Еню Кювлиев
Чичо Пей и Асма Бей (22) (Веселите приключения на две българчета)

Молитвеничето, което прави чудеса

След като наказали Диш Хака бея, дружината тръгнала за село Сливово, гдето трябвало да преспи и на сутринта да поеме за Плаковския манастир. Тук те смятали да си набавят храна, че като се улисали с улавянето на Диш Хака бея, забравили да си вземат от Ягнево.

В път Дунчо казал:

— Слушай, Чичо Пей! Друг път сме си купували храната, но сега, май, ще трябва да го ударим на просия, или ще трябва да крадем. Имаме всичко на всичко три гроша пари, а до манастира има толкова път.

— Че къде дяна толкова пари?

— Похарчих ги за Диш Хака бея.

— За Диш Хака бея ли рече? — опулил очи Пейчо.

— За него. Слушай да ти разправя! Десет гроша дадох на ковача от Ягнево да ми изкове клещите, а останалото проводих по дяда Драгана на онези българи, които снощи трябваше да хранят и поят Диш Хака бея. Та, както виждаш, и ние платихме на Диш Хака бей данък за зъбите. Но нищо. За тях вземахме тридесет и два зъба и отървахме ягневци от един изедник.

Тъй си приказвали и вървили Дуньо и Пейчо, а след тях, като сватове, пристъпяли момчетата.

— Стой! — изкомандувал по едно време Дуньо. — Тук ще спрем да доядем онова, което ни е останало из торбите и ще починем. Пък може и работа да ни се отвори.

И спряли на една горска поляна край един бистър поток, който шумял весело, блъскал се в белите и лъскави камъни, които му спирали пътя, провирал се под корените на едрите буки и бързал надолу, за да занесе прохлада в низините и напои жадните уста на работния народ. Из храстите цвърчели птици, а далеко се чували тъпите и равни удари на кълвач. Дунчо се вслушал в тия удари, смръщил чело и останал дълго тъй замислен и мълчалив.

Пейчо забелязал това, погледнал момчетата, които дояждали коравия хляб, сложил пръст на устата си, после на челото и дал знак на момчетата да мълчат, че Дунчо мисли нещо. Така и било. И този път Дунчо мислел за всички. Пресмятал, как могат да спечелят малко пари, защото оттук на, тъй пътят им водел повече през села, в които живеели много турци, а докато стигнат манастира, трябвало да вървят повече от три дни.

Мислил Дуньо, колкото мислил. По едно време станал и рекъл:

— Ставайте! Ще вървим по пътеката, гдето води все край поточето.

Долу виждам да работят хора. Вие виждате ли ги?

— Виждаме ги! — казали момчетата.

— Виждате ги вие, ама я да видя, кой ще познае — турци ли са или наши хора, че мен ме болят очите за сън и не мога да ги разпозная. Сънливи ли са ми очите, мъчно гледат.

— Я да погледна аз, — рекъл Пейчо и се надигнал, но отпред имало рядка гора, която пречела, и мъчно се виждало.

Тогава хрипнал Кътьо Катерицата, най-малкото момче от дружината и, докато другите разберат, какво ще прави, той бързо се покатерил на един висок бук, вгледал се надолу и викнал:

— Турци са! Ако не са, Катерица да ми не е прякорът.

— Е, тогава, все едно че сме намерили кесия с пари, — рекъл Дуньо.

— Как тъй, кесия с пари! — учудено попитали всички.

— Ей тъй! Онези турци, ако наистина са турци, ще ни дадат пари. Па и хляб и нещо друго за ядене може да ни дадат.

— А, разбрахме, — рекли някои от момчетата. — Ще ги нападнем и оберем.

— Ами, ще ги нападнем! Я вижте, колко народ е плъзнал из полето, — рекъл Кътьо Катерицата, който още не бил слязъл от дървото.

— Че кого сме нападали и обирали досега, момчета? — попитал ги Дуньо. — Чуйте, да ви река. Никого няма да нападаме и обираме. Онези турци сами ще изтърсят кесиите си в шепите ни и ще ни изпратят по живо, по здраво. И ще ми благодарят отгоре.

— Ще ни изтърсят те! Ако знаят по какво ходим, и ни уловят, аз зная, какво ще ни изтърсят: един хубав бой, че да го помним, докато сме живи! — обадил се Пейчо.

— А бе, аз ви казвам, че ще ги изтърсят, пък вие, ако искате — вярвайте. Само едно желая от вас — вървете тихо да не ни угадят, а после ще си приказваме.

Пейчо отворил уста да издума нещо, но Дуньо го спрял:

— Ссссст! Сега спрете и правете това, което ви кажа. И пак повтарям — никакъв шум, че сме близу. Сега слушайте хубаво! Аз ще сляза долу при агите. Какво ще им думам, то си е моя работа. После ще го научите. Вие само ще се ослушвате и чуете ли, да викна силно — ХО! — всички ще се запретнете и ще отбиете водата на поточето в ей това малко деренце. Докато аз сляза в полето, вие се разтърчете и намерете една-две плочи и някои дървета, за да заприщите по-лесно водата и я отбиете. И всичко да става тихо. Иначе ще отиде залудо онова, което съм намислил. И все ще се ослушвате. Чуете ли пък — ХА! — ще пуснете отново водата надолу. Разбрано ли е? Това — ХО и ХА — помнете хубаво и бъдете готови, колкото и пъти да го чуете, било от мене, било от турците, да правите, което ви заръчах. Кажете сега, хубаво ли разбрахте!

— Хубаво! — отговорили в един глас всички.

— Тогава аз отивам, а вие без шум се пригответе за работа.

И Дуньо поел пътеката и слязъл при турците. Те били трима души. Прекопавали лозе.

— Добро утро, агалар! — поздравил Дуньо.

— Дал ти Аллах здраве! — отговорили изненадани турците, като видели Дунча, едва когато изникнал пред тях като гъба. — На къде вървиш?

— Далеко отивам. Към Търново. Бях до сега при вуйча в Ловеч. Ала ми дойде хабер, че майка ми е тежко болна, та бързам при нея. И — нали бързах, улових преките пътеки, забърках се и от вчера се лутам из Балкана. А тръгнах с малко хляб…

— Бог знае при кои комити е ходил! — рекъл на турски единият от турците и погледнал накриво Дунча.

Дунчо не знаел да говори турски, но разбирал малко. Като чул и разбрал, какво рекъл турчинът, казал:

— Чуйте, агалар! Не дойдох при вас да ви моля да ме нахраните. Ние, българите, сме свикнали да гладуваме, и аз мога да търпя още два деня без хляб. Ама не е там работата. Отбих се при вас да ви покажа едно нещо, което много ще ви зачуди.

— Я дай да го видим! — рекли турците.

— Ето го, — казал Дуньо, измъкнал от пояса си книжлето, което му беше подарил дядо Халил и им го показал.

Погледали го турците, поразлистили го, не намерили нищо за чудене. Старо книжле с неразбираемо арабско писмо.

— А бе, гяур проклети, ти дойде да се подиграваш с нас ли? — викнал оня турчин, който помислил, че Дуньо е ходил при някои комити, и вдигнал мотиката.

— Чакай, аго, не се люти и не бързай! Чудото иде сега!

— Где го да го видим? — креснал отново турчинът и сбърчил вежди.

— Слушайте! Това е арабско молитвениче. Донесено е чак от Мека^[1]. Старият Мехмед ходжа от Елена го донесъл — Бог да го прости! Сигурно не го познават.

— Не го знаем! После!

— После — нищо. Този ходжа бил приятел на вуйчовия дядо. Такива приятели били, че Мехмед ходжа умрял на ръцете му. Когато да издъхва, престарелият ходжа рекъл:

— Данаиле, аз умирам. Нямам свои близки хора тук, за да им оставя едно нещо, което е цяло имане.

Като чули за имане, турците наострили уши, а У Дуньо продължил:

— Моите хора останаха в Азия. Ти си човекът, когото най-много обичам, затова ще го дам на тебе.

Като казал тези думи, ходжата бръкнал под възглавницата си и измъкнал оттам ей това молитвениче.

— С него, — казал той, — всичко можеш да правиш, ако знаеш да четеш арабски. Ама ти не знаеш. Но нищо. Ще те науча само една молитва — най-главната, запомниш ли я — стига ти! С нея и с това молитвениче в ръце, чудеса можеш да правиш. Освен това, молитвеничето предпазва и от беди. И започнал той да казва молитвата на вуйчовия дядо, а той я повтарял. Час време я учил. Вуйчов дядо пък научил вуйча, а вуйчо ми, оня ден, преди да умре, научи мене и ми предаде молитвеничето.

— Добре де! Това добре. Но ние чудото искаме да видим. Него ни покажи!

— Ей сега, агалар. И него ще ви покажа. Край нивата ви тече вода — нали?

— Тече.

— Тече тя, ама ако река, със силата на молитвата от това вехто молитвениче, мога да я спра и никога вече да я не видите тука.

И преди турците да продумат, Дуньо започнал да нарежда някакви неразбираеми думи, да вдига очи нагоре, да премигва, да си лови ушите, носа, върховете на цървулите и да бъбре, бъбре… Простите турци не сваляли от него очи, а той, по някое време, като почнал да изрича думите все по-силно и по-силно, че изведнаж като извикал с цяло гърло — ХО! — турците подскочили уплашени.

Дуньо дори се не обърнал да ги погледне. Той вперил очи във водата, която продължавала да си тече, и останал тъй неподвижен. Обърнали поглед към нея и турците. Зачакали. Не минало много и водата започнала да намалява, да намалява, докато съвсем спряла…

— Вай! Вай! Вай! — започнали да викат турците и да отстъпват надире. Ами сега? Отиде ни хубавата водица в това жежко лято! Ще ни изгори лозенцето за ума на това проклето гяурче!

— Чакайте, агалар! Този, който може да спира водата, може и да я пуща, — казал Дуньо.

И започнал пак да бъбри и нарежда, да бъбри и нарежда, па като викнал — ХА! — впил очи във водата.

Минало, колкото минало, водата отгоре се задала буйна и пенлива.

— Вай! Вай! Вай! — започнали да викат отново турците и да скачат от радост.

А Дуньо кротко казал:

— Ето чудото, което исках да ви покажа, агалар. А вие, Бог знае, какво си помислихте.

— Не продаваш ли това молитвениче? — попитал единият от турците.

— Продавам го, защо да го не продавам? Моят занаят е папукчия. Градини и ниви нямам, та да ги поя.

— То и моите ниви са все под вода, — наставил турчинът, — ама мене за друга работа ми трябва. Само не зная, дали ще запомня цялата молитва, която изрече, и дали ще мога и аз да спирам и пущам водата.

— Можеш, аго, можеш. Аз ще ти кажа кратката молитва. И с нея можеш да спреш водата. Само високо ще извикаш — ХО!

— Да опитаме! — рекъл турчинът.

— Да опитаме! — съгласил се Дуньо. — Повтаряй след мене думите, които ще изрека.

И Дунчо започнал да нарежда, каквото му дойде на ума. Турчинът се напъвал да ги чуе по-добре и да ги повтори.

— Ха, сега, викни силно — ХО!

— ХО! — продрал гърлище турчинът и втренчил очи във водата.

Клекнали край нея и другите турци. Не минало много — водата спряла.

— Вай! — викнал турчинът. — Купувам кетапчето^[2]! Кажи, колко пари искаш за него?

— А бе, то струва много, ама хайде, дайте три лири, да ви го сторя халал. Три лири ще дадете само, а за тридесет ще ви заслужи!

— То, да кажем, не е скъпо, — отговорил турчинът, — ама нямам у мене толкова пари.

И като се обърнал към другарите си, казал:

— Я вижте, кой колко пари има в кесията си, та дано му съберем три алтъна.

Извадили турците манистените си кесии, започнали да броят, да смятат, излезли две лири, две бели меджедии и три гроша.

— Не достигат, ама дайте парите да вървя, че закъснях, пък болна майка ме чака, — казал Дуньо.

Турчинът радостно изсипал парите в Дуньовата шепа и шмугнал молитвеничето в пояса си. Дуньо повторил още няколко пъти кратката молитва, докато турчинът я запомни, взел си сбогом и тръгнал да си върви.

— Вземи барем тая торба с хляб за по път, — рекъл турчинът.

Когато Дуньо отминал, турчинът, който купил молитвеничето, казал:

— Спечелих много! Харно, че Аллах ми прати гяурчето. Сега ще видим, как Хасан чауш ще ми отбива водата от градината. Той е бабаитин и лети на бой, та мъчно човек се разправя с него, но сега му намерих леснината. Ще се скрия и, щом ми отбие водата, ще прочета молитвата, ще извикам едно ХО и ще я пусна. Той ще отиде да я отбие, аз пак ще я пусна, той ще отиде да я отбие, аз ще я пусна и така цял ден ще го разкарвам в тоя пек нагоре-надолу по стръмното и няма да му дам да хване работа. А аз ще си работя и ще си поя градината. Тъй ще карам неделя-две, докато му изпогори всичко. Само вие да не изпуснете дума за молитвеничето! Защото, научи ли Хасан чауш, разправията ще е страшна! Какъвто е лют, кой знае каква пакост ще ми стори, та сетне цял живот да се кая.

През това време Дуньо вече изкачвал пътеката. Кътьо Катерицата, който наблюдавал от бука, го забелязъл и съобщил на дружината, че иде и мъкне голяма торба.

Пейчо се спуснал да му помогне.

— Е-е-е? — попитал Пейчо, като поел торбата.

— Свърших я хубаво, — рекъл запъхтян Дунчо. — Пуста торба тежка, измори ме въз стръмното.

Дружината ги дочакала нетърпеливо и на крака. Когато Чичо Пей и Асма бей се изкачили на полянката, всички насядали и се приготвили да чуят онова, за което Дунчо слязъл. Но той им рекъл:

— Ставайте, другари, и да поемаме на някъде! Проклетите турци могат да се сетят, че съм ги измамил, и да ме потърсят.

И Дуньо ги повел по тясната пътека нагоре. Чак когато излезли на един широк път, той им разказал всичко. Дълго се смели момчетата, а Чичо Пей рекъл:

— Дуньо, я дай да преброя парите да видя, да не са ти дали по-малко! — и започнал гърмогласно да се смее.

— Вие се смеете, — отговорил Дуньо, — но мене не ми е до смях. — Ако искате да знаете, мене ми е мъчно, че им дадох тая книжка. Тя ми е спомен от добрия дядо Халил. Това имаше, това ми даде доброто старче, когато ме целуна и изпрати от Елена. Скъп спомен ми е тя, но за общото благо трябваше да я дам: по-скъпи сте ми вие от всичко!

Като вървели тъй и приказвали, видели под пътя един овчар да пасе стадото си.

— Ей, овчарю! — викнал Дуньо. — Тоя път накъде извежда?

— За Елхово води, — отговорил овчарят.

— Елхово! А бе, Чичо Пей, не беше ли от Елхово малкото чираче на майстор Никола — Давидко? Онова черничкото, дето ни носеше вода чак от долната чешма?

— Май, че от Елхово беше.

— Чуй, овчарю, — рекъл Дуньо, — във вашето село имате ли някое момче да се казва Давидко? Баща му гаче го викаха Христо.

— Имаме, как да нямаме. Че то е братово ми момче. Вие отгде го познавате?

— В Търново работехме заедно в папукчийницата на майстор Никола.

— А, той е! Само че, сега наш Давидко вече е майстор. Има си обущарница в село. Чудо обувки прави! Из всички села наоколо го знаят и идват при него обуща да си заръчват. А да ти направи чизми, една година хоро да водиш и пак да се не скъсат!

— А къде му е обущарницата, та да му се обадим, като минем през селото, — попитал Дунчо.

— Тя обущарницата му е на лесно и лично место, до голямата чешма, ама сега е затворена. Лятно време кой прави обуща? През лятото Давидко стои горе на мандрата, помага на баща си. Мандрата ни е близко — ей я хее, къде се вижда!

Дуньо и Пейчо благодарили на овчаря, и дружината тръгнала за мандрата.

— Изкривихме пътя си за пустите турци, ама било за хубаво, — казал Дуньо. — Ще си похапнем при Давидка и мляко и сирене, пък може и нещо друго да ни притъкмят.

Давидко много се зарадвал, като видял Пейча и Дуня. А когато чул по какво са тръгнали, когато му разправили за Диш Хака бея, за молитвеничето, за маслото на чорбаджи Крумча и всичко друго, което са сторили, Давидко се смял от сърце. Смял се и Давидковият баща и думал:

— Та вие сте били народни хора! Сядайте да ви нахраним като на мандра. Я нареди, Давидко, повече мляко и сирене да донесат и кажи да заколят едно шиле и го изпекат на шиш.

Когато дружината се нахранила, Давидковият татко рекъл:

— Тази нощ ще преспите тук, а утре, живот и здраве, ще слезем в село. И там има една работа за вас. Завъртял се е един читак — Бог да го убие! — изпояде ни кокошките и пилетата. Диш хак не взема, ами си има друг келешлик. Докато яде или почива, кара ни да връзваме емениите му с канап и да ги разхождаме по двора, както се разхождат коне, додето им се дръпне потта.

— Неговата е лесна, — казал Дунчо. — Само ни кажи, къде да го найдем.

— Къде ще го найдете? В село. Той си живее там. Няма ни жена, ни деца, сам е като кукувица и току ходи от къща на къща да го хранят. Заселил се е в село преди три години.

Дойде някъде от Тракия. Днес ми е сторил хабер, че утре ще ми е гост. Слиза ми се — не слиза, утре трябва да съм в село. — Утре тогава и ние ще го наредим. Само, бай Христо, аз ще съм ти новият ратай, и аз ще му разхождам емениите. През това време моите другари ще стоят скрити в плевнята или в хамбара.

Рано на другия ден дружината слязла с бай Христа в селото. Наближил обяд. Ето го турчинът се задал. Както винаги, той изул емените си, показал ги и рекъл:

— Разхождайте ги, докато се нахраня!

— Дай ефенди! — рекъл Дуньо, който стоял прав до бай Христа.

— Ти кой си, бе гяур?

— Аз съм новият ратай на бай Христа, — отговорил Дуньо.

Па завързал емениите с приготвените от по-рано върви и ги повлякъл из двора. Но ето го след малко Дуньо се върнал запъхтян при турчина и казал:

— Ефенди, емениите се подплашиха и побягнаха!

— Как се подплашиха? Как могат емении да се подплашат, бе гяур проклети? — креснал ядосан турчинът. — Или искаш да ти отрежа главата като на яре! — Казвай, къде дяна емениите ми!

— Вярно казвам, аго. Подплашиха се. И как да се не подплашат. Нали са коне? Пък се случиха буйни и малко си ги яздил, та като минах край гъските и те изсъскаха, подплашиха се — и побягнаха!

Турчинът разбрал подигравката, измъкнал ножа си и се спуснал да гони Дунча. Дуньо ударил да бяга към плевнята. В тоя момент изскочил Пейчо и пернал с тоягата си турчина през ръката. Той изтървал ножа си и се превил о̀две от болка, а Пейчо го уловил за врата. Спуснали се и другите момчета и вързали охкащия от болка турчин.

— Сега, ефенди, — казал Пейчо, — след като подплашихме емениите ти, ще подплашим и тебе, та втори път да не посмееш да влезеш в българска къща.

Па му ударили един хубав бой и го държали до вечерта вързан и гладен.

Чак посред нощ го извели, никой да ги не види. Отвързали го и му казали:

— Ефенди, можеш да си вървиш, но там, откъдето си дошел преди три години. И дано хубаво сме те подплашили, та никога вече да се не връщаш, защото — пипнем ли те повторно, ще подплашим бръснатата ти глава така, че няма вече да се върне на черния ти врат.

След като пуснали турчина, дружината отишла пак на мандрата да преспи. На сутринта, още в зори, група селяни от селото дошли на мандрата, да попитат главатарите на дружината, дали проклетият турчин няма да ги обади и селото им да пострада.

— Не бойте се, братя българи, — казал Дуньо. — Никой турчин, който ни е ял попарата, не се е оплакал някому. Защото ние не наказваме невинни турци, а злосторници, които са виновни не само пред нас, робите, а и пред самия султан.

Това е и лошо и хубаво. Държава, в която няма ред и управия — погива. Ще погине и турската царщина, ще се освободим и ние от тежкото агарянско иго. Ето на, нашите хора във Влашко работят за по-скорошната ни свобода. И вярвайте, братя българи, свободата е близко, много близко! Безстрашният апостол Левски и още много като него кръстосват земята ни, основават тайни революционни комитети, снабдяват будните българи с оръжие. Такива имаме вече стотици. Те ще станат още повече. Турците нехаят за нищо. Те си гледат рахатлъка и измъчват нашия народ, както си щат. Но ние, и още много българи като нас, кръстосваме насам-нататък и наказваме злосторниците. Само че ние не боравим с оръжие, като по-големите наши братя, не убиваме, а само даваме добра поука и заплашваме.

И Дуньо им разказал за наказанието на Диш Хака бей.

— Има ги, момчета, има ги изедниците навсякъде, — обадил се един старец, който отивал за някъде си, па като минал край мандрата и видял насъбран народ, отбил се да научи, какво е станало. — Има ги, ви казвам, от лоши по-лоши ги има. Да ви разправя изонзиден, какво се случи в нашия град. Имаме ние в Троян двама турци — братя. Единият го викат Смаила, а другият — Салих, но на прякор им думат Сархошолар — пияните. И много право са ги кръстили. И дядо им и баща им не излизаха от кръчмата. Братята са овчари, но често слизат в града, колкото да се напият и сторят някоя пакост. Онзиден слезли пак, напили се и какво, какво да сторят, та да изкарат пари за още пиене — измислили. Уловили един козел, остригали му брадата и го повели из чаршията от дюкян на дюкян. Гледали, кои дюкянджии са българи, и като спирали пред тях, посочвали им козела със стриганата брада и ги питали:

— Сюйле, бе гяур, бу коч му дър, кечи му дър? (Казвай, бе невернико, това овен ли е, козел ли е?)

И вдигали тояги срещу изплашения българин.

— Козел!

— Защо лъжеш, бе гяур? — викали братята и замахвали с тоягите си. — Казвай, като е козел, къде му е брадата? Скоро давай две бели меджедии глоба, дето не позна, да не ядеш тоягите!

Изплашеният българин бръквал в кесията си и давал парите. После отивали в друг дюкян:

— Казвай, бе гяур, бу коч му дър, кечи му дър?

— Коч, — казвал изплашен българинът, който видял преди малко онова, което сполетяло съседа му.

— Защо лъжеш, бе гяур! Като е овен, къде му е опашката? — викали братята. — Такава ли е къса овнешката опашка? Давай три бели меджедии глоба, задето не позна, докато не си ял боя!

Не се посрамили, магаретата, та отишли и при дяда Илия кожухаря. Погледнал ги старият майстор, разбрал хитростта им и казал:

— Няма опашка, няма и брада, това е робска беда, ами казвайте, колко да ви дам, и си вървете!

— Дай и ти три меджедии!

Тъй до вечерта изредили всички дюкянджии.

— Ти, дядо, далеч ли отиваш и скоро ли ще се върнеш? — попитал Дуньо.

— Утре се връщам, — отговорил старецът.

— Тогава, ние ще те чакаме тук и с тебе заедно ще дойдем в Троян. Ще извардим на къра братята, щом са овчари, ще се разправим с тях и такава поука ще им дадем, че ще ни помнят.

На другия ден привечер, те вече били в Троян. Два дни стояли и се крили у стареца, докато братята отрезнеят и отидат при овцете. Тогава дружината излязла и се спотаила из върбалаците край реката, а старецът отишъл да научи на кое място са братята.

Не минало много, старецът се върнал и ги повел нагоре по реката. Но скоро ги спрял, посочил им стадото, което пасяло на срещния рид, и казал:

— Там са!

Старецът и момчетата останали скрити, а Дунчо и Пейчо отишли при братята, седнали при тях и завели приказка за туй, за онуй. По някое време Дунчо нарочно направил дума за Търново и за Юмер циганчето, което изкарал страшен разбойник, и което полицията от години гони и едва онзи ден уловила. После добавил:

— Виждал съм, братя, виждал съм, как стражарите връзват разбойници, ала както беше вързан Юмер циганчето, не съм виждал! Ама и кой го беше вързал? — Хюсеин Чауш. А той тридесет години с хаирсъзи се разправя. Десет вида връзване знае — според разбойника и връзването.

— Ами как беше вързан Юмер? — попитал един от братята.

— Няма въже да ви покажа.

— Не може ли с пояса? Много ми се иска да зная, как се връзват разбойници. Чухме вчера с брат ми, че в нашенско са дошли от вашите комити. Може да ни падне някой в ръцете. Нека знаем, как да го вържем. За един комита султанът сума пари дава.

— Дава. Хеле, ако го заведете жив — двойно повече дава. Защото, като почнат да го изтезават, от него изкопчват, кои са другарите му, къде се навъртат, какво смятат да правят, кои ги укриват и им носят хляб.

— Тъй е, — рекъл Салих и започнал да разпасва пояса си, за да му покаже Дуньо, как трябва да връзва комитите, дето ще улови. И се подсмивал, подсмивал, като чели комитите вече са в ръцете му, остава само да ги върже.

— Застани тогава на колене, — рекъл Дуньо. — Ха така! Тъй ще накарате да застане и комитата. Ако пък са двама, ще им речете да застанат гръб с гръб. Извинявай Смаил ага, ама я застани тук, зад Салихаа, за да мога по-добре да покажа. Тъй! Сега, най-напред ще вържете ръцете на единия — ето тъй! После на другия. Гледате ли хубаво? След това ще прекарате пояса под мишниците им, че през вратовете… Ха! Поясът не стига! Нищо. Ще отпашем пояса на Смаилаа да го наставя. Запомнете, и вие така ще направите, ако се случат двама души. Малък е един пояс, за да се вържат здраво двама комити. Въжето на Хюсеин чауш, с което беше вързал Юмер, беше двадесет метра дълго.

— Брей! — чудели се братята.

— Не се чудете! Голям разбойник с малко въже се не връзва. Разбойниците и комитите са здрави и хитри. Ако ги не завържете хубаво — все едно че не са в ръцете ви.

— А бе, ти само ни покажи, как да ги завръзваме, пък ние утре ще си донесем една хортума^[3].

Докато приказвали, Дунчо разпасал пояса на Смаилаа, па рекъл на Пейча:

— Чичо Пей, я ела ми помогни малко!

Пейчо приближил, и докато братята се сетят, така ги вързали, че не могли да мръднат. После скочили върху тях, запушили устата им и свирнали на момчетата.

— Е, паднахте ли ни в ръцете! — рекъл Пейчо, който, докато ставало всичко това, не казал нито дума.

Братята изведнаж разбрали хитростта на двете българчета, но било късно. Ударили го на молба.

— Няма какво да се молите, — рекъл Пейчо. — Молба не помага, а познаване. Онзи ден дюкянджиите — българи познаваха, днес пък вие ще познавате.

Па вдигнал дебелата си габерова тояга и казал:

— Ха сега, ти, Смаил ага, познай, това тояга ли е, сопа ли е!

Започнал да мънка Смаил ага, да се моли.

— Казвай! — креснал Пейчо, — или ще ти изпаша една по гърба и изведнаж ще познаеш.

— Тояга, — викнал изплашен Смаил ага.

— Защо лъжеш, бе поганецо! — завъртял тоягата Пейчо и му я стоварил по плещите.

— О-о-о-х! — изревал овчарят.

— Млък! Няма ох! Казвай, защо не позна! Такава ли е тоягата, бе изеднико? Не виждаш ли, че е дебела сопа.

И му стоварил още една. После се обърнал към другия брат:

— Ха, казвай сега ти, бе кучи сине!

Салих ага се свил от страх, за да понесе по-лесно удара, а Пейчо грабнал Дунчовата тояга, посочил му я и викнал:

— Казвай сега ти: това сопа ли е или тояга?

— Сопа е, — глухо се обадил Салихаа.

— Защо лъжеш, бе пияна главо? Не виждаш ли, че това е тоягата на Дунча, — и го забрал с нея през краката. Че като се развъртели и момчетата — удри, удри, докато братята премалели. После им казали:

— Плащайте сега две лири глоба, задето не познахте!

— Нямаме, бе братя, — проплакали турците, — да имахме, щяхме да ви дадем.

— А къде са парите, които онзи ден взехте от българите, когато разкарвахте козела?

— Изпихме ги.

— Отрова да бяхте пили! — креснал Пейчо.

После се обърнал към момчетата:

— Момчета, я уловете две-три шилета, та да има с какво да се гостим горе, а вие, — обърнал се той отново към турците, — запомнете: в една неделя време ще върнете парите, които взехте от дюкянджиите — българи, а на дяда Илия кожухарина ще целунете и ръка. Ако научим, че не сте го сторили и продължавате да измъчвате нашите братя, знайте, че ще ви пратим при вашия Аллах, той да ви накаже по-хубаво.

От там момчетата поели Балкана. Скитали много, ходили на два пъти в Плаковския манастир, където се маели доста, защото дядо игумен искал да му погостуват и да му разправят всичко, което са сторили. Но когато се заесенило хубаво, те решили да си отидат в село — да изкарат зимата. Ала като минавали покрай село Острец, видели един старец да пасе два коня в едно сухо стърнище. Спрели при него. Погледнали конете — кожа и кости.

— Дядо, защо пасеш тия коне на това голо място? — попитал Дунчо. — На тези слаби коне сено и зоб трябва, иначе марта ще им одере кожата рано-рано.

— Трябва, момчета, знам аз, какво трябва. Посъбрал им бях малко сено и зоб, ала дойдоха турците и го прибраха за султанските коне. Моите можели да стържат и голите стърнища. Сега водя тия стари мои другари тук-там да ги паса, защото ми е жал за тях. Те, че ще умрат още през зимата от глад — ще умрат, но сега, докато мога да ги извеждам, водя ги да им не бера греха, като ги слушам да цвилят и се въртят гладни из двора.

— Ти, дядо, казваш, че ще умрат, а? — попитал Дуньо.

— Ще умрат, юначе. Ако зимата е лека, и мога да ги водя тук-таме, ще изкарат. Но марта дойде ли, както рече ти, ще ги одере.

— Тогава, дядо, дай ни ги! Напролет ще ти ги докараме охранени. Вярвай ни!

Старецът гледал учудено, ту Дуня, ту момчетата, па накрая кимнал глава и казал:

— Вземете ги, момчета, вземете ги да се не мъчат, па ако щете ги връщайте! Халал да ви са. Стига ми това, че няма да ги гледам цяла зима да гладуват.

— А как ти е името, дядо?

— Стоимен Станев.

— Запомнете го, момчета, — рекъл Дуньо, целунал ръка на стареца, уловил конете и ги повел.

Из пътя Дунчовите другари го попитали:

— Какво ще правим тия коне цяла зима, Дунчо?

— Ще се редуваме и ще ги изхраним. Толкова души сме, все ще намерим храна за гладните добичета…

— От мене ярмата, — рекъл Пейчо. — В тетювата воденица ярма колкото искате.

И тръгнали да вървят. Замръкнали в едно голямо село. Спали в къщата на беден селянин. Когато този ги попитал, по каква работа вървят, рекли:

— Ратаи бяхме. Сега си отиваме.

— Ами къде водите тия коне?

— У дома, — обадил се Дунчо. — Купих си ги.

— Че те ще умрат през зимата. Я ги гледай, колко са слаби!

— Гладни са, затова са слаби, но ние ще ги зобим сутрин и вечер, и те ще се оправят.

— Дано!

После Дунчо поискал от селянина храна за конете, нахранили ги и легнали да спят. На сутринта рано, дружината поела нататък. Минали едно село, минали второ, когато отминали и третото, в ляво от пътя видели голям чифлик.

— Ей, чичо, — попитал Дунчо един селянин, който бързал по пътя за някъде, — чий е тоя чифлик?

— На Мурад бей Горнооряховски.

— Че къде е чак Горна-Оряховица, а чифликът му тука?

— Бащиния му е, затова. Но той не идва насам. Богат човек. Напролет и през лято ще се мерне и това му е. Сербез Хасан — управителят на чифлика — му гледа хубаво работата, защо да идва повече. Тука са само конете му и другият добитък, които напролет ратаите закарват из имотите му в Горно-Оряховско.

Като отминал селянинът, Дуньо се чукнал по челото и рекъл:

— Ура! Намислих! Няма защо ние да се главоболим с тия коне. Ще ги оставим в тоя чифлик да ги охранят тая зима. Рано напролет ще дойдем да ги вземем и ще ги закараме на дяда Стоимена.

— Ама че го измисли! — казал Пейчо. — Ти дай на вълка в устата овца, че сетне върви я вземай! Твоята работа ще излезе същата.

— Чакай, чакай, Чичо Пей! Скроих я аз набързо, но не я скроих лошо. Вярвай! Па се обърнал към момчетата:

— Я, момчета, вие постойте тука, а ние ще отидем с Пейча да закараме конете в чифлика.

Закарали ги.

— Кой е управителят на тоя чифлик? — попитал Дуньо турчина, който вадел вода от кладенеца и наливал коритото.

— Сербез Хасан.

— Я ни заведи при него!

Турчинът ги отвел в стаята на Хасан ага.

Сербез Хасан бил едно дребно старче, което стояло свито до огнището и смучело дългото си наргеле^[4].

— Добро утро, Сербез Хасан, — поздравили Дунчо и Пейчо и едва се не изсмели, като видели, кой е Сербез Хасан. Те си мислили, че управителят е кой знае какъв едър и снажен турчин, та чак ги дострашало от него. А сега, като видели грохналото и мързеливо старче да дреме като болен котарак край огъня, го доближили и рекли:

— Дядо Хасане, ние сме новите ратаи на Мурад бея. Проводи ни да докараме два коня в чифлика. Много са слаби, но са от хубава порода и беят заръча, добре да ги храните — три пъти на ден зоб да им давате. Напролет ще дойдем да ги приберем и закараме, да ги види Мурад бей, хубаво ли сте ги охранили.

— Хей, Мехмед, — викнало старчето на турчина, който довел Дуня и Пейча. — Я забери новите коне и ги карай в обора! Кажи на конярите, хубаво да ги изчетат и добре да ги нахранят! Чу ли, какво е заръчал беят? — Три пъти на ден да ги зобят. А вие ще се връщате ли надире? — запитал той Дуня и Пейча.

— Ще се връщаме, дядо Хасане.

— Тогава, Мехмед, — викнал той на ратая, който тръгнал за конете, — дай хляб, сирене и каквото друго се намери за по път на момчетата и да носят много здраве на бея. Нека му кажат, че напролет конете ще станат загладени като дини.

И притворил Сербез Хасан очи и пак засмукал кехлибареното наргеле…

А Дуньо и Пейчо вземали четири фурника хляб, сирене и един печен овнешки бут и си тръгнали.