Такаши Мацуока
Есенен мост (9)

7
Тайното дете

Според една стара поговорка мъжът е смелост, а жената — доброта. В нея има известна доза приятна смесица между симетрия и контраст и подобно на много други неща, които са приятни, тя е доста фалшива.

Смелостта и добротата са неразделни.

Ако едното го има без другото, бъди нащрек.

Това означава, че край теб витаят прикрит страх и жестокост.

Аки-но-хаши (1311)

1867 година, развалините на манастира Мушиндо

Хората, които Таро определи да пазят Емили по време на следобедната й разходка, бяха двамата най-ненадеждни от групата на телохранителите. Беше ги довел от Йедо точно заради това им качество. На тях можеше да се разчита да провалят възложената им задача и те го правеха, като вместо да изпълняват задълженията си, се отдаваха на спокойни разговори. Никой не се доближи, за да го види скрит между дърветата, въпреки че да се прокрадва не беше сред неговите най-очевидни качества на воин.

Подобно на всички истински самураи той презираше увъртанията и преструвките, като предпочиташе да излезе открито в позиция, която декларира намеренията му. Начинът, по който той осъществяваше измяната си, му причиняваше точно толкова болка, колкото и самата измяна. Владетелят Саемон обаче го беше убедил, че сега не е време за традиционните прояви на смелост. Беше необходимо Таро да крие на кого е отдал лоялността си, докато не дойдеше подходящият момент. Затова той не само щеше да убие жена, и то след като бе дал обет да я пази, но щеше да я убие из засада, а това утрояваше срама, който изпитваше. Но действията му бяха продиктувани от решимостта да защити древните традиции на честта и смелостта, които владетелят Генджи беше готов да захвърли. Не беше ли странно, че първото му открито действие в името на тази кауза щеше да е толкова гротескно страхливо? Но то бе в унисон с всички други противоречия, причинени от присъствието на чужденци. Ако беше човек, който по-добре можеше да оценява колко странен всъщност е животът, той със сигурност би се надсмивал над себе си в този момент.

Той беше един от двамата най-верни васали на владетеля Генджи, втори по чин в командването на армията, човекът, който в няколко случая рискува живота си, за да защити Генджи. Син на самурай от скромен произход, той бе издигнат от Генджи до ранга на оземлен владетел. Никой не го бе обгръщал с повече почести от Генджи. Никой не заслужаваше повече верността, благодарността, почитта му. А Таро му обръщаше гръб, за да служи на владетеля Саемон, мъж може би много по-мерзък от покойния му баща Каваками Лепкавото око, който оглавяваше тайната полиция на шогуна.

Лепкавото око бе получил справедливо възмездие — обезглавяване — в битка точно на това място. Таро и Емили бяха сред малцината оцелели от страната на Генджи. „Ветеран от Мушиндо“. Той бе чувал тези думи да се изговарят със страхопочитание много пъти през годините и това винаги го бе правило горд. След известно време думите придобиха съвсем друго значение. По-добре да бе умрял с чест. Въпреки че каузата му беше справедлива, той знаеше, че мъката от измяната ще направи всеки от оставащите му дни тъжен, независимо дали бяха много или малко.

Госпожа Ханако, която той също предаваше, беше загубила лявата си ръка в битката, защитавайки съпруга си, Хиде, най-добрия приятел на Таро, сега вече самостоятелен владетел и най-високопоставен генерал на рода. Той се надяваше в този случай да няма фатални последици. Не искаше да навреди на Ханако. Само щеше да я задържи за заложница, докато убеди Хиде да се присъедини към него. Несъмнено дори човек упорит и сляпо лоялен като Хиде щеше да приеме за необходими и справедливи тези действия, след като е бил принуден да се спре и да ги обмисли.

Той стоеше в сенките, сред гъстата растителност, а светлината идваше откъм дърветата зад него. Ъгълът, под който падаха слънчевите лъчи, беше такъв, че би замъглил в значителна степен гледката за всеки, погледнал в неговата посока. Емили вървеше спокойно към група борове. Когато ги доближеше, щеше да бъде на разстояние от приблизително петдесет стрели. Дори посредствен стрелец като него самия можеше да порази такава бавно движеща се цел от това разстояние. Пушката би била по-сигурна, но не можеше да бъде използвана поради практически и политически причини. Шумът и димът от пушката щяха да маркират твърде конкретно позицията му. Ако използваше лък и стрела — традиционните оръжия, които нямаха нищо общо с чужденците, — те от само себе си доказваха ефективността си.

Смъртта на Емили щеше да произведе веднага няколко добри резултата. Щеше да предизвика реакция с насилие от страна на чуждите държави, а ако тази реакция беше като предишните им, щеше да бъде насочена не където трябва и да е пресилена, което би увеличило и без това силните ксенофобски настроения. Смъртта й също така би привлякла вниманието към неподходящото приятелство на владетеля Генджи с чужденка, като още повече отслаби позицията му, което не бе зле за начало. После наложителната екзекуция на двамата провалили се телохранители щеше да подсили настроенията на самураите в рода, които негласно се бяха разделили според лоялността си към даден господар, като увеличаваше вероятността със задълбочаването на кризата верните на Генджи хора да остават все по-малко. Накрая неизвестността на нападателя, който щеше да избяга, без да бъде видян, щеше да увеличи страха и подозрението, а изпълнените със страх и подозрение хора обикновено правят повече грешки, отколкото останалите.

Ето така си представяше той сцената. Двамата телохранители бяха твърде заети да разговарят помежду си, за да го видят. Емили вървеше толкова бавно, че движението й не го затрудняваше. Таро измъкна лъка си. Тъкмо беше на път да освободи тетивата, когато Емили спря и заговори на нейния лош японски. Кой беше там? Не можеше да стреля, без да знае. Човекът беше добре скрит между дърветата, защото дори опитен човек като него не виждаше никого.

Мина известно време. Той не беше толкова глупав, че да продължи в отсъствието на благоприятни обстоятелства. Щеше да се появи друга възможност. Той прикри лъка в храсталака и пристъпи към Емили. Въпреки че съвсем скоро застана близо до нея, продължаваше да не вижда никого. Изглежда, тя си разменяше любезности с бора.

— Госпожо Емили — рече Таро. — Всичко наред ли е?

Очевидно не всичко беше наред, защото след няколко безобидни думи за два камъка от стара основа, полускрити в тревата, Емили изведнъж припадна. Не беше ли достатъчно неприятно, че господарят му имаше близка връзка с чужденка, та трябваше и да е жена, податлива на халюцинации и припадаща? За Таро това беше още един знак, че е взел правилното решение, макар да беше трудно и изпълнено със зло. Той напълно поемаше отговорността за действията, на които се бе обрекъл. В същото време нима можеше да се отрече, че владетелят Генджи беше отрязал всички пътища към друго решение?

Миналия месец на среща с Хиде и Таро владетелят Генджи стигна твърде далече.

— Сега всички наши самураи имат огнестрелни оръжия — говореше Генджи. — Скоро всяка войска ще има оръдия на лафети, които могат да отидат където трябва.

— Да, господарю — потвърди Хиде, — но малцина са доволни.

— От оръдията ли? — попита Генджи.

— И от огнестрелното оръжие, господарю.

— Не им харесва огнестрелното оръжие? — Генджи изглеждаше изненадан. — Със сигурност те не очакват в бъдещите воини да се бият с мечове?

Хиде отговори:

— Въпросът не е практически. Те не вярват, че тези оръжия изразяват както трябва духа на самурая.

— Имат възможността да изявяват духа си колкото си искат — възрази Генджи, — но на бойното поле духовната изява е почти без значение без физическа мощ.

Таро се намеси:

— Господарю, има също и боен аспект. Хората посочват битката при манастира Мушиндо като пример за трайната стойност на мечовете.

— Как така? Изходът бе решен от огнестрелното оръжие. Какво друго направиха мечовете, освен да демонстрират пълната си неефективност?

— Когато врагът атакува нашите позиции — рече Таро, — ние се бихме с мечовете си и ги победихме.

— Твоята памет, изглежда, напълно те е изоставила. Спомняш ли си зариването в кървавата маса, за да се избегнат куршумите? Спомняш ли си скриването зад разпилените вътрешности на нашите коне?

Хиде каза:

— Таро не греши съвсем, господарю.

— Сигурно съм участвал в друга битка. Моля, опишете вашата.

— Всичките хиляди куршуми, които те изстреляха, не ни убиха — продължи Хиде. — В крайна сметка те трябваше да се бият срещу нас с мечове.

— Ти беше там и си в състояние да изречеш подобни глупости? Та ти демонстрираш защо времето на самурая е отминало. Не толкова мечовете в ножниците са проблемът, колкото мечовете в главите ви.

— Самураите защитават Япония в продължение на хиляда години — настоя Таро.

— Бих казал опустошават, а не защитават.

— Господарю — позволи си Таро, — това е лоша шега.

— Шега? Едва ли. В продължение на хиляда години ние подлагахме на клане и поробване онези, за които би трябвало да се грижим. Ако убитите мъртъвци могат да се наредят до убийците си, кои ще са по-многобройни?

— Биехме се помежду си — рече Таро. — Не водехме война срещу селяните.

— О, така ли? За всеки самурай, паднал в битка, колко селяни бяха потискани, докарвани до пълен глад, пронизвани, обезглавявани или просто ги убивахме от работа? Пет? Десет? По-вероятно сто или двеста. Ние свършихме по-голямата част от работата с мечове. Те — основната част по умирането.

— Такава е съдбата на селяните — рече Хиде. — Те трябва да приемат своята, както ние — нашата.

— Много чудно. Това не важи за френските селяни. Те се надигнаха и обезглавиха благородниците си. — Генджи се усмихна, сякаш се наслаждаваше на мисълта.

— Това не може да се случи тук — възрази Таро. — Ние сме цивилизована страна. Дори селяните ни са по-високопоставени. Дори не биха си помислили за това.

— Да, предполагам, че си прав. Това е доста тъжно всъщност, нали?

— Това е по-скоро въпрос на гордост, отколкото на тъга — опонира Таро.

— Може би. А може би не. Вместо да чакаме наше собствено управление на страха, от наша страна би било по-мъдро да се обновяваме смело и просто да се самоунищожим, да премахнем владенията си, целия древен порядък с владетели и васали.

— Господарю! — възкликнаха едновременно Хиде и Таро.

Генджи се разсмя.

— Има един чуждестранен израз: „Храни се, за да мислиш.“ По-малко притеснения и повече храна ще ви дойдат по-добре и на двамата.

Думите му бяха отрова, а не храна. Той се смееше, но Таро знаеше, че Генджи не се шегува.

Сега, когато си припомни това, Таро разбра, че това е бил моментът, когато той е престанал да бъде лоялен васал на владетеля Генджи.

Първият му опит да убие Емили пропадна. Това нямаше да се случи с втория.

 

 

— Сигурна ли си, че си достатъчно добре, за да седиш? — попита Ханако.

— Съвсем — отговори Емили. Сега, когато се беше върнала във възстановената абатска хижа, тя се чувстваше доста глупаво, че бе припаднала. За тази реакция нямаше причина. Само защото красивата млада жена, която бе видяла в гората, не беше от онези, които живееха в храма, не означаваше, че е видяла призрак. Възможно бе жената да е от селото, въпреки че изглеждаше много добре облечена за селянка. Може би минаваше случайно, отделила се временно от останалата част от компанията.

— Благодаря ти — Емили пое чая, който Ханако й подаде. — Както казвах, тя беше необикновено красива — продължи да обяснява Емили. — Очите й бяха най-поразяващи. Бяха повече като на човек от Запада, отколкото от Изтока. Предполагам, че всичко това не е толкова забележително. Всички ние в крайна сметка сме хора, и то не толкова различни.

— Каза, че косата й е била много дълга — разпитваше Ханако, — стигаща до земята.

— Да, доколкото видях. Тя се криеше в сенките, а аз бях на слънце. Не я виждах много ясно.

— Тя изглеждаше ли… — Ханако търсеше точната дума. — Изглеждаше ли призрачна?

— Не точно призрачна. Сенките често играят номера на очите. А десенът на кимоното й още повече ме затрудняваше.

— Десенът на кимоното?

— Да — Емили оценяваше загрижеността на Ханако. Въпреки това посоката на въпросите и подробностите, в които влизаше, бяха малко странни. — Десенът много приличаше на гъстите листа, в които се бе скрила. Заради липсата на контраст тя се губеше доста лесно на този фон.

Ханако пребледня. Погледът й стана блуждаещ, а тялото й потрепери. За момент Емили си помисли, че Ханако също ще припадне. Тя обаче се удържа, въпреки че се подпря с ръка на пода пред себе си, за да предотврати припадъка.

— Какво става? — попита Емили.

Ханако не отговори веднага. Не знаеше какво да каже. Дали за Емили беше по-добре да знае или не? Беше убедена, че Емили е видяла госпожа Шидзука, принцесата вещица, която или бе спасила рода като млада, или го бе жигосала с проклятие, което продължаваше до наши дни. Или може би и двете. Големите очи, дългата коса, прозрачното й тяло — ето защо Емили бе приела гъстите листа за десен на кимоното й. Тя беше виждала през нея. Беше се случило точно според предсказанието в свитъка — в абатството Мушиндо, в старата килия, която е била неин дом още от детството. Тогава може би всички други предсказания в тях бяха верни.

Госпожа Шидзука виждаха само онези, в чиито вени тече кръвта на Окумичи. Ако Емили я беше видяла, тогава имаше само една възможност, колкото и невероятна да изглеждаше.

— Денят, в който госпожа Хейко замина — отвърна Ханако. — Преди шест години.

— Помня го много добре — потвърди Емили. Тогава за последен път тя видя Хейко и Матю Старк. Корабът им бе отплавал за Калифорния с отлива.

— Госпожа Хейко ми каза нещо, на което не повярвах — поколеба се Ханако. — Сега вярвам.

 

 

Беше Нова година по японския календар, първата нова луна след слънцестоенето, през шестнайсетата година на император Комей^[1]. Хейко се съмняваше, че ще я види отново в родината си.

— Нека отливът на смелостта те понесе напред — пожелаваше й Генджи, — а приливът на спомените да те върне у дома. — Докато говореше, той я гледаше право в очите.

Шестимата приятели се бяха събрали заедно преди отплаването на „Витлеемска звезда“. Генджи, Хейко, Хиде, Ханако, Емили и Старк се поклониха и изпразниха малките церемониални чашки със саке. Една година беше изминала бързо, а много неща се бяха променили.

Хиде, разсипникът, комарджията, вечно хленчещият за пари, стана главен телохранител на господаря. Той бе демонстрирал смелостта си в свирепите битки на прохода Мие и пред стените на манастира Мушиндо. Никой не беше виждал преди този потенциал, скрит в ленивия посредствен човек, какъвто бе той. Никой, освен Генджи, който неочаквано бе повишил Хиде в ранг.

— Владетелят Хиде — обърна се към него Генджи. — Това звучи добре, нали? — Издигането на Хиде до главен телохранител бе съпътствано с едновременното му оземляване. Така сега към него трябваше да се обръщат с благородническа титла.

Лицето на Хиде стана силно червено като дупето на планинска маймуна.

— Не мога да свикна с това, господарю. Чувствам се като измамник.

Другите се разсмяха добродушно, но не и Генджи. Той заговори с тих глас, с което само подчерта сериозността на думите си.

— Измамник, какъвто ти очевидно не си. В този живот не познавам по-честен човек от теб, владетелю Хиде. А в следващия очаквам да не среща никой, който да те превъзхожда в това отношение, освен може би будите и боговете.

Цветът незабавно напусна лицето на Хиде, очите му се навлажниха, а раменете му се отпуснаха. Безстрашно хладнокръвен в битката, той беше толкова податлив на сълзи в емоционални ситуации, че неговото име сред мъжете беше „капитан Кабуки“.

Ханако побърза да се намеси, за да предотврати задаващия се порой. Преди прислужница, сега тя бе съпруга на Хиде и майка на техния син Ивао. Беше загубила едната си ръка при Мушиндо, но това не я бе лишило от изящество и чар. Ако малкото момче успееше, като порасне, да придобие силата на баща си и мъдростта на майка си, щеше да се превърне в изключителен мъж. Кой можеше да предвиди каква идеална двойка щяха да са двамата? Кой, ако не Генджи, уреди лично брака им?

Хейко не можеше да не види горчива ирония във всичко това. Той бе в състояние да събере двама души, които не бяха дори помисляли един за друг, а що се отнасяше до Хейко, това, на което бе способен, бе да я отпрати надалече.

Ханако заговори:

— Вместо да му давате титла, владетелю Генджи, трябваше да му осигурите театър. Моят мъж плаче по-лесно, отколкото повечето героини на сцената. — Всички актьори в театър кабуки бяха мъже. Когато се превъплъщаваха в женски същества, ролите бяха смятани за най-майсторски.

— Хиде като гейша! — възкликна Генджи. — Какво би казала за това, Хейко?

Сега вече всички се смееха, включително Хиде, чиито сълзи се загубиха в гротескността на образа, обрисуван от техния господар.

— Ти си добър приятел, Хиде — отбеляза Матю Старк, — но трябва да ти кажа, че в Тексас съм виждал крави, които биха се облекли по-хубаво от теб.

Старк бе християнският мисионер, който бе дошъл да убие, беше убил и се връщаше в родината си със същия кораб, който отнасяше Хейко надалече. Дали отмъщението бе излекувало болката от загубата? Дали му беше донесло спокойствие? Мъката, която проличаваше в очите му всеки път, когато чуваше детски смях или виждаше детска усмивка, говореше, че не е. Загубата му, каквато и да беше, бе толкова голяма, че той чуваше гласовете на мъртвите и виждаше лицата им по-ясно, отколкото на живите. Дори когато той се разсмя, както и сега, Хейко виждаше човек повече мъртъв, отколкото жив въпреки сърцето му, което биеше толкова упорито в гърдите му. Този човек нямаше да живее дълго. Това бе видно за всички. Всички, с изключение на Генджи, който му се бе доверил да пази златото, което изпращаше в Америка. В случая Старк беше довереник и негов търговски агент там.

В отношенията на Хейко със Старк имаше идеален, печален баланс, нали? Той бе загубил всичко, което истински имаше значение за него, а тя щеше да изпита скоро същото.

— Ако има пазар за красиви крави — заговори Генджи, — тогава може би трябва да го огледаш.

— Може би трябва — потвърди Старк, — ако имам време.

Генджи продължи:

— Ние ще бъдем партньори в продължение на много години. Ще имаме време за много неща. Може би един ден дори ще говорим на езика на другия толкова лесно, колкото говорим на нашия собствен.

Устните на Старк се извиха в усмивка под очите му, които бяха все така тъжни.

— В интерес на истината аз не говоря собствения си език толкова добре. Прекалено много години съм прекарал на седлото с прекалено малко хора, които знаят как се говори този език.

Ами самата Хейко? Двайсетгодишна, по-красива отвсякога, най-търсената гейша в шогунската столица Йедо, вече митична героиня, за която хората говореха като за прочутите куртизанки, принцеси и благородни дами. Репутацията й на смела жена, видимото доказателство за изключителното й физическо съвършенство, изящната изтънченост на поведението й, грациозността дори на най-обикновените й движения и може би, най-изненадващото, липсата на това изкуствено високомерие, характерно за не дотам големите красавици — всичко това заедно я правеше неустоима почти за всеки. Всеки, с изключение на Генджи, който я изпращаше далече в Америка със Старк, с предполагаемата цел да създаде там база за негово владение, но всъщност просто за да я отпрати.

Защо?

Хейко не знаеше. Тя бе сигурна, че той я обича. Показваше го с нежността на всеки свой поглед, с нежната томителност на всяко докосване, с отчаяния копнеж, когато й се предаваше в моментите на страст. Ала той я изпращаше далече.

Нещо се бе променило в Мушиндо. След като Генджи се върна от последната си среща с Каваками Лепкавото око, нещо в поведението му към нея беше различно. Не може да се каже, че бе охладнял или бе станал по-резервиран. Промяната не бе толкова голяма, че да бъде лесно разгадана и дефинирана. Не, тя бе почти неуловима. Само защото бе толкова умел практик в изкуството на почти неуловимото, Хейко можеше да го почувства. Това не бе намаляване на любовта, защото ако не друго, тяхната любов се бе увеличила през току-що отминалата година. Сега тя бе по-силна, но вече не ги привличаше един към друг така помитащо. Не, сега тя ги разделяше на различни страни.

Защо? Генджи знаеше. Той знаеше много повече от всички останали. Но не казваше нищо. Всеки път, когато тя попиташе, той отвръщаше, че няма какво да й каже.

Лъжец.

Велик владетел, герой, ясновидец, любовник, лъжец.

Лъжец преди всичко.

Ще бъдем заедно отново в Америка, беше й казал той.

Лъжец.

Светът се променяше бързо и Хейко вече си представяше неща, които бяха невъображаеми само преди известно време, но не можеше да си представи Генджи в Америка. Той беше даймио на провинция. Нещо повече, беше велик владетел на ръба на историческия триумф — свалянето от власт на наследствения му враг шогуна Токугава, чието управление отслабваше с всеки изминал ден. Никой не знаеше кой ще вземе властта, но възможностите бяха много и Генджи бе една от тях. Никой велик владетел не би избрал подобен момент, за да замине от Япония за Америка.

Тя заминаваше. Генджи — не, нито сега, нито когато и да било. Тя щеше да замине и да не го види никога повече.

Защо?

Хейко не знаеше. Бе анализирала обстоятелствата възможно най-подробно, но не бе намерила нищо, което да я информира. Няколко седмици след битката при Мушиндо Генджи ръководи нападение до най-старото владение на Каваками — Хино. Твърдеше се, че търси нещо — амулет, свитък, човек, — възможностите бяха различни. Имаше също още слухове, че в едно изолирано село всички селяни са били избити, но това изглеждаше невероятно. Генджи вероятно бе атакувал останките от твърдоглавите васали на Каваками, които се бяха укрили, а това бе вече благоразумно. Извън това нищо необичайно не се беше случило. Така, накрая, тя не знаеше повече, отколкото в началото. Каваками бе казал нещо, нещо пагубно и по някаква причина Генджи му бе повярвал.

— След живот, управляван от задължения — продължи Генджи, — свободата в Америка ще ти се стори ободряваща, сигурен съм.

Хейко се поклони.

— Изпитвам облекчение, че един от нас изпитва такава увереност, господарю мой. — Тя го каза много ведро, с усмивка на лицето, каквото не усещаше със сърцето си. Дори Генджи да го виждаше, не даде знак. Той също се усмихна. Играеха играта за последен път.

Когато тържеството свърши, тя отиде в жилището си, за да приготви багажа си.

Не след дълго дойде Ханако.

— Госпожо Хейко, изпратили сте да ме повикат?

— Благодаря ти, Ханако. Моля те, влез. — Тя затвори вратата след себе си. Хейко бе мислила за това дълго време. Нямаше право да каже на Ханако каквото и да било, тъй като тайната бе на Генджи, не нейна. Ала тъй като заминаваше и вероятно никога нямаше да се върне, някой трябваше да знае, за да се вземат предохранителни мерки.

— Миналата пролет — каза Хейко, — както си спомняш, владетелят Генджи припадна в градината от рози в замъка „Облак врабчета“.

— Да, помня добре. Той не се беше възстановил напълно от раните си и се пренапрегна.

— Не раните бяха причината. Той имаше видение.

— А — възкликна Ханако. Тя го знаеше, разбира се. Всички знаеха. Слугите разкриваха информацията по-добре от всяка система от шпиони, която шогунът някога бе създавал. След като до неотдавна самата тя бе от прислугата, все още беше привилегирована да научава най-интересните клюки. Никой от слугите, разбира се, не знаеше какво е било видението.

— Владетелят Генджи сподели с мен видението си — рече Хейко. — Емили ще носи негово дете.

Ханако бе шокирана.

— Той го е предсказал?

— Не с толкова много думи. Знамението бе очевидно.

— Може би не толкова очевидно — възрази Ханако. — Ако той не е направил точно предсказание, трябва да не сте разбрали какво е казал. Емили е чужденка.

— Емили е жена — обясни Хейко — като всяка друга. Тя може да носи деца като нас с теб.

— Даймио не може да има дете от чужденка. Неговите васали няма да го приемат. Ако изобщо му останат някакви васали.

— Така изглежда. Това е обаче смисълът на видението. Би ли посмяла да го пренебрегнеш?

Ханако се успокои. Не можеше да си позволи да бъде разсейвана от собствените си мисли. Хейко трябваше да греши за видението. А ако беше права?

— Не — отговори Ханако, — видението не може да бъде пренебрегнато.

— Добре. Тогава мога ли да ти се доверя да пазиш Емили?

— От полза ще бъде, ако мога да осигуря подкрепата и на други хора.

— И кои са тези други хора, които биха приели това сведение със самообладание?

Това беше съпругът й Хиде, напълно надежден човек. Ала податлив на объркване, когато бе изправен пред необичайни обстоятелства. А когато бе объркан, ни най-малко не се представяше добре. Ако му кажеше нещо толкова шокиращо, това по-скоро би навредило.

Таро, най-близкият приятел на съпруга й, който имаше сходни силни страни и слабости. А ако тя не кажеше на своя съпруг, как би могла да се доверява на друг човек?

Всички жени, които бяха близо до нея, бяха прислужници в двореца в Йедо и в замъка в провинция Акаока. На най-добрите от тях можеше да се разчита, че ще се грижат много добре за Емили. Но прислугата непрекъснато клюкарстваше. Една ако знаеше, щяха да узнаят всички останали; а ако всички знаеха, беше само въпрос на време, преди другите да разберат, включително враговете на владетеля Генджи.

Нямаше кой да й помогне.

Ханако се поклони.

— Ще направя всичко по силите си.

— Благодаря. Сега мога да си тръгна спокойна.

— Ще очакваме бързото ви завръщане.

— Аз няма да се върна — рече Хейко.

— Разбира се, че ще се върнете, госпожо Хейко. Нашият господар няма да удължи много отсъствието ви. Неговите чувства към вас са очевидни.

Очите на Хейко се напълниха със сълзи. Официалната й поза в седящо положение се развали и тя се опря с ръка в рогозката на една страна, за да не падне.

— Направила съм нещо, с което съм го разочаровала — промълви тя, — но не знам какво е то. Имаш ли представа какво би могло да бъде?

— Не, моя господарке — отвърна Ханако. — Трябва да грешите.

— Не си ли чула нещо от прислугата?

— За вас само похвали. Всъщност повечето коментират кога господарят Генджи официално ще ви вземе в домакинството си. Наистина, госпожа Хейко, бъдете сигурна, че ще се върнете. Повечето мислят, че това ще стане пролетта, защото това е сезонът на началото. Самата аз смятам, че ще е през есента, защото когато дните станат студени, страстта се разгаря с най-голяма сила.

Хейко се разсмя, както Ханако се надяваше да стане.

— Слугите наистина ли говорят така?

— Да, моя господарке. Единствената несигурност е около времето. Те гадаят за всичко. Например за годината, когато ще родите. Всички предпочитат това да е годината на вашето завръщане. Това означава след две години, тъй като никой не вярва, че владетелят Генджи може да преживее повече от година без вас. Много се говори също така за името на наследника.

— О, името на наследника? Дотам ли стигат разговорите? — веселата нотка се върна в гласа на Хейко.

— О, да. Една от прислужниците — Мицуко, нали я знаете? — дори се консултира с ясновидка от Йокохама.

Двете приятелки прикриха устата си с ръка и се разсмяха. Глупостта да се пита измамница от първия уличен ъгъл за съдбата на владетел, който сам бе в състояние да вижда бъдещето, беше наистина прекалена.

— А какво казала ясновидката? — попита Хейко.

— Всъщност не казала нищо — отговори Ханако, като се опитваше да предотврати напиращия смях да спре думите й. — Тя беше чужденка, която не говореше японски. Използвала странни карти с картинки по тях. Мицуко каза, че ги посочила двамата и кимнала утвърдително с глава, да. Красив принц и красива принцеса, която Мицуко взела за владетеля Генджи и за вас. После затворила очи, изпаднала в транс…

— В транс! — Хейко се смееше толкова силно, че вече не можеше да стои права. Сълзи на радост се търколиха по бузите й.

— … отворила книга на канджи и посочила към първата буква „ко“ за „дете“, после „макото“ за „истина“.

Когато приятелките най-сетне престанаха да се смеят, те повикаха прислужницата, която донесе чай. Блясъкът в очите на прислужницата им говореше, че е чула последната част от разговора им и се бе смяла заедно с тях.

— След като дори и картите на чужденката го показват — продължи Ханако, — значи раздялата ви несъмнено е временна. Владетелят Генджи ще ви повика, щом задачата ви приключи. Вие заминавате не защото той иска да се освободи от вас, а защото ви вярва така, както вярва на малцина други.

— Хубаво е да се вярва в това, нали? — отбеляза Хейко и отпи от чая си.

— Много по-лесно е да вярвам, че ще се върнете скоро — уверяваше я Ханако, — отколкото да повярвам, че Емили ще носи детето на владетеля.

— Въпреки това ще се грижиш ли за нея?

— Неотклонно. — И въпреки че Ханако изрече тази дума, мислите й бяха отдадени на бъдещото дете на Хейко, а не на Емили. Въпреки че се смееше на предсказанието на ясновидката, тя не се съмняваше в точността му. Онези, които боговете надаряваха, невинаги отговаряха на очакванията на другите. Самият владетел Генджи бе пример за това. Не можеше ли същото да се отнася за чуждестранната картогледачка от Йокохама? Ханако беше уверена, че ще приветства приятелката си в Япония, преди да са минали много сезони. В края на краищата колко време остава преди пристигането на наследника, което всички очакваха? Ако беше повече от година, Ханако щеше да е много изненадана.

 

 

След като Ханако престана да говори, Емили не продума дълго време. Накрая тя каза:

— Не съм се явявала в съня на Генджи.

Тя не можеше да се принуди да каже видение, тъй като това би било равносилно на богохулство. След пророците в Стария завет никой не бе имал способността да вижда какво ще стане в бъдещето. Като вярваше, че Генджи е способен, Ханако извършваше еретично действие, водещо до вечни мъки. Сега не бе време да се съсредоточава върху доктринерски въпроси, независимо колко значителни бяха. Това трябваше да почака.

— Да — потвърди Ханако.

— Тогава как някой може да стигне до извода, че съм замесена по един или друг начин?

— Заради медальона, който носиш на врата си. Онзи с „фльор де лиз“^[2]. Във видението Генджи го вижда на врата на детето си.

— Това едва ли може да бъде доказателство. — Емили докосна медальона си, скрит под блузата й. — Може да не е същият медальон. И дори да беше така, има други начини той да стигне до детето, без то да е мое.

— Какви са тези други начини?

— Ами например мога да го подаря на Генджи, а той да го подари на детето си.

— Би ли му го подарила?

— Трябва да призная, че не съм имала намерение.

— Но е възможно?

Вътре в оформения като сърце отварящ се медальон имаше миниатюрен портрет на красива млада жена със златни къдрици. Това бе бабата на Емили, която тя не познаваше. Всеки, който го бе виждал, смяташе, че прилича много на Емили, въпреки че когато Емили го погледнеше — а тя го правеше поне веднъж на ден, когато казваше вечерните си молитви, — той й напомняше на майка й. Тя бе загинала трагично, когато Емили беше на четиринайсет години. След смъртта на майка си тя бе запазила само две неща. Любимия й роман „Айвънхоу“ и медальона с миниатюрата в сребърно сърце. Това бе всичко, което трябваше да й напомня за нея.

— Не — призна Емили. — Той е много ценен за мен. Не мога да си представя да го дам на някого. Във всеки случай ми изглежда много необосновано да основавам на това подобно важно заключение.

— Не е само медальонът — рече Ханако. — Медальонът и другото видение.

— Другото видение?

— Да — потвърди Ханако. — Твоето.

— Това не беше видение — отрече Емили. — Младата жена беше там.

— И по съвпадение появата й отговаря точно на предсказанието от свитъка? — Ханако разгърна ръкописа и започна да чете на висок глас. — „Ще се срещнем в абатството Мушиндо, когато влезеш в моята килия. Ти ще говориш, а аз ще мълча. Когато ме потърсиш, няма да ме намериш.“ Не се ли случи точно така?

— Все още не сме я намерили — каза Емили. — Но и не сме я търсили много упорито. Утре ще накарам Таро да претърси селото.

Ханако продължи да чете:

— „Когато ме потърсиш, няма да ме намериш. Как е възможно това ли? Няма да знаеш, докато не се появи детето, после ще го разбереш, без да изпитваш съмнения.“

Емили поклати глава.

— В това няма никакъв смисъл. Тези позовавания могат да се отнасят до две несвързани събития.

— Не съм съгласна — възрази Ханако. — Тя казва: „Как е възможно вие да се срещнете?“ И отговаря: „Ще знаеш как е станало възможно, когато се появи детето.“

— С което искаш да кажеш, когато може би аз родя?

— Според мен по-скоро. Вие изчислявате възрастта на детето от момента на раждането му. Ние смятаме детето на една година, когато то се ражда, като прибавяме и времето, през което е било носено от майка си.

— О. И все пак как мога да видя нещо, което не е там, просто защото нося дете?

— Както се твърди, през вековете дамата се е явявала много пъти. Но само на онези от нейния род.

— Ето — зарадва се Емили. — Ти си противоречиш. Ако е така, е невъзможно аз да съм я видяла днес или да я видя когато и да било. Независимо какво ще се случи в бъдеще, никога няма да бъда нейна потомка. Ще живея и ще си умра Гибсън.

Тя почувства огромно облекчение. Макар да настояваше, че е видяла реално съществуваща личност, в този момент тя бе съвсем несигурна. Беше притеснително да се види жена при обстоятелства, които толкова напомнят предсказаното в свитъците.

За нейна изненада Ханако не споделяше облекчението й. Вместо това тя изглеждаше по-притеснена от преди.

— Ако детето е на владетеля Генджи — рече Ханако, — тогава то е с кръвта на Окумичи. Докато носиш детето, кръвта на госпожата е в теб.

Бузите на Емили поруменяха.

— Не нося дете, нито на Генджи, нито на когото и да било другиго.

— Не, не носиш — потвърди Ханако. — Още не.

 

 

Кими бе толкова развълнувана от чутото, че искаше да отиде и веднага да го разкаже на останалите момичета. Сегашната позиция на стражата обаче правеше незабавното оттегляне невъзможно. Трябваше да изчака там, където беше, докато те не се отдалечат. Подът на абатската хижа скърцаше над нея, когато двете дами се движеха. Чуваше как се оправя леглото. Денят беше тежък и за двете. Не беше чудно, че бяха решили да си лягат рано.

Освен когато не беше развълнувана, госпожа Емили говореше на японски. Граматиката и речникът й бяха превъзходни, много по-добри от очакванията на Кими. Тя самата говореше японски като необразована селянка, каквато беше. Госпожа Емили бе учила езика в дворци и замъци в разговори с благородни господари и господарки. Американският й акцент се забелязваше, но не беше силен. За щастие само малка част от думите бяха неразбираеми.

Ето. Стражата продължаваше да патрулира покрай вътрешната стена. Кими изчака още минута, докато те се изгубят от поглед, после изпълзя от празното пространство под хижата, продължи да пълзи, като се стараеше да пази пълна тишина, докато се озове достатъчно далече, после хукна да намери приятелките си.

— Сигурна ли си, че казаха, че госпожа Емили ще има дете от владетеля Генджи? — попита я едно от момичетата.

— Да — потвърди Кими. — Сигурна съм.

— Защото Шидзука го е предсказала?

— Шшшт! — обадиха се няколко от другите момичета. — Ако изречете името й, тя ще помисли, че я викате, и ще дойде! — Всички се скупчиха малко по-наблизо в колибата, която обитаваха.

— Не, няма — възрази Кими и отблъсна от себе си момичето, което бе най-близо до нея. — Освен ако не сте Окумичи, а ако сте, тогава какво правите в това прокълнато село? Отивайте си в „Облак врабчета“, замъка, на който принадлежите.

— Кими е права. Всички знаят, че тя се появява само на своите наследници.

— Чух, че Лудата Одо виждала господарката често, затова полудяла. А Лудата Одо не е с благороден произход.

— Ако си израсла в това село като мен — прекъсна я Кими, — щеше да знаеш защо Лудата Одо е виждала такива неща. Майка й е била съблазнена от един от предците на владетеля Генджи. Мисля, че беше неговият прадядо. Баба ми знае или по-точно знаеше. Сега е загубила ума си и не познава дори сама себе си.

— Значи Лудата Одо е Окумичи?

— Не вярвам. Защо самурай, който може да спи с красиви дами, ще пожелае мръсна малка селянка?

Кими попита:

— Какво те кара да мислиш, че самураят е по-добър от селяка, когато трябва да държи малкия си глупав плуг само в правилната бразда?

Всички момичета се засмяха весело.

— Шшшт — сгълча ги Кими. — Стражите ще ни чуят.

— Ако Лудата Одо е Окумичи, тогава всяка от нас би могла да е. По-добре да не изричаме името на господарката.

— Шидзука, Шидзука, Шидзука — започна да повтаря Кими. — Шидзука, Шидзука, Шидзука.

— Престани, Кими!

— Шидзука, Шидзука — продължи Кими. — Шидзука, Шидзука, Шидзука…

Всички затаиха дъх.

— Видяхте ли? — попита ги Кими. — Забавно е да мечтаеш да си дама вместо селянка, но ние сме такива, каквито сме, нали? Владетелят Генджи няма да дойде и да ни отведе със себе си, защото сме му братовчедки.

— Точно така — съгласи се едното момиче, което възвърна увереността си.

— Ха! И ти се притесняваше да изречеш името на вещицата, както и ние, останалите.

Кими не отстъпваше:

— Ще ме слушате ли какво ви казвам, или не?

— Ще те слушаме, ще те слушаме!

Когато Кими завърши разказа си по темата, едно от момичетата попита:

— Не разбирам. Госпожа Емили бременна ли е, или не е?

— Ти не внимава ли? Тя ще спи с владетеля Генджи. Още не е спала.

— Тогава в корема й няма бебе?

— Да, така е, когато не си бременна. Там още няма бебе.

— Но ако няма бебе, тогава няма и кръв на Окумичи. Ако господарката се вижда само ако има такава кръв, как тогава госпожа Емили я е видяла?

— За Шидзука, след като се очаква там да има кръв на Окумичи, все едно вече я има.

— Не разбирам. Как може нещо, което предстои да се случи в бъдещето, вече да се е случило преди шестстотин години и също така се случва в момента? Не виждам нищо смислено.

Кими отговори:

— Само защото ти не разбираш нещо, не означава, че това няма смисъл. Разбираш ли всички думи на Буда? Всички думи на дзенпатриарсите? Или дори само една дума от тях?

Момичетата се разсмяха. Едното каза:

— Дзенпатриарсите винаги говорят със загадки. Как е възможно да разберем каквото и да било от техните думи?

— Е — продължи Кими, — животът е загадка за нас, които сме ниско долу. Само тези отгоре, като владетеля Генджи, разбират всичко. — Сега тя бе спечелила вниманието им изцяло. Направи драматична пауза, после отсече: — Времето е затвор за нас. Не за Шидзука. За нея миналото и бъдещето са едно и също. Затова, ако нещо ще се случи, то вече се е случило на нея.

— Казах ви, че е вещица!

— Не е била вещица — възрази Кими. — Била е принцеса. Красива принцеса от царство в отдалечената част на Китай. Владеела е магия, така както всички принцеси там. — Тя си припомни мястото, което двете господарки бяха споменали. То звучеше така хубаво и далечно.

— Царството на Синята ледена планина и на Червената драконова река — промълви Кими.

 

 

1308 година, абатство Мушиндо

Шидзука избяга от килията колкото бе възможно по-бързо. Тъй като се бе държала повече или по-малко като нормален човек в продължение на повече от месец, преподобната абатиса Суку нареди вратата й повече да не се заключва. Това беше много благоприятно обстоятелство, тъй като ако не можеше да избяга от призрачния демон, който й говореше, тя сигурно щеше да се върне към предишното си състояние на лудост. О, не. Ами ако я последваше? Страхуваше се да погледне.

Много повече обаче се страхуваше да не погледне. Обърна се. И за свое голямо облекчение не видя никого.

Този демон, както и няколкото призрака, които се появяваха, имаха очи и коси, различни от тези на монахините около нея, както и по-едри контури и форми на лицата си. Беше започнала да разбира, че това бяха посещения от далечни времена, или в миналото, или в бъдещето, но не от настоящето. Сега тук нямаше такива хора. Беше се научила да разграничава реалното от възможното. Мислеше си, че се е научила да го прави вече идеално.

Но този я бе видял!

Този й бе заговорил!

Какво искаше да й каже? Мислите и емоциите й бяха твърде объркани, за да допускат яснота. Нуждаеше се да се изолира в медитативен покой. Килията й я плашеше прекалено много. Тя отиде в главната зала за медитация и зае място близо до олтара, където се смяташе, че закрилата на Буда е най-силна.