Еню Кювлиев
Чичо Пей и Асма Бей (16) (Веселите приключения на две българчета)

Еленският ходжа иска да накажат Дунча със смърт
Дядо Халил. Свобода или смърт

Като научил за постъпката на Дуня, еленският ходжа отърчал при Тосун бея и му рекъл:

— Не може така, бей ефенди! Не даваш добър урок на гяурите. С главата си трябваше да плати този проклет неверник, задето погази закона на правоверните. Иначе Аллах ще излее гнева си върху нас.

Замислил се Тосун бей. А разгневеният ходжа продължил:

— Пусна го ти него без наказание, за да се подиграва с теб и с вярата ни, когато отиде в манастира при папазите. Ти съдиш и ти си знаеш, беим, ала не постъпи добре.

— Прав е ходжата, — рекъл си беят. — Поне десет тояги на голо трябваше да заповядам да му ударят. Тъй щеше да бъде доволен и ходжата, и юзбашията, който, като чу вчера, че прощавам на хлапето, свъси недоволен вежди.

И заповядал беят на един сейменин да гледа да не избяга Дуньо до другия ден, докато реши, какво да прави с него.

А на сутринта Тосун бей повикал ходжата, юзбашията и селския чорбаджия Цоно ефенди на съвет, за да накажат Дунча.

Отишел сейменинът да доведе Дуньо. Търсил го тук-там — няма го. Кога надзърнал в готварницата, сварил го да си пърже пиле.

— А бе, гяур проклети! — викнал ядосан сейменинът. — От един час време под шумка те търся, а ти си се сврял в готварницата. Хем ти казах, че беят ти забранява да идваш тук. Ама чакай! Какво вършиш ти? Ааа, пържиш пиле! А бе, невернико проклети, не чу ли, че у нас на Рамазан байрям е забранено да се яде през деня?

— Че аз моята душа греша, Махмуд чауш, ако това е грях. За път едно пиле си пържа.

Мисля, че задето служих толкова време на бея без пари, ми се полага едно пиле.

— Ее-е, разбра се то, че пиле ще ти изяде главата! Тебе те викат за вчерашното пиле да те съдят, а ти си подлегнал друго да пържиш. Втори път погази закона ни — значи, сега няма да отървеш въжето, макар и беят да има меко сърце. Ала думите на сейменина нито изненадали, нито стреснали Дунча. Още от вечерта той знаел, какво е надумал еленският ходжа Тосун бея. Всичко му съобщил Халил ага — старият прислужник на бея, който от първия ден обикнал Дунча и по цял ден прекарвал при него в готварницата. Зер, престарял бил той, и Тосун бей не го карал да му прислужва. Държал го в конака си само от благодарност и за раздумка.

Обичал и Дуньо дяда Халила. И често тайничко му правил сладък пилаф, юшмер каша, или му отсипвал от яденето на бея по-развареното месо, че си нямал зъби.

Ето защо, като научил дядо Халил, какво е решил Тосун бей, начаса отишел при Смаил циганина, когото Тосун бей викал да изпълнява присъдите, и му рекъл:

— Смаил, искаш ли да имаш две бели меджедии.

— Где ги меджедиите? — попитал циганинът и очите му светнали.

— Утре Тосун бей ще те повика да удариш десет тояги на едно гяурче. Ти знаеш, че съм стар човек и не обичам да лъжа. Няма вина момчето. Тосун бей вчера добре прецени постъпката му и му прости. Ала ходжата не остана доволен и надума бея да го накаже. Та, давам ти тези пари да бъдеш милостив към момчето. Когато утре го отведеш в стаята, полека слагай тоягите, а аз ще подуча момчето да вика, колкото му глас държи, та агите да мислят, че наистина го биеш.

— Добре, — казал циганинът и спуснал меджедиите в джеба си.

После дядо Халил отишел при Дунча и му разправил всичко.

— Само едно да запомниш, дядовото момче: и да те не боли — викай, дери се, да помислят агите, че те бият. Я сетне ела при мене да се простим и на добър ти път. А ако ти падне да минеш пак през Елена, отбий се, да ти се порадвам, ако съм жив…

Когато при Тосун бей се събрали ходжата, юзбашията и чорбаджи Цоно, въвели Дунча. Сейменинът донесъл на блюдо и пърженото пиле. Събраните, като видели пилето, потекли им лигите. Но скоро беят и ходжата прибърсали бради и попитали в един глас, кой е заповядал да се донесе това пиле.

— Никой, — казал сейменинът. — Заварих гяурчето да го пържи като отидох да го забирам. Пърже го за път.

Позеленял от яд ходжата, и беят сбърчил чело, поклатил ядно глава и тежко издумал:

— Девет години правоверният носи в сърцето си благодарността, която има към някого. Толкова години той е готов да прощава оногова, който е причина за тази благодарност. Ала това той прави на хора, които разбират от прощка и умеят да я ценят. Но ти излезе неблагодарник. Повтори греха си пред мене и пред закона на Аллаха^[1]. И нека същият този Аллах ми е свидетел, че за хубавата вечеря в манастир исках да ти благодаря и ти наложа най-малкото наказание, което да ти послужи за урок. Ала ти предизвика отново гнева на Бога и пропъди моята милост. Сега ще сърбаш това, което си дробил!

И заповядал да изведат Дунча, докато съветът реши, какво наказание да му се наложи.

— Няма друго, наказание за този гяурин, освен смърт! — рекъл позеленял ходжата.

— Смърт! Разбира се, че смърт! — обадил се юзбашията.

Мълчали само беят и чорбаджи Цоно. А старият Халил треперял до тях от страх и не смеел да издума, защото му било забранено да се обажда в такива случаи.

Дълго мълчал Тосун бей. Най-после дигнал глава и казал:

— Добре! Нека бъде както вие искате. Наказанието да е смърт. Но едно нещо искам аз. В нашата присъда да намесим и Аллаха.

Спогледали се всички. Не разбирали, какво иска да каже беят. А той наставил:

— Присъдата си гяурчето ще получи чрез жребие. На едно листче ти, Едем ходжа, ще напишеш думата „смърт“, а на друго — „свобода“. Ще ги сгънеш и ще дадеш на момчето да изтегли една от тези книжки. Ако Аллах е разгневен от постъпката на гяурчето, той ще поведе десницата му към книжката, на която е написано „смърт“. Ако ли пък постъпката не е стигнала до Всесилния Повелител на правоверните, гяурчето ще изтегли „свобода“. Ето тъй и самият Аллах ще участвува в присъдата. Съгласни ли сте?

— Съгласни! — рекъл ходжата, — защото бързо скроил измамата. Решил да напише и на двете книжки „смърт“.

Тъй и сторил. Ходжата станал и отишел в другата стая да напише с гъшето перо на нея бележките. Ала дядо Халил го проследил, надзърнал през прозореца и успял да види онова, което вбесеният ходжа написал. После изтичал при Дунча и му рекъл:

— Дунчо, сега вече не мога ти помогна. Прощавай! Свърши се твоята — и му разправил всичко.

Замислил се Дунчо. И уплашил се много. Но скоро се чукнал по главата и радостно извикал:

— Ура! Намислих! Сега не ме е страх. Нека си пише каквото ще! Има нещо по-силно от лъжата и хитростта — умът. Не бой се, дядо Халиле!

В този момент беят ударил звънеца, за да въведат Дунча.

Пребледнял влязъл след Дуня и Халил ага, молейки се в душата си на Аллаха да спаси невинното гяурче.

А Тосун бей станал и казал:

Съветът реши наказанието ти да бъде смърт или свобода по жребие. Ето тук, в тези две листчета лежи твоята присъда. В нашето решение намесихме и самия Аллах. Ако той е на твоя страна, ще те насочи да изтеглиш листчето със свободата, но ако си предизвикал гнева Му, тогава — съдбата ти ще бъде смърт. Ала преди да вземеш листчето кажи си последното желание, защото всички тук сме сигурни, че гневът на Аллаха е голям и че друго не ще изтеглиш, освен своята смърт.

— Право е! — обадил се ходжата. — Нека сега каже последната си дума, та да не губим сетне време, че наближава час за молитва.

— Да кажа, агалар^[2], ама не зная, дали ще го изпълните.

— Щем, щем! — казал беят. — Кажи! Може би, ще заръчаш нещо на старата си майка. Само милост не се опитвай да молиш, защото няма да получиш.

— Не ща милост, бей ефенди. Онова, което имам да кажа на старата си майка, ще и го кажа вдруги ден, когато отида при нея. Друго искам аз.

Ходжата, като чул тези Дуньови думи, смигнал на юзбашията. А Тосун бей рекъл:

— Казвай, да го чуем!

— Искам, — рекъл Дуньо, — ходжата да дойде и целуне мястото, дето е два пръста над ноктите на дясната ми ръка.

Замислил се беят. Не можал да разбере желанието на Дунча.

Но ходжата изведнаж се сетил, че гяурчето иска да му целуне ръка и то на онова място, което се целува за прошка. Позеленял от яд той, но нямало що. Беят обещал да изпълни последното желание на осъдения. Ала мисълта, че проклетият гяурин ще изтегли непременно своята смърт, го успокоила, и той станал, поел десницата на Дуня, навел се и му целунал ръката.

— Просто да ти е! — прошепнал му Дуньо. После пристъпил към масата, бързо вземал една от книжките, смачкал я в шепата си, лапнал я и, докато всички се чудели, какво мисли да прави (някои помислили, че е полудял), той сдъвкал листчето и го глътнал. После се обърнал към слисания бей и казал:

— Бей ефенди, аз изтеглих своя късмет. Каквото е отсъдил Аллах — стана. Нека ходжата види, какво е написано на останалото листче. Ако на него е написано „свобода“, значи — чака ме смърт. Ако пък е писано „смърт“, пущай ме по-скоро, че дълъг път ме чака.

Слисал се ходжата, а нетърпеливият бей скочил на крака, грабнал останалото листче, унчоотворил го и радостно обявил, че на листчето е написано смърт, и че гяурчето е изтеглило „свобода“. После се обърнал към Дуня и добавил:

— Аллах е с тебе. Ала гледай да не го разгневиш пак, защото не са безкрайни милостите му.

А Дунчо пристъпил и рекъл:

— С ходжата се простихме. Да се простя и с тебе, бей ефенди, че да вървя.

Па целунал ръка на бея, на юзбашията и на чорбаджи Цоно, прегърнал добрия дядо Халил и си излязъл.

Като вкаменени останали всички. Само дядо Халил тръгнал след него да го изпрати.