Джон Ъпдайк
Заеко, бягай (7)

Вторник следобед. Небето е покрито с облаци. Заека взема рейса за Маунт Джъдж. Адресът на Екълс е в северния край на града; той минава незабелязан край своите съседи, слиза в Спрус и върви, като си пее на висок глас куплета:

„О, аз съм просто луда по Ха-ри-и.“

Това не е началото на песента, а онова място, където момичето, пеейки рефрена, извиваше гласа си на „аз съм“.

Заека се чувства спокоен. Два дни вече той и Рут живеят с неговите пари и той имаше още четиринадесет долара. Освен това той бе открил, тършувайки в бюрото й, че тя има грамадна сума в книжка — повече от 500 долара, — и то от края на февруари. Веднъж играха кегли и гледаха четири филма: „Джиджи“, „Отлъчване от църквата“, „Домът на шестото щастие“ и „Рунтавото куче“. Той беше гледал толкова много кадри от „Рунтавото куче“ в клуба „Мики Маус“, че любопитстваше да го види целия. То беше все едно да гледаш албум с фотографии, половината от които са познати лица. Сцената, където ракетата стига до покрива и Фред Макмъри изтичва с кафениче в ръка, той познава така добре, както собственото си лице.

Рут беше особена. Тя играеше кегли ужасно; просто отиваше до чертата и пускаше топката. Плок. Всеки път, когато в „Джиджи“ стерео високоговорителят зад тях в салона прогърмяваше, тя се обръщаше и казваше „шшш!“ сякаш някой в киното говореше прекалено високо. На филма „В дома на шестото щастие“ всеки път щом Ингрид Бергман се появяваше на екрана, тя се навеждаше към Заека и го питаше шепнешком:

— Наистина ли е проститутка?

Той беше разстроен от Робърт Донът; изглеждаше ужасно. Той знаеше, че умира. Представи си, да знаеш, че умираш, и да продължаваш да вървиш напред, претендирайки, че си мандарин. Забележката на Рут за „Отлъчване от църквата“ снощи беше:

— Защо не потърсиш изобщо някакви бонго-барабани тук наоколо?

Даде си тайно дума непременно да вземе. Преди половин час, чакайки рейса на Уайзър стрийт, пресметна колко струва един комплект от витрината на магазина за грамофонни плочи и струни. Деветнадесет долара и деветдесет и пет цента. Из целия път в рейса си барабанеше бонго-ритми по коленете.

„Защото аз съм просто луда за Харрр-ри-и.“

Номер 61 е голяма тухлена къща с бяла дървена облицовка, малка веранда, имитираща древен гръцки храм, и гълъбовосив покрив, който свети под облаците с мрачен блясък. Отзад телена ограда загражда жълта люлееща се рамка и едно пространство с пясък. На тази малка площадка едно кученце джафка пронизително, докато Хари върви нагоре по пътечката. Тревата има този мръсен зелен цвят, който обещава дъжд, цвета на тревата от цветни моментални снимки. Къщата изглежда прекалено жизнерадостна, за да е праведна. Заека мисли, че свещениците живеят в черни крепости. Но малка табелка над чукчето на вратата, във формата на риба, казва със своя гравиран надпис „Свещенически дом“. Той удря с рибата два пъти и след като чака малко, още два пъти.

Стегнат малък екземпляр с пъстри зелени очи отваря вратата:

— Какво има?

Но гласът й сякаш казва: „Как се осмелявате?“. Докато тя регулира лицето си за неговия ръст, очите й се разширяват, разкривайки по-голямата част от ясните белтъци, към които са прикрепени пъстрите й ириси.

Изведнъж, без каквато и да е последователност в мислите, той разбира, че е по-силен от нея, че тя го харесва. Лунички покриват малкия й грапав нос, сплеснат, тесен и блед под ръждивокафявите точици. Кожата й е хубава и гладка като на дете. Носи оранжеви шорти. С любезност, която е равнозначна на арогантност, той казва:

— Привет.

— Здравейте!

— Тук ли е негово преподобие Екълс?

— Спи.

— Посред бял ден?

— Почти цялата нощ беше на крак.

— О, я гледай! Бедният човек!

— Ще влезете ли?

— Ам’чи-и… не знам. Той ми каза да дойда. Наистина ми каза.

— Възможно е да е казал. Влезте, моля!

Тя го превежда през един коридор, покрай стълбище, и го въвежда в хладна стая с висок таван и сребристи тапети по стените, пиано, пейзажи, работени с акварел, цели редици книги върху библиотека, вградена в ниша, камина, върху чиято облицовка стои един от ония часовници с махало от четири златни топки, за които се смята, че работят вечно. Снимки в рамки навсякъде. Тежка мебел в зелено и червено, с изключение на дълъг диван с облегала, целите в резба, чиито възглавници са кремавобели. Стаята излъчва студенина. Някъде отдалече достига топлият мирис на кейк, който се пече в момента. Тя спира по средата на килима и казва:

— Слушайте!

И той спира. Лекият удар, който той също чува, не се повтаря.

— Мислех, че пиклата спи.

— Вие бавачката ли сте?

— Съпругата — казва тя и сяда по средата на белия диван, за да го докаже. Заека заема едно меко кресло отсреща. Тапицировката е твърда и неравна под голата му ръка. Той носи карирана спортна риза с ръкави, навити до лактите.

— О, извинете!

Разбира се. Босите й кръстосани крака разкриват сините петна на разширени вени. Лицето й, тъй както е седнала, не е толкова младо, както при вратата. Когато се отпусне, появява се двойна брадичка, главата е потънала назад. Стегнато малко симидче. Малки твърди гърди.

Заека пита:

— На колко годинки е вашето дете?

— Две деца. Две момичета — на една и на три.

— Аз имам момче на две години.

— Бих искала да имам момче — казва тя. — Момичетата и аз имаме свои лични проблеми. Прекалено сме еднакви. Знаем точно какво мисли другата.

Да не обича собствените си деца! Заека е поразен да чуе това от жената на един свещеник.

— Забелязва ли вашият съпруг това?

— О, за Джек това е чудесно. Той обича да има жени, които да се опълчват срещу него. Това е неговият малък харем. Мисля, че от едно момче би се боял. Вие не се ли боите?

— От сина ми? Не, не! Та той е само на две годинки.

— Това започва още преди двете години, повярвайте ми. Сексуалният антагонизъм започва фактически от самото раждане.

— Не съм забелязал.

— Браво! Струва ми се, че сте примитивен баща. Аз мисля, че Фройд е като господ; вие го доказвате.

Заека се усмихва, предполагайки, че Фройд има някаква връзка със сребристите тапети и акварела над главата й, изобразяващ дворец и канал. Екстра работа! Тя слага пръсти отстрани на челото си, някъде около слепите очи, отмята глава назад, притваря клепачи и през пълните си отворени устни въздиша. Той е поразен; в тоя миг тя изглежда като една фина Рут.

Тъничкият глас на Екълс, странно силен в неговия дом, вика надолу по стълбите:

— Люси! Джойс идва при мене в леглото.

Люси отваря очи и казва гордо на Заека:

— Виждате ли?

— Тя разправя, че ти си й казала, че това е правилно — продължава да се оплаква гласът, пронизвайки перилата, стените и тапетите.

Госпожа Екълс става и отива до свода на стълбището. Седалището на оранжевите й шорти е смачкано от седенето; голите й крака разкриват по-голямата част от заоблената задна част на бедрата й. По-бели от дивана; възрозовите петна от тежестта при сядането постепенно избледняват от кожата.

— Не съм й казвала нищо подобно — вика тя нагоре, докато една красива ръка опъва надолу шортите и изглажда измачкания плат по стегнатите й задни части, джоб, пришит с черен конец в дясната половина.

— Джек — продължава тя, — имаш посетител. Един много висок млад човек, който казва, че си го поканил.

При споменаването за него Заека става и точно зад нея извиква:

— За игра на голф.

— За игра на голф — виква силно тя като ехо.

— О, боже! — възкликва отгоре гласът, като че на самия себе си.

После извиква:

— Здравей, Хари! Веднага ще сляза долу.

Горе плаче дете:

— Мама правеше същото! Мама правеше същото!

Заека вика в отговор:

— Здравейте!

Госпожа Екълс извръща подканящо главата си.

— Хари?…

— Енгстръм.

— Какво работите, господин Енгстръм?

— Ами… някак си съм без работа.

— Енгстръм!… Разбира се. Не сте ли вие оня, който изчезна? Зетят на Спрингърови?

— Точно! — казва той бързо. И с необмислен жест, сякаш иска да й подчертае, че и тя е същото цвете, когато в момента на неговия отговор тя се отдръпва важно от него, подчертавайки с това известна дистанция, шляп! — по топлия й задник. Не силно; един удар с отпусната ръка, едно укрепващо и едновременно нежно потупване точно по джоба.

Тя бързо се обръща и измества задника си в безопасно положение. Луничките й избиват ярко по побелялото й от шока лице, сякаш избодени с карфица. Разбунтувалата й се кръв вледенява кожата и тази остра реакция е в такова противоречие с отпуснатата снизходителна топлота, която изпитва към нея, че той прави смешна физиономия, като прехапва долната си устна с горната в карикатура на разкаяние.

Трополене по стълбите разтърсва стените. Екълс подскача и спира пред тях, загубил равновесие, натиквайки мръсната си бяла риза в измачканите панталони. Окосмените клепачи на очите му, под които има дълбоки сенки, са покрити с капчици.

— Извинявам се. Всъщност аз не съм забравил.

— Във всеки случай е облачно — казва Заека и се усмихва неволно.

Той почувства задника й толкова добре… закръглен, но все пак стегнат, сякаш бе я плеснал по гърба.

Заека предполага, че тя ще каже, което ще стане причина да си отиде веднага. Още по-добре. Той не знае всъщност защо е тук.

Може би тя щеше да каже, но съпругът й веднага започва да я дразни:

— О, аз съм уверен, че ще можем да направим девет удара, преди да завали — казва той на Заека.

— Джек, наистина ли смяташ пак да играеш голф? Ти каза, че трябва да направиш всички ония посещения днес следобед.

— Аз правих посещения тази сутрин.

— Две. Ти направи две посещения. На Фреди Дейвис и госпожа Лендис. Все същите стари надеждни хора. А какво ще кажеш за Фериеви? Ти говориш за Фериеви от шест месеца.

— Какви са тия толкова свети работи с Фериеви? Те никога не са направили нещо за църквата. Тя идва на Коледа и си излезе през вратата за хористите. Така че на нея не й е нужно да говори с мене.

— Разбира се, че те не правят нищо за църквата и затова именно ти трябва да ги посетиш, както отлично знаеш. Аз не смятам, че Фериеви са свързани с нещо с църквата, като изключим това, че ти е станало неприятно, понеже тя излязла от страничната врата, за което ти разстройваш всички в продължение на месеци. Сега, ако тя дойде на Великден, ще бъде същото. И да ти кажа откровено мнението си, ти и госпожа Фери бихте се разбирали отлично, и двамата сте същински деца.

— Люси, само за това, че господин Фери е собственик на някаква фабрика за обувки, не ги прави по-важни християни от някой, който работи във фабриката за обувки.

— О, Джек, ти си досаден. Ти просто се боиш да не се унижиш и не цитирай светото писание, за да се оправдаваш. Не ме интересува дали Фериеви идват на църква или стоят настрана, или са станали свидетели на Йехова^[1].

— Поне свидетелите на Йехова вършат онова, което казват и в което вярват.

Когато Екълс се обръща към Хари, за да се изкикоти заговорнически след тази хаплива забележка, язвителността осакатява неговия смях, обръща устните му силно навътре, така че главата му с малки челюсти открива зъбите си като череп.

— Не зная какво може да означава това — прибавя Люси, — но когато ти поиска от мене да се оженя за тебе и аз ти обясних какво чувствам, ти каза… добре… отлично!

— Аз казах това дотолкова, доколкото твоето сърце оставаше открито за божията милост.

Екълс изсипва всички тия думи върху нея в напрегнат силен поток, от което голямото му чело пламва и по него избиват червени нетна.

— Мамичко, аз се наспах.

Гласчето, плахо и пронизително, ги напада отгоре из засада. Най-горе на покритите с пътека стълби едно мъничко кестеняво момиченце по гащички увисва нерешително. Тя изглежда на Заека прекалено мургава за своите родители, прекалено тъмна в тъмнината, едва крепейки се върху пълните си крачета, бебе, надуто от пълнота, с по-дълги крачка. Ръчичките й трият и дърпат ядосано голите й гърдички. Тя чува отговора на майка си още преди да го е изрекла:

— Джойс! Веднага се върни в твоето легло и заспи.

— Не мога. Има много шум.

— Ние крещяхме точно под главата й — казва Екълс на жена си.

— Ти крещеше. За божията милост.

— Сънувах страшен сън — казва Джойс и тромаво слиза две стъпала.

— Не, не си сънувала. Ти изобщо не си заспивала — казва тихо госпожа Екълс и отива до стълбите.

— Какво сънува? — пита Екълс детето.

— Един лъв изяде едно момче.

— Това изобщо не е сън — прекъсва я жената и се обръща към съпруга си. — Това са ония отвратителни поеми на Белок, които ти настояваш да й четем.

— Тя ги иска.

— Ужасни са! Причиняват й травми.

— Джойс и аз смятаме, че са смешни.

— Е, да… и двамата имате извратено чувство за хумор. Всяка вечер тя ме пита за онова проклето пони Том и какво значи „умирам“.

— Кажи й какво значи. Ако и ти вярваше както ние двамата с Белок в свръхестественото, тези съвсем естествени въпроси нямаше да те разстройват.

— Не повтаряй едно и също нещо, Джек. Ти си ужасен, когато започнеш да мърмориш.

— Искаш да кажеш, че съм ужасен, когато се отнасям сериозно към себе си.

— Хей! Подушвам… кейк гори — казва Заека.

Тя вдига очи към него и в погледа й застива одобрение. В тоя поглед има някакъв студен зов, слаб вик, идващ от страна на враговете му. Той чувства това, но не му отдава никакво значение; плъзва поглед над главата й и с чувствителните си ноздри й показва, че е подушил нещо да дими. Опънатата дъга на черепа й под късо подрязаната бухнала прическа подсказва, че за нея са положени особено старателни козметични грижи.

— Ако само желаеше да се отнасяш сериозно със себе си — казва тя на Екълс и изчезва върху проблесналите за миг голи крака към мрачния коридор на свещеническия дом.

Екълс извиква:

— Джойс, върни се в стаята, сложи си една фланелка и тогава можеш да слезеш долу.

Вместо да направи това, детето се смъква, шляпайки, още три стъпала надолу.

— Джойс, чу ли ме?

— Ти я вземи, тат-ко-о.

— Защо да я взема аз? Татко ти е долу.

— Не зная къде е.

— Можеш сама да си я вземеш… на бюрото ти е.

— Не зная къде е брурото ми.

— В стаята ти, мила. Разбира се, че знаеш къде е. Сложи си една фланелка и ще те пусна долу.

Но тя вече е почти долу.

— Страх ме е от лъфа — изпява тя с лека усмивка, издаваща съзнание за собствената й дързост.

Детето говори на пресекулки, опипвайки почвата. Същата нотка на настойчивост се долавяше и в гласа на майка й, когато се заяждаше с този човек. Той се пита защо Екълс търпи това; защо не забие клин в тази пукнатина от страх и не въдвори ред. Само така трябва да постъпи.

— Няма никакъв лъв горе. Няма никой, освен Бони, която спи. Но Бони не се страхува.

— Моля ти се, татко! Моля ти се, моля ти се, моля ти се, моля ти се! — Тя стига до последното стъпало, като улавя и стиска коленете на баща си.

Екълс се смее и за да запази равновесие, се хваща за главата на детето, която е доста голяма и сплесната както неговата.

— Добре — казва той. — Ти чакай тук и си говори с този смешен човек.

След това се втурва нагоре по стълбите с оня неочакван за него атлетизъм. Заека пита:

— Джойс, ти добро момиче ли си?

Детето поклаща коремче и свива главичката си към раменете. Това движение предизвиква лек звук — „къкк“, който се излива от гърлото й като от улей. После разтърсва глава; той има чувството, че тя се опитва да се скрие зад щит от трапчинки. Но тя казва с неочаквано важен и самоуверен тон:

— Да.

— А твоята мамичка добра ли е?

— Да.

— А защо е толкова добра?

Той се надява, че Люси чува това в кухнята. Припряното тракане около фурната беше спряло.

Джойс го поглежда и като лист, който се нагърчва, по едната страна на лицето й се изписва страх. Като че ли наистина ще бликнат сълзи. Тя побягва от него по коридора нататък, накъдето отиде майка й.

След като детето избяга, Заека тръгва неспокойно из коридора, опитвайки се да прикове възбуденото си сърце към картините, които висят по стените. Изгледи от чужди столици, една жена в бяло до дърво, на което всеки лист е очертан в златисто, старателно туширане, тухла по тухла, на епископалната църква „Сейнт Джон“ с дата 1927 г. и с подпис Милдред Л. Крамер; буквите са съединени художествено. Над малка маса оттатък средата на коридора виси художествена фотография на стар мъж, същинска скала, с бяла коса над ушите и свещеническа яка, който се взира някъде над раменете ти, сякаш иска да проникне до сърцевината на нещата; поставена е в рамка и една пожълтяла снимка от вестник, изобразяваща в едри щрихи същия стар джентълмен, стиснал пура в ръка и смеещ се като луд с трима другари, облечени в расо. Той прилича малко на Джек, но е по-пълен и по-едър. Държи пурата в ръка. По-нататък има една цветна гравюра, изобразяваща сцена в някаква работилница, където дърводелецът работи на светлината, идваща от главата на спасителя: стъклото, което покрива картината, отразява сянката от главата на Заека, това стъкло-полуогледало отклонява вниманието му, което се плъзга напред-назад, без да се задържи никъде.

В коридора има остър мирис. Препарат за чистене на петна? Нов лак? Нафталин? Стари тапети? Той се колебае между тия възможности. „Човекът, който изчезна“, „сексуалният антагонизъм започва още от раждането“. Каква кучка наистина! Все пак с приятна лека страст, която припламва по краката й. Тези ослепително бели крака! Тя, изглежда, бе извоювала желаното леко надмощие и отстояваше своето. Курабийка! Една апетитна курабийка с ванилия. Въпреки всичко той я желае.

Трябва да има задна стълба, защото съвсем наблизо се чува гласът на Екълс в кухнята, който убеждава Джойс да си сложи фланелка и пита Люси дали кейкът се е изхабил, обяснявайки й, без да знае, че ушите на Заека са на ъгъла:

— Не мисли, че това е удоволствие за мене. Това е работа.

— Няма ли друг начин, за да поговориш с него?

— Той се страхува.

— Скъпи, всеки се страхува пред тебе.

— Но той дори се страхува от мене.

— А, той дойде тук достатъчно самоуверен.

Точно сега беше моментът тя да каже: „И той плесна моя сладък задник, който ти трябва да защитиш“. „Какво? Твоят сладък задник? Ще убия тоя негодник! Ще извикам полиция!“

Всъщност гласът на Люси спря на „самоуверен“ и Екълс заговаря дали е посетил еди-кой си, къде са ония нови топки за голф, Джойс, ти си взе курабийка само преди десет минути, и накрая с глас, който беше станал прекалено мек след всички остроти, които си размениха при разправията, извиква „довиждане!“.

Заека се разхожда из коридора и се обляга на радиатора до входа, когато Екълс, приличащ на млада кукумявка, несръчен и ядосан, изскача от кухнята.

Те отиват до колата. От дъжда, който приближава, зелената кожа на буика е придобила тропическа мекота. Екълс запалва цигара и слизат по път 422 в долината към игрището за голф. След като поема няколко пъти дълбоко от нея, Екълс казва:

— Значи лошото при тебе не е всъщност в липсата на религиозност.

— Как?

— Спомних си миналия ни разговор. За водопада и дървото.

— А, да. Аз го откраднах от Мики Маус.

Екълс се смее объркан. Заека забелязва, че той остава със зяпнала уста, след това малките извити навътре зъби изчакват за миг, докато веждите му се вдигат и спускат с упование.

— Това пък не очаквах — признава той, затваряйки тази флиртуваща кухина. — Тогава ти каза, че не знаеш това, което е вътре в теб. През целия уикенд аз непрекъснато се питах какво е то. Можеш ли да ми кажеш?

Заека не желае да му казва нищо. Колкото повече говори, толкова повече губи. Той се чувства сигурен вътре в собствената си кожа и не иска да излиза от нея. Цялата игра на тоя човек беше да го накара да излезе на открито, там, където той може да се разпорежда. Все пак силният навик на благовъзпитанието разтваря устните му.

— Дявол да го вземе, няма нищо особено — казва той. — То е просто, че… това е всичко, което има. Не мислите ли?

Екълс кимва, замижава и продължава да кара, без да каже дума. Капанът го очаква тук; проклетникът, толкова е сигурен, че ще се върна.

— Как е Дженис сега? — пита Заека.

Екълс се изненадва, разбирайки, че с това фактически той изменя донякъде на възгледите си.

— В понеделник сутрин прескочих, за да им кажа, че си в областта. Жена ти беше в задния двор с малкия и една жена, която изглежда е нейна стара приятелка — госпожа… Фостър? Фогълмън?

— Как изглеждаше?

— Не мога да кажа всъщност. Отвлече ми вниманието с тъмните си очила… с огледални стъкла и много широки рамки отстрани.

— О, Пеги Гринг! Тази слабоумна! Тя се ожени за оня селяндур Морис Фознахт.

— Фознахт! Вярно. Като поничка^[2]. Разбрах, че има нещо местно… провинциално в това име.

— Никога ли не сте чували за Деня на поничката, преди да дойдете тук?

— Никога. В Норуок не.

— Спомням си по тоя повод, че когато бях… о, трябва да съм бил на шест или на седем години, защото той почина през 1940 година, моят дядо обичаше да чака горе на стълбите, докато аз слизах, за да не стана поничка. Тогава той живееше с нас.

Струва му се, че с години не е говорил за дядо си; в устата си чувстваше лека сухота.

— Какво беше наказанието, ако станеш поничка?

— Забравил съм. Беше нещо, което човек не би желал да бъде. А, почакайте! Една година аз бях последен долу на стълбите и някой — родителите ми или някой друг, ме ядосваше и, мисля, започнах да крещя… не зная. Всеки случай старецът затова стоеше горе.

— Баща на баща ти ли беше?

— Не. На майка ми. Живееше с нас.

— Спомням си бащата на моя баща — казва Екълс. — Той идваше в Кънектикът и спореше ужасно с баща ми. Дядо ми беше епископ на Провидънс. Той бе запазил своята църква от сливане с унитарианската с това, че той самият беше станал почти унитарианец. Обичаше да се нарича Дарвинов деист. Баща ми, предполагам като реакция на това, бе станал твърде ортодоксален; почти англикан. Обичаше Белок и Честъртън. Фактически той ни четеше тия поеми, за които чухте жена ми да протестира.

— За лъва ли?

— Да. У Белок има твърде остър сарказъм, който жена ми не може да оцени. Той иронизира децата, което тя не може да му прости. Това е психологията й. Тя смята децата за неприкосновени. Докъде бях стигнал? Да. Покрай своята разводнена теология дядо ми бе запазил в религиозната си практика известна индивидуалност и суровост, които баща ми бе изгубил. Дядо намираше баща ми за крайно небрежен поради обстоятелството, че не прави всяка вечер служба вкъщи. Баща ми казваше, че не иска да отегчава своите деца с бога, тъй както той е бил отегчаван, и изобщо каква полза да се отдава почит на един бог на джунглата във всекидневната? „Да не мислиш, че бог е в гората? — казваше дядо ми. — Точно зад цветното стъкло?“ И така нататък. Брат ми и аз просто треперехме, защото това довеждаше татко до ужасна депресия, когато в края на краищата трябваше да спори с него. Знаеш как е с бащите, никога не можеш да се освободиш от мисълта, че въпреки всичко могат да бъдат прави. Малък съсухрен старец с акцент на янки, който наистина беше ужасно мил. Спомням си как ни стисваше за коляното по време на ядене със своята кафява костелива ръка и изкрякваше:

— Накара ли ви да вярвате в ада?

Хари се смее; Екълс имитира добре; подхожда му да е старец.

— Накара ли ви? Повярвахте ли?

— Да, така мисля. Адът, тъй както го е описал Исус, като отдалечаване от бога.

— Е, тогава ние повече или по-малко сме в него.

— Не мисля така. Изобщо не мисля така. Мисля, че дори и най-върлият безбожник няма никаква представа какво представлява това отдалечаване в действителност. Една тъмнина около нас. А тогава това, в което ние живеем, би могло да се нарече — той поглежда Хари и се усмихва — тъмнина вътре в нас.

Всичко, което Екълс казва, стопява предпазливостта на Заека. Той също иска да вложи нещо в пространството помежду им… Въодушевлението от приятелството, надпреварващо се въодушевление, което го кара да вдигне ръце и да ги залюлее, сякаш мислите бяха баскетболни топки — го подтиква да каже:

— Да, не зная всичко във връзка с теологията, но ще ви кажа. Аз чувствам, струва ми се, че някъде зад всичко това — той сочи навън към пейзажа — има нещо, което иска от мене да го открия.

Минават край новия жилищен район от страната на игрището за голф, полудървени, полутухлени къщи на по един етаж или етаж и половина в малки изравнени с булдозери дворове, с триколки и вретеноподобни тригодишни дръвчета; най-обикновеният пейзаж на света.

Екълс смачква внимателно цигарата в малката вдлъбнатина на пепелника отсреща.

— Разбира се, всички скитници мислят, че търсят нещо. Поне в началото.

Заека не разбира с какво е заслужил тази плесница, след като се е опитал да даде на тоя човек нещо. Той смята, че точно това им трябва на свещениците, да сведат всекиго до една и съща жалка жертва. Той му казва:

— Е, аз мисля, че затова вашият приятел Исус изглежда доста глупав.

Споменаването на светото име предизвиква розови петна по бузите на Екълс.

— Той наистина казва — отвръща свещеникът, — че свещениците не бива да се женят.

Свиват встрани от шосето и се изкачват по виещия се като спирала път към клуба, едно голямо железобетонно здание, на чиято фасада, между две реклами за кока-кола имаше дълъг надпис: Игрище за голф „Кестеновата гора“. Когато Хари идваше тук като кеди, това беше просто обикновена сглобяема дървена къщурка, в която имаше само една печка — тя гореше единствено с дърва, — диаграми за турнири, две кресла, един тезгях за бонбони… и топки за голф, които вадеха от блатото и които госпожа Уенрич препродаваше. Сигурно госпожа Уенрич е вече мъртва. Тя беше нежна, стара, начервена вдовица като кукла с бяла коса и винаги му се струваше смешно да слуша от нейните уста за конни състезания, турнири и скокове на коза. Екълс паркира буика на асфалтирания паркинг и казва:

— Преди да забравя…

Ръката на Заека е върху дръжката на вратата:

— Какво?

— Искаш ли работа?

— Каква?

— Една моя енориашка, госпожа Хоръс Смит, има около осем акра градина край дома си, към Ейпълбъроу. Съпругът й беше невероятен любител на рододендрони. Не би трябвало да казвам невероятен: той беше много мил старец.

— Не разбирам нищо от градинарство.

— Никой не разбира, това казва и госпожа Смит. Няма вече градинари. За четиридесет долара на седмица, аз й вярвам.

— По долар на час? Това е ужасно малко.

— Няма да е четиридесет часа. Ще работиш, както ти е удобно. Това искаш, нали? Да разполагаш с времето си? Така ще можеш да бъдеш свободен, за да проповядваш на тълпата.

У Екълс наистина има нещо подло. Той и Белок. Без яката около гърлото той е от тия, които дават воля на чувствата си. Заека слиза. Екълс прави същото и главата му отсреща зад покрива на колата прилича на глава върху дискос. Широката уста се раздвижва.

— Моля ти се, помисли за това.

— Не мога. Но мога дори да остана в областта.

— Нима момичето ще те изгони?

— Какво момиче?

— Как беше името й? Ленард? Рут Ленард?

— Аха! Много сте хитър…

Кой може да му е казал? Пеги Гринг? Чрез Тотеро? По-вероятно е момичето на Тотеро, как й беше името?… Приличаше на Дженис. Няма значение: във всеки случай светът е такава мрежа, че всичко просто изтича през нея, капка по капка.

— Никога не съм чувал това име — отвръща Заека. Главата върху дискоса се ухилва многозначително в ослепителния блясък на слънцето, отразяващо се в метала.

Двамата вървят един до друг към бетонното здание на клуба. По пътя Екълс забелязва:

— Странно е за вас, мистиците, че толкова често малките ви възторзи носят… полза.

— Вижте. Аз не държах да идвам днес, вие знаете.

— Зная. Прости ми. Аз съм в много лошо настроение.

В това, което той казва, наистина няма нищо обидно, но то раздразва Хари. Някак полепва по него. Тия думи всъщност означават: „Съжали ме! Обичай ме!“. Неприятното чувство слепва устните му; той не е способен да ги отвори, за да отговори. Когато Екълс плаща по свой начин, той трудно може да преговаря и да му благодари. Докато избират стиковете, които ще вземе под наем, той е толкова безразличен и мълчалив, че луничавото момче, което събира таксата, се взира в него, като че ли е слабоумен. Вървейки към мястото, където стои топката за началния удар, той се чувства донякъде съсипан, все едно добър кон е впрегнат до неподковано пони. Присъствието на Екълс му въздейства така силно, сякаш го притегля към себе си, и той трябва да се бори, за да не се наклони към него.

И топката, която удря след малък съвет на Екълс, чувства същото. Тя се лута на една страна като осакатена от погрешния удар, прекъсва полета си и тупва тежко като топка от глина.

Екълс се смее:

— Най-добрият пръв удар, който изобщо съм виждал.

— Не е първият ми удар. Опитвал съм и като кеди. Трябваше по-добре да бия.

— Искаш твърде много от себе си. Наблюдавай ме, това ще ти помогне да се почувстваш по-добре.

Заека се отмества и с изненада забелязва, че Екълс, в чиито движения има известна гъвкавост, замахва като непохватно петнадесетгодишно момче. Сякаш трябва да отстранява от пътя си някакво гърне. Ударът му е слаб. Въпреки това топката лети направо и описва лека дъга. Той като че ли е възхитен от това. Екълс скача изящно по заравнената част на игрището, а Хари се мъкне тежко след него. Мокрият затревен терен е размекнат и подгизнал от разтопения неотдавна сняг. Големите му велурени обувки потъват. Те са в непрестанно движение напред-назад. Екълс се качва, той слиза.

Долу в тъмните дъбрави и зелените алеи на игрището Екълс е преобразен. Глупава веселост го оживява. Той се смее, маха, кудкудяка. Хари се спира, изпълнен с ненавист; самият той е невъзможен, непохватността му сякаш го покрива със струпеи; той е признателен на Екълс, че не бяга от него. Често Екълс, отишъл вече петдесет ярда по-нататък — той има вълнуващия весел навик да тича напред, — се връща из целия път, за да намери някоя топка, която Хари е загубил. Заека все не може да отклони вниманието си от мястото, където топката трябва да отиде — малката идеална пелена от подрязано зелено, върху която се розовее хубаво флагче. Погледът му не успява да я проследи къде отива.

— Ето я — извиква Екълс. — Зад един корен. Имаш ужасен късмет.

— Сигурно това е цял кошмар за вас?

— Ни най-малко, ни най-малко. Ти си многообещаващ. Никога не си играл и все пак нито веднъж не пропусна топката.

Но и това се случва. Той се прицелва и в убийствената сила на желанието си да я избие от дупката въпреки корена пропуска топката.

— Единствената ти грешка е, че се опитваш да използваш ръста си — казва Екълс. — Имаш хубав, естествен замах.

Заека бие отново, топката излиза извън очертанията и се търкаля колебливо няколко ярда.

— Наведи се към топката — казва му Екълс. — Представи си, че имаш намерение да седнеш.

— Имам намерение да легна — отвръща Хари.

Той е като болен, вие му се свят, увлечен надълбоко от водовъртеж, чийто горен край се очертава от спокойните върхове на разлистените дървета. Струва му се, че си спомня… някога вече е бил там горе. Хлъзга се из локвите, дърветата го поглъщат и той неизбежно затъва в рохкавата почва около игрището за голф.

Кошмар е точната дума. В действителния свят само одушевени предмети се спускат към него и се опитват да го сграбчат и захапят. Той винаги е имал контакт с предметите. Въображаемото му разкъсване на парчета зашеметява мозъка му; полухипнотизиран, Заека прави разни трикове, чиято странност бавно осъзнава. Той разговаря мислено със стиковете, сякаш те са жени. Железните стикове, леки, тънки и дори някак вероломни в ръцете му, са Дженис. „Хайде, глупачке, успокой се; тук ще действаме спокойно.“ Когато вдлъбнатото лице на стика се забива в пръстта зад топката и ударът разтърсва ръцете му нагоре чак до раменете, струва му се, че Дженис го е ударила. „О, тъпачка, истинска тъпачка! Притисни я! Просто я притисни!“ От яд кожата му загнива, така че външният обвиващ слой изтича; неговите вътрешности са като раздърпани от дребните сухи разклонения на бодливите къпини; крехкото сребристо стъбло е още един стик, на който думите увисват като гъсенични гнезда и не могат да бъдат изгорени. Тя дълбае, дълбае плодородната почва, изтръгва пръстта, разтворена като груба кафява уста; пръстта задушава плодородната почва. При дървените стикове „тя“ е Рут.

Държейки един троен дървен стик, вниманието му е приковано към неговия тежък червеникав топуз, изцапан с трева, с красива бяла лента по ръба. Той си мисли: „Окей, щом си толкова ловка“ стиска зъби и се завъртва. „Ах!“, възкликва той, когато тя тупва в тревата, сякаш за да го опровергае. Трапчинка с разкъсана трева. Топката бяга, бяга, подскача, скрива се в един храст; бяла следа. И когато отива там… по дяволите, храстът е някой, майка му; той повдига сърдитите клони като ризи в изблик от срам, но внимавайки да не счупи някой; те се преплитат в краката му, докато той се опитва да влее волята си в твърдата упорита топчица, която всъщност не е неговото истинско „аз“ и все пак донякъде е, тъй както стои там, в центъра на всичко.

И ту в ъглите, ту в центъра на този мъчителен сън Екълс пробягва в своята изцапана риза като бяло знаме на опрощението, окуражаващо и развяващо се над тревата, за да го отведе вкъщи.

Зеленината, все още мъртва от зимата, е засипана със суха пръст или тор. Топката лети напред и прави няколко решителни скока.

— Не бий така силно! — вика Екълс. — Лек замах, ръцете стегнати. Разстоянието е по-важно от прицелването при първия удар. Опитай пак.

Той връща топката. На Хари му бяха необходими почти дванайсетина удара, за да се разиграе, но самото предположение, че ударите му не се зачитат, го ядосва. „Хайде, мила — моли се той на «жена си», — ето я дупката, голяма като кофа. Всичко с наред.“

Но не, тя пак ще удари някак страхливо. От какво се бои? Много силно! Топката минава може би на пет фута от дупката.

Приближавайки се към Екълс, той пита:

— Вие изобщо не ми казахте как е Дженис!

— Дженис?

Екълс с мъка отклонява вниманието си от играта. Той страшно много обича да печели. „Умори ме!“, мисли си Хари.

— В понеделник изглеждаше в добро настроение. Беше навън, в задния двор, с оная жена и двете се кикотеха, когато отидох там. Трябва да знаеш, че донякъде тя се приспособи бързо. Вероятно се радва, че е отново при родителите си. Това е нейният отговор на твоята безотговорност.

— Всъщност — казва заядливо Хари, приклекнал, за да отмери удара си, тъй както правят по телевизията — тя не може да понася родителите си повече от мене. Вероятно нямаше да се омъжи за мен, ако не бързаше тъй много да се махне от тях.

Битата от него топка се плъзга по долната страна на игрището и отива твърде далече — два или три фута. Четири фута.

Екълс бие. Топката се търкаля колебливо и с особен звук, като от ларинкс, несигурно влиза вътре. Свещеникът вдига тържествуващ поглед.

— Хари — пита той нежно, но все пак настойчиво. — Защо я напусна? Явно ти живо се интересуваш от нея.

— Аз ви казах. За онова, което липсваше при нас.

— Какво е то? Ти виждал ли си го изобщо? Сигурен ли си, че то съществува?

Ударът на Хари от два фута повежда рязко топката и той я улавя с треперещи пръсти.

— Е, ако вие не сте сигурен, че то съществува, не ме питайте. Това е точно от вашата компетентност. Ако вие не знаете, никой не знае.

— Не! — изкрещява Екълс със същия престорен глас, с който каза на жена си да разтвори сърцето си за божията милост. — Християнството не разчита на илюзии. Ако беше така, както ти мислиш, то ние трябваше да продаваме опиум на църковните служби. Ние се опитваме да служим на бога, а не да бъдем бог.

Те вземат торбите със стиковете и тръгват по пътя, който им сочи една дървена стрелка. Екълс продължава да обяснява:

— Всичко това е установено от векове в ересите от ранната църква.

— Ще ви кажа, зная какво е.

— Какво е? Какво е? Твърдо или меко? А, Хари? Синьо ли е? Червено ли е? С точици?

Това, че точно Екълс иска да му се каже, действа потискащо на Заека. С всички тия думи като „аз зная повече за това, отколкото тебе“, а и за ересите от ранната църква той всъщност иска да го чуе от другиго, да чуе, че то съществува, че той не лъже хората всяка неделя. Сякаш не е достатъчно, че се мъчиш да намериш някакъв смисъл в тази вледеняваща те игра, та трябва да понасяш и тоя луд, който се мъчи да погълне душата ти. Топлата каишка на торбата убива рамото му.

— Истината е — казва Екълс, развълнуван като жена, с глас, измъчен от стеснение, — че ти си чудовищен егоист. Ти си страхливец. Не те интересува кое е правилно и кое е погрешно; ти не уважаваш нищо друго, освен своите най-лоши инстинкти.

Те стигат до мястото, откъдето се бие топката — затревена площадка край прегърбено плодно дърво, насочило като юмруци китки от стегнати, неразвити още бледи пъпки.

— По-добре да вървя напред — казва Заека. — Докато се успокоите.

Сърцето му е притихнало за момент, пулсът му е спрял от гняв. Не желае нищо друго, освен да се измъкне от тая бъркотия. Иска да завали. Като избягва да гледа Екълс, той се обръща към топката, която стои високо на мястото си, очаквайки първоначалния удар. Тя изглежда тъй, като че ли вече се е освободила от земята.

Той замахва леко със стика над рамото си. Звукът отеква глухо, плътно, за разлика отпреди. Ръцете му вдигат долния край на стика, а топката увисва във въздуха, бледа като луната на фона на това прекрасно черно-синьо на буреносните облаци, цвета на неговия дядо, забулило плътно източната страна на небосвода.

Топката излита напред като по опънато въже. Той сменя бързо стиковете: сфера, звезда, точка. Топката се колебае и Заека мисли, че ще спре, но той е измамен, тъй като нейното колебание е изходна позиция за едно последно отскачане — едно едва доловимо изхлипване, и тя открадва още малко от пространството, преди да се изгуби.

— Това е! — извиква той, като се обръща към Екълс с усмивка на превъзходство.

— Това е!