Еню Кювлиев
Чичо Пей и Асма Бей (23) (Веселите приключения на две българчета)

Дуньо съветник на Търновския паша

Не мога ви излъга, точно колко време беше минало, откакто Дуньо и Пейчо се бяха върнали в село, ала един ден в къщата на Хаджи Михалаки се отбили две заптиета.

— Бай Михалаки, — казали те, — изпраща ни при тебе Търновският паша. Във вашето село имало някакво си момче Дуньо. На прякор му казвали Асма бей. Туй момче трябва да отведем при пашата.

— Пакост някоя, види се, е сторил! — важно казал Хаджията, който научил за измамата с цървулите и сега мразел още повече Дуня и Пейча. — Ами не ви ли заръча пашата да заберете и другаря му — Пейчо? Защото, да ви кажа ли, каквото са сторили, двама са го сторили!

— Не. Само за Дуня ни е заръчал.

Хаджията поклатил учудено глава и замълчал, а Боньо, момчето му, като чуло тия думи, изскочило от къщи и право при Сивенча.

— Ха сега! Да му мисли Дуньо! — казал той на сирачето. — Дойдоха у дома две заптиета за него. Търновският паша заръчал да го уловят и право в тъмницата да го карат. Там ще му платят и за неуварените яйца, с които на Великден изцапа новите ми гащи и задето с Пейча накараха баща ми да бие пеш пътя до Търново.

— Какво? Кого да уловят? Дуня ли? — попитал изплашен Сивенчо. — Че какво е сторил, та ще го водят в тъмницата?

— Не казаха, какво е сторил, ама заптиетата са у дома и се канят да излязат да го дирят.

Като чул тия думи, Сивенчо се спуснал към Дуньови да му обади. Заварил Дуня и Пейча на двора да разтоварват една кола с тръни. Него ден двамата приятели решили да докарат две-три кола тръни и затрънят прогнилия и измачкан плет, който ограждал Дуньовия двор.

Точно Сивенчо разправял уплашено на Дунча, какво е чул от Боньо Хаджи Михалакев, от горния край на селото се задали заптиетата с Хаджията.

— Ей ги, идат! — викнало съвсем изплашено сирачето, което първо ги видяло. — Бате Дуньо, бягай!

Но Дуньо не трепнал. Той стоял замислен, и не снемал очи от заптиетата. Не мръднал и Пейчо.

— Време за бягане няма, батьовото! — рекъл Дуньо. — Къде ще им убегнеш! Заптиетата са на коне. Пък и Хаджията — да не остане надире — и той яхнал кон. Но чакайте! Ще ги накарам да погонят вятъра. Аз и от дякон Левски зная една.

Като казал това, Дуньо влязъл в къщи, измъкнал една голяма рогозка, увил се хубаво в нея, търкулнал се бързо на земята и рекъл на Пейча:

— Сега, Чичо Пей, стоварвай тръните върху мене! Никому няма да дойде на ум, че съм под тях. А те ще търсят, проклетниците — зная! Къщата ще обърнат!

Пейчо бърже започнал да забожда с вилата големи купища тръни и да затрупва Дунча. И — докато заптиетата дойдат, Пейчо вече доразтоварвал колата.

— Добър ден, юначе, и лека ти работа! — поздравили заптиетата.

— Благодаря! И вашата да е лека и спорна! — отговорил Пейчо. — Какво ви гони по нашия край?

Преди заптиетата да отговорят, Хаджията се обадил троснато:

— За Дуня са дошли. Проводил ги е пашата да го уловят и му го отведат.

— Че той не бяга, та да го ловят, бай Михалаки, — рекъл Пейчо. — Той сам ще отиде при пашата, щом го вика. Само че, сега не е тука. Остана на къра да сече тръни. Подир малко ще доразтоваря колата, ще отида за други тръни и ще му кажа, че го чакате.

— Ще му кажеш ти, ама ще му кажеш да забие из горите!

— Няма, чорбаджи! Вярно думам — ще му кажа!

— А бе, може и да му кажеш, — престорил се, че вярва Хаджията, — ама кога ще е то! Докато изтрополиш тая кола до там, ние два пъти ще идем и ще се върнем. Я по-добре ни кажи, къде сече, та да си свършим работата сами, — рекъл подозрителният Хаджия и смигнал на заптиетата.

Пейчо им разправил, и те поели нататък.

Но като отишли в трънака и не намерили Дунча, Хаджията казал:

— Видял ни е отсреща, сетил се е, че за него идем и е уловил горите. Пък може и онзи харсъзин, Пейчо, да ни е преварил през някой пряк път и да му е обадил. — Ала няма да ни убегне, — успокоил той заптиетата. — Довечера ще завардим селото и ще го пипнем.

Но нито вечерта, нито на другия ден можали да уловят Дунча. Никой не видял вече и Пейча.

Заптиетата почакали още някой и друг ден и се върнали, както дошли.

Но след два дни пак довтасали. И право при Дуньовата майка отишли. Премаляла от страх, тя едва се дигнала да ги посрещне.

— Тъй и тъй, — започнали да й разправят заптиетата, — дошли сме пак за твоя син — за Дунча. Пашата ни проводи при тебе да ти кажем, че за лошо не вика момчето ти. За свой съветник го кани. Хубави пари ще получава и в къщата на пашата ще живее. Умен син си родила. За него замият султан научил и допратил хабер на пашата — да прави, да струва — за съветник да го вземе. Щастливи ще са старините ти, гяурко. Късмет голям си имала!

Дунчовата майка не повярвала. Тя помислила, че в тези думи се крие някоя измама, и сърцето й се свило още повече. Но когато заптиетата й разправили за случката с Диш Хака бея, и — че султанът като научил, много се смял и много му харесало справедливото наказание, което Дунчо измислил за лакомия турчин, че сам султанът писал на Търновския паша да издири Дунча и го вземе при себе си — Дунчовата майка повярвала.

Същата нощ тя проводила да намерят Дуня и Пейча в гората.

— Други да лъжат те — нас не могат излъга! — казал Пейчо. — Умът им ги много мами, ако мислят, че с тези приказки ще ни подлъжат. Кажете им много здраве от този, що клати гората и — че няма да се върнем.

— Чуй, Чичо Пей, — обадил се Дуньо, — може пък и за хубаво да ме вика — де да знаеш. Познаваш пашата — не е лош човек. Стар е, може пък да му трябва още един ум. Ще ида. Ако угадя, че работата тръгне на лошо, как да е — ще се изплъзна. Аз надлъгах хитрия Елински ходжа, че едно старче ли няма да надхитря. Не бой се! Ти затърни тук-там плета, а аз ще гледам да измоля пашата да те взема при себе си. Или чакай! По-добре ще е да не си при мене. Друго място ще гледам да ти изпитам. Може и при майстор Никола да се е отворило място. Знаеш ли, какво ми иде на ум? Скоро ще мине зимата, ще дойде пролет и ще листне гората. Ще тръгнат пак нашите закрилници — хайдутите. Ще плъзнат по дирите им потери. Нали ще съм при пашата и между турци-големци, ще научавам, какво мислят и кроят турците, накъде прашат своите потери и ще ти обаждам, за да съобщаваш всичко на народните закрилници.

На другия ден Дунчо замина. Пейчо не можа да утрае и, два-три деня след него, се изгуби и той.

До пролетта нищо не можахме да научим за двамата другари. Пък може би само аз да не знаех нищо, защото нея зима паднах болен и месеци наред не можах да се вдигна. Знаех само, че са живи и здрави. Виждаха ги понякога нашенци. Дали през пролетта те можаха да помогнат на нашите хайдути, както мислеше Дуньо — също не узнах. Въстанието в Панагюрище, клането в Перущица и Търновското въстание така ни бяха изплашили, че не мислехме за нищо друго, освен къде да сврем глави, за да ги отървем от кървавия ятаган на побеснелите турци. След това пък руският цар отвори война на турчина, за да ни освободи. Нови страхове свиха сърцата ни. В Търново нямаше турска войска, та пашата разпрати бързоходци из околните села да събират башибозук. Пръснахме се ние като пилци из Балкана, като чухме, че озверелите турци подлагат на сеч ония българи, които им се изпречат, че грабят и палят селата.

Наскоро след това се чу, че русите минали Дунава при Свищов. Побесняха още повече турците…

Отпосле научих, че Дуньо като разбрал от пашата, че в Търново има съвсем малко войска и че от никъде не може да им пристигне, през нощта се измъкнал от къщата на пашата, забрал Пейча и поели пътя за Свищов. Само нощем пътували, за да ги не срещне башибозукът, който не преставал да се събира и завардва пътищата.

След много пътувания и премеждия, те намерили отреда на генерал Гурко. Тоз час му разправили, че Търново е без войска и че се пази от башибозук. Отначало генералът не им повярвал, но когато Дуньо му разправил, откъде иде, и че Търновският паша кършел уплашено ръце и се чудел, какво да стори; когато след това му разказал, кои са и какво са сторили с дружината си, намръщеното лице на генерала се развеселило. Той заповядал да им дадат веднага по един кон и заедно с тях повел отреда си към Търново. Няколко дни след това, Търново бил в руски ръце.

Какво е станало оттук нататък с Дуня и Пейча — не можах вече да науча. При бягането, турците убиха баща ми и заклаха мама. Останахме само с дядо и едвам успяхме да се домъкнем до това село и скрием във воденицата на дяда Савча. Но дядо не изтърпя скръбта по мама и татя. Не мина неделя и се помина.

Тогава аз останах при дяда Савча да му помагам във воденицата. Обичаше ме добрият старец, гледаше ме хубаво, като свое чедо. Не помня нито веднаж да ме е сгълчавил за нещо. Все с кротко, все с благи думи ще те нареди, какво да сториш и как да го направиш, че да не сбъркаш.

Когато да умира, той ме повика и рече:

— Мирчо, дядовото момче! Дълги години ти ми служи вярно. Воденицата гледаше като своя. Обичаха те хората, които идваха да мелят, защото биваше справедлив към всички… Аз вече съвсем грохнах. Докато още съм жив, бързам да ти обадя, че от днес тая воденица е твоя. Това вече казах и на кмета и на попа. Нямам си от нийде никого. И аз съм сирак като тебе. Нека ти е честита и нека с нея имот да събереш и челяд да изхраниш.

Помня — това беше на ден на Димитровден…

Оттогава до днес, аз живея тук и, види се, тук ми е писано да изкарам живота си. Но чакайте! За какво ви разправях, а къде се отплеснах. Забравих да ви кажа, че напролет Пейчо ходил в чифлика на Горно-Оряховския бей, прибрал конете на дяда Стоимена и му ги закарал толкова охранени, че старецът дълго ги гледал смаян и не можел да повярва, че са неговите коне.

И още едно. Преди десетина години мина оттук един нашенец. Питах го за тез, за онез. Стана дума и за Дуня и Пейча.

— Какво да ти кажа! — рече ми той. — Чува се по село, че те станали големци. Като минала войната, генерал Гурко ги взел със себе си в Русия. Там ги изучил и — не зная след колко години — те се върнали в България офицери. Сега — генерали ли били, не зная.

Както съм се радвал, когато научих това за Дуня и Пейча, никога отпосле в живота си не съм се радвал така.

А сега чуйте, какво ще ви заръчам! Млади сте, ще се изучите и ще изхвръкнете от село като птички. Може би и вие да станете големци. Нека Бог ви прати такава радост! Всякъде ще ви се случи да отидете, много неща ще видите и научите. Едно не забравяйте! Ако узнаете нещо за Дуня и Пейча — елате ми обадете. Ако пък узнаете, че са живи и изпитате, къде са — отвъд света да са, ще се дигна и ще отида да ги видя!