Джон Лескроарт
Щети (14)

13.

— Разбира се… — обясняваше Бекър на лейтенанта. — Все пак, Ейб, още нямаме конкретни доказателства и не можем да знаем със сигурност, докато…

— Стига, Арни — прекъсна го Глицки, вдигайки ръка. — Имаш ли каквито и да било съмнения?

Бекър си пое дълбоко въздух. Миризмата на пушек беше още твърде силна, ала през нея вече надделяваше друга, която би накарала много здрави и прави мъже да повърнат. Напомняше на печено месо.

— Много малки — отвърна той.

Двамата стояха с ръце в джобовете на изгорелия втори етаж под прогорена дупка в покрива на къщата на Майкъл Дърбин. Навън беше малко под десет над нулата, доста студено време за Сан Франциско дори и през зимата. Тялото беше в изгорялата съседна спалня, която бе почти изцяло овъглена. Фургонът от „Съдебна медицина“ току-що бе спрял под прозореца, ала следователите от отдела на Глицки вече работеха в спалнята, правейки снимки, събирайки всякакви доказателства, още преди лейтенантът сам да се появи преди около десет минути.

Лицето трудно можеше да бъде разпознато. Тялото, обаче, беше доста по-добре запазено от това на Фелисия Нунйес. Нито една от обувките на жената — в този случай елегантни боти с нисък ток — не беше изгоряла напълно. Едната се беше изхлузила, може би в резултат на мощните струи на пожарните коли, и лежеше под овъгленото легло. Ала другата беше още на мястото си. По тялото нямаше никакви други дрехи, даже бельо. Бекър знаеше, че тъй като жената лежеше на пода, ако е била облечена по време на пожара, между нея и паркета със сигурност щеше да има запазени парчета тъкан. Затова той бе осведомил Глицки, че жертвата почти със сигурност е била чисто гола и в безсъзнание в момента, когато е избухнал пожарът.

— А материал за ДНК анализ? — попита Глицки. — Имам предвид, сам казваш, че тялото е по-запазено от това на Нунйес…

— Е — каза Бекър. — Всичко е относително. Можеш да се убедиш и сам, ако искаш, че „по-запазено“ изобщо не означава „добре запазено“. И вече е съвсем ясно откъде е тръгнал огънят, точно както беше и при Нунйес. Така че, Ейб, бих казал, че шансовете за успешен ДНК анализ са минимални. Все пак ще направим всичко възможно… — добави инспекторът от „Палежи“ и хвърли бегъл поглед през вратата на спалнята. — И тук свършват приликите с Нунйес, за което и ти позвънях.

— Благодаря, че звънна — отвърна Глицки, гледайки да си поема въздух през устата и да не хваща тялото дори и с крайчеца на окото си. — Сещам се за какво ми говориш. Нещо не е наред и аз го усещам.

— Какво те притеснява?

— Имам предвид, бил ли е наистина Роу Къртли? Доста кураж се иска след ареста му миналата седмица…

— С тази последна мизерия просто ти казва да си го начукаш.

Щом чу ругатнята, Глицки ядно сви устни.

— И как? Като избира случайна жертва ли?

Бекър вдигна рамене.

— Може би я е познавал…

— Да, но всички останали, които е изнасилвал, са били домашни прислужници. Как би срещнал някоя като днешната ни жертва? Да не мислиш, че това тяло е на чистачка, или някоя друга подобна? Виж обувките…

— Със сигурност не, Ейб. Съпругът и други нейни роднини чакат на улицата. Просто са сломени от мъка. Сигурни са, че тялото е на Джанис… Тя е единствената жена, която би била в къщата по това време… Дъщеря им е още на училище. Съпругът току-що е звъннал да провери.

Глицки погледна през зеещата дупка на покрива.

— Боже! Колко е голяма дъщеря им?

— Гимназиална възраст. Имат и две момчета.

— Прав си — каза Глицки. — Има ли значение? Такива като Роу нищо не ги спира — отбеляза лейтенантът и хвърли последен поглед към тялото, затваряйки очи, за да прогони кошмара. — Знаем ли със сигурност коя е тя?

— Съпругата. Името й е Джанис Дърбин. Мъжът й…

Глицки внезапно се обърна и втренчи острия си поглед в лицето на Бекър.

— Майкъл Дърбин ли се казва?

— Да. Откъде знаеш?

Глицки кимна мълчаливо, сетне отново пое дъх през устата си.

— Майкъл Дърбин беше председател на журито тогава, когато тикнахме Роу в затвора.

 

 

— Не знам защо се притесняваш, когато си вземаш болнични — каза Глицки. — Когато аз го правя, почти никой не забелязва.

— Може би — отвърна Аманда Дженкинс. — Все пак ето те днес в прокуратурата. Говориш за криминален случай, все едно не си в отпуск. Затова, ако хората не внимават особено, биха си помислили, че все пак си на работа. И, само да отбележа, по какъв начин се различава днешният ден от нормалните ти работни дни?

— Не е голяма разликата — отвърна Глицки. — Ти го каза.

— Ето, съгласихме се — отвърна Дженкинс, избутвайки стола си назад, след което се облегна и вдигна крака на бюрото, излагайки на показ над осемдесет процента от това чудо на природата. — Би ли затворил вратата, ако обичаш? Някой може да ни види и да си помисли, че отново заговорничим с противозаконна цел, точно както последния път.

Глицки се обърна и затвори вратата.

Дженкинс скръсти ръце на гърдите си и го огледа изпитателно.

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Нямам представа. Затова идвам да говоря с теб. Може би ти имаш…

— И аз нямам идеи, с които да мога да се похваля — отговори Аманда. — Всъщност това не е съвсем вярно. Имам една.

— Стреляй.

— Преди да предприемем каквото и да било, искам да ти кажа, че този път не можем да си позволим да арестуваме Роу отново без доказателства.

Глицки се усмихна мрачно.

— И аз си помислих, че така ще кажеш. Няма значение, права си. Разбира се, това си има един недостатък — той е на свобода и може да продължи да убива когато му скимне. Но, хей, ние нямаме вина за това.

— Не се предавай, Ейб.

— Защо мислиш, че имам такова намерение?

— Дано да не съм права. За миг ми се стори, че си се вгорчил нещо.

— Откъде ти минават такива мисли, Аманда? Весел и неподатлив на депресии, такъв съм си аз — отвърна началникът на „Убийства“, придърпвайки удобен дървен стол, след което седна на него на обратно, слагайки ръце върху облегалката. — Вече съм решил. Ще се правя, че Роу Къртли изобщо не ми е минал през ума като заподозрян за убийството на Джанис Дърбин. Мисля засега да съм по-нисък от тревата. Все ще дойде удобният момент.

— И ще постъпиш умно. Ако си покажеш страшната физиономия в близост до Роу, циркът ще започне отново преди да си се усетил.

— Това не значи, че не съм готов да действам.

— Естествено, Ейб. Какъв е твоят план?

— Планът е засега да мълчим за възможната връзка на това убийство с Роу.

— А по-нататък? Какво печелим по този начин?

— Печелим време. Може би семейство Къртли ще спрат да сипят хули срещу мен във вестника си. Междувременно аз ще се заровя в делото. Нали знаеш — сивата, методична работа на криминалния инспектор. Ще говоря със свидетели. Ще изградя няколко възможни версии, може би дори ще си съставя списък със заподозрени, в който, за да сме сигурни, още няма да записвам името на Роу. И ще продължавам така, докато не открия нещо голямо, някое неоспоримо доказателство, което свързва нашия Роулънд със случая. И без това ще ни е необходимо нещо солидно, в случай че добрият ти началник Фаръл най-накрая ни даде зелена светлина да повдигнем обвинение по случая преди да сме се пенсионирали.

— Хм — ухили се Дженкинс. — Честно казано, мисля, че този път вече имаш директни доказателства, че Роу е замесен — каза тя триумфално.

— Моля? За какво говориш?

— Избери си сам — отвърна Аманда. — Престъплението е извършено по същия начин. Имаш еднакъв modus operandi. Онази подробност с обувките… Освен това е била съпруга на председателя на журито, нали така? Извършителят сам сочи към себе си.

Глицки я прекъсна.

— Хм, знаеш ли, Аманда, това е другото, за което си мислех…

— За какво говориш?

— Теорията на Арни Бекър е, че това ново убийство отново е дело на Роу, който по този начин ме предизвиква. Да цитирам думите му: „иска да ти каже да си го начукаш, ти и Аманда“.

Дженкинс се намръщи.

— Поласкана съм. Бекър винаги е имал дар слово.

Глицки сви рамене.

— Хм. Но, Аманда, мисля си, ако Бекър е прав и целта на Роу е да размаха червения плащ пред очите ни, как ли би се почувствал нашият негодяй, ако, след като е оставил всички тези доказателства, сочещи към него, ние не успеем да направим връзката? Аз мисля да не му давам тази дребна радост; възнамерявам да лая в някой друг двор, правейки се, че не забелязвам за какво става въпрос.

Дженкинс замълча за миг, сетне кимна.

— Прав си. Ако мотивът за убийството е да ни разяри, все някак ще иска да се досетим, че той го е извършил, но без да имаме преки доказателства. Хммм… Знаеш ли, Ейб, това никак не е лоша идея. Като нищо ще го накараме да се издаде. Наистина, Роу ще иска да ни покаже, че именно той е извършителят.

— Не, мила Аманда, не просто ще иска. Познавам ума на хора като него — той ще има нетърпима нужда да ни покаже, че именно той е извършителят. Мисля, че си струва да опитаме!

 

 

„Трея е права за шефа си“ — каза си Глицки наум. Без нейните безспорни организаторски умения и нейното прямо и леко грубо поведение на армейски сержант, Уес би бил изгубен като началник. Явно и самият Фаръл го осъзнаваше, понеже в нейно отсъствие бе хлопнал кепенците на офиса си и беше изчезнал някъде или поне така изглеждаше на пръв поглед. Не само главният прокурор не се виждаше — явно беше разпуснал и останалите, защото стаята на помощния персонал бе заключена и прозорците не светеха. Нямаше и чакащи просители. Лейтенантът коленичи до вратата и тури ухо на ключалката. Отвътре не се чуваше нито звук. Без да очаква твърде много, той все пак почука силно три пъти.

Нищо.

Глицки изчака няколко секунди и тъкмо се канеше да си тръгне, когато отвътре се дочуха тежки стъпки. Той застана прав с ръце отстрани, все едно беше част от параден строй. Фаръл се показа само след миг; видът му бе, меко казано, небрежен. Ръкавите на ризата му бяха разкопчани и запретнати, а под очите му личаха сенки на умора.

„Прекъсвам следобедната му дрямка“ — реши Глицки, хвърляйки поглед към спуснатите щори, които не даваха на слънчевия ден да проникне в полутъмния офис.

— Ако не е удобен моментът… — започна той.

— Няма проблем, Ейб. Просто медитирах за момент. Ти правиш ли го понякога, Ейб?

— Не особено. Рядко имам свободно време.

— Двайсет минути на ден — само толкова ти е необходимо! Всеки може да си го позволи.

— Все се опитвам — излъга Глицки. — Но мисля, че децата ми вземат свободните минути…

— Сигурно е така. Децата ти са си у дома, нали?

— Да, и така ще бъде следващите осемнайсет или двайсет години. Не разчитам да си тръгнат скоро…

— Прав си. И аз не бих разчитал при днешната икономика. Сигурно и аз на твое място не бих медитирал. — Фаръл замълча за миг, след което разсеяният му поглед се оживи и се втвърди някак. Явно си беше спомнил къде е и кой е всъщност. — И ето те тук днес, Ейб. Какво мога да направя за теб? Искаш ли да влезеш за момент? Всичко наред ли е с Трея? Не дойде днес… Как се чувства?

— Малко по-добре. Сутринта й беше лошо.

— Надявам се, че ще дойде в понеделник, нали?

— Това е планът.

— Добре. Добре. Ела, заповядай! — Фаръл се поколеба за миг, след което отстъпи крачка назад.

Когато Глицки влезе, той затвори вратата зад гърба му и я заключи, след което пусна осветлението и седна на един от диваните, посочвайки на лейтенанта съседното кресло. Глицки, обаче, остана прав.

— Кажи, какви новини носиш днес?

— Роу отново е направил поразия.

Фаръл се плесна по челото и втренчи поглед в Глицки.

— Бъзикаш се, нали?

— Не, никак даже. Джанис Дърбин. Жената на председателя на журито, което го тикна в затвора. Изгорил е и нея; още не знаем дали не е била още жива. Целият етаж около нея е изгорял. Била е гола; с изключение на обувките… Все едно си е оставил визитната картичка, Уес!

— Така изглежда — отвърна Фаръл и разтърка лице с ръка. — Гръм и мълния! Какво възнамеряваш да правиш, Ейб?

— Предлагам като начало ти да идеш при Барето.

Фаръл се усмихна и поклати глава.

— Няма да докосне това дело. Не и след Донахоу. Сега вече двама съдии са преценили, че Роу не е опасен за околните. Няма начин Барето да го върне обратно.

— Хм. А обувките и целия modus operandi^[1]? Кога ще преценят, че извършителят е един и същ?

— Честно да ти кажа, не знам. Точно в момента няма смисъл да опитваме.

— Може би аз трябва да говоря с Барето и да му обясня как стоят нещата.

Фаръл отново поклати глава.

— Не помниш ли какво стана на делото, Ейб? По отношение на целия случай „Къртли“ вече гледат на теб като на недостоверен човек. Вече мислят, че имаш някаква лична вендета срещу него. Не бива да се докосваш до тая работа, поне докато не излезе нещо повече. — Фаръл се поколеба за миг. — Може би трябва да ти кажа. Говорих с Вай Лапиър; тази сутрин тя дойде лично тук и, да ти кажа, ме изненада доста неприятно.

— Тя пък какво общо има със случая?

— Не е нищо свързано със случая, Ейб, но те касае. Дойде да се посъветва с мен.

— За какво?

— Кроуфърд иска да те отстрани. Не само от този случай, ами от работата ти изцяло. Както той се изразява, половината град вече мисли, че местната полиция и в частност отдел „Убийства“ са Гестапо. А ти си бил нещо като жив пример, според думите му.

— Ох, господи. Пак Мареняс е драскала нещо. Тази жена е пълен боклук — изръмжа Глицки, след което се поколеба за миг и седна срещу Фаръл. Навеждайки се леко напред, той се усмихна. — Е, какъв беше твоят съвет?

— Казах й, че трябва да поддържа хората си и да те подкрепи. Кметът няма да се осмели да я уволни толкова скоро след встъпването й в длъжност; освен това едва преди месец той сам одобри кандидатурата й. Разбира се, може и да греша. От известно време насам преценката ми се оказва погрешна за почти всичко, така че съм забравил усещането нещата да са под контрол. Но мисля, успях да я убедя, че кметът ще изглежда като пълен глупак, ако я отстрани толкова скоро, след като я е назначил, така че си в безопасност.

— А той заплашвал ли е да уволни нея самата?

— Мисля, че по-скоро го е намекнал… Но по лицето й разбрах, че посланието е било съвсем ясно.

— Така че може би е най-добре да напусна сам.

— Няма да те лъжа, Ейб. Това също е вариант, въпреки че далеч не е най-добрият и на мен лично никак не ми харесва. Най-добре ще бъде да успееш да намериш сериозни улики срещу Роу. Това ще те върне в играта и ще докаже на всички, че си прав.

— Последния път си мислех, че съм го заклещил достатъчно добре.

— Да… Е, видяхме какво излезе от цялата работа…

Глицки замълча за миг, след което се усмихна.

— Както и да е, имам архивно копие от предишното дело и го прегледах наскоро — обясни той. — Показанията на Нунйес са вече записани и могат да се използват и при преразглеждането. Журито със сигурност ще ги прочете. Далеч по-ефектно щеше да бъде самата Нунйес да се появи и да им каже в очите всичко, което е преживяла… Е, за съжаление вече нямаме тази опция. Остава ни другата свидетелка, Глория Гонсалвес.

— Но тя е изчезнала, доколкото си спомням, нали така? Няма я адресно регистрирана никъде, вероятно си е сменила и името…

— Още не съм започнал да я търся. Може би ще се появи. Ще потърся и другите прислужници, онези, които на времето приеха подкупа. Искрено се надявам да успея да говоря с поне някои от тях.

— Мислиш ли, че биха се съгласили да се появят като свидетели? След толкова време?

Глицки сви рамене.

— Нямам представа. Почти съм сигурен, че няма да го направят. Но може би някоя от тях все пак има съвест и съжалява за решението си. Доста малко вероятно е, знам това. Все пак в последно време доказателствата ни са все косвени… Трябва да опитаме и по този начин.

— Ти решаваш, Ейб. Няма да ти се меся.

— Като си говорим за преразглеждането, още ли е насрочено за август?

— Това е най-скорошната възможна дата. Няма да можем да ускорим делото дори и да искаме, освен ако не извадиш нови доказателства за Нунйес или тази последна жертва…

— Ако намеря, Уес, ще бъдеш първият, на когото ще звънна.