Еню Кювлиев
Чичо Пей и Асма Бей (14) (Веселите приключения на две българчета)

С талигата на чорбаджи Михалакя отново в Търново

Макар Хаджи Михалаки да знаеше всичко онова, което Дуньо и Пейчо бяха сторили в Търново и да бе чул за двете волчета на баба Пройчовица, все пак не можеше да прости на двамата палавци за своя син. Ето защо, когато веднаж Хаджията разправяше в кафенето, че ще върви в Търново, и Дуньо и Пейчо му се примолиха да ги качи в талигата си, че и те бяха решили да вървят вече в града да търсят работа, Хаджи Михалаки ги нахока и рече, че той на талигата си хаирсъзи не вози. Дуньо и Пейчо нищо му не рекоха, ала намесиха се стари хора и казаха:

— Не си прав, Хаджи. Нищо лошо не са сторили момчетата. Цяло лято са се бъхтали по къра на своите да помагат. И сега за лошо в града не отиват. Работа ще си търсят, та през зимата със скръстени ръце да не стоят. Няма да ти се изяде талигата, а конят ти е здрав — път му дай само. Та качи момчетата да не блъскат до града пеш.

— Не! — креснал Хаджи Михалаки. — Казах вече — не!

Дуньо сбутал Пейча и тръгнали да си вървят.

— Чуй, Чичо Пей, — рекъл Дуньо, като излезли. — Докато старците говореха и Хаджи Михалаки се мръщеше като котка през пости, не зная как, мина ми през ум една приказка. Дядо ли, баба ми ли беше ми я разправяла — не помня — ала хубава приказка е. В нея има една дяволия. С тази дяволия ние утре можем да подмамим Хаджи Михалакя, да му вземем талигата и да стигнем в Търново чорбаджийски, а пък Хаджията да бъхта пеш до града.

Пейчо опулил радостно очи!

— Де да можеш да го сториш! Ще е чудо! Само че, аз ще карам коня. Силен кон е, не е за твоите слаби ръце. На ума ти се покорявам, но на ръцете ти вяра нямам.

— Добре, добре, Чичо Пей, само да не забравиш да си вземеш новите цървули, дето си ги купи миналата неделя. Тъй ще го сторя, че ще ме харесаш.

— А бе, то ако е за харесване, аз съм те харесал, ами хайде да вървим да се стягаме, че сутринта рано трябва да се става.

Двамата палавци станали в зори и поели пътя за Търново.

— А, бе Дуньо, — рекъл Пейчо, — че нали уж с талигата на Хаджи Михалаки щяхме да вървим.

— Не бързай, Чичо Пей! Хубавите работи с бързане не стават. Ще вървим до Стойчовата горичка пеш, ако искаме до града да вървим с талига. А до там има-няма километър път.

Като стигнали до горичката, Дуньо рекъл:

— Сега, Чичо Пей, дай ми единия си цървул.

— Цървула ли каза? Че аз до Търново бос ли ще вървя?

— Няма да вървиш бос.

Нали ти казах, с талигата на Хаджията ще вървим.

Па взел Дуньо Пейчовия цървул, хвърлил го насред пътя и повел Пейча напред.

Погледнал Пейчо цървула, поклатил глава и рекъл: „Да става каквото ще! Разбра се тя, Дуньо, че ще ми купуваш друг чифт цървули.“

— Ти върви с мене, па ако потрябва ще ти купя. А сега, дай ми и другия цървул.

— Абе, на ти го, ама да знаеш, че скъпо ще ти излезе возенето до града.

Като подминали стотина-двеста крачки и стигнали до средата на горичката, При завоя Дуньо хвърлил насред пътя другия Пейчов цървул и казал:

— Сега, Чичо Пей, ще се скрием ей тук в този храсталак и ще видиш, че Хаджията сам ще ни докара талигата на това место, ще ни я остави и ще се върне. Само няма да ни рече „заповядайте“, защото снощи рече „не“. Ама ние и без неговото „заповядай“ ще се качим и ще заминем.

— Ями цървулите ми?

— Хаджията ще ти ги донесе в Търново.

— Отидоха ми новите цървули, ама хайде да те послушам и този път!

Минало, що минало, чули отдалеко да пее талигата на Хаджи Михалакя.

Като наближил горичката, Хаджията видял насред пътя един съвсем нов цървул.

— Брей, — рекъл си той, — хубав цървул, ама само един.

Поразгледал се и за другия, па като не го намерил, казал:

— За един цървул не слизам от талигата! — и шибнал коня.

Ала като стигнал при завоя, Хаджията видял другия цървул спрял и рекъл:

— Излязоха един чифт цървули, за ратайчето. Ще са му малко големички, ама ще ги обува с повече навуща.

А през това време Дуньо и Пейчо се метнали на талигата и пуснали коня, колкото сила има, по пътя за Търново.

— Лягай ниско, Чичо Пей! — викнал Дуньо, — та Хаджията да не ни види и помисли, че конят му се е подплашил.

— Това добре, — рекъл Пейчо, ама цървулите, ми отидоха. Нищо. За това, че ще влезем с Хаджийската талига в Търново — давам ги!

— Там е работата, че ние няма да влезем в Търново с талигата, а ще чакаме Хаджията накрай града. Иначе ще му каже ханджията, че ние сме дошли с талигата му и ще си имаме разправии. Пък може да отнесем и боя. Каймакаминът му е приятел.

Както казал Дуньо, така и сторили. Спрели край Търново и зачакали. След два часа време, ето го Хаджи Михалаки се задал запотен, изпрашен, размахал в ръце Пейчовите цървули.

Като наближил, Дуньо станал и го посрещнал.

— Добър ден, дядо Хаджи! А бе, какво ти се е случило, та ти се е подплашил конят? Както си вървяхме, слушаме зад нас една талига трещи — хвърка. Разбрахме с Пейча, че конят се е подплашил, заприщихме пътя и силом го спряхме. Кога погледнахме в талигата, тебе те няма. Бре, — викам аз на Пейча, — погина дядо Хаджия. Прибил го е този луд кон някъде. Па го вързахме ей тука и седнахме да почакаме, дано се зададе някой пътник и го питаме за тебе. Хеле — слава Богу — жив си бил. Добре дошел! На нас пък, дядо Хаджи, друга беля се случи. Пейчо си загуби в път цървулите и се върна да ги търси. Ама чакай! Тези цървули, дето ти ги държиш, мяза да са неговите. Я чакай да свирна на Пейча, че ей го е, къде праши назад по мекия път да ги търси. Ние вървяхме донейде по шосето, па свърнахме по мекия път.

Свирнал Дуньо на Пейча, а Хаджията рекъл:

— Негови трябва да са. Найдох ги в горичката. Та тези цървули станаха причина да ми се подплаши конят и да се трепя пеш от там до тука я.

— Тя, каква излезе тогава, дядо Хаджи, — казал Дуньо. — Ние на тебе сторихме едно добро, че ти спряхме талигата, а ти на нас — друго: намери и донесе цървулите на Пейча. Излезе солта, за брашното. А сега, дядо Хаджи, дай ни цървулите и да вървим, че загубихме цели два часа да те чакаме.

— Къде ще вървите пеш! Качвайте се на талигата да вървим заедно, — рекъл Хаджията.

— Да се качим, дядо Хаджи, защо да се не качим, щом ни каниш. То да беше още от село ни качил, хем ние нямаше да вървим пеш, хем ти нямаше да търчиш цели два часа да гониш коня си, ама нейсе. Един ум до никъде не стига. За друг път ще знаеш, че с дружинка по-добре се пътува.

Па се качили на талигата и тръгнали.

— Е, Чичо Пей, видя ли, че на талига ще стигнем в Търново, — пошепнал Дуньо на Пейча. — И нали нямам да ти купувам един чифт цървули?