Еню Кювлиев
Чичо Пей и Асма Бей (7) (Веселите приключения на две българчета)

Юмер циганчето

Неделен ден, или когато се случвал празник, Дуньо и Пейчо се изкачвали кога на Царевец, кога на Трапезица и оставяли там през целия ден. Оттук те с очи извървявали пътя до тяхното село и си спомняли всичко преживяно там. Пейчо си спомнял за воденицата, гдето шумяла в реката, и с Дуня от сърце се смели, като им идвало на ум за пуйката, за чорбаджи Михалаки, за дяда Босилка. Но понякога навеждали глави и дълго оставали натъжени. Дуньо жалел за майка си, за бедната си майка, която толкова време не бил виждал, а Пейчо — за своите. Но по някое време ги унасяло сън. Тогава изували емениите^[1] си (в града те не носели вече цървули), туряли ги настрана и лягали под някоя шарена сянка. Пейчо спял между две глогини, а Дуньо си намирал някаква дива лоза и лягал там, че под нея му било по-сладко. Усещал се както под тяхната асма в село.

В Търново, долу при Янтра, живеело някое си крадливо циганче Юмер. Цяло Търново, пък и околията, го познавали. И каквото се откраднело, все в неговата колиба го намирали.

Знаели за него и търновският паша и търновският каймакамин. И нямало в Търново заптие, което да не е бѝло по веднаж и дваж Юмера за кражба или пакост. В пазарен ден циганчето крадяло кокошки, гъски и каквото му падне, а един път намерили в шубраците, зад колибата му, вързани три магарета и един цял вол. Ей такава на̀ панта бил този Юмер.

Угадил Юмер, че Дуньо и Пейчо ходят на Трапезица и Царевец и веднаж ги проследил да види, защо ходят там.

И същия ден, когато заспали, той се присурнал и откраднал емениите на Дуня.

Не посмял да вземе и Пейчовите, които били по-настрана. Отпосле циганчето само̀ си разправяло, че не ги взело, защото в сън Пейчо мръднал едрия си юмрук, че го била налазила мравка. Юмер се уплашил, като го видял, измъкнал се зад храстите и побягнал.

Друг път пък им задигнал хляба с торбата.

— Циганчето ги върши тия работи, никой друг, — думал ядосан Пейчо. — Но ще го уловя аз него, че ще го дялкам с габровския нож по коравото главище, ще го дялкам, та да запомни хубаво чича си Пея!

— Да си кажа правичката, чичо Пей, аз не се наемам с тази работа, — рекъл Дуньо. — И не че ме е страх от циганчето, ами като заспя, че като ме понесат хвъркатите, мене да откраднат — няма да усетя.

— Че те досега щяха да те откраднат, ако не съм аз! — казал ядосано Пейчо.

— Ала чуй, чичо Пей, — наставил Дуньо, — когато го хванеш, викай и мен. Добило ми се е много.

* * *

Един ден Пейчо и Дуньо отишли на Трапезица и решили да чакат и уловят циганчето. Дуньо легнал под лозницата, а Пейчо между глогините и ококорили очи. Зачакали. Дуньо нарочно пак си оставил емениите настрана, зад един храст, и се мъчел да не заспи, та той пръв да хване циганчето. Но по някое време се поопънал уж да се понамести и протегне, па току засумтял. А след малко, главата ли му се изкривила какво, захъркал като недоклан шопар.

Чул го Пейчо и рекъл:

— По-добре, че заспа този сънльо. Ако дойде циганчето, като го чуе да хърка, ще помисли, че спим.

Така и излязло. След малко Пейчо чул шум и видял между клоните циганчето да се влачи по корем. И право пак към Дуня отива.

— Ей сега ще му светя маслото! — стиснал зъби Пейчо. — Ще го дялкам с габровския, докато каже, че не е той!

Юмер се влякъл по корем като смок и се ослушвал, влякъл се, докато се дотътрил до Дуня. Погледнал емениите зад храстите и ги присурнал до себе си. После се поизправил и посегнал за торбата с хляба. В това време Пейчо скочил, че като го пипнал, че като го задялкал с габровския нож по коравото главище!… А отдолу циганчето пищи, та горите цепи.

От рева се събудил чак и Дуньо.

Хрипнал той и се наканил да помага, но като видял окървавеното циганче, започнал да моли Пейча да го остави.

— Вай, дале-е-е, — викал жално Юмер и навирал глава между краката си да се пази. И пак не пущало емениите, проклетото!

Накрая, не зная как замахнал Пейчо с ножа и му отдялал едното ухо.

— О-ле-ле-е-е-е! — писнало циганчето. — Отиде ми ушенцето, майчиц-е-е! — Ето ви емениите! — рекло през плач то и ги подало на Дуня.

Дуньо ги поел, па се навел, взел отдяланото черно циганско ухо, подал го на Юмера и рекъл:

— Ето ти и твоето ухо!

А разлютеният Пейчо и не забелязал това, ами казал на Дуня:

— Дуньо, я го подръж да си не греша душата да го коля, ами да отсеча една суровица и го поналожа хубаво, та да запомни, кога е крало на свет ден.

Било на някой голям празник.

— Стига му толкова, чичо Пей, — започнал да се моли Дуньо. — Я виж, на колко места му е надялкана главата… Цялата е кървава.

И Дуньо пуснал циганчето.

Че като си плюл на петите Юмер, забравил моста на Янтра и се съсурнал по един сипей в реката.

На другия ден в папукчийската чаршия и из града само това се разправяло. Чул за случката каймакаминът и казал:

— Ашколсун! Ей такива две заптиета да имам, хаирсъзин няма да остане в Търново. Ала такива юнаци вярата си не менят, ни на турчин слугуват. И — помнете ми думата, — наставил каймакаминът, — един ден тия гяурчета баш комити ще станат.