Джон Ъпдайк
Заеко, бягай (11)

Госпожа Спрингър позвъни в дома на свещеника малко след осем часа. Госпожа Екълс й каза, че Джек е завел своя младежки тим по бейзбол за една игра някъде на петнадесет мили далече и тя не знае кога той ще си бъде вкъщи. Паниката на госпожа Спрингър се пренесе по жицата и Люси прекара близо два часа, за да набира номера, опитвайки се да го открие. Стъмни се. Най-накрая тя намери свещеника на църквата, с чийто тим по бейзбол те играеха, и той й каза, че мачът е свършил още преди час. Навън тъмнината се сгъстяваше; прозорецът, на чийто перваз стоеше телефонът, се превърна в меко восъчно огледало на черти, в което тя можеше да се огледа; косата й, освободена от фибите, падаше на различни страни между телефонния указател и телефона. Джойс, чувайки непрестанния звук в апарата, слезе по стълбите и се облегна на майка си. Три пъти Люси я завежда горе в леглото и два пъти детето слиза и пак опира своята влажна тежест о краката на майка си в тревожната тишина. Цялата къща с всичките си стаи обкръжаваше с мрак малкия остров от светлина край телефона, изпълнен със заплаха, и когато Джойс не успя за трети път да се измъкне от леглото и да слезе долу, Люси се почувства виновна и изоставена от двамата, сякаш бе предала единствения си приятел на призраците. Тя набра номера на всеки, когото смяташе за по-сложен случай в паството, попита хората от църковното настоятелство, секретаря на църквата, тримата председатели на кампанията за събиране на средства и дори позвъни на органиста, преподавател по пиано, който живееше в Брюър.

Минава десет; става неудобно. Излиза като че ли е изоставена. И наистина това, че нейният съпруг сякаш го няма никъде в целия свят, я плаши. Тя прави кафе и плаче тихо в кухнята. Как попадна тук? Какво я привлече? Неговата веселост, той винаги беше толкова весел. Ако го познаваше човек още от семинарията, никога не би помислил, че е способен да приема всичко толкова сериозно; той и неговите приятели, които седяха в своите стари работни стаи, пълни с красиви тъжни творби, илюстриращи Светото писание, правеха така, че всичко да изглежда чудесна шега. Тя си спомня, когато игра с тях в един бейзболен мач, мача на атанасианците срещу арианците. А сега никога не го виждаше весел; своята веселост той изразходваше за други хора, за това противно, сиво, неуловимо паство, нейния враг. О, как ги мрази тя всички тия странни, екзалтирани, треперещи вдовици и религиозни млади хора; ако русите спечелят, единственото хубаво нещо, което ще направят, е религията да отмре. Тя трябваше да отмре още преди сто години. Може би не трябва, може би нашите умове се нуждаят от нея, но нека е на друг гръб. Върху Джек това е толкова потискащо. Понякога тя неочаквано го съжалява и сега беше точно така.

Когато той влиза в единайсет без четвърт, става ясно, че е седял в някаква дрогерия, разговаряйки приятелски с някои от своите малолетни момченца; тия идиотчета му разказват всичко, всички те пушат като комини, тъй че той си идва вкъщи, гъделичкан от глупавата мисъл: „Колко далече можеш да стигнеш и все пак да обичаш Исус“.

Екълс изведнъж забелязва, че тя е вбесена. Той бе прекарал несъмнено много приятно в дрогерията. Обича децата; тяхната вяра е толкова реална за тях и толкова естествена.

Люси предава своята новина като умело избран упрек, но упрекът увисва във въздуха; защото, обръщайки едва-едва внимание на ужасната вечер, която се подразбира, че тя е прекарала, той се спуска към телефона.

Екълс изважда портфейла си и между шофьорската си книжка и картата от градската библиотека намира телефонния номер, който пазеше, ключа, който би могъл да се завърти в ключалката само веднъж. Той се пита, докато набира, дали този ключ ще стане, дали той не беше глупак да постави цялата тежест върху този случай, като повярва на младата госпожа Фознахт с нейните огледални, може би подигравателни тъмни очила. Телефонът отсреща звъни често, сякаш електричеството, тази изумително дресирана мишка, пробягваше през милите на жицата само за да гризне в края на своето поръчение една тайнствена метална пластинка.

Той се моли, но е лош богомолец, който се съмнява; не успява да нанесе бога върху заплетеностите на електричеството. Той ги признава за неприкосновени закони.

Изгубил вече надежда, той упорства просто защото се вцепенява, когато разяждащият звън спира, металът се вдига и откровеност, една импресия от светлина и въздух се влива обратно през жицата в ухото на Екълс.

— Ало!

Един мъжки глас, но не гласът на Хари. Този е по-мрачен и по-брутален от гласа на неговия приятел.

— Хари Енгстръм там ли е?

Тъмните очила подиграват неговото отчаяно сърце; това не е номерът.

— Кой е?

— Казвам се Джек Екълс.

— О! Здравейте!

— Ти ли си, Хари? Не приличаше на твоя глас. Спеше ли?

— Донякъде.

— Хари, жена ти е започнала да ражда. Майка й позвънила тук в осем, а аз току-що идвам.

Екълс затваря очи; в тъмната съдбоносна тишина той има чувството, че неговият духовен сан, самата му същност са поставени на подсъдимата скамейка.

— Да — шепне другият в далечния ъгъл на тъмнината. — Струва ми се, че трябва да отида при нея.

— Искам да отидеш.

— Струва ми се… трябва. Искам да кажа също, че то е и мое.

— Точно така. Ще те намеря там. Тя е в болницата „Сейнт Джоузеф“ в Брюър. Знаеш ли къде е?

— Да, разбира се. Мога да отида за десет минути.

— Искаш ли да те закарам с колата?

— Не, ще отида пеша.

— Добре. Щом предпочиташ. Хари?…

— Какво?

— Аз съм много горд с тебе.

— Да. Добре. Ще се видим.

Екълс му се обади сякаш изпод земята. Гласът му звучеше като тенекия. Спалнята на Рут е тъмна; уличната лампа като ниско слязла луна запалва сенки във вътрешните плоскости на креслото, натежалото легло, усукания чаршаф, който той отметна накрая, когато телефонът сякаш нямаше намерение да спира. Блесналият розов прозорец на църквата отсреща все още свети: пъстро, червено, синьо, златисто, като тонове от различни камбани. Тялото му, цялото това устройство от нерви и кости, трепти, като че ли по сребърната му кожа се разклащат нагоре-надолу малки звънчета. Пита се дали е спал и колко време — десет минути или пет часа. Намира бельото и панталоните си, сгънати на един стол, и се бави с тях; не само пръстите, но самото му зрително поле трепти в светлия мрак. Бялата му риза сякаш гъмжи от насекоми като рой светулки в тревата. За миг той се поколебава, преди да пъхне пръстите си в това гнездо, което при докосването се обръща в безопасна дреха, неодушевена. Той я носи в ръка до мрачното, огънато от тежестта легло.

— Хей, малката!

Дългата буца под завивките не отговаря. Само горната част от косата на Рут се подава от възглавницата. Струва му се, че тя спи.

— Хей. Аз трябва да изляза.

Никакъв отговор, никакво движение. Ако тя не спеше, чула е всичко, което той каза по телефона, но всъщност какво каза? Той не си спомня нищо, освен това, че му се обадиха. Рут лежи отпусната и мълчалива, а тялото й е скрито. Нощта е достатъчно топла, само за чаршаф, но тя метна и едно одеяло, като каза, че й е студено. Всъщност това бе и единственото нещо, което тя каза. Не трябваше да иска това от нея. Не знае защо го направи. Само чувстваше, че постъпва правилно. Мислеше, че това може да й хареса или поне ще й хареса смирението. Ако тя не го искаше, ако това я караше да се чувства зле, защо не каза „не“, както той почти се надяваше да стане накрая? Той продължи да гали страните й с върха на пръстите си. Искаше дори да я вдигне и да я притисне в прегръдките си, като й каже просто: „Благодаря“ и „Ти беше пак достатъчно моя“, но някак си не можа да се реши да го направи и продължи да си мисли „следващия момент“, докато вече беше твърде късно, свършено. Заедно с това тозчас си отиде и онова странно преливащо чувство на силна гордост. Обратното, почувства, че се промъква у него срам.

— Жена ми ражда. Трябва да отида да я видя. Надявам се, че ще се върна до няколко часа. Обичам те.

Тялото под завивките и извитият полумесец от коса, подаващ се над горния край на одеялото, не помръдва. Той е толкова сигурен, че тя не спи, че си казва: „Аз я убих“.

Смешно е, такова нещо не би я убило, то няма нищо общо със смъртта; но тази мисъл го парализира и той не може да пристъпи напред, да я докосне и да я накара да го слуша.

— Рут! Този път трябва да отида, това бебе, което тя има, е мое и тя е такава глупачка, че просто не вярвам да може да се справи сама. Първото ни бебе се роди ужасно трудно. Това е най-малкото, което й дължа.

Може би това не беше най-добрият начин да го каже, но той се опитва да обясни и нейното мълчание го плаши и започва да го обижда.

— Рут! Хей! Ако не кажеш нещо, няма да се върна. Рут!

Тя лежи там като умряло животно или като някой покрит с брезент след автомобилна катастрофа. Той чувства, че ако се приближи и я вдигне, тя ще се съживи, но той не обича да бъде изнудван и се ядосва. Облича ризата и не се бави със сакото и вратовръзката, но обуването на чорапите му се струва цяла вечност; петите на краката му лепнат.

Когато вратата се затваря, вкусът на морска вода в устата й се разтваря в тежката мъка, която се събира в гърлото й, толкова пълно, че тя трябва да се привдигне в леглото, за да може да диша; сълзи се стичат от нейните замъглени очи и осоляват ъглите на устата й, докато голите стени на стаята придобиват отново своята реалност и потъмняват. Тъй както, когато беше на четиринайсет години и целият свят — дървета, слънце и звезди, щяха да затанцуват на място, ако загубеше двайсет фунта, само двайсет фунта. Какво значение би имало това за бога, от когото зависеше формата на всяко цвете в полето? Само че сега тя не се моли за това, сега тя знае, че това е суеверие, и всичко, което иска, е всъщност онова, което тя имаше само преди минута — него в стаята, него, който, когато беше добър, можеше да я превърне в цвете, който можеше да я съблече от плътта й и да я превърне в сладък въздух. „Сладка Рут“ я наричаше той и ако само беше казал „сладка“, докато й говореше, тя можеше да отговори и той щеше да е тук, между тия стени. Не. Тя знаеше още от първата нощ, че съпругата ще спечели. Те бяха свързани. Във всеки случай тя се чувства наистина отвратително: вълна от желание да повръща я връхлита и измива голямата й мъка.

Тя отива в клозета, коленичи на тухления под и наблюдава спокойния овал на водата в клозетната чиния, като че ли това ще помогне нещо. Тя не мисли, че трябва да повърне, но все пак стои там, понеже това й доставя удоволствие; голата й ръка е върху ледения ръб на порцелана и тя все повече свиква с това, което я застрашава в корема, което не изчезва, което остава у нея, така че в това състояние на отпадналост започва да й се струва, че това нещо, което я разболява, е приятел.

Той тича през по-голямата част от пътя до болницата. Един блок нагоре по Съмър стрийт, после надолу по Йънгкуист, една улица, успоредна на Уайзър на север, една улица с тухлени жилищни блокове и оставени на доизживяване търговски сгради, обущарници, излъчващи скрития мирис на гьон, тъмни сладкарнички, застрахователни агенции със снимки по прозорците на пострадали от ураган, бюра за недвижими имоти със златни надписи, една книжарница. По един стар дървен мост Йънгкуист стрийт пресича железопътната линия, която се промъква между стени от почернял камък, шуплест от сажди като мъх, през центъра на града; нишки от метал, дълбоко долу в тъмнината, подобно на река, леко оцветени в розово, като при залез, от неоновите светлини на ресторантчетата по Рейлуей стрийт. До него достига музика. Тежките дъски на стария мост, восъчно черни от пушека на локомотивите, трополят под краката му. Израснал в малък град, той винаги изпитваше страх да не бъде премазан в някой краен квартал на големия град.

Затичва се по-бързо; тротоарът се разширява, започват такситата на паркинга, а едно ново амфитеатрално кино на открито гледа към старата сграда на Асоциацията на младите християни. Той пресича уличката горе между сградата на Асоциацията и една църква от варовик, чиито прозорци, покрити с олово, показват към улицата библейски сцени, само че от обратната страна. Не може да разбере какво правят фигурите по тях. От един висок прозорец на Асоциацията се чува тракане от игра на билярд; иначе широката страна на зданието е без живот. През стъклената странична врата той вижда стар негър, който се носи нагоре в зелената аквариумна светлина. Под краката си усеща меките семена на някакво дърво. Неговите тропически тесни листа представляват черни остриета на фона на тъмното жълто небе. То е донесено от Китай или Бразилия, или отнякъде другаде, защото издържа на сажди и дим. Паркингът пред болницата „Сейнт Джоузеф“ е една квадратна асфалтова ивица, чиито страни са оградени от някакви градски дървета; над техните върхове, в това безкрайно открито пространство, той вижда луната и за миг се спира и разговаря с нейния печален лик. Спира застинал върху своята малка, изкачваща се по асфалта сянка, за да погледне нагоре към небесния камък, който отразява с метален блясък камъка, нарастващ под топлата му кожа. „Направи всичко да бъде добре!“, моли й се той и влиза през задния вход.

Заека върви надолу по покрития с линолеум хол, напоен с мириса на етер, към гишето в предната му част.

— Енгстръм — казва той на сестрата зад машината. — Мисля, че жена ми е тук.

Нейното пълно лице е оградено като малък кръгъл кейк с ленено платно. Тя преглежда картоните и кимва:

— Да! — като се усмихва.

Малките й със съвсем тънки рамки очила са се смъкнали от очите й върху меките възглавнички по горната част на бузите й.

— Можете да почакате там.

Тя сочи със заобления връх на една писалка. Другата й ръка е отпусната до машината върху наниз от черни топчета, големи колкото топчетата, издялани в Ява, на гердана, който той взе веднъж на Дженис за Коледа. Той стои там втренчен, очаквайки тя да му каже: „Тя е тук от толкова часа, а вие къде бяхте?“. Не може да повярва, че просто ще го пусне. Докато той се взира, нейната отпусната бяла ръка, която никога не е видяла слънце, изпуска черния гердан от бюрото върху коленете й.

Двама мъже чакат в другия край, който именно служи за чакалня. Това е коридорът от предния вход; хора влизат и излизат. Заека сяда на един стол, имитация на кожа, с хромирани облегала за ръцете и го обзема мисълта, че е в полицейски участък и че тия двамата са полицаите, които са го арестували. В своята нервност той грабва едно списание от масата. Това е католическо списание, по формат подобно на „Рийдърс дайджест“. Опитва се да прочете някаква история за адвокат в Англия, който проявил толкова голям интерес към неправилната и незаконна конфискация от страна на Хенрих VIII на манастирските имоти, че сам станал католик и дори монах. Двамата мъже си шепнат нещо. Единият е може би баща на другия. По-младият трие ръце една в друга и кима на това, което му шепне по-старият.

Екълс влиза, като примигва. Изглежда някак по-слаб в яката си. Той поздравява сестрата зад гишето по име, сестра Бърнард. Заека се изправя на отмалелите си глезени, а Екълс приближава с онова познато леко смръщване на веждите, което изглежда някак строго от светлината в болницата. Челото му е гравирано в яркочервено. Той се бе подстригвал днес; когато обръща черепа си, избръснатите места над ушите му светят като сините пера по шията на гълъб.

Заека пита:

— Тя знае ли, че съм тук?

Не очакваше от себе си да шепне. Мрази тази нотка на паника в гласа си.

— Ще кажа да й съобщят, ако още е в съзнание — казва Екълс високо, което кара шепнещите мъже да вдигнат поглед.

Той отива до сестра Бърнард. Сестрата, изглежда, се радва на възможността да поприказва и двамата се смеят. Екълс със своя удивителен смях, който Заека познава добре, а сестра Бърнард — с ясен и плътен женски глас, който звучи повече като момински и излиза леко от гърлото й, възпиран от рамката на колосаните волани около лицето й. Когато Екълс се отдръпва, тя вдига телефона, който стои до лакътя й.

Екълс се връща, поглежда го в лицето, въздиша и му предлага цигара. Все едно че му предлага от водата на опрощението. Заека приема. Първото смукване след толкова месеци въздържание парализира мускулите му и той трябва да седне. Екълс взема едни твърд стол, който е наблизо, и не прави никакво усилие, за да поведе разговор. Заека пък не може да измисли много нещо извън голфа и като премества непохватно димящата цигара в лявата си ръка, дръпва от масата друго списание, уверявайки се, че не е религиозно — „Сатърдей ивнинг пост“. Отваря на статия, в която авторът, който на снимката изглежда италианец, разказва как завел жена си, четирите си деца и тъща си на пътешествие с триседмичен къмпинг из канадските Скалисти планини, което им струвало само 120 долара, без да се смята първоначалната вноска в Пайпър клъб. Мисълта му не се задържа върху думите, а все се върти около малките нежни картини с Дженис, която вика, с главата на бебето, която цъфва от кръвта, с проклетата островърха синя лампа, в която Дженис трябва да гледа, ако е в съзнание. „Ако е в съзнание“, бе казал Екълс, с червените каучукови ръце на хирурга, и лице в марля, и детинските черни ноздри на Дженис, разширяващи се, за да поемат от антисептичния мирис, който той подушва; мирисът, който се носи навсякъде по измитите бели стени, мирис на миене, миене на кръвта, миене на повърнатото, докато всяка повърхност придобива мириса на вътрешността на една кофа, която никога няма да се изчисти, защото ние винаги пак ще я препълваме с нашата мръсотия.

Някаква влажна топла кърпа обгръща сърцето му. Той е сигурен, че заради неговия грях или Дженис, или бебето ще умре. Неговият грях е конгломерат от бягство, жестокост, безсрамие и самонадеяност; черен съсирек, който се е образувал в утробата й. Макар че неговото състрадание се гърчи от желанието да се освободи, да премахне тоя съсирек, да го изтласка, да го прогони и да го унищожи, той не се обръща към проповедника, а препрочита все същото изречение за вкусната пържена пъстърва.

На върха на неговото дърво на страха кацва Екълс, черна птица, който прелиства списанията и се мръщи сам на себе си. Той изглежда недействителен на Заека. Всичко, което е извън неговите усещания, му се струва недействително. Дланите му горят, странно чувство на налягане пробягва по тялото му, като обхваща ту краката му, ту долната част на врата му. Мишниците му горят, тъй както когато беше малък и тичаше нагоре по Джексън роуд, закъснял за училище.

— Къде са родителите й? — попита той Екълс.

Екълс го поглежда изненадан.

— Не зная. Ще попитам сестрата.

Той се надига.

— Не, не, стойте спокойно, за бога!

Държанието на Екълс, като че ли болницата е наполовина негова, го дразни. Хари иска да остане незабелязан.

Екълс вдига шум. Той шумоли със списанията тъй, сякаш разтваря сандъци с портокали… и тръска пепелта от цигарите около себе си като фокусник.

Една жена в бяло, не мъж, влиза в чакалнята и пита сестра Бърнард:

— Не оставих ли една кутия с лак за мебели някъде тук? Не мога да я намеря никъде. Една зелена кутия с шприц.

— Не, мила.

Тя я търси, излиза, а след минута пак се връща и казва:

— Е, това е най-голямата мистерия на света.

С далечната музика на легените, количките и вратите в полунощ един ден преминава в друг. Сестра Бърнард бива сменена от друга сестра, много възрастна, облечена в тъмносиньо, което означава някаква мистериозна по-нисша степен на святост. Двамата шепнещи мъже се приближават до бюрото, говорят със сестрата и си отиват. Тяхната криза остава неразрешена. Екълс и той остават сами. Заека напряга слух, за да долови вика на своето дете някъде дълбоко в притихналия лабиринт на болницата. Често му се струва, че го чува: изскърцването на някоя обувка, куче на улицата, смеха на някоя сестра — всичко това е достатъчно, за да го заблуди. Той не очаква плода от родилните мъки на Дженис да издаде човешки звук. Мисълта му, че това ще е някакво чудовище, което той самият е създал, все повече го обзема. Измъчващият го въпрос, как ли е заченато, се смесва в съзнанието му с извратения акт с Рут само преди няколко часа. Сега, след като вече е отминала страстта, той се вглежда в оживяващите в паметта му гърчения на телата им, до които това ги бе довело.

Неговият живот му се струва поредица от гротескни пози без всякаква цел, някакъв омагьосан танц, лишен от вяра. Няма Бог. Дженис може да умре. Тия мисли му идват едновременно, в бавен прилив. Той се чувства под водата, уловен в мрежа от прозрачна тиня, призраци на напиращи еякулации, които той е впръскал в меките тела на жените. Пръстите върху коленете му си играят непрекъснато с някакви конци.

Мери Ан. Уморен, схванат и някак груб, след мач той я намираше да стърчи на стълбите пред училището, точно под неговия девиз. И те тръгваха да се разхождат по изгнилите мокри листа в бялата ноемврийска мъгла до колата на баща му. После карат колкото да загреят радиатора и паркират. Нейното тяло — разклонено дърво с топли гнезда и все пак с осезаемо чувство на свенливост, като че ли тя не беше уверена, че той бе много по-голям, победител. Той идваше при нея като победител и точно това бе чувството, което оттогава му липсваше. Затова именно за него тя бе най-добрата от всички, понеже тя беше тая, за която той си спомняше най-често, така уморен. Понякога ликуващият блясък на гимназията потъмняваше зад облените от пот очи в едно тайно предвкусване на нежното общуване, което щеше да дойде под подплатения в сиво капак на колата, и приютили се вече там, блестящият триумф от свършилия мач сякаш се отразяваше върху спокойната й кожа, нашарена от сенките от стичащите се върху предното стъкло дъждовни струи. Така че тия два триумфа се сливаха в неговото съзнание.

Тя се омъжи, когато той беше в армията: един постскриптум в писмо от майка му го остави без почва под краката. Тоя ден ги хвърлиха в атака.

Но сега изпитва радост; вдървен от седенето върху проядения стол с хромирани облегала за ръцете, с желание да повърне от цигарите, той изпитва радост, като си спомня за това момиче; течността от неговото сърце се излива в една крехка ваза на радостта, която гласът на Екълс разклаща и счупва.

— Е, аз прочетох цялата тази статия от Джеки Дженсън докрай и не разбирам какво иска да каже — обажда се Екълс.

— Какво?

— Това… от Джеки Дженсън, по въпроса, защо иска да се откаже от бейзбола. Доколкото мога да кажа, проблемите на един играч по бейзбол са същите като тия на свещениците.

— Вижте, не искате ли да си тръгнете? Колко е часът?

— Към два. Искам да остана, ако може.

— Няма да избягам, ако се страхувате от това.

Екълс се засмива и продължава да седи. Първото впечатление на Хари от него беше, че е упорит, а сега цялото настъпило след това приятелство е заличено и той се връща към старото си мнение.

Заека му казва:

— Когато тя роди Нелсън, бедното дете дойде след дванайсет часа.

Екълс отвръща:

— Второто дете обикновено идва по-лесно — и поглежда часовника си. — Няма още шест часа.

Събитията пораждат събития. Госпожа Спрингър излиза от стаята за близки, където чакаше, и едва-едва кимва на Екълс; това, че зърва в края на погледа си Хари, я кара да се спъва с болните си крака в износени, разкривени отпред обувки. Екълс става и излиза навън с нея.

След малко двамата се връщат, заедно с господин Спрингър, който носи връзка с малък възел и току-що взета от пералнята риза. В два часа през нощта той изглежда тъй, като че ли току-що излиза от шивача. Малките му червеникави мустаци са подрязвани толкова често, че горната му устна е станала сива под тях. Той казва:

— Здравей, Хари!

Това признаване от страна на нейния съпруг, без оглед на някои упреци, каквито навярно им бе отправил Екълс, кара старата да се обърне към Хари и да му каже:

— Ако седиш там като истукан, млади човече, с надеждата, че тя ще умре, можеш чудесно да се върнеш там, където си живял досега, защото тя се чувства отлично без тебе и през цялото това време се е чувствала така.

Двамата мъже я отвеждат настрана, докато възрастната сестра наднича усмихната през гишето; глуха? Атаката на госпожа Спрингър, макар и да целеше да го уязви, е първото нещо, което някой каза на Хари, след като това бе започнало, и сякаш подхожда на ужасното събитие, ставащо някъде зад стъклата на миришещата на сапун болница. Преди тя да заговори, той се чувстваше сам на някоя мъртва планета, обикаляща около голямото газообразно слънце на родилните мъки на Дженис; нейният вик, един силен вик на омраза, прониза неговата самотност. Ужасната мисъл за смъртта на Дженис: това, че я чува, произнесена гласно, намалява наполовина нейната тежест. Странното ухание на смъртта, което лъха от Дженис: госпожа Спрингър също го бе подушила и това споделяне на мислите му се струва най-скъпата връзка, която той има с някого в света.

Господин Спрингър се връща и минава откъм външната страна, като дарява своя зет с една болезнена, смутена усмивка, съставена от желанието да извини жена си (и двамата сме мъже; зная), от желанието да запази хладна резервираност (въпреки това ти се държа непростимо: не ме докосвай) и от механичния рефлекс на учтивост у търговеца на коли. Хари си мисли: „Ти, мекотело!“; при затръшнатата врата отхвърля тази мисъл. „Ти, роб!“, накъде отиват всички те? Откъде идват?

Екълс се връща, подава му друга цигара и отново се отдалечава. От пушенето долната част на стомаха му трепери. Той чувства гърлото си като след дълъг сън, както когато е спал цяла нощ с отворена уста. Собственият му лош дъх от време на време леко докосва ноздрите му.

Един лекар с гърди като варел и невероятно нежни малки ръце, обвит отпред в торбата на своя цигарен дим, влиза неуверено в приемната. Той се обръща към Хари:

— Господин Енгстръм?

Това трябва да е д-р Кроу. Хари никога не го е виждал. Дженис ходеше при него веднъж в месеца, като разправяше после вкъщи колко вежлив и деликатен е той.

— Да.

— Моите поздравления! Имате красива малка дъщеря.

Той подава толкова бързо ръка, че Хари успява само да се понадигне и така свит, полуизправен, изслушва новината. Възрозовото лице на доктора — неговата стерилна маска е развързана и виси от едното му ухо, откриваща бледи, пълни устни — е смутено при опита да придаде образ и окраска на неочакваната дума „дъщеря“.

— Аз ли?… Това е добре.

— Седем фунта и десет унции. Жена ви беше през цялото време в съзнание и подържа за минута бебето след раждането.

— Наистина ли? Тя го е държала? Имаше ли… беше ли много трудно?

— Не-е. Всичко мина нормално. В началото тя изглеждаше напрегната, но беше нормално.

— Това е чудесно. Благодаря ви. Стига мъка! Благодаря.

Кроу стои там, като се усмихва стеснително. Излизайки от родилното отделение на открито, той заеква. Странно: през последните часове той е бил по-близо до Дженис, отколкото някога Хари, бе ровил направо в корените й, въпреки това той не отнасяше никаква тайна, никаква мъдрост, която да сподели, само едно леко стерилно щастие. Хари се бои, че очите на доктора ще освободят с гръм ужаса, който са видели, но в погледа на Кроу няма никакъв гняв. Дори и укор. Той сякаш гледа на Хари просто като на всеки друг от процесията повече или по-малко предани съпрузи, за чието несъзнателно посято семе той прахосва целия си живот, за да го пожъне.

Хари пита:

— Мога ли да я видя?

— Кого?

Кого? Това „нея“ сега вече има двоен смисъл и го плаши. Светът се усложнява.

— Моята… моята жена.

— Разбира се, несъмнено.

Кроу с присъщата си деликатност е леко озадачен, че Хари моли за разрешение. Той сигурно знае, но въпреки това, изглежда, е забравил бездната от вина между Хари и хората.

— Мислех, че ще кажете бебето. Бих предпочел да почакате утрешния час за свиждане: няма сестра, която да ви го покаже сега. Но жена ви е в съзнание, както казах. Дадохме й малко екванил. Това е просто едно успокоително. Кажете — той внимателно се приближава с розовата си кожа и чиста дреха, — може ли майка й да я види за момент? Тя цяла нощ вися тук над главите ни.

Той пита него, него, беглеца, развратника, чудовището. Трябва да е сляп. Или просто това, че си баща, кара всеки да ти прощава.

— Разбира се. Нека влезе.

— Преди вас или след вас?

Хари се подвоумява и си спомня как госпожа Спрингър дойде и го посети на неговата пуста планета.

— Нека влезе преди мен.

— Благодаря. Добре. После тя може да си тръгне. Ние ще я изведем бързо. Ще трае само десетина минути. Сестрите вече подготвят жена ви.

— Чудесно!

Той сяда, за да покаже колко е изпълнителен, и отново се надига:

— Слушайте, благодаря ви всъщност. Много ви благодаря. Не разбирам как вие, лекарите, се справяте.

Кроу свива рамене:

— Тя беше добро момиче.

— Когато се раждаше другото дете, страшно глупаво се бях изплашил. Трая векове.

— Къде го роди?

— В другата болница. Хомеопатичната.

— Х-хм!

И докторът, който бе в родилното и не донесе оттам никаква буря, сега изпусна искра от злоба при мисълта за съперничещата болница. Той мърмори неодобрително, като клати рязко глава, и все така, клатейки я, се отдалечава.

Екълс влиза ухилен като ученик и Заека просто не може да задържи погледа си върху неговото глупаво лице. Той очаква благодарности, а Заека навежда смутено глава, докато приятелят му мълчи. Всеки удар на сърцето сякаш заглъхва в широка бяла стена. Когато вдига поглед, предметите изглеждат безкрайно масивни и някак наопаки, изглеждат толкова издути като че ли ще заскачат. Неговото действително щастие е стълба, от чието най-горно стъпало той се опитва да скочи още по-нависоко, понеже знае, че трябва.

Думите на Кроу за сестрите, които „приготвят“ Дженис, звучат неземно, като „майската принцеса“. Когато го завеждат в стаята й, той очаква да я намери с панделки в косата и книжни цветя по таблите на леглата. Но това пак си е предишната Дженис, легнала между два гладки чаршафа на високо желязно легло. Тя извръща лице и казва:

— Я виж кой бил!

— Хей! — казва той и се навежда да я целуне. Той иска да я целуне нежно. Устата й плува в сладкия мирис на етера. За негова изненада ръцете й се подават изпод чаршафите и тя обгръща с тях главата му, като притиска неговото лице надолу, към своята мека, щастлива, упоена уста.

— Хей, спокойно — възпира я той.

— Нямам крака — продължава тя. — Това е най-странното чувство.

Косата й е опъната по черепа в санитарен кок и тя няма никакъв грим. Малкият й череп изглежда тъмен на фона на възглавницата.

— Нямаш крака?

Той поглежда надолу и те са там под чаршафите, проснати хоризонтално в неподвижно V.

— Сложиха ми накрая лумбална инжекция или нещо подобно и аз не усетих нищо. Лежах там и ги чувах да казват: „Излиза“, и после видях тук това мъничко бебе с голямо кръгло лице, което ме гледа сърдито. Казах на мама, че прилича на тебе, а тя не пожела и да чуе.

— Тя ме наруга навън.

— Исках да не я пускат. Не исках да я видя нея. Исках да видя тебе.

— Наистина ли? Господи? Защо, мило? След като бях такъв дръвник?

— Не си бил такъв. Казаха ми, че си тук, и тогава през цялото време мислех, че това е твое бебе и че сякаш с него аз раждам тебе. О, толкова съм натъпкана с етер, имам чувството, че плувам без крака. Мога само да говоря колкото си искам.

Тя слага ръцете си върху корема, затваря очи и се усмихва.

— Наистина аз съм съвсем пияна. Виж, съвсем плоска съм.

— Сега ще можеш да носиш банския си костюм — усмихва се той и понесен от течението на нейния „етерен разговор“, започва да чувства, че и той сякаш няма крака и плува по гръб в огромно море от чистота, светла като сапунен мехур сред колосаните чаршафи и стерилни повърхности пред разсъмване.

Страх и разкаяние се преливат едно в друго и признателността му така нараства, че вече няма никакво острие…

— Докторът каза, че си била добро момиче.

— Ах, не е ли глупаво това? Съвсем не бях такава. Бях ужасна. Виках и пищях и му казах да си държи ръцете до себе си. Макар че това, което си спомням като най-лошо, беше когато оная стара сестра ме обръсна на сухо.

— Бедната Дженис!

— Не, беше чудесно. Опитах се да преброя пръстите на краката й, но бях толкова зашеметена, че не можах, затова преброих очите й. Две. Искахме ли момиче? Кажи, че искахме.

— Аз исках.

Той разбира, че това е вярно, макар досега да не го е казвал.

— Сега аз ще имам някой на моя страна срещу тебе и Нелсън.

— Как е Нелсън?

— О! Всеки ден: „Татко къщи днес?“. Докато можех, го биех, невинното дете. Не ме карай да говоря за това, много е мъчително.

— О, проклет да съм! — възкликва той и сълзите му — мислеше, че вече ги няма! — парят горната част на носа му. — Не мога да повярвам, че това съм бил аз. Не зная защо избягах.

— Ф-у-у!

Тя потъва още по-дълбоко във възглавницата, като една пияна усмивка разтяга широко бузите й.

— Родих едно малко бебе.

— Това е великолепно.

— Ти си чудесен! Изглеждаш толкова висок.

Тя произнася това със затворени очи и когато ги отваря, те са изпълнени с някаква опияняваща мисъл: той никога не ги бе виждал да блестят така. Тя прошепва:

— Хари! Момичето от съседното легло си отиде днес, така че… защо не се промъкнеш тук, като си тръгнеш… ще влезеш през прозореца и ще лежим будни цяла нощ, и ще си разправяме разни истории? Както когато се върна от армията или там някъде, където беше. Прави ли любов с други жени?

— Хей, мисля, че ти сега трябва да спиш.

— Всичко е наред, сега ще правиш любов с мене по-добре.

Тя се кикоти и се опитва да се премести в леглото.

— Не, не исках да кажа това, ти си добър любовник, ти ми направи бебе.

— Струва ми се, че у тебе има доста секс за момиче с твоята фигура.

— Значи така ме чувстваш? — възкликва тя. — Бих те поканила в леглото при мене, но то е толкова тясно. О-о-о!

— Какво?

— Просто изпитах страшна жажда за оранжада.

— Не ставаш ли смешна?

— Ти си смешен. О, това бебе гледаше толкова сърдито?

Една сестра изпълва вратата със своите криле.

— Господин Енгстръм! Време е.

— Ела да ме целунеш! — казва Дженис.

Тя гали лицето му, докато той се навежда, за да вдъхне отново нейния етер; устата й е топъл облак, който изведнъж се разцепва и зъбите й стисват долната й устна.

— Не си отивай! — моли тя.

— Сега ще си отида. А утре ще се върна.

— Обичам те!

— Чуй! Обичам те!

В преддверието Екълс, който го чака, пита:

— Как беше тя?

— Чудесна!

— Ще се връщаш ли сега там, хм, където беше?

— Не — отвръща Заека с ужас. — За бога! Не мога.

— Добре, тогава искаш ли да дойдеш вкъщи с мене?

— Вижте, вие направихте повече, отколкото трябва. Мога да отида у родителите си.

— Късно е, за да ги вдигаш.

— Не, наистина не мога да ви безпокоя.

В мисълта си той вече бе готов да приеме. Чувстваше всяка кост от тялото си размекната.

— Това не е никакво безпокойство; аз не те каня да живееш при нас — добавя Екълс.

Дългата нощ беше изопнала нервите му.

— Имаме много стаи.

— Окей! Окей! Благодаря.

Те карат обратно към Маунт Джъдж по познатата магистрала. В тоя час по нея няма дори и камиони. Хари седи мълчаливо, взирайки се през предното стъкло, с непоколебимо тяло, с непоколебим дух. Виещата се магистрала изглежда широк прав път, който се бе открил пред него. Той не иска нищо друго, освен да върви по него.

Завеждат го в една стая, където покривката на леглото е с пискюли. Той се изкъпва незабелязано в банята и по бельо се свива колкото се може повече между чаршафите. Така, свит в единия край на леглото, той потъва в съня си като костенурка, която се прибира в черупката си. Сънят тази нощ не е тъмно пространство, обитавано от духове, което умът обмисля как да завладее, а хралупа в самия него, в която той се свива, докато ноктите на мечката шумолят отвън като дъжд.

Слънцето, старият клоун, гарнира стаята. Два розови стола стоят до замрежения, лъснал от светлина прозорец, който замазва писалищното бюро като с лепило за пликове. Над него — портрет на дама в розово, пристъпяща напред. Един женски глас почуква на вратата:

— Господин Енгстръм! Господин Енгстръм!

— Да. Привет! — извиква дрезгаво той.

— Дванайсет и двайсет е. Джек поръча да ви кажа, че часовете за посещение в болницата са от един до три.

Той познава твърдия, леко провлечен глас на жената на Екълс; като че ли бе добавила: „И какво, дявол да го вземе, правите във всеки случай в моя дом?“.

— Да. Окей! Веднага излизам.

Той си слага бежовите панталони, с които беше предишната вечер, и недоволен поради чувството, че са вече мръсни, отнася чорапите, обувките и ризата в банята, без да ги облече, като по тоя начин им дава още минута да се проветрят.

Все още обвит в пара и въпреки плискащата се вода наоколо, той ги изнася от банята и слиза на долния етаж бос, по тениска.

Малката жена на Екълс е в своята голяма кухня, тоя път с шорти в цвят каки, сандали и лакирани нокти на краката.

— Как спахте? — пита тя иззад вратата на хладилника.

— Като умрял. Без сънища, без нищо.

— Това е резултатът от една просветлена съвест — отвръща тя и слага чаша портокалов сок на масата, която шумно траква.

Той си въобразява, че понеже го видя само по тениска, затова отмества бързо погледа си встрани.

— Я не си правете труд! Ще взема нещо от Брюър.

— Няма да ви правя яйца или нещо подобно. Обичате ли Чириъс?

— Обичам.

— Добре.

Портокаловият сок разкарва малко от влакънцата в устата му. Гледа краката й отзад; белите сухожилия зад коленете й подскачат, докато приготвя нещо отсреща.

— Как е Фройд? — пита той.

Заека знае, че не е уместно да заговаря за това, защото, ако напомня за оня следобед, ще й напомни и за това как я плесна по задника; но с госпожа Екълс има странното чувство, че именно той командва положението и не може да направи грешки.

Тя се обръща с език, опрян в страничните зъби, от което устата й се изкривява и изглежда замислена, но го поглежда спокойно. Той се усмихва. Изражението й е като изражението на хлапачка от гимназията, която иска да се представи, че знае повече, отколкото казва.

— Той си е все така. Искате ли мляко или сметана?

— Мляко. Сметаната е много тлъста. Къде са другите?

— Джек е на църква, вероятно играе пинг-понг с някое от момчетата. Джойс и Бони спят, бог знае защо. Цялата сутрин искаха да гледат лошия човек в гостната. Страшно трябва да са се запалили, за да стоят толкова навън.

— Кой им каза, че аз съм лош човек?

— Джек. Той им каза на закуска: „Снощи доведох вкъщи един лош човек, който престана да бъде лош“. Децата си имат имена за всички проблеми на Джек — вие сте „Лошият човек“, господин Карсън, един алкохолик, е „Глупавият човек“, госпожа Макдениъл е „Жената, която звъни по телефона през нощта“. След това идват: „Печалната лейди“; господин „Апарат за глухи“; госпожа „Странична врата“ и „Щастливият боб“. „Щастливият боб“ всъщност е най-малко щастливият човек, когото бихте искали да видите, но веднъж той донесе на децата няколко от ония целулоидни капсули с тежест вътре, които се люлеят. Оттогава той изобщо е „Щастливият боб“.

Заека се смее, а Люси е сипала върху сладките твърде много мляко; докато живееше с Рут, тя го оставяше да си сипва млякото сам; той обича да отдели сухото тъй, че млякото и закуската да са наравно. Тя продължава весело:

— И знаете ли какво се случи във връзка с някакъв комитет? Веднъж Джек говореше по телефона с един от църковното настоятелство и сметна, че тази бедна душа ще се окуражи, ако му се възложи някаква работа в църквата; така каза той: „Защо да не направим «Щастливият боб» председател на нещо?“. А човекът от другия край на жицата попита: „Щастливият кой?“, и Джек схвана какво е казал, но вместо да замълчи, както би постъпил всеки друг на негово място, разказва цялата тази история за децата, как те са го нарекли „Щастливия боб“, и разбира се, този стар тесногръд пуритан съвсем не смята, че в това има нещо забавно. Видите ли, той беше приятел на „Щастливия боб“; не че бяха колеги по професия, но често обядваха заедно в Брюър. Такъв е Джек: винаги приказва пред хората прекалено много. Сега този църковен настоятел вероятно разказва на всеки как свещеникът си прави шеги с тоя беден, нещастен „Щастлив боб“.

Заека пак се смее. Кафето му пристига в тънка плитка чаша със златен монограм, а Люси сяда срещу него на масата също с чашка кафе в ръка.

— Той каза значи, че ще престана да бъда лош? — пита Заека.

— Да. Той сияе от радост. Излезе от къщи просто пеейки. Смята, че това е първото истинско дело, което е извършил, откакто е дошъл в Маунт Джъдж.

Заека се прозява.

— Е, пък аз не зная какво е направил.

— И аз не зная — продължава тя, — но ако го чуе човек как говори, всичко е било на неговите рамене.

Намекът, че е бил ръководен, го ядосва. Той усеща как усмивката му рухва:

— Наистина ли? Той говорил ли е за това?

— О, през цялото време. Той много ви обича. Не зная защо.

— Аз съм просто обичлив.

Това чувам непрекъснато. Вие въртите бедната стара госпожа Смит на малкия си пръст. Тя смята, че вие сте чудесен.

— А вие не го забелязвате, така ли?

— Може би не съм достатъчно стара. Може би, ако бях на седемдесет и три.

Тя повдига чашата до лицето си, накланя я и луничките по тесния й бял нос личат по-ясно от близостта с вдигащото пара кафяво кафе. Тя е лошо момиче. Да, това е много ясно, лошо момиче. Тя оставя чашата, поглежда го с кръглите си зелени очи и триъгълното бяло пространство между веждите й сякаш също го гледа и се подиграва.

— Е, кажете… как се чувства някой, станал нов човек? Джек винаги се надява, че ще се преобразя и аз искам да зная какво да очаквам. Вие „възроден“ ли сте?

— О, аз се чувствам почти съвсем същият.

— Но вие не постъпвате по същия начин.

Той измърморва:

— Е…

И се намества в стола си. Защо се чувства толкова неловко? Тя се опитва да го накара да се почувства глупав и мекушав само защото има намерение да се върне при жена си. Това е съвсем вярно, той не постъпва по същия начин; не се чувства същият и с нея; загубил е ловкостта, с която тъй леко я плесна по задника онзи ден. Той й казва:

— Снощи, когато се прибирахме с колата, имах чувството за някакъв прав път пред мен; по-рано ми се струваше, като че ли се намирам в някакъв храсталак и за мене нямаше значение по кой път ще тръгна.

Малкото й лице над чашата с кафе, която тя държи с две ръце, сякаш е паница със супа, се изопна от удоволствие; той очаква да се засмее, но тя само се усмихва мълчаливо.

Той си мисли: „Тя ме желае“.

Тогава си спомня за Дженис с нейните парализирани крака, говореща за пръсти на краката, любов и оранжада, и това може би оставя отпечатък върху лицето му, защото Люси Екълс обръща нетърпеливо главата си и казва:

— Е, по-добре е да продължите нататък по тоя хубав прав път. Един без двайсет е.

— За колко се отива до спирката на рейса?

— Не е много. Аз бих ви закарала до болницата, ако не бяха децата.

Тя се ослушва:

— Ха, говорим за дявола… ето че идва едното.

Докато той си обува чорапите, по-голямото момиченце се промъква в кухнята само по гащички.

— Джойс!

Майка й спира на половината път до мивката с празните чаши.

— Веднага да се върнеш горе в леглото!

— Здравей, Джойс! — кимва й Заека. — Слезе, за да видиш лошия човек ли?

Джойс се втренчва в него и притиска раменцата си до стената. Нейното продълговато златисто коремче се очертава замислено.

— Джойс! — настоява Люси. — Не ме ли чу?

— Защо той е без риза? — пита недвусмислено детето.

— Не зная — отвръща майка й. — Предполагам, мисли, че има хубави гърди.

— Аз съм с тениска — протестира Заека.

Но като че ли и двете не я виждат.

— Това неговият бю-у-ст ли е? — пита Джойс.

— Не, мила: само жените имат бюстове. И ние в това число.

— По дяволите, щом това дразни някого — извиква Заека и си облича ризата.

Тя е измачкана, а по яката и маншетите е посивяла; той я сложи чиста, за да отидат в клуб „Кестънет“. Няма сако, напусна Рут много набързо.

— Окей — казва той, напъхвайки краищата й. — Много благодаря.

— Вие сте винаги добре дошъл — казва Люси. — Бъдете добър сега.

Двете тръгват с него надолу по коридора. Белите крака на Люси, така бледи, се сливат с голите гърдички на детето. Малката Джойс продължава да го гледа втренчено.

Той се пита какво я учудва. Децата и кучетата подушват нещата. Опитва се да пресметне колко сарказъм имаше в това „Бъдете добър сега!“ и какво означаваше, ако изобщо означаваше нещо. Той иска тя да го закара; иска, наистина иска да влезе в една кола с нея. Не толкова, за да направи нещо, колкото само да почувства как стоят нещата.

Нежеланието му да тръгне прави атмосферата между тях напрегната.

Те стоят на вратата, той и жената на Екълс с кожа на бебе. А между тях личицето на Джойс наднича с широките устни и сключените вежди на баща си; под тях всички нокти на пръстите на краката на Люси, лакирани, малки червени черупки в една редица върху килима. Той подсвирва, изразявайки по тоя начин твърде неопределено отказа си от някакво свое право, и слага ръка върху топката на вратата. Мисълта, че само жените имат бюстове, го преследва глупаво. Той поглежда от ноктите на краката към наблюдаващото ги личице на Джойс и оттам към бюста на майка й — две заострени изпъкналости под закопчаната блуза, — който се открива през нейната лека лятна тъкан и бялата сянка на сутиена.

Когато погледът му среща погледа на Люси, нещо смайващо нарушава тишината. Жената намига. Бързо като светлината: може би той си въобрази.

Той завъртва топката на бравата и се отдалечава надолу по слънчевата пътека със сърдит ропот в гърдите, сякаш някаква струна се скъса там.

В болницата казват, че Дженис е взела за малко бебето при себе си, затова би ли почакал? Той седи на стола с хромирани облегала за ръцете, прелиствайки един брой на „Умънс дей“ отзад — напред, когато влиза висока жена с хубава сива коса и някак си сребриста, фино набръчкана кожа, която му се струва толкова позната, че започва да я фиксира. Тя забелязва това и трябва да заговори: той чувства, че тя иска да го отмине. Коя е тя? Познатите й черти идват до него от голямо разстояние. Тя се вглежда в лицето му с неохота и казва:

— Вие сте един отдавнашен ученик на Марти. Аз съм Хариет Тотеро. Веднъж ви бяхме поканили на обяд. Почти си спомням името ви.

Да, разбира се. Но не от този обяд си я спомня; той я помни, понеже я бе забелязал по улиците. Повечето от учениците от гимназията в Маунт Джъдж знаеха, че Тотеро има разни любовни истории и в техните невинни очи жена му изглеждаше обвита в мрачен блясък, жива мъченица, една дишаща сянка на греха. Не толкова състраданието, колкото болезненото очарование беше това, което я отличаваше: самият Тотеро бе такъв клоун и празно кречетало, такъв високопарен кресльо, че петното от постъпките му не остава само върху него, а изцапва още една душа. Това беше високата, сребриста, сериозна фигура на неговата жена, която акумулираше отговорността за неговите грехове и я стоварваше върху техните млади умове подобно на електрически ток, който караше очите им да светват, когато я видят, колкото от страх, толкова и от смущение.

Хари става, почувствал се изненадан, че светът, в който тя се движи, е сега неговият свят.

— Аз съм Хари Енгстръм — казва той.

— Да, така беше вашето име. Той толкова се гордееше с вас. Често ми говореше за вас. Дори и наскоро.

Наскоро! Какво ли й е казал? Знае ли тя за него? Обвинява ли го? Нейното продълговато педантично лице както винаги не разкрива тайните си.

— Чух, че бил болен.

— Да, болен е, Хари. Много болен. Той получи два удара, единия, след като дойде в болницата.

— Той е тук?

— Да. Искате ли да го посетите? Зная, че това ще го направи много щастлив. Само за малко. Той има толкова малко посетители. Мисля, че в това е трагедията да учиш другите. Спомняш си толкова много, а толкова малко си спомнят за тебе.

— Искам да го видя, разбира се.

— Тогава елате с мен.

Докато вървят по коридора, тя казва:

— Страхувам се, че ще го намерите много променен.

Той не схваща напълно това, което му казва; вниманието му се съсредоточава върху нейната кожа, опитвайки се да разбере дали тя изглежда като отделни кожи на малки гущери, съшити заедно. Виждат се само ръцете и вратът й.

Тотеро е сам в стая. Бели завеси сякаш висят в очакване край леглото му. Зелени растения по первазите на прозорците послушно отделят кислород. Наклонените стъкла на прозореца разпръскват ароматите на лятото в стаята. Стъпки скърцат по пясъка долу.

— Скъпи, доведох ти някой. Той чакаше навън по най-удивителния начин.

— Здравейте, господин Тотеро. Жена ми роди.

Той изговаря тия думи и пристъпва машинално към леглото; гледката със стария човек, който лежеше намръщен, премятащ език в изкривената си уста, го бе зашеметила. Лицето на Тотеро, покрито с бяла брада, изглежда жълто върху възглавниците, а тънките му китки стърчат от ръкавите на захарно — раираната му пижама, близо до малката буца на тялото. Заека подава ръка.

— Той не може да повдигне ръцете си, Хари — казва госпожа Тотеро. — Безпомощен е. Но вие му говорете. Той вижда и чува.

В ласкавия й, търпелив начин на изказване има нещо напевно, което му се струва зловещо, като глас, отекващ в празни стаи.

След като протегна ръката си, Хари я притиска върху едната ръка на Тотеро. Въпреки че е почти изсъхнала, под леко дращещия мъх ръката е топла и за ужас на Хари се раздвижва с усилие, така че успява да обърне дланта си нагоре, за да докосне дланта на Хари. Заека свива пръстите си и се отпуска на стола до леглото. Очните ябълки на стария треньор се местят с различна бързина, докато извръща главата си на един инч към посетителя. Плътта под тях бе тъй хлътнала, че те изглеждат изпъкнали. Да говори, той трябва да говори.

— Това е едно мъничко момиченце. Аз искам да ви благодаря — Заека говори високо — за помощта, която ми оказахте, за да се събера отново с Дженис. Вие бяхте много мил.

Тотеро прибира езика си и извръща лице, за да погледне жена си. Един мускул под челюстта му играе, устните му се свиват раздразнено и брадата му се гърчи многократно като пулс, сякаш иска да каже нещо. Излизат само няколко удължени гласни; Хари се обръща, за да види дали госпожа Тотеро може да ги разбере, но за негова изненада тя гледа другаде. Тя гледа навън през прозореца към един празен зелен двор. Лицето й е като снимка.

Какво значи това? Че не я интересува? Ако е така, да разкаже ли на Тотеро за Маргърит? Но всъщност няма какво да се разкаже на Тотеро за Маргърит, което да го направи щастлив.

— Аз вече се поправих, господин Тотеро, и се надявам, че и вие скоро ще станете от това легло.

Главата на Тотеро се обръща бързо назад, с някакво раздразнение, устата му е затворена, очите — полупритворени, и в тоя миг той е така разбираем, че на Хари му се струва, че ще заговори, че тази пауза е само неговият стар треньорски трик да мълчи, докато не разбере, че вече внимаваш. Но паузата продължава, издува се сякаш, след като е била използвана шейсет години, за да отделя думите, бе приела най-после като свой един живот, белязан от рака, и бе погълнала думите. Въпреки това в първите минути на туй мълчание някаква сила се надига, една човешка душа излъчва настойчиво своите невидими, без аромат лъчи. После острието в очите му се притъпява, кафявите клепачи се повдигат и откриват розово желе, устните се разделят, върхът на езика се показва.

— По-добре да сляза и да посетя жена си — извиква Хари. — Тя роди снощи. Момиче.

Той чувства, че не му достига въздух, като че ли е вътре, в черепа на Тотеро; когато се изправя, изпитва страх, че ще удари главата си, въпреки че белият таван е на ярдове далече.

— Благодаря ви много, Хари. Зная, че той се е зарадвал, че ви видя — казва госпожа Тотеро.

Все пак от тона й той разбира, че е провалил рецитацията.

Хари върви по коридора, като подскача, отхвърлил от себе си всяка мисъл за Тотеро. Поради това че самият той е здрав, че животът му се е преобразил, пространството, дори антисептичното пространство из коридорите на болницата му изглежда прекрасно.

Въпреки това посещението му при Дженис го разочарова. Може би той все още се задушава от срещата си с бедния Тотеро, проснат там като труп; може би без упойващото въздействие на етера Дженис се задушава от мисълта за това, как той се отнесе с нея, колко дълбоко я нарани и когато той се опитва отново да й каже колко много съжалява, като че ли това й досажда. Затруднението да достави удоволствие някому го прави затворен. Тя го пита защо не е донесъл цветя. Той не е имал време; разказва й как прекара нощта и, разбира се, тя иска от него да й опише госпожа Екълс.

— Почти твоя ръст — продължава той, — с лунички.

— Мъжът й е прекрасен — казва тя. — Изглежда, че обича всеки.

— Да, той е добър — добавя Заека. — Но ме прави нервен.

— О, всеки те прави нервен.

— Не, това не е вярно. Марти Тотеро никога не ме е нервирал. Току-що видях това бедно старо копеле, проснат горе на едно легло над коридора. Не може да каже и дума, нито да мръдне главата си на повече от инч.

— Той не те прави нервен, но аз те правя, така ли?

— Не съм казал такова нещо.

— О, не. Оу! Всичко това, което ми причини, тази болка, чувствам я като бодлива тел. Просто аз толкова те нервирам, че ти ме изоставяш за два месеца. Повече от два месеца.

— О, Исусе, Дженис! Та ти само гледаше телевизия и през цялото време пиеше. Не искам да кажа, че и аз не съм грешил, но като че ли трябваше да бъда такъв. Имаш чувството, че вече си в ковчега, преди да са ти изтеглили кръвта. Оная първа нощ, когато влязох в колата, пред къщата на твоите родители, тогава можех спокойно да сляза, да взема Нелсън и да го доведа вкъщи. Но когато изключих спирачката…

Лицето й придобива отново същия израз на досада. Главата й започва да се клати от едната на другата страна, сякаш пъди мухи.

Той казва:

— Лайно!

Това я разстройва. Тя процежда през зъби:

— Виждам, че езикът ти не е станал по-добър от това, че си живял с оная проститутка.

— Тя не е точно проститутка. Просто е спала с повече мъже. Мисля, че наоколо има много момичета като нея. Искам да кажа, че ако имаш намерение да наричаш всяко момиче, което не е женено, проститутка…

— Къде ще отседнеш сега? Докато изляза от болницата?

— Мисля, че двамата с Нелсън можем да си отидем в нашия апартамент.

— Не съм сигурна дали ще можеш. Ти не си плащал наема два месеца.

— Как? А ти не си ли го платила?

— Наистина аз съм прекалено добра, Хари, но ти искаш прекалено. Ти очакваш татко да плаща наема? Аз нямах пари.

— Е, собственикът не е ли позвънил? А какво стана с мебелите ни? На улицата ли ги е изхвърлил?

— Не зная.

— Не знаеш? Добре, какво знаеш тогава? Какво си правила през цялото това време? Спала ли си?

— Носих твоето дете.

— Е, дявол да го вземе, не знаех, че цялото ти съзнание през това време ще е заето само с това. Неприятното при тебе, дете, е, че не даваш пет пари за нищо. Наистина.

— А, чуй се само…

Той не се вслушва в гласа си, но си спомня как се почувства миналата вечер и след кратко мълчание се опитва да започне всичко отново.

— Хей — казва той. — Обичам те.

— И аз те обичам — отвръща тя. — Имаш ли един куортър?

— Мисля. Ще видя. За какво ти е?

— Ако пуснеш един куортър тук — тя сочи към малкия телевизор, поставен на един фут високо над леглата, така че болните да могат да гледат, — ще работи един час. Има една глупава програма в два часа, която мама и аз трябваше да гледаме, когато си бях вкъщи.

Така трийсетина минути той седи до леглото й и гледа в програмата на МС някакви къдрокоси застаряващи жени от Ейкрън, Охайо и Оукланд, Калифорния. Идеята е, че всички тия жени си имат свои драми, които те разказват, и след това получават пари в зависимост от аплодисментите. Но в същото това време МС предава и реклами, като ги иронизира за внуците им и за техните момински прически, така че не остава много място за трагедия. Заека очаква, че МС, която се отличава с много ясно произношение дори и при най-бързо изречените думи — типично еврейски маниер, — ще започне да рекламира машинката за белене Меджи пийл, но това произведение, изглежда, все още не е открито от големия бизнес. Не е съвсем лошо; една двойка близнаци „перхидрол“, с проскубани опашки, побутват жените към различни микрофони и кабини и ръкопляскат. Това дори съдейства за някакъв мир; той и Дженис се държат за ръка. Леглото стига почти до раменете му, тъй както е седнал, и той се радва, че изпитва това странно чувство към една жена. Сякаш я носи на рамото си, без да усеща тежестта й. Той намества леглото и й сипва малко вода и тия дребни услуги удовлетворяват някаква нужда, която той изпитва. Програмата още не е свършила, когато една сестра влиза и казва:

— Господин Енгстръм, ако искате да видите бебето, сестрата ще го изнесе сега до прозореца.

Той тръгва по коридора след нея; квадратният й ханш се люлее под колосаното бельо. По дебелата част на врата й си я представя като хубаво, твърде солидно парче: с широки бедра, едра от коленете нагоре. Той обича такива жени.

Също така мисли за това, което една жена от Спрингфийлд, Илинойс, щеше да разкаже, какво се е случило след ужасната автомобилна катастрофа, при която нейният син загубил едната си ръка. Така че той е съвсем неподготвен, когато сестрата от детската стая, където малките вързопи с глави като портокали лежат в редици от кошници, някои наклонени — донася дъщеря му до прозореца, през който може да я види, и като че ли с това някаква клапа изтиква въздуха от гърдите му. Неочакван отблъскващ полъх смразява дъха му. Хората винаги казват колко са грозни новородените бебета, може би това е причината за изненадата му.

Сестрата държи бебето така, че профилът на личицето му се червенее ярко контрастиращо на фона на закопчаната бяла пазва на униформата. Бръчиците около ноздрите са толкова мънички, че оставят чувството за идеална точност; тъпичкият незашит шев на затворения клепач, който върви диагонално, е доста дълъг, сякаш, когато окото се отвори, то ще бъде огромно, ще вижда всичко и ще знае всичко. Като че ли зад издутината на клепача се държи в тайна някакво количество от най-скъпоценната и най-чиста течност на света. В израза на напрежение зад спокойния клепач, в наклона на издадената горна устна той прочита очарователен намек за пренебрежение. Тя си знае цената. Той никога не е очаквал да я почувства като момиче, долавя нещо едновременно нежно и издръжливо в дъгата на дългия розов череп, окосмен на ленти от черни зализани косми. Главата на Нелсън беше цялата в буци и страшни сини вени, плешива, освен долу по врата. Заека гледа през стъклото някак плахо, като че ли един по-груб поглед би могъл да развали финото устройство на този красив живот.

Усмивката на сестрата, умалена от ракурса и потрепваща мило между неговия поглед и носа на бебето, го убеждава отново, че той е бащата. Нейните начервени устни му отправят през стъклото един въпрос и той извиква, колкото може по-силно:

— Окей, да!

И сочи, протегнал ръце с разперени пръсти:

— Тя е чудесна! — добавя пак така високо той, за да се чуе през стъклото, но сестрата вече връща дъщеря му в нейната кошничка като в магазин за самообслужване.

Заека се обръща неправилно, точно в розовото лице на бащата до него, и се смее с пълен глас. Той се връща при Дженис с вятъра, който го върти и носи като вихър, и с пламъка, запален в него от червената кожа на бебето.

В миришещия на сапун коридор му хрумва идеята: трябва да нарекат бебето Джун. Сега е юни, тя беше родена през юни^[1]. Той никога не е познавал някое момиче на име Джун. Това ще достави удоволствие на Дженис, тъй като началната й буква е също J.

Но и Дженис е мислила за имена и иска да я нарече на майка си. Хари никога не е мислил за госпожа Спрингър като за човек със собствено име. Тя се казва Ребека.

Топлият му изблик на гордост от детето прави Дженис мека, примирителна, а той на свой ред отстъпва пред нейното желание на дъщеря; понякога дори се безпокои, че тя сякаш не обича майка си. Двамата постигат компромис: Ребека Джун Енгстръм.