Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Енгстръм-Заека (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rabbit, Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2021)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva (2021)

Издание:

Автор: Джон Ъпдайк

Заглавие: Заеко, бягай

Преводач: Юлиана Касабова

Година на превод: 1967

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: второ

Издател: ИК „АНИМАР“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Редактор: Стоян Георгиев

Художник: Владимир Марков

ISBN: 954-91332-5-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14494

История

  1. — Добавяне

Клуб „Кестънет“ бе получил името си по време на войната, когато се ширеше манията за Южна Америка, и заема едно триъгълно здание, там, където Уорън авеню пресича Рънинг Хорс стрийт под остър ъгъл. Той е в южната част на Брюър, итало-негро-полския район, и Заека не го обича. Със своите прозорци от тухли и стъкло, които се хилят зад острия ръб на неговата фасада, той изглежда като крепост на смъртта; отвътре е обзаведен в лъскаво — гланцирания, с приглушена светлина стил на модерна погребална зала, тук-там със зелени растения в саксии, тиха успокоителна музика и същия мирис на изтрити килими, флуоресцентни тръби и вдигащи се жалузита, и още по-навътре — интимният мирис на алкохол. Ние го пием, а след това сме изпълнени с миризмата му. Откакто един мъж по-надолу от тях, на Джексън роуд, изгуби работата си като помощник на собственик на погребално бюро и стана барман, Заека гледа на тия две професии като близки; и при двете мъжете говорят кротко, много са чисти на вид и винаги стоят прави.

Той и Рут сядат в едно сепаре близо до фасадата, откъдето през прозореца по тях трепти червена светлина и неоновият кастанет на надписа отвън мига назад-напред между двете положения, имитиращи щракване с пръсти. Това розово трептене смъква тежестта от лицето на Рут. Тя седи срещу него. Той се опитва да си представи живота, който е водила; едно гадно място като това вероятно изглежда за нея по-приветливо, както съблекалня в стадион би била за него. Но само мисълта за това го прави нервен; нейният разпуснат живот, както и собственото му семейство, са неща, които той се старае да държи зад тях.

Той беше щастлив само когато оставаше в жилището й вечер, когато тя четеше детективски романи, а той тичаше до гастронома за джинджърейл[1], а и някои други вечери, когато отиваха на кино, но нищо не можеше да се сравни с онова. Оная първа нощ той наистина се възползва от дайкирито, но след това не се интересуваше вече дали изобщо щеше да има друга и вярваше, че и с нея бе същото. За известно време тя се държеше така, но по-късно нещо започна да я разяжда; тежка е в леглото и понякога за миг го гледа тъй, сякаш е някакво прасе. Той не знае какво прави по-различно, но чувства, че донякъде непринудеността я няма вече. Така тази вечер нейната тъй наречена приятелка Маргърит й се обади по телефона. Звънът на телефона го изкарва извън кожата му от уплаха. Той мисли, че това ще е полицията или майка му, или някой друг; има чувството, че нещо става от другата страна на планината. Два-три пъти, след като се беше настанил тук, телефонът звъня и един дебел мъжки глас питаше: „Рут?“, или просто прекъсваше, изненадан от гласа на Заека. Когато те упорстваха, Рут просто казваше няколко „не“ в слушалката и за щастие повече не ги безпокояха. Тя знаеше как да се справя с тях и във всеки случай те бяха само около петима, които изобщо се обаждаха. Като че ли миналото беше лоза, която се крепеше само на тия пет плитки корена и се изкореняваше лесно, оставяйки я чиста и непорочна, сякаш нищо не е било.

Тази вечер обаче Маргърит изскача от това минало и иска те да слязат до „Кестънет“, и Рут също иска това, а Заека я придружава. Малко разнообразие. Той се отегчава.

Пита я:

— Какво искаш?

— Дайкири.

— Сигурна ли си? Сигурна ли си, че няма да ти стане лошо от него?

Той е забелязал, че понякога тя изглежда малко недобре и не иска да яде, а понякога яде вън от къщи.

— Не, не съм сигурна, но защо, дявол да го вземе, да не ми стане лошо?

— Е, аз не зная защо. Защо не трябва да става лошо на някого?

— Слушай, поне веднъж не философствай! Просто ми поръчай питието!

Едно цветнокожо момиче в оранжева униформа, по държането й той заключава, че е южноамериканка, идва и той й поръчва „две дайкири!“. Тя чуква с пръст бележника си, който се затваря, и се отдалечава, а той забелязва, че гърбът й е до половината гол. Показва се и част от черния сутиен. В сравнение с него кожата й изобщо не е черна, само хубав плътен мек цвят, който внася малко истински живот тук. По плоскостите на гърба й, там, където пада светлината, заиграват пъстри сенки. Тя стъпва на пръсти като гълъб, разлюлявайки оранжевите дантели. Той не я интересува; на него му харесва това, че тя не проявява интерес към него. Нещата с Рут стоят така, че напоследък тя се мъчи да го накара той да се почувства виновен за нещо.

— Не се заплесвай! — казва му тя.

— Аз не правя нищо.

— Ти си прав, че не правиш нищо.

Ако това е заплаха, той не обича заплахите. Маргърит идва и младежът с нея — Заека не е особено очарован да види това — е Рони Харисън. Маргърит му казва:

— Здравейте, вие… Все още ли се влачите?

— По дяволите — казва Харисън, — това е знаменитият Енгстръм! — Като че ли се опитва да заеме мястото на Тотеро във всяко отношение. — Чувах за тебе — добавя мазно той.

— Чувал си… какво?

— О! Това, което се разправя…

Харисън никога не е бил от любимците на Заека и не е станал по-добър. В съблекалнята той винаги говореше, че ще се разправи с някого и ще си поиграе с него под своето малко космато шкембе и това шкембе наистина е пораснало. Харисън е пълен. Пълен и наполовина оплешивял. Къдравата му, с цвета на мед коса е оредяла и кожата на скалпа му се открива в зависимост от това доколко си навежда главата. Това розово, което се подава отдолу, изглежда на Заека вулгарно, както розовата безсрамна мисъл, която винаги прозира в това, което казва. Все пак той си спомня една вечер, когато Харисън се върна в играта, след като загуби два зъба от нечий лакът. Старае се да се покаже радостен, че го вижда.

— Бяхте само петима някога, а и останалите четирима бяха по онова време незаменими.

Но това му се струва много отдавна и с всяка секунда, откакто Харисън застана там, хилейки се глуповато, то изглежда още по-отдавна.

Той носи летен костюм с тесни рамене от имитация на лен и тази модна, претенциозна дреха, увиснала до самото му ухо, дразни Заека. Чувства се обкръжен.

Проблемът е кой къде ще седне. Той и Рут седнаха един срещу друг на масата, което беше грешка. Харисън решава и се мушва така, че да седне до Рут. Лека скованост в движенията, нещо, което издава старото накуцване от раната, получена от футбол.

Заека е завладян от мисълта за дефектите на Харисън. Той е развалил ефекта от своя „Айви Лийг“[2] костюм поради това, че носи черна вълнена връзка, като изпаднал уоб[3]. Когато отваря устата си, двата изкуствени зъба не съвпадат по цвят с другите.

— Е, как се отнася животът със стария майстор? — пита той. — Говори се, че си преуспял.

Погледът му издава това, което иска да каже чрез едно леко плясване отстрани на Рут, която седи там като чукан, с ръце около дайкирито. Ставите на пръстите й са червени от миенето на съдове. Когато вдига чашата, за да пие, брадичката й изглежда през нея разкривена.

Маргърит се извръща към Заека. Тя може би е като Дженис: страхлива. Присъствието й в левия ъгъл на неговото зрително поле е като тъмна влажна дреха, която стига от тая страна до лицето му.

— Къде е Тотеро? — пита я той.

— Тотеро-о… кой?

Рут се хили, проклета да е! Харисън навежда глава към нея, откривайки розовото си теме, и й шепне нещо. Устните й се събират в усмивка; точно както оная вечер в китайския ресторант; всичко, което той казва, ще й достави удоволствие, само че тази вечер той е Харисън, а Заека стои срещу тях, придаден към момичето, което мрази. Той е сигурен, че това, което Харисън й шепне, се отнася за него, „стария майстор“. От мига, в който станаха четирима, стана ясно, че той ще бъде глупакът, както Тотеро оная вечер.

— Знаете добре, дявол да го вземе — казва той на Маргърит. — Тотеро.

— А, нашият стар треньор, Хари? — възкликва Харисън и пресяга през масата, за да докосне пръстите на Заека. — Човекът, който ни направи безсмъртни.

Заека свива пръстите си на един инч от протегнатата ръка на Харисън и Харисън, със самодоволна, глупава усмивка ги издърпва, теглейки дланите си по гладката повърхност на масата, така че се чува изскърцване при триенето.

— Мене, искаш да кажеш — прекъсва го Заека. — Ти беше нищо!

— Нищо!… Това изглежда малко жестоко. Това изглежда малко жестоко, Хари, старо Зайче! Хайде да си припомним. Когато Тотеро искаше по-грубичко момче, кого изпращаше да действа? Когато искаше силен удар, какъвто ти изпълняваше, хубав и отблизо, кой беше момчето му?

Той го потупва по гърдите.

— Ти беше твърде много „царица“, за да си мърсиш ръцете! Не, ти никога не докосваше никого, нали? Ти не играеше нито футбол, нито си драскаше коленете, нали? Не, сър, не, Хари, птиченцето; той беше с криле. Дай му само топката и гледай как влиза!

— И тя влизаше, ти си забелязал?

— Понякога. Понякога влизаше. Хари, не си бърчи сега носа! Не мисли, че всички ние не ценим таланта ти!

От начина, по който използва ръцете си, които удрят и се издигат с явно пренебрежение, произвеждайки тиха симфония от сарказъм, настойчивост и апломб чрез играта на дланите, Заека заключава, че той ще говори дълго на масата.

Въпреки това ръцете му треперят. Като разбира, че Харисън се бои от него, Заека загубва интерес.

Келнерката пристига. Харисън поръчва бърбън с лед за себе си и Маргърит и дайкири за Рут, а Заека гледа гърбът на келнерката как се отдалечава, сякаш това е единственото реално нещо на света: плътно очертаното въже на гръбначния й стълб между двете синьо-кафяви възглавници от мускули. Той иска Рут да забележи, че гледа момичето.

Харисън губи своето самообладание на търговец.

— Казвал ли съм ти изобщо какво ми каза веднъж Тотеро за тебе? Ас, слушаш ли?

— Какво ти е казал Тотеро?

Господи, това момче е досаден бърборко на средна възраст!

— Каза ми: „Това е под секрет, Рони, разчитам на тебе да възпламениш тима. Хари не умее да играе колективно“.

Заека поглежда към Маргърит, а после — и към Рут:

— Сега ще ви обясня какво всъщност се е случило — казва им той. — Тоя Харисън веднъж влязъл при Тотеро и казал: „Хей, аз съм истински стрелец с възпламеняващ удар! Не съм ли такъв, треньоре? Истински конструктор в играта! А? Не като оня въшльо Енгстръм! А?“. А Тотеро сигурно е спял и не е отвърнал нищо, така че Харисън прекарва остатъка от живота си като си мисли: „Брей! Аз съм истински герой! Истински конструктор в играта!“. В баскетболен тим, нали разбирате, когато има един малък, дребен и тромав младеж, който не може да направи нищо, той бива наричан конструктор на играта. Не зная къде смята, че е правил всички тия игри! В спалнята си, предполагам.

Рут се смее: той не е сигурен, че е искал тя да реагира така.

— Това не е вярно!

Тренираните длани на Харисън започват да барабанят още по-нервно.

— Той самият ми го каза. Но това не беше нещо, което аз не знаех. Цялото училище го знаеше.

Така ли? Никой изобщо не му е казвал.

Рут се обажда:

— Господи, хайде да не говорим повече за баскетбол! Всеки път, когато изляза с това копеле, ние не говорим за нищо друго.

Той се пита: „Дали върху лицето му се бе появило съмнение и тя казва това само за да го успокои? Дали някъде дълбоко в себе си тя не изпитва съжаление към него?“.

Харисън може би мисли, че е по-противен, отколкото подобава на неговата търговско — заседателска учтивост. Той вади цигара и един „Ронсън“[4] от гущерова кожа. Заека се обръща към Маргърит — по начина, по който това действа на нервите по врата му, сякаш зазвънява някакъв звънец, спомня му нещо далечно… кара го да мисли, че той се е обърнал към нея точно по същия начин преди милион години — и казва:

— Вие изобщо не ми отговорихте.

— Глупак, не зная къде е. Предполагам, че си е вкъщи. Беше болен.

— Само болен или…

Устата на Харисън прави смешна гримаса, едновременно се усмихва и се свива, като че представя за пръв път на свои селски приятели този малък манхатънски трик; той почуква главата си, за да е сигурен, че те „ще разберат“.

— „… болен, болен, болен?“

— Във всяко отношение — казва Маргърит.

По лицето й преминава сянка на сериозност, която сякаш отдалечава нея и Хари, който забелязва това, от другите и ги отнася в странното пространство от преди милион години, от което те се бяха отклонили: някакво особено чувство за виновност пронизва Заека за това, че е тук, а не е там, където никога не е бил. Рут и Харисън насреща, леко оцветени от червената светлина, трепкаща в стакато, изглеждат като призраци, които надзъртат към тях от центъра на ада.

— Скъпа Рут — обръща се към нея Харисън, — как си? Често се безпокоя за тебе.

— Не се безпокой за мен — отвръща тя, но все пак изглежда доволна.

Негърката донася напитките им и Харисън слага своя „Ронсън“ с гущеровата кожа до чашата си, сякаш да намекне, че е за продажба.

— Знаеш ли — казва той на Хари със сладка усмивка, като че ли беседваше с някое дете, — че Рут и аз веднъж отидохме заедно до Атлантик сити?

— С още една двойка — пояснява тя на Хари.

— Отвратителна двойка — възкликва Харисън, — която предпочиташе жалкото уединение в своето бунгало пред златната слънчева светлина навън. По-късно мъжът с едва скривана гордост ми довери, че се е наслаждавал на пълен оргазъм единайсет пъти през тоя твърде кратък период от трийсет и шест часа.

Маргърит се смее:

— Откровено казано, Рони, като те слуша човек как приказваш понякога, ще помисли, че си бил в Харвард.

— Принстън — поправя я той. — Принстън е впечатлението, което искам да оставя. Тук наоколо не ценят кой знае колко Харвард.

Заека поглежда Рут, за да види дали тя все още е с него. С безпокойство забелязва, че второто дайкири е на път, а първото вече е изпразнено. Тя се кикоти:

— Ужасното при тях беше — казва тя, — че го направиха и в колата. Бедният Рони се опитваше да кара през цялото това неделно нощно движение, а аз гледах назад при светлината на стоповете… роклята на Бетси беше вдигната до врата й.

— Не карах из целия път — прекъсва я Харисън. — Спомняш ли си, че накрая ние го заставихме да кара.

Главата му се навежда към нея в потвърждение и розовият му скалп лъсна.

— Да — Рут поглежда в чашата си и отново се изкикотва, може би при мисълта за голата Бетси.

Харисън следи внимателно ефекта от всичко това върху Заека.

— Тоя младеж — продължава той с рекламно спокойния глас, с който се предлага сделка — имаше интересна теория. Той смяташе, че точно в решителния… — как да кажа? — момент трябва да удариш партньора си колкото можеш по-силно право в лицето. Ако, разбира се, си в удобна позиция за това. Иначе удряй, където можеш.

Заека примигва: той наистина не знае какво да каже за всичко това. И точно тогава, в момента, когато присвива очи, заедно с алкохола, който се изпаряваше под ребрата му, той чувства как остава равнодушен към всичко това. Той се смее, наистина се смее. Всички те могат да вървят по дяволите!

— Е, а какво мислеше той за хапането?

Усмивката на Харисън: „Разбрах ти номера, приятелю“, застива. Неговите рефлекси не са достатъчно бързи, за да понесат този внезапен обрат.

— Хапането? Не зная.

— Е, той не е могъл да мисли много за това. Едно хубаво, здраво ухапване до кръв: нищо по-добро. Разбира се, аз виждам как ти би се затруднил с тия два изкуствени зъба.

— Изкуствени зъби ли имаш, Рони? — възкликва Маргърит. — Колко интересно! Никога не си казвал!

— Разбира се, че има — прекъсва я Заека. — Вие не смятате, нали, че тия два клавиша от пиано са негови? Те дори не подхождат много на другите.

Харисън стисва устни, но не е в състояние да изостави тази принудена усмивка и тя силно изопва лицето му. Говорът му също е затруднен.

— Знаеш ли, в Тексас ходехме на едно място — казва Заека, — където имаше едно момиче, чийто задник беше хапан толкова много, че приличаше на парче стар картон, и то след като го е валял дъжд. Това е всичко, което тя правеше. Иначе беше девствена.

Той оглежда присъстващите; Рут леко клати глава, едно кратко поклащане, сякаш иска да каже: „Не, Заеко“, и това изглежда много тъжно, толкова тъжно, че тънък лек пласт от песъчинки се спуска върху настроението му и го покрива.

Харисън казва:

— Това прилича на историята за оная проститутка, която имала най-голямата… ах, вие не искате да чуете това, нали?

— Разбира се. Продължавай — кимва Рут.

— Е, това момче, вие разбирате, успя да изгуби, хм… своя инструмент по време на работа.

Лицето на Харисън се издува в колебливата светлина. Ръцете му започват да обясняват. Заека смята, че този човек прави сделки пет пъти на ден или нещо подобно. Пита се какво ли продава; идеи може би, не нещо така осезаемо като машинката за белене Меджи пийл — „… да я вмъкне до лакът, после до рамото и след това да пъхне цялата си глава в нея, гърдите си, да започне да пълзи в този тунел…“. Добрата стара Меджи пийл, мисли си Заека, той почти чувства една в ръката си. Дръжката й беше в три цвята: тюркоазен, аленочервен и златист. Чудното при тая машинка беше, че наистина правеше това, което разправяха, действително белеше чисто и бързо кората на репите и плодовете — „… съзира този другия и казва: «Хей, виждал ли си…»“.

Рут седи там смирена и той с ужас предполага, че в мислите й няма разлика между Харисън и него и в това отношение; има ли изобщо разлика? Всичко вътре в това заведение се размива и започва да играе, червено като вътрешността на някакъв стомах, в който всички те се смилат…

— А другият казва: „Белачка, по дяволите! Аз съм тук от три седмици, за да продам мотоциклета си!“ — Харисън, очаквайки да се присъединят към смеха, поглежда нагоре в тишината. — Той не е успял да го продаде!

— Това е много странно! — казва Маргърит.

Кожата на Заека е хладна и лепкава под дрехите; затова при отварянето на вратата зад него го полазват тръпки. Харисън възкликва:

— Хей, това не е ли сестра ти?

Рут вдига поглед от питието си.

— Тя ли е?

Той не казва нищо, а тя добавя:

— Имат един и същ конски вид.

Един мигновен поглед отговаря на Заека.

Мириам и нейният кавалер за щастие са отминали навътре в заведението, отминали са тяхната маса и търсят някое празно сепаре. Заведението има клинообразна форма и се разширява от входа. Барът е в центъра, а от двете страни има по една пътека за сепаретата. Младата двойка се упътва към отсрещната пътека. Мим носи блестящо бели обувки с много високи токове. Момчето с нея има вълниста руса коса, подстригана точно на такава дължина, за да се сресва, и стеснително кафяво, почерняло от слънцето лице, някак си „купен“ тен. То сякаш казва: „Тази зима бях на юг“.

— Това ваша сестра ли е? — пита Маргърит. — Прелестна е! Вие двамата сигурно не приличате на един и същ родител.

— Откъде я познаваш? — пита Заека Харисън.

— О! — Ръката му махва неуверено, сякаш върховете на пръстите му се хлъзват във въздуха по някаква ивица от мазнина. — Навърта се насам.

Инстинктът на Заека отначало му подсказваше да замръзне на мястото си, но намекът на Харисън, че тя скитосва, го кара да стане, да пресече оранжевия тухлен под и да тръгне към бара.

— Мим!

— А, здравей!

— Какво правиш тук?

Тя каза на момчето с нея:

— Това е брат ми. Връща се от умрелите.

— Здравей, голям братко!

Заека не харесва момчето, което казва това, той не харесва начина, по който хлапакът е седнал от вътрешната страна на сепарето, а Мим от външната на мястото на мъжа. Не харесва цялото това отношение към нещата, което Мим му демонстрира. Хлапакът е със сако на райета от индийски лен и тясна връзка, като изглежда съвсем невинен, едва ли не момченце от подготвителния клас. Устните му са много дебели. Мим не назовава името му.

— Хари, татко и мама непрекъснато се карат заради тебе.

— Е, ако знаеха, че ти си в такъв вертеп, щяха да имат и друга тема за разговор.

— Не е толкова лошо за тоя район на града.

— Вони. Защо ти и малкият не се разкарате?

— Кажи! Кой заповядва тук? — пита хлапакът, като изтегля нагоре рамене, правейки устните си по-дебели.

Хари закача с пръст раираната вратовръзка на хлапака и я перва. Тя отскача нагоре и го удря по дебелата уста, от което неговото маникюрено лице леко потъмнява. Той се опитва да се изправи, а Заека слага ръка върху чистичката му тясна глава, натиска го обратно надолу и излиза, чувствайки все още с края на пръстите си твърдата глава на хлапака. Зад гърба си той чува най-сладкия звук, който е чул тази вечер; сестра му викаше:

— Хари!

Той има толкова добър слух, че когато минава край бара, дочува как малкият й обяснява с дрезгав от страх глас.

— Той е влюбен в тебе.

Когато се връща на масата, Заека казва:

— Хайде, Рут! Качвай се на мотоциклета си!

Тя протестира:

— Но тук ми е хубаво…

— Хайде!

Тя се раздвижва, за да събере нещата си, а Харисън, след като се оглежда, двоумейки се, излиза от сепарето, за да й позволи да стане. Той застава до Заека, а последният, под влиянието на някакъв подтик, слага ръка върху непопълненото псевдопринстънско рамо на Рони.

В сравнение с хлапака на Мим той му харесва.

— Ти си прав, Рони — казва му той. — Ти беше истински конструктор на играта!

Излиза противно, но имаше добри намерения заради стария тим.

Харисън, прекалено муден, за да схване това, което той иска да каже, блъсва ръката му и казва:

— Кога ще поумнееш?

Онази отвратителна история, която той му бе разказал, го бе изкарала от нерви.

Навън по топлите от лятото стълби на заведението Заека започва да се смее. „За да продам мотоциклета си“ — възкликва той и продължава: „Ха, ха, ха — а-а!“ — под неоновата светлина.

Рут няма никакво настроение да гледа това.

Ти си глупак! — казва тя.

Той се дразни, че тя е толкова глупава, за да не забележи, че всъщност той наистина е разярен. Начинът, по който тя тръсна глава, искайки да каже „не“, когато запушваше устата на Харисън, го ядоса; мисълта му отново се връща към това, всяка минута и всеки път то му засяда в гърлото. Той е ядосан за толкова много неща, че не знае откъде да започне; единственото нещо, което му е ясно, е, че има намерение да я прати по дяволите.

— Значи, ти и това копеле ходихте заедно до Атлантик сити?

— Защо да е копеле?

— Е, той не е, аз съм копеле.

— Не съм казала, че си.

— Каза го. Вътре точно това каза.

— Това беше само израз… Един нежен израз, макар че не зная защо.

— Не знаеш…

— Не, не зная. Ти виждаш сестра си да влиза с някакво приятелче и фактически се напикаваш в гащите.

— Видя ли тоя мухльо, с когото тя беше?

— Че какво му беше? — възразява Рут. — Изглеждаше ол райт!

— Точно както всеки ти изглежда ол райт, нали?

— Е, аз не разбирам какво правиш ти, обикаляйки като някакъв всемогъщ съдия.

— Да, уважаема, точно както всичко с косми под мишницата на тебе ти изглежда ол райт!

Те вървят нагоре по Уорън авеню. Тяхното жилище е седем блока по-нататък. Хората са насядали по стъпалата в топлата вечер; разговорът им в тоя смисъл е публичен и те се стремят да говорят тихо.

— Момче, ако срещата със сестра ти ти се отразява така, аз се радвам, че не сме женени.

— Защо говориш за това?

— За какво?

— За женитбата.

— Та нали ти… не си ли спомняш… първата вечер говори за това и целуна пръста ми с пръстена.

— Това беше хубава вечер.

— Добре тогава.

— „Добре тогава“ е нищо.

Заека чувства, че е действал от ъгъл, от който не може да я прати по дяволите, без да я изостави, без да заличи сладките неща. Но всъщност тя направи това, като го заведе в онова вонящо място.

— Ти започна с Харисън, така ли?

— Мисля, че да.

— Мислиш. Не знаеш ли?

— Казах, да.

— И колко още други?

— Не зная.

— Стотина?

— Това е тъп въпрос.

— Защо да е тъп?

— То е като да питаш колко пъти си бил на кино!

— Те са горе-долу същото за тебе, така ли?

— Не, те не са същото, но аз не виждам какво значение има броят. Ти знаеше каква съм.

— Не съм сигурен дали съм знаел. Ти си била истинска курва.

— Аз вземах малко пари. Казах ти го. Имах няколко приятели, когато работех като стенографка, и те имаха приятели… и аз загубих работата си заради това, което се говореше, може би, не зная… и… някои по-възрастни мъже взеха моя номер, предполагам от Маргърит, не зная. Това е минало. Но ако то означава, че си омърсен или нещо такова, то… много омъжени жени са го правили много по-често от мене.

— Позирала ли си за картини?

— Искаш да кажеш на хлапаци от колежа? Не.

— Имала ли си вземане-даване с момченца?

— Виж, може би трябва да си кажем сбогом.

При мисълта за това брадичката й се отпуска, очите й парят и тя го ненавижда прекалено много, за да сподели тайната си. Тайната й вътре в нея като че няма никаква връзка с него, това едро тяло, което се движи тромаво до нея под уличните лампи, бледен като привидение, очакващ да чуе думите, които щяха да го нашибат като камшици. С мъжете е така, те придават особено значение на казаното. Заека й изглежда друг човек, с тая разлика, че в неведението си той се беше свързал с нея и тя не може да го остави и да си отиде. С унизителна признателност тя го чува да казва:

— Не, не искам да кажа „сбогом“. Искам само отговор на един мой въпрос.

— Отговорът на твоя въпрос е „да“.

— Харисън?

— Защо Харисън има толкова голямо значение за теб?

— Защото той вони. И ако Харисън е същото за тебе, каквото съм и аз, то и аз тогава воня.

Те понякога са еднакви за нея — фактически тя би предпочела Харисън само за разнообразие, само затова че той не настоява да е най-великото нещо, което изобщо е съществувало, но тя лъже.

— Ти съвсем не си същото за мене. Ти не си в същата лига.

— Е, аз изпитах доста странно чувство, когато седях там срещу вас в ресторанта. Всъщност какво точно си правила с него?

— О, не зная какво се прави. Правиш любов, опитваш се да станеш близък с някого.

— Добре, би ли направила с мене всичко, което си правила с него?

Кожата й изтръпва от това по много особен начин, свива се така, че тялото й се чувства изцедено и отвратено отвътре.

— Щом искаш това от мене.

Откакто живееше с него, нейната стара кожа е като изопната.

Начинът, по който той се успокоява, е просто детински. Предните му зъби блясват щастливо.

— Само веднъж — обещава той. — Честна дума. Никога няма да искам от тебе това пак.

Опитва се да я прегърне, но тя се отдръпва. Единствената й надежда е, че няма да говорят повече за това. Горе в апартамента той пита тъжно:

— Готова ли си?

Тя е поразена от безпомощността в неговата поза; в тъмнината, към която нейните очи не са привикнали, той й се вижда като мъжки костюм, увиснал на широката бяла топка на неговото лице.

Тя пита:

— Уверен ли си, че трябва да говорим все за едно и също нещо?

— А за какво мислиш, че трябва да говорим?

Той е прекалено изтънчен, за да произнесе думите. Тя казва:

— Добре.

— Веднага — настоява той.

— Без всякакво чувство. Ти просто го искаш.

— Аха… Толкова ли е ужасно за тебе?

Този проблясък от нейния нежен заек я окуражава.

— Мога ли да попитам какво съм направила?

— Не ми хареса начинът, по който се държа тази вечер.

— А как се държах?

— Като такава, каквато си била.

— Не съм имала такова намерение.

— Точно така. Тази вечер те видях по този начин, почувствах стена между нас и това е единственият път да се мине през нея.

— Това е доста хитро. Ти просто наистина го искаш.

Тя жадува да се нахвърли отгоре му с юмруци, да му каже да се маха. Но това време е минало. Той повтаря:

— Толкова ли е ужасно за тебе?

— Добре, ужасно е, понеже ти мислиш, че е.

— Може би не мисля така.

— Виж, аз те обичах.

— Добре, и аз те обичах.

— А сега?

— Не зная. Искам да се успокоя.

Сега пак тия проклети сълзи. Опитва се да избърза с думите си, преди гласът й да се разтроши.

— Това е мило от твоя страна. Това е героично.

— Не бъди толкова хитра! Слушай! Тази вечер ти се обърна срещу мен. Имам нужда да те видя на колене.

— Е, само това…

— Не. Не е само това.

Двете високи чаши дайкири бяха беден експеримент; тя иска да спи и езикът й чувства кисел вкус. Усеща в стомаха си необходимостта да го задържи и се пита: „Дали това ще го уплаши? Няма ли това да убие нея в него?“.

— Ако го направя, какво ще докаже това?

— Ще докаже, че си моя.

— Да си сваля ли дрехите?

— Разбира се.

Той съблича своите бързо и ловко и застава до тъмната стена с великолепното си тяло. Навежда се сковано, вдига едната си ръка и я окачва на рамото си, не знаейки какво да прави с нея. Цялата му стеснителна поза има тия криле на напрежението, сякаш той е ангел, очакващ някаква вест. Когато смъква и последната си дреха, нейните ръце, докосвайки страните й, усещат студ. През последния месец на нея постоянно й беше студено; температурата й спадаше или нещо подобно. В засилващата се светлина той леко се отмества. Тя затваря очи и си казва: „Те не са толкова отвратителни. Не са“.

Бележки

[1] Сладко газирано питие, подправено с джинджифил — Б.пр.

[2] Спортна асоциация, обединяваща тимовете на източните колежи в САЩ. — Б.пр.

[3] Презрително прозвище за италианец емигрант. — Б.пр.

[4] Запалка. — Б.пр.