Джон Лескроарт
Щети (9)

8.

Роу отби на север по „Лейк“, след което сви в една малка глуха уличка, която, подобно на неговата собствена, опираше в парка „Пресидио“, но се намираше в далеч по-скромен квартал от този, в който живееха семейство Къртли. От двете страни на улицата бяха построени почти идентични, долепени една до друга двуетажни сгради. На приземния етаж сградите имаха по два гаража, а между тях имаше малки алеи, които водеха към вътрешни дворчета, във всяко от които се виждаше входна врата за апартаментите на първия етаж и тясна външна стълба, която водеше към втория.

Роу слезе от колата. Носеше светли дънки, здрави туристически обувки и зелено непромокаемо яке, което бе закопчал срещу поривите на вятъра. Главата му беше гола.

Той погледна адреса на сградата точно пред себе си, след което тръгна по тротоара с енергична стъпка, хвърляйки от време на време погледи настрани. Почти беше стигнал до края на уличката, когато откри адреса, който търсеше. Знаеше, че апартаментът е на горния етаж, затова изкачи дванайсетте стъпала на външната стълба, спря се за миг пред вратата, след което натисна звънеца.

— Минутка само! — чу се отвътре приветлив женски глас.

Роу изчака търпеливо.

Не след дълго вратата се отвори. Срещу него бе застанала доста привлекателна чернокожа жена с ръст почти колкото неговия.

— Сър? Мога ли да ви помогна с нещо?

Посетителят почти не можеше да повярва на късмета си. Бе отворила направо, без дори да попита кой е; дори и да бе погледнала през шпионката, това му бе убягнало. На вратата нямаше верига, така че, ако решеше, можеше спокойно да влезе вътре и нищо нямаше да му попречи. Всичко това му се стори доста странно за този дом — бе проява или на доста голяма самоувереност, или на пълен идиотизъм.

Жената бе облечена в лилав анцуг и маратонки; очевидно току-що се бе върнала от джогинг. Малко момиченце на пет или шест години бе хванало ръката й и наблюдаваше новодошлия преценяващо и уверено. Без съмнение беше наследила този поглед от баща си.

Роу хвърли бегъл поглед към момиченцето и го удостои с полуусмивка, след което отново се обърна към майката.

— Надявах се, че ще мога да говоря с лейтенант Ейб Глицки — каза той.

— В момента не е у дома — отвърна му тя. — Очакваме го след десетина-петнайсет минути.

През един дълъг измамен миг, от тези, които обикновено изпълват сивата зона между намерението и действието, на Роу му се стори, че тя ще го покани да изчака в гостната. Вместо това, обаче, жената отстъпи крачка назад и опря длан на вратата, сякаш се канеше да я затръшне, въпреки че погледът й остана все така приветлив и донякъде любопитен.

— Ако желаете, може да минете след половин час. Сигурна съм, че ще го заварите у дома.

— Няма нужда. Ще го открия като сляза към центъра утре-вдругиден и ще говоря с него тогава. Просто бях наблизо и реших да се отбия. Надявах се да го заваря вкъщи, както той ме навести снощи.

— Снощи ли?

— Точно тъй — отвърна той със самодоволна усмивка. — Ако нямате нищо против, бихте ли му предали, че го е търсил Роу Къртли? Бих ви бил много признателен.

Очите на жената се разшириха уплашено и приветливата й усмивка изчезна почти мигновено. Инстинктивно тя се отдръпна от него, избутвайки дъщеричката зад себе си. Ръката й стисна ръба на вратата, докато кокалчетата й побеляха.

— Какво правите тук?

Роу бе получил реакцията на страх и гняв, на която се надяваше.

— Просто исках да кажа на мъжа ви, че знам къде живее, нали се сещате? Точно същият номер, който той ми извъртя снощи.

Тя отдръпна пръстите си, за да може, при нужда, да затръшне вратата.

— Най-добре е да си тръгнете веднага. Нямате работа тук.

С гримаса на лицемерно разочарование, той възрази:

— Жалко. Тъкмо си говорехме така приятелски… — каза той и посочи към малкото момиченце. — Много сладка дъщеричка имате!

— Набирам 911! — чу се гласът на жената отвътре.

— Няма нужда — извика той в отговор. — Когато дойдат, отдавна ще съм си тръгнал! — с тези думи той слезе обратно по стълбите и се насочи към колата си.

 

 

Глицки бе седнал с чаша чай в ръка в едно от креслата в препълнения с папки офис на Дженкинс и тъкмо й предаваше последните новини от Арни Бекър — потвърдената самоличност на Нунйес, разтопените подметки и останалото, когато го достигна обаждането на Трея. Той слуша няколко минути с безизразно лице — усещаше гласа й право в сърцето си — нисък и равен, но все пак от време на време треперещ зад привидното спокойствие, с което тя му разказа случката. Долови колко близо бе тя до паниката, колко на косъм се бе разминало всичко в нейните очи…

Без да си дава сметка, той стана и започна да се разхожда напред-назад между вратата и бюрото. Белегът на горната му устна изпъкна — гневна, бледа светкавица на тъмното му лице. Той приклекна до бюрото на Дженкинс, за да не гледа поне нея, след което докосна челото си със свободната си ръка.

— Ейб? — повика го Трея от другия край, прекъсвайки неколкосекундното мълчание.

— Тук съм — отвърна той. — Той тръгна ли си?

— Да.

— Сигурна ли си?

— Видях го да се качва в колата си и да потегля.

— Децата са при теб, нали?

— Да. Всичко е наред. Малко сме разтърсени, това е всичко…

Глицки пое въздух и издиша бавно, после още веднъж.

— Ейб? — сепна го отново гласът на Трея.

— Слушам те. Просто мисля…

— Искаш ли да си дойдеш вкъщи? Това би било добре… Рейчъл иска да ти каже „здрасти“!

Преди да може да възрази, той чу гласа на малката в слушалката.

— Здравей, татко! Мама е разстроена. Всичко окей ли е?

— Всичко е наред, миличка! Само че този човек, който е почукал днес на вратата, не е добър човек…

— Трябва да го арестуваш!

— Знам, знам. Мисля, че точно така ще стане. Ти добре ли си?

— Само се безпокоя за мама! Той много я уплаши. Ще си идваш ли скоро?

— Съвсем скоро. Може ли пак да говоря с майка ти?

— Окей.

— Хей — чу се почти веднага гласът на Трея от другия край. — Тук съм.

— Трея, изпращам патрулна кола.

— Не. Не мисля, че има нужда…

— Ще говорим повече, когато си дойда. Пращам ги най-малкото да ти вземат показания, но и да пазят, в случай че… Идвам си съвсем скоро. Междувременно, когато почукат, погледни през шпионката, за да се убедиш, че наистина е полицията. Не сваляй резето, преди да си сигурна.

— Не бях подозирала, че Роу…

— Всичко е наред — каза Глицки. — Нали се е разминало. Сега вече сме предупредени. И погледни през шпионката, нали обещаваш?

— Чакаме те.

— Ще се върна до половин час. Дръж децата под око дотогава.

— Не се притеснявай.

— Няма. Обичам те.

— И аз теб. Ела си по-скоро!

— Обещавам.

Щом затвори телефона си, той погледна към Дженкинс.

— Чу за какво става въпрос, нали?

— Роу ви е дошъл на гости, или?

— Да, точно така! — отвърна той. Раменете му се отпуснаха под тежестта на новия товар, който му се беше стоварил. — Почукал на вратата и казал в очите на жена ми, че Рейчъл е много сладко момиченце — погледът на Глицки се стрелнаха към тавана, сетне се спря отново на Дженкинс. Той въздъхна и поклати глава.

— Какви си ги замислил? — опита се да го развесели тя.

— Как какви? Искам да му пръсна главата.

— Не бих те обвинила, но сигурно ще те хванат и ще идеш в затвора.

— Някой трябва да го спре.

— Има и друг начин.

— Няма такъв, който да е по-добър от този.

— Не, но по-добър за теб самия. Иди и го закопчай.

— Уес не изглеждаше особено въодушевен от идеята.

— Да, но тогава още нямахме за какво да го арестуваме. Сега имаме.

— И какво е то?

— Заплаха срещу семейството на полицейски служител. Това си ти. Алинея шейсет и девет или четиристотин двайсет и две, избери си коя ти харесва повече. И двете се водят престъпления, а не дребни нарушения.

— Вярно ли е това? — учуди се Глицки. Беше свикнал познатите му адвокати и прокурори да цитират наказателния кодекс по памет, но всеки път беше доста респектиран.

Дженкинс небрежно се завъртя на стола си, затвори очи и каза:

— Шейсет и девет: „Всяко лице, което се опита, посредством каквито и да е насилствени действия или заплахи, да попречи на служител на закона да извършва задълженията, които му се полагат… и така нататък…“. Ето ти и Четиристотин двайсет и две: „Всяко лице, което заплашва да извърши престъпление с цел убийство или нанасяне на тежка телесна повреда на друго лице, с ясната цел, че изказването му се приема като недвусмислена заплаха…“. — Дженкинс замълча за миг. — И ето тук следва най-добрата част: „Дори и да няма намерение да извърши тези действия, ако лицето се изкаже по такъв ясен, безусловен и конкретен начин, че успее да внуши чувство на непосредствена заплаха и по този начин причини чувство на дълготраен страх за личната безопасност на жертвата и за безопасността на семейството на жертвата…“. Добиваш представа, нали?

— Добра памет имаш — отвърна Глицки.

Дженкинс сви рамене.

— Върви с работата. Ако не можеш да помниш добре, не отивай да учиш право… Както и да е, мисля, че е най-добре да изберем четиристотин двайсет и две.

— А Уес?

— Уес каза, че ако има реални доказателства, е готов да повдигне обвинение, а твоите момчета вече намериха такива. Освен това имаме и днешната заплаха. Аз съм ти свидетелка, че в момента си в състояние на дълготраен страх за собствената си безопасност и за тази на твоето семейство. Вярно ли е това?

— Достатъчно близо е.

— Ето ти казус като по учебник. И това си е престъпление, а не дребно нарушение. Имаме достатъчно, за да го вкараме обратно зад решетките.

Глицки вдигна ръце от бюрото.

— За какво седя тук тогава?

— Чакаш, за да доизясня всичко с Уес. Той ще настоява да не вършиш нищо без разрешително. Всъщност и той и аз бихме предпочели някой друг да извърши ареста, а не ти. Уес би казал, че имаш твърде лично отношение към този случай. Мога да звънна на Мат и съм сигурна, че той и двама от неговите момчета само чакат подобна възможност. Сигурно ще ме питаш кой е Мат, нали?

Глицки застана до вратата.

— Мисля, че си спомням, но се страхувам, че това е работа за полицията, Аманда, а не за детективите от следствието. Това е сериозно нещо — имаме си работа с углавен престъпник, който заплаши семейството ми. Той ще бъде в ареста веднага щом успея да се докопам до него.

 

 

Ала Глицки нямаше какво да предприеме по отношение на Роу, преди да е научил къде се намира той в момента. Тревожеше го и мисълта, че може би все още дебне някъде около дома им. Трея го бе видяла през шпионката да се качва в колата си, но това изобщо не значеше, че все пак не е паркирал някъде наблизо; може би дори чакаше Глицки да се покаже сам на улицата, лесна мишена за засада.

Затова той звънна в районното и нареди да изпратят патрулна кола до неговия адрес, като поръча тя да чака там до завръщането му. На път за дома му трябваше да се оглеждат за лилав кабриолет и да позвънят веднага на Глицки, ако го забележат.

След това лейтенантът убеди една от жените полицайки да позвъни в дома на семейство Къртли. Тя се представи като чиновничка от съда и каза, че се обажда, за да потвърди информация, свързана с пускането му под гаранция. Някой от прислугата вдигна телефона, след което повика Роу, който я поздрави любезно с: „каква, по дяволите, е тая свинщина?“. Жената му каза, че просто има нужда от потвърждение на адреса му и, след като бе постигнала целта си, която всъщност беше да провери дали Роу си е у дома, затвори телефона.

Глицки, който все още бе разтопен до бяло от гняв, излезе от общото помещение и, вече в коридора, се впусна в бесен тръс.

 

 

Има три начина, по които служителите на реда могат да извършат законен арест в Калифорния и Глицки бе натрупал доста богат опит с всеки един от тях.

В първия случай прокуратурата повдигаше обвинение, след което съдът издаваше разрешително и се изпращаше екип (обикновено двама редови полицаи), който да извърши ареста. При втория случай следствието решаваше, че има достатъчно доказателства, за да задоволи клаузата „вероятна причина“ и предаваше случая на магистрат (обикновено някой от избраните съдии във върховния съд), след което се подписваше разрешително и отново се изпращаше екип от двама служители на реда, който да извърши ареста. Третият и последен случай, така нареченият „арест по преценка“, беше едновременно най-често срещаният и най-спорният, понеже при него винаги имаше елемент на субективност. Един или повече патрулни полицаи едностранно вземаха решение да арестуват заподозрян по една или повече причини, обикновено защото го бяха хванали на местопрестъплението, обаче понякога с цел да го спрат от извършване на ново престъпление или да му попречат да се измъкне от юрисдикцията на калифорнийските закони чрез бягство в друг щат или в Мексико.

Глицки не можеше да каже по памет кой е дежурният магистрат в събота следобед, но знаеше две други неща със сигурност. Първо, той можеше да се окаже Сам Барето, който не би подписал разрешително за арест при наличие на каквито и да е пролуки, а и беше достатъчно способен да намери такива. И второ, Роу Къртли трябваше да бъде вкаран в ареста още сега. Тези две точки вероятно влизаха в противоречие, а за Глицки втората не подлежеше на оспорване.

Затова, щом излезе от асансьора във фоайето, Ейб вече бе взел окончателно решение. Поради явната заплаха за семейството му, вярваше, че може да оправдае арест по преценка. Уес Фаръл вече му бе обещал, че при наличието на каквито и да е реални основания за задържане кабинетът на окръжния прокурор щеше да го подкрепи изцяло. Освен в полицейската работа, както и в повечето останали, беше винаги по-добре да искаш прошка постфактум, отколкото да молиш за позволение преди всяко свое действие.

Правилният курс беше ясен и Глицки нямаше да се поколебае да извърши необходимото.

 

 

Глицки знаеше, че Дженкинс е права да настоява друг да извърши ареста. Той просто бе твърде пристрастен към цялата работа. Лейтенантът също така си даваше сметка, че няма право да влиза в къщата на заподозрян без разрешително за арест, дори и за сериозно нарушение. Можеше, обаче, да изпрати една-две патрулни коли с полицаи, които да дебнат около имението и да арестуват Роу още щом си покаже носа навън. Не му отне много време да обясни ситуацията на офицерите от долния етаж, които му осигуриха една кола и двама сержанти. Малко преди да потеглят, към тях се присъедини втора кола от районното до Саутърн Стейшън, което се намираше в сградата на градския съд. Двата екипа трябваше да дежурят около дома на Къртли известно време, след което щяха да отстъпят мястото си на четири детектива от следствената служба.

Не след дълго три коли бяха паркирали в пресечката, която беше най-близо до имението. Най-отпред беше цивилният „Форд“ на Глицки; зад него бяха двете черно-бели патрулни коли с решетки между предната и задната седалка. Петимата полицаи слязоха и се събраха до оградата. Ситният дъждец се усили до степен, в която започваше да пречи на видимостта. Времето, обаче, сякаш не правеше впечатление на никой от мъжете.

Глицки веднага хареса вида на младите мъже — всичките бяха на под двайсет и пет, едри и добре сложени и не можеха да скрият ентусиазма си, че работят с началника на „Убийства“. Може би по-важно в случая беше, че всички бяха доста здрави и очевидно тренираха редовно. Най-едрият от тях, на чиято сержантска униформа се четеше името Дали, се бе облегнал на каменната ограда с ръце на гърдите. Неговият партньор Мънроу, строен и жилав чернокож мъж, пристъпваше от крак на крак привидно небрежно, но без съмнение готов да пристъпи към действие. Другите двама си приличаха толкова много с тях, че спокойно можеха да минат за техни братовчеди. Всичките четирима имаха пълен комплект на коланите си — пистолети, палки и белезници. Глицки бе в цивилни дрехи и носеше само личното си оръжие, скрито в кобур на гърдите под тъмнокафявото му яке от гортекс^[1].

— Ами ако не се покаже? — попита Дали.

Устните на Глицки се свиха в ъгълчетата в полуусмивка, която така и не стана пълна.

— Ще чакаме, докато се покаже. Той отива в ареста още тази вечер.

Четиримата патрулни полицаи се спогледаха, наелектризирани от мисълта, че скоро им предстои реално действие.

— О — добави Глицки. — Забравих да спомена още една подробност. Те имат нов иконом, доста едър господин, който има разрешително за носене на оръжие и може да се опита да ни попречи. Ако се намеси по какъвто и да било начин, прибираме и него в ареста. Не се церемонете — и двамата са опасни. Ясно ли е?

— Да, сър — отвърнаха младите полицаи почти в унисон.

— Добре тогава. На работа!

С тези думи Глицки отпрати едната двойка от другата страна на имението, за да отреже пътя на Роу, ако последният реши да побегне към „Пресидио“. В своя ентусиазъм момчетата бяха забравили да изключат сигналните светлини и патрулната кола мина пред имението по най-очебийния възможен начин. Глицки сбърчи вежди. Добре поне че не бяха пуснали сирените. Оказа се, обаче, че мигащите сини и червени светлини са достатъчни. Глицки тъкмо се канеше да седне в колата си, когато Роу Къртли излезе през парадния вход с чаша уиски в ръка и тръгна самоуверено по алеята към мигащите лампи на патрулната кола. Носеше сив суитчър със спусната качулка, нови дънки и нови кецове.

— Каква е тая простотия! — извика той в мрака. — Не мога да повярвам! — добави той.

Докато се заканваше на първата патрулна кола, обаче, не забеляза Глицки и другите двама полицаи, които приближиха откъм храстите.

— Време ти е да повярваш! — каза Глицки, щом прецени, че е достатъчно близо. — Роу Къртли, арестуван сте за заплахи срещу служител на закона и неговото семейство. Имате право да запазите…

Лейтенантът не успя да довърши. Поклащайки самоуверено глава, сякаш предвкусваше някое ново забавление, Роу му показа среден пръст и спокойно се насочи обратно към вратата.

Дали излезе напред и му препречи пътя, докато Мънроу го заобиколи откъм гърба. Роу бе вече обграден от трима полицаи, ала остана невъзмутим. Явно не си беше губил времето в затвора, понеже се обърна към Глицки съвсем спокойно и се усмихна приветливо.

— Няма проблем, братлета — каза той и вдигна ръце в знак, че не оказва съпротива. Пристъпвайки напред, обаче, той ненадейно замахна с длан към врата на Дали, който вдигна ръка да блокира удара, но успя едва отчасти — пръстите на Роу все пак достигнаха гърлото му и той залитна назад, опитвайки се да запази равновесие. Роу използва този миг на слабост и изблъска по-едрия мъж до най-близкото дърво. Без да губи и част от секундата, той хвана Дали за колана и заби коляно в слабините му. Щом сержантът се преви, Роу веднага посегна към кобура му, издърпа пистолета и го удари по главата с дръжката, след което бутна превиващия се от болка Дали към Глицки. Младият Къртли тъкмо вдигаше пистолета, когато Мънроу, вече готов да употреби всяка необходима сила, го удари с палката в лакътя. Ударът, който би накарал всеки друг да изпусне оръжието, не произведе желания ефект. Роу замахна с дръжката на пистолета към лицето на чернокожия мъж, ала без успех. Мънроу блокира замаха с палката, след което нанесе нов удар по лакътя му и го блъсна с цяло тяло.

Роу залитна назад и, насочвайки дулото в посока на Мънроу, но без да се прицелва особено, натисна спусъка. За щастие Дали не бе заредил патрон в цевта и спусъкът щракна, без да произведе изстрел. Това безполезно действие даде на Мънроу възможност да ритне Роу в корема и да нанесе премерен удар с палка по китката му, избивайки полуавтоматичния пистолет, който се изтъркаля по калдъръма на алеята.

В този момент се намеси Глицки, който хвана своя арестант за яката на суитчъра и го дръпна с все сила към себе си. Роу залитна напред, но успя да посрещне земята с ръце в последния момент, преметна се и се изправи моментално, след което ритна Мънроу в коляното с все сила. Вторият патрулен полицай извика и падна на земята, превивайки се от болка.

Междувременно, обаче, Глицки бе успял да издърпа палката на падналия Дали от колана му и нанесе мощен кръгов удар към ребрата на Роу, който вдигна ръка да се предпази, ала това му изигра лоша шега — твърдото дърво го уцели точно над китката с пукот. Той извика от болка и залитна назад. През това време Дали вече се бе окопитил и го събори с рамо подобно на играч на ръгби и го притисна към земята. Роу тръгна да рита и блъска с лакти, ала вече нямаше полза — едрият сержант нямаше намерение да отслаби хватката си. Мънроу се изправи, вдигна палката и удари падналия по главата, сетне по рамото и отново по главата.

— Стига, държа го! — извика Дали, извивайки едната ръка на Роу зад гърба му. Арестантът продължаваше да се опитва да се измъкне, но в това време Мънроу вече бе натиснал рамото му, а Глицки притисна ритащите му крака към земята.

След още няколко секунди всичко беше свършило. Двамата сержанти вдигнаха Роу на крака. От разбитата му устна течеше кръв; мястото на главата му, където го бе уцелила палката на Мънроу, също беше подуто и разкървавено.

— Счупи ми ръката, говедо такова! — извика Роу на Глицки, който стоеше наблизо с извадено оръжие. — Педал! — продължаваше да сипе ругатни той.

— И носа ще ти счупим — каза Дали и го удари с юмрук в лицето.

— Ще ви съдя! — извика Роу с дрезгав глас. — Ще ви взема значките!

— Разправяй ги на тия, на които им пука — каза Мънроу и дръпна заподозрения за лакътя. Дали го хвана от другата страна и двамата заедно го затикаха към патрулната кола. Роу не спираше да сипе обиди.

Следвайки няколко стъпки по-назад, Глицки хвърли последен поглед към отворената врата на имението, след което въздъхна и последва двамата куцащи сержанти и арестанта. Цялата сцена бе отнела по-малко от минута. Скоро към групичката се присъединиха и двамата полицаи от другата кола, които помогнаха на Дали и Мънроу да натикат Роу на задната седалка и затвориха вратата.