Джон Ъпдайк
Заеко, бягай (9)

— Ти прекара доста хубаво, нали? — пита го Рут.

Следобедът в Деня на падналите те отидоха на плувния басейн в Уест Брюър. Тя се чувства неудобно по бански костюм, но всъщност изглежда чудесно, потопена до бедра в тюркоазената вода и с мокрите кичури на червеникавата коса, които се подават изпод банската й шапка. Тя плува леко. Дългите й крака ритат бавно и водата тече на прозрачни мехурчета над раменете й; хубавите й добре оформени ръце се издигат, а гърбът и задникът й потрепват, черни под вълнуващото се зелено. От време на време, когато тя спира и се отпуска за момент, потапяйки лицето си под водата, с движение, което разтуптява сърцето му поради леката опасност, задникът й, подобно на някаква шамандура, изплува отгоре и разкъсва повърхността — нищо особено, само един кръгъл черен остров, който лъщи там, ясен неочакван образ във водата, трепкащ като при повреден телевизор. Но релефната картина изпълва сърцето му с гордост, засилва чувството му за собственост. Негова, тя е негова, той я познава тъй добре, както водата. Както водата той е бил навсякъде по тялото й. Когато тя плува по гръб, водата се разбива и се стича отпред по гърдите, облива ги и ги докосва; дъгата на потопеното й тяло се изопва, издигайки гърдите й на моменти над водата; тя затваря очи и се носи напосоки. Плувайки с глава напред, тя изпръсква две мършави момчета, които цамбуркат в плиткия край на басейна. Тя докосва леко едното от тях, замахвайки назад с ръка, сепва се и се вмъква усмихната във водата; ръцете й, като че ли без кости, махат, за да запази равновесие в развълнуваните приливи и отливи на препълнения басейн. Въздухът искри с мириса на хлор. Той се наслаждава от това колко чиста се чувства тя; чиста, чиста. Какво е това? Нищо не те докосва, което не е свързано с тебе? Нея във водата, него — на тревата и във въздуха. Главата й, подскачаща като спаднала топка, му прави гримаса. Самият той не е водно животно. Когато е мокър, му е студено. Понеже се е намокрил, предпочита да седи на тухления ръб на басейна, спуснал крака надолу, и да си представя, че гимназистките зад него се възхищават от играта на мускулите по широкия му гръб. Той свива замислено рамене и чувства как плещите опъват кожата му на слънцето. Рут отива до края, цветните квадрати по дъното на басейна се отразяват през водата и почти изплуват на повърхността. Тя изкачва малката стълба, изцеждайки водата от себе си на големи струи. Заека се покатерва до одеялото и ляга на него, така че когато тя идва, я вижда изправена над себе си, голяма до небето; черните й косъмчета от вътрешната страна на бедрата са залепнали на фитили от водата. Тя сваля шапката, разтърсва косата си и се навежда за кърпата. Водата по гърба й се стича надолу по нежните долинки на гънките по възпълното й тяло и капе от раменете й. Докато я наблюдава как бърше ръцете си, мирис на трева достига до одеялото и от виковете наоколо кристалночистият въздух трепти.

Тя ляга до него, затваря очи и се оставя на слънцето. Отблизо лицето й изглежда направено от големи плоскости кожа, изравнени по цвят от слънцето, с изключение на жълтеникавия гланц, който им придава твърдостта на минерал, на чист гладък камък, пренесен направо от кариерите в храма. От тази монументална Рут думите излизат в същия мащаб, сякаш тежки колела се изтъркалят до входовете на неговите уши като безгласни монети, хвърлени на светлината.

— Ти прекарваш доста хубаво, нали?

— Защо?

— О… — думите й малко се забавят, докато минат през устните й; той вижда как се движат и след това чува гласа й, — виж всичко, което постигна. Ти постигна да играеш голф с Екълс всяка седмица и да накараш жена ти да не те преследва. Постигна своите цветя и госпожа Смит, която се влюби в теб. Постигна мене.

— Ти мислиш, че тя наистина е влюбена в мен? Госпожа Смит?

— Зная само това, което научавам от тебе. Ти казваш, че е…

— Не. Никога всъщност не съм казал такова нещо. Казал ли съм?

Тя не си прави труда да му отговори. Нейното лице изглежда още по-едро от сънливото задоволство, което се чете по него. Тебеширени отражения пробягват по загорялата й кожа.

Той повтаря:

— Казал ли съм?

И стиска силно ръката й. Нямаше намерение да я стисне толкова силно; нещо го ядоса при докосването на кожата й. Нейната неприветливост.

— Оу! Кучи сине!

Тя лежи спокойно, отдавайки повече внимание на слънцето, отколкото на него. Той се надига на лакът и гледа през нейното неподвижно тяло към веселите фигури на две шестнадесетгодишни момичета, които смучат портокалов сок от картонени фунийки. Едното от тях, с бял бански костюм без презрамки, поглежда от своята сламка с кафяв поглед. Тънките й крака са тъмни като на негърка. Костите на слабините й стърчат остри от двете страни на плоския й корем.

— О, целият свят те обича — казва неочаквано Рут. — Питам се само защо?

— Аз съм обичлив — отвръща той.

— Искам да кажа… защо пък, дявол да го вземе, тебе! Какво толкова особено има в тебе!

— Аз съм мистик — прибавя той. — Давам вяра на хората.

Екълс му беше казал това веднъж със смях, който вероятно беше присмех. Човек никога не знае какво точно иска да каже Екълс; можеш да го приемеш така, както искаш. Заека го взе на сериозно. Самият той никога не беше мислил за това. Той не се замисля особено за това какво дава на хората.

— Измъчваш ме — казва тя.

— Е, да пукна.

Това е несправедливо: след като той толкова се гордееше с нея, докато тя беше в басейна, след като толкова много я обичаше.

— Дявол да го вземе, защо мислиш, че трябва да ми тежиш и ти?

— Накъде биеш? Аз те издържам.

— Как не! Имам си работа.

Това е вярно. Малко след като той отиде да работи при госпожа Смит, тя намери работа като стенографка в едно застрахователно дружество, което имаше клон в Брюър. Той поиска това от нея; безпокоеше се как прекарва следобедите си, когато го няма. Рут казваше, че никога не е изпитвала удоволствие от тоя занаят, но той не беше сигурен. Когато я срещна, не можеше да се каже, че страда.

— Напусни! — казва той. — Това не ме плаши. Стой си цял ден вкъщи и си чети криминални романи. Аз ще те издържам.

— Ти ще ме издържаш!? Като си толкова важен, защо не издържаш жена си?

— А защо аз? Родителите й са червиви с пари.

— Толкова си самонадеян! Това ме поразява. Не мислиш ли изобщо, че ще трябва да платиш за всичко?

Рут го гледа прямо със зачервените си от водата очи. Тя ги засенчва с ръка. Това не са очите, които той видя оная вечер при паркинг автоматите, безжизнени светли дискове, като очи на кукла. Синьото на ирисите й беше потъмняло и придобило дълбочина, някакво вътрешно богатство, което, съобщавайки истината на неговите инстинкти, го безпокоеше.

Тия очи я измъчват и тя извръща глава, за да скрие сълзите си, мислейки: „Това е един от признаците… че плача толкова често!“. Господи, на работа тя трябваше да става от машината, да тича в тоалетната, както тя може да тича, и да плаче, да плаче, да плаче. Да стои там в това тясно помещение, загледана в тоалетната чиния, смеейки се сама на себе си и плачейки, докато я заболят гърдите. И това, че й се спи… Господи, като се върне от обяд, всичко, което може да направи, е да се просне в празното пространство между бюрата на мръсния под, между Лили Орф и Рита Фиорванте, където оня стар алкохолик Хониг трябва да прескача през нея. И това, че е непрекъснато гладна… За обяд — една сода със сладолед и сандвич, а после една поничка с кафе и пак трябва да купува някаква сладка на касата. И то след като се беше опитала да отслабне заради него и бе свалила шест фунта. Поне така показа една теглилка. За него! Това беше интересното, да се променя за него, когато той не струваше нищо, по-малко от нищо. Той беше напаст, въпреки цялото ги благодушие. Да, той беше благодушен. Другите не бяха. Работата се заключаваше в това, че когато те разбираха, че си „някаква си“, не мислеха за тебе като за човешко същество, а смятаха, че имат някакви права. Каквито и да бяха, все пак бяха някакви! Като че ли мразеха жените и я използваха. Но след това тя им прощава, понеже всичко отминава. Следващият ден е следващ ден и ти си си все същата и все си там, а те са си отишли. Колкото по-възрастни бяха, толкова повече приличаха на губернатори, и колкото по-умни — толкова по-лоши бяха. После те искаха нещо, което жените им не можеха да им дадат и което тя съвсем не смяташе за ненормално, след като свикнеш веднъж. И защо да не е великодушна… първият път беше с Харисън; във всеки случай тя бе пияна като маймуна. Когато се събуди на следващата сутрин, се питаше какъв беше този вкус в устата й! Това бе само нещо като морска вода… тогава тя бе още едно суеверно дете, което нямаше вкус към тия неща. Просто една по-усилена работа, отколкото вероятно мислят. Изобщо жените работят повече, отколкото смятат. Това е така, защото те искат да бъдат похвалени в това отношение. Те наистина желаеха това. Те не бяха толкова противни, но смятаха, че са. Това именно я учудваше в гимназията. Колко се срамуваха наистина, колко бяха признателни, ако просто ги докоснеш там, и колко бързо се разнасяше мълвата, че си… такава. Какво смятаха хората, че те са чудовища? Ако само поразмислеха малко, биха могли да разберат, че и ти си любопитна, че и ти би могла да харесваш това непознато нещо, както те харесваха твоето, не по-зле от жените от техния кръг; само червени гънки… боже мой, какво беше накрая? Никаква тайна! Това беше великото нещо, което тя откри, че нямаше никаква тайна, просто една малка измама да се престориш на влюбена, което ги караше да се чувстват царе, и ако продължеше тази игра, можеше да бъде хубаво. Във всеки случай щеше да те нареди до тях, срещу ония другите, ония малки ножици, които тичаха около нея, когато играеха хокей по гимнастика. Като крава в оная синя униформа, подобна на бебешки костюм, която тя не искаше да носи в дванайсети клас и получи намалено поведение. Господи, тя мразеше много от тия момичета. И си отмъщаваше вечер с неудържимост, за която те не знаеха, че съществува. Като царица. Момче, нямаше никаква любов тогава, дори нямаше нужда да се събличаш; само малко триене през дрехата; устата ти, миришеща на лук от кюфтетата, които току-що сте изяли в ресторанта, и радиаторът на колата, който пукаше, понеже изстива. През всичките дрехи… нещо, което им разваляше удоволствието. Те не можеха да усетят много. Това трябваше да бъде само идеята за теб. Всичките им идеи. Понякога само френска целувка, не че тя изобщо беше свикнала с тия влажни и отпуснати езици, не можеш да дишаш; изведнъж обаче от начина, по който устните им ставаха твърди и се отваряха, а после се отпускаха и се затваряха, разбираш, че е свършило. Че няма повече от това за тебе и че ще е по-добре да се отдръпнеш, ако искаш дрехата ти да остане суха. Това те измърсява. Тебе, тяхната пачавра. Те не можеха да й простят това. Тя обаче им прощаваше. Не ги обвиняваше, макар че майките им ги караха да пишат името й по стените на тоалетните. Ели й каза приятелски за това. Но тя имаше някои много сладки работи с Ели; веднъж, след училище, преди още слънцето да бе залязло, те излязоха с колата извън града по едно шосе и после нагоре по едно старо пътче и спряха на място, цялото покрито с листа, откъдето можеха да виждат Маунт Джъдж и града на фона на планината, неясен в далечината; той сложи глава на коленете й; пуловерът й беше навит нагоре, сутиенът й отпуснат и той беше като нежно бебе. Нейните пчелички (Кой ги нарече пчелички? Не Ели.) тогава бяха по-твърди, по-закръглени и по-чувствителни; неговата очакваща влажна уста беше толкова щастлива и пияна и птиците надаваха своите топли звуци над главите им в слънчевата светлина. Ели го раздрънка. Съвсем естествено за него. Тя му прости, но това я направи по-умна. Тя бе започнала с по-големи; грешка, ако изобщо имаше такава. Но защо не? „Защо не?“, беше въпросът й, макар и неизказан. Дали това беше грешка. Тя се изморява само от мисленето, лежейки там мокра от плуването и виждайки червено през клепачите си, които се опитват да се отдръпнат пред цялото това червено, и се питаше дали не грешеше. Тя беше умна. С тия, които бяха млади, го правеше, защото бяха хубави, а към ония, които бяха по-възрастни, беше по-сдържана. Момче, някои типове, които ти никога не можеш да си представиш, обичат тяхното незначително участие да е най-великото нещо, което светът изобщо може да види, ако изобщо има такова. Но тоя, какъв чудак! Той имаше обаче за нещастие това благодушие. Той съвсем не те видя като такава. Момче, оная първа нощ, когато той каза това толкова гордо „хей!“, тя не мислеше, че ще хлътне толкова много, а се оказа, че е трябвало да мисли. Тя прости на всички тогава. Неговото лице събираше в изплашено, неясно петно всички техни лица и като че ли тя се превръщаше в нещо по-добро от това, което е.

Но после, след всичко, се оказва, че той не е по-различен; улавя се за тебе съвсем потиснат и влюбен, а след това преситен от теб или най-малкото, просто отегчен, когато свърши. Това става все по-бързо и по-бързо, повече като навик; той сега наистина бърза, когато усети или пък тя му каже, че е свършила. Тогава тя може само да лежи и в известен смисъл да отстъпва и това я успокоява; но тя не може да заспи след това. Някои нощи той се опитва да я приближи, но на нея просто толкова й се спи и така се е отпуснала, че нищо не излиза. Понякога просто й иде да го отблъсне, да го разтърси и да му изкрещи:

— Не мога, глупак! Не знаеш ли, че си баща!

Но не! Не трябва да му казва. Една произнесена дума може да сложи края. Това беше само единият мензис, а следващият идва след един ден; може би ще дойде и тогава няма да има нищо. Тъй както всичко е объркано, тя не знае колко щастлива би я направило това наистина. Поне по тоя начин тя прави нещо, като изхвърля ония глобули. Господи, тя дори не е сигурна, че не го иска само защото той го иска. Тя дори не е сигурна дали просто съзнателно не стига дотам, като заспива под ръката му, само за да даде да разбере на това самодоволно копеле. Защото той не усещаше, докато спеше, когато тя ставаше и се промъкваше в отвратителната баня, където стоеше толкова дълго, че той не можеше да види и да направи нищо. Да, така беше, той просто си живееше в своята кожа и дори и не помисляше за последствията от каквото и да било. Ако му кажеше за глобулите и за сънливостта си, навярно щеше да се изплаши и да си отиде, той и неговият хитър малък бог, и неговият хитър малък свещеник, с когото всеки вторник играе голф. Защото най-идиотското нещо с тоя свещеник бе, че по-рано поне Заека смяташе, че постъпва неправилно, но сприятелявайки се с него, си въобрази, че е Исус Христос, който е слязъл на земята, за да спаси света, като върши само това, което му хрумне. Аз бих отишла да хвана епископа или някой друг, който и да било там, и да му кажа, че тоя негов свещеник е цяла напаст. Той тъпче главата на бедния Заек с нещо, което никой не може да проумее, и дори сега, изпълвайки ухото й, неговият кротък, но самонадеян глас отговаря на въпроса й с лека, куха самодоволност, която дотолкова я вбесява, че сълзите й потичат.

— Ще ти кажа — рече той. — Когато избягах от Дженис, направих интересно откритие.

Сълзите заливат клепачите й, а неприятният вкус на водата от басейна се запечатва върху устата й.

— Ако ти стиска да бъдеш такъв, какъвто си — продължава той, — другите ще плащат за тебе.

Неприятните посещения са цяло мъчение за Екълс; поне чувството, което ги предхожда. Обикновено мисълта за нещо е по-лоша от действителността: така е наредил господ света. Действителното присъствие на хората винаги е поносимо. Госпожа Спрингър е закръглена, мургава, с дребни кости жена, приличаща на циганка. Двете, майката и дъщерята, излъчват нещо зловещо, но у майката способността да създава неловкост е вродена, типично за средната класа. У дъщерята това е само на моменти, съвсем излишно и опасно както за нея, така и за другите. Екълс изпитва облекчение, че Дженис не е вкъщи; в нейно присъствие той се чувства най-виновният. Тя и госпожа Фознахт са отишли в Брюър на матине. Двете им момченца са в задния двор на Спрингърови. Госпожа Спрингър го превежда през къщата до остъклената веранда, откъдето може да наглежда децата. Къщата е наредена скъпо, но без вкус; във всяка стая като че ли има по едно кресло в повече, отколкото е необходимо. За да отидат от входната врата до задната част на къщата, те вървят по една крива пътека през претъпканите стаи. Тя го води бавно; и двата й глезена са стегнати в ластични бандажи. Мъчително ситните й стъпки засилват илюзията му, че малкото й тяло е сякаш в гипс.

Тя се отпуска внимателно върху възглавниците на лежащия стол на верандата и изплашва Екълс с отскачането на краката си, докато столът изскърцва и се заклаща силно под тежестта й. В това отпускане като че ли има някакво детинско удоволствие. Сухите й прасци стърчат вдървени и обувките й за миг се повдигат от пода. Това са съсипани и изгубили изцяло формата си обувки, сякаш са стояли с години в каца с вода.

Той сяда на сгъваем, въртящ се, със сложно устройство стол от алуминий и пластмаса. През стъклата на верандата от своята страна вижда Нелсън Енгстръм и малко по-големичкия Фознахт как играят на слънце край дървена пързалка над оградения с дъски пясъчен трап.

— Радвам се, че ви виждам — казва госпожа Спрингър. — Толкова време не сте идвали.

— Точно три седмици, нали? — казва той.

Столът му убива на гърба и той се залавя с токовете долу за тръбата, за да предотврати сгъването му.

— Бях доста зает. С класовете за конфирмация^[1], с младежката група, която реши да образува бейзболен тим тази година, и серия смъртни случаи в паството.

Предишните му контакти с тази жена не го предразполагат към извинения. Тая голяма къща, която тя има, оскърбява неговото чувство за жилище; той би я харесал повече, ако това беше верандата на някоя малка къщичка.

— Да. Не бих искала да имам вашата работа за нищо на света.

— А на мене тя ми доставя удоволствие в повечето случаи.

— Да, така казват. Казват, че сте станали отличен играч на голф.

О, боже! А мислеше, че тя вече се отпуска. За момент си бе представил, че са на верандата на овехтяла с олющена мазилка къща и че тя е една много изстрадала пълна работничка, която се е научила да приема всичко, което дойде. Тя приличаше на такава, или по-скоро би могла да бъде. Когато Фред Спрингър се е оженил за нея, навярно е бил по-грозен от Хари Енгстръм, когато последният се е оженил за дъщеря му. Той се опитва да си представи Хари преди четири години и получава един обаятелен портрет: висок, хубав, известен през ученическите си години, достатъчно умен — син на зората. Сигурно доверието, което вдъхва, е привлякло най-вече Дженис. Съпрузите са страшна лотария. Той се почесва по челото и казва:

— Да играеш голф с някого е много удобен начин да го опознаеш. Това, което се опитвам да направя, разбирате ли, е да опозная хората. Не мисля, че можеш да заведеш някого при Христос, без да го опознаеш.

— Е? Тогава какво знаете за моя зет, което аз не зная?

— Това, че той е добър човек в известно отношение.

— Добър в какво?

— Трябва ли да бъдеш добър в нещо! — той се опитва да размисли. — Да, мисля, че трябва.

— Нелсън! Престани веднага!

Тя се обръща вдървено, без да се повдигне, за да види защо плаче детето. Седнал до стъклата на верандата, Екълс вижда всичко.

Малкият Фознахт стои до пързалката и държи две червени парчета от пластмаса. Нелсън, няколко инча по-нисък от него, се спуска с разперена ръка към гърдите на по-голямото момче, но не смее да се приближи и наистина да го удари. Малкият Фознахт стои със смахнатата неуязвимост на глупак, гледащ надолу към махащата се ръка и изкривеното лице на по-малкото момче дори без усмивка на задоволство. Истински учен, наблюдаващ безпристрастно резултата от своя експеримент.

Гласът на госпожа Спрингър се извисява неистов и остър, режейки през стъклата.

— Чу ли ме? Казах да спреш това крещене!

Лицето на Нелсън се обръща към терасата и той се опитва да обясни.

— Пили… Пили…

Но точно когато се мъчи да опише случилото се, неправдата става непоносима и сякаш получил удар в гърба, той се спуска неуверено напред, удря гърдите на крадеца и получава един лек отблъскващ удар, който го принуждава да седне на земята. Той се търкулва по коремче и се върти в тревата, движен от собственото си безсмислено ритане. Сърцето на Екълс сякаш се гърчи заедно с тялото на момчето. Той познава толкова добре движещата сила на една неправда, начина, по който умът се сражава с нея, и как всеки напразен удар като че ли изпомпва въздуха, като в същото време ти се струва, че цялото това устройство от кости и кръв ще се пръсне във вселената, която може да бъде такъв вакуум.

— Момчето е взело камиончето му — пояснява той на госпожа Спрингър.

— Е, нека си го вземе сам — отвръща тя. — Трябва да се научи. Не мога да ставам с тия крака и да тичам всяка минута навън; те правят това целия следобед.

— Били!

Момчето поглежда изненадано нагоре към мъжкия глас на Екълс.

— Върни го!

Момчето обмисля това ново обстоятелство и се колебае.

— Веднага.

Заставен, Били прави няколко крачки и пуска играчката точно върху главата на плачещото му другарче.

Новата болка предизвиква и нова мъка в гърлото на Нелсън, но като вижда камиончето в тревата до лицето си, той я заглушава. Трябва му един миг, за да разбере, че причината за неговото страдание е отстранена и още един миг, за да обуздае чувството в тялото си. Силните му сухи хълцания, докато преодолее тия препятствия, сякаш повдигат килима от подрязана трева и самата слънчева светлина като че ли затрептява. Една оса, която се удря непрестанно в стъклата на верандата, се скрива, а алуминиевият стол под Екълс заплашва да се изкриви, като че ли и големият свят участва в успокояването на Нелсън.

— Не зная защо момчето е такова мамино детенце — казва госпожа Спрингър. — Или… може би зная.

Лукавият намек накрая смущава Екълс.

— Защо?

Моравата кожа под очите й се издува, а ъглите на устните й се свиват надолу в преценяваща гримаса.

— Ами че той е като баща си: покварен. Взел е твърде много от него и смята, че светът му дължи това, което той иска.

— Другото момче беше виновно. Нелсън искаше само онова, което е негово.

— Да, и аз предполагам, че вие мислите като баща му… че за всичко е виновна Дженис.

Тя произнася „Дженис“ с германски акцент — „Чанис“, — като от това момичето сякаш изглежда по-пълно, по-мургаво, по-мило и по-значително от незначителния, будещ съжаление образ в съзнанието на Екълс. Той се пита дали тя в края на краищата не е права; дали не е преминал на другата страна?

— Не, не мисля — казва той. — Мисля, че поведението му няма оправдание. Това не значи обаче, че за това поведение няма известни причини, които отчасти вашата дъщеря е могла да предотврати. Нашата църква учи, че всички сме отговорни както за себе си, така и за другите.

Тъй хубаво изречените думи имат вкус на тебешир в устата му. Той би желал тя да му предложи нещо за пиене. Пролетта става гореща. Старата циганка забелязва неувереността му.

— Е, лесно е да се каже това — продължава тя. — Не е толкова лесно може би да застанеш на такова становище, ако си в деветия месец и очакваш всеки момент дете, ако си от почтен дом и съпругът ти избяга само на няколко мили с някакъв вампир и всеки смята, че това е най-смешното нещо, макар че аз не зная какво е.

Думата „вампир“ се стрелва във въздуха като нещо бързо и черно.

— Никой не смята, че това е смешно, госпожо Спрингър.

— Понеже не чувате разговорите, които аз чувам. Понеже не виждате усмивките. Една жена беше така добра да ми каже на другия ден: „Ако тя не може да го задържи, няма и право на него“. Тя има злобата да ми се хили право в лицето. Можех да я удуша. Казах й: „Един мъж също има задължения. Няма само един-единствен път“. Такива жени именно внушават на мъжете, че светът съществува само за тяхно удоволствие. Съдейки от начина, по който постъпвате, и вие почти мислите така. Е, ако светът ще се пълни с Хари Енгстръмовци, колко време смятате хората ще имат нужда от вашата църква?

Тя се изправя и тъмните й очи плуват в сълзи, които не потичат. Гласът й се извисява до най-висока степен и дращи лицето на Екълс като пила. Той се чувства целият нарязан. Нейният разказ за подхилкващата се клюкарка по повод на тази история го потопи в ужасната действителност, подобна на тази със стотиците лица, когато в неделя сутрин в 11:30 часа се изкачва на катедрата и словото, което излита от устата му, и забележките му се разливат в някаква безсмислица. Той търси думи в паметта си и успява да изрече:

— Аз чувствам, че Хари в някои отношения е особен случай.

— Единственото особено нещо в него е, че не го е грижа кого наранява и колко. Сега аз нямам намерение да ви обиждам, преподобни Екълс, и съм сигурна, че вие най-добре преценявате доколко сте зает, но да бъдем честни, през оная първа нощ аз трябваше да извикам полицията, както и исках.

Струва му се, чува, че тя има намерение да вика полицията, за да арестува него. Защо не? Със своята бяла яка той фалшифицира името на бога при всяка дума, която произнася. Ограбва вярата на децата, които се предполага, че възпитава. Убива вярата в умовете на всички, които действително се вслушват в неговите бръщолевения. Мами с всяка нотка в гласа си по време на богослужение, произнасяйки тържествено „нашия отец“, когато сърцето му познава истинския отец, на когото той се опитва да угоди, на когото той се бе опитвал да угоди през целия си живот.

Когато я пита: „Какво може да направи полицията“, струва му се, че иска да каже: „Какво може да му направи тя на него?“.

— Е, не зная, но аз очаквам повече, отколкото само игра на голф.

— Сигурен съм, че той ще се върне.

— Вие разправяте това от два месеца.

— Все още го вярвам.

Но всъщност той не го вярва, той не вярва в нищо. Мълчание.

— Бихте ли — гласът й се е променил, станал е умолителен — ми подали оная табуретка там в ъгъла. Трябва да си вдигна краката.

Когато премигва, клепачите му дращят. Той се пробужда в своята замаяност, взема табуретката и й я занася. Широките й пищяли в зелените, почти детски чорапи се повдигат смирено и докато намества табуретката под петите й, начинът, по който се навежда, напомнящ религиозните памфлетни картини с Христос, когато мие краката на просяците, влива в тялото му нов приток от сила. Той се изправя и се извисява над нея. Тя хваща полата над коленете си и я издърпва надолу.

— Благодаря — казва тя. — Това е истинско облекчение за мен.

— Страхувам се, че това е единственото облекчение, което ви давам — признава той с простота, която намира за възхитителна, и се надсмива над себе си за това.

— Ах — въздъхва тя. — Струва ми се, че никой не може да направи много.

— Не, може да се направи нещо. Може би вие сте права за полицията. Законът закриля съпругите; защо да не се използва?

— Фред е против това.

— Господин Спрингър има навярно основателни причини. Не искам да кажа само професионални причини. Всичко, което законът може да изтръгне от Хари, е финансова издръжка, а аз не смятам, че в тоя случай парите са наистина главното. Всъщност аз не съм сигурен, че парите са наистина главното.

— Лесно е да се каже това, ако винаги имате достатъчно.

Той не възразява. Изглежда, това се изплъзва от нея механично, повече от умора, отколкото от злоба; той е сигурен, че тя предпочита да слуша.

— Възможно е. Не зная. Но във всеки случай моята загриженост — уверен съм, че всеки е загрижен по тоя въпрос — е общото оздравяване на положението. А ако ще има истинско оздравяване, Хари и Дженис са тия, които трябва да действат. Наистина, независимо от това колко желаем ние да помогнем, независимо от това колко се опитваме да направим отстрани, ние сме извън всичко.

Подражавайки на баща си, той бе стиснал ръце отзад и бе обърнал гръб на слушателя си; наблюдава през стъклата на верандата другиго, който може би не е отвън; Нелсън води малкия Фознахт през поляната, гонейки едно съседско куче. Смехът на Нелсън се разлива от главата му, докато тромавите му, несигурни стъпки разтърсват неговото тяло. Кучето е старо, червеникаво, малко и бавно. Малкият Фознахт е озадачен, но въпреки това се радва на вика на своя приятел „Лъв! Лъв!“. На Екълс е интересно да види, че при мирни обстоятелства синът на Енгстръм води другия. Зеленият въздух, който се вижда през замъглените стъкла, сякаш трепти от гласа на Нелсън. Екълс разбира положението. Това непрестанно нескрито изливане на собственото въодушевление естествено от време на време бива задръствано от по-бавните реакции на по-флегматичното момче и по тоя начин създава гневно обратно течение, някоя упорита биволска постъпка. Той съжалява Нелсън, който много пъти ще се озовава натясно, изненадан в своята невинност, преди да установи причината за това странно обратно течение. На Екълс му се струва, че самият той е минал по този път като момче, винаги само е давал и винаги най-неочаквано се е озовавал в безизходица. Старото куче размахва опашка, когато момчетата приближават. То спира да маха опашката си и я отпуска в колеблива дъга, продължавайки все пак да е нащрек, когато те го обкръжават като ловци, надавайки ликуващи викове. Нелсън посяга и удря гърба на кучето с две ръце. Екълс иска да извика: „Кучето може да го ухапе!“. Той не може да издържи на гледката.

— Да, но той отиде много далече — оплаква се госпожа Спрингър. — Той се замогна. За него няма причина да се върне, ако не му създадем такава.

Екълс сяда отново на алуминиевия стол.

— Не. Той ще се върне по същата причина, поради която избяга. Той е претенциозен. Трябва непрекъснато да се върти около нещо. Светът, в който е сега, светът на това момиче в Брюър, едва ли ще задоволява дълго неговите илюзии. Виждам го само от седмица на седмица и забелязах промяната.

— А-а, да чуете само Пеги Фознахт какво разправя! Тя казва, научила… че води истински бохемски живот^[2]. Не знам колко жени имал!

— Само една. Уверен съм. Странното в случая с Енгстръм е, че по природа той е създаден за семеен живот. О, боже!

В далечната групичка настъпва суматоха, момчетата тичат по един път, а кучето по друг. Малкият Фознахт спира, но Нелсън се приближава. Лицето му се е удължило от страх.

Госпожа Спрингър чува плача му и възкликва ядосано:

— Пак ли раздразниха Елси? Това куче трябва да е побъркано, щом продължава да идва.

Екълс скача, столът пада зад него, отваря вратата на остъклената веранда и тича надолу, за да посрещне Нелсън навън, на слънцето.

Момчето се бои от него. Той го хваща.

— Ухапа ли те Елси?

Плачът на детето секва поради новия страх, че човекът в черно го е хванал.

— Ухапа ли те Елси?

Малкият Фознахт се отдръпва на почетно разстояние.

Почувствал се неочаквано силен и защитен в ръцете на Екълс, Нелсън с облекчение въздъхва дълбоко и неравномерно няколко пъти и постепенно възвръща гласа си.

Екълс го разтърсва, за да му попречи да се разреве и за да разбере какво е станало, трака със зъби по бузката му.

— Така ли? Така ли направи кучето?

Лицето на детето е съсредоточено изцяло в пантомимата.

— Така — казва то и хубавата му устничка се повдига от зъбките, нослето му се бърчи и то клати главичката си на един инч настрана.

— Не те ли ухапа? — настоява Екълс, като поотпуска ръце.

Малката устничка се повдига отново с лека свирепост, сякаш това обяснява цялата очарователна история. Екълс се чувства подигран от бързите реакции на малкото личице, което по начина, по който сменя така бързо изражението си, напомня лицето на Хари. Нелсън отново се разплаква, изтръгва се от ръцете му и изтичва нагоре по стълбите на верандата при баба си. Екълс се изправя; през това кратко време, докато бе приклекнал, гърбът му под черната дреха се бе изпотил от слънцето. Качвайки се по стълбите, той се измъчва от нещо патетично, нещо много вълнуващо при спомена за тия малки квадратни зъбки, оголени при това озъбване на шега. Безобидността и все пак реалността на инстинкта. Инстинктът на котенцето да „убие“ макарата със своите меки лапи.

Той се връща на верандата и вижда момченцето между краката на баба си, заровило лице в скута й. За да не му е горещо, Нелсън е вдигнал роклята й над коленете и тяхната открита широта и белота, оставени съвсем неуместно разголени и беззащитни, се нанасят върху малките, здраво стиснати зъби, които момчето му откри; една стара белота, която се прецежда през тази фина мрежа, превръщайки се в мляко, което Екълс чувства както своята кръв. Решително — сякаш изпитва съжаление, така както беше възпитаван, не един безпомощен повик, а прилив на сила, който би могъл да изчисти праха и камъните от всяко кътче на света — той пристъпва и обещава на двете сведени глави:

— Ако той не се върне, когато тя роди, тогава ние ще го заставим чрез закона. Има такива закони, разбира се; достатъчно много.

— Елси се зъби — казва госпожа Спрингър, — понеже ти и Били я дразните.

— Лоша Елси! — казва Нелсън.

— Лош Нелсън — поправя го госпожа Спрингър.

Тя вдига лице към Екълс и продължава със същия коригиращ тон:

— Да, но остава само още една седмица, докато тя роди, а не виждам той да се е затичал към къщи.

Мигът, в който изпитваше някаква нежност към нея, свърши; той я оставя на верандата. „Любовта е безгранична“ — казва си сам на себе си, цитирайки преработеното стереотипно издание на Светото писание. Крал Джеймс казва, че това никога не губи своя смисъл. Гласът на госпожа Спрингър се носи след него из къщата:

— И ако следващия път те хвана, че дразниш Елси, баба ти ще те набие.

— Не, бабко! — моли се боязливо детето.

Екълс мислеше, че ще намери кухнята и ще пийне малко вода направо от чешмата, но в тази бъркотия от стаи кухнята му се изплъзва. Той прави гримаса, при която устата му се изпълва със слюнка и той я гълта, докато напуска къщата с гипсовата мазилка. Влиза в буика, кара надолу по Джоузеф стрийт, а след това край един блок по Джексън роуд, към Енгстръмови.

Госпожа Енгстръм има четириъгълни ноздри. Във формата на ромбове, те са вмъкнати в нос, който не е толкова голям, колкото изключително анатомичен; малките парченца от мускули, хрущял и кости са много типично изразени и на силната светлина разделят кожата на безброй плоскости.

Те се срещат в кухнята й сред няколко запалени електрически крушки, които горят посред бял ден; жилището им е тъмната страна на една тухлена къща, преградена за две семейства. Тя го посреща на вратата със сапунена пяна по червените си ръце чак до лактите и се връща заедно с него до мивката, пълна с мръсни ризи и бельо, които тя търка силно, докато разговарят. Тя е енергична жена. Пълнотата на госпожа Спрингър, мека и отпусната, с много болести, се подчертаваше от дребните кости, същите кости, които имаше и такова тъничко момиче като Дженис. Пълнотата на госпожа Енгстръм е натрупана върху голям груб скелет. Хари навярно е наследил своя ръст от нея. Екълс непрестанно чувства със съзнанието си дългите кранове, закрити зад огромното й тяло, които му напомнят за студена вода, но възможност за една толкова дребна молба изобщо не се създава.

— Не зная защо идвате при мен — казва тя. — Харолд е вече пълнолетен. Аз не мога да го контролирам.

— Той не е ли идвал да ви види?

— Не, сър.

Тя открива своя профил над лявото си рамо.

— Вие толкова го засрамихте, предполагам, че се чувства неудобно.

— Той трябва да се срамува, не мислите ли?

— Не разбирам защо. Аз никога не съм искала той да ходи с това момиче, от самото начало. Само като я погледне човек, разбира, че тя е две трети луда.

— Хайде, това не е вярно, нали?

— Не е вярно! А защо първото нещо, което това момиче ми каза, беше… защо не си взема пералня? Идва в кухнята ми, хвърля един поглед и започва да ме поучава как да си уредя живота.

— Разбира се, вие не смятате, че тя е искала да каже нещо лошо.

— Не. Тя не искаше да каже нищо. Всичко, което искаше да каже, е „какво правя, че живея в такава разбита половин къща, когато тя идва от такъв грамаден хамбар на Джоузеф стрийт, с кухня, пълна с домакински уреди“, и „не съм ли щастлива… моето момче е измамило едно толкова добре обзаведено малко момиче“. Никога не съм харесвала очите й. Те никога не гледат открито в лицето ти.

Тя извръща лице към Екълс и той, почувствал това, отвръща на погледа й. Зад своите замъглени старомодни очила, кръгове от стъкло в железни рамки, в които бифокалният^[3] полумесец придобива розов оттенък, надменно вдигнатият й нос открива своята месеста част, твърде сложна в долния си край. Голямата й уста е леко изопната в неопределено очакване.

Екълс разбира, че тази жена има чувство за хумор. Трудното при такива хора е в това, че те смесват онова, в което вярват, с онова, в което не вярват, но което е по-подходящо, за да направят впечатление. Не му е ясно само доколко я харесва, макар че тя се нахвърли донякъде така грубо върху него, както се нахвърля върху мръсните дрехи. Но това е. За нея то е все същото. За разлика от госпожа Спрингър, в действителност тя изобщо не го забелязва. Тя е против целия свят и спокоен от свободата, с която тя се надсмива, той може да каже каквото иска.

Той направо защитава Дженис.

— Момичето е стеснително.

— Стеснително! Не беше много стеснителна да забременее, така че бедният Хари да трябваше да се ожени за нея, когато още едва можеше да си оправи ризата.

— Той е пълнолетен, както казвате.

— Е, да, години. Някои умират млади; други се раждат стари.

Все епиграми. А, тя е забавна! Екълс се изсмива гласно. Тя не дава вид, че го е чула, и се обръща към прането сериозна и ядосана.

— Почти толкова стеснителна, колкото змията — продължава тя. — Това момиче! Тези малки женички са цяла отрова. Мига наляво и надясно със своите плахи очи и печели симпатиите на всички. Е, няма да спечели моята. Нека я оплакват мъжете. Ако слушате какво казва свекърът й, тя е най-голямата мъченица след Жана д’Арк.

Той отново се смее; а не е ли?

— И какво трябва да направи Хари според господин Енгстръм?

— Да допълзи обратно. Какво друго? И той ще го направи, бедното момче. Той е точно като баща си, винаги отдолу. Меко сърце. Затова, предполагам, мъжете управляват света. У тях сърцето е всичко.

— Това е съвсем необикновено схващане.

— Така ли? Че нали точно това разправяте в църквата. Мъжете са само сърце, а жените — само тяло. Не зная у кого смятат, че трябва да е умът. Господи, досещам се.

Той се усмихва, като се пита дали лутеранската църква внушава на всеки такива идеи. Самият Лутер е бил нещо подобно, може би е преувеличавал полуистини в някакво забавно възмущение. Целият този парадоксален удар на черното протестантство вероятно започва оттук. Дълбока принципна безнадеждност в такъв ум! Арогантност в придаване особено значение на отделни думи. Може би доста е забравил теологията. Струва му се, че трябва да се срещне с пастора на Енгстръм.

Госпожа Енгстръм вдига един изпуснат конец:

— Например моята дъщеря Мириам е стара като хълмовете и винаги е била такава. Никога не съм се страхувала за нея. Спомням си много отдавна, в неделите, когато излизахме да се разходим до кариерата, Харолд толкова много се страхуваше — той нямаше повече от дванайсет години — толкова се боеше, че ще падне в пропастта. А тя не се боеше, бях сигурна в това. Наблюдавайте я! Тя няма да се омъжи от съжаление, както бедният Хари, та целият свят след това да се нахвърли върху него затуй че иска да се махне.

— Аз не мисля, че светът се е нахвърлил върху него. Майката на момичето и аз просто обсъждахме нещо, което изглеждаше съвсем друго.

— Не мислете за това. Тя няма да спечели моите симпатии. Има всекиго на своя страна, като се започне от Айзенхауер. Те приказват за него навсякъде. Вие приказвате за него навсякъде. А има и друго…

Външната врата се отваря така тихо, че само тя чува. Мъжът й влиза в кухнята по бяла риза и с връзка, но ноктите на пръстите му са целите в черно по края; той е печатар. Висок е колкото жена си, но изглежда по-нисък. Устата му се движи неодобрително над лошо поставените изкуствени зъби. Носът му — това е носът на Хари, хубаво гладко копче.

— Здравейте, отче! — казва той.

Или е възпитан като католик, или е живял между католици.

— Господин Енгстръм, много се радвам, че ви виждам.

Ръката на мъжа е груба и възлеста, но дланта е мека и суха.

— Говорихме за сина ви.

— Чувствам се ужасно по тоя повод.

Екълс му вярва. Той има потиснат, опърпан вид. Тази работа го е погубила. Присвива устни над хлъзгавите си зъби като човек, който има колики в стомаха. Сякаш нещо го гризе отвътре.

Цветът на косата му вече се е измил, а очите му са като евтино мастило. Един честен човек, който измерва живота си с цицери^[4] и свързва здраво формите, за да не би като се върне сутрин, да намери шаблона разпилян.

— Той се занимава само с това момиче, като че ли е Дева Мария — казва госпожа Енгстръм.

— Не е вярно — възразява меко Енгстръм и сяда със своята бяла риза на порцелановата кухненска маса. Четирите блюда от сервиза са оставили с годините черни петна върху емайла.

— Аз просто не мога да си обясня как Хари можа да създаде такава бъркотия. Като момче той беше толкова порядъчен. Не беше разпуснат като другите момчета. Беше и добър работник.

С ръце целите в сапунена пяна госпожа Енгстръм започва да прави кафе на мъжа си. Тази малка проява на грижа, изглежда, й помага да влезе в хармония с него; изведнъж те започват да говорят като един, както старите съпрузи, между които очевидно има несъгласие.

— Армията е причина. Когато се върна от Тексас, той беше станал друго момче — казва тя.

— Не искаше вече да дойде в работилницата — казва Енгстръм. — Не искаше да се цапа.

— Преподобни Екълс, не желаете ли малко кафе? — пита госпожа Енгстръм.

Най-после неговият шанс.

— Не, благодаря. Това, което бих желал все пак, е чаша вода.

— Само вода? С лед?

— Както и да е. Каквато и да е, ще е чудесно.

— Да. Ърл е прав — казва тя. — Сега хората разправят колко е мързелив Хари, но той не е. Никога не е бил мързелив. Когато се гордеехме с неговия баскетбол в гимназията, знаете ли, хората разправяха: „Е, да… хубаво… но той е толкова висок, за него е лесно“. Но те не знаеха колко много работеше той за това. Ей там, отзад, всяка вечер блъскаше топката чак до тъмно. Чудиш се просто как ли вижда.

— След около дванайсетата си година той се занимаваше с това денонощно — прибавя Енгстръм — занимаваше се с това денонощно. Сложих един стълб специално за него вън, отзад; гаражът не беше достатъчно висок.

— Наумяваше ли си нещо — продължава госпожа Енгстръм, — нищо не можеше да го спре.

Тя издърпва силно ръчката на таблата с ледения блок и с множество проблясващи скриптения, от които се пръскат малки ледени стърготини, късчетата лед се освобождават.

— Искаше да бъде най-добрият в това и аз честно вярвам, че е бил.

— Разбирам какво искате да кажете — отвръща Екълс. — Аз играя отскоро голф с него и той вече е по-добър от мен.

Тя слага парченцата лед в една чаша, напълва чашата от крана и му я поднася. Той я навежда към устните си и леко възбуденият глас на Ърл Енгстръм идва на вълни през течността.

— После се върна от армията и единственото, от което се интересуваше, беше да тича по хлапачки. Не искаше да идва повече на работа в печатницата, защото ноктите му щели да се изцапат.

Екълс сваля чашата, а Енгстръм от масата насреща му казва направо:

— Стана един от най-лошите безделници в Брюър. Ако можех да вдигна ръка върху него, щях да го набия хубаво, отче, та ако ще и да ме убиеше тогава.

Пепелявото му лице се свива дръзко около устата; безцветните му очи се изпълват с блясък.

— Как говориш, Ърл! — упреква го жена му, като сипва кафето в една украсена с цветя чаша на масата между ръцете му.

Той навежда очи надолу към парата и казва:

— Извинявайте, когато помисля какво прави това момче, стомахът ми се преобръща.

Екълс вдига чашата си и казва в нея като в микрофон:

— Не.

После пие, докато под парченцата лед не остава никаква вода и те го удрят под носа. Той изтрива мокрото от устата си и казва:

— Вашият син е твърде добър. Когато съм с него — за нещастие това наистина е рядко, — аз се чувствам толкова добре, че забравям напълно с каква цел се виждам с него.

Той се усмихва първо на господин Енгстръм и като не получава от него усмивка в отговор, усмихва се и на госпожа Енгстръм.

— Този голф, който играете вие — пита Енгстръм, — с каква цел е? Защо родителите на момичето не се обърнат към полицията? Според мен това, което му трябва, е един хубав ритник.

Екълс поглежда към госпожа Енгстръм и чувства как дъгата на веждите му залепва като клей върху челото. Преди минута той не очакваше, че ще погледне на нея като на съюзник, а на този уморен, добър човек като на брутален и разочароващ враг.

— Госпожа Спрингър желае това — отвръща той на Енгстръм.

— Момичето и баща й обаче искат да изчакат.

— Не говори глупости, Ърл! — казва госпожа Енгстръм.

— За какво ще иска старият Спрингър името си във вестниците? Тъй както приказваш, човек би помислил, че бедният Хари ти е неприятел.

— Неприятел ми е! — отвръща Енгстръм.

Той докосва чинийката от двете страни с боядисаните си пръсти.

— Оная нощ, когато обикалях по улиците, за да го търся, ми стана неприятел. Ти нямаш право да говориш. Ти не си видяла лицето на момичето.

— Какво ме интересува лицето й? Говориш за проститутки. Те не могат да станат бели като слонова кост, светици в моя тефтер само заради това, че имат свидетелство за брак. Това момиче искаше Хари и го постигна чрез единствения трик, който знаеше, а сега вече си изчерпа триковете.

— Не говори така, Мери. У тебе това са само думи. Представи си, че аз постъпех така, както постъпи Хари.

— Ах! — възкликва тя и се обръща, а Екълс трепва, като вижда лицето й опънато, готово да изстреля някой снаряд.

— Не аз те исках; ти ме искаше. Или не беше така?

— Да, разбира се, така беше — промърморва Енгстръм.

— Добре тогава: няма място за сравнение.

Енгстръм е превил рамене над кафето, свил се съвсем на тясно, като че ли тя го беше нарисувала в един мъничък ъгъл.

— О, Мери — въздиша той, не смеейки да каже нещо повече.

Екълс се опитва да го защити; в един спор той застава почти механично на по-слабата страна.

— Не можете да кажете, мисля — обръща се той към госпожа Енгстръм, — че Дженис е смятала, че бракът им не се гради на взаимност. Ако момичето беше толкова хитра интригантка, тя не би позволила Хари да се измъкне така лесно.

Сега, след като разбира колко силно е притиснала мъжа си, интересът на госпожа Енгстръм към този спор отслабва; тя поддържа една позиция — че Дженис командва, — очевидно толкова несъстоятелна, че се равнява на отстъпление.

— Тя не го е оставила да се изплъзне — казва тя. — Иска да го отдалечи от себе си, наблюдавайте!

Екълс се обръща към мъжа; ако той се съгласи, то и тримата ще бъдат единодушни и той може да си тръгне.

— Мислите ли, че Хари може да мине насам?

— Не — отвръща Енгстръм, като поглежда надолу, — никога. Той е отишъл много далече. Той само ще се подхлъзва по-надолу и по-надолу, докато ние го забравим. В печатницата понякога виждам тези млади негодници от Брюър. Те не могат да набират. Като инвалиди са, само че не куцат. Наричат ги измет. А аз седя там на машината от два месеца и се питам как, дявол да го вземе, моят Хари можа… той, който толкова много ненавиждаше безпорядъка.

Екълс вдига поглед към майката на Хари и потръпва, като вижда как се е облегнала на мивката с мокри страни, проблясващи изпод очилата. Той става потресен. Дали тя плаче, понеже смята, че мъжът й говори истината, или понеже мисли, че той казва всичко това, за да я нарани, за отмъщение, задето го накара да признае, че той я е искал?

— Мисля, че не сте прав — казва Екълс. — Сега трябва да вървя. Благодаря и на двама ви, че обсъдихте с мен това. Разбирам, тежко е.

Енгстръм го отвежда назад през къщата и в тъмнината на столовата докосва ръката му.

— Той беше толкова чувствителен — промълвява той. — Никога не съм виждал момче като него. Всяка разправия вкъщи за каквото и да било, по каквато и да било причина, когато Мери и аз, вие разбирате, сме имали своите неприятности, изживяваше много болезнено.

Екълс кимва, но се съмнява, че думата „неприятности“ отразява точно това, което бе видял.

Във всекидневната се откроява сянката на момиче, което стои в лятна рокля без ръкави.

— Мим? Сега ли влизаш?

— Да.

— Това е отец… — искам да кажа негово преподобие…

— Екълс.

— Екълс. Той дойде, за да поговорим за Хари. Моята дъщеря Мириам.

— Здравей, Мириам! Слушал съм Хари да говори с голяма нежност за тебе.

— Здравейте!

При тази дума големият прозорец зад нея приема интимния блясък на големия прозорец на една закусвалня. Дръзки поздрави сякаш се влачат зад нея с кълба от цигарен дим и евтин парфюм. Носът на госпожа Енгстръм изглежда някак по-изтънчен върху лицето на момичето, една сарацинска или дори по-древна, варварска острота на чертите. Сравнен с издадения й нос, ръстът й на пръв поглед изглежда колкото тоя на майка й, но когато баща й застава до нея, Екълс разбира, че това е неговият ръст: техните тела — тялото на красивото момиче и на уморения мъж, са едни и същи. Те са еднакво слаби; здраво острие, което реже, това поне Екълс знае, след като видя раните, отворени под очилата на госпожа Енгстръм. Тази слабост и направлявана вулгарност го отблъскват. Те ще се справят. Те знаят какво вършат. Негова слабост е, че предпочита хората, които не знаят какво вършат. Безпомощните. Тях и хората по върховете, които нямат нужда от помощ. Ония, които повече или по-малко добре маневрират по средата, според неговите феодални инстинкти, крадяха от двете страни. Когато те се събират на вратата, Енгстръм обгръща с ръка талията на дъщеря си, а Екълс мисли за госпожа Енгстръм, мълчалива в кухнята, със своите мокри от сълзи бузи и червени ръце.

Това е само проблясък, едно впечатление. Когато се обръща от тротоара, за да махне с ръка на двамата, застанали там в рамката на вратата, той е благодарен за хубавата картина, която те създават, и се усмихва на тяхната несъразмерност, едно арабче с обици на ушите, с искреното й презрение към свещеническата му яка, и старата жена на един печатар, с нейното нежно лице, събрани да живеят заедно в оскъдица под един покрив.

Той влиза в колата жаден и раздразнен. Нещо хубаво беше казано през последния половин час, но не може да си спомни точно какво. Той е издраскан, възбуден, смутен и изчерпан, все едно че е прекарал един следобед сред къпинови храсти. Беше се видял с половин дузина хора и едно куче, но у никого не срещна мнение, което да съвпада с неговото; т.е. че Хари Енгстръм заслужава да се спаси и би могъл да се спаси. Напротив, там долу, между къпините, изглежда, изобщо не съществуваше никакъв Хари; нямаше нищо друго, освен застоял въздух и изсъхнали от миналата година стъбла. От ледената вода на госпожа Енгстръм той се чувства по-жаден отпреди; небцето му сякаш е покрито с паяжина. Денят преваля през белия следобед към дългата синя пролетна вечер. Той кара покрай един ъгъл, където някой се упражнява на тромпет зад отворен горен прозорец. Ду ду до до да да ди-и. Ди-и ди-и да да до до ду.

Колите текат към къщи след работа. Той кара през града, като се провира през напречните улици по посока, успоредна на далечния хребет на планината. Фриц Крупенбах, лутеранският свещеник на Маунт Джъдж от двайсет и седем години, живее във висока тухлена къща, недалеч от гробищата. Мотоциклетът на сина му, студент в колеж, е на алеята отстрани на къщата, почти разглобен на части. Моравата, която се спускаше на пищни тераси, има неестествения бледозелен цвят, който се получава от много торене, много почистване от бурените и много косене. Госпожа Крупенбах — ще добие ли Люси изобщо някога този смирен вид? — идва до вратата в сива рокля, която никак не подхожда за сезона. Сивата й коса обкръжава главата й с много стегнати плитки. Ако отпусне цялата тази коса, ще заприлича на вещица.

— Той коси отзад — казва тя.

— Бих искал да поговоря с него няколко минути. Това е въпрос, който засяга нашите две църкви.

— Качете се в стаята му, аз ще го доведа…

Къщата — фоайе, коридор, стълбище, дори и работната стая на свещеника на горния етаж — е напоена с миризмата на печено говеждо.

Като че ли всеки ден, когато къщата се чисти, тази миризма се втрива в дървото с влажен парцал. Екълс седи до прозореца в кабинета на Крупенбах на пейка за църковен хор, останала от един ремонт. Седнал на тази пейка, той чувства младежки порив да се моли, но вместо да направи това, се взира в долината, към бледозелените площи на игрището за голф, където би желал да бъде с Хари. Той излъга донякъде пред госпожа Енгстръм. Хари не играе голф по-добре от него. Изглежда, че ще има още затруднения, докато направи стика част от самия себе си, непрекъснато да е обзет от страха, че този стоманен стик ще му измени. Между редуващите се хубави и невъзможни удари на Хари и неговата собствена постоянна слабост има едно грубо равенство, което прави всеки мач с неизвестен край. Екълс беше открил други партньори и по-добри, и по-лоши от него; но само Хари съчетава и двата типа и само Хари придава на играта оная безразсъдна веселост, сякаш двамата участват в някакво невъзможно, поразително безнадеждно търсене, възложено им от великодушен, но глупав господар; едно търсене, при което униженията ги докарват почти до сълзи, но подновяващо се при всеки удар в свежия прилив от зеленина. А за Екълс има и една допълнителна надежда, едно тайно решение да накаже Хари. Той чувства, че това, което прави Хари неуравновесен, това, което го прави неспособен да повтори своя красив лек замах по всяко време, това е всъщност причината за всички проблеми, които той създава; и че като го бие убедително, той, Екълс, ще стигне до върха на тази слабост, на този недостатък, и следователно ще разреши проблемите. Същевременно налице е и удоволствието да слуша как от време на време Хари извиква: „Да, да!“ или „Това се казва удар!“. Тяхната връзка на моменти доставя на Екълс висше удоволствие, чист екстаз, който прави света със своята безкрайна сериозност да изглежда далечен, сферичен и зелен.

Къщата се разтърсва от стъпките на домакина. От всички свещеници в града той най-малко обича Крупенбах. Този човек е непоклатим в своето кредо и грубиян по държане. Екълс обича свещеническите домове; той е израснал в такъв.

Но в тоя чувства отсъствието на какъвто и да било хумор, един религиозен потискащ дух, за който хората нямат ясна представа. Въпреки това синът на Крупенбах сигурно не схваща така нещата: мотоциклетът е доказателство за това.

Мъжът се изкачва по стълбите към своя кабинет, ядосан, че е трябвало да прекъсне косенето. Той носи стари черни панталони и фланелка, цялата напоена с пот. Раменете му са покрити с приличаща на тел сива вълна и един голям заплетен храст от прошарени черни косми се подава от деколтето на фланелката около врата, подобно на пяна по влажната червена кожа на гърдите.

— Здравей, Чек — казва той с такъв тон, като че е на катедрата в църквата, без каквато и да е отсянка на поздрав. Поради немския му акцент думите се отронват като камъни, падайки гневно един върху друг. — Какво има?

Екълс не се осмелява да се обърне към него с „Фриц“, понеже е по-възрастен, а само се усмихва и възкликва:

— Здравей!

Крупенбах прави гримаса. Той има голяма квадратна глава с високо подстригана коса като четка. Той е човек с огромна сила, човек тухла. Като че ли се е родил просто бебе от глина и десетилетията, които е прекарал на открито, са го изпекли в цвета и здравината на тухла. Той повтаря:

— Какво?

— Имаш едно семейство на име Енгстръм.

— Да.

— Бащата е печатар.

— Да.

— Техният син Хари изостави жена си преди повече от два месеца, нейното семейство Спрингърови са в моята църква.

— Да, добре. Момчето е Schussel^[5].

Екълс не е сигурен какво значи това. Той предполага, че Крупенбах не сяда, понеже не иска да изцапа мебелите със собствената си пот. Това, че той продължава да стои прав, поставя Екълс в положението на просител, седнал на пейката като момче от църковен хор. Миризмата на готвено с месо се засилва, докато обяснява какво е станало според него: как Хари е бил разглезен в известен смисъл от успехите си в спорта, как жена му, нека бъдем справедливи, вероятно е проявила недостатъчно въображение в техния брак; как той самият, като свещеник, се е опитал да поддържа контакта между съвестта на момчето с жена му, без да го насилва към необмислен повторен съюз, защото проблемът при момчето не е толкова в липсата на чувство, колкото в един неподдаващ се на контрол излишък от чувство; как четиримата родители поради различни причини не са помогнали много; как той само преди няколко минути е бил свидетел на страшна разправия между Енгстръмови, което може би обяснява защо техният син…

— Мислиш ли — прекъсва го Крупенбах; Джек не очакваше, че той ще мълчи толкова дълго — поначало той не е свикнал да слуша; дори и под фланелката си той някак си носи църковните одежди. — Мислиш ли, че е твоя работа да се бъркаш в живота на тия хора? Аз не зная на какво учат сега в семинарията: на всевъзможна психология. Но аз не съм съгласен с това. Сега ти мислиш, че твоята работа е да бъдеш безплатен доктор, да тичаш насам-натам да запушваш дупките и да заглаждаш всичко. Аз не мисля така. Не мисля, че това е твоя работа.

— Аз само…

— Не, остави ме сега да свърша. Аз съм в Маунт Джъдж от двайсет и седем години, а ти си тук от две. Аз изслушах твоя разказ, но не чух какво се казва в него за хората; чух само какво се казва за тебе. Това, което чух, беше: разказът за един божи служител, който продава своите идеи за няколко трохи от клюки и няколко игри на голф. Как мислиш изглежда това на бога? Един съпруг дете е оставил една съпруга дете? Помислил ли си повече какво вижда Господ? Или ти си надраснал това?

— Не, разбира се, не. Но на мене ми се струва, че нашата роля при подобен случай…

— На тебе ти се струва, че нашата роля е да бъдем стражари без белезници, без пушки, без нищо, освен нашето човешко добродушие. Е, аз пък казвам, че това е внушение на дявола. Аз казвам, нека стражарите са си стражари и да си гледат законите, с което ние нямаме нищо общо.

— Съгласен съм до една точка…

— Няма до една точка! Няма правило или мярка за това, което трябва да правим.

Дебелият му показалец, покрит с косми между ставите, е започнал да барабани по облегалото на един кожен стол.

— Ако господ иска да сложи край на нещастията, той ще обяви сега своето царство.

Джек чувства, че по лицето му започва да избива червенина.

— Колко големи мислиш, че изглеждат твоите малки приятели измежду милиардите, които Бог вижда? Сега в Бомбай те умират по улиците всяка минута. Казваш роля. Аз казвам, че ти не знаеш каква е твоята роля или… ти трябва да се заключиш вкъщи и да се молиш. Ето твоята роля: да направиш от себе си пример на вярата. Ето откъде идва утехата: вярата, не малкото мошеничество, което едно тяло може да извърши тук-таме с помощта на борсови спекулации. Като тичаш нагоре-надолу, ти бягаш от задължението, възложено ти от бога, да направиш вярата си силна, така че когато ни призоват, да можеш да излезеш и да кажеш: „Да, той е мъртъв, но вие ще го видите отново в Рая. Да, вие страдате, но трябва да обичате своята болка, защото това е болката на Христа“. Тогава в неделната утрин, когато се явяваме пред лицата им, ние трябва да се изкачим не изморени от нещастието, а изпълнени с Христа, възторжени — той стисна своите космати юмруци — „с Христа в огъня“: да ги изгорим със силата на нашата вяра. Ето защо те идват. Защо иначе биха ни плащали? Иначе ние можем да направим или да кажем това, което всеки друг може да направи и да каже. Те си имат лекари и адвокати за това. Всичко това е в Светото писание — един крадец с вяра се равнява на всички фарисеи. Говоря сериозно. Не прави грешка. За нас няма нищо друго, освен Христос. Всичко останало, цялата тази благопристойност и заангажиране е нищо. Това е работа на дявола.

— Фриц! — извика загрижено гласът на госпожа Крупенбах нагоре по стълбите. — Вечерята!

Червендалестият мъж по фланелка поглежда към Екълс и пита:

— Искаш ли да коленичиш за миг с мене и да се помолим Христос да влезе в тази стая?

— Не. Не. Не искам. Твърде много съм ядосан. Би било лицемерие.

Отказът, недопустим за един мирянин, прави Крупенбах не по-кротък, но по-спокоен.

— Лицемерие — възкликва той меко. — Ти не си сериозен. Не вярваш ли в ада? Не знаеше ли, когато сложи тази яка, какво рискуваш?

Върху керемидената кожа на лицето очите му изглеждат като малки дефекти, розови и безжизнени, воднисти, сякаш страдат във вечния огън.

Без да дочака Джек да му отговори, той се обръща и слиза надолу за вечеря. Джек се спуска след него и излиза навън. Сърцето му бие като сърцето на уплашено дете, а коленете му се подкосяват от ярост. Той беше дошъл, за да размени мисли, а беше бичуван с налудничава проповед. Досадният стар гръмовит шваба няма и понятие за свещеничеството като приемник на светлината и навярно той самият се е промъкнал в него, излизайки от някоя месарница. Джек разбира, че това са злобни и недостойни мисли, но не може да ги спре. Депресията е толкова дълбока, че той се опитва да я изтръгне, като си казва: „Той е прав, той е прав“, и по тоя начин отприщва сълзите и се облекчава, колкото и да е глупаво, над съвършения зелен кръг на кормилото на буика. Но той не може да плаче; пресъхнал е. Срамът и провалът са заседнали вътре в него тежки, но безплодни.

Макар да знае, че Люси го чака вкъщи — ако вечерята не е напълно готова, ще стигне точно навреме, за да окъпе децата, — той кара към дрогерията в центъра на града. Подстриганото като пудел момиче зад щанда е в неговата младежка група и двама енориаши, които купуват лекарства, някакви средства против забременяване или книжни носни кърпички, го поздравяват весело. На обществени места той се чувства като у дома си. Екълс слага китката си върху студения чист мрамор и поръчва сода с ванилов сладолед^[6], но докато чака, изпива две чаши, пълни с чудесна бистра вода.