Джон Ъпдайк
Заеко, бягай (3)

Шосе 23 минава на запад през малки скучни провинциални градчета. Къвънтривил, Елверсън, Моргантаун. Заека обича такива градчета. Високи квадратни фермерски къщи се гушат до шосето. Меки варовикови склонове. В едно градче свети гостилничка и той спира отсреща, точно до магазин за железария и домашни потреби, с две бензинови помпи отвън. От радиото разбира, че е около седем и половина, но железарският магазин е още отворен. На витрината, наред с няколко въдици и връв за спортни ръкавици, се виждат лопати, сеялки, копачи и лъси, чиито метални части са боядисани в синьо, оранжево и жълто.

Отвътре излиза мъж на средна възраст с ботуши, развлечени панталони и две ризи една върху друга.

— Да, сър — казва той и слиза от стъпалото при втората дума, пресилено тромаво, като човек, който накуцва.

— Зареди с обикновен!

Човекът започва да зарежда, а Заека излиза от колата, поразтъпква се и пита:

— На колко съм от Брюър?

Фермерът, който се е заслушал в бълбукането на бензина, вдига очи и го поглежда подозрително. Той издига пръст.

— Връщаш се нагоре, хващаш онова шосе и до моста са шестнадесет мили.

— Шестнадесет!

Той беше карал четиридесет мили, за да избяга само на шестнадесет.

Все пак тук беше достатъчно далече. Това беше друг свят. Другояче мирише, на по-старо, на заровени съкровища в земята, които все още никой не е открил.

— А ако карам направо?

— Ще стигнеш до Чърчтаун.

— А след Чърчтаун?

— Нова Холандия. Ланкастър.

— Имаш ли карта?

— Къде искаш да отидеш, синко?

— А? Не зная точно.

— За къде си тръгнал?

Човекът е търпелив. Лицето му изглежда едновременно загрижено, лукаво и глупаво.

За пръв път Заека има чувството, че е… престъпник. Той чува как бензинът се изкачва в гърлото на резервоара и забелязва колко внимателно фермерът изцежда всяка капка над него, за да не се разсипе навън, както нахално би направил един работник от гараж в големия град. Тук не се допуска даже и една капчица бензин да се разлее, а той е точно тук, среднощ. Законите не са призраци в тази страна, те витаят наоколо заедно с мириса на земя. Безсмислен страх застива по тялото на Заека.

— Да проверя ли маслото? — пита човекът с някакви нотки на нежност в гласа, след като окача маркуча отстрани на ръждясалата помпа, много стар модел, с боядисана, издута като мехур глава.

— Не. Чакай… да. По-добре виж. Благодаря.

Ядът му стихва. Всъщност той само попита за карта. Проклет, стиснат мръсник! Та какво подозрително има в това? Винаги някой пътува за някъде. По-добре, че позволи да провери маслото, защото няма намерение да спира пак, докато не мине поне половината път до Джорджия.

— Е, на колко е Ланкастър на юг оттук?

— Право на юг? Не зная. По шосето е около двадесет и пет мили. Маслото ви е „ол райт“. Смятате да идете сега до Ланкастър?

— Да! Може би…

— Да проверя ли водата?

— Не. Добре е.

— Акумулаторът?

— Той е екстра. Да тръгвам.

Човекът хлопва капака и се усмихва на Хари.

— Всичко три и деветдесет за бензина, млади човече. Думите са произнесени пак така внимателно и сдържано, като че се запъва.

Заека слага четири долара в ръката му. Човекът изчезва в железарския магазин. Може би звъни по телефона на местната полиция. Постъпва така, като че ли знае нещо, но как би могъл да знае? Заека гори от нетърпение да се пъхне по-скоро в колата и да отпътува. За да се успокои, той брои останалите пари в портфейла си. Седемдесет и три долара. Днес плащаха. Докосването до толкова много пари го успокоява. Като угася лампите в магазина, фермерът се връща с един дайм^[1], но без карта. Хари свива шепата си, а човекът избутва монетата с широкия си палец в нея и казва:

— Потърсих вътре, но единствената карта на пътищата е за щата Ню Йорк. Няма да пътувате нататък, нали?

— Не — отговаря Заека и отива до вратата на колата.

Той чувства просто през космите по врата си как човекът го следи. Влиза в колата, затръшва вратата, а фермерът продължава да стои там, месестото му лице е надвесено над сваленото стъкло на вратата. Той се навежда надолу и почти провира лицето си в прозореца. Тънките му напукани устни, над които се вижда белег, който върви нагоре към носа, се раздвижват дълбокомислено. Носи очила. Цял учен!

— Единственият начин да стигнеш някъде, е да знаеш предварително къде искаш да отидеш.

Заека долавя мириса на уиски. Той казва равнодушно:

— Не мисля така.

Устните, очилата и черните косми, които се подават от ноздрите на човека, не издават никаква изненада. Заека потегля, като кара направо. Всеки, който те поучава как да постъпваш, мирише на уиски.

Той кара към Ланкастър и през целия път хубавото му ведро чувство, което усещаше в себе си, е помрачено. Това, че туй чучело не знаеше нищо и се беше изплашил, хвърля върху целия този край зловеща сянка. След Чърчтаун Заека минава в тъмнината край една двуколка. В тоя призрак, теглен от кон, той съзира брадат мъж с една в черно, чиито погледи святкаха страшно, като на дяволи. Това бяха менонити^[2]. Брадата на мъжа в двуколката изглеждаше като косми в ноздра. Той се опита да мисли за благочестивия живот, който водеха тези хора, за начина, по който се запазваха чисти от целия този лицемерен бизнес, от тази витаминозна заблуда на двадесетия век. В съзнанието му обаче те си остават дяволи, които рискуват да бъдат убити, като препускат така, с един бледорозов рефлектор отзад, мразейки Заека и всички като него. За какво ли пък се мислят? Не можеш ги смути с нищо. Никога по-рано не са се явявали в страничното му огледало. Мина край тях и толкова. Нямаше нищо повече от един мигновен поглед: лицето на жената в квадратното прозорче с изострени от тютюна черти. Висок ковчег с косми топуркаше край тях — един изнемощял, умиращ кон. Той знаеше, че менонитите преуморяват животните си. Фанатици! Жените им превиват гръб горе по нивите. Ходят само с пусната черна пола и това е всичко. Без бельо. Без гащи. Фанатици! Обожествяват тора. Щедрата благодатна земя като че ли изпуска нагоре във въздуха своя мрак. Вечер полето е неприветливо. Той изпитва облекчение, когато се влива в течащия поток от светлини на Ланкастър. Спира пред една гостилничка, чийто часовник показва 8:04. Нямаше намерение да яде, преди да излезе от щата. Взема една карта от полицата до вратата и докато поглъща три кюфтета, търси да открие къде се намира. Той е в Ланкастър, заобиколен от смешни имена: „Птичка в ръка“, „Рай“, „Контакт“^[3], планина „Ефир“, „Талисман“. Вероятно нямаше да изглеждат смешни, ако живееш сред тях. Както Маунт Джъдж, което значи планина „Съдия“. Свикваш. Един град трябва да има някакво име.

„Птичка в ръка“, „Рай“ — погледът му все се връща към тези претенциозни надписи по картата. Сред задимения и спарен въздух на тая синтетична и хаотична гостилничка той чувства желание да отпътува нататък. Малки закръглени жени, малки домашни кученца като играчки по улиците, захарни къщи в лимонено — слънчева светлина.

Не, неговата цел е голямото бяло слънце на Юга. А от картата разбира, че пътува по-скоро на запад, отколкото на юг. Ако оня кърт имаше карта, щеше да тръгне право на юг, по шосе 10. Единственото, което може да направи сега, е да мине през центъра на Ланкастър, да хване 222, да се спуска все надолу през Мериленд и след това да тръгне по шосе 1. Спомня си, че беше чел в „Сатърдей ивнинг пост“, че шосе 1, от Флорида за Мейн, минава през най-красивите места на света.

Поиска чаша мляко с парче щрудел. Кората на щрудела е крехка и на шупли, но плънката е водна и лилава на цвят. Той тропва един дайм и тръгва доволен към паркинга. Кюфтетата бяха по-дебели и по-топли от тия, които купуваше в Брюър, а кифлите буквално вдигаха пара.

Докато намери пътя през града, загуби половин час. Той кара на юг по 222, през Рефтън, Хесдейл, Ню Провидънс и Куоривил, през Микеникс гроув и Юникорн и после кара доста време по един толкова скучен и еднообразен път, без всякакви надписи, че докато не стигна Оукууд, не разбра кога е влязъл в Мериленд. По радиото слуша „Никои други ръце, никои други устни“; „Несигурно убежище“, реклама за прозрачни пластмасови калъфи за столове „Рейко“, „Ако не ме интересуваше“ от Кони Френсис, реклама за работници, специалисти по гаражни врати — от тия, които се отварят и затварят с радио; „Тичах през целия път до вкъщи, само за да ти кажа, че съжалявам“, „Това старо чувство“ от Мел Торм, реклама за телевизори с голям екран „Уестингхаус“, с регулиране от разстояние — ясен образ, ясна картина, даже и когато си на един нос от екрана, „Италианска каубойска песен“, „Да“ от Дуейн Еди, реклама за „Пейпърмейт пенс“^[4], „Почти голяма“, реклама за напитки с разбита сметана, „Хайде да се поразходим“; новини; президентът Айзенхауер и министър-председателят Харолд Макмилън започнаха серия от разговори в Гетисбърг; Тибетците се бият срещу китайските комунисти в Лхаса; къде се намира Далай Лама, духовният глава на тази далечна и изостанала страна, не е известно; на една метачка е бил отпуснат кредит от 250000 долара; от утре започва пролетта. Спортни новини: янките победили смелите в Маями, някой си излязъл наравно с някой си в състезания на открито в Сейнт Питърсбърг, резултатите от един местен баскетболен турнир, времето — хубаво и топло за сезона. „Щастливата хармоника“, „Върни ми свободата“, реклама за осигуровки за живот на спестовната каса „Роксвил“, Филаделфия (Заека я обича), „Картина, която никой художник не може да нарисува“, реклама за новия препарат „Барбасол“, който се пени много бързо, ежедневната му употреба предпазва кожата от петна и мазнини, „Връзки за розови обувки“ от Доди Стивънс, писмо до малко момче на име Били Тесман, което е било блъснато от кола и ще се радва, ако получава картички или писма. „Пти фльор“. „Фън гоу“^[5] — чудесно! — реклама за костюмите от чиста вълна „Уул текс“, „Скарване“ от Хенри Манчини, „Всеки обича ча-ча-ча“, реклама за салфетки с надпис „Божията милост“ и чудесни покривки с щампа „Прощалната вечеря“, „Ударите на моето сърце“, реклама за вакса и крем за козметични маски „Венера“, а след това пак същите новини. Къде е Далай Лама?

Не много след Оукууд той стига шосе 1, което със своите павилиончета за топли кренвирши, рекламни надписи „Колсо“ и крайпътни гостилнички — обикновени дървени бараки — е неочаквано обезкуражаващо. Колкото по-нататък кара, толкова повече се обърква. Вместо Филаделфия наближава Балтимор.

Той спира пред една бензиностанция, където обикновеният бензин струва два долара. Това, което всъщност иска, е друга карта. Той я разгъва, застанал до автомата за кока-кола, и я разглежда на светлината, която идва от прозореца, боядисан в зелено от натрупаните бидони с масло.

Той смята да продължи на Запад и да се измъкне от шосето Балтимор — Вашингтон, което, подобно на някое двуглаво куче, пази крайбрежния път на юг. Във всеки случай не иска да се смъкне надолу по крайбрежието. Той си представя как ще се спусне точно по средата на широкия мек търбух на страната и ще изненада пробуждащите се памукови поля със своите северни знаци на колата.

Сега е някъде тук. А по-нататък шосе 23 ще мине от лявата му страна, не отдясно. То върви нагоре, минава над Пенсилвания и влиза от другата й страна. На това място обаче, Шоусвил, той може да вземе малко синьо шосе без номер. Тогава ще се спусне мъничко надолу и после пак нагоре, по 137. Сетне един остър завой, който това шосе прави с 482, а след това по 31.

Заека даже има чувството, че се клатушка нагоре и през тоя завой преминава в червената линия 26, а по-надолу по нея — в друга червена линия — 340. Той наистина се плъзга по нея и изведнъж разбира къде иска да отиде. Отгоре, вляво, три червени шосета текат успоредно от север към юг. Заека просто си представя как те се спускат надолу през долините на Апалачите. Стъпиш ли на едно от тях, то ще те изсипе като улей на сутринта в обетованата страна на памука. Да. Веднъж да стигне това шосе и ще се освободи от всички мисли за хаоса зад него.

Той плаща два долара за бензина на високото цветно момче, което го обслужва, и изпитва необяснимото желание да стисне в прегръдките си мекото му тяло, отпуснато в развлечения като торба работен комбинезон с надпис „Амоко“.

В тоя далечен юг въздухът вече е топъл. Топлината трепти в кафявите и пъстри дъги между светлините на сервиза и луната. Часовникът на прозореца, над зелените бидони с масло, показва девет и десет. Тънката червена стрелка за секундите отмята числата тихо, равномерно и от това пътят на Заека изглежда лек и приятен.

Той се вмъква във форда, където е топло и задушно, и започва да си тананика:

Все-е-ки обича ча-ча-ча.

В началото кара бързо по асфалтиран път и обикновено шосе, през градове и поля, край измамни пресечки с гласове на сирени, като държи картата на седалката до себе си, спазвайки точно номерата на шосетата и устоявайки на силното желание да завие право на юг. Някакъв инстинкт обаче му подсказва, че се движи на запад. Местността става все по-дива. Шосето бяга край големи езера и се промъква през борова гора. Горе, в предното стъкло, телефонните жици непрекъснато гонят звездите.

Музиката по радиото бавно замръзва, става монотонна, безстрастна. Рокендролът за малки е съвсем анемичен, по старите стандарти, в мелодиката на умилителните песнички от четиридесетте години. Заека си представя как двойки съпрузи се връщат с колите си вкъщи при бавачките, след като са вечеряли навън и са гледали филм. След това тези мелодии се превръщат в лед, понеже започва истинската нощна музика — пиана и вибрафони се извисяват до най-високите октави, а един кларинет вие така, като че ли се пропуква басейн. Саксофоните повтарят все една и съща фигура — 8.

Преди полунощ Заека спира сънен пред едно кафе на шосето. Макар че не може да определи точно разликата, той не прилича на другите клиенти. Те също чувстват това и го гледат със студени очи. Очи като кабарчета, забодени върху белите лица на младите мъже, които седят с якета отгоре до долу с цип и с ботуши; трима с по едно момиче. Момичетата бяха с оранжеви коси, които висяха като морски водорасли или пък бяха леко прибрани със златисти барети като пиратско съкровище. Пред бюфета двойки на средна възраст, тъй както са с горните си палта, бяха издали напред лицата си към сламките от своите сиви соди със сладолед. Тишината, която настъпи при влизането му, както и прекалената любезност от страна на уморената жена на бюфета подчертават, че не е тукашен. Той тихо си поръчва кафе и като отпива от него, оглежда ръба на чашата, за да слезе на равни глътки в стомаха му. Той мислеше, беше чел някъде, че от единия до другия край Америка е една и съща. Пита се: „Дали съм различен само от тези хора, или от цяла Америка“.

Навън в режещия въздух той изтръпва, когато зад него отекват стъпки. Но това са само двама влюбени, хванали се за ръка, които бързат към колата си. Техните сключени ръце са сякаш морска звезда, която скача в тъмнината. Върху табелката на колата им се чете „Западна Вирджиния“. Всички табелки, освен неговата, показват същото.

От другата страна на шосето гористата местност потъва надолу, така че той гледа отгоре върховете на дърветата на фона на планината, сякаш изрезки от хартия, залепени върху голям светлосин лист. Той се качва с досада в своя форд, но неговият спарен въздух е единственото му убежище.

Отчаян е, че минава Фредерик, тъй като още преди час смяташе, че е стигнал Фредерик, когато всъщност е било Уестминстър. Той избира шосе 340. Пътят се размотава вбесяващо бавно, неговата черна стена непрестанно се изпречва пред фаровете му, колкото и да играят. Асфалтът съсипва гумите. Усеща, че страните му пламтят от гняв. Изобщо е ядосан още от момента, когато излезе от онова кафе, пълно със сирени. Толкова е ядосан, че усеща как пламтящите му страни изсушават устата му и ноздрите му овлажняват. Той натиска с крак, сякаш иска да смаже тази змия — пътя, и едва не изпуска колата на един завой, където двете десни колела затъват в калния банкет на шосето. Връща ги обратно на асфалта, но скоростомерът остава наклонен надясно.

Затваря радиото — музиката вече не му прилича на река, по която се носи, — то говори с гласа на големите градове и обхваща главата му със своите ловки пръсти. Въпреки това в тишината, която настъпи, той не позволява на мислите си да го обземат отново. Не иска да мисли, иска да заспи и да се събуди, сложил глава на пясъка. Колко глупаво, колко ужасно, ужасно глупаво беше, че не бе стигнал по-далече. Полунощ е, нощта вече преваля. Местността не се променя. Колкото повече кара, толкова повече околността му напомня местата около Маунт Джъдж. Същите насипи от двете страни на пътя, същите рекламни табла край шосето за същите глупави стоки. В горния край на струята светлина от фаровете голите клони на дърветата се сплитат в същата мрежа. Наистина сега мрежата изглежда по-гъста.

Някакъв инстинкт в него все по-настойчиво протестира, че пътува на запад. Разумът му обаче упорито отхвърля тази мисъл. Единственият начин да стигнеш някъде е да решиш къде отиваш и да отидеш. Планът му изисква да издържи останалите двадесет и осем мили след Фредерик, както тия двадесет и осем мили, които вече е изминал, макар нещо да се противи в него. И когато едно широко шосе завива наляво, въпреки че няма никакъв надпис, той тръгва по него. Малко вероятно е шосето да е отбелязано — при тази гъста мрежа от шосета на картата. Но това е малка отсечка, той знае. Спомня си, че когато Марти Тотеро започна да го тренира, той не искаше да изпълнява наказателен удар с една ръка, с поднасяне, и накрая това изобщо бе премахнато.

Шосето е широко и в продължение на доста мили вдъхва доверие, но изведнъж, след един отрязък с изкърпени дупки, то започва да се изкачва и стеснява. Не защото самото шосе е тясно, а понеже е започнало да се руши по краищата. От двете страни, в ниското, дърветата стават по-гъсти, шосето се вие все повече и повече, изкачвайки се нагоре, и неочаквано, без всякакво предупреждение, то смъква асфалтовата си обвивка и продължава нататък като обикновен черен път.

Сега вече Заека разбира, че това не е шосето, но се бои да спре колата и да я обърне. Последната светлина от къща остана с мили назад. Когато извива малко колата, за да не връхлети върху трънаците, по живописните склонове наоколо се открояват къпинови храсти. Стволове от дървета и сведени надолу клони — това е всичко, което фаровете му улавят. В тази непроходима паяжина катерещите се нагоре сенки се заплитат в черен възел, в който той се страхува, че неговата светлинна сонда може да събуди някой звяр или някой дух. Той се моли шосето да не свърши, спомняйки си, че по Маунт Джъдж и най-неравният, най-разкаляният подгизнал във вода и изоставен път накрая извежда в долината.

Ушите му започват да бучат от височината. В отговор на молитвата той вече почти нищо не вижда. По-нататък, на един завой, дърветата играят като пламък и една кола връхлетява върху него с високо вдигнати фарове. Заека се занася в канавката, а светлата кола, безлична като смъртта, профучава с двойно по-голяма скорост от неговата. Повече от минута Заека кара в душния прахоляк от този тип. Все пак появата на тази кола го зарадва и поуспокои — значи шосето се разклонява на две.

Не след много той има чувството, че се намира в някакъв парк. Фаровете му осветяват малки зелени бъчви с надпис „моля“ и дърветата се разреждат от двете страни, като между тях се виждат маси и павилиончета, каквито обикновено има по местата за пикник, с неизбежните клозети отстрани в прави линии. Показват се също и криволичещите следи на колите, няколко от които са паркирани близо до шосето. Пътниците им не се виждат. Сигурно са някъде долу. Така шосето на ужаса се оказва алея на влюбените. То свършва в тия стотина ярда, след което се съединява под прав ъгъл с един широк гладък път, над който, подобно на тъмен облак, е надвиснал хребетът на планината. Една кола препуска на север. Друга цепи на юг. Няма знаци. Заека превключва на средна, изтегля внезапната спирачка, запалва горната лампа и разглежда картата. Ръцете и пищялите му треперят. Той просто чувства как мозъкът му уморено тупти зад зачервените клепачи. Трябва да е вече дванадесет и половина или по-късно.

Шосето е пусто пред него. Той вече е забравил номерата на шосетата и имената на градовете, през които бе минал. Спомня си Фредерик, но не може да го намери и изведнъж разбира, че търси в един квадрат право на запад от Вашингтон, където никога не е бил. Има толкова много червени и сини линии, дълги имена, малки градове, квадрати, кръгчета и звезди. Погледът му се отмества на север, но единствената линия, която разпознава, е правата пунктирана линия, означаваща границата на Пенсилвания — Мериленд. Линията Мейсън-Диксън. Той си спомня за училищната стая, в която беше учил за нея, редиците от заковани към пода чинове, изтъркания лак отгоре, зацапаната черна дъска, милите глупачета, застанали по пътеките между чиновете в азбучен ред. Празният му поглед шари механично по картата. В главата си чува ударите на будилник. И то мъчително бавно. Тихите удари идват толкова отдалече, както шумът на вълните по брега, до който той искаше да стигне. Заека пропъжда от съзнанието си тази картина и отново забива поглед в картата. Неочаквано Фредерик изскача пред очите му, но когато се опитва да определи точно къде се намира, той пак го изгубва и от гняв чувства болка в горната част на носа, между веждите. Наименованията се сливат и цялата карта му се струва като мрежа, всичките тия червени и сини линии и звезди, мрежа, в която някъде се е оплел. Той грабва картата и я разкъсва. В изблик на ярост Заека откъсва едно голямо триъгълно парче, а останалата част раздира наполовина и вече поуспокоен, слага тия три парчета едно върху друго и накъсва и тях наполовина. После и тези шест парчета наполовина и така нататък, докато картата се превръща в шепа хартийки, които стисна в ръката си на топка. Той се надвесва през прозореца и хвърля тази топка. Тя се разпилява на всички страни и сгънатите книжки като откъснати криле пърхат назад по покрива на колата. Вдига прозореца. За всичко е виновен оня фермер с очилата и двете ризи. Странно как този човек му заседна на гърлото. След като го срещна, някак си вече не може да мисли. След неговата надутост. След неговата дървена сериозност. Той се препъна в него и все още продължава да се препъва. Не може да го махне от краката си като някакви прекалено дълги връзки за обувки или като някаква пръчка между тях. Този човек се подиграваше. Дали с това, което каза, или с мудните движения на ръцете си. Дали с косматите си уши, или с нещо друго, което се излъчваше от фигурата му, той се подигра с тайните, неизречени надежди, които на моменти правеха почвата под краката на Хари твърда. Трябва да решиш къде искаш да отидеш и тогава върви: нямаше логика и все пак шансът винаги съществува, колкото и малък да е, това е всичко.

Във всеки случай Заека смята, че ако беше се доверил на инстинкта си, сега щеше да е в Южна Каролина. Чувства нужда от цигара. Струва му се, че тя би му помогнала да определи какъв е инстинктът му, какво точно желае. Решава да поспи няколко часа в колата.

Една кола обаче изскача от малката горичка зад него, а фаровете й кръжат наоколо и играят по врата на Заека. Той спира точно по средата на шосето, за да погледне картата. Сега трябва да кара нататък. Изпитва безпричинен страх да не го настигнат. Фаровете на другата кола се засилват в огледалото и го изпълват със светлината си като чаша. Той натиска амбреажа, включва на първа и освобождава спирачката. Като подскача по неравното шосе, инстинктивно завива вдясно, на север.

Пътуването към къщи е по-леко, макар че няма карта и че почти е свършил бензина. Една денонощно отворена бензиностанция на „Мобилгаз“ като по чудо се появява близо до Хагерстаун и зелени знаци показват, че наближава границата на Пенсилвания. Музиката по радиото е спокойна, лирична и без реклами. Тя идва най-напред от Харисбърг, а после от Филаделфия и понеже е в обсега на вълната й, постоянно му се натрапва.

Той беше превъзмогнал умората и бе навлязъл в един спокоен и еднообразен свят, където нещата нямаха особено значение. Последната четвъртина на един баскетболен мач го пренесе в този свят. Човек не тича, както мисли тълпата, за да реализира точки, а за самия себе си, за да се развлече. Съществуваш само ти, понякога топката, понякога обръчът, най-идеалният кръг, с неговата чудесна мрежеста пола. Съществуваш само ти и този заграден с мрежа обръч и понякога ти се струва, че той слиза точно до устните ти, а понякога остава съвсем настрана, недостъпен, отдалечен и малък. Беше глупаво тълпата да аплодира или освирква това, което ти вече си почувствал в пръстите си, в ръцете си, изпънал тяло, за да стреляш, или това, което си разбрал с поглед. Когато се разиграеше, той различаваше буквално всяка нишка от мрежата на коша.

Но вечер, преди започването на мача, когато излизаха, за да се разгреят, и виждаше всички гамени от града, насядали на открито по облегалките на пейките да се бутат с лакти, и тия, които викаха най-много, да се заяждат с някои от по-избухливите учители, тълпата тогава сякаш беше вътре в тебе самия, в черния ти дроб, в белите ти дробове, в стомаха. Обикновено идваше и едно момче, дебеланко, който просто засядаше в долната част на стомаха му и го разтреперваше. „Хей, стрелецо! — подвикваше му тоя хлапак. — Хей, артисте^[6]! Стреляй! Стреляй!“

Сега Заека си го спомня. За това момче той беше герой.

В ранната утрин музиката все така се лее и крайпътните знаци все така продължават да сочат посоката. Той чувства мозъка си като някакъв отпаднал, но в будно състояние болен, сложен между цял куп възглавници, когото носят по дългите коридори на цялата тази музика от нови географски названия. Същевременно той усеща някаква външна неестествено болезнена чувствителност, сякаш самата му кожа мисли. Кормилото играе в ръцете му като крило на вятърна мелница. Малко като го мръдне, и чувства как оста също започва да играе, диференциалът откача и лагерът се върти в своите отворени тунели от смазка. Фосфоресциращите мигачи край шосето му напомнят за младите жени Дюпон: сякаш вижда през стъклото цели редици как танцуват на техните големи балове, почти голи в искрящите си лъскави вечерни рокли.

Пита се защо толкова много знаци се връщат, а толкова малко отиват надолу. Разбира се, той не знаеше, че вече ще започне да слиза. Поема по отсечката на Брюър, встрани от върха, и шосето го прекарва през града, където за първи път купи бензин. Когато тръгва по шосето с надпис „Брюър 16“, той вижда отсреща по главната улица наредените в диагонал помпи на оня тип и тъмната витрина, изпълнена с проблясващи в мрака лопати и рибарски въдици. Витрината изглежда доволна. Въздухът едва започва да просветлява. Леденият блок от музика по радиото се разпада на съобщения за затопляне на времето и фермерски цени.

Заека влиза в Брюър от юг. Градът сякаш се състои от две части: най-напред идват къщите между дърветата покрай шосето, които стават все повече и повече, а после — цяла индустриална пустиня без нито едно дърво: фабрики за обувки, заводи за бутилиране, обществени паркинги, фабрики за трикотаж, преустроени за производство на електронни части, и приличащи на слонове бензинови цистерни, които се издигат над осеяната с боклуци заблатена земя, но все пак по-ниско от синия хребет на планината, от чието било Брюър изглеждаше като топъл килим, изтъкан в керемиден цвят, но в някакъв по-особен нюанс.

Той пресича моста на Рънинг хорс и се озовава между улици, които познава. Тръгва по Уорън авеню през южната част на града и излиза на шосе 422, близо до Сити парк. Кара край планината заедно с няколко камиона с ремаркета, които се носят със свистене. Когато завива наляво от Сентръл стрийт в Джексън, той едва не се охлузва в един камион, разнасящ мляко, спрял на няколко ярда от тротоара.

Заека продължава нагоре по Джексън, край къщата на родителите си, като завива по малката уличка Кигърайз и в разведряващата се светлина на зората минава край стария кокошарник, край строящия се магазин, около който беше още тихо, и паркира пред спортния клуб „Съншайн“, на няколко крачки от покрития с навес вход, където всеки, който излиза, може да го забележи. Поглежда с надежда към прозорците на третия етаж, но не се вижда светлина. Ако Тотеро е горе, навярно още спи.

Решава да дремне в колата. Сваля сакото си и се покрива с него като с одеяло. Става обаче все по-светло, а предната седалка е прекалено тясна и кормилото притиска раменете му. Той не се премества отзад, защото така ще може да тръгне за секунда, ако потрябва. Освен това гледа да не заспи дълбоко, за да не изпусне Тотеро, когато излезе.

Така той лежи отпред, свил дългите си крака, като за ходилата му не остава място. Гледа нагоре през кормилото и чистачките към чистата ясна синева на небето. Днес е събота и то има същото онова необятно, сияйно и типично за съботата спокойствие, което Заека си спомня още от своето детство, когато небето в съботната вечер беше празното табло за отчитане на резултата от един дълъг мач, който му предстоеше.

Една кола минава край него нагоре по уличката. Заека затваря очи и тъмнината заиграва в тях заедно с неспиращите шумове на колите от отминалата нощ. Отново вижда лесовете, тесния път, тъмната горичка, пълна с коли, във всяка по една смълчана двойка. Спомня си отново за своето желание да се просне при изгрев-слънце на пясъка край Мексиканския залив и някак си започва да му се струва, че твърдата седалка на колата е пясък, а шумът от събуждащия се град е шумът на морето.

Не бива да изпуска Тотеро. Отваря очи и се опитва да се надигне от своя твърд саван. Пита се дали не е минало много време. Небето е същото.

Сеща се за прозорците на колата. Повдига се на единия лакът и ги проверява. Прозорецът над главата му е леко отворен. Той го затваря плътно и натиска бутоните за заключване. Това го успокоява. Извръща лице към пролуката между седалката и облегалото. Като се обръща обаче, коленете му се притискат в изправената облегалка и се разбужда повече, понеже това го дразни. Пита се къде ли е спал синът му, какво е направила Дженис, къде са го търсили неговите и нейните родители. Дали полицията знае? Отминаващата нощ, която остави зад себе си тук, е за него като някаква мрежа от телефонни разговори, спешни пътувания, следи от сълзи и порой от думи, тези бели нишки на тревогата, които бяха изтъкани през нощта и сега се губеха, но все още съществуваха. Една невидима мрежа, покриваща стръмните улици, в чийто център лежи сега, сигурен в своята дупка със заключени прозорци.

Памукът и чайките в полуздрача и как тя идваше в леглото на другото момиче. Никога тя не идваше по тоя начин в тяхното легло. Имаше и хубави неща: една вечер той влезе в банята, без да знае, че тя е там. Огледалото беше цялото замъглено от пара, а Дженис, току-що излязла изпод душа, стоеше отпусната и доволна само с малка синя кърпа, без стеснение. Дженис, която толкова много се свенеше да покаже тялото си дори и през първите седмици на брака им. Задникът й беше порозовял от топлата вода и на две половинки, както обикновено става у жените, когато се наведат. Как се обърна и се засмя на израза, който той имаше, и как вдигна ръце, за да го целуне. Тялото й е зачервено от парата, а тилът й е хлъзгав. Заека се намества и връща мисълта си към мрака на своите представи: шията й е хлъзгава, вдлъбнатината на гърба е мека. Двамата заедно коленичат и телата им се огъват както никога по-рано…

Той удря пищяла си в дръжката на вратата и болката се смесва странно с металическия ек, който иде отдолу, откъм строящия се магазин. Работното време беше започнало. Осем часът? Заека се сгърчва от болка и се изправя, а сакото, с което се бе покрил, се смъква на коленете му. През мръсното предно стъкло забелязва фигурата на Тотеро, който слиза надолу по уличката. Той е вече оттатък старата фермерска къща. Заека изскача от колата, облича сакото и тича след него.

— Господин Тотеро! Хей, господин Тотеро!

Гласът му е спаднал и дрезгав, след като не е говорил толкова време.

Човекът се обръща. Изглежда по-уморен, отколкото Заека бе очаквал. Един нисък човек с голяма плешива глава, който играеше, когато баскетболът беше динамична и мъжествена игра. Изглежда по-нисък поради голямата си глава, спортното сако на едри карета, както и от краката, приличащи на пънове в сини панталони, които са толкова дълги, че ръбът им се криви и гърчи над обувките. Когато престава да тича и прави последните крачки, Заека се бои, че се е припознал.

Но Тотеро казва най-подходящото в момента:

— Хари! Знаменитият Хари Енгстръм!

Той прегръща с едната си ръка Хари, а с другата му стиска силно ръката. Това припомня на Заека начина, по който той винаги слагаше ръцете си върху тях. Това е точно Тотеро, хванал го здраво, като му се усмихва с някаква разкривена усмивка. Носът му е крив. Едното му око е широко отворено, а другото полузатворено. С годините лицето му се е изкривило още повече. Даже не е оплешивял равномерно; сиви и светлокафяви косми като на четка се подават тук-там по черепа му.

— Искам да се посъветвам с вас — казва Заека и се поправя. — Всъщност това, от което наистина се нуждая сега, е място за спане.

Тотеро замълчава, преди да отговори. В маниера, по който той мълчи при такива случаи, се крие неговата сила, авторитетът му. Другите бързат да отговорят веднага, като че ли винаги са нещо смутени, но Тотеро умее да се владее и да изчаква, сякаш обмисля всичко. Това му придава голяма тежест. Накрая пита:

— Какво е станало с твоя дом?

— Като че ли рухна.

— Какво искаш да кажеш?

— Не беше както трябва. Избягах. Наистина избягах.

Нова пауза. Заека присвива очи срещу слънцето, което се отразява от асфалта. Лявото ухо го боли. Зъбите му от тази страна сякаш също започват да го болят.

— Постъпката ти не изглежда много обмислена — казва Тотеро.

— Та то беше такава каша.

— Каква каша?

— Не зная. Жена ми е алкохоличка.

— А опита ли се да й помогнеш?

— Разбира се. Но как?

— Пиеше ли с нея?

— Не, никога. Не мога да понасям алкохола. Просто не обичам вкуса му.

Той казва това не без самодоволство, горд, че може да се похвали пред своя стар треньор, че не е злоупотребявал с тялото си.

— Може би е трябвало да го правиш — подхвърля след малко Тотеро. — Може би, ако беше споделил това удоволствие с нея, тя щеше да превъзмогне тази слабост.

Заслепен от слънцето и вдървен от умората, Заека не може да схване мисълта му.

— Дженис Спрингър е твоята жена, нали? — пита Тотеро.

— Да. Господи, тя е глупачка. Истинска глупачка!

— Това, което казваш, Хари, е много жестоко, независимо за кого се отнася.

Заека кимна, понеже Тотеро изглежда убеден в това, което говори. Той се чувства объркан и разколебан от мълчанието му. Сега тия мълчаливи паузи му изглеждат по-дълги отколкото по-рано и като че ли и Тотеро чувства тяхната сила. Отново страх обхваща Заека. Той смята, че старият му треньор е изкуфял и започва всичко отначало.

— Мислех, че ще мога да поспя няколко часа тук някъде в клуба. Иначе след всичко трябва да се върна вкъщи. Ужасно съм уморен.

За негово облекчение Тотеро се разбързва, улавя го за лакътя и като го бута назад по уличката, казва:

— Да, разбира се, Хари, изглеждаш ужасно. Ужасно.

Той стиска силно ръката на Заека като че ли с железни пръсти и докато го бута напред, костите на Хари затреперват, сякаш са прободени на това място. Има нещо ненормално в това вкопчване на Тотеро в него и то намалява облекчението, което бе изпитал в началото. И гласът на Тотеро, станал отчетлив, припрян, весел, се забива неприятно в обърканото съзнание на Заека.

— Ти ме помоли за две неща, Хари — казва той. — Две неща. Място за спане и съвет. Сега аз ще ти дам място за спане при условие че когато се събудиш, ще поговорим сериозно и надълго за тази криза в твоя брак. Ще ти кажа още отсега, че аз не се безпокоя толкова за тебе, познавам те достатъчно добре и зная, че ти винаги падаш на краката си. Безпокоя се не толкова за тебе, колкото за Дженис. Тя няма твоето равновесие. Обещаваш ли?

— Разбира се. Но какво?

— Обещай ми, че ще потърсим начин да й помогнем.

— Да, но не мисля, че бих могъл. Искам да кажа, тя не ме интересува.

Те стигат циментовите стъпала и дървения навес над входа. Тотеро отваря вратата със своя ключ. Заведението е празно. Притихналият бар е тъмен, а малките кръгли масички изглеждат крехки и слаби без мъжете, които обикновено седят около тях. Електрическите реклами зад бара са угасени и мъртви: прашни тръби и станиол. Тотеро казва високо:

— Не вярвам. Не вярвам, че моето най-знаменито момче може да е станало такова чудовище.

Чудовище: думата сякаш топурка след тях, докато изкачват стълбите към втория етаж. Заека се извинява:

— Ще се опитам да помисля, след като поспя.

— Добро момче. Това е всичко, което ние искаме.

Какво иска да каже с това „ние“? Всички маси са празни. Слънчевата светлина изрязва светли квадрати върху дръпнатите ръждивокафяви щори над нисък радиатор, почернял от прах. Стъпките на хората са очертали захабени пътеки по тесния гол под.

Тотеро го води към една врата, през която той никога не е влизал; изкачват се по стръмните тавански стъпала на прикована долу стълба, по която той вижда парчета изолиран проводник и зеещи дупки по дъските. Почти е светло.

— Ето моя дворец — казва Тотеро и нервно си играе с капаците на джобовете си.

Малката стая гледа на изток. Пролуката в щорите на прозореца пропуска дълъг сноп слънчева светлина върху страничната стена над неоправено походно легло. Другите щори са вдигнати. Между прозорците стои бюро, остроумно направено от шест каси за бира, заковани заедно, три — изправени, а двете — легнали. В шестте каси са наредени ризи в целофанените си обвивки от пералнята, сгънати фланелки и гащета, чорапи, подредени по чифтове, носни кърпи, лъснати обувки и четка с гръб от кожа, в чиито косми е забит гребен. На два големи гвоздея няколко спортни сака с крещящи цветове са поставени на закачалка. Домакинството на Тотеро се заключава, изглежда, само в грижата за дрехите му Подът е потънал в прах. Вестници и най-различни списания — от „Нейшънал джиографик“ до изповеди на малолетни престъпници от 13 до 19 години, както и комикси — са натрупани наоколо.

Стаята на Тотеро се слива с останалата част от таванския етаж, който всъщност служи за складиране на багаж; виждат се маси за билярд, разни вехтории, железни варели, изпочупени столове с плетени седалки от тръстика, телена мрежа, навита на руло, стари диаграми от турнири по безик^[7]; закачалка с екипи за софтбол^[8] виси на тръба, забита между две напречни греди, което спира светлината, идеща от прозореца в другия край на тавана.

— Живее ли някой там? — пита Заека.

— Не… на долния етаж, Хари.

Ентусиазмът на Тотеро е угаснал. Той изглежда смутен. От тоалетната Заека слуша как старият човек се суети нещо горе, но когато се връща, не забелязва никаква промяна. Леглото е все още неоправено.

Тотеро се бави, а Заека чака. Тогава той разбира, че Тотеро го чака да се съблече и той се съблича, като се мушва в студеното неоправено легло само по тениска и жокейски гащета. Макар че идеята да дойде в хралупата на стария човек не е от най-добрите, той все пак не се чувства лошо — най-сетне може да се изтегне, да почувства твърдата студена стена близо до себе си, да чуе движенията на колите, някои от които може би го търсят там долу. Той се извръща, за да каже нещо на Тотеро, и установява с изненада, че е сам. Вратата в подножието на таванската стълба се затваря и стъпките на Тотеро се отдалечават. Едно стъпало, второ стъпало по стълбата, ключът щраква във външната врата, птичка изцвърчава на прозореца и шумът от строежа на магазина достига съвсем приглушен до него. Присъствието на стария човек го смущава, но Заека е сигурен, че той не се интересуваше някак по-особено от него. Знае, че вълненията на Тотеро са в друга посока — жените. А защо гледа? Изведнъж Заека разбира. Това връща навярно Тотеро с години назад. Защото той винаги стоеше в заключените стаи, за да гледа как момчетата се събличат. Това обяснение отпуска мускулите му. Спомня си за двамата млади със сплетени ръце, които тичаха из паркинга пред закусвалнята в Западна Вирджиния, и съжалява, че не той беше уловил момичето. Вижда я във въображението си как се отдава в колата, а косите й се разпиляват като морски водорасли. Червена коса? Там? Той си представя момичетата от Западна Вирджиния като едри бохемки с твърди тела, също като младите проститутки от Тексас. Техният съблазняващ провлечен говор звучеше винаги присмехулно, но тогава той беше толкова млад. Когато слизаше по улицата, Хенли, Джарзило и Шамбергер го караха да се чувства неудобно в своите „каки“; прерията тогава сякаш се разбягваше на всички страни, хоризонтът слизаше почти до коленете му, а вътре в къщите се виждаха семейства, насядали по канапетата, като пилета в кокошарник, да гледат телевизия. Джарзило беше един вманиачен дърдорко. Заека не можеше да повярва, че къщата е истинска. На прозореца имаше цветя, истински живи цветя, невинни, и той просто искаше да се обърне и да избяга. Беше сигурен, че жената, която се появяваше на вратата, можеха да я покажат по телевизията как продава консерви. Тя казваше обаче: „Хайде, момчета, влезте и се позабавлявайте, не се срамувайте!“. Казваше го тъй майчински, а момичетата бяха там, в салона, насядали по старомодните кресла и канапета с резба и топки, не толкова много, колкото си представяше. Те изглеждаха съвсем обикновени, като работнички. И от това той се чувстваше по-свободно. Даже човек не можеше да ги нарече момичета с тези безжизнени лица, сякаш поставени под неоново осветление. Те обсипваха войниците със закачки като с куршуми. Мъжете се задавяха от смях и се трупаха изненадани и смаяни. Оная, която той избра — всъщност тя го избра — се приближи до него и го докосна. Беше закопчала само долното копче на блузата си. Като се качиха горе, тя го попита решително със сладникавия си глас как иска: лампата да е запалена или угасена. Когато отвърна задавено „угасена“, тя се изсмя, а после, под него, от време на време също се усмихваше, като му помагаше да се намести добре и дори му казваше любезно: „Добре е, мили. Много добре го правиш“. Като свърши, той със съжаление разбра по спазмичните гънки около устните й и от грубия начин, по който не пожела да остане легнала до него, а стана и седна на края на табленото легло, гледайки навън през тъмния прозорец в зеленото нощно небе, че тя не беше получила своя дял от удоволствието. Мълчаливият й гръб, по който се беше отпечатала в жълтеникавобяло презрамката от сутиена на банския й костюм, го ядоса. Той я улови за рамото и я обърна. Това беше детинска постъпка. Тежките й гърди висяха така равнодушно отпуснати и открити, че той отмести поглед встрани. Тя прошепна в ухото му: „Мили, ти не си платил за два пъти!“. Сладката! За нея имаха значение само парите.

Шумът от строящия се магазин достига приглушен до него. Това го успокоява, казва му, че е на скрито, сигурно място, че докато се крие, хората долу чукаха и в тъмнината той изпитва в сърцето си чувство на обич към тези безплътни звуци.