Джон Лескроарт
Щети (31)

30.

Дърбин остана около два часа в гаража зад изгорената си къща заедно с Глицки и момчетата от екипа за оглед на местопрестъплението. Те работеха бързо и ефикасно: вземаха пръстови отпечатъци от подходящи повърхности, правеха снимки, вземаха проби от праха, събираха влакна, косъмчета и всичко друго, каквото можеха да търсят в такива случаи. Не намериха нищо, което пряко да хвърля подозрение върху Роу Къртли или някой друг. Нямаше го режещият инструмент, използван за варварския акт. Тъй като следващият етап от разследването щеше да бъде в полицейската лаборатория, те казаха, че са свършили и си отидоха. През цялото време Глицки беше неопределено и смътно заплашително присъствие; той държеше Майкъл настрана от другите служители, не даваше никаква информация и почти не говореше.

Вече бе осем часът, когато Дърбин се появи на вратата към кухнята в къщата на Новио. Къщата бе неосветена, потънала в почти пълна тишина. Чуваше се сякаш слаб звук, като че някой гледа телевизия в някоя от стаите. Майкъл бе малко изненадан, когато откри Кейти, седнала на един стол до кухненския си тезгях с някакво питие пред себе си.

Бе плакала доскоро и вдигна очи, когато Майкъл влезе.

— Здравей — каза тя едва чуто.

— Здравей. — Той отиде до тезгяха и спря. — Добре ли си?

Тя леко вдигна рамене.

— Какво пиеш? — попита той.

— Знам ли… бърбън, май.

— Имаш ли нужда от компания? Знам, че не ти е липсвала през деня, тъй че ако…

— Не, остани ако искаш. Ще бъде добре. Бутилката е там, на тезгяха. Можеш да ми сипеш пак, ако не възразяваш.

Майкъл си взе чаша, сложи малко лед и я напълни с бърбън, след което вдигна бутилката и сипа още на Кейти. Седнал до нея, той отпи една глътка и попита:

— Върнал ли се е Джон?

— Не, пратил ми е съобщение, че ще се забави.

— Докога?

Тя се взря в него.

— Докогато… докато реши да се върне. Той е добре, Майк. Всичко ще бъде наред.

— Той мисли, че е възможно аз да съм убил Джанис.

Тя поклати глава.

— Съмнявам се. Просто е разстроен. Всички сме разстроени и всеки го показва по различен начин.

Дърбин си сипа още уиски.

— А къде са другите?

— Момичетата гледат телевизия. Питър е заспал горе, струва ми се. Чък е в университета.

— В университета ли?

— С един куп писания, които трябва да оцени. — Тя замълча за миг, след което отново отпи от своя бърбън. — Това няма край.

— Не знам откъде той има толкова енергия.

Тя го погледна бегло, но очите й бяха непроницаеми.

— Пести от други места.

— И аз така си мисля — каза Майкъл, без да знае как да разбира този отговор.

Двамата помълчаха над чашите си.

— Не трябваше да казвам това — каза Кейти. — Май съм пияна.

— Всичко е наред. Имаш право да се отпуснеш…

— Не искам да упреквам Чък, но понякога е толкова трудно, в ден като днешния, например. Купища хора напред-назад, шетане, сноване насам-натам… Понякога си мислиш колко добре би било съпругът ти да не трябва никъде да ходи по работа. Вместо това да си остане, да бъде с теб и може би… Не знам. Да бъде както беше с вас двамата преди…

Тя вече не хлипаше, но сълзите внезапно се затъркаляха отново по бузите й.

— Мисля си — каза тя, — просто си мисля за бедната Джанис, умряла така ненадейно. Един миг те има и на следващия вече си отпътувал завинаги. И се питам кое е важното, защо правиш нещата, които правиш, защо не прекарваш повече време с човека, когото вероятно обичаш и който наистина много се нуждае от теб, вместо да поправяш проклетите писания на глупавите си студенти.

Тя изтри бузите си с ръце и пи отново, след което остави чашата.

— Съжалявам, Майкъл. Толкова много съжалявам. Дори не знам какви ги приказвам. Просто съм още разстроена. И се чувствам самотна. Толкова самотна. Знам, че го знаеш.

— Така е.

— Трябва да съм лудо ядосана на Чък, но той не е виновен. Просто се гневя срещу целия свят.

— Понякога няма как да не се гневиш на света — каза Майкъл — И с мен е горе-долу така. — Той взе питието си и пресуши чашата.

 

 

Дизмъс Харди, старшият партньор във фирмата на Фаръл, беше най-добрият приятел на Ейб Глицки. Той живееше с жена си Франи в една пресечка на трийсет и четвърто авеню, близо до Клемънт стрийт. На Ейб му беше удобно да се отбие там на път за дома след работата си в къщата на Дърбин. Когато Глицки наближи, светлини сияеха в дневната им, а от комина излизаше дим, който изчезна в мъглата, когато Ейб се отдалечи. Скоро намери място за паркиране на отсрещния бордюр, направи обратен завой и спря колата си.

Харди отвори вратата на своята самотно стояща, без близки съседи къща във викториански стил. Беше облечен в износени джинси и доста избелял, някога син, спортен пуловер, който бе виждал и по-добри времена.

— Съжалявам — каза той. — Днес не приемам тъжители. Не видяхте ли надписа? — с тези думи той затръшна вратата под носа на Ейб.

Глицки можеше да чука на вратата или отново да позвъни. Но по някакви тайнствени и ясни само нему причини той знаеше, че това е обречено да бъде губеща тактика, така че той пъхна ръце в джобовете на якето и се приготви за дълго дебнене. Харди издържа около минута и това можеше да продължи още. Но Франи някак се намеси в действието и накрая отвори вратата, видимо изненадана.

— Ейб! Исусе, още колко време ще стоиш отвън?

— Колкото трябва. Диз трябваше да е отворил вече вратата.

— Не би трябвало — каза Харди. После добави: — Той просто трябваше да почука. Това е всичко.

— Надявай ми се — каза Глицки.

— И тъй, би ли влязъл вече — каза Франи. — Вместо да стоиш и да мръзнеш цяла нощ.

— Би било добре.

— Поискай му да каже „моля“ — каза Харди. — Това е достатъчно, за да мръзне още четвърт час, докато се реши.

Тя се обърна към съпруга си.

— Има нещо наистина сбъркано в тебе, знаеш ли?

— Не толкова сбъркано — отговори Харди, — колкото изплъзващо се, течащо, ефирно, трудно за определяне по най-добрия възможен начин.

— Аз съм с тебе, Фран — каза Глицки. — Бих го определил като сбъркано. Казвал съм му това години наред.

— Е, стига. Сега той наистина трябва да каже „моля“.

— И да го извика високо, нали? — Франи грабна ръката на Глицки, дръпна го навътре и затвори вратата след него.

— Това харесвам в нея — каза Харди. — Тя прави трудните решения да изглеждат лесни.

Пет минути по-късно Харди и Глицки вече седяха в кресла срещу камината. Харди пиеше хубаво шотландско уиски, а Глицки държеше чаша зелен чай, който Франи му беше направила.

— Е, добре — каза Глицки, — знам какво си чел тази сутрин, как аз съм се нахвърлил с всички сили върху Роу за тези убийства…

— Не чета „Куриер“, освен под смъртна заплаха.

— Е, това е хубаво да се чуе. Но простият факт е, че Роу има солидно на вид алиби за тази работа с Джанис Дърбин, докато съпругът й реално няма.

— Мислиш, че е бил той ли?

— По-скоро мисля, че би могъл да бъде той. Но всъщност не го виждам. Имам предвид, че човекът е природно талантлив художник. Не го виждам да разкъсва собствените си картини, опитвайки се да натопи Роу и после да не остави нищо наоколо, което да води към Роу. Това изглежда ли ти смислено?

— Не твърде.

— Така че да, все още мисля, че може би е Роу, но ако греша и Уес представи моя случай пред Голямото жури? Виждаш ли какъв е проблемът?

— Разбира се. Той се проваля в едно от обвиненията и цялата работа пропада. Така че недей да използваш Джанис.

— Но без нея ние нямаме достатъчна мотивна връзка между престъпленията на Роу.

— Имате. Свидетелката — как й беше името? — първата жена, която той уби, след като излезе.

— Фелисия Нунйес — кимна Глицки. — Това е наистина една връзка с предишния процес, но без Джанис Дърбин, тя остава единствена. Няма как да покажем устойчив модел на поведение на престъпника.

Харди погледна към огъня в камината и сръбна от питието си.

— А Мат Люис?

Глицки предупредително вдигна длан.

— Връзката е твърде тънка, в най-добрия случай. И отново Роу, както и неговият иконом, имат алиби. Виждаш ли, двама ентусиасти, влюбени в астрономията, решили да гледат шоу в планетариума…

— Е, това е поне правдоподобно — отговори Харди, като направи присмехулна физиономия, след което добави по-сериозно: — Аз не вярвам на твърде съвършените алибита. Мирише на предумишлено и предварително планирано престъпление.

— Не е ли същото в нашия случай?

— И така, какво ще правиш?

— Изглежда, всичко опира до Джанис Дърбин, но тук ние нямаме нищо стабилно, свързано с Роу. Бих предпочел поне да разреша моите съмнения около съпруга, преди Уес да продължи с Голямото жури.

— Е, мислиш ли, че ще изскочи зайче от храстите?

— Да, със сигурност. Но не бих искал следващото, което изскочи, да е свързано с ново убийство.

— Кой например?

— Не знам. Някой. Уес, Аманда, моя милост. Не се шегувам. Най-вече другата и вече последна свидетелка от неговия процес, ако той успее да я намери…

— Коя е тя?

— Глория Гонсалвес. Една от жертвите на неговите насилия.

— Взехте ли я под защита?

— Не. — Лицето на Глицки изрази чувство на немощ. — Дори не мога да я намеря.

— И както стоят нещата сега, тя няма да бъде свидетел при повторното разглеждане — навъси се Харди.

— Освен ако не я намерим.

— Така че за това преразглеждане… ще имате свидетелски показания, но не и действителен свидетел?

— Точно.

Харди изръмжа нещо в гърлото си и Глицки без думи разчете ясно мисълта му — без свидетели, повторното разглеждане бе изложено на риск. Роу можеше никога повече да не се върне в затвора.

Харди си наля още скоч. Франи се появи откъм кухнята и попита Ейб дали иска още чай.

— Всичко е наред, благодаря.

Франи кимна и след кратко колебание продължи:

— Знам, че не остава много време, но ние сега разбрахме, че вашите малки сладури ще си бъдат у дома този уикенд. Може би вие с Трея и децата ще наминете в събота, просто да се видим и да вечеряме.

Глицки се поколеба, преди да отговори.

— Те всички заминаха при нейния брат в Лос Анджелис. Пак заради поразиите на Роу. Трея се бои, че той може да нападне някое от децата.

— Трея от нищо не се бои — каза Франи.

— Е, не много — призна Глицки. — Но доста се впечатли от Роу Къртли. Накрая започна и да се бои.

— И тъй, кога се връща? — попита Франи.

— Това — каза Глицки, — е добър въпрос. Все някога, да се надяваме.

Харди се наведе към приятеля си, видимо развълнуван.

— Е, хайде, Ейб. Разбира се, че ще се върне.

Глицки замислено кимна, сякаш обсъждаше този въпрос в главата си, накрая леко въздъхна и каза:

— На това се надявам. Но не мога да се обзаложа, че ще стане.

Когато чу по домофона, че Майкъл Дърбин е долу на входа, Лиза отначало не знаеше какво да прави.

Той никога не бе идвал на гости в нейния хубав едностаен апартамент на Честнът и Лагуна, недалеч от универсалния магазин.

Повече от година вече Лиза беше влюбена, и то немалко, в него. Това чувство бе тръгнало от някаква първоначална естествена симпатия; отначало тя имаше друг приятел. След време се превърна в едно добро приятелство през годините, когато работеха заедно.

И накрая, коледното парти по-миналата година… Те играеха билярд в един бар на Северния бряг, където цялата компания се бе изнесла след вечеря. Когато се навеждаше — а тя беше в блуза с дълбоко деколте — Лиза усети, че той я харесва. Джанис вече си беше тръгнала, а Лиза през цялата вечер беше пила доста. Майкъл се усмихваше и свиваше рамене, сякаш искаше да каже „ти ме грабна“. Очите й не можеха да се откъснат от неговите. В един момент тя се изправи, обиколи масата, отиде при него и направо му каза, че го обича.

Той призна, че също я обича. После се наведе и я целуна с широко разтворена уста — една дълбока, жадуваща и страстна целувка, която накара коленете й да отмалеят.

Но после, почти веднага, той би отбой. Още се държаха един за друг, когато Майкъл разбра какво прави и се отдръпна. Каза й, че съжалява, че не е трябвало да го прави, че това е било грешка.

Следващия понеделник, вече на работа, той я изведе да обядват заедно и отново й се извини. Не че не я чувстваше привлекателна, според думите му, не че не оценяваше какъв човек беше тя. Но той бе женен за Джанис и беше обречен на нея и на тяхното семейство. Имал бе моментно увлечение към Лиза, на което се беше поддал в миг на слабост. Но това, според думите му, бе всичко между тях.

Предложи й да избира: Ако се чувстваше неудобно да продължи работата си при него, щеше да я разбере и, ако може, да й помогне да си намери друга работа, еднакво добре платена. Или, разбира се, ако Лиза искаше да остане, той щеше да се радва да я задържи, но без повторение на онова, което бе станало онази нощ.

И повторение нямаше.

… Без колебание, тя натисна бутона, за да му отвори входната врата. Вече бе на вратата на апартамента си, а той излезе от асансьора и се обърна да я види, застанала там. Когато стигна до нея, тя пристъпи и се отпусна в ръцете му. Те останаха прегърнати, вкопчени един в друг, сякаш за цял живот.