Джон Ъпдайк
Заеко, бягай (8)

Слънце, луна, слънце, луна, времето минава. В градината на госпожа Смит минзухарите пробиват земната кора. Жълти и бели нарциси разтварят своите фунийки. В съживената трева се крият виолетки и моравата скоро добива вид на горска поляна с глухарчетата и широколистните бурени. Невидими ручеи бълбукат и пак се губят, като карат ниската част от градината да ликува. Лехите с цветя, заградени с тухли, забити на диагонал в земята, са пронизани от тъмночервени шишове, които по-късно ще станат божури, а самата земя, леко оцветена, прошарена с камъчета, твърда като рог, на неравни кръпки от влажно и сухо, изглежда като най-старото и мирише като най-новото нещо под небето. Бухналата златна пяна на цъфтящите форситиа^[1] блести през дима, който се носи над градината, докато Заека гори куп смачкани стъбла, изсъхнала трева, дъбови листа, окапали в тъмната самота на зимата, и изрязани розови пъпки, всичко това натрупано едно върху друго на камари, които дращят сърдито глезените му. Тези камари, запалени наскоро след идването му, които дразнят очите и миришат на кафе, все още тлеят влажни сред паяжината от роса. Когато си тръгва, те му приличат на привидения във вечерния здрач, докато стъпките му скърцат по треските на алеята за коли, която води към къщата на госпожа Смит. През целия път в рейса за Брюър Заека усеща мириса на топлата пепел.

Чудно, че през тия два месеца той нито веднъж не си сряза ноктите. Той кастри клони, засажда, копае. Сади едногодишни растения — латинки, макове, миризлив грах^[2], петунии от пакетираните семена, които старата лейди му дава. Той обича да тори прекопаната почва. Скрити от очите му, семената престават да бъдат негови. Колко е просто! Освобождаваш се от нещо, като го завещаваш. Сам бог е вложил в това малко твърдо устройство своето „аз“, предназначено за серия от експлозии, великото постепенно натрупване на вода, въздух и силиций, почувствано без думи, от начина, по който заоблената дръжка на косачката се обръща в дланите му.

Миришейки на бензин, косачката дъвче венчелистчетата: ливадата ги асимилира. Край съборените огради на тенискорта люляковите храсти са цъфнали. Пристигат птици, за да направят своята птича баня. Една сутрин, зает с извитата като полумесец коса, до него достига на вълни някакво благоухание, тъй като бризът се е обърнал и се носи надолу през стръмен, гъсто обрасъл рид със силно ухаещи на момини сълзи листа, сред които през оная топла нощ бяха разцъфтели хиляди камбанки; тия, които бяха високо по стъблото, все още таяха силното шербетено зелено на пъпешова кора. Ябълкови дървета и круши. Лалета с разкошни, пищни цветове, които просто ти разкъсват ириса. И накрая, зад азалиите, се кипрят самите рододендрони в разточителен разкош, който става още по-голям през последната седмица на май. Заека беше чакал цяла пролет това разцъфтяване. Храстите го затрудняваха — те бяха толкова големи, почти дървета, два пъти по-високи от него, и изглеждаха тъй много. Бяха засадени покрай извисяващите се клюмнали надолу смърчове, които засенчваха това място, и в тия сенчести акри, като самуни шуплест зелен хляб, се виждаха десетки големи правоъгълници от храсти. Това бяха вечнозелени храсти. Със своите зигзагообразни клони и дълги листа, обърнати на всички страни, те сякаш бяха от друг климат, от друга страна, където притеглянето беше по-слабо.

Когато се появиха първите цветове, те бяха като отделно голямо цвете, каквито проститутките от Ориента носеха отстрани на главите си, както върху кориците на шпионските разкази, които Рут четеше. Но когато се появиха кълбета от цвят върху дърветата, те не му напомняха за нищо друго, освен за шапките, които бедните момичета носеха в църква на Великден. Хари много пъти бе желал, но никога не бе имал такова момиче, малка католичка от бедно семейство, облечена в евтини, купени на намалени цени дрехи; в тъмните листа под простата мека шапка от петолистни цветчета той си представя лицето й със сключените вежди, малките черни ноздри, кръгли като копчета, очите й, които монахините бяха направили тъжни. Почти долавя парфюма й, когато минава покрай него, по каменните стъпала на катедралата, с наведена глава, нейните ситнещи крака, скрити в поправяния костюм. Отдадена всецяло на молитвата, тя има приятния навик на глупавите момичета да отдава в даден момент цялото си тяло само на едно нещо. Близо, той може да се приближи толкова близо до цветовете. Всяко цветче има отгоре над устата си две крилца, покрити с лунички, където са скрити торбичките с прашеца. Той може да я помирише.

В това пролетно тържество на цветовете, когато градината на покойния й съпруг цъфти с най-голяма сила, госпожа Смит излиза от къщата и като се подпира на ръката на Заека, навлиза навътре сред рододендроните. Някога доста висока жена, сега тя се е смалила и запазилите се черни кичури изглеждат мръсни в бялата й коса. Тя ходи с бастун, но, изглежда, в разсеяността си го е окачила на долната част на ръката си и се олюлява с него, като бастунът се размахва свободно, подобно на необикновена гривна. Тя улавя градинаря си по следния начин: той извива дясната си ръка, насочвайки лакътя си към рамото й, и тя, треперейки, подпира долната част на лявата си ръка о неговата и се отпуска тежко върху китката му със своите непохватни пръсти на лунички. Тя се държи за него тъй, както лозата за стената; ако я дръпнеш силно, ще я унищожиш, а иначе ще издържи на всички атмосферни условия. Той чувства как тялото й подскача при всяка стъпка и как всяка дума дърпа главата й. Не че усилието от говоренето е толкова голямо; това се дължи на вълнението, което я обзема от общуването, сбръчквайки ужасно носа й, карайки устните й да се замотават над изпочупените зъби със смешна свръх експресивност, в която има нещо неловко, подобно на смешните гримаси, които прави едно тринадесетгодишно момиче в непрестанното си самопризнание, че не е красиво. Тя рязко наклонява главата си, за да погледне Хари, и в малките кафяви орбити, целите в бръчки като множество шнурове, сините й, с напукана глеч очи стоят изцъклени с искрицата живот, останала в тях, докато говори:

— О, не ми харесва госпожа Холфорд; тя винаги изглежда толкова чистичка и докарана. Хари обичаше много ония розово-жълти цветове. Аз му казвах: „Ако искам червено, дай ми червено; една голяма червена роза. А ако искам бяло, дай ми бяло, една стройна бяла лилия; и не ми досаждай с всички тия неопределени цветове — полурозово, полупурпурно, които не знаят какво напомнят“. Рододендронът е неискрено растение. Аз казвах на Хари: „Тя няма мозък, така че всичко, което ти дава, е само за да ядосва“. Но аз наистина говорех сериозно.

Тази мисъл като че ли я зашеметява. Тя спира безжизнена на обраслата в трева пътека и очите й — ирисите, приличащи на счупено стъклено бяло в кръгове от запазено синьо — се въртят нервно, като гледат ту на едната, ту на другата му страна.

— Всъщност всичко, което казах, е съвсем сериозно. Аз съм фермерска дъщеря, господин Енгстръм, и по-скоро бих искала да видя тази земя цялата в люцерна. Казвах му: „Защо не садиш елда, щом трябва да се занимаваш със земята? Сега има и хубаво семе. Ти отглеждай елда, аз ще пека хляба“. Казвах също: „Какво искаме ние с всичките тия букети, които, след като увехнат, ще трябва да се грижиш за техните отвратителни листа цялата година?“. Казвах му: „За кое хубаво момиче отглеждаш всичко това?“. Той беше по-млад от мене, ето защо го дразнех; не мога да кажа с колко години. Защо стоим тук? Старо тяло като моето, застанало неподвижно на едно място, бързо ще пусне корени.

Тя удря с бастуна по тревата — това е сигнал той да си протегне ръката. Тръгват надолу по алеята, потънала в цвят.

— Никога не съм мислила, че ще го надживея. Това беше слабостта му. Щом излезеше от градината, само седеше. Една фермерска дъщеря никога не научава значението на „седя“.

Несигурната й ръка, която докосва китката му, трепери като поклащащите се върхове на гигантските смърчове. Той свързва тия дървета със забранени земи; изпитва удоволствие да бъде под техния покров.

— Ах! Ето едно растение.

Те спират в едно кътче и тя повдига своя увиснал бастун към малък рододендрон, обвит в розовия цвят на непорочността, с която е пропит, един цвят, през чиято непресторена простота сякаш надзърташ като през цветно стъкло в сърцевината на действителността.

— Хариевата бианчи — казва госпожа Смит. — Единственият рододендрон, с изключение на някои от белите, забравих им имената, глупави имена във всеки случай, който сам казва какво означава. Това е единственото истински розово. Когато Хари получи за пръв път от него, той го сложи между другите така наречени розови рододендрони и пред него те изглеждаха толкова мръсни, че той ги изкорени и посади бианчито при тъмночервените. Тъмночервените са тук, нали? Сега юни ли е?

Налудничавите й очи го фиксират с безумен поглед и тя се вкопчва още по-здраво в него.

— Не зная. Не мисля. Денят на падналите^[3] е следващата събота.

— О, спомням си така добре деня, когато получихме това глупаво растение. Беше горещо! Отидохме с колата до Ню Йорк, за да го вземем от парахода и го сложихме на задната седалка на пакарда като любима леля или нещо от този род. То пристигна в голямо синьо дървено буре с пръст. Имаше само един разсадник в Англия, който ги доставяше, и само превозването му с кораба струваше двеста долара. Един мъж слезе, за да го наглежда и да го полива всеки ден. Беше горещо и целият този отвратителен трафик през Джърси сити и Трентън и този хилав храст, който седеше в своето синьо буре на задната седалка като същински принц! Тогава ги нямаше тия магистрали, така че до Ню Йорк си беше хубаво пътуване от шест часа, точно по време на депресията, и изглеждаше като че ли всеки в света има автомобил. Минаваш Делауеър при Бърлингтън. Това беше преди войната. Не зная дали, когато кажа „войната“, вие разбирате коя война имам предвид. Може би вие мислите, че тая, корейската, това е войната.

— Не. Войната за мене е Втората световна война.

— И за мене! И за мене! Спомняте ли си я наистина?

— Разбира се. Искам да кажа, че бях вече достатъчно голям. Аз изглаждах консервни кутии и купувах военни марки. Наградиха ни за това в началното училище.

— Нашият син бе убит…

— Ах! Съжалявам…

— О, той беше възрастен, той беше възрастен. Беше почти на четиридесет. Току-що го бяха произвели офицер.

— Все пак.

— Зная. Вие мислите, че само младите биват убивани.

— Да, вие разбирате.

— Това беше една добра война. Не беше като първата. Ние трябваше да я спечелим и я спечелихме. Всички войни са нещо ужасно, но тази трябваше да я спечелим.

Тя отново размахва бастуна към розовото растение.

— В деня, когато пристигнахме от пристанището, където беше корабът, разбира се, толкова късно през лятото то съвсем нямаше цветове, на мене ми изглеждаше просто глупост да го возим на задната седалка, като някакъв — тя разбира, че се повтаря, запъва се, но продължава, — като същински принц.

В нейните почти прозрачни сини очи е забодена тази малка проницателност, с която тя наблюдава лицето му дали ще се усмихне на объркването й. Като не забелязва нищо, тя отсича рязко:

— Това е единствената.

— Единствената бианчи?

— Да! Точно така! Няма друга в Съединените щати. Няма друго такова хубаво розово от Златните врата до където и да било… мисля Бруклинския мост казват. Всичкото истински хубаво розово в страната е точно тук, под нашите очи. Един цветар от Ланкастър взе някакви калеми^[4] за разсаждане, но загинаха. Навярно ги е задушил с вар. Глупав човек! Грък.

Тя се впива в ръката му и продължава нататък по-тежко и по-бързо. Слънцето е високо и тя, изглежда, иска да се прибере вкъщи. В листака жужат пчели. Птици, скрити в дърветата, се карат. Морето от листа залива морето от цветове и неопределен остър мирис лъхва откъм свежите стени от зеленина. Кленове, брези, дъбове, брястове и диви кестени образуват рядка гора, която се простира на различна дълбочина покрай отдалечената граница на имението. Във влажното сенчесто място между моравата и тази горичка все още се виждат рододендрони, но по храстите в средата на моравата, които не са на сянка, се виждат вече опадали цветове в странно прави редици край потъналите в трева пътеки.

— Не ми харесва, не ми харесва — казва госпожа Смит, куцукайки заедно със Заека надолу по една такава просека, отрупана с цветове. — Аз ценя красотата, но бих предпочела да видя люцерна. Една жена — не зная защо това трябва да ме вълнува толкова, Хоръс канеше съседите да идват и да гледат това място точно когато всичко е разцъфнало. В много отношения той беше като дете. Тази жена, госпожа Фостър, която живееше под склона на планината в малка оранжева къщурка с безшумно спускащи се щори, постоянно ми казваше, извърната към мене, с червило наполовина до носа й — тя имитира прекалено ласкав глас, изпълнен с гореща злоба, която разтърсва тялото й: „Ай, госпожо Смит, такъв трябва да е раят“. И една година аз й казах, не можех повече да сдържам езика си и й казах: „Е, ако трябва да пътувам всяка неделя шест мили на отиване и на връщане до епископалната църква «Сейнт Джон», само за да вляза в друга леха от рододендрони, аз спокойно мога да си спестя това разстояние, тъй като не желая да отида там“. Това, което казах, не беше ли ужасно за една стара грешница?

— О, не зная…

— За тази бедна жена, която само се опитваше да бъде любезна. Разбира се, тя нямаше и зрънце мозък в главата си; боядисваше лицето си като млада глупачка. Почина, бедната душа; Алма Фостър… почина преди две или три зими. Сега тя знае истината, а аз не я зная.

— Е, може би за нея рододендроните са изглеждали така, както за вас изглежда люцерната.

— Хей! Е-хей!… Точно! Точно! Знаете ли, господин Енгстръм, това е такова удоволствие…

Тя го спира на пътеката и гали несръчно ръката му; на слънчевата светлина малкият ръждивокафяв пейзаж на нейното лице се обръща към неговото и в погледа й, зад неумелата женска склонност към флиртуване и безсмисленото блуждаене на мислите, проблясва резецът на предишна острота, така че застанал там, Заека леко усеща пробождането на тази зла сила, която е отвеждала господин Смит при безмозъчните цветя.

— Вие и аз мислим еднакво. Нали? Е, нали!