Джон Лескроарт
Щети (15)

14.

Преди много години, малко след като бизнесът им набра скорост, семейство Къртли бяха започнали да вземат на работа латиноамериканци, най-често от Гватемала или Ел Салвадор. Вместо да рискуват с общността на незаконните емигранти в Сан Франциско, те направо изпращаха агенти в Централна Америка, които бяха опитни в набирането на кадри. Семейство Къртли се нагърбваха да им уредят визи и медицински застраховки. Късметлиите, които идваха да работят при тях, се радваха на невероятен за своите разбирания стандарт на живот, много по-добър дори от този, който повечето им сънародници емигранти получаваха в Калифорния. В замяна те даваха много — бяха лоялни, честни, трудолюбиви, благодарни и, може би най-важно за Клиф и Тереза, всички без изключение се бояха да не ги върнат в родните им държави.

Малко след края на съдебното дело за убийството на Долорес Сандовал, един от техните агенти в Сан Салвадор се натъкна на Езтли или, по-точно казано, сам беше открит от този особен и със съмнително минало, но безспорно много талантлив в някои отношения човек. На езика мехика, който свирепите предколумбови стопани на тази земя, наричани от белите ацтеки, говореха, „езтли“ означаваше кръв. Както беше обичайно за всички, които бяха останали от този стар народ, Езтли имаше само собствено име. Едно име, според разбиранията на народа му, беше достатъчно и в този случай подхождаше особено добре.

Трийсет и пет годишен тогава, той говореше отличен английски без акцент; разбираше намеците и скритите значения без проблеми благодарение на своя баща американец, който беше напуснал семейството, когато синът му бе едва на дванайсет години. На шестнайсет Езтли бе подправил личните си документи и се беше записал в армията на Салвадор, където беше служил почти десетилетие. Връзките, които бе завързал тогава, му помогнаха да си намери цивилна длъжност — беше станал майордом на Енрике Мололо, изключително влиятелен наркобарон с донякъде консервативни разбирания. За свое нещастие Мололо беше отказал да сподели печалбите си и каналите си за разпространение с Мара Салватруча, една от най-мощните престъпни организации в целия свят и със сигурност най-влиятелната в Салвадор. Това решение се бе оказало фатално за Мололо. Един ден Езтли отиде в столицата, може би случайно, а може би не, да вземе от сервиза една от новите лимузини на своя покровител и така пропусна едно масирано нападение над имението от доста голяма армия наемници, при което старият барон беше убит заедно с цялата си прислуга. Ако бе останал там, майордомът със сигурност нямаше да е между живите.

За свое щастие, Езтли беше пропуснал купона и не само това — в същия ден се обади на агента на семейство Къртли, на когото беше посочил няколко способни млади жени през изминалата година. Не му трябваше да казва твърде много — имаше определени умения, беше готов да постъпи на служба при нов господар, трябваше да напусне страната и Латинска Америка изобщо.

Беше късметлия — семейство Къртли си търсеха точно такъв човек.

Десет години по-късно, в един облачен неделен следобед, Роу седеше на мястото до шофьора в новичък джип тойота Фор рънър, а Езтли караше по прочутата Първа калифорнийска магистрала, успоредна на Интерстейт сто и едно, която предлагаше една от най-зашеметяващите гледки към океана в целия свят. Лявата ръка на Роу беше още в гипс, но с изключение на това младият Къртли по нищо не приличаше на човека, който се бе появил в залата на съдия Донахоу само преди шест дни. Беше гладко обръснат; носеше елегантни и в същото време непретенциозни поръчкови панталони в цвят каки, черна копринена риза на Томи Бахама и скъпи италиански официални обувки. Превръзката на носа му бе изчезнала и на нейно място нямаше и драскотина. Синините бяха изчезнали, а от подутината под окото му бе останало само едва забележимо жълтеникаво петно.

Този ден, когато се събуди сутринта, Роу направо отиде в квартала около стриптийз клуба „О’Фаръл“, най-известния в Сан Франциско, и си поръча лично сепаре; след десет години в затвора сексът все му се виждаше недостатъчен. Нямаше планове за следобеда — следобедите все му се виждаха скучни и обичаше да си подремва.

След като се върна от „О’Фаръл“ обаче, откри, че Езтли го чака на вратата. Икономът повтори още веднъж колко съжалява, че не е бил на разположение по време на ареста. Имаше си причина — тогава бе с Клиф и Тереза Къртли по бутиците в качеството си на бодигард.

— Все пак грешката е моя — каза Езтли с безизразно лице. — Моята работа е да защитавам цялото семейство, не само майка ти и баща ти. Но бих искал да ти се реванширам. Искаш ли да се разходим с джипа? Ще ти покажа едно доста интересно забавление.

Неделя беше почивният ден на Езтли и той беше чул, че в едно добре познато нему съмнително заведение в Пескадеро устройват нелегален бой с петли. Това и предложи на Роу.

— Вие янките не ги разбирате тези работи — поусмихна се той. — Но шоуто е неимоверно. Идват и много момичета да гледат боя, това ги възбужда…

Предразсъдъците на Роу не му позволяваха да общува с персонала; за него те бяха една стратосфера по-надолу като хора.

Езтли, обаче, беше различен.

Първо, той беше иконом, а не слуга. Беше мъжага — силен и опитен в боя, а около сина на Къртли това винаги беше плюс. Освен това беше добре възпитан, малко по-добре от самия Роу, и можеше да се държи добре пред хората от сой.

Може би още по-важно, обаче, беше, че по време на престоя на Роу в затвора, Езтли беше предложил на болните от тревоги за сина си Клиф и Тереза възможността да се свърже с една ключова част от испаноезичната общност, а именно жестоката мексиканска банда Ла Еме. Бе им обяснил, че Роу не бива да бъде тормозен от тях в затвора и нещо повече — намекнал им беше, че ще има възнаграждения, ако пазят Роу от останалите.

Двамата мъже — иконом и осъден господарски син — се бяха срещали няколко пъти на свижданията в „Сан Куентин“, за да обсъждат паричните възнаграждения на Ла Еме и по време на тези срещи се бяха намерили; може би не бяха истински приятели — това и не се искаше — но се разбираха съвсем добре. Този следобед Роу беше склонен да поотпусне малко стандартите си, може би за ден, а може би за повече, и да види какви точно забавления може да предложи икономът му.

И ето ги двамата в колата — Езтли по-голям само с няколко години. Тъкмо подминаваха голф игрищата в Хаф Муун Бей и хотел Риц Карлтън, когато икономът запали силен мексикански джойнт. Двамата споделиха лековатото спокойствие на канабиса.

— Няма да стане — тъкмо казваше Роу. — Няма да им позволя пак да ме тикнат зад решетките. По-добре да ме гръмнат, отколкото пак „вътре“.

Езтли дръпна дим лекичко и му подаде цигарата.

— Майка ти и баща ти са сигурни, че няма да се стигне дотам.

— Те все така разправят. Аз, обаче, хич не съм толкова сигурен. Отначало ми казваха, че държат конците на тоя козел Фаръл, ама май не е баш така.

— Е, нали видя — успокои го икономът.

— Какво да съм видял?

— Ами че ето те пак на свобода!

— Да, но Фаръл нищо не е свършил за мен. Плюеше по мен в залата, за бога. Въобще не е на наша страна.

— Щом казваш — Езтли сви рамене.

Роу задържа за миг дима в дробовете си и хвърли поглед към по-възрастния мъж. Отново му дойде това усещане, което му бе идвало и на свижданията в затвора, това интуитивно разбиране, че в ума на този странен човек се случваше доста повече, отколкото прозираше през каменното му лице. Родителите му държаха Езтли на работа вече почти десет години. Те бяха хитри хора — за тях нямаше такива неща като емоции и привързаност. Ако Езтли беше просто мускули, за толкова време все щеше да е направил някоя грешка и да са го отстранили. Но ето че не само беше още иконом, ами и живееше в имението заедно със семейството. Явно бе, че допринася за благото на Клиф и Тереза по не един начин. Да не говорим, че беше спасил задника на Роу в затвора (буквално), а и може би беше единствената причина той да е още жив.

„Така си е — помисли си младият мъж. — С толкова латиноси в затвора и тази глупава патка Сандовал в досието ми със сигурност някой от тия испански откачалки щеше да ми види сметката.“

Той изпусна дима и погледна напред към свечеряващото се небе над Хаф Муун Бей.

— Не си ли съгласен с мен? — попита той. — За Фаръл, имам предвид.

Езтли не отклони нито за миг погледа си от пътя.

— Мисля същото, което мислят майка ти и баща ти по въпроса — отвърна той след не по-малко от половин минута.

— И то е?

— То е, че ако Фаръл реши да те прати в затвора, отиваш в затвора.

— Но той…

Езтли поклати глава.

— Играе двойна игра. Котка и двете страни. Политик е — всички те винаги правят това — каза Езтли с равен глас и протегна дясната си ръка. Роу му подаде джойнта. Салвадорецът изпуши на един дъх целия останал половин инч от цигарата. След като изпусна бавно дима, той продължи: — Не си мисли друго. Ако иска, ще те прати на топло. Но точно в момента не иска. Ако реши, просто отива лично при някой съдия и хоп — отменят ти гаранцията. Но не направи това нито вчера, нито днес. Не го гледай какви ги ръси в съдебната зала. Даде ти време — на теб и на адвоката ти. Шест месеца. Да се подготвите. Може би ще бъде шест, може би повече. Момче, Фаръл е най-добрият ти приятел. Той ти дава време.

— Време за какво?

— За всичко — отговори Езтли, без да отклонява очи от пътя, след което внезапно се обърна и хвърли на Роу многозначителен поглед. — За всичко, което трябва да се направи.

 

 

Глория Серано, с моминско име Гонсалвес, обичаше да слага в пералнята дрехите на семейството си. Понякога мислеше, че може да прави това цял живот и да продължи да се чувства щастлива, стига да го прави в своя дом, за своите двама сина, за дъщеря си и мъжа си. Обичаше миризмата повече от всичко — чистия аромат на праха за пране и лекото ухание на чай, в което се превръщаше то след двайсетината минути горещ въздух в сушилнята. Обичаше да разделя белите и цветните дрехи, да вади ризите първи и да ги слага веднага на закачалките, за да не се мачкат. За нея удоволствие беше дори да прокарва ръка отвътре на барабана на пералнята, за да проверява дали не е останало нещо.

Беше неделя следобед; неделя беше единственият й почивен ден в седмицата и тя тъкмо сгъваше последните дрехи на купчината пред сушилнята в гаража на малката двуетажна къща, която тя и Роберто най-накрая бяха успели да си купят в Сънивейл.

Днес беше изчезнал един от виненочервените чорапи на мъжа й. Глория коленичи пред сушилнята и бръкна в барабана с ръка. Беше дребна жена и главата й почти влезе вътре. Обърна барабана, но от чорапа нямаше и следа.

„Дано не е между сгънатите дрехи“ — помисли си тя. Единствената друга възможност беше да е останал в пералнята, но тя обикновено гледаше да се увери, че не е оставила нищо вътре. Тя беше внимателна във всичко; понякога намираше монети и дори банкноти в джобовете на мъжа си, но ги използваше основно да купува подаръци за Роберто и децата.

През октомври беше купила на Рамон сглобяемо корабче от „Лего“, който малкият й син беше разглобявал и сглобявал поне двайсет пъти. Оттогава беше намерила в прането малко над двайсет долара, включая днешния изключителен добив от двудоларови банкноти и една монета от петдесет цента.

Нито за миг не й минаваше през ум, че краде от мъжа си. Парите винаги се връщаха по един или друг начин обратно в семейството. Банкнотите бяха по-скоро глоба, която Роберто плащаше за своята разсеяност.

Чорапът, обаче, продължаваше да липсва, а тя не искаше да разгъва дрехите и да проверява отново. Може би, развълнувана от двете банкноти, днес беше по-небрежна от обикновено. Тя отвори пералнята и провери барабана отново. Откри чорапа почти веднага — това беше, за нея, знак на добър късмет. Не искайки да пуска сушилнята отново, просто остави мокрия чорап и сухия му „брат“ вътре за следващия път. Глория се огледа за последно, след което вдигна купчината сгънати дрехи и отвори вътрешната врата на помещението, през която се влизаше в кухнята.

За неделната вечеря беше планирала енчиладас, които вече се печаха във фурната. Чудесната им миризма я посрещна в кухнята и тя се поддаде на един от редките си емоционални моменти, оставяйки дрехите на кухненския плот и придърпвайки, след един уморителен почивен ден, своя стол от масата. След минута тя стана и си наля от чудесното си гватемалско кафе, след което се взря в облачното небе през прозореца на кухнята.

Цветът на небето нямаше значение. Да седиш в собствената си къща в неделя следобед, да пиеш превъзходно кафе, да вдъхваш аромата на чудесната храна, с която ще вечеряш със семейството си — това беше далеч по-важно. То беше като целувка от Господ Бог, миг на чисто удовлетворение.

И кой би могъл да си представи, че ще успее да стигне дотук? Особено след първите месеци от деня, в който беше дошла да работи за семейство Къртли? И след като ужасният им син си я беше набелязал още в първите дни и успя да я насили няколко пъти през месеците, в които беше работила при тях?

Какво можеше да направи тогава? Към кого можеше да се обърне за помощ? Семейство Къртли в най-добрия случай толерираха мълчаливо лудориите на сина си, а в най-лошия случай активно му помагаха да си намира свежа плът. Това, че беше успяла да си намери друго богато семейство, за което да работи, бе чудо номер едно. Чудо номер две беше, че някак си семейство Къртли я бяха пуснали да си тръгне от техния дом без да й анулират работната виза. Това със сигурност нямаше да се случи, ако Долорес, бедното момиче, не беше вече наета по техните канали в Гватемала. Горката Долорес!

Глория нямаше съмнение, че тя би могла да се окаже на нейното място, ако обстоятелствата се бяха стекли по различен начин.

В страшните месеци преди и след като беше дала показания в съда, Клиф и Тереза Къртли отначало се бяха опитали да купят мълчанието й, а след това я бяха заплашили чрез адвокатите си с депортация. Ако не бяха неколцина далечни роднини, с които Глория бе успяла да се свърже и които я бяха укрили, може би щеше да стане и обект на физическо насилие. Отначало беше живяла у приятели на своите братовчеди в Гилрой, а после беше срещнала Роберто и се бе установила като домашна прислужница в Сънивейл.

Сега вече имаше собствен бизнес — чистеше двайсет и пет къщи в Пало Алто и Менло Парк всяка седмица — устойчива, законна работа. Беше наела и две жени да й помагат. Имаше семейство, собствен дом, собствена детегледачка, и трудолюбив мъж, който безспорно я обичаше.

И тя благодареше на Бога всеки ден — в живота й вече го нямаше нита Роу, нито който и да е от семейство Къртли.

Нямаше ги и нямаше да ги има — никога вече.

 

 

Семейство Новио имаха малка шестоъгълна беседка от кедрово дърво в задния си двор. Същата вечер Чък тъкмо вървеше към малката пристройка зад гаража, където складираше дървата за камината, когато забеляза Майкъл, който седеше на полукръглата пейка в беседката. Дърбин гледаше към улицата, сложил лакти на коленете си. Чък приближи и почука на един от стълбовете на беседката.

Майкъл се обърна към него, след което наведе глава.

— Здрасти — каза той.

— Какво има? Добре ли си? — попита Новио.

— Само си почивам малко — отвърна Майкъл.

Кейти бе настояла цялото семейство Дърбин да останат при тях поне до поклонението следващия четвъртък. Същинското погребение още не беше насрочено — чакаха тялото да бъде освободено от лапите на съдебните медици. Мъката и тъгата се бяха натрупали в къщата им като преспи сняг. Самата Кейти бе сломена от мъка; близначките на семейство Новио също скърбяха, да не говорим за Али — дъщерята на семейство Дърбин, Джон, който не можеше да си намери място от гняв, и малкият му брат Питър, който само плачеше. Всички се носеха в къщата като призраци; телевизорът беше включен през цялото време, най-често на спортни канали.

— Не съм толкова добре, да ти кажа — каза най-накрая Майкъл след кратко мълчание.

— Не, разбира се, че не — отвърна Чък. — И аз съм така — добави той, след което седна срещу Майкъл.

Дърбин вдигна глава.

— Чудя се какво да правя. Разбираш ли? Не знам как да продължа живота си.

— Мога да си представя… — отвърна Новио. — Ако беше Кейти… Всъщност не мога и да си помисля…

— Сигурно не — каза Дърбин сухо. — И няма причина да опитваш — добави той, след което замълча за миг. — И аз все още се опитвам да възприема случилото се и не мога да измисля никакъв вероятен сценарий. Имам предвид, защо е била вкъщи тогава? Какво е правила толкова късно сутринта сама у нас? Трябваше да излезе малко след мен, и следващото нещо, което се случва — някой друг е в къщата и тя е мъртва горе в спалнята. Как стават такива неща, Чък?

— А полицията какво казва? Имат ли някаква теория?

Лицето на Дърбин потъмня.

— Шибаните полицаи! Да не започваме изобщо тая тема! Нямат нищо. Даже резултати от съдебните медици — нищо! Дори още не са насрочили аутопсията. Още не могат да потвърдят, че е била убита, а не е станала жертва на инцидент, представяш ли си? Имат даже теория, че целта не е била убийство — просто Джанис е била у дома, някой е запалил къщата, тя се е опитала да изгаси пламъците и е припаднала от дима. Представяш ли си?

— Значи поне казват, че е било палеж, нали така? Не инцидент — поне потвърждават, че някой го е извършил…

— Точно така. Но това е другото — казах ти, че е по-добре изобщо да не засягаме темата…

— Твърде късно. Какво е другото — кажи?

— Този Глицки, главният инспектор. Когато говори с мен, се държеше сякаш и аз съм обект на разследване, част от групата на заподозрените, представяш ли си?

Чък кимна с разбиране.

— Да. Имаше някои въпроси и за мен, докато те чакахме да слезеш…

Дърбин внезапно вдигна глава.

— Говорил е с теб? Разпитвал те е? За какво?

— За телефона ми или по-точно за телефона на Джанис, който не е изгорял. Бил е оставен в кухнята и някак си се е измъкнал от пламъците. Глицки каза, че съм получил дванайсет обаждания от нея през последните две седмици. Казах му, че сигурно е така. Има ли значение? Планирахме изненада за четирийсетия юбилей на Кейти следващия месец. Какво лошо има в това?

— А той какво точно питаше?

Новио сви рамене.

— Нищо особено. Даже не си води бележки. Но, боже мой, има ли смисъл кучетата да душат под всяко дърво? Знам, че това му е работата, но не ти ли се вижда малко прекалено?

— Така си е. И знаеш ли кое е най-забавното? До снощи си мислех, че Глицки и аз се разбираме добре.

— Ти и Глицки ли? Да не би да го познаваш?

— Е, не сме били точно приятели, да ти кажа, но след делото на Роу се видяхме няколко пъти и обменихме мисли за опитите на семейство Къртли да се бъзикат с нас. И затова доскоро си мислех, че се разбираме добре. Снощи, обаче, останах с впечатлението, че той не изключва възможността аз да съм я убил.

— Ами. Просто гледа под всеки камък.

Дърбин поклати глава.

— Може би. Но това е глупаво и е загуба на време. Казах му, че аз и Джанис сме имали дребни проблеми, както, за бога, всяко семейство на планетата с деца тийнейджъри. Но не беше нищо специално, нищо, което да не можем да решим като нормални хора…

— Значи, вие имахте проблеми?

Майкъл направи неопределена физиономия.

— Нищо специално, Чък. Нищо, за което бих я убил, за бога…

— Нямах предвид това…

— Няма значение — каза Дърбин и махна с ръка. — Просто исках да ти кажа, че Глицки ме човърка. Веднага щом му казах за проблемите, наостри уши и започна: „От кога имате тези конфликти?“ и „Виждали ли сте се с някой по въпроса?“. Казах му, че може би не е наясно, но Джанис е психиатър. А и освен това изобщо не сме имали нещо, което да е толкова сериозно, че да се обърнем към чужда помощ. Както и да е, в крайна сметка може би не биваше да казвам нищо. Следващото, което изтърси, беше, че е говорил с някои от моите хора в офиса. Пита ме защо съм закъснял в петък сутрин. Казах му, че дори не съм забелязал, че съм закъснял. И тогава той започна: „да, наистина, с половин час…“. Замълча и зачака, все едно имам нещо да му кажа, след което започна да разпитва за Лиза.

— Коя е Лиза?

— Моята заместничка. Умна и хубавица. Когато Глицки е отишъл да си вре носа в офиса, тя се е застъпила за мен. Казала е, че няма нищо необичайно в това, че съм закъснял малко. Обяснила му е, че съм се държал съвсем нормално.

— А той лично ли е отишъл в офиса? — попита Новио недоверчиво.

— Да. И то веднага, след като си е тръгнал от това, което остана от дома ни. Казвам ти, Чък, в черния му списък съм.

— Доста нелепо — отвърна професорът по история, след което сбърчи леко нос.

— Даже е отвъд нелепо — отбеляза Майкъл. — Разпитваше за отношенията ми с Лиза. Направо все едно си мислеше, че аз и тя сме решили да се отървем от Джанис. Исках да го удуша! — избухна Майкъл. — Откъде му хрумва, че мога да си помисля подобно нещо?

Чък се наведе напред.

— Не може да го е мислил сериозно, Майк. Просто започва разследването си. Нали знаеш, те си съставят списъци, събират доказателства… Според мен просто си запълва времето, докато излязат резултатите от аутопсията. Спокойно, нещата ще си дойдат на мястото.

Дърбин се облегна назад в беседката.

— Прав си, Чък. Така е — отвърна той, след което вдигна ръка към челото си и погледна по-младия мъж със зачервени от безсъние очи. — Просто съм толкова уморен, толкова изнервен… — в този миг погледът му се оживи.

— Нещо ти хрумна ли? — попита Чък. — Рядко виждам този светнал поглед на лекциите ми.

Дърбин му хвърли кос поглед.

— Чък, май току-що разбрах нещо. Сещаш ли се за тези проблеми, за които ти споменах? Караниците с Джанис? Сега си ги обяснявам. Мисля, че е имала любовник.

Новио замръзна на място, след което поклати глава.

— Няма начин, Майк. Не и Джанис — каза той твърдо, след което сякаш се разколеба. — Какво те кара да мислиш така?

— Просто знам.

— Но с кого?

— С един от пациентите си, поне така си мисля. — Майкъл замълча за миг, след което продължи по-уверено: — Просто се чудех кой би имал причина да стори това с нея. Няма начин да е било случайно. Някой да е минавал по улицата и да е решил ей така да изгори жилището ни, и то втория етаж… На теб не ти ли изглежда невероятно? Но ако е имала връзка с някого и е искала да я прекъсне, и той е дошъл до прага ни бесен… Сещаш се… Емоциите са пламнали. Ето, мисля си, че разбирам как е станало. Това вече е нещо, което бих могъл да кажа на Глицки, нещо, което реално може да му помогне в разследването.

Кимайки леко, Чък реши да не спори с Майкъл.

— Може би си прав — съгласи се той. — Поне е нещо, с което би могъл да започне — добави той, след което си прочисти гърлото. — Или би могъл да провери моята теория.

— Каква е тя?

Чък се поколеба за миг.

— Хм, не съм специалист по тези неща, Майк. Но си мисля нещо друго. Може би причината не е била у Джанис. Може би някой е искал да си го върне на теб.

— На мен ли? Че кой би имал такива желания? — след което, сякаш нещо му просветна. — Боже мой, Роу Къртли!

Новио се почеса по брадичката.

— Не се ли сещаш? Първата жена, която беше убита, когато го пуснаха на свобода, не беше ли изгорена по същия начин. А ти каза, че може би те е разпознал в съда миналата седмица.

— Мили боже! — каза Дърбин и вдигна ръка към устата си.