Джон Ъпдайк
Заеко, бягай (5)

Заека тръгва с Рут по улицата. Надясно, встрани от планината, блести центърът на града: игра на светлини, обувка от неон, фъстък, цилиндър, един грамаден изправен слънчоглед, чието стъбло от зелен неон, високо цели шест етажа, се спуска по протежението на едно здание, символизирайки „Сънфлауър биър“^[1]; жълтата пита на слънчогледа — една втора луна, трепкащите фарове долу — светулки в тревата. Един блок по-нататък бие монотонно камбана и бариерите на железопътната линия, червени по краищата, се спускат като дълги ножове, разрязвайки меката неонова маса. Движението се забавя и спира.

Рут тръгва наляво към сянката на Маунт Джъдж и Заека я следва; те се изкачват нагоре по стръмния тротоар. Този склон от цимент е заровено потвърждение, неочаквано ехо от миналото, което показва каква е била тази земя, преди да изникне градът. За Заека тротоарът е призрак от светлата замайваща прозрачност на дайкирито.

Той е весел и дори по едно време подскача, за да влезе в крак със своята любима. Тя гледа нагоре, там, където хотел „Пинакъл“ прибавя своето голямо съзвездие към звездите на Маунт Джъдж. Двамата вървят мълчаливо един до друг, а зад тях товарен влак пухти и скърца между бариерите.

Той разбира, че сега тя го мрази, както оная проститутка от Тексас.

— Ей! — казва той. — Изкачвали ли сте се горе на върха?

— Разбира се. С кола.

— Когато бях дете — продължава Заека, — се катерихме нагоре от другата страна. Има мрачна гора и си спомням, веднъж случайно се натъкнах на една стара къща, просто дупка в земята с няколко камъка, където, предполагам, някой пионер, някой от най-старите заселници по тия места е имал ферма.

— Единственият път, когато съм се изкачвала горе, беше с кола… с един нетърпелив тип.

— Е, поздравявам ви — казва той, ядосан от самосъжалението, което се криеше зад нейния цинизъм.

Тя става язвителна, понеже долавя, че той е схванал това.

— Какво ме интересува вашият пионер?

— Не зная. Защо не? Нали сте американка?

— Какво? Бих могла също така спокойно да бъда и мексиканка.

— А, не можете… не сте достатъчно дребна.

— Знаете ли, вие сте истинско прасе…

— О, хайде, малката — възкликва той и обгръща талията й с ръка. — Смятам, че съм чист.

— Не ми разправяйте!

Тя свива наляво, встрани от Уайзър стрийт, като се освобождава от ръката му. Това е Съмър стрийт. Редица тухлени къщи, не толкова лоши, колкото остарели. Номерата им са поставени в полукръгли прозорчета от цветно стъкло над вратите. В ябълково оранжевата светлина на малък хранителен магазин се открояват силуетите на няколко деца, които стърчат край ъгъла. Големите гастрономи на самообслужване са изтикали тези малки магазини извън бизнеса, като ги принуждават да стоят отворени цяла нощ.

Той отново я обгръща с ръка и казва умолително:

— Ела… бъди добро момиче!

С това иска да й покаже, че нейният циничен начин на изразяване няма да го отблъсне. Тя иска той да се задоволи само с тежкото й тяло, но той желае жените изцяло, леки като пера.

Той е изненадан… ръката й отговаря на неговата и го улавя през кръста. Притиснати един до друг, те разбират, че така е неудобно да вървят, и се разделят при светлината на минаващите коли.

— Не ме ли харесахте поне малко в ресторанта? — пита той. — Начинът, по който се мъчех да зарадвам стария Тотеро, да го накарам да се почувства добре, като му казах колко голям треньор е бил?

— От всичко, което чух, вие разказвахте само за това, колко голям сте били вие самият.

— Аз бях наистина голям играч. Това е факт. Искам да кажа, че сега вече не съм много добър в каквото и да било, но аз действително бях добър в тази област.

— Знаете ли пък аз в какво бях добра?

— В какво?

— В готвенето.

— С това превъзхождате жена ми. Бедно дете!

— Спомняте ли си как в неделното училище ни разправяха, че господ е дал на всекиго от нас някаква дарба. Е, това беше моята дарба — готвенето. Господи, наистина мислех, че ще стана чудесна готвачка.

— А не сте ли?

— Не зная. Всичко, което правя, е да… изяждам каквото докопам.

— Добре, спрете!

— Това влиза в занаята — казва тя и с това наистина го спира.

Той не мисли за нея така… че е платил. Бои се да мисли за нея по тоя начин. Това я отдалечава.

— Тук живея — казва тя.

Това е тухлена къща както всички други от западната страна на улицата. Отсреща голяма църква от варовик виси като сива завеса под уличната лампа. Те влизат, минавайки под прозорчето от цветно стъкло. Във входа има цял ред звънци под месинговите пощенски кутии, една полирана стояща закачалка, гумирана пътека върху мозайката на пода и две врати — едната отдясно, с матово стъкло, а другата пред тях, с решетка на стъклото, през което той вижда стълбище, също покрито с пътека. Докато Рут пъха ключа във вратата, той чете надписа със златни букви на другата:

Ф. КС. ПЕЛИГРИНИ

доктор по медицина

— Стара лисица — казва Рут и го повежда нагоре по стълбите.

Тя живее на втория етаж. Вратата й е в долния край на покрития с линолеум коридор, откъм страната на улицата. Той стои зад нея, докато тя стърже с ключа. Неочаквано в студената светлина от уличната лампа, която прониква през четирите пукнати стъкла на прозореца от страната, където е застанал той — това са сини стъкла, толкова тънки, че струва ти се само да ги докоснеш с пръст и ще се счупят, — той започва да трепери. Първо краката му, а след това и страните му. Ключът щраква и вратата се отваря.

Когато влизат вътре, тя посяга към електрическия ключ, но той сваля ръката й, притегля я до себе си и я целува. Сякаш иска да я изпие. Това е някакво безумие. Някакъв малък брояч вътре в него, под ребрата му, удвоява и утроява това огромно желание да я притисне до себе си, просто само да я притисне. В това няма любов, поне оная любов, която проблясва и протича по кожата като ток. Той сега не чувства това. Иска само да прелее сърцето й в своето, да я утеши. Тя е така устроена обаче, че при такава прегръдка се вдървява. Малката влажна възглавничка на слабото желание, с което устните й поздравиха неговите устни, изсъхва и става твърда. Когато успява да отдръпне глава и да освободи ръката си, тя вмъква дланта си с такава сила между челюстите в устата му, сякаш иска да изхвърли черепа му чак в коридора. Пръстите й се извиват и един дълъг нокът одрасква нежната кожа под едното му око. Той я пуска. Леко издрасканото му око се затваря и някаква жила на врата го заболява.

— Махай се! — извиква тя и пълното й смутено лице изглежда ужасно на светлината, идеща от коридора.

Той блъсва вратата с крак назад, за да я затвори.

— Недей! — прошепва той. — Трябваше да те прегърна.

В тъмнината той разбира, че тя е изплашена, едрият й черен силует наподобява празнина, която му се струва като място на изваден зъб, докосвано с език. Напрежението във въздуха му подсказва да не предприема нищо; иде му да се засмее, просто така, без причина. Нейният страх и съзнанието му, че не е имал никакви лоши намерения, са в такова противоречие; той не е искал нищо лошо.

— Прегръдка! Ха! Повече приличаше на убийство.

— Аз те обичах тъй много цялата вечер! — казва той. — Трябваше да освободя това чувство.

— Зная всичко за вашите чувства. Една струя и край.

— Няма да бъде така — обещава той.

— По-добре да е така. Искам да се махнеш оттук!

— Не, недей…

— Всички се мислите за големи любовници…

— Аз съм — уверява я той. — Аз съм любовник.

И под влиянието на алкохола и възбудата той пристъпва замаяно напред. Тя се отдръпва, но не много бързо и той разбира, че вече не се бои така. На светлината на уличната лампа Заека вижда, че стаята е съвсем тясна и мебелировката се състои от две кресла, диван — легло и маса. Рут отива в съседната стая, малко по-голяма от тази, където има двойно легло. Щорите са спуснати наполовина и поради това, че светлината пада ниско, всяка гънка от покривката на леглото хвърля сянка.

— Добре — казва тя. — Можеш да легнеш тук.

— Къде отиваш?

Ръката й е на дръжката на вратата.

— Тук вътре.

— Отиваш да се съблечеш?

— Да.

— Недей! Позволи ми аз да те съблека. Моля ти се!

Обзет от това желание, той застава до нея и докосва ръката й. Тя я издърпва.

— Ти си цял деспот!

— Моля ти се! Моля ти се!

В гласа й се чувства раздразнение:

— Трябва да отида до тоалетната.

— Но се върни облечена.

— Трябва да направя и още нещо…

— Не, недей! Зная какво… мразя ги.

— Няма и да усетиш.

— Но ще зная, че е вътре. Като някакъв каучуков бъбрек или нещо подобно.

Рут се смее.

— А нима може другояче? Ще отговаряш ли после?

— Не. Мразя ги ужасно.

— Виж, може би си мислиш, че твоите петнадесет долара ти дават право, но аз трябва да се предпазя.

— Ако смяташ да си слагаш нещо, върни ми петнадесетте долара!

Рут се опитва да се измъкне, но сега той държи ръката й, която преди малко бе докоснал. Тя казва:

— Кажи какво си въобразяваш, че сме женени или нещо подобно, та се разпореждаш така с мене?

Същата замайваща вълна го облива отново и той й шепне:

— Да, нека да е тъй.

Заека коленичи в краката й, и то така бързо, че тя не успява да дръпне ръцете си, отпуснати надолу, и той целува пръстите й там, където би стоял пръстен. Така, коленичил на пода до нея, той откопчава каишките на обувките й.

— Защо вие, жените, носите токове? — пита той и събува едната й обувка, а тя се хваща за косата му, за да се задържи. — Не ви ли убиват?

Той хвърля лепкавата от пот обувка през вратата в съседната стая, а после прави същото и с другата. Така, без токове, стъпила с босите си крака на пода, тя е нестабилна. Той обхваща с ръце глезените й и ги разтрива бързо; между глезенните кости и закръглената твърда част на прасците й. Масажът му е нервен.

— Ела! — казва Рут с леко възбуден глас, боейки се да не падне — тежестта му притискаше краката й. — Легни!

Заека подозира някаква клопка.

— Не! — отвръща той и се изправя. — Ще си сложиш летяща чинийка.

— Не, няма. Слушай, та ти няма и да разбереш дали съм сложила, или не.

— То се знае, че ще разбера. Аз съм много чувствителен.

— О, господи! Добре. Във всеки случай трябва да се изпикая.

— Отивай, не ме интересува — казва той, но не й позволява да затвори вратата на банята.

Тя сяда така, както обикновено сядат жените, стеснена от него. Вкъщи той и Дженис се мъчеха да научат Нелсън да ходи в клозета, така че облягайки се сега на вратата, той изпитва смешното желание да я похвали. Толкова е чиста.

— Добро момиче! — казва той, когато тя става и той я води в спалнята.

Ръбовете на рамката на вратата, през която минават, изглеждат релефни и остри. Те винаги ще бъдат тук. Зад тях резервоарът в клозета се тресе и ръмжи. Тя пристъпва плахо и вдървено, смутена от неговото желание. Заека потръпва отново, самият той плах, нерешителен; завежда я до леглото и търси къде е закопчана роклята й. Открива копчета на гърба, но не може да ги разкопчае лесно; хванал ги е от обратната страна.

— Чакай, аз ще я разкопчая.

— Не бързай толкова! Аз ще го направя. Трябва да изпиташ удоволствие от това. Това е нашата сватбена нощ.

— Ха-ха!

Заека мрази този подигравателен рефлекс у нея. Той я обръща грубо и под влияние на някакъв свой рефлекс изпитва силното желание да я утеши. Докосва нейните втвърдени от грима страни; сега, гледайки надолу към намръщеното й, неподвижно и неясно лице, тя му изглежда дребна. Той движи нежно устните си по едното й око, опитвайки се да й каже, че тази нощ не бива да се бърза, опитвайки се да чуе чрез устните си плахия пулс, който тупти в издутината на клепача й. Безпристрастен към себе си, той се бои, че на нея това ще й се види смешно; целува и другото й око. След това, въодушевен от мисълта за своята нежност, става още по-настойчив; устата му шари по лицето й и той я хапе и ближе с език, а тя се смее, чувствайки гъдел, и иска да го отблъсне. Той я притиска до себе си, превива я и забива редките си зъби в дебелата топла трапчинка на гърлото й. Пред опасността да бъде ухапана, Рут се стяга и ръцете й блъскат раменете му, но той се е впил там, оголил зъби. Мълчаливото възклицание с притиснати до гърлото й устни иска да й каже, че не му е достатъчно само да я обладае, а иска нея, нея.

Макар да не са изречени никакви думи, тя чува това и казва:

— Не се опитвай да доказваш, че си любовник. Просто ела и си върви!

— Ти си толкова груба — прекъсва я той и започва да я пляска, но отдръпва ръката си и вместо това й предлага: — удари ме! Хайде! Ти също искаш, нали? Наистина, удари ме!

— Боже мой! — възкликва тя. — Това ще отнеме цялата нощ!

Той улавя отпуснатата й ръка и я кара да замахне към него, но свитите й пръсти се удрят в страната му, без да усети болка.

— Ето какво трябва да прави бедната Меджи с твоя приятел — това старо копеле!

— Не говори за тях! — моли той.

— Проклети мъже! — продължава тя. — Или искат да бият някого, или искат да ги бият.

— Аз не желая такова нещо, честна дума. Или… само едното.

— Добре, тогава ме съблечи и престани да ме натискаш.

Той въздъхва през носа си:

— Имаш сладък език.

— Съжалявам, ако това те смущава.

Въпреки това в гласа й има рязка нотка, сякаш действително съжалява.

— Недей! — казва той и съвсем делово се навежда и хваща края на роклята й.

Очите му вече са привикнали с тъмнината, за да различат, че комбинезонът й е зелен. Той издърпва нагоре роклята от тялото й, а тя вдига ръце и за миг главата й не може да мине през деколтето. Разтърсва ядосано главата си като куче с някой кокал и дрехата се освобождава и пада от ръцете й в неговите ръце, събрана, провиснала и леко затоплена. Той я пуска на стола в ъгъла.

— Господи! — възкликва Заека. — Ти си хубава!

В своето зелено бельо тя прилича на привидение. Издърпването на роклята през главата й е разпуснало косата й. Тя навежда тържествено лице и събира бързо фуркетите. Косата й пада на тежки вълни.

— Да! — отвръща тя. — Хубаво закръглена.

— Не! — настоява той. — Хубава си!

И преди да си поеме дъх, отива до нея, грабва я — едно чудесно лъскаво захарче в нейното прозрачно бельо, — отнася я до леглото и я слага на него.

— Толкова хубава!

— Ти ме вдигна — казва тя. — Това ще ти попречи да действаш.

Светлината пада неприятно върху лицето й; гънките по врата й изглеждат черни. Той пита:

— Да дръпна ли щорите?

— Да, моля ти се! Този изглед е потискащ!

Той отива до прозореца и се навежда, за да разбере какво иска да каже. Отсреща е само църквата — сива, мрачна и надменна. Зад розовия й прозорец са оставени да горят свещи и тоя кръг от червено, виолетово и златисто изглежда в тази тъй градска нощ като отвор, изрязан в реалния свят, за да открие неземното сияние, светещо там долу. Той изпитва признателност към създателите на тоя орнамент и някак виновно спуска щорите над него. Обръща се бързо и забелязва, че очите на Рут, които го наблюдават в тъмнината, също приличат на отвори в пространството. Извивката на ханша й е като сребърен полумесец; усещането за тежестта като че ли придава аромат на тялото й.

— Какво следва?

Той сваля сакото си и го захвърля; обича това хвърляне на нещата; начина, по който летящата дреха го поставя сред увеличаваща се голота.

— А чорапите?

— Те са сложни. Не искам бримки.

— Тогава ти ги свали!

Седнала в леглото, с чувствителната ловкост на меки котешки лапи тя сваля от себе си паяжина от ластик, коприна и памук. Той й помага несръчно. Неговите неуверени докосвания се натрупват в собственото му тяло и го насочват към някаква гора, ухаеща на подправки. Той е без измерения, намира се в неизвестна страна и една нежна, съвършена жена е само на инч от него.

Когато се изправя, оставайки все още коленичил до леглото, под погледа му Рут изглежда като странен континент, а бельото й — заснежен север.

— Толкова хубава! — повтаря той.

— Прекалено!…

— Не, слушай! Ти наистина си хубава!

Той целува устните й, които очакват повече, отколкото получават. В техния влажен цветец той капва съвсем мъничко мед. Обхващайки с ръка топлия й врат, той я притегля към себе си и отмята комбинезона върху главата й. Изпитва удоволствие от лекотата, с която комбинезонът се отделя от тялото й; как лесно падат дрехите от една жена, която иска да бъде съблечена. Хладната вдлъбнатина, която ръката му открива на кръста й, се смесва в мисълта му с леките сенки, които хвърлят костите на раменете й. Той целува това място. Там, където кожата й е по-бяла, е и по-хладна.

Рут сваля сутиена си. Заека се отмества и сяда в края на леглото, като се опива от гледката на нейното тяло. Тя закрива изцяло едната си гърда с ръка и се опитва да прикрие и другата; проблясва пръстен. Свенливостта й го кара да ликува. Това показва, че е чувствителна. Тя се е отпуснала върху изправената си ръка. По дясната й страна пада светлина, навсякъде, където може да обхване тялото й, тъй както е отпуснато в тишината. Рут остава в тази неудобна и миловидна поза. Неподвижността е единствената й защита срещу неговия поглед. И фигурата й му се струва недосегаема, съвършена; голотата й на моменти прилича на излята от камък. Така че когато тя заговаря, той се изненадва, че чува една съвършена статуя, една жена без нищичко по нея, истинска икона на красотата да говори.

— Какво става с тебе?

Той е все още облечен, дори с връзка. Докато оправя панталона си върху един стол, така че да не се развалят ръбовете му, тя се мушва под завивките. Тъй както е по бельо, той застава над нея и пита:

— Наистина ли нищо не си си сложила?

— Не… нали не ми позволи.

Той се сеща за проблясването на пръстена и казва:

— Дай ми пръстена!

Рут изважда дясната си ръка изпод завивките и той внимателно измъква дебелия месингов пръстен — доста добра имитация — от възлестите й пръсти. Когато отпуска ръката си, тя леко докосва издутата предна част на жокейските му гащета.

Той я поглежда, размисляйки. Завивката стига до гърлото й и бледата ръка, която лежи върху покривката на леглото, има извивката на змия.

— Няма нищо друго, така ли?

— Само кожата ми остана. Хайде, влизай!

— Желаеш ли ме?

— Не си въобразявай! Искам това да свърши.

— Целият слой от грима ти е още по лицето!

— Боже мой, обиждаш!

— Просто те обичам прекалено много. Къде има кърпа?

— Не искам да си мия проклетото лице.

Той отива в банята, светва лампата, намира една кърпа за лице и я слага под крана за топлата вода. Извива я и угасва лампата. Когато се връща в стаята, Рут се смее в леглото. Той пита:

— Какво смешно има?

— В това дяволско бельо ти наистина приличаш на заек. Мислех, че само децата носят тия ластични гащета.

Той поглежда към своята тениска и плътно прилепналите гащета, доволен и още по-възбуден. В нейната уста той чувства прякора си като физическо докосване. Тя го гледа като чудак. Когато допира грубата кърпа до лицето й, то се изопва и гърчи, съпротивлявайки се, както лицето на Нелсън, но той се справя с придобитата си опитност на баща. Заека избърсва челото й, стисва ноздрите й, изтрива страните й и накрая, когато цялото й тяло се извива в знак на протест, избърсва устните й, като пресича и заглушава думите й. Когато накрая позволява ръцете й да надвият и вдига кърпата, тя го гледа учудено, без да каже нищо, и затваря очи. Така отпуснато, влажното й лице не е хубаво; дебелите устни, от които е избърсано повечето от червилото, са бледият обръч на един отпуснат кош. Той стои и притиска кърпата до своето лице като човек, който плаче. След това я захвърля към банята, смъква бельото си, подскача и бърза да се скрие в леглото. Дългото тъмно пространство между чаршафите го поглъща.

Той прави любов с Рут така, както правеше с жена си. След като се ожениха и нервите й загрубяха, Дженис се нуждаеше от предразполагане; той започваше да масажира гърба й. Рут се подчинява предпазливо, когато й казва да легне по корем. За да придаде повече сила на ръцете си, Заека сяда върху бутовете й. Съсредоточава силата си най-вече в палците и дланите си, като разтрива широките мускули и изпъкналите кости около гръбначния стълб. Тя охка и мести главата си по възглавницата.

— Трябва да работиш в турска баня — забелязва тя.

Той минава към врата и движи пръстите си около гърлото, където кръвоносните съдове се огъват като тръстики, и масажира раменете й с възглавничките на палците си, като с пръстите си докосва гладката горна част на притиснатите й о леглото гърди. Връща се отново към гърба й, докато го заболяват китките, а сетне се отпуска уморен до своята русалка, като че ли да заспи под шепота на морето. После издърпва завивките над тях до средата на лицата им.

Дженис се стесняваше от погледа му, а Рут се възбужда от тъмнината. Затворените му клепачи потрепват, въпреки че тя се извива неспокойно до него. Ръката й го търси и го стисва така силно, че дори тъй както е замижал, той чувства, че мястото там е станало аленочервено. От очите му изскачат искри, когато тя със свободната си ръка също като с лост разтваря челюстта му и притегля главата му до своите тежки гърди. Чудесни, полюляващи се балони, тежки: между тях парфюм. Вкус на солено и кисело се размесва със собствената му слюнка. Тя се обръща по гръб, стиска го пак така силно, до счупване, вие се. Хладна нова кожа. Тя не може да се владее повече и впива алчно другата си ръка в лицето му, покрито с хладен прашец, който се топи. Той отваря очи, търсейки я, и вижда лицето й — нежна маска, втренчена спокойно, с желание в него, и пак затваря очи, за да я почувства отново. Ръката му, обгърнала тялото й, открива един разскубан пашкул, една разтворена дипла, безформена и проста. И двамата се отпускат. Той иска това да продължи дълго, много дълго, да не свършва. Те потъват един в друг, но той изпитва неудовлетвореност; въпреки че телата им се извиват и притискат, те остават отделна плът; той не може да не признае, че в това търсене тя беше твърде много негов другар, но навсякъде срещат стена. Тялото няма глас, за да запее своя песен. Неудовлетвореността му се изостря; тя сякаш влива в кръвта му и под клепачите му солен мирис, една задушаваща напрегнатост, чувството, че тя е малка, докато тялото й навсякъде бърза към ръцете му; дишането й, скърцането на пружината, случайните плесници и болката в като че ли изтръгнатия му език — всичко това има своя цвят.

В отпуснатостта си той усеща побутване с лакът.

— Сега?

Гласът й е хрипкав.

Той коленичи като насън между проснатите й крака, бялото й тяло губи очертанията си, изпънато от желание под него. С нейна помощ светлите им слабини се сливат. Има нещо отчаяно в това притискане на телата им. Той се повдига на ръце над нея, боейки се, че точно в тоя момент най-често разочароваше Дженис с това, че беше прекалено бърз. Все пак дали поради алкохола, който се носеше из организма му, или голямото щастие го замайваше, но любовта му се разгаряше бавно в нейната пламенност. Той притиска лицето си до гърлото й, в косата й с дъх на мента. Със слаби, съвсем слаби ръце тя го притиска в прегръдките си, след това го събаря на леглото и се надига над него.

Той казва нежно, ласкаво:

— Хей!

Тя отвръща:

— Хей!

— Хубава си.

— Хайде, ела.

Предизвикан, той я пронизва и освен това слага ръката си под челюстта й, така че пръстите му се хлъзват в устата й и гладкото й гърло се изопва. Сякаш омаломощена от тази болка, тя се мята и се преобръща и сега той отново е върху нея; гърдите им се притискат едни о други; тя едва диша. Бедрата й се разтварят широко и го стискат като с клещи, а след това пак се разтварят толкова широко, че това го плаши; тя иска нещо невъзможно — да обърне вътрешността си; мускулите, устните и костите на нейната разкрита утроба се притискат о него като някакъв нов организъм. Тя се чувства прозрачна; той вижда сърцето й. Рут го притегля към себе си, след това притихва и докато отпада, любовта и гордостта му се съживяват. Така тя е първа и го чака, докато в изблик на крайна нежност той гали с палеца си дъгата на веждата й. При всяка тръпка устата й се смее в неговата, а краката й, сключени на гърба му, го стискат.

Тя пита тъкмо навреме:

— Добре ли е?

— Хубава си…

Рут сваля краката си от него и го отхвърля от тялото си като торба пясък. Той я гледа и му се струва, че в сенките на лицето й прочита тъжен израз на опрощение, сякаш в момента на отпускането тя бе доловила, че първопричината за любовта, с която той я заблуди, беше чувството на отчаяние. Природата постепенно те подготвя като майка и щом получи своята малка цена, те оставя с нищо. Потта по кожата му застива от въздуха. Той издърпва одеялата от краката й.

— Ти беше хубаво парче! — казва той равнодушно от възглавницата и погалва меката буза.

Плътта й все още се наслаждава от акта: той угасва по-бавно в нея.

— Бях забравила.

— Какво си забравила?

— Че и аз мога да изпитам това.

— И какво е то?

— О! То е като че пропадаш.

— А къде падаш?

— Никъде. Не мога да говоря за това.

Той целува устните й. Тя не е виновна. Приема отпуснато целувката, после в закъснял изблик на нежност прекарва език по брадичката му. Той обхваща талията й с ръка и се притиска в нея, за да заспи.

— Хей, аз трябва да стана.

— Остани!

— Трябва да отида в банята.

— Не.

Той я прегръща още по-силно.

— Момче, по-добре ме остави да стана.

Заека измърморва:

— Не ме стряскай!

И се притиска още по-плътно в нея. Той прехвърля бедро върху нейното; тежест върху топлина. Странно е как жените се превръщат от такива жадни утроби в такива мили същества; той иска да върне с нежността си топлината, която слабините му бяха получили от нея. Най-добрата приятелка в леглото — отпадналата, обладана вече жена. Той се разбужда съвсем и усеща, че парещият му дъх изгаря отпуснатите му устни, докато тя се измъква изпод крака и ръката му.

— Хей, дай ми чаша вода! — казва неочаквано той.

Тя стои до ръба на леглото, отпусната в своята голота, и отива в банята, за да изпълни дълга си. Това го отблъсква у жените. Отнасят се със себе си като стар плик. Тръби в тръбите, измиват мръсотията от мъжете, обидно наистина. Крановете вият. Колкото повече се разбужда, толкова повече се чувства потиснат. Потънал във възглавницата, той се взира в хоризонталната лента от цветното стъкло на църквата, което се показва изпод щорите на прозореца. Неговият по детски ярък цвят му се струва единствената утеха, която му е останала.

Светлината иззад затворената врата на банята оцветява леко въздуха в спалнята. Шумът от плискащата се вода му напомня шумовете от неговото детство, когато се събуждаше, долавяйки, че родителите му са се качили горе, че скоро цялата къща ще потъне в мрак и гледката на утрото ще бъде следващото нещо, което ще почувства.

Той спи, когато, подобно на фавън в лунната светлина, Рут, измита, се промъква обратно до него, носейки чаша вода.