Джон Ъпдайк
Заеко, бягай (12)

Правият път излиза гладък. Оказва се, че господин Спрингър е плащал наема за апартамента през цялото време; личен приятел е на собственика и беше уредил този въпрос, без да безпокои дъщеря си. Той винаги бе имал предчувствието, че Хари ще се върне, но не искаше да го изрази, за да не бъде опроверган. Хари и Нелсън се настаняват в апартамента и се заемат с домакинството. Заека има дарба за това; чувството за праха, всмукван от прахосмукачката през платнения маркуч в един книжен мях, който, щом се препълни със сплъстени сиви валма, ще изхвърли капака на електро лукса — също като джентълмен, който си сваля шапката, — му доставя удоволствие. Неслучайно се беше заловил с тая работа, да рекламира машинката за белене Меджи пийл; той има някаква особена слабост към тия малки изобретения на цивилизацията, малки точила, машинки за рязане, различни поставки.

Може би по-голямото дете трябва винаги да е момиче; Мим, която се роди след него, никога не бе оставена под непосредственото въздействие на сияйната същност на кухнята, а винаги беше в неговата сянка по отношение на домакинската работа и недоволстваше, че й се отнема нейният дял, който, в края на краищата, стана по-голям, защото все пак той беше момче. Той предполага, че с Нелсън и Ребека ще бъде същото.

Нелсън е помощ. Още няма три годинки, но може да върши някои работи, за които не е необходимо да излиза от стаята. Детето разбира, че неговите играчки са свързани с кошницата от един бушел и се чувства щастливо, когато има чистота, ред и светлина. Юнският бриз въздиша по стъклата на затворените от толкова време прозорци. Слънцето посипва мрежата със стотици искрящи T и L. Зад прозорците Уилбър стрийт се спуска изведнъж надолу. Плоските засмолени ламаринени покриви на техните съседи, напукани от атмосферните влияния, лъщят с тайнствените извивки на камъка, с книжки от бонбони и един басейн от стъклени люспи, разни боклуци, които трябва да са паднали от облаците или пък са пренесени от птиците на тази улица в небето, засадена с телевизионни антени и покрити комини, високи противопожарни кранове. Три такива покрива има на долната страна, наклонени като тераси за дренаж, три широки мръсни стъпала, водещи до една пропаст, под която започват по-хубавите къщи, крепости от мазилка и тухли, масивни, с веранди, с тавански прозорци на капандурите и гръмоотводи, закриляни от иглолистни дървета, охранявани от договори с банки и адвокатски фирми. Беше странно, че над тях бяха поставили цял ред жилищни блокове; растителността наоколо им беше като украшение.

Но в град, построен на фона на планина, височината беше прекалено обикновено нещо, за да бъде ценена; над всички тия къщи се издига дивият хребет с гората, като мрачни бордеи, отделена от хубавата част на града с ивици от непавирани улички, изоставени фермерски къщи, гробища и няколко реда нови квартали. Уилбър стрийт беше павирана по протежение на един блок край вратата на Заека. След това тя ставаше улица от кал и чакъл между две къси редици от фермерски къщи в различни цветове, построени през 1953 върху скъперническата червеникава земя, която дори и сега дава оскъдна поддръжка на стръковете трева, които я изпъстрят. Местността става още по-стръмна и започват горите.

През прозорците насреща Заека вижда другата част на града, отвъд която се простира широката фермерска долина с нейното игрище за голф. Той мисли: „Моята долина, моят дом“.

Изцапаните стени в зелени книжни тапети, разхвърляните килими, чиито ъгли са подвити, гардеробът, вратата, която се удря о телевизора, отсъствали за неговите сетива с месеци, се върнаха с неочаквана сила. Всяко ъгълче се свързва с един кът от неговото съзнание; всяка пролука, всяка несиметричност в боята съответства на една резка в неговия мозък. Това придава друго измерение на старанието, с което той почиства къщата.

Под канапето и столовете, зад вратите и краката на кухненските шкафове той намира части от стари играчки, което доставя удоволствие на Нелсън. Детето има съвършена памет за всичко, което е негова собственост.

— Баба ми даде това.

Той държи едно пате от пластмаса, което бе останало без колела.

— Тя ли?

— Да. Баба ми го даде.

— О, не е ли много мило от страна на баба?

— Да.

— Знаеш ли какво?

— Какво?

— Баба е майката на мама.

— Да. А къде е мама?

— В болницата.

— В бон-ницата? Ще се вълне ли в петък?

— Точно така. Тя ще се върне в петък. Ще се зарадва ли, като види колко хубаво сме изчистили всичко?

— Да-а. Татко в бон-ницата?

— Не. Татко не е бил в болницата. Татко беше далече.

— Татко далече? — очите на момчето се разширяват и устата му увисва отворена, докато се взира в понятието си за „далече“.

Гласът му се понижава от сериозността на това „много, много далече“. Ръцете му се разтварят, за да измерят дължината, доколкото изобщо пръстите му могат да се опънат назад. Това е най-дългото разстояние, което той може да измери.

— Но сега татко не е далече, нали?

— Не.

Той взема Нелсън със себе си в колата в деня, когато отива да каже на госпожа Смит, че напуска работата в нейната градина. Старият Спрингър му беше предложил работа в един от своите хайърлоти^[1].

Рододендроните край скърцащата под краката алея изглеждат прашни и сухи с няколко кафяви букета все още забодени в клоните им, до новите светлозелени листа на палмите.

Самата госпожа Смит идва до вратата.

— Да, да — повтаря напевно тя, нейното кафяво лице сияе.

— Госпожо Смит, това е Нелсън, моят син.

— Да, да, здравей, Нелсън! Ти имаш главата на баща си. Тя потупва малката главичка с изсушената си като тютюнев лист ръка. — Сега, чакайте да помисля. Къде ли сложих бонбониерата със старите бонбони? Нелсън яде бонбони, нали?

— Мисля малко, но не ги търсете.

— Ще ги намеря, щом поискам. Лошото с вас, млади човече, бе, че вие никога не ми гласувахте доверие за каквото и да било.

Тя тръгва, но се олюлява и се хваща с едната си ръка за предницата на роклята, а с другата проучва въздуха, като че ли отмята паяжини.

Докато тя е вън от стаята, той и Нелсън стоят, загледани във високия таван на тоя салон, във високите прозорци с вертикални пръчки, тънки като тебеширени линии, през чиито стъкла, някои от които са оцветени в бледолилаво, те виждат боровете и кипарисите, наредени като пазачи в далечния край на имението. По лъскавите стени висят картини. На едната, в тъмни тонове, се вижда жена, загърната в лента от коприна, очевидно в спор за нещо, което се долавя от начина, по който е размахала ръце; до нея стои голям лебед, готов да полети.

На друга стена виси портрет на млада жена в черна вечерна рокля, седнала нетърпеливо на тапициран стол. Лицето й, макар и квадратно, е хубаво, с триъгълно чело от прическата. Закръглени бели ръце се вият в скута й.

Заека се приближава да я разгледа по-добре. Тя има оная малка пълна горна устна, която придава такова очарование на едно момиче. Начинът, по който устната е повдигната, за да позволи да се появи между устата една тъмна празнинка. Повдигната като най-горния лист на един цвят. И в нея цялата се долавя някаква готовност… Има чувството, че тя всеки миг ще стане от стола и ще пристъпи към него, смръщила триъгълното си чело.

Госпожа Смит се връща с една тъмночервена стъклена топка с дръжка отдолу, подобно на винена чаша, и като го вижда къде гледа, казва:

— Това, срещу което винаги съм протестирала, е защо той трябваше да ме направи да изглеждам толкова раздразнителна! Аз никак не го харесвах и той го знаеше. Един хитър дребен италианец. Мислеше си, че познава жените. Ето.

Тя е отишла до Нелсън с бонбониерата.

— Опитай едно от тия. Те са стари, но хубави, както много стари неща на тоя свят.

Тя вдига капака, полусфера от тюркоазено стъкло с топка, и я държи с трепереща ръка. Нелсън ги гледа, Заека му кимва да продължи и той избира един бонбон, увит в цветен станиол.

— Няма да го харесаш — казва му Заека. — Има вътре черешка.

— Ш-ш-шт! — казва госпожа Смит. — Нека малкият си вземе това, което му харесва.

Бедното дете продължава да гледа и накрая взема един бонбон, пленено от станиола.

— Госпожо Смит — започва Заека, — не зная дали преподобният Екълс ви е казал, но моето положение някак си се промени и аз трябваше да започна друга работа. Няма да помагам повече тук. Искрено съжалявам.

— Да, да — повтаря тя, като наблюдава с интерес как Нелсън си играе със станиола.

— Тази работа за мене беше наистина радост — продължава той. — Беше нещо като рая, както е казала оная жена.

— О, оная глупава Алма Фостър — възкликва госпожа Смит. — Със своето червило почти до носа. Никога няма да я забравя, бедната душа. Никакъв мозък в главата й. Тук, дете! Дай го на госпожа Смит.

Тя оставя бонбониерата върху кръгла мраморна маса, на която има само една ориенталска ваза, пълна с божури, взема бонбона от Нелсън и с припряно движение на пръстите разгъва книжката. Детето стои до нея, гледайки с отворена уста; тя колебливо отпуска надолу ръка и пъхва шоколадената топка между устничките му. С гънка на задоволство по едната си буза тя се обръща, оставя станиола върху масата и казва на Заека:

— Е, Хари. Поне оправихме рододендроните.

— Вярно. Оправихме ги.

— Зная, че това е зарадвало моя Хари, където и да е.

Нелсън отхапва бонбона през появилия се сироп от черешата и устата му се гърчи, отворена от ужас. Една лига от кафяво потича от единия ъгъл, а очите му стрелкат наоколо из изрядно чистата гостна стая.

Заека поднася шепата си към него, детето идва и мълчаливо изплюва кашата в нея, парченца от шоколадовата обвивка, точещ се топъл сироп и разчупената череша.

Госпожа Смит не вижда нищо от това. Очите й със своите прозрачни ириси от напукан кристал се впиват в очите на Хари, докато казва:

— За мене е свещен дълг да поддържам градината на Хари.

— Уверен съм, че ще намерите някой друг. Ваканцията започна; това ще е отлична работа за някой гимназист.

— Не — отвръща тя. — Не искам да мисля за това. Няма да бъда тук следващата година, за да видя как цъфтят отново рододендроните. Вие ми продължихте живота, Хари; това е истината; вие го продължихте. През цялата зима аз се борих с гроба и тогава, през април, като погледнах през прозореца навън, там беше този строен млад мъж, който гореше моите стари стъбла, и аз разбрах, че животът не ме е напуснал. Това е, което вие имате, Хари: живот. Това е необикновен дар и аз не зная как смятате да го използвате, но мисля, че това е единственият дар, който ние получаваме, и това е един чудесен дар.

Нейните кристални очи са потопени в някаква течност, по-гъста от сълзите, и тя стиска ръцете му над лактите с твърдите си кафяви нокти.

— Хубав, силен, млади човече — прошепва тя и очите й отново се връщат на фокус, като прибавя, — вие имате един горд син; грижете се…

Тя сигурно иска да каже, че той трябва да се гордее със своя син и да се грижи за него. Той е развълнуван от нейната прегръдка; иска да й отвърне със същото и дори изстена „не“, когато тя заговори за смъртта. Но дясната му ръка е пълна с разтопената каша от шоколада и той стои безпомощен и неподвижен, чувайки разтреперания й глас:

— Сбогом! Желая ви само добро. Желая ви добро.

През седмицата, която последва тази благословия, той и Нелсън са често щастливи. Те отиват на разходка из града. Един ден гледаха бейзболен мач, който се игра на игрището в гимназията от мъже с тъмни набръчкани лица, приличащи на фабрични работници, облечени в крещящи екипи от ватена фланела; единият тим, носещ името на пожарна команда, а другият — името на спортния клуб „Съншайн“, същите екипи, предполага той, които видя да висят в мансардата, когато спа у Тотеро. Броят на зрителите, които седяха по изпочупените пейки, не е по-голям от броя на играчите. Навсякъде зад пейките и оттатък оградата от мрежа и тръби хлапаци по гуменки се боричкат, тичат и спорят.

Той и Нелсън гледат няколко подавания, докато слънцето се спуска зад дърветата. То залива Заека с отдавна позната тъничка като хартия топлина, полегатите лъчи на слънцето по бузите му, пръснатата не внимаваща тълпа, нестройните високи крясъци, струите прах по жълтото игрище, момичетата по шорти, които се разхождат наоколо с шоколадови сладоледи. Кафяви младежки крака, закръглени в глезена и гладки в бедрата. Те знаят толкова много, поне техните кожи знаят. Момчета на тяхна възраст, мършави пръчки в дочени дрехи и кецове, спорят разгорещено дали Уилямс е свършен. Ментл е 10000 пъти по-добър. Уилямс е 10000000 пъти по-добър!

С Нелсън си разделят една портокалова сода, която купуват от мъж в престилка с инициали на клуба на бустерите^[2], разтворил сандъчето си на сянка. От отделението на сладоледа се чувства как сухият лед се изпарява, запушалката на портокаловата сода прави ф-ф-п, когато я издърпват. Изкуствената сладост изпълва сърцето му. Нелсън разсипва содата по гърдите си, опитвайки се да я поеме с устните.

Друг ден те отиват до спортната площадка. Нелсън се бои от люлките. Заека му казва да се държи здраво и го бута много внимателно отпред, така че детето да може да гледа. Смях, молби „мене долу“. Започва да вика „мене долу, мене долу, та-а-тко“.

Ровенето в пясъка причинява на Заека леко главоболие. Горе в павилиона каучуковото думкане на руфбола и тракането на шахматистите оживяват в паметта му и забранения мирис на тясната пластмасова лента, с която се обвиват гривните, и вагончетата на детските железнички, и лепненето, и потта по дръжките на спортните уреди; всичко това се заличава от един бриз, примесен с детски гласове.

Той чувства истината: това, което си е отишло от твоя живот, си е отишло безвъзвратно, колкото и да го търсиш, не можеш да го зърнеш. С никакво тичане не можеш да го стигнеш. То беше тук, под града, в тия миризми и тия гласове, завинаги останало зад него. Най-доброто, което може да направи, е да се подчини на вселената и да даде на Нелсън възможността да мине през нея, както направи той доста необмислено.

Всичко свършва, когато платим на природата нейния откуп, като създадем деца за нея. Тогава тя ни ликвидира и ние се превръщаме първо отвътре, а после и отвън в смет. Стъбла на цветя.

Те посещават баба Спрингър. Детето се радва. Нелсън я обича и това кара Заека също да я обича. Въпреки че тя се опитва да започне отново сражението с него, той се отказва от борбата, просто приема всичко. Да, бил е мекушав, глупак, държал се е ужасно, щастлив е, че не е в затвора. Фактически в нейните нападки няма истинско жило. Първо Нелсън е там; второ, тя изпитва облекчение, че той се е върнал, и се страхува да не го пропъди. Трето, родителите на жена ти не могат да се нахвърлят върху тебе, както твоите собствени родители. Те остават отвън, независимо от това колко силно чукат, и има нещо успокояващо и дори смешно у тях.

Той и старата седят на остъклената слънчева веранда и пият леден чай; нейните бинтовани крака са вдигнати върху една табуретка и леките охкания, когато премества тежестта си, го карат да се усмихва. Струва му се, като че ли е на гости у някаква глупава приятелка.

Нелсън и Били Фознахт са вътре в къщата и си играят тихо. Те са прекалено тихи. Госпожа Спрингър иска да види какво се е случило, но не иска да движи краката си; в своето страдание тя започва да се оплаква какво грубо, невъзпитано дете е малкият Били Фознахт, а от това скача и на майката на детето. Госпожа Спрингър не й се доверява много; не само поради тъмните очила, макар че смята това за смешна превземка, но и за цялото отвратително държане на младата жена, за начина, по който идваше да си говорят с Дженис само защото това й изглеждаше твърде сочна клюка.

— Да, тя идваше толкова често, че аз повече трябваше да се грижа за Нелсън, отколкото Дженис; при тия две деца всеки ден на кино като ученички от гимназията, които нямат отговорността на майки.

Всъщност Заека знае от училище, че Пеги Фознахт, тогава Пеги Гринг, носи тъмни очила, защото е с необикновени, излагащи пердета на очите. А Екълс му беше казал, че компанията й е голяма утеха за Дженис през трудния период, сега вече отминал.

Но той не прави нито едно от тия възражения: слуша доволен, зарадван от това, че са единни с госпожа Спрингър, че и двамата са срещу света.

Парченцата лед в ледения чай се стопяват, като правят питието двойно по-приятно; думите на неговата тъща минават през ушите му като непрестанно ромолящ поток. Приспан, той позволява на клепачите си да се отпуснат и по лицето му пропълзява усмивка; сам, той спи лошо нощем и сега задрямва на тревистия простор на деня, блажено отпуснал се и приютил се най-после на истинския бряг.

Съвсем друго е в дома на неговите родители. Той и Нелсън отиват веднъж там. Майка му е ядосана за нещо; нейният гняв го удря по ноздрите още от вратата, както когато се посипва прах. Къщата изглежда овехтяла и малка след тази на Спрингърови. Какво й е? Той мисли, че тя винаги е била на негова страна и внезапен порив да се довери и да сподели й разказва колко чудесни били Спрингърови, как госпожа Спрингър е всъщност много сърдечна и, изглежда, му е простила всичко, как господин Спрингър е плащал наема за техния апартамент и сега му е обещал работа. Ще продава коли в един от неговите хайърлоти. Той е собственик на четири такива в Брюър и околността; Заека не е имал представа, че е толкова делови. Той наистина е нищожество, но поне преуспяло нищожество; във всеки случай той смята, че той, Хари Енгстръм, се е отървал доста леко.

Силно извитият нос и замъглените очила на майка му светят язвително. Нейното неодобрение го пронизва, щом се обърне от мивката. Отначало той си казва, че всъщност между тях никога не е имало истинска близост, но ако е така, тя трябва да е по-малко огорчена, защото именно сега той търси близостта й.

После мисли, че тя може би е отвратена, дето е спал с Рут и е извършил прелюбодеяние; с възрастта тя става все по-религиозна и вероятно смята, че той е на дванайсет години, но изведнъж, при едно леко разведряване на атмосферата, тя избухва и го пита рязко:

— А какво ще стане с това бедно момиче, с което ти живя в Брюър?

— С нея? О, тя може да се грижи за себе си. Тя не очакваше нищо.

Но той преглъща слюнката си, когато казва това. Фактът, че устата на майка му споменава Рут, прави живота му да изглежда напрегнат.

Устата й изтънява и тя отговаря с неестествено тръскане на главата:

— Не казвам нищо, Хари. Не казвам нито дума.

Но, разбира се, тя казва твърде много, само че той не разбира какво точно. От начина, по който се отнася с Нелсън, проличава нещо. Тя, все едно че не го забелязва, не му предлага играчки, не го прегръща, само казва:

— Здравей, Нелсън! — от лекото кимване очилата й святкат в бели кръгове.

След сърдечността на госпожа Спрингър тази студенина изглежда брутална. Нелсън я чувства. Той стои притихнал и угнетен и се обляга в краката на баща си.

Сега Заека не знае какво измъчва неговата майка, но положително тя не бива да си го изкарва от едно двегодишно дете. Той никога не е чул някоя баба да постъпва така. Наистина самото присъствие на детето не им позволява да разговарят както са свикнали, т.е. майка му да му разправя нещо смешно, което се е случило у съседите, и те да продължават да разговарят за него, тъй както бе свикнал като малко момче, как е играл баскетбол целия следобед, дори и след като се е стъмнило, и винаги е наглеждал Мим. Обстоятелството, че Нелсън е наполовина Спрингър, сякаш убива всичко това. За миг той престава да обича майка си; трябва да си безумен, за да се отнасяш презрително с едно малко дете, което едва се е научило да говори. Той иска да й каже: „Какво във всеки случай означава всичко това? Ти се държиш така, като че ли аз съм преминал на другата страна. Постъпваш глупаво. Не знаеш ли, че това е правилната страна, и защо не ме похвалиш?“.

Но той не казва това; може да й съперничи по упоритост; изобщо не й казва нищо, след като онова, което й разправи, какви добри хора са Спрингърови, няма успех. Той просто виси там, той и Нелсън, който търкаля един лимон нагоре-надолу из кухнята. Когато лимонът се търкулва в краката на майка му, Нелсън трябва да го вземе, но не иска. Мълчанието кара Заека да се черви, дали за себе си или за нея, не знае.

Когато баща му се връща вкъщи, не става много по-добре. Старият човек не е ядосан, но той поглежда Хари така, сякаш че там изобщо няма нищо. Неговата уморена гърбица и мръсните му нокти дразнят сина му; като че ли преднамерено е състарил всички тях. Защо не си сложи изкуствени зъби, които да са му по мярка? Устата му работи като уста на стара жена. Но поне едно, баща му отдава известно внимание на Нелсън, който, обнадежден, търкаля лимона към него. Той го връща.

— Смяташ да играеш на топка като татко си?

— Той не може, Ърл — намесва се мама и Заека се радва да чуе гласа й; мисли, че ледът се е пропукал, когато изведнъж тя казва: — Той има малките ръце на Спрингърови!

Тия думи, твърди като стомана, вдигат цяла вихрушка от искри в сърцето на Заека.

— Е, има ги, да! — казва той и съжалява, че е попаднал в капан.

Не би трябвало да е от значение колко големи са ръцете на Нелсън. А сега той открива, че има значение: той не иска момчето да има ръцете на майка му и ако иска — и ако майка му е забелязала, че може би иска, — харесва детето малко по-малко. Той харесва детето малко по-малко, но мрази майка си, че го кара да чувства това. Сякаш тя иска да повали всичко, дори и то да се обърне срещу нея. И той се възхищава на това, на нейното желание да я намрази, щом вече получи известие от нея. Но той отхвърля това известие. Чувства го като сондиране в своето сърце и го отхвърля. Не иска да го приеме. Не иска да я чуе тя да казва друга дума. Просто иска да се махне с малкото останала обич към нея.

На вратата той пита баща си:

— Къде е Мим?

— Ние вече не виждаме много Мим — отвръща старият човек.

Неговите замъглени очи хлътват и той докосва джоба на ризата си, в който държи две химикалки и малък изцапан пакет с членски карти и книжа. През последните години баща му правеше такива малки пакетчета от разни неща, членски карти, книжа, рецепти и миниатюрни календари, които увиваше в каучукови връзки и пъхваше в различни джобове с нервността на възрастните.

Заека напуска своя стар дом угнетен, с чувството, че сърцето му е изместило центъра си.

Дните текат добре, щом Нелсън е буден. Но когато малкият заспи, когато личицето му се отпусне в съня и започне да вдишва и издишва през безпомощните устнички, които утаяват малко слюнка върху чаршафа в детското креватче, и косите му се разперват на хубави кичури, и прекрасната кожа на неговите пълнички, отпуснати бузки, от които животът е изтеглен, лежи, запечатана под сънната руменина, тогава у Хари се отваря една стара рана и той чувства страх. Сънят на детето е толкова тежък, че Хари се бои да не разкъса мембраната на живота и детето да потъне в забрава. Понякога той пресяга с ръка в креватчето и повдига телцето на детето само за да се увери, че то е топло, и да чуе замотания протест в отговор на мятащите се отпуснати крайници.

Той трополи из апартамента, като запалва всички лампи и телевизора, пиейки джинджърейл и прелиствайки стари броеве на „Лайф“, залавяйки се за всичко, за да запълни празнотата. Преди самият той да си легне, изправя Нелсън пред клозета, пуска крана и тупва опънатото голо задниче, докато струйката урина изскача от прекъснатия сън на детето и шурти на пресекулки в чинията на клозета. Тогава той увива една пелена около кръстчето на Нелсън, отнася го в креватчето му, самият той се натъкмява да прескочи дълбоката бездна между този час и момента, когато в мъхнатия поглед на утринното слънце момчето ще се яви, налято със сън, в мокрите вир-вода пелени до голямото легло, потупвайки баща си по лицето, за да провери дали все още спи. Понякога той идва в леглото и тогава лепкавата студена дреха, която Заека чувства неприятно с кожата си, е като на ново докосване до влажен, твърд бряг.

Времето между тия часове е напълно загубено за Заека. Но натрапчивостта на желанието му да се промъкне през него му действа като спирачка. Той лежи на диагонал, тъй че краката му да не висят от леглото, и се бори със заливащото го вътре в него чувство. Като неуправляема лодка той се стреми да не се удари пак о същите скали: безобразното държане на майка му, схващането на баща му за бягството му, мълчанието на Рут последния път, когато беше с нея, потискащото мълчание на майка му, какво ли я безпокои?

Той се обръща по корем и му се струва, че гледа надолу в едно бездънно море, надолу, надолу, където му махат остри канари, сред които не вижда никакъв изход. Добрата стара Рут в плувния басейн. Онова жалко нищожество Харисън, който изнудваше в стил: „Айви лийг“, кучият му син! Слабата, малка, мръсна ръка на Маргърит, която перна Тотеро през устата, и самият Тотеро, който лежи сега там с мотаещ се език под възбудените застинали очи: Не. Не иска да мисли за това.

Преобръща се на гръб в горещото сухо легло и същото обезсърчаващо го чувство се връща неумолимо. Ще мисли за нещо приятно. Баскетболът и ябълковото вино в онова малко училище долу в края на областта, Ориол Хай, но това е толкова далечно, че не може да си спомни нищо повече от ябълковото вино и начина, по който тълпата седеше на самото игрище.

Рут в плувния басейн; как лежеше във водата без тежест, заобиколена от водата, хлъзгайки се назад през нея, със затворени очи, и после вън от водата, с кърпата, а той, гледайки краката й в скритите косми и след това лицето й, което лежеше до него грамадно, жълто и спокойно: мъртво. Не. Трябва да заличи Тотеро и Рут от своето съзнание и двамата му напомнят за смъртта. От една страна, те създават вакуум за смъртта, а от друга, заплахата от връщането на Дженис вкъщи нараства; това е, което го кара да се чувства разбит и несигурен. Въпреки че лежи сам, той се чувства обкръжен; всички тия хора го безпокоят, и то не толкова техните лица или думи, колкото тяхното безмълвно, смътно присъствие, издигащи се в тъмнината като подводни скали; и под всичко това като неясен далечен оглушителен тътен намигането на жената на Екълс. Това намигане! Какво беше то? Само една малка шега в бъркотията до вратата, след като детето слезе по гащички, а може би тя забеляза, че той гледа ноктите на краката й, едно малко щракане на окото, казващо „всичко хубаво по вашия път“, или… това беше една пролука от светлина в тъмна зала, казваща „влез“? Странно, умно, луничаво парче, той трябваше да я обладае. Това постоянно оглушително бучене, което го дразни, откакто тя поиска той наистина да я обладае; сянката на напиращите в сутиена й издутини. В стая, обляна от светлина, смъква шортите по детските бедра, закръглени задни части, две кълба от белота, увиснали в светлината; Фройд в боядисания в бяло салон, по чиито стени са закачени акварели, изобразяващи канали; ела ти, примитивен баща, каналите; тя седи на канапето, готова, сякаш две бели врати се разтварят… какъв хубав гръден кош имате, и ето, и ето, и ето.

Преобръща се пак и сухият чаршаф е като докосването на нейните неспокойни жадни ръце, и той прави това, което трябва да направи, с изопната опитна ръка, за да спре това оглушително бучене, за да се облекчи и да заспи. Сладката пяна на една жена. Той я има. Колко глупаво! Съжалява. Той слага буза до едно свежо място на възглавницата. Леко я докосва. Люси още не е свършила. Нейните бели контури преминават в мъгла като разнищена струна. Трябва да спи; мисълта за приближаващия се далечен бряг засяда като натрапчива буца в гърлото му. Да, ще мисли за приятни неща. От целия си живот, който си спомня, единственото място, живо в паметта му, където може да стои, без земята да се превръща в тъпкани от него лица, е оня паркинг пред закусвалнята в Западна Вирджиния, след като беше влязъл вътре и изпи чаша кафе. Оная нощ, когато кара с колата надолу. Спомня си планините около него като пръстен от хартиени изрезки на фона на лунно — избелялото синьо на нощното небе. Спомня си закусвалнята с нейните златисти прозорци, като прозорците на автобусите, които течаха от Маунт Джъдж към Брюър, когато беше дете и въздухът студен, но мек в началото на пролетта. Чува стъпките, потропващи зад него по асфалта, и вижда двойката, която тича към тяхната кола със сключени ръце. Едно от ония червенокоси момичета, които седяха вътре, с коси, увиснали като морски водорасли. И точно тук той като че направи погрешния завой. Може би трябваше да продължи и в това разнебитено състояние му се струва, че е продължил, че продължава, и като музикална нота, която през цялото това време звучи, му се струва, че пътува, макар да стои на едно и също място. На тази нота той се унася в сън.

Но се разбужда още преди да се е зазорило, чувствайки се пак разбит върху празното легло, със страха, че Нелсън е умрял. Той се опитва да се промъкне обратно в съня, който сънуваше, но неговият кошмарен страх се засилва и накрая става и отива да чуе дали малкият диша; после уринира с лека болка и се връща в леглото, чиито гънки първите раздвижвания на светлината гравират в черни линии. Той ляга върху тази мрежа и краде часа, останал му, преди момчето да дойде при него, гладно и изстинало.

В петък Дженис се връща вкъщи. През първите дни присъствието на бебето изпълва апартамента както малко сандъче с тамян изпълва църква. Ребека Джун лежи в плетена детска люлка от тръстика, боядисана в бяло и поставена на колелца. Когато Заека отива да я погледне, за да се увери, че тя е там, той я вижда някак неясна, като в мъгла, като че ли бебето още не е натрупало силата, която оформя един силует. Обърнатата й настрана бузка, лишена от ярката червенина, която той съзря в болницата, е пъстра: сива, жълта и синя, мраморна като дланите на ръцете му, когато му се повръща: когато Дженис кърми Ребека Джун, жълти петна избиват по гърдите й, като че ли в отговор на по-слабите отсенки на тоя цвят по кожата на бебето. Съчетанието от гърдата и лицето на бебето създава кълбовидна симетрия, към която двамата, той и Нелсън, искат да се присъединят.

Когато Ребека бозае, Нелсън се раздвижва, изкачва се по тях, пъхва пръстчетата си в цепката между устните на бебето и зърното на майка си и като му се скарат и го избутат настрана, започва да обикаля край леглото, пеейки си монотонно някакво изречение, което беше чул по телевизията: „Могъщата мишка е на пътя“.

Заека също обича да лежи до тях и да гледа как сръчно Дженис борави със своите издути гърди, бялата кожа е лъскава от изпъването. Тя пъхва дебелите зърна като някакво оръжие в сляпата набъбнала уста, която се отваря и стисва с бързината на птичка. „Оу!“ потръпва и се мръщи от болка Дженис и тогава жлезите в устните на бебето започват да бълбукат в тон с нейните млечни жлези; хармонията е постигната; нейното лице се отпуска в замираща, унила усмивка. Тя държи кърпа до другата гърда, попивайки излишното мляко. През тия първи дни, отпочинала и съвзела се в болницата, тя има повече мляко, отколкото бебето поема. Между кърменията от гърдите й тече мляко; корсажите на всичките й нощници имат по две лепкави петна.

Когато я вижда гола, съвсем гола, без да се смята ластичният колан, който придържа корема й, пристегнат и обръснат, подут и отпуснат, целият му стомах се бунтува при ужасната гледка от нейните гърди, високи и изпънати от напиращото в тях мляко, щръкнали от нейното тънко тяло като лъскав плод, прошарен със зелени жилки, с груби, пъстри върхове.

Нестабилна, превързана, Дженис се движи предпазливо, като че ли би могла да се разсипе, ако се разклати.

Макар за бебето да открива гърдите си без свян, те са инструменти, каквито са ръцете й. Тя все още се стеснява от погледа му и бърза да се покрие, ако той гледа прекалено откровено. Но той чувства разликата между сега и тогава, когато в началото се любеха, легнали един до друг на чуждото легло.

Сега тя е понякога небрежна; излиза гола от банята, оставя смъкнати чорапите си, докато се занимава с бебето, сякаш се смята с неочаквана признателност за някаква машина, бяла гъвкава машина за любов, раждане, кърмене.

Той също се отпуска, гъста, сладка любов натежава в гърдите му и той я желае — просто да я докосне, той знае, че тя е кървяща рана, но само да я докосне, само толкова, колкото да се освободи от своето мляко, давайки й го на нея.

Макар че в своята унесеност от етера говореше за правене на любов, в леглото тя се обръща настрани от него и спи тежко. Има нещо мрачно в това. Той й е прекалено признателен, прекалено горд с нея, за да не го приеме. Тази седмица някак си той я боготвори.

Екълс ги посещава и казва, че се надява да ги види в църква. Те се чувстват толкова задължени към него. Съгласяват се, че ще е хубаво, ако поне един от двамата отиде. Този един трябва да бъде Хари. Дженис не може: минали са девет дни, откакто излезе в неделя от болницата, и тя ходи с Хари до новата му работа и от понеделник се чувства изтощена, слаба и преуморена.

Хари с радост ще отиде в църквата на Екълс. Не само поради привързаността си към Екълс, макар че и заради това, но по-скоро защото се чувства преуспял, щастлив, блажен, опростен и иска да благодари.

Чувството му, че има един невидим свят, е инстинктивно и повечето от постъпките му, повече, отколкото всеки би могъл да предположи, представляват съгласуване с него.

Той облича новия сив костюм и излиза към единайсет без четвърт в една синя неделна утрин, един ден преди лятното равноденствие. Винаги завиждаше на тия хора, които отиваха на църква срещу жилището на Рут, и сега той е един от тях. Пред него е първият час от една седмица, когато няма да бъде с някой Спрингър — било Дженис вкъщи или баща й на работата. Работата в хайърлота е много лека, ако да лъжеш за тебе не е нещо особено. Към средата на следобеда той се чувства вече накрая на силите си. Виждаш как тия тъпанари идват, навъртели 80000 мили, буталата им са така разхлабени, че маслото просто изтича през тях, правят само една промивка, връщат скоростомера и чуваш да ти казват, че това е истинска сделка, и то от човек, който има две коли на не повече от 30000 мили. Ще моли за опрощение.

Той мрази всички хора по улицата, които са в мръсни всекидневни дрехи, които по тоя начин манифестират своето убеждение, че светът само прави свод над една яма, че смъртта е финалът, че блуждаещият конец на неговите чувства не води доникъде. А обича тия, които са облечени празнично; изгладените костюми на снажните, представителни мъже, хора на бизнеса, придават съдържание и достойнство на неговото вътрешно чувство за невидимото; цветята върху шапките на техните съпруги сякаш го правят видимо; и техните дъщери сами са цели цветя, всяко тяло е отделно цвете, разлистено в ефирни материи и волани, един цвят на вярата, така че дори и най-невзрачните, застанали между своите родители, с маслинов цвят на кожата и мършави ръце, минават пред очите на Заека, озарени от красота, красотата на успокоените. Той може да целуне краката им от благодарност; те го освобождават от страха.

Когато влиза в църквата, той просто хвърчи от щастие, за да моли опрощение. Когато коленичи до църковния стол върху една червена пейка, която е тапицирана, но все пак недостатъчно, за да позволи тежестта да притисне болезнено коленете му, главата му забръмчава от радост, кръвта му подскача в черепа и малкото думи, които той съставя, „Господи“, „Ребека“, „благодаря“, изскачат без връзка между безсмислените вихрушки от радост. Той е заобиколен от хора, които познават бога; влязъл е в една градина с цветя. Когато отново сяда, главата пред него привлича погледа му. Една жена с широкопола сламена шапка. Дребна, с тесни рамене на лунички, вероятно млада, макар че жените имат качеството да изглеждат млади откъм гърба. Сламената шапка е толкова дръзка, толкова привлекателна. Начинът, по който тя издава и най-лекия наклон на нейната глава, начина, по който превръща вдигнатата руса коса на тила й в някаква издаваща се тайна, само той познава.

Тя е млада; вратът и раменете й получават леки променливи отблясъци от тяхното покривало от нежни бели косми, всъщност невидими, освен там, където косъмчетата са обърнати по посока на светлината. Той се усмихва, спомняйки си това, което Тотеро говореше за жените, целите покрити с косми. Пита се дали Тотеро е умрял и бързо се помолва да не е. Гори от нетърпение жената да се обърне, за да види профила й под периферията на шапката, едно голямо, плетено слънчево колело, украсено с дъга от книжни виолетки. Тя се обръща, за да погледне нещо до нея; дъхът му спира; тъничкият сърп на бузата й светва и отново помръква. Нещо с розова панделка изскача до рамото й. Той се взира в любопитното радостно личице на малката Джойс Екълс. Пръстите му търсят книгата с химните, докато звуците от органа се извисяват в богослужението; това е жената на Екълс, която стои на една ръка от него.

Екълс слиза по пътеката между редовете, тътрейки се зад цял поток от псалтове, църковни прислужници и хористи. Горе, зад преградата на олтара, той изглежда разсеян и начумерен, далечен, нереален и скован като японска кукла в своите църковни одежди. Престореният глас, носово — набожен, с който той напява молитви, действа неприятно на Заека; има нещо неприятно в цялата епископална служба, с нейните уморителни смени, с нейните предварително изготвени молитви, с нейните леки малки песни; колениченето го измъчва; кръстът го заболява; той опира лактите си върху облегалото на стола пред него, за да се задържи да не падне назад. Липсва му познатата непринудена лутеранска литургия, врязала се в сърцето му като издържал на всички атмосферни влияния надпис. В тази служба той върви глупаво и слепешката, спъван от това, което е всъщност произволни размествания в богослужението. Има чувството, че тук твърде много неща са направени, за да се събират пари. Изобщо едва-едва слуша проповедта.

Тя се отнася за четиридесетте дни в пустинята и разговора на Христос с дявола. Има ли тази история някакъв смисъл за нас сега? В двайсетия век в Съединените американски щати? Да. Има смисъл, защото всички християни трябва да говорят с дявола, трябва да научат неговите пътища, трябва да чуят неговия глас. Повествованието за тази легенда е много старо, минало от уста на уста между ранните християни. То има по-голямо значение, по-дълбок смисъл. Екълс приема, че то е: страданието, лишенията, беднотата, изпитанието, нуждата, всички те са задължителна част от възпитанието, от ритуала такъв, какъвто е той за всички ония, които биха искали да следват Исус Христос.

На катедрата Екълс се бори с кресливите нотки в своя глас. Веждите му мърдат, сякаш са закачени на въдици. Това е неприятно и насилено представление, някак изкълчено. Той кара колата си с по-лека набожност. В своите одежди той изглежда зловещият проповедник на една сива мистерия. Хари няма вкус към тайнствения, заплетен, вътрешен аспект на християнството, проникването в глъбините, навлизането в смъртта и страданието, което изкупва и обръща тези неща като някакъв чадър, разперен вътре в нас. На него му липсва волята да измине правата линия на един парадокс. Очите му се обръщат към светлината, колкото и тя да блести в ретината.

Блестящата буза на Люси Екълс ту се явява, ту изчезва от погледа под нейния щит от слама. Детето, скрито — цялото, освен неговата панделка — зад гърба на облегалото на стола, й шепне навярно, че той е зад тях. Въпреки това жената нито веднъж не обърна глава, за да го погледне. Това излишно пренебрежение го дразни.

Той вижда най-вече нейния профил; меката гънка на двойната й брадичка става по-дълбока, когато се мръщи на детето до нея. Тя носи рокля, чиито тесни сини райета се събират в шевовете в безброй остри V-та. Модната материя и изрезката на дрехата по раменете й са в дисхармония с църквата, но все пак й се подчиняват; в нейната застиналост, в нейната смиреност пред мъжествения, суров и строг ритуал има нещо сексуално. Той се ласкае, че вниманието й всъщност е насочено назад към него. На фона на мрачния килим от покорно сведени глави цветното стъкло, жълтеещите се паметни плочи по стените и филигранната релефна резба нейната коса, кожа и шапка получават самостоятелен блясък, различията в цвета им са като оттенъците в сиянието на пламък.

Така, когато проповедта отстъпва на един химн и нейният светъл тил се свежда, за да получи благословията, а сетне, когато вълнуващият момент на мълчанието отминава и тя стои и го гледа в лицето, не се получава очакваният ефект от това, че вижда лицето й — със своята осезаема колекция от точки… очите, ноздрите и луничките й и плътните леки трапчинки, които изопват саркастично ъглите на устата й. Това, че тя изобщо има някакъв израз на лицето, леко го шокира; светлата представа, на която той се наслаждаваше от цял час насам, се оказа неспособна да се смали така бързо в една дребна фигура.

— Хей! Привет! — казва той.

— Здравейте! — отвръща тя. — Вие сте последният човек, когото изобщо очаквах да видя тук.

— Защо?

Той е доволен, че тя мисли за него като за изключение.

— Не зная. Вие просто не изглеждате човек, който може да се ограничи в някакви рамки.

Заека следи очите й за друго намигане. Той беше престанал да вярва в първото, преди седмици. Тя отвръща на погледа му, докато той свежда очи.

— Здравей, Джойс — обръща се той към детето. — Как си?

Момиченцето спира и се скрива зад майка си, която продължава да се промъква надолу по пътеката, вървейки с малки плавни стъпки, оживено раздаваща усмивки на хората от паството. Той не може да не се възхити на нейната способност да общува с всички.

На вратата Екълс стиска ръката на Хари, като ръкостискането му става по-силно в момента, когато би трябвало да отслабне.

— Ободрително действа да те видя тук — казва той, продължавайки да го държи.

Заека чувства, че цялата редица зад него се струпва и натиска.

— Хубаво е да си тук — отвръща Заека. — Много хубава проповед.

Екълс, който се взираше в него с трескава усмивка и зачервен, сякаш за извинение, се засмива; за миг небцето му лъсва и той пуска Хари.

Заека го чува да казва на Люси:

— До около час.

— Печеното е вече вътре. Как го искаш — студено или стоплено?

— Стоплено — отвръща той.

Екълс тържествено хваща малката ръчичка на Джойс и казва:

— Здравейте, госпожице Дребосък! Колко сте очарователна тази сутрин!

Удивен, Заека се обръща и забелязва, че дебелата дама след него в редицата е също удивена. Жена му е права. Екълс е недискретен.

Люси и Джойс след нея излизат напред до него. Нейната сламена шапка достига до раменете му.

— С кола ли сте?

— Не, а вие?

— Не. Вървете с нас тогава!

— Окей!

Предложението й е толкова смело, че сигурно нищо не се крие в него; въпреки това в гърдите му звънва в хармония с нейната струна на арфа.

Слънчевата светлина играе през дърветата; по улиците и по незасенчените части на тротоара тя пада с широка, суха тежест. Беше изгубила зърнестата млечност на утринното слънце. По тротоара искрят люспи от слюда; капаците и прозорците на бързащите коли цапат въздуха с бели отражения. Тя сваля шапка и разтърсва косата си. Тълпата от църквата зад нея оредява. Восъчните, станали отскоро гъсти листа на кленовете, засадени между тротоара и бордюра, ги засенчват ритмично; през широките пролуки слънцето прави лицето й и ризата му да изглеждат бели, бели; препускането на моторите, скърцането на някаква триколка, иззвънтяването на чаша и чиния в една къща са звуци, които достигат до него сякаш по блестяща стоманена пръчка. Докато вървят, той потръпва в светлината, която изглежда нейна светлина.

— Как са жена ви и бебето? — пита тя.

— Чудесно. Те са просто чудесно.

— Радвам се. Харесвате ли новата си работа?

— Не много.

— О, това е лош признак, нали?

— Не зная. Не смятам, че човек трябва непременно да харесва работата си. Ако е така, то това не би било работа.

— Джек обича работата си.

— Тогава това не е работа.

— Точно това казва и той. Казва, че това не е работа, както аз я разбирам. Но сигурна съм, че вие познавате също така добре чертите му, както и аз.

Той знае, че тя го провокира, но не го чувства, въпреки това го полазват тръпки.

— Той и аз в някои отношения мисля си приличаме — казва той.

— Зная. Зная.

Бързината, с която тя казва това, разтуптява още по-бързо сърцето му. Тя прибавя:

— Но естествено има различия, които аз забелязвам.

Гласът й се извива пресъхнал накрая на това изречение; долната й устна се измества встрани.

Какво е това? Той има чувството, че е докоснал стъкло. Не знае дали те не разговарят за нищо, или съставят шифър за най-дълбоките значения. Не знае дали тя флиртува съзнателно или несъзнателно. Винаги мисли, че когато се срещнат отново, той ще говори решително и ще й каже, че я обича или нещо такова съвсем тъпо, с което ще й разкрие истината; но в нейно присъствие той се сковава; дъхът му замъглява стъклото и на него му е трудно да измисли какво да каже и това, което казва, излиза глупаво. Той знае само: някъде под всичко това, дълбоко в техните мисли и състояния, той има като наследена ипотека върху далечно парче земя надмощие над нея и в своята същност, там, където се намират косите й, нервите й и хубавите вени, тя е подготвена за това надмощие. Но между тази готовност и него разумът пречи.

Той пита:

— В какво например?

— О, например фактът, че вие не се боите от жените.

— А кой се бои?

— Джек.

— Мислите ли?

— Разбира се. С възрастните и с малолетните той е екстра; с ония, които го гледат в яката. Но с другите е много злобен; не ги обича. Той в действителност не смята, че те трябва да идват в църква. Те внасят в нея миризмата на бебета и на легло. Това не е само в Джек; това е в християнството. В действителност това е една неврастенична религия.

Някак си докато тя разкрива своята психология, това му изглежда толкова глупаво, че чувството за собствената му глупост го напуска. Слизайки от едно високо място на бордюра, той я улавя за ръката. Маунт Джъдж, който е застроен откъм стръмната страна на планината, е осеян с високи бордюри, трудни за малки жени да ги превъзмогват грациозно. Голата й ръка остава студена в неговите пръсти.

— Не казвайте това на хората от паството — казва той.

— Виждате ли? Вие говорите също като Джек.

— Това добро ли е или лошо?

Точно това! Струва му се, че точно това ще му помогне да изпробва откровеността й. Тя трябва да каже дали е добро или лошо и това ще бъде разклонението на пътя. Но тя не казва нищо. Той чувства усилието й да се самоконтролира. Тя е свикнала да отговаря. Те се изкачват на отсрещния бордюр и той непохватно пуска ръката й. Въпреки своята скованост, той все пак има чувството, че се е сгушил до някаква податлива повърхност, че ще си допаднат.

— Мами — вика Джойс.

— Какво?

— Какво е това растенично?

— Растенично! А, неврастенично. Това е, когато си малко болен в главата.

— Като хрема^[3]?

— Е, да, донякъде. Това е сериозно. Не си блъскай главичката за това, миличка. Това е нещо, от което страдат повечето хора, с изключение на нашия приятел, господин Енгстръм.

Малкото момиченце вдига поглед към него през бедрата на майка си с разширяваща се усмивка на преднамерена безочливост.

— Той е лош — казва детето.

— Не много — отвръща майка й.

В края на тухлената алея за свещеническия дом е изоставено синьо велосипедче с три колела и Джойс изтичва напред; качва се на него и се понася със своето неделно палтенце във воднист цвят и розова панделка в косата; скърцане на метал, бързо препускане с велосипеда, движения на устните, без да се чуе звук, конци от шум във въздуха. В продължение на един миг те наблюдават заедно детето. После Люси пита:

— Искате ли да влезете?

Докато очаква неговия отговор, тя съзерцава рамото му; от неговия зрителен ъгъл белите й клепачи скриват очите й. Устните й са разделени и езикът й, едно движение в челюстта й му подсказва това, докосва небцето на устата й. В обедното слънце чертите й изглеждат остри, а червилото й — напукано. Той вижда вътрешната подплата на долната й устна, влажна при зъбите.

Един закъснял порив от проповедта с нейния мъчително поучаващ вкус като сух бриз от пустинята го залива, придружен гротескно с видение от гърдите на Дженис, със зелените венички, нежни. Тази порочна жена иска да го изтръгне от тях.

— Не, искрено благодаря. Не мога.

— О, хайде! Вие бяхте на църква, ще бъдете възнаграден. Ще изпиете едно кафе.

— Не, вижте…

Думите му звучат меко, но някак важно.

— Вие сте кукла, но сега имам жена си…

И ръцете му, издигащи се от двете му страни в неясен обяснителен жест, я карат да отстъпи бързо крачка назад.

— Моля да ме извините.

Той не съзнава нищо друго, освен че малката пъстра част на зелените й ириси е като разкъсана тънка хартия около черните точки на зениците й; после гледа как нейните стегнати закръглени задни части се поклащат нагоре по пътеката.

— Във всеки случай благодаря — извиква той с фалшив, обезсилен глас.

Заека се опасява, че ще бъде намразен. Тя тръшна вратата зад себе си така силно, че чукчето изтропва от само себе си върху празната входна врата.

Той си тръгва за вкъщи, сляп за слънчевата светлина. За какво се разсърди тя? Дали защото той отхвърли едно предложение, или защото й показа, че е направила такова? Или това беше смес от тия две противоположности, които някак я разкриха пред самата нея? Майка му, уловена неочаквано в такава конфузия, би си плюла на петите.

Във всеки случай той се усмихва; чувства се строен, елегантен и силен, крачещ под дърветата в своя празничен костюм. Дали беше отблъсната, или не беше добре разбрана, жената на Екълс го бе повикала и той стига до апартамента си ловък и мрачен от страст.

Неговото желание да прави любов с Дженис е като малък ангел, на който целия следобед са прикрепени малки оловни тежести. Бебето реве неуморимо. Следобедът то лежи в своето детско креватче и вдига вбесяващ шум, хннннннниах ах ах нннннннннх, постоянно слабо дращене по някаква вътрешна врата. Какво иска? Защо не ще да спи? Връщайки се от църква, той бе донесъл нещо, което Дженис обичаше, и продължава да го крие, преди да й го даде.

Шумът разстила някакъв страх из апартамента. От това го заболява стомах; когато взема бебето, за да се оригне, той самият се оригва; натискът в стомаха му се засилва и преминава в удължаващ се мехур, докато мехурът на детето не се пука. Мъничкото нежно мраморно телце, леко като хартия, се вцепенява до гърдите му и след това се отпуска, горещата му главичка се свива, сякаш че ще се откъсне от вратлето.

— Беки, Беки, Беки! — вика той. — Заспи, заспи, заспи!

Шумът прави Нелсън раздразнителен и той захленчва. Сякаш, бивайки най-близо до тъмната врата, от която бебето малко преди това излезе, той е най-чувствителен към заплахата, за която бебето се опитва да ги предупреди. Някакъв призрак, невидим за техните сетива, изглежда, сграбчва Ребека, щом остане сама.

Заека я слага долу и отива на пръсти във всекидневната; те притаяват дъх. Тогава с още по-остро дращене ципата на тишината се разкъсва и треперещото стенене започва пак — ннннх, а-нннннннннх!

— О, боже мой! — възкликва Заека. — Дяволска дъще! Дяволска дъще!

Към пет часа следобед Дженис започва да плаче. Сълзи бликат и се стичат по тъмното й изопнато лице.

— Пресъхнала съм — казва тя. — Пресъхнала съм. Нямам просто с какво да я нахраня.

Бебето беше много често на гърдите й.

— Не обръщай внимание на това — казва той. — Тя ще млъкне. Пийни нещо. Пийни там от твоето… Има малко старо уиски в кухнята.

— Кажи! Какво означава това… „пийни там от твоето!“… Аз се опитвах да не пия. Мислех, че не ти харесва това. Целия следобед пушиш цигара след цигара и повтаряш: „Пийни, пийни!“.

— Предполагах, че ще те облекчи. Ти си дяволски изнервена.

— Не повече от тебе. Какво те мъчи? Какво ти е влязло в ума?

— Какво се е случило с твоето мляко? Защо не можеш да дадеш на детето достатъчно мляко?

— Храних я три пъти в продължение на четири часа. Вече няма нищо.

С прост, обикновен жест тя натиска гърдите си през роклята.

— Добре, пийни нещо.

— Кажи за какво ти говориха в църквата? „Иди си вкъщи и напий жена си?“ Ти можеш да пиеш, ако си си наумил.

— Нямам нужда от пиене.

— Е, имаш нужда от нещо. Ти си тоя, който разстройва Беки. Тя беше чудесна цялата сутрин, докато ти се върна.

— Не обръщай внимание. Просто не обръщай внимание. Просто забрави за цялото това вонящо нещо!

— Бебе плаче!

Дженис прегръща Нелсън.

— Зная, миличко. Горещо й е. Ще спре след минута.

— Бебе горещо?

Те слушат в продължение на една минута, но то не спира; безумното слабо предупреждение, прекъсвано от мъчителни интервали, продължава и продължава. Предупредени, но не знаейки за какво, те се препъват в останките от неделния вестник вътре из апартамента, чиито стени се изпотяват като стените на затвор.

Навън небето продължава да е все така просторно, царствено, синьо през всичките тия часове и Заека е паникьосан от мисълта, че в такъв ден неговите родители ги водеха на дълги приятни разходки, а те пропиляват една хубава неделя. Те обаче не могат да се организират, за да излязат. Той и Нелсън могат да вървят, но необяснимият страх на Нелсън го кара да не иска да остави майка си, и Заека, надявайки се да я обладае евентуално, се върти край нея като около малко близко съкровище. Неговото силно, страстно желание ги слепва един о друг.

— Защо не излезеш? Правиш бебето нервно. Правиш и мене нервна.

— Не искаш ли да пийнеш нещо?

— Не. Не. Искам само ти да седнеш или да спреш да пушиш, или да люлееш бебето, или нещо, каквото и да било. И престани да ме докосваш. Много е горещо. Мисля, че трябва да се върна в болницата.

— Имаш ли някакви болки? Искам да кажа там долу.

— Е, няма да имам болки, ако бебето престане. Храних я три пъти. Сега трябва да храня вас за вечеря. О-о-о-х! Неделите ме разболяват. Какво прави в църквата, та си толкова възбуден?

— Не съм възбуден. Опитвам се да бъда полезен.

— Разбирам. Ето защо си толкова неестествен. Кожата ти мирише особено.

— Как?

— О, не зная. Престани да ми досаждаш.

— Обичам те.

— Престани! Не можеш… Точно сега съвсем не съм за любов.

— Ти само легни на канапето, а аз ще направя някаква супа.

— Не, не, не. Ти ще изкъпеш Нелсън! Аз ще се опитам пак да накърмя детето. Бедното, няма нищо там.

Те вечерят късно, но при пълна светлина; денят е един от най-дългите в годината. Те гълтат супата при мигащата светлина на неспиращите писъци на Ребека; нейният крехък глас е тънка електрическа жичка, горяща с непостоянни притоци на енергия. Но когато между натрупаните съдове на мивката, под изтърканите и влажни мебели и приличащата на ковчег вдлъбнатина на плетеното детско креватче сенките започват да се сгъстяват, тази, с която Беки се беше борила целия следобед, малко я поотпуска и изведнъж тя се успокоява, оставяйки зад себе си тържествен гузен мир. Те не бяха я разбрали. Една чужденка, която не говори английски, но измъчена от голямо страдание, се беше вмъкнала между тях и те не бяха я разбрали. Най-накрая профучава самата нощ и го отнася като счупено парче от смет.

— Не може да е имало колики, много е малко за колики — казва Дженис. — Може би тя беше само гладна, може би аз нямам мляко…

— Как е възможно, та ти си като с футболни топки.

Тя го поглежда накриво, чувствайки какво се крои.

— Е, но аз не смятам, че ще играем.

Но на него му се струва, че долавя скрита усмивка в нея.

Нелсън си ляга, както прави само когато е болен — с готовност и хленчене. Днес сестра му го беше изцедила. Потънала във възглавницата, кафявата му глава изглежда сериозна и масивна. Когато детето започва жадно да смуче шишето с биберона, Заека се върти, търсейки това, което човек никога не намира, израза, с който да установи контакт, да отхвърли ония преходни тежести, злокобни и нежни, които са над нас и се вдигат така бързо, като че ли сме ги изчеткали.

Смътно разкаяние замъглява устата му, едно разкаяние извън времето и постъпките, една мъка просто за това, че живее в свят, където кафявите главички на малките момчета потъват с благодарност в тесните легла, смучейки шишетата от каучук и стъкло.

Той прекарва свитата си ръка по издутината върху челцето на Нелсън. Детето сънливо се опитва да я отстрани, клати глава с раздразнение и Хари сам отдръпва ръката си и отива в другата стая.

Убеждава Дженис да си пийне. Той не разбира много от алкохол — прави наполовина уиски, наполовина вода. Тя казва, че е отвратително на вкус. Но след малко го изпива.

В леглото той си представя, че може да почувства остатъка от него в плътта й. Точно това чувство, че тялото й влиза в ръката му и съответства на дланта му, прави плътта й приятна. Под нощницата цялото й тяло, до трапчинката на гърлото, е все още с него. Те лежат настрана, гледайки се един друг. Той разтрива гърба й първо леко, след това силно, притискайки гърдите й до своите, и набира такова чувство за сила от нейната гъвкавост, че се повдига на лакът, за да е над нея. Хари целува тъмното й безизразно лице с мирис на алкохол. Тя не извръща глава, но той не прочита отказ в това нейно малко нежелание да се обърне, като го оставя да си клъвва от неудобното положение в профил. Той сподавя нахлуващото у него чувство на обида, приспособявайки се отново към нейната мудност. Горд поради търпението си, започва пак да разтрива гърба й. Кожата й пази своята тайна, както и езикът й; тя чувства ли това? Тя е тайнствена до него, една мрачна тежест, чиято химия е недостигаема за идеите, неуязвима за тяхното проникване. Запали ли искрата? Китката го заболява. Осмелява се да разкопчае двете копчета върху предницата на нейната нощница и повдига едната половина така, че дълга дъга се открива в богатия мрак на леглото и нейната топла гърда се сплесква в голата кожа на неговите гърди. Тя приема този тактически ход и той е изпълнен с радостната мисъл, че е успял да я доведе до тази пълнота.

Той е добър любовник. Отпуска се в топлината на леглото и развързва пижамата си в талията. Тя е обръсната и боде; той се настанява по-надолу, върху мястото като памук. Тази неестественост, това напомняне за нейната рана разколебават неговата крепка увереност, така че той е напълно унищожен, когато нейният глас, нейният тънък дразнещ глас на глупачка казва до ухото му:

— Хари. Не знаеш ли, че искам да спя?

— Е, защо не ми каза по-рано?

— Не знаех. Не знаех.

— Не знаеше какво?

— Не знаех какво правиш. Мислех, че просто ти е хубаво.

— Значи, това не е хубаво?

— Е, не е хубаво, когато не можеш да направиш нищо.

— Ти можеш да направиш нещо.

— Не, не мога. Даже и да не бях съвсем изморена и объркана от плача на Ребека през целия ден, пак не мога. Няма да мога шест седмици. Ти го знаеш.

— Да, зная, но мислех… — той е ужасно смутен.

— Какво мислеше?

— Мислех, че би могла да ме обичаш някак си.

След кратко мълчание тя добавя:

— Аз наистина те обичам.

— Само едно докосване, Джен. Позволи ми само да те докосна.

— Не можеш ли да заспиш?

— Не, не мога. Обичам те много. Само стой спокойно.

Преди минута щеше да му е лесно да го превъзмогне, но целият този разговор отне хубавото. Това е лош контакт и нейната непреклонност го прави още по-лош; тя го унищожава, като го кара да изпитва съжаление към нея и да се чувства засрамен и лекомислен. Единственото приятно нещо е само потта и усилието да действа, и неговата смешна неспособност да свърши до неподвижната топла стена на корема й.

Тя го отблъсква:

— Само ме използваш — подхвърля тя. — Отвратително е.

— Моля ти се, дете. Вече почти свърших.

— Толкова е долно…

Това че Дженис се осмелява да каже подобно нещо, го вбесява; той разбира, че тя не го е правила цели три месеца и през това време е придобила нереална представа за любовта. Преувеличава нейното значение, представя си я като нещо необикновено и скъпоценно; тя има право на половината, но всичко, което той иска, е да се избави от това, така ще може да продължи, да заспи, да излезе на правия път заради нея. Това е заради нея.

— Обърни се! — казва той.

— Обичам те — казва тя с облекчение, без да разбере, мислейки, че я пуска.

Тя погалва лицето му за „лека нощ“ и си обръща гърба.

Хари се смъква надолу и се натъкмява зад нея охладнял. Когато започна да действа сериозно, разпалено, тя извива глава и пита през рамото си:

— На този трик твоята курва ли те научи?

Той я удря с юмрук по рамото и става от леглото. Долната част на пижамата му пада. Нощният бриз прониква през стъклото на прозореца. Дженис се обръща по гръб в средата на леглото и тъмното й лице обяснява:

— Аз не съм твоята курва, Хари.

— По дяволите — подвиква той. — За първи път, откакто си се върнала вкъщи, поисках това от тебе.

— Ти си чудесен! — продължава тя.

— Благодаря.

— Къде отиваш?

Той облича дрехите си.

— Излизам. Бях затворен в тази проклета дупка цял ден.

— Ти излиза тази сутрин.

Той намира своите бежови панталони и ги обува. Тя пита:

— Защо не можеш да си представиш как се чувствам аз? Току-що съм родила.

— Мога. Мога, но не искам, не е това важното, важното е как се чувствам аз. А аз се чувствам като човек, който ще се махне.

— Недей! Хари! Недей!

— Ти можеш само да лежиш там със своя скъпоценен задник. Целуни го заради мене!

— О, за бога! — извиква тя и се мята под завивките, като заравя лицето си във възглавницата.

Даже и след всичко това той би могъл да остане, ако тя не беше приела поражението с тази си постъпка. Нуждата му да люби е отминала, така че няма причина да излиза. Той престана да я обича най-после, тъй че може също да лежи до нея и да заспи. Но тя моли за това, лежейки там в объркано ридание, а навън, надолу в града един мотор гърми и той мисли за въздуха, за дърветата и улиците, простиращи се пусти под уличните лампи, и излиза от вратата.