Джон Ъпдайк
Заеко, бягай (13)

Странното е, че тя заспива скоро, след като той излиза; беше свикнала да спи сама напоследък и за нея е физическо облекчение, че го няма в леглото, ритайки с горещите си крака и усуквайки чаршафите на въжета. От това, което той правеше с нея, я заболяха шевовете и тя се отпуска върху леката болка изнемощяла.

Към четири часа сутринта Беки се разбужда, като изплаква, и тя става; нощницата се удря леко в тялото й. Тя усеща кожата си някак неестествено чувствителна, докато обикаля насам-натам из апартамента. Преповива бебето и ляга на леглото, за да го накърми. Беки поема млякото, сякаш смуче от празно място в тялото на майка си.

Хари не се е върнал. Ако беше излязъл само за да се разхлади, до това време вече трябваше да се е върнал.

Бебето продължава да изпуска зърното, понеже Дженис не може да задържи вниманието си върху нея; тя чувства по устните си вкус на сух препечен хляб; продължава да се вслушва… дали няма да чуе стърженето на ключа на Хари във вратата.

Съседите на майка й ще умрат от смях, ако тя отново го загуби; не знае защо трябва да мисли за съседите на майка си, освен че през цялото време, когато беше вкъщи, майка й й напомняше как те са се подигравали; у майка й съществуваше това чувство, че тя е глупава и проста и е едно недоразумение, а тя мислеше, че щом се сдобие със съпруг, всичко ще свърши, всичко. Искаше да бъде жена със собствен дом. И мислеше, че когато кръсти това бебе на майка си, ще се отърве от нея, но вместо да стане така, то още по-здраво я залепи за нея. Бедното! Тя чувства, че лежи на върха на една колона, където всеки от града може да види, че е сама. Чувства студ. Бебето не иска да стои на зърното, нищо не ще го задържи за нея.

Тя става и се разхожда из стаята с бебето на рамото си, друсайки го, за да глътне въздух, а бебето, бедното, увиснало и отпуснато, продължава да се смъква, като се опитва да забие в нея своите малки, сякаш без кости крачета, за да се задържи здраво, и нощницата, развяна от бриза, докосва прасците й, задната част на краката й, задника й, както го нарече той. Това, че те нямат дори прилични имена за частите на тялото ти, те омърсява.

Ако само се чуеше стържене в ключалката и той се появеше на вратата, би могъл да прави с нея всичко, което поиска, да има всяка част от нея. Щом го желаеше! Какво я беше грижа, че това е брак? Но когато той опита тази вечер, то просто й се стори толкова грозно! Все още я боли! И той, който спеше с тая проститутка през всичките тия седмици, и той, който й каза: „Обърни се“, с тоя нетърпелив глас, като че ли тя беше само вещ, с която той искаше да го направи… Но коя беше тя, та да не му позволи, след като му беше позволила да избяга, какво право имаше тя на гордост? На самоуважение?… Ето защо точно тя трябваше да има такова, понеже той мислеше, че тя не се осмелява да има, след като му позволи да избяга. Това беше смешното. Това беше лоша постъпка от негова страна. Въпреки това мислеше, че сега, след всичко, тя няма вече гордост. Нека да бъде само гърне за неговата мръсотия.

Когато той направи това на гърба й, то беше толкова сръчно, че й напомняше за всички ония седмици, през които той беше надалече, правейки това, което му доставя удоволствие, докато тя беше само безпомощна майка, и Пеги изпитваше съжаление към нея, и всеки друг се смееше, което тя не можеше да понася.

И след това неговото отиване в църквата и връщането му, целият наелектризиран. С какво право той отиваше на църква? Какво бяха разговаряли той и бог зад гърбовете на всички тия жени, намигайки си?… Това беше то, срещу което тя възразяваше. Ако те мислеха за любовта в момента, когато я правят, вместо да мислят за нея при всичко онова, което вършат, да мислят за нея, когато обмислят какво ще направят, когато се освободят от тоя малък парещ съсирек, който ги безпокои… По пръстите им можеш да разбереш дали те мислят за теб и тая вечер Хари отначало мислеше; ето защо тя му позволи да продължи, като че ли беше легнал там в някакъв плик от самата тебе, ръцете му шареха по тебе… но тогава той започна да става груб и това я вбеси; започна да усеща как той мисли за себе си, каква хубава работа върши, като я използва, и ни най-малко не помисляше вече за това как се чувства тя, изтощена и с болки. Беше толкова грубо.

Просто грубо. Тук я нарече глупачка, когато самият той беше прекалено глупав, за да няма и представа за това, как се чувстваше тя, как неговото бягство я беше променило.

Това именно я плашеше, след като порасна, това, че никой не знае как се чувстваш ти и дали някой може да узнае или се интересува от това, нямаше и представа. Тя не харесваше кожата си. Никога не можа да се помири, че беше прекалено тъмна и прилича на италианка, макар че нямаше пъпки като някои други момичета. Тогава, през ония дни, когато и двамата работеха при Крол, тя — на солените орехи, — когато Хари лягаше до нея в леглото на Мери Хенъчър, при сребърните тапети, които той харесваше толкова много, и затваряше очи, струваше й се, че кожата й се разтваря, и си мислеше, че ако спи с някого, това ще е краят. Но тогава те се ожениха. Тя се чувстваше ужасно, че е бременна преди брака, но Хари говореше за брак от цяла година и във всеки случай, когато му каза, се засмя и рече: „чудесно“; тя беше ужасно уплашена, а той каза „чудесно“ и я вдигна, обви ръце около нея и я вдигна като че беше малко дете. Той можеше да бъде толкова мил, когато най не очакваш, по начин, който изглежда от особено значение, защото не си го очаквал. У него имаше нещо много хубаво, което тя не можеше да обясни на никого. Тя толкова се страхуваше от това, че е бременна, а той я накара да се чувства горда. Те се ожениха и тя все още беше малката, несръчна мургава Дженис Спрингър, а нейният съпруг беше самомнителният глупак, който не го биваше за нищо, както казваше татко, и своето чувство за самота тя разтваряше донякъде с алкохол. Това разтваряше не толкова буцата, колкото оглаждаше ръбовете й, правеше ги хубави и многоцветни.

Дженис се разхожда из стаята, друсайки бебето, докато китките и глезените я заболяват и бедната мъничка Ребека заспива с крачка около гърдата, която все още имаше мляко. Пита се дали не трябваше да я накара да побозае малко и си мисли „не“, щом може да спи, нека спи.

Тя сваля бедното мъничко телце, което изобщо не тежеше, от изпотеното място на рамото си, и го полага в хладните сенки на детското креватче. Нощта вече избледнява, зората идва рано в града, който е обърнат на изток, по планинския склон. Дженис лежи в леглото, но чувството за засилващата се светлина до нея по белите чаршафи я държи будна. Отначало приятно будна; настъпването на сутринта е толкова чисто и я прави да се чувства тъй, както се чувстваше през втория месец, когато Хари се криеше. Голямата японска череша на мама, разцъфнала под нейния прозорец, и тревата израсла, и земята, с мирис на влага, покрита с пепел и топла.

Смяташе, че всичко е свършено и беше се примирила с това, че бракът й беше свършил. Щеше да роди, да получи развод и никога вече нямаше да се жени. Щеше да бъде един вид монахиня, като тая, която току-що бе гледала в хубавия филм с Одри Хепбърн.

А ако той се върнеше, щеше да бъде също тъй просто: щеше да му прости всичко и ще спре да пие, нещо, което го дразнеше, така че всичко между тях щеше да бъде много хубаво, и просто и чисто, понеже той щеше да бъде вече друг и щеше да я обича толкова много, понеже тя му е простила всичко, и щеше да знае сега как да бъде добра съпруга. Тя ходеше на църква всяка седмица, разговаряше с Пеги и се молеше, и дойде до схващането, че бракът не беше убежище, той беше споделяне и тя и Хари трябваше да започнат да споделят всичко. И ето — чудо — тия последните две седмици бяха точно такива.

И тогава Хари изведнъж вмъква между тях мръсотията на своята проститутка и поиска от нея да хареса това; тази несправедливост я кара да извика, сякаш беше изплашена от нещо в празното легло.

Последните часове са като тесен завой в тръба, през която тя не може да накара мисълта си да премине. Отново и отново тя стига до гласа му, който й казва: „Обърни се“, и не може да мине през това, не може да не се чувства уплашена и да не се задушава.

Тя става от леглото и обикаля с изпънатата гърда, чието зърно я изгаря; отива в кухнята боса и подушва празната чаша, от която Хари я накара да пие уиски. Мирисът е неопределен, суров, нежен и дълбок и тя мисли, че може би една глътка ще излекува нейното безсъние. Ще я накара да заспи, докато изскърцването на вратата я разбуди и тя види неговото едро бяло тяло да блуждае глупаво, и би могла да каже: „Ела в леглото, Хари, всичко е наред… вземи ме… Искам да го споделя, Хари, наистина го искам, наистина“.

Тя сипва вътре само един инч уиски и немного вода, защото иначе ще трябва да пие прекалено дълго, без никакви парченца лед, тъй като шумът от таблата може да събуди децата. Тази доза отнася до прозореца и застава там, загледана към трите смолисти покрива в спящия град. Тук-там вече се появяват няколко бледи светлини в кухните и спалните. Една кола, фаровете й, матови дискове, които не хвърлят светлина в разреждащия се мрак, почива долу на Уилбър стрийт, към центъра на града. Магистралата, наполовина скрита от силуета на къщите, като река между брегове от дървета, в тоя ранен час свисти от трафика. Тя чувства как работният ден приближава като множество светлини, чувства тъмните островърхи къщи под нея, готови да се раздвижат, да се разбудят, да се разтворят като замъци, за да изпратят своите хора, и съжалява, че нейният собствен съпруг е неспособен да се влее в тоя ритъм от национален мащаб, от който щеше да се чуе ей сега още един удар.

Защо именно той е такъв? Какво толкова изключително има у него? Гняв към Хари започва да набъбва в нея и за да го задуши, тя изпива чашата и се обръща към зората; всичко в апартамента е в някакъв нюанс на кафявото. Тя се чувства разкривена; налягането в неизсуканата гърда я дърпа.

Отива в кухнята и си прави второ питие, по-силно от първото, мислейки, че след всичко в края на краищата и тя има право да се позабавлява. Не е отделила нито миг за себе си, откак се върна от болницата. Мисълта за забавление прави движенията й бързи и леки; тя просто изтичва боса до прозореца през грапавия килим, като че ли е на ревю, уредено специално за нея. Издигайки се в своята бяла нощница над всичко, което може да види, тя натиска с пръсти издутите си гърди; млякото започва да тече и изцапва белия плат с бавно разливаща се топлина.

Мокрото пълзи надолу по предницата й, става студено от въздуха, който нахлува през прозореца. Разширените й вени я болят от стоенето. Тя отива и сяда в старомодното кафяво кресло и й става много лошо просто поради ъгъла, в който шарената стена се среща с бледия таван. Този ъгъл я замайва, оплита се нагоре-надолу. Шарката на книжните тапети по степите се умножава; цветята са кафяви петна, които плуват в мрака, гонят се едно друго и се сливат жадно. Отвратително е!

Извръща лице настрана и изучава спокойния зелен екран на телевизора. Предницата на нощницата й изсъхва; втвърдените като кора петна я дращят. Книгата за бебето казва, че зърната трябва да се държат чисти, леко измити със сапун: микробите навлизат и в драскотинките.

Тя слага питието на закръгленото облегало за ръце на креслото, става, издърпва нощницата си над главата и отново сяда. Това дава на голотата й една мъхеста прегръдка. Слага събраната нощница в скута си, върху колана, който я пристяга, и премества изкусно табуретката с пръстите на краката, като изопва глезените си върху нея, и се любува на краката си. Тя винаги е смятала, че има хубави крака. Прави, тесни, хубави, гладки бедра. Наистина има хубави крака. Техните удължени, люлеещи се силуети се белеят до тъмната сянка на килима. Слабата светлина заличава сините вени, останали от носенето на Беки. Пита се дали нейните крака ще станат такива грозни като на майка й. Опитва се да си представи глезените си дебели колкото коленете и те наистина сякаш се издуват. Протяга ръка надолу, за да се увери, че глезените й са здрави тесни кости, и рамото й блъсва чашата с уиски от облегалото на стола. Подскача сепната, почувствала как въздухът прегръща голата й кожа, хладното пространство се носи около нейното клатушкащо се изопнато тяло. Кикоти се. Ако Хари можеше да я види сега!… За щастие в чашата нямаше много.

Опитва се да отиде смело до кухнята така без дрехи, като проститутка, но чувството, че някой я наблюдава, което се появи, когато стоеше до прозореца и накара млякото й да потече, е прекалено силно; пъхва се в спалнята, загръща се в синята хавлия и след това размесва питието. В бутилката е останало още една трета. Умората изсушава ръбовете на клепачите, но тя няма никакво желание да се връща в леглото. Ужасява се от него, понеже Хари трябва да е там. Това отсъствие е дупка, която се разширява, и тя налива малко уиски в нея, но това не е достатъчно и когато отива до прозореца за трети път, светлината вече е достатъчно силна, за да види колко сиво е всичко. Някой беше разбил бутилка върху едни от засмолените покриви. Каналите на Уилбър стрийт са пълни с кал, която се измива от новия жилищен квартал. Докато гледа уличните лампи, големите бледи нанизи гаснат на неравномерни петна. Тя си представя човека в електроцентралата, който издърпва електрическите шалтери, дребен, сив и прегърбен, умиращ за сън.

Отива до телевизора и ивицата светлина, която изведнъж трепва в зеления правоъгълник, разискря радост в гърдите й, но още е много рано, светлината е само едно безсмислено сияние във вид на петно и звукът не е нищо друго, освен статичен. Докато седи там, наблюдавайки празното сияние, чувството, че друг човек е застанал зад нея, я кара да улови няколко пъти главата си. Тя прави това много бързо, но винаги остава пространство, което не може да види и в което другият човек би могъл да се отдръпне, ако е там. Телевизията го е извикала в стаята, но когато угася телевизора, веднага започва да плаче. Тя седи там с лице в ръцете си, сълзите й пропълзяват между пръстите и риданията й се носят из апартамента. Не ги заглушава, защото иска да разбуди някого; до гуша й е дошло да бъде сама. В избледняващата светлина стените и мебелите се виждат ясно и придобиват отново своя цвят, и сливащите се кафяви петна стават пак това, което са.

Отива и поглежда бебето. Бедното! Лежи там, събрало чаршафа в детското креватче, извадило малките си ръчички нагоре до ушите; тя пресяга, гали неговата гореща ципеста главичка и го вдига — крачетата му са целите мокри — взема го, за да го накърми в креслото, което гледа към прозореца.

Небето отвъд е бледа гладка синева, която изглежда нарисувана върху стъклата. От този стол не може да се види нищо друго, освен небе; би било същото, ако бяха стотици мили високо, в кошницата на голям балон. Една врата от насрещните апартаменти се хлопва и сърцето й подскача, но, разбира се, това е някой от съседите; може би намръщеният господин Капело, който тръгва за работа, трополейки неохотно по стълбите.

Това разбужда Нелсън и за известно време ръцете й са заети. Докато приготвя закуската, тя счупва една чаша с портокалов сок, която просто се отплесва от палеца й в чупливата мивка. Когато се навежда над Нелсън, той вдига поглед към нея и сбръчква нос; той подушва печал и тази позната миризма го прави плах заедно с нея.

— Татко замина?

Той е толкова добро момче; казвайки това, той просто я улеснява и всичко, което тя трябва да направи, е да отговори „да“.

— Не — казва тя. — Татко излезе за работа рано тази сутрин, преди ти да станеш. Той ще се върне вкъщи за вечеря, както винаги.

Детето я гледа с неодобрение и след това повтаря безсмислено със силната надежда:

— Както винаги?

Безпокойството е изопнало главата му високо, така че вратът му изглежда стъбло, прекалено тънко, за да поддържа топката на неговия череп, с широкото венче на разбърканата от възглавницата коса.

— Татко ще си дойде — повтаря тя.

Поела върху себе си бремето на лъжата, тя се нуждае от още малко уиски за подкрепа. Вътре в нея има тъмнина, която трябва да оцвети в светъл цвят, иначе ще припадне.

Отнася съдовете в кухнята, но те така се хлъзгат в ръцете й, че дори не се опитва да ги мие. Казва си, че трябва да си облече някоя рокля вместо хавлията, но като влиза в спалнята, забравя за какво е дошла и започва да оправя леглото. Но нещо, чието присъствие тя чувства в събраното легло, така я уплашва, че се отдръпва и отива в другата стая, за да бъде с децата. Казвайки им, че Хари ще се върне както обикновено, тя сякаш беше вмъкнала някакво привидение в апартамента. Този друг човек обаче не изглежда като Хари, той е по-скоро като крадец, един досаден крадец, който танцува от стая в стая пред нея.

Когато отново взема бебето, тя усеща неговите мокри крака и мисли да го преповие, но умно осъзнава, че е пияна и може да го убоде с иглите. Много е горда, че се сеща за това в такова състояние, и си казва да стои настрана от бутилката; така ще може да преповие бебето до един час. Слага добрата Беки в нейното креватче и чудно, не я чува нито веднъж да изплаче. Тя и Нелсън седят и гледат края на Дейв Героуей и след това една програма за Елизабет и съпруга й, които са поканили на вечеря свой приятел, който винаги ходи на екскурзии на къмпинг, понеже е ерген, и става по-добър готвач от Елизабет. Поради някаква причина това я прави нервна, така че само от навика, който има при гледане на телевизия, тя отива в кухнята и си сипва още малко уиски с повече лед, само за да запечата голямата дупка, която заплашва пак да се отвори в нея. Отпива само една глътка и това е като поглъщане на някаква синя светлина, която прояснява всичко. Тя трябва просто да издигне свод над тази малка зейнала дупка, а в края на деня, след работата, Хари ще се върне и никой няма изобщо да знае, никой няма да се смее на мама. Тя се чувства като дъга, която се извива покровителствено над Хари, който изглежда безкрайно малък под нея, като детска играчка. Мисли си колко добре би било да поиграе с Нелсън. Лошо е за него да гледа телевизия цялата сутрин. Угася телевизора, намира неговата книжка за оцветяване и боите. Двамата сядат на килима и започват да оцветяват страниците.

Дженис често го притиска до себе си и му говори, за да го накара да се смее, и докато той оцветява, тя е много щастлива. В гимназията рисуването беше един от предметите, който не я плашеше, и по рисуване винаги получаваше шестици. Тя се усмихва от удоволствието, което й доставя оцветяването на един двор с обор на нейната страница — колко хубаво го прави, — от чувството, че малките цветни пръчици между пръстите й правят толкова хубави хоризонтални черти, от присъствието на малкото тяло на сина й до нея, целият отдаден на заниманието.

Хавлията й се разперва на пода и тялото й изглежда красиво и вулгарно. Тя се мести, за да не засенчва страницата, и вижда, че отчасти е боядисала едно пиленце зелено. Изобщо не е спазвала линиите и нейната страница е грозна; започва да плаче: толкова е несправедливо, като че някой, който стои до нея, без да разбира нищо, й бе казал, че тя оцветява лошо.

Нелсън вдига поглед и схватливото му лице коренно се променя. Той вика изплашено:

— Недей! Недей, мамичко!

Тя се готви да го настани бързо в скута си, но той подскача и изтичва с разкривена, почти накуцваща походка в спалнята, и пада на пода, ритайки.

Тя се надига със спокойна усмивка и отива в кухнята, където мисли, че е оставила уискито. Важното е да завърши дъгата до края на деня, Хари да бъде покровителстван и е глупаво да не пийне още една глътка, която ще заглуши мъката й. Излиза от кухнята и казва на Нелсън:

— Мама престана да плаче, миличък. Това беше шега. Мама не плаче. Мама е много щастлива. Тя те обича твърде много.

Неговото възбудено изцапано лице я гледа; като промушване с нож в гърба телефонът звъни. Все още със същото спокойствие тя отговаря:

— Ало!

— Мила? Тук е татко.

— О, татко!

Радост струи от устните й. Той мълчи.

— Дете, Хари болен ли е? Минава единайсет, а той още не се е явил на работа.

— Не. Той е екстра. Ние всички сме екстра.

Нова пауза. Любовта към баща й тече към него по мълчаливата жица. Тя желае разговорът да продължи вечно. Той пита:

— Добре, къде е той? Там ли е? Там ли е? Искам да говоря с него, Дженис.

— Татко, той не е тук. Излезе рано тази сутрин.

— Къде отиде? Няма го в хайърлота.

Струва й се, че го е чула да казва тази дума милион пъти; той я произнася както никой друг; произнесена от неговите устни, тя е съдържателна и богата, като че ли целият свят е концентриран в нея. Всички хубави неща от нейното детство — дрехите й, играчките й, къщата им, дойдоха от „хайърлота“.

Тя е окуражена; разговорите за продажба на коли са нещо, което познава.

— Той излезе рано, татко, за да покаже една пощенска кола на някакъв клиент, който трябвало да ходи на работа или нещо подобно. Чакай! Нека да помисля. Каза, че човекът трябвало да отиде в Алънтаун рано тази сутрин. Той трябвало да замине за Алънтаун, а Хари трябвало да му покаже тази пощенска кола. Всичко е наред, татко. Хари обича работата си.

Третата пауза е най-дългата.

— Мила! Сигурна ли си, че не е там?

— Татко, не си ли смешен? Той не е тук.

И Дженис издига слушалката във въздуха на празната стая, като че ли тя има очи. Това е дръзка шега от страна на една дъщеря, но неочаквано, просто както държи протегната ръката си, й прилошава. Когато връща отново слушалката до ухото си, той казва с далечен глас:

— … мила. Добре. Не се тревожи за нищо. Децата там при тебе ли са?

Чувствайки, че й се вие свят, Дженис окача слушалката. Това е грешка, но тя смята, че е била достатъчно хитра. Смята, че заслужава да си пийне малко. Кафявата течност се разлива върху димящите парченца лед и не спира, когато тя й казва да спре. Дженис счупва бутилката ядосано и капки, просто цели петна, се разливат в мивката. Отива в банята с чашата и излиза с празни ръце и вкус на паста за зъби в устата си. Спомня си, че хвърли бегъл поглед в огледалото и приглади косата си, а след това се залови да си мие зъбите. С четката на Хари.

Разбира, че закусва, като гледа реклама за продукти в някакво списание: парченца бекон цвъртят в един тиган, на края на грамадна синя ръка. Тя вижда най-хубавата част от нюйоркската борса да лети във въздуха като хубави струи на фонтан в парк и се чуди колко бързи са техните дъги. Те приковават ръката й върху ключа и тя намалява газта.

Сипва чаша мляко за Нелсън, откъсва малко листа от една маруля, слага ги в жълта чиния от пластмаса и самата тя изяжда няколко. Не смяташе да слага чиния за себе си, но после решава да хапне, защото може би това потреперване в стомаха й е от глад; слага друга чиния и стои там, като я държи с две ръце пред гърдите си, питайки се защо татко беше толкова сигурен, че Хари е тук. Тук, в апартамента, има друг човек, тя знае, но това не е Хари и този човек няма повече работа тук и тя решава да не му обръща внимание, и продължава да закусва с леко упорство, което идва от тялото й. Упорства за всичко, докато на масата всичко е наред.

Нелсън казва, че беконът е мазен и пита отново дали татко е заминал. Това и оплакването му от бекона, който тя беше толкова умна и смела да приготви, я ядосват дотолкова, че след двадесетия му отказ да хапне поне парченце маруля пресяга и удря неговото невъзпитано лице. Глупавото момче дори не може да заплаче, само седи там, взира се и преглъща и накрая избухва в плач. За щастие обаче тя посреща със спокойствие това положение; много е спокойна. Разбира абсурдността на целия опит и се отказва да го бие. Със спокойствието на една самотна голяма вълна тя приготвя неговото шише, улавя го за ръка, гледа го, докато уринира, и го слага в леглото. Все още разтърсван от последиците от риданията, Нелсън закрепва шишето в устата си и от безжизнеността на неговите наблюдателни очи тя разбира, че детето вече е влязло в канала, водещ към съня.

Телефонът звъни пак, този път по-сърдито от предишния, и докато тича към него, тича, защото не иска Нелсън да се разбуди, чувства как силите й я напускат и някаква кафява сухота мие гърлото й.

— Ало!

— Дженис! — Гласът на майка й е равен и груб. — Току-що се върнах от покупки в Брюър и баща ти се е опитвал да се свърже с мен цялата сутрин. Той смята, че Хари отново е заминал. Така ли е?

Дженис затваря очи и казва:

— Замина за Алънтаун.

— Какво ще прави там?

— Ще продава една кола.

— Не бъди глупава, Дженис. В ред ли си?

— Какво искаш да кажеш?

— Да не си пила?

— Какво да пия?

— Не се тревожи сега. Идвам веднага.

— Мамо, недей. Всичко е наред. Току-що сложих Нелсън да си легне.

— Ще хапна нещо от хладилника и идвам веднага. Ти си легни.

— Мамо, моля те, не идвай.

— Дженис, сега не говори. Къде отиде той?

— Стой настрана, мамо. Той ще се върне довечера. — Тя слуша и добавя: — И престани да викаш!

Майка й казва:

— Да, ти казваш „престани!“, когато продължаваш да позориш всички ни. Първия път мислех, че това е само негова грешка, но сега вече не съм сигурна. Чуваш ли ме? Не съм толкова сигурна.

Лекото прилошаване, което чувства след цялата тая реч, става толкова силно, че тя се пита, дали ще може да се държи още на телефона.

— Не идвай, мамо — умолява тя. — Моля ги се!

— Ще хапна малко и до двайсет минути ще дойда.

Дженис премества слушалката и се оглежда с ужас. Апартаментът е в ужасно състояние. Книжки за оцветяване по пода, чаши, леглото неоправено, мръсни съдове навсякъде. Изтичва до мястото, където тя и Нелсън оцветяваха, и се опитва да се наведе. Отпуска се на колене, а бебето започва да плаче. Изплашена от двойната мисъл да не разбуди Нелсън и от тайното отсъствие на Хари, тя изтичва до детското креватче и го намира кошмарно, омазано с портокалова каша.

— Проклето ти, проклето ти! — стене тя, вдига малкото мръсно телце от креватчето и се чуди къде да го занесе.

Отнася го в креслото и като си хапе устните, отбожда иглите.

— Ти, малко прасе — мърмори тя, чувствайки, че звукът от нейния глас задържа другия човек, за когото подразбира, че е в стаята.

Отнася мократа изпоцапана пелена в банята и я пуска във ваната, а след това, като се отпуска на колене, върти запушалката на ваната в нейната дупка. Отваря и двата крана толкова силно, колкото изобщо е възможно, знаейки от опит, че когато и двата са изцяло отворени, температурата на водата става умерена. Водата бие от крановете като с юмруци. Тя забелязва чашата с разводненото уиски, която е оставила върху тоалетката, поема една дълга застояла глътка и след това се чуди как да се отърве от ръцете си. През цялото това време Ребека пищи. Като че ли има достатъчно ум, за да знае, че е мръсна. Дженис взема чашата със себе си и я разсипва върху килима с коляното си, докато сваля нощницата и фланелката на бебето. Отнася мокрите вир-вода дрехи до телевизора и ги поставя върху него, като кляка и се опитва да натъпче цветните моливи обратно в кутията им. Главата я боли от цялото това клатушкане нагоре-надолу.

Тя слага моливите на кухненската маса и изтърсва неизядения бекон и марулята в книжната кесия под мивката, но отворът на кесията се накланя и отчасти се затваря, така че марулята пада в тъмното зад кофата за смет; навежда се, като си удря главата, опитвайки се да види падналата маруля или да я хване с пръсти, но не може. Коленете я болят от толкова много коленичене. Тя се предава и за своя изненада сяда решително върху един кухненски стол, и гледа ярките меки носове на моливите, които се подават от кутията „Крейола“. Трябва да скрие уискито. За секунда тялото й остава неподвижно, но когато се раздвижва, вижда ръцете си с малките черни мръсни ивици под ноктите да слагат бутилката уиски в нисък шкаф с няколко стари ризи на Хари, които пазеше за парцали. Той никога не носеше кърпени ризи, не че тя беше много добра в кърпенето. Тръшва вратата, но не успява да я затвори, а в края на линолеума, до мивката, корковата тапа на бутилката от уиски се взира в нея като малък цилиндър. Тя го слага в кесията с боклук. Сега кухнята е доста чиста.

Във всекидневната Ребека лежи гола в мъхнатото кресло с подуто от пищенето коремче, а извитите й топчести крачка са кръстосани и червени. Първото дете на Дженис беше момче и още й се виждат неестествени тия две малки кифли от дебелина вместо тройното нещо на едно момче. Когато докторът обряза Нелсън, Хари не искаше той да прави това, тъй като самият той не беше обрязан и го смяташе за неестествено, а тя му се смееше, че е толкова глупав.

Лицето на бебето почервенява при всеки писък и Дженис затваря очи, и си мисли колко ужасно е наистина майка й да идва и да й проваля деня, само за да се увери, че е загубила отново Хари. Тя не може да чака и минута, за да си обясни случая, и това ужасно бебе не може да чака и минута, а дрехите са там отгоре, върху телевизора. Тя ги отнася в банята, пуска ги във ваната до пелената и отваря крановете. Вълнообразната сива линия на водата е почти горе до ръба на ваната. По повърхността й пробягват бързи гънки, а под нея една дълбока маса чака безцветна. Иска й се да се изкъпе. Преизпълнена със спокойствие, тя се връща във всекидневната. Наклонява се твърде много при опита да изрови малкото каучуково нещо от стола, затова пада на колене, загребва Ребека с ръце и я отнася в банята, като я държи настрани до гърдите си. Горда е да направи това като завършек на всичко; бебето ще бъде чисто.

Тя се отпуска внимателно на колене до голямата спокойна вана и не мисли, че ръкавите й ще се намокрят. Водата обгръща долната част на ръцете й като две големи ръце; под нейните изумени очи розовото бебе потъва като сив камък.

С някакво изхълцване на протест Дженис улавя детето, но водата изтласква ръцете й нагоре; хавлията й почти плува във ваната и хлъзгавото нещо се гърчи в неочаквано загубилата прозрачността си вода. Тя спира, чувства как сърцето й бие в палците и след това го изгубва, и повърхността на водата скача с бледи отразяващи се правоъгълници, чиито измерения тя не може да обхване; това е само миг, но един миг, който трае дълго.

Тогава тя стисва Беки с ръцете си и това е добре. Вдига мокрото телце във въздуха и го притисва до своите ридаещи гърди. Водата тече по тях върху тухлените плочки на банята. Малкото, като че без тежест телце се отпуска около врата й и един бърз поглед за успокоение към лицето на бебето оставя нереално, потресаващо впечатление.

Един разкривен спомен за това как правят изкуствено дишане подтиква студените мокри ръце на Дженис към безумни ритмични движения; стиснатите й клепачи, подпухнали, червени, възкресяват молитви, безмълвни, монотонни, и като че ли тя е обхванала коленете на един огромен трети човек, чието име, Отец, Отец, бие до главата й като физически удари. Въпреки че нейното обезумяло сърце облива вселената в кръв, никаква искра не пламва в пространството между ръцете й; въпреки всичките изливащи се молитви тя не чувства и най-малкото трепване на някакъв ответ в тъмнината до нея. Чувството й за третия човек при тях се разраства неимоверно и тя разбира, докато някакъв звук чука на вратата, че най-лошото нещо, което изобщо се е случвало на някоя жена в света, се е случило на нея.