Джон Лескроарт
Щети (4)

3.

Още от малки, Джанис и Кейти бяха свикнали да работят задружно в кухнята. Тази вечер двете се бяха събрали в дома на Кейти в Сейнт Франсис Ууд, който бе далеч по-луксозен от тристайния апартамент на Джанис, който бе на север сред прашните булеварди на Ричмънд и Сънсет. Слушайки радостния разговор, клюките и младежките закачки, наблюдавайки веселата и задружна работа, само най-проницателните биха могли да усетят, че Джанис трудно понасяше неравенството в благата, като се започне от кухнята и жилището и се завърши с онова трудно за описване качество, което разделя щастливия от нещастния.

Все пак Джанис Дърбин бе по-възрастна от сестра си с почти четири години; тя бе по-образованата, по-трудолюбивата и, не на последно място, по-красивата от двете. Въпреки това, Джанис често трябваше да преглъща болезнената завист, която пробождаше сърцето й всеки път, щом се сблъскваше с материалното благополучие на сестра си: новата дизайнерска кухня, вносния фаянс от Тоскана, огромния хладилник „Sub-Zero“, последния модел печка „Вайкинг“, гладките полици от масивен дъб; навсякъде блестеше чисто нов хром и неръждаема стомана.

В по-мрачните си периоди, които бяха зачестили напоследък, Джанис понякога се чудеше как Кейти бе получила всичко това. Как го бе заслужила? Късметът ли бе единствената причина? Най-много, обаче, я тормозеха не вещите. Разбира се, Кейти имаше от всичко по много — чисто нови мебели, хубави дрехи, бижута… И защо не? По-малката сестра бе направила добре най-важния избор в живота си. Бе се омъжила за Чък Новио, професор по история на САЩ в Сан Франциско Стейт Юнивърсити. Новио беше на безсрочен договор, постоянен член на факултета и един от най-талантливите хора, които Джанис някога бе срещала; всичко сякаш му се отдаваше без усилие. Кейти му бе сложила венчалната халка малко след като бе долетял от източното крайбрежие. Висок, атлетичен, остроумен и забавен, Новио излъчваше особено съчетание от спокойна увереност и благородна чувствителност, които сякаш се предаваха на Кейти и на двете им изискани и добре възпитани дъщери близначки Сара и Лесли.

Заради тези сравнения със сестра си Джанис често изпадаше в самосъжаление, което нерядко прерастваше в пристъпи на омраза към себе си. Тя бе добре запозната с механизма — все пак беше психиатър. Всъщност знаеше, че в действителност изобщо не е загубенячка. Мъжът й Майкъл също не беше, както и трите им деца — Джон, Питър и Али. Просто проблемът беше, че Майкъл имаше свой собствен бизнес — франчайз на UPS^[1] на Юниън стрийт. Неизбежно, стресът от напрегнатото ежедневие оказваше своето влияние; Майкъл често се прибираше вкъщи уморен и изглеждаше на доста над своите четирийсет и една години. В добавка към това, и трите им деца бяха в гимназията. Трима тийнейджъри в малък апартамент никога не е рецепта за спокойствие.

Джанис застана пред кухненската мивка. Студената вода обливаше уморените й ръце и пълнеше салатиерата с прясно обелени картофи. Тя погледна през прозореца; Чък, Майкъл и момчетата играеха американски футбол на улицата, окъпани в меката следобедна светлина. Тя въздъхна тежко.

— Джанис, наред ли е всичко? — попита Кейти.

— Добре съм — отвърна по-голямата сестра. — Всичко е наред. Просто за миг ги погледнах как играят. Толкова бързо растат моите момчета, нали?

— Интересно! — каза Кейти и застана до сестра си. — Синовете ти растат, а мъжът ти остава все тъй млад. И тримата са си момчета, като се замислиш…

— Доста оптимистично гледаш на нещата — отвърна Джанис с лека умора в гласа.

— Не знам дали съм оптимистка, просто така ми се струва!

— Това е по-добрият начин да се приема светът, бъди сигурна — увери я Джанис, спирайки кранчето. Тя изтръска мокрите си ръце и се облегна на барплота.

Кейти докосна ръката й.

— Сигурна ли си, че се чувстваш добре.

Джанис кимна.

— Просто твърде дълга седмица… — каза тя и се изправи в цял ръст. — Съжалявам, че се муся. Да знаеш, много се радвам, че сме тук при вас, далеч от нашия апартамент. А неделната вечеря е винаги чудесно нещо. Съжалявам, ако развалям настроението.

— Не го разваляш изобщо!

— Е, не съм и Полиана^[2] — отвърна Джанис и отново погледна през прозореца. — Би трябвало да се чувствам щастлива, че Майкъл е навън и играе с Чък и момчетата. През цялата изминала седмица е като парализиран. А вкъщи всички живеем малко натясно и настроенията се натрупват и предават на околните… Всички сме леко изнервени — каза тя и се засмя. — Леко изнервени ли казах? Точно сега ми се струва особено разумно, че нямаме оръжие вкъщи.

— Моля те, Джанис, недей така!

— Е, не го казвам съвсем сериозно — отговори по-голямата сестра, подсушавайки ръцете си с една хавлия, която, след като свърши, подаде на Кейти. Спирайки се до високата вградена кухненска маса, тя издърпа един от трите високи стола за сестра си и сама седна на един от другите. — Нека да кажем само — продължи тя, — че за всички ни е чудесно, че сме тук и си общуваме с вас.

— А от какво се притеснява Майкъл? С работата ли е свързано?

— Не. Работата му върви. Коледният сезон бе по-доходоносен и от най-смелите му очаквания.

— А какво тогава? Да не е нещо между вас двамата?

— Хм — каза Джанис, колебаейки се за миг. — Имали сме и по-добри дни, като се замисля, но не е в това проблемът. Името Роу Къртли говори ли ти нещо?

Кейти смръщи моминското си лице замислено.

— Не мисля, Джанис. Кой е той?

— Помниш ли делото преди години? Майкъл бе призован за съдебен заседател.

— Спомням си, че си ми разказвала. Ала преди десет години дундурках моите двегодишни бебенца и всичко останало ми се губи. Майкъл беше говорителят на журито, нали така?

— Точно така. Намериха Роу за виновен и го изпратиха в затвора.

— Да. Спомням си вече. Ала неговите родители след това ви бяха вдигнали мерника, нали тъй?

— Именно — отвърна Джанис. Страшните спомени още бяха ясно отпечатани в ума й. Пресата бе взела интервюта от останалите съдебни заседатели малко след делото; бе станало публично достояние, че мъжът й бе изиграл решаваща роля в признаването на Роу за виновен. Журито бе започнало разделено петдесет на петдесет, ала Майкъл с дейното си участие в споровете бе успял да убеди останалите шестима да гласуват за „виновен“. Когато семейство Къртли научиха това, те направиха всичко възможно да съсипят нейния съпруг и почти бяха успели. Навремето Майкъл Дърбин беше началник на канцеларския отдел на една от големите адвокатски кантори в Сан Франциско. Работата му беше лека и му оставяше доста време, което той посвещаваше на своята страст — рисуването. Ала Къртли явно имаха доста влияние сред колегите и началниците му, защото Майкъл бе обявен в редица пакости — кражби на канцеларски материали от складовете, употреба на служебните компютри за собствени цели и така нататък, докато най-накрая беше уволнен. След седем години безупречна работа той не получи никакви обезщетения; шефовете му казаха в прав текст, че е късметлия, че не го преследват съдебно. За капак на всичко в „Куриер“ се появи статия, посветена на Дърбин — добрия самарянин лицемер, крадецът, който бе изпратил Роу Къртли в затвора. Всички адвокатски кантори в града му отказваха работа почти година. След цялата история Майкъл просто нямаше сърце да се върне обратно към рисуването.

Джанис въздъхна.

— Мисля, че най-тежкото нещо за него бе, че изостави изкуството.

— Помня, тежки времена бяха за вас — съгласи се Кейти. — Почти бях забравила всичко това… Боже, как рисуваше навремето…

— Майкъл не е забравил, Кейти. Така и не успя да приеме, че вече не му остава време за това.

— И трите ви деца… — каза Кейти.

— Така е. Все пак… — Джанис замълча за миг и стисна устни. — Цяло чудо е, че накрая успя да получи права да работи с UPS. Някак си всичко това е убягнало на семейство Къртли, за щастие. Доскоро си мислехме, че завинаги са ни оставили на мира.

— А те не са ли?

— Може би са ни оставили. Искрено се надяваме. Но може би не са…

— Защо мислиш така?

— Защото миналата седмица някакви съдии идиоти са одобрили жалбата на Роу и са препоръчали преразглеждане на делото. А някакъв друг малоумник от нашите градски съдилища го е пуснал под гаранция и сега той е на свобода до следващото дело. И Майкъл се страхува, че всичко ще започне отново, че всичко, през което е минал, което е изстрадал, ще бъде напразно. Както ти казах, самата мисъл го докарва до вцепенение. Ако Роу отново е на свобода, усилията, които Майкъл положи като съдебен заседател, отиват на вятъра. Всичко, през което преминахме, е било напразно, Кейти. Било е просто космическа шега.

 

 

Вън на улицата, Майкъл Дърбин тъкмо пое един пас от по-малкия си син Питър. Когато се разделяха на отбори, Дърбин почти без колебание бе избрал Питър за съотборник срещу чичо Чък и Джон. И двете момчета бяха спортни натури, ала Джон заемаше специално място в сърцето на Майкъл. Бащата се опитваше, доколкото е възможно, да скрие това. Обичаше и двамата си синове; опитваше се да се държи с тях напълно равностойно. Въпреки това, Майкъл и неговият първороден имаха нещо общо, нещо, което ги свързваше — някакво симпатико, дълбока духовна връзка, която бащата знаеше, че би могла да нарани по-малкия му син, който за зла беда бе доста чувствителен. Затова той се стараеше да не спуска гарда си дори и за минута. Не биваше по никакъв начин да покаже, че единият син му бе любимец.

Това бе дълга, мъчителна борба. Затова винаги, когато му се удаваше възможност, както тук, при разделянето на отбори, Дърбин се обръщаше на сто и осемдесет градуса и избираше Питър. Знаеше, че Джон интуитивно разбира причината, че знае защо баща му на пръв поглед винаги предпочита малкия си син. Питър бе по-неуверен и винаги се нуждаеше от очевидните жестове, от по-повърхностните прояви на бащинска любов. За Джон те бяха без значение. Двамата с Майкъл дори нямаха нужда да говорят за това — разбираха се мълчаливо.

Дърбин се стрелна по лявото крило с топката. През това време Чък се зае да брои до пет на център линията, а Питър се понесе към вратата, опитвайки се да се отърве от пазещия го Джон. Когато Дърбин видя по-малкия си син да отстъпва крачка назад, измъквайки се от опеката на Джон с почти цяла стъпка, той направи висок, точен пас към Питър, който изпълни целта си перфектно.

Или почти перфектно.

Джон скочи с радостен вик и хвана топката във въздуха, след което се изтърколи на земята. Финтирайки Питър, той успя да се измъкне от него и притича по улицата, викайки на Чък да блокира Майкъл.

Ала Дърбин, изправен лице в лице с Новио, се направи, че отбива вляво, след което се понесе надясно. Оставяйки Чък зад гърба си, той се изпречи пред Джон и го забави за миг. Това даде време на Питър да достигне брат си и да го притисне откъм гърба. Въпреки че играеха „тъч футбол“^[3], Майкъл вдигна ръце и сграбчи любимия си първороден син, задържайки го в прегръдката си секунда повече от необходимото.

Контакт.

 

 

Щом момчетата се оттеглиха в стаята за телевизия на втория етаж, възрастните седнаха около вече почистената от чиниите и приборите кухненска маса. Всички пиеха Франджелико^[4] от малки, изискани чаши за бренди.

— Мислиш ли, че още го е грижа? — попита Чък.

— Прекара повече от девет години в пандиза — отвърна Майкъл. — Това е доста време, през което можеш да обмисляш как да си го върнеш на хората, които са те пратили там.

Чък отпи и кимна.

— Също така е твърде дълго време да задържиш отмъстителните мисли в главата си, не мислиш ли? — попита той.

Майкъл сви рамене.

— Не мисля, че жаждата за отмъщение познава граници.

— Така е — отвърна Кейти. — Но все пак на мен ми се струва, че тези Къртли ви причиниха всичко това непосредствено след съдебното дело. Така е, стараеха се всячески да ти отмъстят. Роу бе току-що осъден… А сега, когато е вече вън от затвора, кого го интересува кой го е пратил там преди десет години? Ти вече не си заплаха за него.

Джанис хвърли многозначителен поглед към съпруга си.

— И аз това му разправям… — каза тя с нотка на упрек.

Майкъл погледна първо жена си, после сестра й.

— Надявам се да се окажете прави — промърмори той. — Дори и да сте прави за родителите, остава самият Роу…

Чък поклати глава.

— Глупости. Сега не му е до лудории. Ще се прави на добро момче поне до преразглеждането на делото.

Майкъл разклати бадемовия ликьор в чашата си.

— Не мисля — каза мрачно той. — Роу просто не може да се държи като добро момче.

— Откъде знаеш, Майкъл? — попита жена му.

— Знам го, защото се изправих очи в очи с него. Видях го как лъже на подсъдимата скамейка. Това чудовище, този сериен изнасилвач! Опитваше се да ни убеди, че е имал нормални отношения с жената, която бе убил! Правили секс по взаимно съгласие, какво толкова? Можете ли да си представите!

— Може би наистина е било така — отбеляза Кейти.

— О, мога да те уверя, че изобщо не е било така! — възкликна Майкъл. — Била е само на осемнайсет, току-що слязла от самолета, изплашена от всичко наоколо. Живеела е с Роу под един покрив; имала е работна виза, която семейство Къртли са можели да „скъсат“ по всяко време. Със сигурност Роу е бил този, който е искал секс. Каквото и да е било, със сигурност не е било „по взаимно съгласие“.

— Все пак — каза Чък, — не е задължително да е било изнасилване. Нали така? Може би е била притисната, може би е чувствала, че трябва да го стори…

— Чък — каза Кейти. — Това все пак си е изнасилване.

— Само отбелязвам… Това не е, според закона…

Майкъл кимна мрачно.

— Не го споменавай пред двете прислужници, които дадоха показания — каза той. — Те казаха, че обичал да не си свалят обувките.

— Доста перверзно! — каза Кейти.

— Защо ги е карал да правят това? — попита Чък.

Майкъл поклати глава.

— Никой не знае. Той е откачалка. Но и двете споменаха това.

— И какво значение има? — попита Чък.

— Не се ли сещаш! — извика Майкъл. — Много ясно, че Роу е виновен; Долорес Сандовал е била открита чисто гола, с изключение на обувките. За какво „взаимно съгласие“ можем да говорим изобщо? Било е изнасилване и когато тя е запищяла, той се е видял принуден да й затъкне устата. Просто няма друга възможност.

— А останалите две жени? — попита Кейти. — Тези, които са дали показания?

— Какво за тях?

— Какво е казал Роу в отговор на техните показания?

— Просто е казал, че лъжат. Не бил правил секс с нита едната от тях, още по-малко ги бил изнасилвал… Просто искали да го натопят. Но защо? Кой е знаел, кой е искал? Каза, че не знаел. Просто имало купища предразсъдъци срещу богатите хора.

— Все пак — намеси се Чък отново, — искам да кажа, Майкъл, че този тип Роу със сигурност няма да тръгне да ти отмъщава. Няма да даваш показания в следващото дело, нали?

— Точно така. Ако изобщо се стигне до следващо дело.

— Е, дори и да не се стигне. Каква заплаха си ти за него?

Майкъл кимна.

— Може би си прав.

— Сигурен съм, че съм прав. Защо би искал да те преследва? Миналия път те изплашиха достатъчно. Вече не си тръгнал да го вкарваш обратно в затвора. Бих бил твърде изненадан, ако въобще знае или го е грижа къде си и с какво се занимаваш.

Джанис добави:

— Мисля, че Чък е прав, Майкъл. Не бива да се тревожим повече за тях. Направиха всичко, което можаха, за да те унищожат, и не беше достатъчно.

— За малко да успеят — отвърна Майкъл. — За много малко…