в никое друго село не ще иде, нито някога за диш-хака ще помисли!

Опулил очи дядо Драган. Нищо не можел да разбере. Помислил, поклатил глава, па казал:

— Я бе, вие ако можете да го отвлечете в Балкана, я най-хубаво му отрежете брадатата глава! Чуй дядо ти Драган да ти каже една умна: „Свиня, дето рови, рилото й да отрежеш, пак ще рови“!

— А пък аз ти казвам, че няма и да помисли вече, — казал Дуньо и добавил: А сега, дядо Драгане, ще те помоля за още една услуга. Аз ще отида да обадя на момчетата, а ти сляз в село да научиш, в коя къща ще отседне турчинът. Научиш ли, гледай някакси да пришепнеш на домакините за нас и им кажи, че сме заръчали хубаво да нахранят бея. Да му пригодят както той иска, и с повече вино и ракия да го напоят. Вземи тези пари! Дай ги на хората, за да могат да купят всичко, каквото Диш Хака бей пожелае. Ха, щях да забравя! Пепелта от лулата, дето я допушваш, не хвърляй, а я изсипи и свий в едно листо! Дай я на домакините да я сложат във виното, от което ще пие турчинът. Тютюневата пепел упойва, и той рано ще сложи глава и ще заспи. И още едно. Ти си овчар. Имаш кози. Наскуби малко козина, надроби я на ситно, да стане като мерудия, па я дай да я турят в яденето, с което ще гощават Диш Хака бея. Яде ли турчинът от тая козина, посред нощ ще го заяде такъв корем, че час по час ще тича на двора. Ще излезе той веднаж, дваж, триж, па като види, че не може само да влиза и излиза, ще седне нейде вън да почине. Хладът ще го унесе в сън. Тогава ние ще се хвърлим отгоре му, ще му запушим устата, ще го вържем, момчетата ще го грабнат и ще го понесат към Балкана. Вън да го уловим е по-добре. Нека не разбере, че работата е нагласена.

Каквото наредил Дуньо, това и сторили. Ял, пил турчинът и към първи петли заспал. Не минало много време — присвил го корем. Повдигнал с мъка натегнала от виното глава и изскочил като луд на двора.

Приклекнал тук, приклекнал там, отмалял. Свил се на две от болка и се подпрял до хамбара. От свиването коремът му, види се, се позатоплил, болката попреминала и турчинът се унесъл в сладка дрямка. В това време дружината на Пейча и Дуня, която се била спотаила в двора, се присламчила. Хвърлила се върху турчина. Пейчо с голяма кърпа така добре запушил устата му, че той можел само да ръмжи. Но като го уловил за гърлото и ръмженето спряло. Дуньо и другите момчета го вързали здраво, извели коня му, привързали го върху него и го подкарали нагоре към Балкана.

Докато стигнат височините, станало светло, и турчинът отрезнял.

Вървели още много. Навлезли в една дребна и гъста гора.

— Спрете тук! — заповядал Пейчо. — На това место ще изповядаме бея. Тук е доста високо и Аллах ще го чуе! Сваляйте го от коня!

И той започнал да запрята ръкави. Турчинът, щом видял косматите ръчища на Пейча, прежълтял като гонен от смок. А когато видял тоягата му, избледнял като месечината, която още не била залязла. Бавела се, види се, за да погледа и тя, как ще изповядат Диш Хака бея.

А Дунчо се засмял и казал:

— Чуй, Чичо Пей! Няма защо да бием човека. Стига му страха дето бра!

Като чул Диш Хака бей тия думи, пред очите му светнало. А Дунчо наставил:

— Каква вина има той? Само зъбите му са виновни! Те искат да дъвчат печени кокошки и пържени пилета; те се хабят и искат да им се плаща диш хака. Ето защо, аз казвам, да накажем тях. Ще ги извадим и толкова. Защо да страда за тях беят?

И той измъкнал клещите.

— Виждате ли ги? Нови са. Нарочно за зъбите на Диш Хака бея съм ги правил. Десет гроша броих за тях.

Дружината ахнала, като ги видяла, а турчинът изтръпнал. Пейчо толкова много се зарадвал, че хвърлил тоягата, спуснал се, прегърнал Дунча и рекъл:

— Ей, Асма бей! Видя ли защо те обичам аз тебе! Пустият ти ум цена няма. Каквото кажеш — все е умно! Но чуй! Зъбите ще вадя аз!

— То се знае, че ти! — усмихнал се Дуньо. — Нали тейко ти се занимаваше с вадене на зъби. Ти по̀ си виждал, по̀ знаеш. Па и здрави ти са ръчищата. Изведнаж и без ох ще ги вадиш. Нека не мъчим много бея. Най-сетне той бей, и аз бей — трябва да се защищаваме. Мъчно ми е за него, — усмихнал се отново Дунчо, подмигнал на Пейча и му подал клещите.

Момчетата се спуснали, смъкнали турчина от коня, уловили го здраво и викнали:

— Хайде, Чичо Пей, да ти видим майсторлука!

Луната слязла още по-ниско и надникнала зад върховете на младите буки, а Пейчо щракнал клещите и рекъл:

— Отваряй лакомата си уста, бе кучи сине, за да узная, изяла ли е половината пилета на селото, или не е!

Отначало турчинът не искал да зине, но когато Пейчо заповядал да наврат в устата му едно дърво, за да я разтворят, Диш Хака бей започнал да се моли и зинал.

Защракали клещите, рукнала кръв. Зъб след зъб вадел Пейчо и ги хвърлял на поляната. Пъшкал, охкал Диш Хака бей, докато в устата му не останал нито един зъб. Премалял от болки, турчинът загубил свяст. Пейчо и Дуньо му увили главата с чалмата и останали да чакат докато дойде на себе си.

Когато турчинът се съвзел, Дунчо му рекъл:

— До сега, аго, ти беше Диш Хака бей. Днес, без вода, те прекръщаваме — Дишшис бей.

— Знаете ли, какво значи Дишшис бей?

— Не знаем, дядо Мирчо!

— Дишшис бей ще рече — Беззъбият бей.

— Отърва главата си, — наставил Дунчо, — но ако чуем, че пак си тръгнал по селата да обираш беззащитните наши братя, тогава — Аллах да ти е на помощ!

Ако умееш да разбираш от една дума — разбери! Ако не — направи си нови дрехи и се приготви за втора и последна кръщавка. И друго: да не чуем някому да се оплачеш, или на ягневци лошо да сториш.

Па отвързали турчина и го пуснали да си върви…

Уж никой не знаел, какво е направила дружината на Пейча и Дуня нея нощ, пък още на другия ден в Ягнево научили всичко. Види се, турчинът се оплакал пътьом някому. Мълвата бърже тръгнала по къра. На третия ден стигнала до всички околни села, че дори и до ушите на Ловчанския каймакамин.

— Ха-ха-ха! — друсал от смях големия си корем каймакаминът, като му разправяли. — Браво на гяурчетата! Умно са го измислили. Нашите кадии^[2] мислят и налагат наказания, ама не зная някой да е измислил такова справедливо наказание. Браво! Да ги имам аз тия момчета за кадии в Ловеч, золумджия^[3] няма да остане.

Каймакаминът бил иначе много мързелив човек, но като чул за случката, отишъл чак в къщата на Диш Хака бея да го види и научи повече за станалото.

Диш Хака бей лежал завит презглава и пъшкал. Като чул, кой е дошъл да го навести, размърдал се, отвил глава, която била цяла подута, станал и помъчил да отвори кръвясали очи. Но само погледнал високия гост и пак ги затворил. Каймакаминът разбрал, че сега не може да приказва с болника и си отишъл.

А за случката се чували все нови и нови неща.

— Чакай, — рекъл си един ден каймакаминът, — да пиша за тази случка на Търновския каймакамин, та да се посмее.

Търновският каймакамин, като прочел, че Чичо Пей и Асма бей са онези, които вадели зъбите на Диш Хака бея, изведнаж си спомнил за двете българчета, чираците на майстор Никола. Спомнил си и за Поликсеновите гъски, и за маслото на чорбаджи Крумча, и за Юмера циганчето. Па се вдигнал и право при Търновския паша — да му разправи за Диш Хака бей.

— Браво! Браво! — гладил брада пашата, докато му разправял каймакаминът. — Чакай да напиша писмо на великия везир^[4] да се посмее и той и да си вземе поука, как трябва да се наказват ония, които не изпълняват законите на султана.

Великият везир пък казал на султана. Тази новина толкова много развеселила строгия султан, и справедливото наказание, което Дуньо измислил за Диш Хака бея, толкова много му харесало, че седнал и писал на пашата в Търново да прави, да струва, но да вземе за свои съветници тези българчета.