Джон Ъпдайк
Заеко, бягай (6)

Сънят му е напрегнат, неспокоен, изпълнен с видения.

Той, майка му, баща му и някакви други хора седят около кухненската им маса. Това е старата им кухня. Едно момиче на масата пресяга много дълга ръка, натежала от гривната, завъртва една ръчка на хладилник от дърво и студен въздух облъхва Заека. Тя беше отворила вратата на квадратната камера, където стоеше блокът от лед; и ето, той е там, само на няколко инча от очите на Хари, изкривен от топенето, но все още голям, съхранявайки в своя металночерен корпус бялата клетка, която ледените блокове имат, когато падат през улея на фабриката за лед.

Той се навежда по-близо към студения дъх на леда, една излъчваща мирис на калай студенина, която той свързва с метала, от който са изградени стените на камерата и ребрата на поставката й. Това нежно сиво — в сивия цвят на носорога, — белязано от същата болест, която разяжда линолеума.

Когато се навежда по-близо, забелязва, че под горния пласт на леда има стотици ясно очертани бели вени, също както капилярите на листата по дърветата, сякаш и ледът е изграден от живи клетки. А още по-навътре, тъй призрачно му се струва всичко, виси раздърпан облак, звездата от една експлозия, чийто център не може да се определи от отражението, но чиито лъчи излитат от ядрото на тази белота, прави като дълги изопнати ластици, диагонално във всички плоскости на куба. Ръждивите ребра, върху които леденият блок почива, се люлеят пред очите му като оголени при ухилване зъби. Пронизва го страх; леденият къс е жив. Майка му заговаря:

— Затвори вратата!

— Не съм я отворил аз.

— Зная.

— Тя я отвори.

— Зная. Моето добро момче не може да наскърби никого.

Момичето на масата си играе с яденето и майка му някак ужасно важно се извръща и й се скарва. Карането продължава, продължава безсмислено, все едно и също нещо отново и отново, непрестанно изливане на думи, като някакъв дълбок вътрешен кръвоизлив. Всъщност кръвоизливът е в самия него. Мъката за момичето разпъва лицето му, докато то заприличва на грамадна бяла чиния.

— Проститутката не може да яде прилично като бебе — казва майка му.

— Хей, хей, хей! — извиква Заека и се изправя, за да защити сестра си.

Майка му извисява глас, подиграва му се. Те са в тясното пространство между двете къщи; само той и момичето; това е Дженис Спрингър. Заека се опитва да й обясни за майка си. Главата на Дженис кротко се опира на рамото му; когато я прегръща, той забелязва, че очите й са зачервени. Макар лицата им да не са близо едно до друго, той усеща, че дъхът й е топъл от сълзите. Те са навън, зад залата за забавления на Маунт Джъдж, навън с гръб към бурените и отъпканата гола земя, осеяна с изпочупени бутилки; през стената чуват музика по високоговорителите. Дженис е с розова бална рокля и плаче. Той повтаря със стиснато сърце, че майка му всъщност се подиграва на него, но момичето продължава да плаче и… о, ужас!… лицето й започва да се променя, кожата постепенно се отделя от костите, но това не са кости, това отдолу е просто разлагаща се материя; той свива ръка с желанието да я хване и да я сложи обратно на лицето й. Тя се стича обаче между дланите му, въздухът побелява и той извиква.

Бялото е светлината; възглавницата блести в очите му, а слънцето проектира пролуките в стъклата на прозорците върху спуснатите щори. Тази жена се е свила под одеялата между него и прозореца; на слънчевата светлина косата й, разпиляна по възглавницата, е червена, кафява, златиста, бяла и черна. Усмихвайки се с облекчение, той се повдига на лакът и целува едрата й отпусната буза, като се любува на грубите й пори. От бледорозовите й черти разбира колко лошо е изтрил лицето й в тъмното.

Заека ляга пак тъй, както спеше преди малко, но изобщо бе спал твърде много през последните часове. Сякаш за да потърси входа към друг сън, протяга ръка през малкото разстояние, което ги дели, към нейното голо тяло и броди нагоре-надолу по широки склонове, топли като прясно изпечен кейк. Тя е с гръб към него; той я гали в някакъв ленив унес, през време на който, без да мръдне и мускул, освен мускулите по клепачите, които не се виждат, тя се разбужда. Чак когато Рут въздъхва тежко и се протяга, обръщайки се към него, разбира, че го е усетила.

Тогава те се любят отново на утринната светлина с размътени, неясни уста. Гърдите й са малки кадифени торбички с мляко, които плуват отгоре върху гръдния й кош с изпъкнали ребра. Зърната им са пъпки, потопени в кафяво. Той се пита дали не се преструва. Тя не казва; не, беше по-друго, но хубаво. Наистина хубаво. В срама си той се връща под покривките, докато тя изтичва боса, за да се облече. Беше смешно, че си сложи сутиена преди бикините. Когато ги слагаше, това го накара да възприеме краката й като нещо отделно. Докато тя се движи, те получават някакъв розов оттенък от отразяващата се светлина. Това, че позволява да я гледа, го ласкае, изпълва го с топлина. Те бяха станали близки.

Камбаната на църквата бие силно. Той се премества в леглото към нейната страна, за да гледа как празнично облечените хора влизат във варовиковата църква отсреща на улицата, чийто светещ прозорец го беше приспал. Протяга ръка и вдига щорите няколко фута. Розовият прозорец сега е тъмен и над църквата и над Маунт Джъдж слънцето блести на една фасада от синьо. То изрязва долу сянка от църковната камбанария, един хладен издут негатив, в който няколко души с цветя на реверите стоят и си приказват, докато обикновените овце от стадото се стичат вътре с наведени глави. Мисълта за тия хора, на които им бе хрумнало да оставят домовете си и да дойдат тук да се помолят, радва и успокоява Заека, кара го да притвори очи и да сведе глава с такова леко движение, че Рут да не забележи.

Помогни ми, Христе. Прости ми! Изведи ме на правия път. Благослови Рут, Дженис, Нелсън, майка ми и баща ми, г-н и г-жа Спрингър и нероденото бебе. Прости на Тотеро и на всички останали. Амин!

Той отваря очи към деня и казва:

— Твърде много богомолци.

— Неделя сутрин е — отвръща тя. — Бих могла да изхвърля всички неделни сутрини.

— Защо?

Рут казва само:

— Фю! — сякаш че той знае отговора.

След като помисля малко, виждайки го, че лежи и гледа сериозно навън, добавя:

— Някога имах едно момче тук, което ме събуждаше в осем часа, понеже трябваше да преподава в неделното училище в девет и половина.

— В нищо ли не вярваш?

— Не. Искаш да кажеш, че ти вярваш.

— Ами, да. Така мисля.

Той настръхва от нейната рязкост, от нейната увереност, пита се дали не излъга; ако е излъгал, то в такъв случай е увиснал в центъра на нищото и тази мисъл го терзае; сърцето му изтръпва от нея. Отсреща на улицата няколко души в най-хубавите си дрехи се разхождат по тротоара край редицата от остарели тухлени къщи; на въздух ли се разхождат? Дрехите им… те са си сложили най-хубавите дрехи: той се хваща механично за тази мисъл; тя му изглежда видимо доказателство за невидимия свят.

— Е, ако вярваш, какво правиш тук? — пита тя.

— Защо не? Да не мислиш, че си сатаната или нещо подобно?

Това я сепва за миг, застанала с гребена в ръка, преди да се засмее:

— Е, добре! Карай тогава, щом това те прави щастлив.

Той я стиска.

— Защо не вярваш в нищо?

— Ти се шегуваш.

— Не. Не ти ли се е сторило никога, макар и само за миг, съвсем очевидно?

— Кой? Господ ли искаш да кажеш? Не. Изглежда ми очевиден само другия път. Винаги.

— Е, добре, но… ако господ не съществува, защо съществува всичко?

— Защо? Тук няма защо. Нещата просто си съществуват.

Тя застава пред огледалото и гребенът й, който опъва косата й, дръпва горната й подпухнала устна така, че открива влажните й потъмнели зъби.

— Аз не те чувствам по тоя начин — просто, че съществуваш — казва той.

— Ей, защо не си сложиш нещо, ами само лежиш там и ме поучаваш?

Тия думи и начинът, по който се обръща, за да каже това, със свободно разпусната коса, го възбуждат.

— Ела! — моли се той.

Мисълта да я обладае, докато църквата се пълни с хора, го въодушевява.

— Не! — казва Рут.

Тя е наистина малко засегната. Вярата му в Бога я дразни.

— Не ме ли харесваш сега?

— Какво значение има това за теб?

— Знаеш, че има.

— Ставай от леглото ми!

— Мисля, че ти дължа още петнадесет долара.

— Всичко, което ми дължиш, е да вървиш по дяволите.

— Какво! Да те оставя сама?

Той казва това и скача от леглото със смешна бързина, докато тя стои там удивена. Заека събира някои дрехи, вмъква се в банята и затваря вратата. Когато излиза по бельо, казва с все същия несериозен тон:

— Ти не ме харесваш вече! — и тъжно отива до стола, върху който е оставен най-грижливо панталонът му.

Докато той беше в банята, тя е оправила леглото.

— Харесвам те достатъчно — казва тя разсеяно, като опъва покривката на леглото, така че да не остане никаква гънка.

— Достатъчно за какво?

— Достатъчно.

— Защо ме харесваш?

— Защото си по-едър от мене.

Тя отива до другия ъгъл и оттам пак издърпва покривката.

— Момче, това винаги ме е вбесявало, дявол да го вземе… начинът, по който всички малки жени мислят, че са достатъчно умни, за да пипнат всички едри мъже.

— Те имат нещо — отвръща той. — Струва им се лесно да го постигнат.

Тя се смее и отговаря:

— Мисля, че това е вярно.

Той си вдига панталона и закопчава колана.

— Защо още ме харесваш?

Тя го поглежда.

— Да ти кажа ли?

— Кажи!

— Защото не се предаваш. Заради твоя глупав начин, по който все още се съпротивляваш.

Приятно му е да чуе това: удоволствието се разнася по нервите му и той се чувства от това някак много висок. Усмихва се. Но у него е вроден американският начин да се покаже скромен и от устата му се изплъзва: „Волята да постигнеш нещо“.

— Това бедно старо копеле! — казва тя. — Но той наистина е копеле.

— Хей, ще ти кажа какъв е — прекъсва я Заека. — Сега ще изтичам да взема малко продукти от магазина, за да приготвиш обеда…

— Кажи… ти направо оставаш тук, така ли?

— Защо? Да нямаш среща с някого?

— Не. Нямам никого.

— Е, добре тогава. Снощи каза, че обичаш да готвиш…

— Казах, че обичах.

— Е, щом си обичала, значи все ще обичаш. Какво да взема?

— Откъде знаеш, че магазинът е отворен?

— А не е ли? А, сигурно е отворен. Тези малки магазинчета печелят всичко в неделя, когато големите супермаркети не работят.

Той отива до прозореца и гледа към ъгъла. Разбира се, вратата на магазина е отворена и оттам излиза мъж с вестник.

— Ризата ти е мръсна — казва тя след него.

— Зная — Заека се дръпва от светлината на прозореца. — Това е ризата на Тотеро. Трябва да си взема някои дрехи. Но нека купя най-напред продукти. Какво да взема?

— Какво обичаш?

Всъщност по характер тя е добра. Той разбра това още в момента, когато я видя да стои там, до паркинг автоматите. Можеше да го разбере… то личеше по меката извивка на корема й. Жените, с които непрекъснато се караш, понеже искат нещо друго, са и от друга раса. Те или се огъват като растения, или те удрят като камък. В целия този зелен свят няма нищо по-хубаво от добра жена.

Тротоарът кънти под краката му, докато тича до магазина със своята мръсна риза. „Какво обичаш?“… Тя е негова. Той знае, че тя е негова…

Заека донася осем топли кренвирша в целофан, кутия замразен фасул, кутия замразени пържени картофи, четвърт прясно мляко, буркан салата, един хляб със стафиди, топка сирене, обвита в червен целофан, и най-отгоре в чантата — швейцарско суфле. Всичко струва 2,43 долара.

Докато изважда продуктите от чантата в нейната малка цветна кухня, Рут казва:

— Ти си лек на яденето.

— Търсих агнешки котлети, но имаше само кренвирши, салам и месо в консерви.

Тя започва да приготвя обяда, а той обикаля из всекидневната и открива цяла серия детективски романи джобни издания върху полицата под масата, до стола. Младежът от съседното легло във Форт Хууд четеше такива през цялото време. Рут беше отворила прозорците и свежият мартенски въздух сякаш става по-рязък от спомена за горещия Тексас. Завесите от избелял муселин се развяват от вятъра; тънички и прозрачни, от лека газена материя, те се издуват и носят към него. Той стои парализиран от един още по-хубав спомен: техният дом, когато беше още дете, неделните вестници, които изшумоляваха на пода, пуснати от пощенския раздавач следобед, и майка му, която тракаше със съдовете в кухнята; когато свършеше, тя ги караше да излязат на разходка — татко, него и малката Мириам. Заради бебето не отиваха далече — само на няколко блока от тях, може би до близката каменна кариера, където басейнът с лед от зимата се разтопяваше в езеро няколко инча дълбоко и удвояваше височината на канарата от кариерата, като обръщаше скалите й долу, в друга, отразена кариера. Всъщност това е само вода. Те правят няколко крачки по-нататък по края и от този нов ъгъл басейнът отразява слънцето, илюзията от обърнатата скала изчезва и от светлината водата изглежда твърда като лед. Заека държи малката Мим за ръка.

— Хей! — извиква той на Рут. — Имам чудесна идея. Хайде да отидем на разходка следобед.

— Разходка! Че аз се разхождам непрекъснато.

— Хайде да се изкачим на Маунт Джъдж оттук.

Той не може да си спомни изобщо да се е изкачвал на планината откъм Брюър. Предчувства удоволствието и когато се извръща екзалтиран от пердетата, вкоравени и развяващи се от лекия ветрец, големите църковни камбани забиват.

— Да… нека да отидем! — извиква той към кухнята. — Моля ти се!

Отвън на улицата хората напускат църквата, като носят разсеяно клонки зеленина.

Когато Рут сервира обяда, той забелязва, че тя готви по-добре от Дженис; беше сварила кренвиршите така, че да не се разпукнат. Дженис винаги ги сервираше на масата разкъсани и изкривени, разцепени от единия до другия край с широко зейнали розови уста, които сякаш бяха готови да извикат, че са били измъчвани.

Двамата с Рут обядват на малка порцеланова маса в кухнята. Когато докосва вилицата до чинията, той си припомня неприятното чувство в съня си от лицето на Дженис, което се разпадаше в ръцете му, и този спомен разваля удоволствието от първата хапка, превръща я в ужас. Въпреки това той казва:

— Чудесно! — и продължава енергично да се храни, като до голяма степен апетитът му отново се възвръща с яденето.

Лицето на Рут отсреща приема нещо от крещящата белота на порцелана, с който е покрита масата; кожата на голямото чело блести и двете петна до носа й са като точки от нещо, което се е разляло по лицето й. Тя като че ли чувства, че е станала непривлекателна, и затова се храни някак унило, бързо.

— Ей! — казва той.

— Какво?

— Знаеш ли, че моята кола все още е паркирана на Чери стрийт.

— Тогава всичко е наред. Паркинг автоматите не работят в неделя.

— Да, но утре ще работят.

— Продай я.

— Как?

— Продай колата! Бързо ще забогатееш.

— Не. Искам да кажа, о! Ти имаш предвид себе си. Виж, аз имам още трийсет долара, позволи ми да ти ги дам.

Той посяга към задния си джоб.

— Не, не исках да кажа това. Не исках да кажа нищо. Просто това ми хрумна в глупавата глава.

Тя е смутена; вратът й става на петна и у него се надига съжаление, като си помисли колко хубава беше снощи. Той обяснява:

— Разбираш ли, бащата на жена ми е търговец на стари коли. Когато се оженихме, той ни продаде тази кола с голямо намаление. Тъй че донякъде това е фактически кола на жена ми и след като роди, мисля, че трябва да е нейна. А освен това ти каза, че ризата ми е мръсна и аз трябва да си взема дрехи, ако мога. Мислех следобеда да се промъкна у дома, да оставя колата и да си взема дрехите.

— Смяташ ли, че тя ще си е вкъщи?

— Не, няма. Сигурно ще е при майка си.

— Мисля, че ще се зарадваш, ако си е вкъщи — казва Рут.

Той се пита дали действително е така; представя си как отваря вратата, как вижда Дженис, седнала в креслото, с празна чаша да гледа телевизия и като че ли нещо пропада в него, сякаш някаква хапка, заседнала на гърлото му, най-после преминава надолу. Това е облекчението, което би изпитал, ако види лицето й все още здраво; същото това нейно глупаво, упорито като костелив орех лице.

— Не, няма да се зарадвам — казва той на Рут. — Аз се страхувам от нея.

— Очевидно — отвръща Рут.

— Има нещо у нея — настоява той. — Тя е цяла напаст!

— Тази бедна жена, която си оставил? Ти си напаст, бих казала аз.

— Не.

— О, така е. Мислиш си, че си заек.

Тонът й е леко подигравателен и раздразнен и той не може да разбере защо. Рут пита:

— Какво смяташ да правиш с тия дрехи?

А! Ето какво било! Тя усеща, че той иска да се пренесе у нея.

Заека признава:

— Ще ги донеса тук.

Тя си поема дъх, но не казва нищо.

— Само за тази вечер — моли той. — Ти нямаш нищо предвид, нали?

— Може би. Не зная. Вероятно не.

— Добре, тогава чудесно! Хей! Аз те обичам.

Рут се изправя, за да вдигне чиниите, и остава така, опряла палеца си в порцелана на масата, вторачила поглед надолу. Тя поклаща мрачно глава и казва:

— Ти си лоша вест.

Насреща му широкият й ханш, открояващ се под плътно прилепналата кафява пола, е симетричен и мощен като основата на величествена колона. Сърцето му затуптява при вида на тази излъчваща здраве и сила колона и той разбира с радост, че любовта му към нея отново се връща. Не смеейки да вдигне очи към лицето й, за да провери това, той казва:

— Нищо не мога да направя. Ти си толкова добра вест.

Заека изяжда три суфлета и една троха от края на устните му пада върху пуловера на Рут, когато целува гърдите й „за довиждане“ в кухнята. Той я оставя при съдовете. Колата му го очаква някак тайнствено на Чери стрийт в хладното пролетно пладне, като че ли една стая от някаква къща, която той притежава, се беше откъснала и приютила тук, до този бордюр, и сега, когато приливът на нощта се беше отдръпнал, тя стоеше горе и блестеше на пясъка, леко наклонена, но невредима, готова да отплува само при едно завъртане на ключа. Под измачканите и мръсни дрехи той чувства тялото си чисто, леко и празно.

Колата излъчва сигурност: каучук, прах и оцветен метал, стоплени от слънцето. Една ножница за ножа на неговото „аз“.

Той пресича замаяния от неделята град край тихите редици от тухлени къщи, верандите с перила, спокойни басейни от дърво. Кара покрай големия хребет на Маунт Джъдж; спускащият се към шосето склон е поръсен с жълто-зеления цвят на новите листа: по-нагоре вечно зелените борове очертават тъмен хоризонт върху небето. Изгледът се е променил от последния път, когато мина оттук. Вчера сутринта небето беше нарязано от тънки като ленти утринни облачета и той се измори да кара все към центъра на тази мрежа, където единствено му се струваше, че има изгледи за почивка. Сега пладнето на другия ден беше разсеяло облаците и небето в предното стъкло на колата е чисто и студено, и той не чувства нищо пред себе си, това прелестно „нищо“ на Рут, това „нищо“, за което тя му каза, че чувства. Очите й бяха точно като това синьо. Чисти, без петна. Сърцето ти сякаш завинаги се възвисява от това тъмно, синьо небе.

Чувството му на равновесие се разпада, когато достига познатите къщи на Маунт Джъдж. Става предпазлив, нервен. Завива нагоре по Джексън стрийт, нагоре по Потър и след това нагоре по Уилбър и се опитва по някакъв външен белег да разбере дали има някой вкъщи. Не се вижда никаква издайническа светлина. Сега е точно обед. Отвън няма никаква кола. Той обикаля два пъти блока и източва врат, за да зърне някакво лице в прозореца. Виолетови тъмни стъкла. Рут грешеше: той не иска да види Дженис.

Само възможността за това го прави така слаб, че когато излиза от колата, блесналото слънце едва не го поваля. Докато се изкачва по стълбището, стъпалата със своите черти сякаш отмерват и ограничават плахото желание на задъханото му от страх тяло да се върне. Той почуква на вратата, готов да избяга. Никакъв отговор. Потрепва отново, ослушва се и изважда ключа от джоба.

Макар че апартаментът е празен, все пак тъй много се чувства присъствието на Дженис, че той започва да трепери; видът на това кресло, обърнато към телевизора, като че ли подкосява коленете му. Изпочупените играчки на Нелсън по пода разбъркват главата му; всичко в черепа му — сивото вещество, костите на ушите, зрителният му апарат — сякаш е затрупано от тия вещи и тубата на неговото „аз“ се задръства; синусите му се запушват от давещи сълзи, каквито досега не е познавал. Във всекидневната се усеща прах. Щорите все още са спуснати. Дженис ги спускаше още следобед, за да не се осветява екранът на телевизора. Някой се бе опитал да поразчисти; пепелникът и празната й чаша бяха вдигнати. Заека оставя ключа от вратата и ключовете от колата върху телевизора, чиято кутия е всъщност метална, но боядисана в цвят, имитиращ дърво. Когато отваря гардероба, дръжката на вратата се удря в ръба на телевизора. Някои от роклите на Дженис липсват. Той посяга вече за дрехите си, но вместо да ги извади, обръща се и се упътва към кухнята, за да види резултата от постъпката си. Леглото им стои там смъкнато в прецеждащата се слънчева светлина. То никога не е било свястно легло. Родителите на Дженис им го бяха дали. Върху бюрото стоят няколко от нейните бутилки и буркани, ножичка за маникюр, макара с бял конец и игла, няколко месингови фуркета, телефонният указател, както и някаква рецепта, която тя никога не откъсна от едно списание, и гердан с дървени топчета, дялани в Ява, който той й взе за Коледа. Някак нестабилно, наклонено срещу стената е голямото овално огледало, което те взеха, когато родителите й си направиха нова баня; той винаги смяташе да го закове на стената над бюрото, но никога не можа да обиколи из магазините, за да купи подходящи гвоздеи. Една чаша върху перваза на прозореца, пълна наполовина със застояла вода с въздушни мехурчета в нея, хвърля изкривена ивица разредено слънце върху празното място, където трябваше да се закове огледалото. В стената са издълбани три дълги успоредни резки. От какво ли са станали? Кога? Оттатък ръба на оправеното легло се откроява бял триъгълник от пода на банята; моментът след вземане на душа, задникът й, зачервен от парата, тя вдигнала весело ръце, за да го целуне, мокрите косми под мишниците й. Каква радост я беше обзела, а след това — и него, съвсем неочаквано…

В кухнята той открива странна немарливост. Свинските пържоли, които изобщо не бяха извадени от тигана, плуваха, студени като смъртта, в замръзнала мас. Той ги изважда в една кесия под мивката и с нож остъргва парченца от втвърдената, застинала неравномерно мазнина. Кесията, придобила тъмнокафяв цвят по дъното, мирише на нещо сладко, което се разлага. Чуди се какво да направи. Кофата за боклук е на по-долния етаж, чак навън, отзад. Не може да се връща два пъти. Решава да не мисли за това. Пуска топла вода от бойлера и слага тигана в мивката да се накисне. Дъхът на парата, който му прилича на шепот в гробница, го плаши.

Той взема бързо чисти жокейски гащета, тениски и чорапи от едно чекмедже, три ризи в целофан и един син картон от друго, чифт изпрани и изгладени бежови панталони от трето, изважда двата си костюма и една спортна риза от гардероба, като по-дребните неща увива в костюмите, така че да стане вързоп, който да може да носи. Всичко това го изпотява. Стиснал здраво дрехите между двете си ръце и вдигнатото си бедро, той оглежда апартамента още веднъж: мебелите, килимите, тапетите по стените — всичко изглежда мрачно, безжизнено през мрака, който покрива лицето му. Стаите миришат на нещо ужасно и той с радост излиза. Вратата се захлопва след него безвъзвратно. Ключът му остава вътре.

Четка за зъби. Самобръсначка. Копчета за ръкавели. Обувки. На всяко стъпало той си спомня за нещо, което е забравил. Забързва, краката му трополят. Скача. Главата му почти се удря в голата крушка, която свети накрая на черен шнур в антрето. Името му върху пощенската кутия сякаш вика след него, когато минава, буквите от синьо мастило изтласкват въздуха като вик. Той се чувства смешен, гмуркайки се в слънчевата светлина, като някои от ония чудати крадци, за които човек чете на последната страница на вестниците и които, вместо да задигнат пари и сребро, отнасят някоя порцеланова мивка, двайсетина рула хартия за тапети или вързоп стари дрехи.

— Добър ден, господин Енгстръм!

Минава една съседка. Мис Арнт с лилава шапка, бърза за църква, стиснала палмова клонка в ръце.

— О, здравейте! Как сте?

Тя живее три къщи по-нагоре; говори се, че е болна от рак.

— Аз съм просто великолепно — казва тя. — Просто великолепно.

И стои там в слънчевата светлина, замаяна от блясъка, дръзка, несъзнателно наклонена по стръмнината на тротоара. Една зелена кола минава съвсем бавно край тях. Мис Арнт е застанала на пътя му, очарователно объркана, изпълнена с признателност за нещо. Тъй както просто е прилепнала към тротоара, прилича на муха, която е спряла да пълзи по тавана, за да се полюбува на себе си.

— Как ви се струва времето? — пита той.

— Харесва ми, харесва ми. Връбница винаги е лазурна. Това раздвижва кръвта в краката ми.

Тя се смее и той се засмива след нея. Тя стои сякаш е пуснала корен в горещия цимент между перестата сянка на два клена. Сигурен е, че тя нищо не знае.

— Да — каза Заека, защото тя се заглежда в ръцете му. — Смятам да правя пролетно чистене.

И поклаща вързопа, за да потвърди това.

— Не е лошо! — казва тя с неочаквано заядлива ирония. — Вие, младите съпрузи, разбира се, сте си своенравни…

После тя се извръща и възкликва:

— А, ето един свещеник!

Зелената кола се връща. Сега тя слиза по-бавно надолу, по средата на улицата. С ужас, който прави вързопа в ръцете му два пъти по-тежък, Заека разбира, че е притиснат до стената. Той се дръпва бързо от вратата и като минава край мис Арнт, казва:

— Трябва да бягам.

Думите му се сливат с многозначителната й забележка:

— Това не е негово преподобие Крупенбах.

Не, разбира се, не е Крупенбах; Заека знае кой е, макар че не знае името му. Свещеникът от епископалната църква. Спрингърови принадлежаха към нея. Повечето от близките на стария негодник бяха лутерани или протестанти, ако изобщо бяха някакви. Той не тича, а само върви бързо; стръмният тротоар натъртва петите му на всяка крачка, още повече че не вижда плочите от вързопа, който носи. Само да навлезе в уличката. Единствената му надежда е, че проповедникът може би не е сигурен, че е той.

Заека чувства как зелената кола пълзи зад него; мисли да захвърли дрехите и да хукне. Веднъж само да стигне старата фабрика за лед. Но има още един блок до нея. Той си представя как Рут го чака от другата страна на планината, измила вече съдовете. Нейните сини очи отвъд синята планина, под синьото небе. Както акула изтласква на тихи вълни водата пред себе си, така и зелената броня на колата образува леки вълни във въздуха, които се разбиват отзад в коленете на Заека. Колкото по-бързо върви, толкова по-силно се разбиват тия вълни. До ухото му достига почти детски глас:

— Извинете, вие ли сте Хари Енгстръм?

Обзема го желание да излъже, но се обръща и едва чуто прошепва:

— Да.

Хубавият млад мъж с бял подбрадник около гърлото кара колата малко на диагонал от тротоара, дърпа рязко ръчната спирачка и изключва мотора, като по този начин паркира неправилно и накриво на обратната страна на улицата. Странно е, че свещениците могат да нарушават някои малки правила. Заека си спомня как синът на Крупенбах цепеше из града на мотор. Това винаги му правеше силно впечатление.

— Е, аз съм Джек Екълс — казва свещеникът и някак не на място произнася последната сричка със смях.

Бялата незапалена цигара, която виси на устните му, заедно с бялата яка, представлява твърде смешна гледка в прозореца на автомобила. Той излиза от колата си — масленозелен буик 58 с четири врати — и му подава ръка. За да я поеме, Заека трябва да сложи своята голяма топка от дрехи върху ивицата трева в края на тротоара.

Ръкостискането на Екълс е енергично, заучено и силно; за него то, изглежда, символизира прегръдка. За миг Заека изпитва страха, че изобщо няма да го пусне. Чувства се уловен, предусеща обяснения, затруднения, молби, помирения, издигащи се като влажни стени; кожата му настръхва от отчаяние. В ръкостискането на Екълс той чувства непреклонна воля.

Свещеникът е почти на неговите години или малко по-възрастен и доста по-нисък, но не е дребен; изпод черното му сако личи ненужна мускулатура. Той стои така, че резките очертания на фигурата му се открояват. Леко е привел рамене. Има дълги червеникави вежди, които образуват една загрижена бръчка точно над носа му, и малка светла заострена брадичка, пъхната под устата му. Въпреки че изглежда намръщен, у него има нещо дружелюбно и безобидно.

— Къде отивате? — пита той.

— Как? Никъде.

Заека се заглежда в костюма му; на пръв поглед той е съвсем черен, а всъщност е син. Спокойно, изящно, леко тъмносиньо. А малката му жилетка или нагръдник, или каквото е изобщо, е черна като печка. От усилието да задържи цигарата между устните си смехът на Екълс преминава в сумтене. Той потупва предниците на сакото си.

— Случайно да имате кибрит?

— Ах, съжалявам, не. Зарязах пушенето.

— Вие сте по-добър от мене.

Той замълчава за миг и се замисля, после поглежда Хари с извити нагоре от удивление вежди. От това сивите му очи изглеждат кръгли и безцветни като стъкло.

— Мога ли да ви поканя в колата?

— Не. Дявол да го вземе… не се безпокойте.

— Искам да поговоря с вас.

— Не. Всъщност вие не искате, нали?

— Искам, да. И то много.

— Е… добре.

Заека взема дрехите си, минава пред буика и влиза в него. Вътрешността на колата има оня приятен и остър мирис на пластмаса, който имат новите коли. Той вдишва дълбоко този мирис и това успокоява страха му.

— За Дженис, нали?

Екълс кимва, като се взира навън през задното стъкло, докато изтегля колата от бордюра. Горната му устна е издадена над долната. Под очите му има дълбоки виолетови сенки от умора.

— Как е тя? Какво прави?

— Днес изглежда много по-добре. Тази сутрин беше с баща си на църква.

Те карат надолу по улицата. Екълс не добавя нищо повече, само гледа през предното стъкло и присвива очи. Той търси запалката по арматурното табло.

— Предполагах, че ще е при тях — казва Заека.

Той вече започва да се ядосва леко, че свещеникът не му се кара или нещо подобно; изглежда, не е запознат с неговия въпрос.

Запалката изведнъж изпада отнякъде. Екълс я приближава до цигарата си, всмуква и като че ли отново се съсредоточава.

— Очевидно — казва той, — когато вие не сте се върнали до половин час, тя се е обадила на родителите ви и баща ви е трябвало да доведе детето у вас. Той, мисля, я е успокоил и й е казал, че навярно вие сте се отбили някъде. Тя си припомнила, че сте се прибрали късно, понеже сте играли мач на улицата, и сметнала, че може би сте отишли пак там. Струва ми се даже, че баща ви е обиколил града, за да открие къде играете.

— А къде е бил старият Спрингър?

— Тя не им се обадила. Не им се обадила до два часа през нощта, когато, предполагам, бедната жена е изгубила вече всякаква надежда.

Този израз „бедната жена“ звучи в устата му банално. Хари пита:

— До два часа не им се е обадила?

Обзема го съжаление; ръцете му се впиват във вързопа, сякаш утешава Дженис.

— Почти до това време. Дотогава тя е била в такова състояние — пияно и иначе, че майка й ме повика.

— А защо вас?

— Не зная. Хората знаят. — Екълс се засмива. — Те смятат, че това утешава. Най-малко за мене обаче. Аз винаги съм мислил, че госпожа Спрингър ме мрази. Тя от месеци не е идвала на църква.

Когато се обръща, за да погледне Заека в лицето и да види какъв е ефектът от тази шега, някакво странно угризение на съвестта повдига веждите му и отваря голямата му уста.

— Значи, това е било към два часа сутринта?

— Между два и три.

— Съжалявам. Съвсем не съм имал предвид да ви вдигам от леглото.

Свещеникът разтърсва раздразнено глава:

— Да не говорим за това.

— Да, но аз се чувствам ужасно…

— Наистина ли? Това е обнадеждаващо. Всъщност какъв е точно вашият план?

— В действителност нямам план. Карам някак си напосоки.

Смехът на Екълс го изненадва; на Заека му се струва, че свещеникът е врял и кипял в подобни истории — разбити домове, бягащи съпрузи — и че това „карам някак си напосоки“ беше прозвучало по-свежо. Той се чувства поласкан. Екълс е обигран в това.

— Вашата майка има интересно виждане — продължава Екълс. — Тя мисли, че това, което смятаме — жена ви и аз, — че сте избягали, е илюзия. Тя казва, че вие сте прекалено добро момче, за да извършите подобно нещо.

— И вие сте се занимавали с това, така ли?

— С това и с една смърт вчера.

— Брей! Съжалявам.

Те караха без определена посока с малка скорост през познатите улици; по едно време минаха край фабриката за лед, а после завиха така, че пред тях се откри долината.

— Вижте, ако наистина искате да ме повозите с колата — казва Заека, — бихте могли да карате към Брюър.

— Не искате да ви отведа при жена ви, така ли?

— Не! Стига мъка! Искам да кажа, не мисля, че от това ще произлезе нещо добро. Не смятате ли?

В продължение на доста дълго време, изглежда, като че ли другият не го е чул; неговият чист уморен профил се взира през предното стъкло, докато голямата кола се движи непрестанно напред. Хари вече е поел дъх, за да повтори казаното, когато Екълс прибавя:

— Да. Щом вие не искате от това да произлезе добро.

Въпросът изглежда приключен така просто. Те карат надолу по Потър авеню към магистралата. По слънчевите улици има само деца — някои от тях все още в дрехите си от неделното училище. Малки момиченца с розови роклички като камбанки, които стърчат направо от талията. Панделките им са в тон с чорапките. Екълс пита:

— Какво направи тя, че ви накара да я напуснете?

— Помоли ме да й купя пакетче цигари.

Този път Екълс не се засмива, както Заека очакваше; сякаш не сметна забележката за безочлива, а само малко над позволената граница. Но това беше истината.

— Това е истината. Просто почувствах как цялата работа се протакаше и отлагаше поради това, че постоянно се опитвах да се приспособя към хаоса, който тя непрестанно създаваше. Не зная, стори ми се, че целият съм полепнал с изпочупени играчки и празни чаши, с телевизионни предавания и закъснели обеди и вечери и няма никакъв изход от всичко това. Тогава изведнъж ми хрумна колко лесно е да избягам, просто да си отида, и за проклетия оказа се наистина лесно.

— Да, за по-малко от два дни наистина е лесно.

— О! Съществува закон, предполагам.

— Не съм мислил толкова за това. Тъща ви се сети веднага, но жена ви и господин Спрингър са решително против. Струва ми се, по различни причини. Жена ви изглежда почти парализирана; тя не иска никой да предприеме каквото и да било.

— Бедното дете! Тя е такава глупачка!

— Защо сте тук?

— Защото ме хванахте.

— Искам да кажа, защо бяхте пред вашия дом?

— Върнах се, за да си взема чисти дрехи.

— Толкова ли са важни чистите дрехи за вас? Защо спазвате подобно благоприличие, щом така лесно можете да стъпчете останалите?

Сега Заека започва да долавя опасността от разговора; с неговите камъни по неговата глава…

— Също… оставих й и колата.

— Защо? Не ви ли трябва, за да избягате?

— Просто сметнах, че тя трябва да бъде нейна. Баща й ни я продаде евтино. Във всеки случай на мене поне тя не е донесла нищо добро.

— Така ли?

Екълс загасва цигарата си в пепелника на колата и търси в джоба на сакото друга. Те заобикалят планината в най-високата отсечка на шосето, където склонът се издига много стръмно от едната страна и слиза пак така стръмно от другата, за да даде място на някоя къща или бензиностанция. Долу е реката.

— Ако аз трябваше да напусна жена си — продължава Екълс, — щях да взема кола и да замина на хиляди мили.

Това звучеше почти като съвет, който излизаше спокойно от бялата яка.

— Точно това направих и аз! — възкликва Заека, зарадван, че у двамата има нещо общо. — Карах до Западна Вирджиния. След това си рекох „по дяволите“ и се върнах.

Трябва да спре да ругае! И защо ли го прави, пита се той. Може би, за да запази разстоянието между тях; той чувства опасно привличане към тоя мъж в черно.

— Мога ли да попитам защо?

— О, не зная. По много причини. Изглеждаше по-безопасно да бъда в място, което познавам.

— Не сте се върнали, за да защитите жена си.

Заека не отвръща нищо на това. Екълс продължава:

— Вие говорите за това чувство… на безпорядък. А как мислите, че е с другите съпрузи? Да не смятате, че сте някакво изключение?

— Вие не очаквате, че ще ви отговоря положително, но ще го направя. Някога аз играех една игра добре. Наистина играех добре. И след като сте били в нещо отличен, независимо в какво, някак си ви съсипва да сте второ качество. А това малкото, което ние с Дженис имахме, беше наистина второ качество.

Запалката се показва на таблото. Екълс пали и отново бързо обръща поглед напред. Те бяха слезли вече в предградията на Брюър. Той пита:

— Вярвате ли в бога?

Репетирал вече това тази сутрин, Заека отговаря бързо:

— Да.

Екълс премигва от изненада. Окосменият клепач на окото от профила му потрепва, но той не извръща лице.

— Мислите ли тогава, че бог иска да карате жена си да страда?

— Позволете ми и аз да ви попитам нещо. Смятате ли, че господ иска един водопад да бъде дърво?

Заека разбра, че този въпрос на Джими от предаването по телевизията е смешен. Той се дразни, че Екълс го приема просто, като същевременно дръпва унило от цигарата си. Той схваща, че каквото и да каже, Екълс ще го посрещне със същото изражение на уморен пушач; той е слушател по професия. Едрата му красива глава изглежда натъпкана със сива каша от скъпоценни чужди тайни и вълнуващи въпроси, засягащи всички. Една каша, която, тъй млад, какъвто е той, нищо не може да оцвети. За пръв път Заека изпитва неприязън към него.

— Не — казва Екълс, след като размисля. — Но смятам, че той иска едно малко дърво да стане голямо дърво.

— Ако ми кажете, че не съм зрял, няма да се разплача, тъй като, доколкото мога да разбера, то е все едно че си умрял.

— Аз самият не съм зрял — подхвърля Екълс.

Но не е достатъчно само да подхвърлиш нещо. Заека казва грубо:

— Е, аз няма да се върна обаче при тази малка глупачка, колкото и да я съжалявате. Не зная какво чувства тя. Никога не съм знаел. Всичко, което зная, което съм знаел, е това, което е вътре в мен. Можете ли да си представите какво работех, за да поддържам тази фуста? Демонстрирах някаква тенекийка за едно пени с ужасното име Меджи пийлър в няколко универсални магазина.

Екълс го поглежда и се усмихва. Сега веждите му изразяват крайно удивление.

— А! Това обяснява вашите ораторски заложби — забелязва той.

Тази аристократична насмешка звучи вярно: поставя и двамата на мястото им. Заека се чувства по-неловко.

— Хей, искам да ме оставите тук — казва той.

Те са на Уайзър стрийт, с лице към големия слънчоглед, който е мъртъв през деня.

— Няма ли да ми позволите да ви отведа до мястото, където сте отседнали?

— Никъде не съм отседнал.

— Добре.

Като лошо момче Екълс дръпва спирачката и спира пред един противопожарен кран. Понеже спира внезапно, нещо издрънчава отпред.

— Отдалечихте ли се? — казва Заека.

— Точно моят клуб за голф.

— Вие играете?

— Лошо. А вие?

Екълс изглежда оживен; цигарата гори, забравена между пръстите му.

— Бил съм кеди^[1].

— Мога ли да ви поканя за една игра?

А! Ето въдицата!

Заека излиза, застава на бордюра и заобикаля въпроса, шегувайки се със своята свобода.

— Нямам стикове.

— Те се вземат лесно под наем и не е скъпо. Моля ви се. Аз говоря съвсем сериозно.

Екълс се навежда, за да говори през вратата.

— Трудно ми е да си намеря партньори. Всеки, освен мен, е на работа.

Той се смее.

Заека знае, че трябва да избяга, но мисълта за една игра и идеята, че най-безопасно е да се срещнеш с преследвача си, изиграват своята роля.

Екълс настоява:

— Страхувам се, че вие ще се върнете да демонстрирате машинки за белене, ако не ви хвана скоро. Какво ще кажете за вторник? Вторник в два? Да ви взема ли?

— Не. Аз ще дойда у вас.

— Обещавате, нали?

— Да. Но не се доверявайте много на обещание от моя страна.

— Трябва да се доверя…

Екълс казва един адрес в Маунт Джъдж и те се сбогуват на бордюра. Възрастен полицай с разбиращ поглед върви по тротоара край затворените и заглъхнали в неделята магазини. На него сигурно това му се струва като раздяла между един проповедник и председателя на младежката му група. Хари се ухилва на полицая и тръгва по тротоара с пеещ стомах. Странно наистина как хората вече не могат да те засегнат!

Рут му отваря с криминален роман в ръка. Очите й изглеждат сънени от четенето. Тя си е сложила друг пуловер. Косата й изглежда по-тъмна. Той стоварва дрехите върху леглото.

— Имаш ли закачалки?

— Кажи! Ти сигурно си мислиш, че си постигнал бог знае какво.

— Постигнах тебе — отвръща той. — Постигнах тебе и слънцето, и звездите.

Стискайки я в прегръдките си, той действително смята, че това е така. Тя е хладна и сдържана в прегръдката му, не е дружелюбна, не, не. Лек мирис на сапун достига до ноздрите му, а в устата му навлиза влага. Измила си е косата. Сресала я е нагоре на по-тъмни и по-правилни къдрици, разделени гладко от гребена. Чиста е, тя е чиста; той доближава носа си до черепа й, за да вдъхне от простата остра миризма. Той си я представя гола под душа, косата й, изпускаща влага със сапунената пяна, врата й, сведен под биещата вода.

— Накарах те да разцъфтиш — казва той.

— О, ти си цяло чудо — отговаря тя и се отдръпва от гърдите му.

Докато той окачва внимателно костюмите си, Рут пита:

— Остави ли колата на жена си?

— Нямаше никого вкъщи. Промъкнах се и се измъкнах. Оставих ключа вътре.

— И никой не те видя?

— Всъщност видя ме един човек. Епископалният свещеник ме върна с колата си в Брюър.

— Кажи, ти си религиозен, нали?

— Аз не съм го викал.

— Какво каза той?

— Нищо особено.

— А как изглеждаше?

— Зловещо… просто да те полазят тръпки. Много се хили.

— Може би ти си го накарал да се хили.

— Смятам да играя с него голф във вторник.

— Ти се шегуваш!

— Не, наистина. И аз самият не зная как му обещах. Тя се смее и продължава да се смее тъй дълго, както се смеят жените, когато са възбудени от теб, а се стесняват от това.

— О, мой Заеко! — възкликва тя нежно със сетен дъх. — Ти просто странстваш, нали?

— Той ме убеди — настоява Заека, разбирайки, че усилията му да й обясни, ще я развеселят по необясними причини. — Не съм направил нищо.

— Ти, бедна душа — казва тя. — Ти си просто неудържим.

Най-после той сваля с голямо неизразимо облекчение мръсните си дрехи и си слага чисто бельо, чисти чорапи, спортна риза и бежовите панталони. Трябва обаче отново да си сложи велурените обувки. Забрави да открадне чехлите си. Вече облечен, той казва:

— Хайде да отидем на разходка!

— Чета — отвръща тя от стола.

Книгата е отворена някъде към края. Тя чете книгите хубаво и без да ги прегъва, въпреки че струват само трийсет и пет цента.

— Хайде! Да излезем на въздух.

Той отива до нея и се опитва да издърпа криминалния роман от ръката й. Заглавието му е „Смърт в Оксфорд“. Какво сега я интересуват тия умрели в Оксфорд? Когато има него.

— Чакай — моли го тя, обръща една страница и прочита няколко изречения така както книгата е вдигната нависоко. Очите й просто бягат по редовете. После изведнъж му позволява да я вземе.

— Господи, ти си тиранин!

Той отбелязва мястото, докъдето е стигнала, с изгоряла кибритена клечка и поглежда към босите й крака.

— Имат ли чехли или нещо такова?

— Не. Ей, спи ми се.

— Ще си легнем рано.

Очните й ябълки се обръщат към него, когато казва това. Устните й леко се цупят. Това е вулгарното у нея, което не може да не забележиш. Много лека сладникава вулгарност.

— Хайде! — казва той. — Сложи си ниски обувки и ще ти изсушим косата.

— Аз трябва да нося токове.

Когато навежда глава, за да закопчае обувките, бялата линия на пътя й го кара да се усмихне — толкова е права. Като пътеката на малка девойка, която има рожден ден.

Те стигат до планината през градския парк. Кошчетата за смет и подвижните железни пейки все още не са извадени. По пейките от бетон и дърво приказливи старци се припичат на слънце като по-големи гълъби, облечени в сиви дрипи, наподобяващи пера. Дърветата със своите малки листа хвърлят сянка върху полуголата земя. Колчета с телове отделят местата, където наскоро е било посадено нещо, от неравните пясъчни пътеки. Ветрецът, който духа непрестанно надолу по склона от празната площадка за джаза, е студен на сянка. Гълъби с клатещи се като на механични играчки глави пробягват на розови крачка край върховете на обувките им и отново се укротяват близо до петите им. Издават звуци като от малки парни машини. Скитник протяга ръка по облегалото на една пейка, за да се изсуши, и от изпитото му лице се чува често и ситно кихане, подобно на котка.

Няколко хулиганчета на около четиринадесет години пушат и се бият до заключената барака, в която се пазят уредите и екипировката на павилиона за игра, на чиито жълти дъски някой беше написал с червена боя: ТЕКС & ДЖОУЗИ, РИТА & ДЖЕЙ. Откъде бяха взели червена боя?

Нишки от зеленина се подават през кафявата покривка. Той улавя ръката й. Декоративният басейн пред площадката за джаза е източен и пълен с разни боклуци; те вървят по една пътека, следваща извивката на студения ръб на басейна, който отразява тишината от площадката на джаза. Танк от Втората световна война, превърнат в паметник, насочва своите оръдия към далечните тенискортове. Мрежите не са вдигнати, линиите още не са очертани с вар.

Дърветата потъмняват; павилиони се спускат надолу. Те вървят през горния край на парка — любимо място за разходка вечер, — осеян с книжки от бонбони. Началото на стълбите почти не се вижда от големите храсти, обагрени в леко кехлибарен цвят от първите пъпки. Много отдавна, когато туризмът още беше обикновено развлечение, тук откъм Брюър направиха стълби нагоре по планината. Те са направени от засмолени дървета, шест фута дълги, запълнени отзад с пръст. След това забиха железни тръби, за да придържат тези груби заоблени стълби, и върху пръстта разпръснаха фини сини камъчета.

Рут върви трудно. Заека наблюдава как тялото й прави усилия, за да придвижва тежестта й напред върху острите затъващи върхове на токовете й. Те се забиват и изкривяват на едно неравно място, покрито с камъчета. Задникът й се поклаща, ръцете й се вдигат, за да запази равновесие. Той й казва:

— Свали си обувките!

— И да си израня петите? Умник!

— Е, добре тогава. Да се връщаме.

— Не, не — упорства тя. — Трябва да сме изминали вече половината път.

— Съвсем не сме изминали половината. Свали си обувките. Тия сини камъчета вече свършват. След малко пътят става мек.

— Със стъкълца вътре…

Малко по-нататък обаче тя сама си сваля обувките. Боса, без чорапи, белите й крака се вдигат леко пред очите му; жълтата кожа на петите й блещука. Под издутината на прасеца й глезените са тънки. В знак на благодарност той също сваля обувките си, за да сподели каквато и да е болка с нея. Земята под краката им е гладка, но набитите навътре дребни камъчета, невидими за окото, се забиват в кожата със силата на тежестта им. Освен това земята е студена.

— Ой! Олеле! — извиква Заека.

— Хайде, войнико! — казва тя. — Бъди храбър!

Те свикват да ходят по тревата в края на стълбите. Клони от дърветата са надвиснали над част от пътя, като образуват отгоре тунел. По-нататък пътят се открива и те могат да гледат отгоре покривите на Брюър и двайсететажното здание на съда, единствения небостъргач в града. Орли от бетон са разперили криле между най-горните му прозорци.

Мъж и жена на средна възраст, наметнати с големи вълнени шалове, гледачи на птици, минават край тях по пътя надолу; щом те се изгубват от погледа им зад кривия клон на един дъб, Заека подскача, за да настигне Рут, и я целува, стиска в прегръдките си нейното топло тяло, вкусва солта от потта по лицето й, което не реагира. Тя смята, че сега не е време за това. Нейният ограничен женски ум е насочен само към това да се изкачат по-скоро горе, на върха. Но мисълта за нейните бели като хартия крака на градско момиче, боси по камъните заради него, кара сърцето му да затупти от вълнение, да ридае и той се вкопчва в нейното здраво тяло, слаб от своята мъка. Над тях минава самолет и бързо пори въздуха с грохот.

— Моята царица! — казва той. — Моят хубав кон.

— Твой какво?

— Кон.

Близо до върха планината се извисява отвесно в стръмна канара. Тук съвременниците бяха изградили бетонни стъпала с железен парапет, който, под формата на буква Z, на три чупки, достига настлания с чакъл паркинг на хотел „Пинакъл“. Те отново си слагат обувките, изкачват стълбите и гледат града, който постепенно се изравнява под тях.

По края на скалата има перила. Той хваща една от белите напречни пръчки, затоплена от слънцето, което сега се спуска далече от зенита, и поглежда право надолу в бухналите корони на дърветата. Страховита гледка, която той помни още от детинство, когато се питаше дали ако скочи, ще умре или ще падне на меко върху тези зелени корони, както върху облаците в някой сън. В долния край на картината, която се открива, той вижда каменната стена на скалата, издигаща се до краката му, тясна като острие на нож. Планинският склон се разстила надолу, откриват се хубави пътеки и хаотично пръснати сечища, както и стълбите, по които се изкачиха.

Очите на Рут с полузатворени клепачи, сякаш четеше книга, се спират на града. Тук нависоко суровите очертания на нейните скули изглеждат неподвижни във ведрия въздух. Дали не се чувства като индианка? Тя каза, че може да бъде мексиканка.

Окей! Той я доведе тук горе. За да видят какво? Градът се простира от малките, като че ли за кукли къщички в подножието на парка, през широк разплут търбух от саксиеночервено — с кръпки от засмолени покриви и мигащи коли — и свършва в розовия облак на леката мъгла, надвиснала над далечната река. В дима, който се стеле над града, проблясват бензиностанции. Предградията стоят като врязани в него. Все пак в централната си част градът е огромен и Заека разтваря устни, сякаш за да накара устните на душата си да почувстват вкуса на истината за него; като че ли истината беше някаква тайна в толкова слаб разтвор, че само неизмеримото може да ни даде осезаем вкус за нея. Въздухът изсушава устата му.

Денят му беше смутен от бога: Рут се подиграваше, Екълс замижаваше — защо те учат на подобни неща, щом никой не вярва в тях? Изглеждаше му просто, че той е застанал тук, че щом съществува този под, съществува и таван, че истинското пространство, в което живеем, е това горе. Някой умира. Сред тази голяма лента от керемидено някой умира. Тази мисъл му идва така, случайно: просто проценти. Някой в някоя къща по тия улици, ако не тази минута, то следващата — умира. И в тия станали изведнъж на камък гърди му се струва, че се намира сърцето на тази просната, повалена роза. Той отмества поглед, за да открие мястото; може би той би могъл да види почернялата от рака душа на някой старец, възнасяща се към небето като маймуна по въже. Той напряга слух, за да чуе внезапната остра болка от освобождаването й, сякаш тази проклета илюзия в краката му става действителност.

Тишината го поразява. Върволици от коли пълзят безшумно; малчуган излиза от една врата. Какво прави там навън? Защо не си стои вкъщи? Той се изплашва и моли Рут:

— Прегърни ме!

Тя равнодушно изпълнява желанието му, като прави една крачка и олюлява бедра до неговите. Той я притиска здраво и се чувства по-добре. В краката им Брюър, изглежда, се стопля от лъчите на залязващото слънце; огромната му червена дреха като че ли се издига от долината, в която е хлътнал, за да се изпълни като гръд с въздух. Брюър — майка на стотици хиляди, убежище на любовта, остроумно и блестящо човешко изобретение.

И в тоя пристъп на сигурност той пита като влюбено дете, изразяващо мъчително съмнение:

— Наистина ли си била проститутка?

За негова изненада тя рязко се измъква изпод ръката му, извива се настрани и застава заплашително до перилата. Очите й се свиват. Брадичката й променя формата си. В своята обърканост той забелязва три момчета скаути да им се хилят от асфалта насреща. Тя пита:

— Ти наистина ли си подъл плъх, дезертьор?

Той чувства, че трябва да внимава в своя отговор:

— Донякъде…

— Добре тогава.

На слизане те вземат рейса.