Джон Лескроарт
Щети (16)

15.

— Наистина мисля, че трябва да се преместим в Ню Йорк. — Тереза Къртли хвърли поглед към мъжа си.

Беше понеделник сутрин и двамата закусваха сами в голямата трапезария. Тя посръбна малко кафе от изящната си чашка, част от оригинален Майсенски сервиз, след което посегна към висока винена чаша от планински кристал, пълна с вода „Пелегрино“ и гарнирана с резенче лимон. Ниската водна чаша със сок от грейпфрут обаче остана недокосната. В чинията й самотно жълтееха две парченца пресен ананас. Дългата маса между нея и Клиф се огъваше от купищата храна, повечето от която щеше да свърши на боклука. Или, по-точно, масата би се огънала, ако не беше от вековен английски дъб. Имаше няколко големи чинии с крок-мосю^[1] и хавайски тостове, купа с бъркани яйца и друга с хемендегс, наденички, бекон, пушена сьомга, франзели, английски кексчета, понички с парченца боровинка и една огромна кристална купа с плодова салата.

— Не ми харесва тук, с цялата тази завист и омраза към нас — добави тя. — Не виждам причина да не се насладим на някой истински град.

Клиф остави днешния брой на „Куриер“ настрана.

— Трудно ще управляваме бизнеса си от Ню Йорк — отвърна той. — А и не е хубаво да оставяме корените си на стари години; въпреки това, и мен честно казано Ню Йорк ме изкушава, особено след цялата тая дандания около Роу… Искрено се надявам, обаче, да го оставят на мира.

— Аз пък не мисля, че Глицки ще се откаже — отвърна Тереза сухо. — Понякога изпитвам чисто физически страх, че мога да се спъна в този човек в някой от храстите на двора ни, че ще го забележа да дебне сина ни ден и нощ…

— О, не мисля, че го прави лично, скъпа — отвърна Клиф. — Сигурен съм, че е натоварил с това подчинените си, обаче. Не бих се учудил, ако е поискал и някоя и друга услуга от районното, някое допълнително ухо. Ако питаш мен, е достатъчно луд да наеме частен детектив. Но не толкова, че да дебне лично — усмихна се Клиф и бодна малко парченце бъркани яйца.

Тереза сложи чашката с кафе на масата.

— Това имам предвид, Клифърд — намръщи се тя. — Защо трябва да живеем в страх всеки ден? Не разбирам защо не можем някак си да отстраним този човек.

— Опитвали сме и преди — отвърна Клиф. — Ако не помниш… Но проклетникът е упорит. Бях сигурен, че изобщо ще напусне полицията по времето, когато го отстраниха от отдел „Убийства“. Но не стана. Ето го отново на същото място, и освен всичко друго, сякаш се ползва и с подкрепата на новата си шефка. Проклетите полицаи си пазят гърба… А нея още няма как да я отстраня. Поне засега съм с вързани ръце.

— И ето ни отново тук — каза Тереза, избърсвайки безцветните си устни с платнената салфетка. — Не разбирам какъв беше смисълът да натрупаме толкова влияние, ако не можем да се изолираме поне малко от целия боклук, от всички изтъркани помияри в този град. За това ли работихме цял живот? Вместо това, постоянно сме принудени да даваме пари на същите тези помияри и всичките ни опити да вършим добро завършват по един и същи начин. Просто не ми се струва честно, Клиф!

— Животът не е честен, мила. Такъв е и градът ни — една прашна лудница.

Тереза си отряза ново парченце ананас и го предъвка надлежно.

— А и не мисля, че добрият господин Фаръл би ни позволил да вземем Роу с нас, ако си позволим кратка ваканция на източното крайбрежие, нали така? — попита тя, сбърчвайки леко нос.

— И аз не мисля така.

— И защо, пак да попитам, вложихме всичките тези пари в кампанията му за главен прокурор?

— Той е по-малкото зло, Тереза. И в негова защита трябва да кажа, че имаше реален риск той да заеме по-твърда позиция по въпроса с гаранцията на сина ни, а той не го направи. Фаръл всъщност пусна Роу, за което трябва да му благодарим. Мисля, че парите си струваха напълно, не си ли съгласна? Поне засега Фаръл ни е в услуга. Надявам се да не почне да се прави на твърде праведен; тогава вече ще трябва да го отстраним.

Погледът на Тереза се стрелна към чинията с тънки ивици суров бекон. Тя посегна с ръка, но премисли и се отказа. Вместо това разклати леко чашата със сок от грейпфрут и каза:

— Боже, Клиф, защо толкова са се настроили срещу него?

— Роу ли имаш предвид? — попита Клиф, предъвквайки парче бекон.

— Него имам предвид — започна тя. — Какво толкова лошо е сторил? Спал е с няколко диви кози, свършил е някоя и друга лудория… Но кой млад мъж не го е правил? — попита Тереза. Очите й блеснаха от влага, изглеждаше сякаш всеки миг ще заплаче. — И като си помисля за цялото време, което вече е изгубил, и ето, сега вече е при нас, но за колко дълго? Не знам дали ще го понеса, ако отново ни го отнемат… Просто не знам защо е този лов на вещици, Клифърд. Наистина не знам. Какво толкова е сторил? Просто не разбирам.

— Мила, това, което е направил, е, че не се извинява насам и натам за класата, от която произхожда. Не го е срам от факта, че е син на хора като нас. И в този град, както знаеш, няма по-голямо престъпление. Защото уж всички трябва да сме равни, не си ли забелязвала какви мисли им се въртят на хората?

— Но това е толкова абсурдно?

— Така е, но именно завистта на хората не взехме под внимание на предишното дело. Това е донякъде и моя грешка. Имам предвид, наистина може да е прекалил с някое от онези момичета и, разбира се, това не е правилно, но тогава беше млад, а и, като се замислиш, кои са те всъщност? Важни ли са били за някого? Каква е ролята им в обществото?

В този миг влезе Линда Салседо, една от младите им, привлекателни прислужници от Латинска Америка. Тя остави на масата сребърен поднос с горещо кафе.

— А! — каза Клиф. — Нашата спасителка! Точно навреме идваш, момичето ми! Още мъничко ми сипи, ако обичаш! Достатъчно. Ти си ангел, Линда. Какво бихме правили без теб?

Младата жена се усмихна любезно и направи лек поклон.

— Gracias — каза тя, след което се обърна към Тереза. — Senora?

— Не, благодаря, миличка, няма нужда!

Последва нов поклон и Линда изчезна обратно в кухнята.

— Толкова мило момиче! — възкликна Тереза.

— Чудесна — съгласи се Клиф, след което се върна към предишната тема на разговора. — Не казвам, че ако Роу беше навредил на някое от тези момичета, не заслужава наказание, но и на мен, и на теб е ясно, че тази умопомрачителна присъда беше без всякаква мярка. И моята грешка, както и тази на нашите адвокати, беше, че не разбирахме колко предубедено е всъщност журито и колко много значи за тях класовата бариера. Съдебните заседатели просто не искаха да му простят. Искаха да го разпънат за пример на околните. Гледайки назад, толкова пъти съм се удрял по челото… Просто трябваше да го изкараме жертва, както направихме миналата седмица. Това свърши доста добра работа, както забеляза. Съдийката просто нямаше как да реагира, виждайки, че той просто е момче с малко повече пари и може би донякъде ум на лидер, но все пак жертва на несправедливостта, която ни обкръжава.

— Едва понесох да го гледам така. Такъв маскарад, Клифърд! Това изобщо не беше той…

— Не. Но това е, може би, човекът, който трябва да се появи в съдебната зала следващия път, ако иска да бъдат благосклонни към него.

— Най-добре би било да няма следващ път.

Клиф кимна.

— Разбира се. Съгласен съм. Знам много добре, че Тристан се опитва да постигне точно това, а и Роу прави всичко необходимо… — Клиф замълча за миг. — Просто ще изчакаме и ще видим как се нареждат нещата. И може би все пак ще успеем да се наложим и да убедим Фаръл да насрочи делото след година, или да го отмени изцяло, особено ако никоя от предишните свидетелки не бъде открита, а, както виждам, точно така може да стане.

— Да се надяваме. Но ако все пак се наложи да се ходи пак в съда… — започна Тереза и сниши леко гласа си. — Все пак може би е най-добре да изпратим Роу на някое безопасно място. Някоя държава, от която не екстрадират…

Клиф въздъхна.

— Е — каза той. — Това винаги е възможност. Но, скъпа, това е решение, което ще ни струва десет милиона и половина. Пак ще се оправим, но нека първо да изчерпаме всички останали възможности.

 

 

Изпълнен с неясна носталгия по миналото, Уес Фаръл спря колата си пред своята предишна крепост — частната си кантора на Сътър стрийт. Името му все още беше част от надписа на вратата — Фриймън, Фаръл, Харди и Роук, въпреки че вече нямаше клиенти за частната му практика; хората приемаха, и не без основание, че окръжният прокурор не би искал да се заема с нечия защита, особено имайки предвид, че неговите подчинени предявяваха обвиненията в съда. Все пак Уес знаеше, че името му прави доста добра реклама на кантората. От останалите съдружници трима вече не бяха практикуващи адвокати; Дейвид Фриймън беше починал наскоро, Фаръл беше окръжен прокурор, а Джина Роук прекарваше повечето си свободно време в писане на втория си роман след относителния успех на първия.

От големите имена оставаше единствено Дизмъс Харди.

Фаръл се качи по ниското стълбище, влезе във фоайето и спря пред полукръглото бюро на рецепционистката. Щом го забеляза, тя прекъсна работата, която вършеше и погледна часовника си. Младата жена първо се нацупи леко, след което с усилие нагласи една студена усмивка.

— Господин Фаръл — каза тя с фалшива бодрост. — Добре дошли отново при нас!

— Благодаря, Филис — отвърна окръжният прокурор. — Диз на работа ли е днес?

Това беше въпросът, който младата жена се бе надявала да не чуе. Лицето й възвърна болезненото си изражение и тя отново погледна часовника си.

— По разписание има среща след двайсет и пет минути — каза тя кисело, подчертавайки разликата във времето между неочакваната поява на Фаръл и времето на първата за деня среща на Дизмъс. — Той очаква ли ви?

— Не. Просто реших да се отбия за минутка. Може ли да му звъннеш? Кажи му, че е Уес. Или може би най-добре да… — Той се обърна и тъкмо се канеше да тръгне директно към кабинета на своя съдружник.

— Не! Не! — спря го Филис и направи жест с ръка. — Трябва първо да му кажа, че си дошъл. — Тя вдигна телефона и набра един от вътрешните номера.

Една минута по-късно Дизмъс Харди се появи от първата врата вляво и я затвори след себе си.

— Внимавай, Уес, въоръжена е — каза весело той.

— Шегуваш ли се?

Харди поклати глава.

— Съвсем не, Уес! Носи пистолет от няколко месеца насам. Тогава ми каза, и аз се съгласих, че ако някой човек с лоши намерения се опита да влезе в офиса ми, тя няма начин да го спре физически. Просто няма начин. Затова слязохме с нея в центъра и купихме голямо старомодно парче — 357 Магнум. Патрони с куха главичка.

— О, боже — намръщи се Уес. — Чак толкова ли е необходимо да попречиш на хората да се срещат с теб?

— Да, ако нямат уговорен час — каза Харди. — Това е ключовият критерий.

Двамата влязоха в кабинета на Харди и Уес се настани в един от големите, тапицирани с кожа викториански столове.

— Че то и аз нямах среща — поусмихна се той. — И само като си помисля, че тръгнах към вратата ти без позволение…

— Добре че някак си те е разпознала, преди да открие огън — захили се Харди.

— Не мислиш ли, че тази работа прехвърля някои граници? — попита Фаръл.

— Принципно би прехвърляла — отвърна Дизмъс и се облегна назад, — ако беше истина.

Фаръл се отпусна в стола си.

— Май си губя тренинга — оправда се той. — За миг ти повярвах. Но самото обсъждане на нещо му придава истинност; имам тениска с подобен надпис…

— Ти имаш тениски с цялата световна класика — отбеляза Харди. — Искаш ли кафе?

— Разбира се. Две захарчета, както обикновено.

Харди влезе в малка странична стаичка и се върна с две чаши еспресо.

— Още ли те бъзикат в прокуратурата? — попита той.

— Не толкова, колкото си мислиш — отвърна Уес.

— Чувал ли си вица за двамата канадци, които играят на въпроси и отговори?

— Не, но…

Краткото съгласие беше достатъчно за Харди и той не остави време на Уес да възрази.

— Значи единият от двамата си е намислил думата „пенис“. Въпросите са с „да“ и „не“. „Може ли да го ядеш?“ — пита го другият още с първия въпрос. „Не, но ти можеш“ — отвръща първият. „Член“ — познал веднага питащият.

Фаръл едва не се заля с кафето си. Реакцията му беше моментална, и въпреки че не изплю нито капчица, на Дизмъс за миг му се стори, че съдружникът му ще се задуши. Фаръл обаче изгуби битката за самоконтрол и избухна в смях, пръскайки малки капчици кафе из цялата стая.

— Боже, Диз, съжалявам — извини се той. — Килимът ти… — Фаръл извади носната си кърпичка и избърса уста, след което отново избухна в кикот. Тънка струйка кафе потече от носа му.

Харди стана, завъртя се на пета, и подаде пакет с „Клинекс“, след което отиде до минибара и се върна с руло кухненска попивателна хартия и започна да бърше паркета. Фаръл се присъедини към него, вадейки салфетките от кутията една след друга. Забавната атмосфера, обаче, още не беше напуснала стаята. Килимът, за щастие, беше засегнат само от няколко капки. Не след дълго двамата бяха седнали отново.

— Трябваше да те изчакам да преглътнеш — извини се Харди. — Не се притеснявай за килима.

Фаръл се облегна назад със сълзи в очите.

— Уау — каза, поемайки дълбоко въздух. Когато възвърна приличния си вид, той скръсти ръце и започна по същество: — Диз, дошъл съм да искам външно мнение за тази работа с Роу Къртли. Вестниците хвърлят боклук по мен. Саманта почти не ми говори. Аманда Дженкинс е в доста напечено положение и няма да се учудя, ако напусне заради цялата каша. За Глицки от „Убийства“ даже да не споменавам…

— Ейб ли? Какво за него?

— Мисли, че Роу е убил отново. Става дума за жена на име Джанис Дърбин.

— И тя е?

— Тя е жената на председателя на журито по предишното му дело. Но Ейб не може да арестува Роу отново, не и след фиаското миналата седмица. Кроуфърд направо иска да го разкара, твърди, че бил пример за полицейски тормоз. А Вай Лапиър в момента го защитава, което прави нейното собствено положение меко казано рисковано. Цялата работа е ужасна, и, да ти кажа, Сам може би е права, че всичко е моя грешка. Но не знам какво друго можех да направя тогава и, честно казано, не знам как да постъпя сега.

Харди се замисли за миг и отпи от кафето си.

— Какво искаш да постигнеш?

— Искам да върна времето назад. Искам да бъда в съдебната зала, искам да попреча на Барето да пусне Роу под гаранция.

— Ех, ако можехме да правим така — отвърна Харди. — Какво би променил, ако имаше начин да се върнеш?

— Бих намекнал по най-ясния възможен начин, че за пускане под гаранция не може и дума да става. Бих излязъл там лично и бих настоял, че Роу Къртли е звяр и заплаха за обществото.

— Прости ми за невежеството, но какво каза тогава.

— Нищо, Диз. Нищичко. Изпратих Аманда сама в залата. Разчитах, че ще е достатъчно.

Харди му хвърли многозначителен поглед.

— Знам какво си мислиш — продължи Уес. — Според теб съм клекнал под натиска на Клиф Къртли.

— Нямам никаква представа за отношенията ти с него и жена му, Уес. Изобщо не си мислех това. Иначе каква е работата — доколкото си спомням, те лобираха за теб на изборите за главен прокурор, нали така?

— Донякъде. Не беше особено очевидно, но във вестниците пишеха доста добри неща за мен…

— И какво стана — искали ли са от теб нещо?

— Дойдоха да говорят с мен. Намекът беше ясен.

— И ти не говори с Барето преди делото, така ли?

Уес поклати глава.

— И да не бяха идвали, пак нямаше да говоря с него.

— Защо не?

— Хммм — като изключим факта, че би било съвършено неетично… Нямам право да влияя на съда задкулисно, нали знаеш. Всъщност разчитах на Барето да вземе правилното решение. Може би той все пак го направи — десет милиона долара не са точно джобни пари, нали така?

Харди отново само отпи от кафето си.

Фаръл се почеса.

— Може би съм сгафил. Ти как мислиш?

По-възрастният адвокат сви рамене.

— Все пак, когато Роу го пуснаха, беше в офиса само от три дена, нали?

— Толкова. Но миналата седмица имах нов шанс при делото с Ерин Донахоу и пропилях и него. И ето ни днес — имаме още една мъртва жена. Може би не и последната.

Харди замълча за миг.

— А не може ли просто да го дадете под съд за убийство? Няма ли начин там нещо…

— Нямам доказателства, Диз. И нямам предвид, че са малко — просто няма нищо.

— А откъде знаеш изобщо, че тези нови убийства са работа на Роу?

— Оставя обувките на краката на жертвите си. И двете жени имат връзка с предишното му дело. Той просто е откачалка, Диз, и това му доставя удоволствие.

— Това са си доказателства, Уес, макар и косвени. Може и да е достатъчно за пред някое жури. Поне ще му наложат временна мярка за неотклонение и няма да е по улиците.

— Имаш предвид да го арестуват втори път тази седмица ли? Как мислиш, че ще изглежда това?

— Че на кого му пука? Случвало се е и преди. Ако задвижиш отсега делото за убийствата, съдът ще насрочи дело след десетина дена. Тогава вече можеш да арестуваш Роу. Тъй като е особено опасен, може дори да го направиш със спецчасти. Ако имаме късмет, отново ще окаже съпротива при арест и ще го гръмнат.

— От твоите уста в божиите уши! — зарадва се Фаръл.

Харди отново сви рамене.

— Виж, Уес, вече си окръжен прокурор, а не цивилно лице и със сигурност вече не си адвокат. Свикни с тази мисъл. Каквото и да правиш, ще си създаваш врагове. Имайки предвид това, единственото, което можеш да направиш, е да действаш по начина, който мислиш за правилен. Ако мислиш, че мястото на Роу е в затвора, намери начин да го вкараш там.

Фаръл прие съвета мълчаливо. След няколко секунди посегна и отпи от кафето си. След като преглътна, той погледна Харди в очите.

— Доста неприятно положение.

— Знам.

— Сам си го изпросих, нали?

— Така говорят злите езици.

Фаръл се изправи на крака.

— Е, Диз, благодаря за съветите. Още веднъж, съжалявам за килима.

— Изобщо не го споменавай! Ще кажа на Филис, че машината се е повредила и отново е протекла. Тя ще поиска да купим нова и тогава аз ще кажа, че наистина ми харесва старата, въпреки честите повреди. Това ще доведе до двуседмични спорове дали да купим нова, или не. Със сигурност ще е забавно.

Фаръл се усмихна, въпреки че никак не му беше до шеги.

— Диз, напомни ми пак, защо реших да напусна това място?

— Съдбата те повика за по-големи дела, миличък! Винаги си добре дошъл тук и го знаеш! Но, Уес…

— Да?

— Моля те, докато още си окръжен прокурор, направи услуга на целия свят и вкарай това копеле зад решетките.