Еню Кювлиев
Чичо Пей и Асма Бей (20) (Веселите приключения на две българчета)

Дружината на Пейча и Дуня в Ловеч
Пенчо и Дуньо отвличат коня на Мурад Кър-агаса

След като взели жълтиците на чорбаджи Нака, Дуньо и Пейчо забрали момчетата и се оттеглили в Балкана. Тук Дунчо казал:

— Чуйте, момчета! Тези пари, дето ги взехме, не са наши. Те са народни пари и трябва за народно дело да ги дадем. Ето защо утре ще вървим в Ловеч. Знам, че най-често Левски там се навърта. Ще изпитаме в коя къща се отбива, кои му са помощници, и ще дадем тия жълтици да ги употреби за делото.

Ала като стигнали в Ловеч, научили, че Левски заминал по бърза работа в Гюргево и скоро няма да се върне, защото бил болен и лежал на легло в кръчмата на Дочо Царски — свърталището на хъшовете. Научили още, че апостолът се разболял, защото изминал много път пеша в пек и дъжд.

— Щом е тъй, — казал Дунчо, — ще продължим да си вършим нашата работа, а парите ще закопаем някъде. Когато научим, че се е завърнал, пак ще отидем в Ловеч.

И тръгнали към Плевенско. Но като наближил Горни Дъбник, Дунчо разпратил момчетата по околните села да идат и разучат, къде как живее българското население. Да разберат, кои са золумджиите, та да размислят, къде как да действуват. Останали на поляна само той и Пейчо. Те избрали за себе си голямото село Горни Дъбник, но реши ли да слязат в него привечер, когато народът се прибере от работа.

Ала като минало час време, откъм Плевен се задал Мурад Кър-агаса на хубав кон. Той видял Дунча и Пейча да лежат край пътя под една дъбичка. Спрял се и ги попитал, защо лежат тук и на къде са тръгнали.

— В Дъбник отиваме, — казал Пейчо.

— За там отиваме, — обадил се Дунчо, — ала ни е страх да вървим сами, та чакаме да почнат да се прибират селяните и да тръгнем с тях.

— Че от какво ви е страх?

— От кучетата.

— У, страхливци! — казал Мурад ага. — Мустаци са ви порастнали, а от кучета ви е страх. Я си отсечете по една тояга! Куче няма да припари до вас.

— То да си отсечем, бе ага, ама си нямаме нож.

— Ето ви нож, — казал агата, и подал на Дунча един голям нож.

Дунчо го взел, повикал и Пейча и навлезли в гората. Но след малко Дунчо се върнал.

— Защо се върна? — попитал агата.

— Ами не можем с един нож двама да сечем, я. Рекох да не ходя напразно и аз, само да си дера дрехите по драките.

А през това време Пейчо започнал да дялка из гората. Дялкал дълго и ха да се върне, ха да се върне — не се връща. Агата чакал спокойно и си почивал под сянката. Но конят му нетърпеливо биел копита в земята и хапел юздата — искал да върви.

— Ей, гяур! — казал по едно време турчинът, — я иди потърси другаря си. Няма да го чакам до довечера. Колко време ще сече две тояги?

— Не смея, аго, — казал Дунчо. — Страх ме е. Гората е пълна със змии.

— У-у-У, не сте хора вие, гяурите, а зайци! — ядосано казал агата. — Я подръж тука коня ми. Змии имало! Не смеел!

И Мурад-ага навлязъл в гората да търси Пейча. Тук Пейчо, там Пейчо — няма го. По някое време на една суха дъбичка зачукал кълвач. Агата помислил, че Пейчо сече там, и тръгнал нататък. Ала кълвачът се изплашил, подхвъркнал навътре и зачукал на друго дърво. Тръгнал нататък и агата. Че тук, че там, кълвачът го отвлякъл навътре.

А през това време, скритият наблизу Пейчо се измъкнал на пътя, качили се с Дунча на нетърпеливия кон и полетели нагоре към поляната в Балкана…

Когато през нощта момчетата се върнали, Дунчо казал:

— С този кон тук не бива да оставаме. Пък и щом казвате, че в тоя край вече нямаме работа, ще се върнем надире и ще поемем към Ловеч. В града ще се отбием да оставим коня в къщата на Яким Шишков, за да го предаде на Апостола, когато се върне, да не блъска тъмнините пеш.