Младият владетел попита:

— Откъде да намеря думи да изразя това, което чувствам със сърцето?

— Невъзможно е най-дълбоките чувства да се изразят с думи. Човек може само да загатне за тях.

— Тогава всичко е безнадеждно — рече младият владетел. — Никой няма да ме разбере и аз няма да разбера никого.

— Не е така. Най-близките хора ще те разберат най-добре по онова, което не казваш, и ти ще ги разбереш по същия начин.

Аки-но-хаши (1311)

1867 година, замъкът „Облак врабчета“

Смит напусна замъка. Той яздеше коня в лек галоп и държеше свободно юздите, без да следва конкретна посока. Конят го отведе на брега и спря с насочен на югоизток нос в посоката, където отвъд океана се намираха Хаваите. Смит забеляза съвпадението, но мислите му не се въодушевиха от спомена за дома. Те бяха насочени към по-неотложен въпрос. След известно време Смит леко сръга коня с шпорите. Обърна го и го насочи в тръс към вътрешността на острова. Конят изкачи един хълм и рязко спря, вдишвайки дълбоко.

Смит също усети аромата. Беше необичаен. Тъй като беше израснал в плодородните тропици, той се бе научил да различава аромата на различни плодове и най-вече на манго, гуава, папая, които Смит особено много харесваше. Ароматът не принадлежеше на някой от тези плодове, но със сигурност беше на плод. Смит бе в състояние да каже толкова много не заради остротата на своето обоняние, а благодарение на гледката на близо стоте дръвчета, която се разкриваше в малката долина. Насочи коня надолу, за да разгледа отблизо.

Ябълки. За първи път опита ябълка, докато беше във Вирджиния. Даде му я от овощна градина в Ню Ингланд един братовчед, когото Смит не беше виждал преди това.

Жителите на Ню Йорк твърдят, че техните ябълки са най-хубавите, отбеляза братовчед му, но аз заявявам, че върмонтските са несравними. Хайде, братовчеде Чарлс. Опитай.

Смит отхапа и му се наложи да мобилизира целия си самоконтрол, за да задържи изражението на задоволство върху лицето и парчето ябълка в устата. Той беше свикнал с меката и влажна сочност на хавайските плодове. Неговият братовчед му бе обещал, че ябълката е сладка и сочна. Но Смит установи, че по-точното определение беше кисела на вкус и в никакъв случай не беше толкова сочна като зрялото манго, но в действителност беше по-сочна в сравнение с изсушения плод. Макар да успя да прикрие своя ужас, Смит не успя да се престори на истински ентусиазиран.

Доста време си прекарал в езическите тропици, отбеляза братовчед му. Добре, че дойде при Уилям и Мери, преди вкусовете и преценката ти завинаги да са се развалили.

Смит се върна на Хаваите преди Коледа. На родителите си каза, че не може да издържи студената и суха зима във Вирджиния. Всъщност онова, което преливаше чашата на неговата толерантност, бяха напразните приказки и неадекватното мислене, което продължаваше безкрайно в колежа. Дядо му беше дошъл на Хаваите и беше преуспял по време на управлението на първия крал Камехамеха, въпреки че двамата са били религиозни врагове. Баща му, Бог да дари мир на душата му, бе помогнал на четвъртия крал Камехамеха да запази целостта на кралството и да не позволи на европейските империалисти да го разграбят. Как бе възможно внукът и синът на тези достойни мъже да прекара ценни години от своята младост в далечния Уилямсбърг, където да говори и да мисли, вместо да действа?

Докато се намираше в Америка, той прочете по-голяма част от „Оливър Туист“, „Приказка за два града“ и „Големите надежди“, тъй като се твърдеше, че Дикенс е най-великият жив английски писател. Смит го намираше за забавен, но не усети някакъв забележителен размах на мисълта, не бе впечатлен от вкусовете и умението му да пише. Нито пък смяташе, че англичаните са особено проницателни. Тази чест Смит отдаваше на Джейн Остин, макар публично да не признаваше, че жена може да превъзхожда един мъж. Всъщност първият човек, пред който призна, че чете Остин, беше владетелят Генджи.

— Жените разбират битките между нас по-добре от мъжете — заяви Генджи. — Нашата първа писателка е била жена. Смятам, че досега никой мъж не е постигнал висотата на нейните наблюдения.

— Япония е последното място, където бих очаквал мъж да отстъпи първото място на жена. Не управлявате ли вие абсолютно и безпрекословно? Не е ли думата на мъжа закон? — учуди се Смит.

Смит бе чел — или по-точно казано, бе прегледал бегло — главите в „Залез и упадък на Римската империя“ на Едуард Гибън. Историята на варварите нашественици бе вълнуваща, а съдбата на императрица Теодора съдържаше полезно предупреждение. Жените не бива да се подценяват, а силата на тяхното отмъщение не бива да се пренебрегва. Той обаче въобще не можеше да види връзката с разрушаването на Рим заради живота, който е протичал в него.

Не бе чел нито Аристотел, нито Платон на гръцки и не възнамеряваше да го прави някога. Всъщност дори подобно намерение да е съществувало, знанията му по гръцки не биха му позволили да го осъществи. Не възнамеряваше да ги чете и на английски език. Трябваше ли да се преструва като останалите, че е нещо като американски атинянин? Отказваше да се впуска в такава идиотщина.

Последната вечер в общежитията бе слушал невежи ученици да водят претенциозен спор относно „Изповедите на един английски пушач на опиум“ на Де Куинси и в този момент реши да прекъсне безполезния си престой в колежа. Светът предлагаше многобройни възможности и опасности. Нямаше да губи и ден повече тук.

Припомняйки си онези дни, Смит изпитваше странно чувство, което съчетаваше едновременно облекчение и съжаление. След по-малко от година след отпътуването му от колежа Южна Каролина започна да се отделя, а през следващото лято съюзническите войски нахлуха във Вирджиния. Ако бе останал в колежа, нямаше да пропусне възможността да отиде войник. Но родителите му твърдо отказаха да му разрешат да се върне в Америка. Той беше единственият син сред пет дъщери. Щеше да изложи на опасност не само собствения си живот, но и продължаването на рода. Така той остана у дома, на Хавайските острови, и пропусна може би най-голямата авантюра на своето време. Той пропусна също убийството на шестстотин хиляди свои сънародници, сред които можеше да се окаже и самият той. По ирония на съдбата, ако се беше записал в армията, щеше да се бие на същата страна като лейтенант Фарингтън. Семейството на Смит произхождаше от Джорджия, но целият род бяха твърди аболиционисти. В очите на Бог всички негови чада имаха равни права. Как тогава един човек можеше да притежава друг?

Разбира се, Смит никога нямаше да сподели всичко това с Фарингтън. Да играят ролите на врагове във всяко отношение подхождаше по-удачно на съперничеството им за ръката на Емили Гибсън. И сега именно мислите за странния обрат на това съперничество занимаваха Смит.

Отношението на Фарингтън към Емили се бе променило не по форма, а по същество. Още не се бе отказал, но вече не ухажваше Емили с първоначалния плам. Макар никой друг да не забеляза промяната, тя бе очевидна за Смит. След инцидента в манастира Мушиндо усърдието на Фарингтън се изпари. Защо?

Един аспект на инцидента направи голямо впечатление на Фарингтън. Смит си спомняше какъв ужас предизвика у него изявлението на Генджи, че със сигурност убийците са преследвали Емили, а не съпругата на Хиде, Ханако. Това, че убиецът бе един от най-доверените васали на владетеля Генджи, също смая Фарингтън. Какъв ли извод си бе направил лейтенантът от тази комбинация на факти и предположения и защо чувствата му внезапно изчезнаха?

Не беше от страх. Смит вече достатъчно добре познаваше характера на Фарингтън, за да отхвърли тази възможност въпреки подигравателните забележки, които отправяше по повод на войната. Щом не ставаше въпрос за смелост, то тогава можеше да става въпрос единствено за чест. За един джентълмен не съществуваха други по-сериозни поводи за притеснение. При по-различни обстоятелства фактът, че Емили няма семейство или наследство, би бил недостатък, тъй като тя ще отиде при младоженеца без зестра. За Смит този факт нямаше значение. Той би имал значение за Фарингтън, но тъй като богатият покровител на Емили със сигурност щеше щедро да дари новобрачната двойка, недостатъкът бе по-скоро концептуален, отколкото фактически.

Какъв беше тогава въпросът, свързан с честта, който бе така очевиден за Фарингтън, но убягваше на Смит?

Отговорът би трябвало да се намира в пътя на мислите на Фарингтън.

Целта на убиеца е била Емили.

Убиецът бе генерал Таро, най-преданият досега командир в конницата на владетеля Генджи.

Следователно…

Следователно какво?

Смит не можеше да следва по-нататък логиката на Фарингтън. Дори ако Емили е била целта на Таро, как можеше това да отблъсне Фарингтън? Ако не друго, то поне трябваше да надделеят неговите инстинкти да осигурява защита, които са така характерни за един военен.

Предателството от страна на лоялен на Генджи подчинен също не изглеждаше разумна причина. За съжаление убийствата напоследък бяха зачестили и в повечето случаи убийците се оказваха близки подчинени на жертвата. Лоялността в Япония бе претърпяла опасна метаморфоза.

Промяната във Фарингтън беше много смущаваща. Да победи Фарингтън бе едно нещо, но Фарингтън да се откаже доброволно бе съвсем друго. Щяха да обядват заедно. Може би ако го наблюдаваше внимателно, щеше да открие нещо.

Смит обърна коня и го насочи към замъка.

Емили стоеше на източния прозорец на високата кула и гледаше към Тихия океан. Днес той напълно съответстваше на името си. Поне на повърхността. Кой знае какви бури и течения разкъсваха неговите дълбини? Този остров, както и останалите японски острови бяха върхове на океански вулкани. Сега всичко се намираше в покой, но земетресенията, които постоянно разтърсваха веригата от острови, отправяха сурово предупреждение срещу самодоволството. Стабилността бе само илюзия. Спокойното море всеки момент можеше да се събере в една огромна приливна вълна, някоя планина можеше да се взриви в разтопена скала, земята под този огромен замък можеше да се разтрепери и разтвори и да погълне всички тях и това, което вършеха. Нищо не бе такова, каквото изглеждаше, на нищо не можеше да се има доверие. Да се вярва във вечността на нещо, не бе ли това най-голямото заблуждение?

Не, не. Какви бяха тези мисли? Та тя богохулстваше. Не е ли казано: „Тревата изсъхва, цветето увяхва, а словото на нашия Бог ще пребъде вечно.“^[1] Да, точно така беше казано. Амин.

Обещанието в цитата от Библията обаче не й донесе покой.

Бе загубила най-добрата си приятелка.

Щеше да напусне мъжа, когото обича.

Скоро щеше да остане сама. И дори още по-лошо. Щеше да живее в лъжа, да се сгоди и после да се омъжи за човек, към когото не изпитваше нищо повече от уважение, без значение дали щеше да избере Чарлс Смит или Робърт Фарингтън. Напомни си, че нейните действия бяха мотивирани от любов и от решимостта да предпази Генджи от опасностите, които присъствието й създаваше за него. Но това не облекчаваше нейното терзание. Вместо да изпитва радост от саможертвата си, тя изпитваше единствено болка от загубата. Каква егоистка беше тя. Какво ли щеше да каже Зефаная?

След смъртта му тя не беше мислила много за бившия си годеник. Сега се сети за него заради тежките обстоятелства, в които се намираше. Какво ли щеше да й каже той? Със сигурност нещо за нейната съдба и за проклятието. Адският огън беше неговият специалитет в проповедите.

— Мисли за другите, преди да помислиш за себе си, Емили.

— Да, сър — би отговорила тя.

— „Сър“ е доста резервирано обръщение към някой, който ще ти бъде съпруг, Емили. Ще трябва да ми викаш с даденото ми в църквата име, както и аз се обръщам към теб.

— Да, Зефаная.

— „Широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел.“^[2]

— Амин.

Тя казваше амин винаги, когато той цитираше Библията, а Зефаная често я цитираше, така че тя често казваше амин.

— „Всякой, който вярва в Него, да не погине.“^[3]

— Амин.

Въодушевлението му растеше. Гласът му ставаше по-силен и по-гръмък, вените на челото му пулсираха опасно, като че ли всеки момент ще се спукат, а паралелно със страстта на неговите чувства очите му се разширяваха и изпъкваха от орбитите си.

— „Змии, рожби ехиднини, как ще избегнете осъждането за в геената?“^[4]

— Амин!

Но Зефаная вече беше мъртъв от шест години. Той нямаше да се появи, за да й разкрие картината на божественото отмъщение. Как да посрещне това отмъщение, без да извиква още по-опасни мисли със своите надежди и въображение. Ако той беше жив, сега тя щеше да бъде госпожа Зефаная Кромуел, нямаше да се намира в този замък, нямаше да бъде влюбена в неправилния мъж, нямаше да бъде обречена на нещастие, каквото и да направи.

Страхът и надеждата я бяха довели в кулата. В манастира Мушиндо, или по-точно казано, сега абатството Мушиндо, й се привидя призрак. Или тя си въобрази, че вижда призрак, тъй като ако наистина беше видяла това, което мислеше, че е видяла, то тогава свитъците „Есенен мост“, които бе прочела, описваха именно съдбата на този призрак. Сега предизвикваше призрака с присъствието си в кулата, която се твърдеше, че духът често посещава. Ако тя беше дух, нека се покаже. Или той да се покаже, понеже демоните нямат пол, а само си въобразяват дали са от мъжки или женски пол. Сигурна бе, че все пак не съществуваше никакъв призрак, така че не бе предвидила какво да прави, ако той все пак се появи. Липсата на подготовка — макар че каква ли подготовка можеше да се направи? — сега я изплаши. Изпита странното чувство, че я наблюдават, и се поколеба дали да се обърне бързо, за да види това, от което се страхуваше. Всеки път обаче, когато се обръщаше, зад нея нямаше нищо друго освен стена, прозорец, врата, колумбарият с урните на предците на Генджи.

Там нямаше никой друг. Ако Емили не можеше да види призрака, следователно и призракът не можеше да види Емили. Това беше сигурно, нали? През тялото й премина студ. Колко ужасно, ако нея я наблюдаваха, без тя да вижда кой я наблюдава. Може би все пак сбърка, като дойде тук. Тъкмо се приготви да си тръгне, когато й се стори, че чува слабо, отекващо ехо от стъпки по стълбата отвън. Чии стъпки? Дали това не беше тихото стенание на вятъра, изкачващ се към върха на кулата? Но времето навън бе много спокойно. Нямаше вятър. До кулата нямаше друг начин да се стигне освен по стълбите.

Емили отстъпи назад. Можеше да е…

Но не беше. На вратата се появи Чарлс Смит.

— Надявам се, че не те безпокоя — рече той.

— Не, в никакъв случай — отвърна Емили някак си по-топло, отколкото бе възнамерявала. — Радвам се да те видя, Чарлс.

— Подготовката приключи. По всяко време можем да тръгваме.

— Подготовката?

— За пикника.

— А, да.

— Ако се чувстваш неразположена, можем да го отложим за някой друг ден.

— Не, не можем. Сега времето е идеално за пикник. — Идеята беше нейна. Чарлс и Робърт се тревожеха за емоционалното й състояние, затова се почувства длъжна да направи нещо, за да опровергае техните притеснения. Трябваше да повярват, че го правят заради нея, в противен случай нямаше да се получи нищо добро. Така че тя подтикна Чарлс да направи предложението. — Само да си събера нещата.

Смит погледна към урните в колумбария.

— Странно място за кабинет, дори за кабинет с древни свитъци.

— Свитъците са тук, но аз не се занимавам с тях. Дойдох тук с надеждата, че ще ме осенят полезни мисли.

— Ако мислите ти се проясняват в присъствието на човешки останки, повече ти подхожда живот в манастир, а не сватба.

— Знам, че не ставам за едното, а се съмнявам, че имам необходимите качества и за другото.

— Малко хора са подходящи за свят духовен живот, включително и сред онези, които са поели по този път. Бивш обитател на манастир в Монте Касино ми каза, че на това място има повече ревност и политика, отколкото там, където е било предишното му жилище, а именно в Рим.

— Къде успя да срещнеш такъв забележителен човек?

— Бях на посещение в Хонолулу, когато той мина оттам на път за Китай.

— Като мисионер?

Смит се засмя и поклати глава.

— Като търговец на оръжия. Твърдеше, че ако той не може да спаси душата си в манастир, то поне ще се опита по някакъв начин да помогне на други души да намерят пътя към Създателя.

Емили потръпна втрещена.

— Това е ужасна история, Чарлс. Надявам се никога повече да не я повтаряш.

— Притеснявам се, че ще трябва — отвърна Смит, — тъй като тя напълно отговаря на истината и може да е полезна за някои хора. — Ако тази красива жена имаше някакъв недостатък, това беше ограниченото й чувство за хумор. Този факт му се стори забавен, макар че се постара да не го покаже.

— Не виждам никакъв полезен извод.

Неодобрението й ясно личеше. Цветът, който обля бузите и клепачите й, подчерта гладкостта и снежната белота на нейната кожа. Приливът на кръв в прозрачната й плът предизвика внезапна възбуда в слабините му. В по-варварски времена или във времена с по-малко забрани той без колебание щеше да отговори на своите инстинкти и щеше да се посвети на женитба в по-подходящо време. Или може би тази оправдателна мисъл се появи, защото напоследък бе препрочел любимите си глави от „Залез и упадък на Римската империя“, свързани със завоеванията и подвизите на Атила. Колко свободен е бил един варварски хун, а той и всички цивилизовани мъже бяха лишени от свобода. Цивилизацията бе потиснала техните инстинкти и сили. Съвременният идеал бе любезният джентълмен, а не хунът. Щом погледнеше мъчителната красота на Емили, която ставаше още по-съблазнителна със своята невинност и липса на умишлена провокация, Смит наистина съжаляваше заради времето и мястото, в които живееше и които по принцип възприемаше като голяма благословия.

Впримчен в капана на реакциите на собственото си тяло, в очите на Смит прекалено дълго се запази похотливият пламък, когато те срещнаха смаяния поглед на Емили. Смит заговори бързо с надеждата, че думите ще прикрият неговите чувства.

— Не намираш поука в тази история, защото не си от онези, на които им е необходима. „Здравите нямат нужда от лекар, а болните.“^[5]

— Амин — рече Емили, но продължи да го гледа подозрително.

Смит се надяваше тя да се чуди на неговия морал, а не на изражението, което бе видяла върху лицето му.

За пикника бяха взели голяма тента, използвана от владетелите по време на лов, за да им се осигурява поне малко удобство. Генджи, Смит, Фарингтън и Емили яздеха конете си бавно. Пеша ги следваха няколко самураи с всички необходими неща.

— Там — каза Емили. — Това е мястото. — Тя посочи една приятна ливада недалеч от брега. Нос Мурото осигуряваше на това място завет срещу вятъра.

Генджи не можеше да си позволи да я разочарова, като й разкаже какво се бе случило тук. Тя лично бе преживяла вече достатъчно убийства и трагедии. Не й трябваше да научава за други. Всъщност шокът от научаването на истината за това място можеше да заличи чудесния напредък, който бе постигнала през последните седмици.

На тази ливада са били избити враговете на рода Окумичи. Наистина било е преди близо шестстотин години, но от време на време все още се намираха по земята неприятни останки, напомнящи за отминалото събитие. Надяваше се никой, и особено Емили, да не намери днес нещо подобно. Не бе необходимо да казва на служителите си как да постъпят. Когато Емили посочи ливадата, нищо върху техните лица не издаде, че те знаеха тайната. След като техният господар потвърди избора, те бързо и незабележимо огледаха местността, преди да опънат тентата и да извадят приборите за хранене. Уважението към мъртвите налагаше да се избере друго място, но за Генджи уважението към живите беше по-важно. Освен това той не можеше да се сети за нито една ливада, хълм или отсечка от брега на разстояние един ден път с кон, където да не са се водили битки в миналото. Тук поне неговият род бе спечелил победа.

— Това е най-прекрасното място — отбеляза Смит, докато чакаха подчинените да приключат със своите задължения. — Изненадан съм, че не го използвате по-често.

— Владетелят Генджи е воин — вметна Фарингтън. — Пикниците и подобни забавления не са му приоритет.

— Всъщност — намеси се Генджи — разполагаме с много свободно време. В Япония не се е водила война от двеста и петдесет години. Заради закона за алтернативните резиденции сме принудени да прекарваме свободните си часове в Йедо. Там губим много време, затворени в сградите. — Той огледа ливадата и се усмихна. — Хубаво ще е да отделяме повече време, за да се наслаждаваме на природата.

— Не е имало война — настоя Фарингтън — но и мирът не се е възцарил.

— За съжаление не — отвърна Генджи. — Дадохме мечове на милион мъже и ги натоварихме със зле тълкувано чувство за история, чест и дълг. Изискваме те да са готови да убият и да умрат в следващия момент. След това им казваме да мълчат и да се държат прилично. Това не е най-добрата формула за хармония.

— Необходимо ли е да говорим за насилие? — попита Емили.

— Не е — отвърна Фарингтън. — Хайде, нека да помогнем с приготовленията и да оставим воините да си говорят за война.

Сред самураите се ширеше разбирането, че за разлика от тях чужденците бяха лесноразбираеми, тъй като дори най-съкровените им мисли съвсем очевидно се разкриват върху лицата им. Наблюдавайки как Смит и Фарингтън подемат официален разговор с Емили, Генджи разсъждаваше колко плитко бе това предубеждение. Със сигурност с двамата мъже ставаше нещо, но Генджи не разбираше какво. Едва ли се отнасяше до обичайните им разпри за престъпленията и ползата от Гражданската война. Беше нещо друго, за което никой не споменаваше, но все пак то се случваше.

Единствено Емили както винаги бе самата себе си, без капчица лукавство или преструвки. Тя изглеждаше възстановена от шока след смъртта на Ханако, но не и от загубата на своята приятелка. От такава загуба човек никога не можеше да се възстанови. Можеше само да я приеме или отхвърли.

Един от най-ранните спомени за дядо му бе срещата между двамата малко след смъртта на майка му. Той знаеше за славата на владетеля Киори като безмилостен воин и затова направи всичко по силите си да се държи също като воин. Стоеше изправен и се бореше със сълзите си. Смяташе, че постъпва правилно.

Дядо му попита:

— Защо не плачеш?

— Самураите не плачат — отвърна Генджи.

Дядо му се намръщи:

— Злодеите не плачат. Героите плачат. Знаеш ли защо?

Генджи поклати глава.

— Защото сърцата на злодеите са пълни с онова, което са спечелили. А сърцата на героите са пълни с онова, което са загубили.

И за изненада на Генджи владетелят Киори падна на колене. Сълзите обилно потекоха от очите му. Носът му потече по най-непристоен начин. Звучно хълцане разтресе неговото тяло. Генджи се впусна да го успокоява, а дядо му му благодари. Двамата се прегърнаха и без да се срамуват един от друг, дадоха воля на скръбта си. Генджи завинаги запомни тази мисъл: Трябва да бъда герой, затова плача и сърцето ми е изпълнено със загуби.

От тогава не беше плакал достатъчно. Може би това означаваше, че не бе онзи герой, който му се искаше да бъде.

Наблюдавайки Емили, Генджи се надяваше, че сегашната й скръб ще изпълни по-късно спомените й с радост.

Емили улови погледа му и се усмихна. В мига, когато той отвърна на усмивката й, между Смит и Фарингтън се разрази тайнствена драма, която продължи не повече от десет удара на сърцето.

Тя започна от Фарингтън. Странно изражение, вероятно съчетание между гняв и страдание, сви мускулите на лицето му, когато той погледна към Генджи. Очите му заблестяха прекалено ярко и този блясък едва ли бе израз на приятелско отношение.

Смит улови погледа на Фарингтън, внезапно се разтревожи, челото му се сбърчи, а устата му се изви леко надолу.

Фарингтън се извърна от Генджи и се вгледа в Емили, чийто поглед изразяваше дълбока скръб.

Смит продължаваше да наблюдава Фарингтън, учуден от неговата реакция. Лейтенантът се изчерви и сведе поглед.

Внезапно просветление осени Смит. Очите му се разшириха, а устните му се разтвориха.

— Ах, ти… — каза Смит. Това бе всичко, което можеше и искаше да каже, преди да стане и да се насочи към Фарингтън очевидно с намерение да се нахвърли върху него.

Двама от телохранителите на Генджи задържаха Смит, преди да е успял да направи каквото и да било. Генджи не знаеше дали Смит смяташе да удари Фарингтън с юмруци или да извади револвера си и да го застреля. Единственото сигурно бе, че Фарингтън не възнамеряваше да се съпротивлява или да се отбранява по някакъв начин.

— Пуснете ме — изсъска Смит.

— Обещайте ми, че няма да се биете — помоли Генджи.

— Имате думата ми.

Смит се извини на Генджи и на Емили за своето избухване, без да даде повече обяснения, и насочи вниманието си встрани от Фарингтън. Лейтенантът се опита да поднови разговора с Емили, но тя бе прекалено шокирана, за да разговаря. Пикникът на практика беше приключил.

Какво се бе случило? Генджи нямаше ни най-малка представа. Предполагаемата предвидима същност на чужденците не бе нищо повече освен предполагаема.

Смит се изправи пръв, рязко се поклони и тръгна да прекосява ливадата натам, където се намираше конят му. На средата от пътя той стъпи върху нещо, което силно изхрущя. Двама от подчинените погледнаха ужасени Генджи и се поклониха в знак на извинение, сякаш бяха допуснали грешка. Все още разсеян от инцидента, Смит не обърна внимание на какво бе стъпил.

Когато Генджи провери откъде бе минал Смит, видя дясната орбита и скула на един череп сред други останки, натрошени от ботуша на Смит.

След инцидента Смит се стремеше напълно да отбягва Фарингтън. Това не беше никак трудно, тъй като Фарингтън го избягваше по същия начин. Смит се чувстваше много смутен. Искаше му се да не бе прочел мислите на Фарингтън относно Емили и Генджи. Още повече му се искаше да не го бе нападал. Реакцията му представляваше позорен провал на самодисциплината на един джентълмен, но и потвърди неговите подозрения, понеже Фарингтън не направи никакъв опит да се защити. Само човек, който се срамува от мислите си, можеше да постъпи така.

Сега всичко се бе изяснило на Смит.

Фарингтън вярваше, че Таро, най-верният васал на Генджи, бе нападнал Емили по заповед на Генджи, тъй като положението на Емили скоро щеше да се превърне в сериозна опасност за него. Това положение бе резултат или по-скоро можеше да бъде единствено резултат от безнравствена, напълно неприемлива интимност между двамата, независимо дали тя произтичаше от съгласието на Емили или от силата, или измама от страна на Генджи. Неочакваната и според Генджи ненавременна намеса на владетеля Саемон бе спасила живота на Емили. Но само засега. Нейното положение налагаше тя да умре, и то скоро. Поради това Фарингтън бе останал да се грижи за Емили. Макар вече да не искаше да се сгодява за нея, като офицер и джентълмен той се чувстваше длъжен да я защити от опитите на нейния домакин да я убие.

Така разсъждаваше Фарингтън.

Беше толкова мъчително и смешно, че Смит нямаше да успее да сдържи смеха си, ако бе чул Фарингтън да изговаря мислите, вместо да ги открие сам, осенен от внезапно прозрение. Невинността на Емили беше очевидна и безспорна. Тя не би била в състояние да се преструва толкова дълго. Още повече, че нейната религия, нейният характер нямаше да й позволят да направи компромис с високия си морал. Фарингтън смяташе, че похотливата непочтеност и неконтролируема страст на Генджи можеха да съществуват единствено в Забранения град на манчу^[6] или в харема на турския султан, но не и в тази земя на воини.

Чувствата на Смит спрямо Емили бяха незасегнати от заблудите на Фарингтън. Но след като разкри тези заблуди, той започна да гледа на Емили в друга светлина и тогава му се стори, че вижда нещо, което го шокира дори още повече от изопачените представи на Фарингтън. Дали бе прозрял истината или само се заблуждаваше?

Смит откри Емили в една стая до розовата градина. Отворените врати позволяваха в помещението да влиза мекият бриз и разкриваха изглед към цветята. Пред Емили бяха разтворени няколко свитъка на японски. Тя обаче не гледаше свитъците, нито цветята. Погледът й замислено се плъзгаше по кулата от другата страна на градината.

— Дори когато не си при урните, мислите ти очевидно са там — отбеляза Смит. — Сигурна ли си, че повече няма да ти подхожда живот на религиозно съзерцание?

— Ако перспективите пред мен продължават да се изпаряват, както напоследък, това наистина може да се окаже най-добрият вариант.

— Какво имаш предвид?

— Робърт се върна в Йедо.

— Без съмнение посланикът го е повикал.

— Така каза той.

— Каква друга причина може да съществува? Той се е посветил на теб, както и аз.

— Наистина ли мислиш така?

— Той остана до теб през последните три седмици, за да е сигурен, че напълно си се възстановила от неотдавнашната загуба. Само официалните му задължения могат да го накарат да си тръгне.

— Докато е до мен, виждам, че повече ме наблюдава, вместо да проявява грижи. Струва ми се, че ме следи внимателно.

— Превъзбуденото въображение понякога кара справедливия мъж да проявява прекалено натрапчиво чувство за благоприличие.

— Не виждам нищо в моето поведение, което да дава основание за подобно усилие. И не бих нарекла Робърт справедлив. Това, че бързо отсъжда, не означава, че е справедлив.

— Ако е прибързал с нещо, сигурен съм, че е бил разтревожен за твоето благополучие — усмихна се Смит. — Намирам за доста странно да оправдавам пред теб действията на лейтенант Фарингтън от негово име.

— Така е. Особено след като преди два дни бе готов да се нахвърлиш върху него.

— Това беше ужасна грешка, за която отново се извинявам.

— Беше повече от грешка, Чарлс. През онзи следобед нещо премина между Робърт и теб. Резултатът бе гневен изблик от твоя страна и силно притеснение от негова. Каква бе причината?

Смит внимателно подбра думите си:

— Неговите мисли и това, че аз изведнъж ги проумях.

— И аз стигнах до този извод.

— Ако продължа по-нататък, ще надхвърля границите на уместния разговор между една дама и един джентълмен.

Емили се намръщи.

— Ти и Робърт споделихте някаква мисъл, най-вероятно по мой адрес, достатъчно неприятна, че да те накара да се нахвърлиш върху него. Но ти не можеш да я изречеш в мое присъствие. Извини ме, но това не ме успокоява.

Смит се поклони, признавайки своето поражение.

— Както и да е. По-добре да не говорим повече за това.

— Отговорът ти не задоволява нито любопитството ми, нито чувствата ми.

— След като си намериш годеник, Емили, това повече няма да има значение, следователно не би трябвало да те притеснява и сега.

— След като се сгодя. Съжалявам, че забавих толкова дълго този въпрос. Уверявам те, че не е нито заради Робърт, нито заради теб, а изцяло по моя вина.

— Не бих нарекъл любовта вина — възрази Смит.

Наситена червенина внезапно обагри бузите на Емили. По това той разбра, че предположението му беше правилно. Нейната непресторена честност я издаде, дори без тя да продума и дума. Опита се да прикрие истината, но той вече бе видял.

— Наистина щеше да е по-лесно, ако бях влюбена в теб или в Робърт — рече Емили, — но макар еднакво да се възхищавам и на двама ви, все още не изпитвам любов. Това прави решението много трудно.

— Трудно е — отвърна Смит. — Но трудността не е в решението. То вече е направено. Ти си влюбена. — Сега, след като вече знаеше истината, той изпита съчувствие към Емили. Пътят пред нея бе изпълнен с опасности, които тя дори не можеше да си представи. Опитът на Таро да я убие бе само първата от многобройните опасности. Смит проумя, че ако не в друго, то поне в това отношение Фарингтън е бил прав. — Трябва да следваш сърцето си. Какво друго ти остава? Единственият въпрос е дали неговите чувства отговарят на твоите? Ако не, любовта може да донесе само страдание, но не и радост. При това положение бих те посъветвал да избереш възхищението пред любовта.

— Мисля, че не говорим за едно и също нещо — рече Емили.

— Ти си влюбена във владетеля Генджи — обяви Смит. Ако не седеше, Емили със сигурност щеше да падне.

— Господ да ми е на помощ. Толкова ли е очевидно?

— Не — успокои я Смит. — Досега не бях сигурен. Доколкото ми е известно, аз съм единственият, който подозира нещо.

— А Робърт?

— Подозренията му са в по-различна посока.

Смит изпита облекчение, че тя не продължи да го разпитва по този въпрос. Емили наведе глава и зарови лице в ръцете си.

— Какво да правя? — попита тя.

— Бъди търпелива — посъветва я Смит. — Когато лейтенант Фарингтън и аз си отидем, много е възможно владетелят Генджи да стигне до истината. В зависимост от това дали ще предприеме нещо или не, ти ще получиш отговор на твоя въпрос.

Когато вдигна поглед, очите й бяха влажни, но тя се усмихна.

— Благодаря ти, Чарлс. Ти си много добър и мил приятел.

Смит се поклони.

— Ако надеждите ти не се осъществят, готов съм да бъда повече от добър и мил приятел. Работата ми ще ме задържи в Йедо за около месец. Ще те посетя, преди да напусна Япония.

— Не заслужавам такова внимание.

— Но го имаш — усмихна се Смит. — И внимавай. Взаимоотношенията ти с господаря Генджи вече станаха причина за злонамерени слухове сред западната общност. Бяха изречени неща, които могат тежко да увредят твоята репутация.

— Писано е: „Защото ние сме силни не против истината, а за истината.“^[7] Ще вярвам в това.

— Амин — отвърна Смит, — но помни, че също е писано: „Под устните им аспидна отрова“^[8], а ухапването на змия е смъртоносно.

— Амин — рече на свой ред Емили. — Не съм направила нищо лошо. Както и господарят Генджи.

— Не съм помислил подобно нещо за никой от двама ви — призна Смит. Въздържа се да добави „за разлика от Фарингтън“.

— Първо лейтенант Фарингтън, а сега и вие, господин Смит — рече Генджи. — Колко жалко. Искаше ми се да намерим решението, което търсим. Надявам се, че нищо лошо не се е случило. Лейтенант Фарингтън изглеждаше по-мрачен от обикновено.

— Той си позволи да бъде обзет от грешни мисли — поясни Смит. — Най-накрая ще се освободи от тях.

— Грешни мисли?

— Имам предвид грешни разсъждения, водещи до неправилни изводи.

— Разбирам израза — отвърна Генджи. — Не разбирам връзката.

— Как е възможно всичко това? Госпожица Гибсън, една изключително красива млада жена на възраст за женене, в продължение на няколко години е ваша гостенка, без при нея да има придружителка или роднини. Не е трудно да се направи погрешен извод за вашите взаимоотношения.

— Емили не е била без придружители, които да се грижат за нея през цялото време, откакто е моя гостенка — оправда се Генджи. — Освен това тя прекарва доста време в свои собствени експедиции. В този замък или в двореца в Йедо тя винаги е разполагала с отделни помещения и мога да добавя, които са отдалечени от моите. Дни и седмици са минавали без двамата да се видим. Разбрах, че владетелите в другите страни по подобен начин настаняват гостите си.

— Нейните придружители не са били представители на нейното общество — възрази Смит. — Те са ваши васали и служители. Всеки, който е прекарал в тази страна и един час, е наясно, че заповедите на един владетел изискват безпрекословно подчинение. Но те не представляват реална защита за Емили. Всички гости, които посещават владетелите в Англия, винаги имат собствени служители и придружители.

Генджи кимна.

— Колко глупаво от моя страна. Трябваше да се посъветвам с някой друг и да не се доверявам само на Емили. Нейната невинност понякога не й позволява да види нещата, така както ги виждат другите. Мога ли да предположа, че лейтенант Фарингтън смята, че аз по някакъв начин съм се възползвал от Емили?

— С една дума, да.

— А вие?

Смит се усмихна.

— Лейтенант Фарингтън има навик да потиска инстинктивните си чувства и естествените си мисли, като че ли те са предатели. Отказва да ги признае и предпочита да ги вмени на някой друг. Аз не страдам от подобен навик. Освен това, ако вие искате нещо, господарю, ще го вземете открито, без да се притеснявате от последствията. Нали това е пътят на самурая?

— Това е пътят, който мислим, че следваме, и начинът, по който искаме другите да ни възприемат — отвърна Генджи. — Всъщност толкова много се притесняваме от последиците и от това какво виждат другите, че в повечето случаи сме като парализирани. Прекалено много разчитаме на онова, което не е изречено, често забравяме, че всъщност нищо не е изречено и че всичко е само намерение в главите ни. Съжалявам, че ще го кажа, но много пъти ние сме точно противоположното на решителни.

— Тогава нека да ви разкрия част от проблема, като говоря открито — предложи Смит — и се опитам да бъда максимално решителен. Ще се върна в края на следващия месец, преди да отпътувам към дома. Ако Емили все още не е сгодена, ще подновя моята кандидатура. Надявам се все още да е свободна, макар че тя се надява на друго, така че искрено се моля да намери своето щастие.

— „Тя се надява на друго“. Смятате ли, че тя предпочита лейтенант Фарингтън?

— Тя не предпочита лейтенант Фарингтън. Чувствата й значително надхвърлят границите на предпочитанието. Тя е влюбена и мисля, че е била влюбена от известно време. Също така смятам, че вие сте го знаели през цялото време.

Смит се чудеше каква ли ще бъде реакцията на Генджи. Гняв? Изненада? Презрение? Смях? Може би бе отишъл прекалено далеч.

Лицето на Генджи не трепна. Слабата усмивка, която обикновено седеше на устните му, си остана там и той заговори с обичайния за него тон:

— Чудех се дали тя е също толкова прозрачна за своите сънародници, както е за нас. Очевидно не е, защото иначе нито вие, нито лейтенант Фарингтън щяхте да отидете толкова далеч. Понякога страничният човек може да види неща, невидими за човека отвътре. Мога ли да попитам какво ви доведе до това ново откритие?

— Чиста случайност, сър — Смит изпита облекчение от кроткия отговор на Генджи. — Наблюдение, отделни думи, странности в поведението. Изведнъж всичко съвпадна и аз стигнах до този извод. Сигурно помните, че сред нейните сънародници винаги са се носили слухове за евентуална връзка между вас и в повечето случаи коментарите не са били особено ласкави. Някои от спекулациите бяха особено неприлични.

— Но Емили е жена с висок морал и благоприличие.

— Но тя е също и много красива.

— А, разбирам.

— Разбирате? Не го ли виждате?

— Честно казано, не. Нашите идеали за красота са толкова различни. Това, което за вас е красиво, за нас е грозно и обратното.

Този път Смит остана изненадан.

— Намирате, че Емили е грозна?

— Е, грозна е прекалено груба дума. Нека да речем, че не е привлекателна.

Смит издиша така, сякаш бе сдържал дъха си.

— Това е голямо успокоение за мен, сър. Ако вие отвърнете на любовта й, ситуацията може да стане много опасна и за двама ви. Нито един от нашите два народа не гледа с добро око на смесването на расите. Освен това вие се нуждаете от наследник, а със сигурност Емили никога няма да приеме да бъде наложница. За нея това би било форма на проституция.

— Споменахте, че ще възобновите предложението си за брак.

— Да, щом се върна.

— Защо да се чака? Направете го сега.

— Жена, която е влюбена в един мъж, се нуждае от време, за да отвори сърцето си за друг мъж. Трябва да се действа търпеливо. Засега й кажете, че сме говорили — за моето предложение, а не за това, че знаете за нейните чувства, — и й споменете, че го одобрявате от все сърце. Вашият ентусиазъм ще бъде по-красноречив от всякакви думи. Тогава тя ще има един месец, за да се подготви за моето завръщане.

— Благодаря ви за мъдрия съвет, господин Смит.

След като Смит си тръгна, Генджи остана сам. Можеше да поговори с Емили, както го бе посъветвал Смит. Щяха да са необходими няколко лъжи, а това за него не беше проблем, тъй като той беше по-ловък лъжец от Емили. От дълго време Генджи криеше чувствата си от самата нея и от всички останали. Още един месец нямаше да представлява проблем. Но съществуваше и по-добър начин от разговора с Емили, а и така всичко, което кажеше, щеше да изглежда по-правдоподобно. Чужденците имаха подходяща поговорка: „Делата говорят по-добре от думите.“

Сред хората в замъка цареше оживление. Най-сетне техният господар предприемаше решителните стъпки, за да осигури продължението на рода.

— Чу ли? — каза едната прислужничка на другата, докато разнасяха подноси с чай из стаите.

— Разбира се! Всички знаят.

— Кои ли ще са те?

— Чух, че още не е решил.

Друга прислужничка, която минаваше в противоположната посока, вметна:

— Някоя жена от двора.

— На шогуна или на императора?

— И от двата, разбира се!

— Политика и секс — отбеляза първата прислужничка.

Втората кимна.

— Не е ли така винаги?

— Не и за нас — отвърна първата и всички те потиснаха кикота си. Щяха да се изсмеят високо на глас, ако не се намираха толкова близо до помещенията на господарите.

Две седмици след заминаването на Чарлс Смит в двореца на Генджи пристигнаха две дами с връзки с двора на шогуна в Йедо. Те бяха посрещнати с церемония, на която Емили не бе поканена. Масами, нейната прислужничка, й обясни, че едната е близка на съюзника на господаря Генджи, господаря Хиромицу от Яманака. Другата бе далечна роднина на господаря Саемон.

— Засега и двете ще бъдат наложници — поясни Масами. — По-късно той може да реши да се ожени за някоя от тях, особено ако тя го дари с наследник. Най-вероятно е обаче господарят да запази тази чест за някоя още по-благородна дама, с още по-добри политически връзки. Ако някоя от наложниците роди наследник, тогава детето ще бъде осиновено от неговата съпруга. Смятам, че съпругата, която и да е тя, ще дойде по-скоро с благословията на императора, а не на шогуна. Богатствата на императора нарастват, а тези на шогуна намаляват.

Масами бъбреше ли бъбреше, докато работеше. Емили се усмихна, кимна и не каза нищо. Ако някой я беше погледнал, щеше да види в очите й необичаен блясък. Но, разбира се, никой нищо не забеляза.

Генджи знаеше, че трябва да разговаря с Емили, но не се стремеше към този разговор. Знаеше, че тя щеше да скрие сълзите си зад мълчаливи обвинения. Мълчаливи, защото никога нямаше да му каже нещо открито. Какво имаше за казване? Тя не знаеше какво изпитва той към нея, нито пък знаеше, че Смит му бе разказал, че е наясно с нейните чувства към него. Нямаше какво да се каже. И все пак щеше да бъде мъчително. Той не можеше да й предложи утеха, понеже така би признал чувствата си, а не искаше да го прави. Ако й кажеше, тя щеше да остане в Япония, а ако останеше, щеше да умре. Видението му го бе показало. Той не искаше тя да умира, затова щеше да я отпрати.

Животът бе по-важен от любовта.

Месецът отмина бързо. Въпреки обещанието си Генджи все още не бе разговарял с Емили. Трябваше да я покани на церемонията по посрещане на госпожа Фусае и госпожа Чийо. Това щеше да внесе яснота по въпроса, но не бе по силите му. Щеше да бъде прекалено жестоко. Не искаше да наранява Емили повече от необходимото. Може би не бе необходимо да казва нищо повече, нито да я вижда преди деня, в който тя щеше да замине с Чарлс Смит и който ден вече наближаваше. Когато Смит се върнеше, той щеше да й предложи отново и тя сигурно щеше да приеме. Генджи намираше едновременно за мъчително и забавно как неговите действия потвърждаваха онова, което бе казал на Смит за нерешителността на самураите.

Излезе да поязди сам сред ябълковата долина, както правеше често, когато разсъждаваше върху някакъв труден въпрос. Намираше успокоение сред дърветата, засадени от неговата майка преди толкова много години. Невинаги откриваше отговорите, но пък винаги получаваше вътрешно спокойствие, дори когато въпросите оставаха нерешени. Охраната имаше стриктни разпореждания от Хиде никога да не го оставя без защита, дори когато се намираше в сърцето на своето владение и можеше да бъде наблюдаван от стените на замъка. Според Хиде убийствата бяха станали твърде често явление, за да си позволят и миг невнимание. Генджи напразно настояваше, че виденията са му разкрили часа на неговата смърт и той знаеше кога и къде ще умре, а това не беше нито тук, нито сега. Хиде обаче оставаше непреклонен. Кой знае какви непредвидими нещастия можеше да се случат дотогава, ако телохранителите отслабеха своята бдителност? Даваха ли виденията на господаря Генджи знание за всичко, което щеше да се случи? Генджи трябваше да признае, че не беше така.

С цел да получи необходимото уединение, той се бе научил ловко да се изплъзва от собствената си охрана. В крайна сметка те винаги го намираха, но междувременно Генджи оставаше за известно време сам. За да го намерят по-трудно, той влезе в долината не откъм замъка, както обикновено, а през една тясна пътека, която се виеше между хълмовете.

Тези дървета винаги му напомняха за майка му. С всяка следваща година обаче образът й избледняваше и той бе принуден да го възстановява с помощта на въображението. Тя умря по време на раждане, преди още Генджи да навърши четири години. Оттогава бяха изминали двайсет и седем години — твърде дълго време, за да забрави нечий образ, който и без това не помнеше добре.

Изведнъж листата високо в клоните над него прошумоляха. Първата му мисъл, още преди да подкара коня, бе, че Хиде все пак е бил прав. Навсякъде имаше твърде много убийци и бдителността не биваше да се отслабва. Извади меча, докато конят се впускаше напред в галоп и погледна нагоре в очакване всеки момент върху него да скочи убиец или да го улучи стрела или куршум. Нищо подобно не се случи. Вместо това зърна между клоните памучно платно.

Спря коня и се върна в лек галоп под дървото.

Емили погледна надолу и каза:

— Никога нямаше да разберете, че съм тук, ако не бях загубила равновесие.

От тази височина тя лесно можеше да се нарани. Генджи знаеше, че самоубийството противоречеше на нейната религия, но падането не противоречеше. Тя стоеше нестабилно върху два тънки клона близо до върха на дървото. Едната й ръка държеше ствола на дървото, което на тази височина не бе по-дебело от пръчка. Другата ръка придържаше полата, обвита около краката, както подобаваше на една жена, ако въобще на жена подобаваше да се катери по дървета.

— Емили, какво правиш?

— Катеря се по дървото. Днес е идеален ден за това.

— Моля те, слез долу.

Тя се засмя.

— Не. Вие се качете.

Генджи внимателно се вгледа в нея. Настроението й изглеждаше бодро, усмивката естествена, блясъкът в очите й показваше здрав дух, а не печално умопомрачение.

— Мисля, че ще е по-добре, ако ти слезеш.

Тя поклати глава и отново се засмя.

— Виждам, че не можем да се споразумеем. Затова нека всеки следва своите намерения и да остави на другия същата свобода.

— Такъв подход води само до анархия — възрази Генджи. — Ще преговаряме. Аз ще се кача, ако ти се съгласиш после да слезеш заедно с мен долу.

— Съгласна съм, но само ако се качите тук при мен.

— Това е неразумно. Клоните едвам издържат теб. Няма да издържат и моята тежест.

— Тогава стойте, където сте, и ме оставете аз да стоя там, където съм.

Нямаше какво друго да се направи. Не можеше да я остави да стои горе на дървото. Генджи се протегна, надигна се от седлото и започна да се провира между клоните. Изкатери се бързо до клона под Емили и отново се зае да преговаря.

— Както добре виждаш, тези клони ще се счупят, ако и аз се кача върху тях.

— Може би — отвърна тя.

— Не може би. Сигурно е.

— Добре. Ще сметна задължението за изпълнено, ако ми отговорите на един въпрос.

А, ето какво било. След като и двамата се намираха на върха на дървото, тя щеше да обяви емоционална пауза. Как щеше да й попречи да падне, без да падне и самият той? Не беше възможно. Ако тя загубеше равновесие, той щеше да я сграбчи и да се опита да направлява тяхното приземяване. От двайсет стъпки височина щеше да се изискват определени военни умения, каквито той се съмняваше, че притежава. Не беше ли характерно за една жена да прави нещата ненужно трудни? Тази женска черта излизаше извън рамките на различията между отделните култури.

— Питай ме, но след като сме на земята — настоя Генджи. Не смяташе, че ще успее и наистина не успя.

— Не — каза просто Емили.

Той не можеше да я свали насила долу. Не му оставаше нищо друго, освен да се съгласи.

— Какъв е въпросът?

— Направеният от вас английско-японски речник е много пълен — рече Емили — с едно голямо изключение. Думата „любов“ не е написана на нито един от двата езика. Защо?

Той не очакваше подобен въпрос, но веднага прозря накъде водеше той.

— Всеки знае значението на тази дума — отвърна Генджи. — Освен да се дадат еквивалентните термини на двата езика, не са необходими повече обяснения. Нека сега да слизаме.

Тя поклати глава.

— Отговорът ви не е задоволителен. Казвате, че всеки знае определението. Тогава кажете ми. Какво е любов?

— Възразявам. Ти обеща, че ще зададеш един въпрос и аз отговорих. Сега ти изпълни твоята част от споразумението.

— Говорите като някой търговец, а не като самурай — възрази Емили. Все пак слезе заедно с него долу. Когато се озоваха на земята тя каза: — Съмнявам се, че знаете нейното значение, господарю Генджи.

— Разбира се, че го знам. Да му дам определение в речника е съвсем друг въпрос.

Върху лицето на Емили се появи самодоволна усмивка, каквато Генджи досега не бе виждал у нея.

— Точно така би отговорил някой, който не знае отговора — предизвика го тя.

1830 година, замъкът „Белите камъни“ в провинция Широиши

Владетелят Киори се радваше да види стария си приятел владетеля Нао, но не се радваше на повода, довел го в тази отдалечена провинция.

— Как може да не е щастлив повод? — попита господарят Нао. — Искаш да дам дъщеря си за жена на големия ти син. Това ще обедини нашите семейства завинаги. Чудесно! Еми, вземи чая и донеси саке.

— Почакай — рече Киори. — Не ти казах всичко.

— Какво повече има да се казва? — попита Нао. — Дъщеря ми ще бъде жена на бъдещия велик владетел на Акаока. Внукът ми — дано раят скоро да даде син — ще бъде на свой ред велик владетел. Еми, къде е сакето?

— Тя току-що отиде да го донесе, господарю мой — отвърна друга прислужничка.

— Добре, не стой така. Отиди да й помогнеш.

— Нао, изслушай ме — настоя Киори с все така мрачно изражение на лицето. — Поисках да дадеш дъщеря си на Йоримаса за жена, но като твой приятел трябва да те посъветвам да откажеш.

— Какво? Приказваш глупости. Как може в единия момент да искаш, а в другия да ме съветваш да откажа?

— Имах видение — отвърна Киори.

— А — възкликна Нао и седна, за да го изслуша. Познаваше Киори от повече от трийсет години. За това време Киори му бе разказвал много от виденията си и всички те се бяха сбъднали. Другите можеше и да се съмняват в дарбата на великия владетел на Акаока, но Нао не изпитваше никакви съмнения.

— Женитбата ще създаде наследник — заговори Киори, — единственият наследник на нашите два рода, който ще преживее голямата промяна, която ще настъпи. Дъщеря ти няма напълно да се възстанови след неговото раждане. Ще умре при раждането на второто си дете.

Нао погледна надолу. Няколко пъти въздъхна дълбоко, но не проговори и не вдигна поглед. Киори продължи:

— Трагедията може да се избегне. Откажи женитбата и нека друг да поеме товара.

— Възможно ли е да се избегне? Ти си го видял в едно от твоите видения.

— Смятам, че виденията ми разкриват онова, което може да се случи — отвърна Киори, — а не онова, което със сигурност ще се случи.

— Случвало ли се е някога виденията ти да не се сбъднат?

— Не.

— Тогава какво те кара да мислиш, че този път ще е различно?

— Досега винаги съм следвал това, което съм виждал. Какво ще стане, ако не следваме предначертаното? Тогава със сигурност нашите действия, а не видението ще определят какво ще се случи.

— Сигурен ли си в това?

— Не — призна Киори, — точно там е проблемът. Ако действаме против видението, тогава не можем да сме сигурни в нищо, дори в смъртта, която съм видял.

Нао поклати глава.

— Тогава няма да сме сигурни и във видението ти, че нашият внук ще продължи кръвната линия на двата рода. Продължението на рода е по-важно от отделния живот, особено ако и двата рода ще зависят от един бъдещ владетел.

— Ще разрешиш на дъщеря си да се омъжи, дори да знаеш, че тази сватба ще доведе до нейната смърт?

— Ние всички ще умрем — рече Нао. — Това е нашата съдба. Ако тя умре, за да запази нашите родове, това ще бъде смърт, която подхожда на дъщерята на един самурай. Нито тя, нито ние трябва да съжаляваме.

Киори кимна.

— Мислех, че точно така ще кажеш.

Нао се засмя.

— Тогава защо си правиш труда да възразяваш?

— Господарю — прислужничките влязоха с подноси със саке. Нао взе една чаша. Подкани и Киори да стори същото, макар че приятелят му го направи с явно нежелание.

— Защото причината да откажеш брака не е само една — обясни Киори.

— Удивително. Твърдиш, че има и друга?

— Да, и двете заедно значително увеличават тежестта на аргументите против.

Нао изчака Киори да продължи, но той не го направи. Владетелят на Акаока остана мълчалив и стана още по-мрачен. Нао изпи сакето си и зачака търпеливо. Ако Киори мълчеше, Нао знаеше, че има основателна причина за това. Тъкмо бе започнал да смята, че Киори е решил да не споделя втората причина, когато приятелят му най-сетне проговори:

— Синът ми Йоримаса не е достоен човек. Той е пияница, женкар и пройдоха.

— Женитбата ще го промени, така както променя всеки.

— Като казах, че е пияница, женкар и пройдоха — продължи Киори, — не се изразих достатъчно ясно. Той е по-лош. Много по-лош. Ако беше мой подчинен, а не мой син, отдавна да съм му заповядал да се самоубие. Фактът, че не съм го направил, показва слабостта ми като баща.

— Какво е направил?

— Неща, които ме е срам да помисля, камо ли да призная на глас — отвърна Киори.

Йоримаса от дълго време очакваше настъпването на две събития. Възкачването му като владетел на провинция Акаока и първото му пророческо видение. Тъй като бе първородният син на великия владетел Киори, чувстваше, че първото събитие му е гарантирано и непоклатимо вярваше, че някаква специална орис му е обещала второто. Още от най-ранно детство характерът му се оформяше от очакването на тези две събития въпреки многократните предупреждения на баща му, че животът е несигурно нещо, а наследяването на пророческата дарба е още по-несигурно. Йоримаса беше голям инат. Той казваше „Да, татко“, но не го вярваше.

Голямата увереност на Йоримаса караше и хората наоколо да вярват в него. За това допринасяше и фактът, че бе първият внук в двата рода на семейството. Надеждите на роднините му по естествен начин бяха насочени именно към него. По всичко личеше, че тези надежди са основателни. Той бе будно и надарено дете, което още през първата си година говореше с цели изречения. На третия си рожден ден пишеше отлично. Носеше малкия си меч със забележително умение, стреляше точно с малкия лък и безстрашно управляваше своето пони още преди да навърши пет години. Така или иначе прислугата в домакинството щеше да го разглези. Качествата му, както и добрият външен вид, предизвикваха повече внимание от обикновено.

Раждането на брат му Шигеру не повлия на неговото положение. Шигеру бе по-скромно, по-срамежливо и далеч не така красиво дете като Йоримаса. Когато се връщаха към спомените си, на всички им се струваше, че всеки етап от израстването на Шигеру Йоримаса бе постигнал на по-ранна възраст, бе го правил по-добре и с повече усет. Ако Шигеру въобще имаше някакво предимство, то това беше в неговата физическа сила. Той беше изключително силно момче. Сред хората обаче физическата сила има по-малко значение, отколкото сред добитъка. Според господстващите принципи на първородството вторият син е по-маловажен от първородния. Той ставаше съвсем маловажен на фона на изключителните качества на Йоримаса. Роднини, подчинени и служители не спираха да споделят един с друг какво щастие ги бе сполетяло, че имат такъв надарен и талантлив млад господар. Бъдещето на рода със сигурност щеше да попадне в добри ръце, още повече, че съществуваха всички признаци Йоримаса да е избраникът в своето поколение, който да наследи пророческата сила.

Млад господар, надарен с природно и фамилно богатство, неминуемо привлича свита сред своите връстници. Йоримаса не направи изключение. Възможността да стане пророк на фона на несигурните времена, в които живееше — размириците вътре в страната, нарастващото присъствие на чуждестранните флоти край бреговете, обезпокоителното развитие на политическите събития в Азия — привлече необичайно много млади господари в неговата среда. Това нямаше да се случи, ако във всяко едно отношение Йоримаса не представляваше отличен пример за влиятелен самурай. При подобен начин на живот как можеше Йоримаса да приеме на сериозно предупрежденията на баща си?

Ето защо изпита неописуемо разочарование, когато моментът настъпи.

В навечерието на двайсет и втория му рожден ден баща му каза:

— Ти няма да ме наследиш като велик владетел.

Йоримаса бе така изненадан, че единственото, което успя да промълви, бе:

— Защо?

— Не е важно.

— Аз съм най-големият син. Няма да отстъпя правата си на по-малкия си брат.

— Шигеру също няма да бъде велик владетел.

Въпреки мъката Йоримаса се засмя.

— Щом нито Шигеру, нито аз ще бъдем твои наследници, тогава ти трябва да помислиш да определиш някой друг. Или вече си го сторил тайно?

— Престани да разсъждаваш като глупак. Казвам ти истината. Приеми я.

— Това пророчество ли е?

— Наречи го както искаш или не го наричай никак — отвърна баща му. — Приеми го или го отхвърли. Това не променя нищо.

— Кой ще бъде следващият велик владетел на нашата провинция?

— Някой, който още не е роден.

— Следователно възнамеряваш да си вземеш друга жена или наложница — първоначалният шок на Йоримаса започна да се превръща в гняв. Някоя хитра жена бе завъртяла главата на баща му. В своето заслепение старият глупак бе обещал да направи нейното дете следващия велик владетел. Коя бе тя? — Сигурен ли си, че ще имаш друг наследник. Вече не си млад, татко.

Изражението на баща му му се стори странно. Привидната суровост изглеждаше преувеличена. Дали тя не прикриваше някакво друго чувство? Йоримаса не успяваше да долови нищо прикрито.

— Решението е взето — обяви Киори. — Няма какво повече да се обсъжда.

Няма какво повече да се обсъжда, но не беше така. Първо, Йоримаса щеше да открие коя бе тази жена и къде я криеше Киори, както и детето, ако такова съществуваше. След това щеше да ги убие. Не ставаше дума за пророчество. Киори бе споменал, че някакво решение е било взето. Не би говорил по този начин за видение. Следователно бъдещето не беше предопределено. Йоримаса не възнамеряваше да бездейства, докато някой друг му отмъкваше наследството.

На първо време упоритите разследвания не разкриха нищо. Той разпита всеки един служител и подчинен. Никой не беше виждал господарят Киори да посещава жена. Никой не знаеше за никакво дете. Йоримаса нареди на най-доверените си приятели да следят баща му. Те също нищо не научиха. Нямаше жена, нямаше дете. Тогава какво бе довело Киори до това странно решение? Никой нямаше представа.

Малко след като Киори направи изявлението си пред Йоримаса, в поведението на великия владетел настъпи странен обрат. Той започна да прекарва всеки ден по няколко часа във високата кула. Бе издал изрична заповед, докато се намираше там, никой да не се качва в кулата по-високо от третия етаж. По същото време чуждестранните флоти в японски води ставаха все по-многобройни. Военни кораби на няколко пъти навлизаха дори в залива на замъка „Облак врабчета“. Моментът бе крайно неподходящ владетелят да се оттегля по подобен странен начин.

Йоримаса се чудеше дали баща му не започваше да полудява. Макар и трагично, подобно развитие на нещата също щеше да помогне на неговите цели. Ако баща му бе луд, васалите биха подкрепили неговото отстраняване. Вече имаше такива прецеденти. Лудостта не бе рядко заболяване в техния род. Очевидно тя се предизвикваше от същите тайнствени сили, които бяха дали пророческата дарба на техния род. Тайното обезнаследяване на единствените му двама синове и новият живот в кулата навеждаха мислите в тази посока.

Слухове за регентство, оглавявано от Йоримаса, започнаха да бродят сред васалите. За огромно облекчение на Йоримаса той нямаше нищо общо с тях. Идеята се роди спонтанно. Дори най-близките придворни на баща му — господарят Сайки, господарят Танака и господарят Кудо — изразиха тревогите си пред Йоримаса. Той с удоволствие установи, че те, както всички други васали, бяха започнали да се отнасят към него с голямо уважение. Баща му усилено работеше за собственото си отстраняване. Изглежда, че всичко, което Йоримаса трябваше да направи, бе да прояви търпение.

Но той не беше достатъчно търпелив.

Моментите на усамотение на баща му в кулата възбудиха любопитството му. Накрая той вече не можеше да издържа и реши да установи за себе си какво правеше Киори там толкова много часове всеки ден.

Лесно се промъкна в кулата незабелязан. Киори не бе поставил пазачи на входа, по стълбището или по етажите между третия и седмия. Той разчиташе единствено на своята заповед. Тя бе достатъчна, за да държи всички настрани. С изключение на Йоримаса.

Още преди да достигне най-горния етаж, той чу баща си да разговаря. Който и да се намираше вътре в стаята с него, говореше прекалено тихо, така че Йоримаса не успя да го чуе.

— Трябваше да му го кажете отдавна — рече Шидзука.

— Както ти ме посъветва — вметна Киори.

— Какво значение има кой е дал съвета? Да се забави един толкова важен въпрос е грешка, господарю мой — тя се поклони до земята. — Простете ми, че говоря направо.

— Е, сега той знае. Няма да бъде велик владетел.

— Но не му казахте защо.

— Не.

— Също така не му казахте, че той няма да бъде избраният сред своето поколение, който ще има видения.

— Не. Надявам се, че като види колко страдания носят виденията, няма да съжалява много за тяхната липса.

Шидзука се усмихна.

— Той не е виждал да проявявате никакви признаци на страдание, господарю мой.

— Защото, госпожо, аз на практика нямам видения, нали? Вие сте тази, която имате видения. Вие сте тази, която ми казвате всичко, което знам, че ще се случи.

— Тъй като вярвате, че самата аз съм видение, то като ви казвам бъдещето, все едно вие сам го виждате — тя млъкна и се престори, че размишлява върху думите си. — Но понякога вярвате, че не съм видение, а призрак. При това положение думите ми все още ли са видение за вас? Предполагам, че да, иначе какво друго биха били?

Киори се намръщи.

— Не бих се справил сам. Знам, че всичко, което си ми казала, е било истина без измами и недомлъвки. Независимо дали си това, което казваш, или не, именно чрез теб идват виденията ми. С Шигеру ще бъде различно. Ти каза така.

— Да, при него ще бъде различно.

— Той ще страда.

— Да.

— И няма да разбере нищо от виденията си.

— Когато Йоримаса види това, той ще съжалява по-малко.

— Вие мислите така.

— Не можеш ли да ми кажеш? Сигурно знаеш.

В този момент вратата рязко се отвори и се тръшна в стената. На прага се появи Йоримаса с меч в ръка. Лицето му беше побеляло, а очите почервенели.

— Какво правиш тук? — Киори се изправи на крака, но не докосна меча си.

Йоримаса видя, че на пода са сервирани два прибора за саке. Чашата на баща му беше празна. Чашата на жената стоеше пълна, но тя не се виждаше никъде.

— Къде е тя? — изкрещя Йоримаса.

— Прибери меча си и напусни! — Киори безстрашно пристъпи към сина си. — Ти си се самозабравил.

Йоримаса не му обърна внимание.

— Откога робуваш на една жена? Не гледай така свирепо. Чух те какво каза. Ти си лъжец и лъжепророк. Тя е вещица. Точно такава трябва да е, за да те накара да изоставиш двамата си синове заради нея. Къде е тя?

Очите му претърсиха стаята за таен изход. Не откри нищо по стените. Внимателно огледа рогозките на пода. Нямаше признаци някоя да е била местена скоро. Жената не бе минала покрай него. Не бе излязла и през прозореца, тъй като през деня щяха да я видят. Тайният изход трябваше да се намира на тавана. Йоримаса погледна нагоре.

Киори използва момента, пристъпи напред, с едно движение ловко измъкна меча от ръцете на сина си и го блъсна към отдалечената стена. Преди Йоримаса да успее да се изправи или да извади втория си меч, Киори го удари по слепоочието с дръжката на меча, който бе взел от него.

Йоримаса дойде в съзнание в покоите си под грижите на доктор Одзава. Дясната страна на главата го болеше, но той не беше ранен сериозно. Край него нямаше охрана. Мечовете му се намираха близо до него, там, където би трябвало да бъдат. Той ги взе и излезе от стаята. Никой не се опита да го спре.

Не търсеше баща си. Знаеше, че Киори нищо нямаше да му обясни. Жената, която и да беше тя, се беше скрила. Щом не успя да я намери преди, със сигурност нямаше да я намери и сега. Йоримаса искаше да говори с някой друг. Ако всичко чуто бе истина, в живота му вече почти нищо нямаше значение.

Намери Шигеру да се упражнява в двора, извъртайки се и нанасяйки удари върху цели зад себе си. Шигеру забеляза удареното слепоочие.

— Какво ти се е случило?

Йоримаса не обърна внимание на въпроса.

— Татко говорил ли ти е за виденията?

— Разбира се. Винаги е споделял виденията си с нас двамата едновременно.

— Имам предвид дали ти е говорил за твоите видения, не за неговите?

Нито един мускул на лицето не го издаде, но фактът, че не отговори веднага, бе достатъчно потвърждение. Значи е истина. Шигеру, а не той, щеше да има видения и Шигеру го знаеше.

— Значи татко най-сетне ти е казал — проговори Шигеру.

Йоримаса отново пренебрегна въпроса и зададе друг:

— Започнаха ли вече?

— Още не. Татко каза, че ще започнат след много години.

— Откога знаеш?

— От дванайсет години.

— Откакто си бил дете?

— Да.

— И не си ми казал нищо. — Защо никой не му беше казал? Защо го бяха оставили да вярва, че той ще е избраният? Срамът бе още по-лош от разочарованието. Колко напразни и смешни са били вярата и гордостта му през всички тези години!

— Не аз, а баща ни е владетелят на тази провинция — отвърна Шигеру. — Той заповядва. Той решава какво иска да бъде казано и какво да бъде премълчано. Това е смисълът да бъдеш владетел. Ти трябва да го знаеш.

— Защо да трябва? Аз никога няма да бъда владетел.

— Разбира се, че ще бъдеш. Ти си най-големият син. Виденията нямат нищо общо с това кой ще наследи татко.

— Аз няма да бъда владетел. Татко ми каза, че няма да бъда.

Шигеру се намръщи.

— Какво може да означава това?

— Той има жена, за която ние нищо не знаем. Чух ги да разговарят в кулата. Кой знае откога са заедно. Може би имаме по-голям брат, с който още не сме се срещали.

— Невъзможно.

— Нищо не е невъзможно — отсече Йоримаса.

Той остави Шигеру и отиде до конюшнята. Нямаше да стои в този замък нито час повече. Щеше да отиде в двореца в Йедо и да се опита да мисли за нещо друго.

— Йоримаса — баща им излезе от сенките.

— О, дошъл си да ми пожелаеш довиждане. Или ще ми забраниш да си отида?

— Не е това, което си мислиш — рече Киори.

— Така ли? Тогава какво е?

— Няма никаква жена. Нямам друго дете, което да стане мой наследник. Няма никакво дете. Все още. А когато се появи, това ще бъде твоят син, не моят.

— Това част от пророчество ли е, господарю мой?

— Да.

Йоримаса се поклони ниско.

— Тогава отстъпвам пред неизбежното и пред моя все още нероден син. Коя ще стане моя жена и кога?

— Това все още не ми е разкрито.

Йоримаса се качи на седлото и отново се поклони.

— Моля да ме уведомиш. Всяка твоя дума е заповед за мен — той отново се поклони, изсмя се грубо и пришпори коня в галоп.

Всичко, за което бе мечтал, бе загубено. Той нямаше да бъде велик владетел на Акаока. Нямаше да пророкува. Уважението, граничещо със страхопочитание, с което бе обграден до момента, щеше да се смени с присмех. Искаше му се да умре. Но ако отнемеше живота си сега, щеше да се покаже като страхливец. Той не беше страхливец. Щеше да изтърпи.

През първите двайсет и две години от живота си Йоримаса се бе подготвял да управлява. Бе прочел класиците. Бе се обучавал в единичен бой. Бе изучавал стратегии за управление на армии. Бе седял в поза дзадзен по няколко часа на ден, освобождавайки се от всичко, след което се бе освобождавал от самото освобождаване. Призваният да воюва и управлява трябваше да усвои всички тези изкуства. Но те вече нямаше да му послужат. Йоримаса ги забрави още на мига. Докато навремето бе посвещавал всеки момент, за да се усъвършенства като самурай, сега се отдаде на задоволяването на всякакви свои прищевки. Какво още би могъл да му предложи животът?

Използваше алкохол, опиум, абсент и какво ли още не, за да промени усещанията и настроението си. Разбира се, всички те имаха неприятни странични ефекти, но винаги съществуваше решение — прахове, хапчета и дим за облекчаване на болките.

Използваше всичко, всеки цяр и всяка противоотрова. Използваше ги така обилно, че почти не чуваше смеха зад гърба си.

Йоримаса очакваше баща му да се намеси и не се учуди, когато това се случи. Но Киори никога не го държеше затворен за по-дълго от необходимото време, за да подейства лекарството и да облекчи състоянието на сина му. След това Йоримаса отново беше на свобода.

Скоро разбра защо. В случай, че го затворят, той не би имал причина да продължи да живее. Следователно затварянето му бе невъзможно, тъй като Киори не можеше да убие самия себе си. Видението бе разкрило, че Йоримаса трябваше да живее, за да има син.

Това гарантираше на Йоримаса, че каквото и да прави, нямаше да бъде убит. Съдбата му бе също толкова неизбежна, както и неговото оцеляване. Не беше ли забавна тази дилема?

Цяровете му носеха облекчение, но едновременно го тровеха. Тялото му страдаше, но още повече страдаше душата му. Не след дълго промените в настроението и халюцинациите не му бяха достатъчни. Тогава той насочи вниманието си към жените. Някой ден баща му щеше да му нареди да се ожени и той щеше да се подчини. Щеше да обслужи съпругата си като надеждно животно за разплод, каквото бе всъщност. Междувременно щеше да се наслаждава на жените в Йедо.

На първо време Йоримаса бе привлечен от красотата. Но постепенно физическата красота се превръща в същото, както грозотата. В един момент тя вече не привлича вниманието на мъжа.

Тогава интересът на Йоримаса се насочи към отделни части от тялото. Тяхната форма, техният цвят, тяхната миризма, техният вкус. Дори само едно тяло притежаваше очарователно многообразие, да не говорим какво изобилие предлагаха множество тела.

Когато опита и от това, вниманието на Йоримаса се насочи към собственото му тяло. Бе изпитал всякакви удоволствия. Оставаше болката. Не успя да открие телесна болка, която да се равнява на душевната. Направи всичко възможно. Но той беше самурай. Издържа.

След болката, която причиняваше на самия себе си, Йоримаса неизбежно потърси болката, която можеше да причинява на другите. В нея най-сетне откри перфектната комбинация на всички елементи. Халюцинации, сетивни възприятия, красота, грозота и най-вече болка.

Понякога отиваше твърде далеч и жената умираше. Тогава трябваше да плати солидна премия на къщата на гейшата и специална утешителна такса на семейството на жената. Това бяха само пари.

Йоримаса бе очарован от извратените сексуални актове, които причиняваха болка на него и още по-голяма болка на другите. Сълзите им имаха особен вкус, а гласовете им съдържаха особена музика. Някои опиати засилваха удоволствието му. Специални димове усилваха агонията на жените. Той използваше всичко.

Установи, че най-голяма възбуда получава, когато унищожава най-ценните им атрибути. В началото мислеше, че това е красотата, не беше нужно да оставя белези отвън, достатъчно бе да остави белези отвътре. Постепенно осъзна, че физически видимите аспекти не са истински важните. Във всяка жена, независимо какво бе правила, независимо какво бе виждала, съществуваше нещо чисто и неизвратено, което й позволяваше да оцелее. Йоримаса стана специалист в намирането на това нещо. А после писъците ставаха толкова силни, че почти заглушаваха смеха зад гърба му.

— Ако дъщеря ти не беше толкова важна за теб, не бих бил така притеснен — рече Киори, — но аз зная колко много я обичаш.

— Мидори е само едно момиче — отбеляза Нао. — Тя не е важна. Важен е синът, който тя ще износи.

— Не давай съгласието си толкова лесно, Нао. Нека ти разкажа в какъв човек се превърна Йоримаса.

— Не. Няма смисъл — Нао се поклони. — За нас е чест, че ти избра нашият род. Мидори ще се омъжи за Йоримаса.

Времето течеше едновременно бързо и бавно. Понякога Йоримаса не можеше да каже дали е минала само една седмица или цял месец, или основната част от живота му. Начинът, по който живееше, най-много го доближаваше до щастието.

— Йоримаса.

Сред дима от опиума той съзря лицето на Шигеру.

— Защо се притесняваш, малки ми братко. Не се срамувай. Дишай. Това няма да те убие.

Шигеру грубо го изправи на крака. Силните мъже от охраната стояха почтително настрани. Славата на Шигеру в двубоя, която се беше родила още докато той бе петнайсетгодишен, с времето вдъхваше все повече страх.

— Дойдох да те отведа в „Облак врабчета“. Татко ти намери жена.

— Коя година сме сега?

Шигеру се вгледа с отвращение в брат си и отговори:

— Четиринайсетата година.

— От управлението на кой император?

— Император Нинко продължава да облагородява света със своето величествено присъствие.

Йоримаса се остави полу да го извлекат, полу да го изнесат. Странно. Бе минала само една година. Може би по-малко.

— А кой месец сме, малки братко?

В продължение на три седмици баща му го накара да се обучава с васалите, сякаш войната наближаваше. Йоримаса не прекара и един час вътре в замъка. Нощ и ден живееше във военен лагер в планините северно от „Облак врабчета“. Всяка сутрин яздеше до брега заедно с други воини от конницата, там слизаше и тичаше в пълно бойно снаряжение от гората Мурото до носа. Ако паднеше и се опиташе да си почине за минута, Шигеру го изправяше на крака. Ако не можеше да тича, другите го влачеха. Когато изоставаше, тримата генерали на рода — господарят Сайки, господарят Танака и господарят Кудо, избухваха в шумен смях, като че ли никога не бяха виждали по-смешна гледка. През нощта васалите играеха ролята на вражески убийци, нахлуваха в лагера и безмилостно удряха с бамбукови пръчки онези, които не успяваха достатъчно бързо да станат. Не бяха осигурени никакви провизии. Ядяха само онези, които се справяха добре, убиваха птици или намираха ядливи растения. Другите стояха гладни. На четвъртия ден Йоримаса бе принуден да започне да се храни с отвратителните насекоми, които успяваше да хване. На шестия ден вече сериозно обмисляше да заколи своя кон. На седмия ден лагерът се премести на брега и рибарите от село Кагешима им донесоха малки количества сушена риба треска и нелющен ориз. Това беше най-вкусната храна, която Йоримаса някога бе опитвал.

След като изминаха три седмици, Йоримаса напълно изтрезня. Това обаче беше временно и без значение. Мъжът, в който се бе превърнал, лесно можеше да преживее период на въздържание. Щеше да направи каквото се иска от него, след което щеше да пренасочи енергията си към по-малко противни неща. Нека баща му да отглежда наследника. Не го интересуваше наследството, след като то не му принадлежеше. Какво друго щеше да е синът му освен още една причина да му се присмиват? Йоримаса вече го мразеше. Той още не беше роден, дори още не беше заченат, но Йоримаса го мразеше повече от всеки друг на този свят.

А бъдещата му съпруга? Която и да бе тя, той вече мразеше и нея.

— Дъщерята на владетеля Нао? — Йоримаса мислеше, че вече нищо не може да го изненада, но грешеше. — Владетелят Нао от провинция Широиши?

— Познаваш ли друг владетел Нао? — попита Киори.

— Владетелят на ябълките? — възкликна Йоримаса. Какъв глупак. Въобразяваше си, че не би понесъл по-големи унижения. Трябваше да се досети, че можеше да стане и по-лошо.

— Той ще ти бъде тъст — отвърна Киори. — Не го обиждай с такъв прякор.

— Защо не? Владетелят на ябълките. Така го наричат из цяла Япония. Сгодил си ме за дъщерята на най-смехотворния велик владетел в страната. Защо?

Йоримаса се задушаваше от срам и гняв, в очите му избликнаха сълзи. Единствено яростта не им позволи да се стекат по бузите.

— Владението на господаря Нао е малко… — започна Киори.

— Малко, незначително, бедно, слабо и толкова отдалечено, че само жалките села Айну от Йедзу се намират по на север!

— Владението на господаря Нао е малко — отново започна Киори, — но добре управлявано. Запасите от ориз му позволиха като нас да преживее най-тежките гладни години, без да допусне размирици, каквито опустошиха много други провинции. Армията му…

— Ти наричаш тази сбирщина от непохватни селяндури армия?

— Армията му е привикнала към суровите зими и е една от малкото, които са в състояние да нападат през този сезон.

— Защото там винаги е зима!

— А неговите овощни градини, които ти хулиш, произвеждат най-хубавите ябълки на страната…

— Кой друг яде ябълки, освен конете?

— … които са прочути с красотата и вкуса си. Самият владетел Нао е достоен самурай от старата школа. С него сме се били рамо до рамо още докато бяхме почти деца.

— Потушавали сте въстанията на гладуващите селяни срещу шогуна. Сега наричаш тези кланета „битки“?

— Достатъчно! Утре тръгваме за провинция Широиши. Ще се ожениш за дъщерята на владетеля Нао. Приготви се.

Йоримаса направи, както му бяха заповядали. Подготви се за сватбата.

Захрани своите омраза и гняв, отвращението и срама си със спомена за всяка обида, пренебрежение и унижение, които бе получил, с всяка презрителна забележка и кикот, които бе чул зад гърба си през изминалата, най-злочеста година в живота си. Даде дума на демоните от десет хиляди ада, че болката, която бе изпитал, болката, която бе причинил, ще бъдат нищо в сравнение с болката, която предстоеше.

Скъпата дъщеря на господаря Нао скоро щеше да завижда на гладните духове, които обитават ужасяващия мрак на костниците.

— Е? — госпожа Чиеми се взираше в съпруга си цяла вечер, а той се правеше, че не я забелязва. Накрая тя вече не можеше да продължава да мълчи.

— Какво? — попита Нао.

— Кога ще ми кажете онова, което не ви дава мира, докато не ми го кажете?

— Глупости. Ако искам да кажа нещо, ще го кажа без колебание.

— Ако е нещо, което не искате да ми кажете, ще го забавите до последно, така че когато ми го кажете, възражението ми няма да има ефект. Познавам ви прекалено добре, господарю Нао.

И наистина беше така. Нао и Чиеми се познаваха от деца, баща му беше високопоставен служител на нейния баща, тогавашния велик владетел на Широиши. Той осинови Нао, когато се ожени за Чиеми, тъй като той нямаше синове, а само дъщери, и го направи свой наследник. Нао и Чиеми бяха отдавнашни приятели, бяха почти като брат и сестра в най-добрия смисъл на думата.

— Няма нужда от възражения — рече Нао. — Всичко вече е направено. Мидори е сгодена.

— За кого?

— Сина на владетеля Киори.

Госпожа Чиеми внезапно се наклони наляво, като че ли изведнъж й се зави свят, постави двете си ръце на пода и се облегна на тях.

— Шигеру?

— Йоримаса.

— О, не. Това не може да бъде. Не и това.

— Сватбата ще се състои в седмицата преди лятното равноденствие.

— Моля ви, господарю мой. Моля ви да премислите — тя притисна чело в пода в дълбок поклон. — Йоримаса ще я унищожи.

— Глупости. Той е самурай и господар. Ще бъде търпелив.

Тя вдигна очи, а лицето й бе мокро.

— Не можете да пренебрегнете слуховете за него.

— Не обръщам внимание на слухове.

— Йоримаса изпитва наслада, като наранява жени…

— Ти също не трябва да обръщаш внимание на слухове.

— Връзва ги, упоява ги, измъчва ги…

— Говори се, че някои гейши правят такива неща. Преструват се, нищо повече.

— Използва органа си като оръжие, за да унижава и наранява. Извършва проникване с отрязани принадлежности на животни…

— Отказвам да слушам…

Чиеми продължи в ридания:

— Някои гейши повече не могат да работят. Една от тях умря от раните си. Друга се самоуби. Трета така пострада, че напълно полудя. Когато брат й дошъл да я вземе и видял в какво се е превърнала, първо убил сестра си, а после и себе си. Моля ви…

Госпожа Чиеми не беше в състояние да продължи, задушена от риданията си.

Господарят Нао седеше мълчалив и с наведена глава. След като сълзите й пресъхнаха и дишането й се успокои, Нао продължи:

— Господарят Киори сподели с мен едно пророчество.

— Пророчество? Никой не вярва в неговата дарба, с изключение на неуките селяни. И вие. Наистина ли сте такъв глупак?

— В годината преди въстанието той ми каза…

— Селяните са гладували! — изкрещя тя. — Не е нужно да си пророк, за да видиш, че те ще въстанат!

— Успокой се, Чиеми.

— Ако не откажете сватбата, аз ще се самоубия. Имате думата ми на самурайска дъщеря.

— Така ще лишиш Мидори от незаменимата помощ, от която тя ще се нуждае по време на сватбата. Тя е твърде млада, за да се справи без майчините съвет и утеха.

— Ако аз се самоубия, няма да има сватба. Такова лошо предзнаменование ще я прекрати още преди да е започнала.

— Не. Независимо дали ще живееш или ще умреш, Мидори ще се омъжи за Йоримаса, тъй като тя ще роди наследника на провинция Акаока.

— Това ли е пророчеството?

Господарят Нао кимна.

— Но какво ще стане с Йоримаса? С Шигеру?

— Нито един от тях няма да управлява. Това е отредено на сина на Мидори. Киори го е видял в едно видение.

— А видял ли е страданието, което синът му ще причини на нашата дъщеря?

— Не мисли такива неща. Приеми това, което ще бъде.

— Господарю мой, Мидори е най-малкото ви дете и единствената ви дъщеря. Вие много я обичате. Зная, че е така. Как може да й отредите такава съдба?

— Понеже това е нейната съдба. Ако се опита да избяга от нея, това ще доведе до още по-голямо нещастие.

— Възможно ли е да съществува по-голямо нещастие?

Господарят Нао се доближи до съпругата си и я притисна до себе си.

— Нека се радваме на следващите седмици, които ще прекараме заедно. През тези дни тя за последен път ще бъде наше дете. След лятното равноденствие тя ще отиде при съпруга си в замъка „Облак врабчета“.

Кадзу попита:

— Готова ли си? — Той стоеше по превръзка около бедрата, кожата му бе загоряла от безбройните часове, прекарани в селски труд на полето, и се бе покрила с пот от досегашните усилия.

— Готова съм — отвърна Мидори. Най-горното й кимоно лежеше на земята заедно със сложния и тежък пояс оби, сандалите, ветрилото и ножът танто, който баща й настояваше винаги да носи със себе си за самозащита. С цел да освободи краката си, тя бе вдигнала и навила кимоното около тях и бе втъкнала краищата му в колана около талията, превръщайки го в нещо като панталони, доста по-къси от традиционната хакама, която самураите носят по време на битка. В облеклото й нямаше нищо изящно, напротив, то бе крайно неподходящо и родителите й, особено майка й, шумно би изразила неодобрението си, ако я видеше в момента. Но имаше ли друг избор? Беше сигурна, че може да победи този самохвалко Кадзу, но не и ако останеше облечена като някоя принцеса кукла.

— Кой смятате, че ще победи? — чу тя да пита някой сред тълпата. Всички в овощната градина бяха спрели работа и се бяха събрали да наблюдават състезанието.

— Кадзу е най-бързият в селото. Със сигурност той ще спечели.

— Мидори също е бърза.

— Тя е бърза за момиче. Момичетата не могат да победят момчетата.

— Мидори може. Побеждавала е всеки, срещу когото се е състезавала, независимо момче или момиче.

— О, те просто я оставят да спечели, понеже е дъщерята на господаря.

Нищо друго не можеше да я вбеси повече или да я направи по-решена да спечели от тези думи.

— Някой да даде сигнал — призова Мидори.

— Аз ще дам — рече Мичи. Тя беше на същата възраст като Мидори и най-добрата й приятелка сред децата в селото.

— Не, аз ще дам сигнал — намеси се някой друг.

— Ти винаги искаш да даваш сигнала.

— Защото никога не го правя, затова.

— Престанете да се карате — спря ги Мидори. — Мичи, дай сигнал.

— Ха!

— О!

Очите на Кадзу бяха насочени към дървото пред него.

Мидори не сваляше погледа си от Кадзу. Той бе шестнайсетгодишен, добре сложен и притежаваше някаква особена сурова красота. За него състезанието представляваше поредната възможност да се докаже, да покаже силата и бързината си пред селските момичета, а може би също и пред Мидори. Мидори отдаваше още по-голямо значение на надпреварата. Тя бе дъщерята на великия владетел на тази провинция. Във вените й течеше кръвта на безброй поколения самураи. За нея всяко състезание по същество не беше по-различно от двубой на живот и смърт. Тя не сваляше погледа си от Кадзу. Не й трябваше да гледа дървото. То се намираше точно пред нея. Никъде нямаше да отиде. Оръжията бяха важни, както и времето, теренът и часът на деня. Но ключът към победата бе да сразиш своя противник още преди да е започнала битката. Много пъти бе слушала тези наставления, докато баща й обучаваше братята й в изкуството на войната. Тя продължаваше да се взира в Кадзу. Най-накрая той за миг погледна към нея. Очите му срещнаха убийствения й поглед. Устните му леко се раздалечиха от изненада. Точно в този момент Мичи даде сигнала.

— Старт!

Мидори излетя нагоре като фойерверк. Тя не обръщаше внимание на виковете на тълпата, нито на Кадзу, който се катереше по съседното дърво. В главата й вече нямаше никакви мисли. Отдаде се изцяло на катеренето и вече нямаше никаква разлика между вятъра и дъха й, между листата и клоните и нейните ръце и крака, между движението на тялото й и стабилността на ствола, между земята и небето. Дори не разбра кога се озова на върха, докато не чу виковете на децата отдолу.

— Тя победи!

— Мидори спечели!

— Не мога да повярвам!

— Видяхте ли! Момичетата могат да победят момчетата!

— Мидори е най-бърза!

Над нея се намираше единствено синьото като океан небе и белите като пяна на вълни облаци. За момент се почувства сякаш се намираше под водата. Погледна към притихналата внезапно тълпа и видя как всички са коленичили ниско на земята в дълбок поклон, като че ли тя беше някоя принцеса от императорския двор.

Мидори се засмя щастливо.

— Не е необходимо да сте толкова официални. Това беше само състезание по катерене по дърво.

Тогава видя защо селяните се бяха проснали на колене. Те не се покланяха на нея.

Трима конници бяха пристигнали по време на състезанието. Един от тях бе баща й и той яростно я гледаше. Разпозна във втория ездач най-добрия приятел на баща й, владетеля Киори. Третият бе най-красивият млад мъж, когото Мидори бе виждала през живота си.

Високите вежди, издадените клепачи и деликатните черти на лицето биха му придали прекалено момичешки вид, ако не беше леката грубост на скулите и яката челюст. Макар да седеше отпуснато на седлото, физиката му издаваше, че бе самурай, прекарал дълги години в сериозно обучение. Младият мъж подкара коня си напред, за да може да я види по-добре. Спря точно под нея и погледна нагоре през клоните. Когато я видя, се засмя. Имаше пленителен смях.

Мидори почувства как цялото й тяло се обля в червенина.

— Макар да те знам какво глупаво момиче си — нареждаше майка й, — не мога да повярвам, че си се катерила на дърво по този начин!

Намираха се в спалнята на госпожа Чиеми. Майка й оправяше прическата на Мидори, докато прислужничките й помагаха в същото време да облече новото си кимоно.

— Те трябваше да пристигнат сутринта — оправда се Мидори. — Не дойдоха и аз помислих, че ще пристигнат чак утре сутринта.

— И гола като маймуна! — майка й взе лицето й в ръцете си. — Колко унизително! Какво ще си помислят за нас?

— Не бях гола, мамо.

— Горното кимоно беше ли на теб?

— Не, но…

— Бяха ли краката ти голи, така че да ги види цял свят?

— Да, но…

— Тогава си била гола, ах, ти безсрамно дете!

— Как мога да спечеля състезание по катерене на дърво с прилепнало около глезените кимоно?

— Ти си дъщерята на владетеля на тази провинция, която очаква да се види с годеника си — рече майка й. — И най-важното, защо трябва да се катериш на дърво?

— Кадзу каза, че е по-бърз от мен. Аз знаех, че не е, и го доказах.

— Какво значение има кой е по-бърз в едно такова глупаво начинание?

— Ти ми каза, че си била най-бързият катерач в провинцията, когато си била момиче — отвърна Мидори. — Точно от тебе научих как да привържа кимоното около краката си като хакама.

— Не бъди нагла — смъмри я майка й, докато бузите й се покриха с червенина. Тя се извърна встрани, за да скрие усмивката на лицето си. Но усмивката й бързо се превърна в ридания.

— Няма вече да се катеря, след като съм омъжена — обеща Мидори.

Тя се чувстваше ужасно засрамена, че бе изложила родителите си пред господаря Киори и господаря Йоримаса. Какво ли си мислеше господарят Йоримаса? Съпругата му бе невежо момиче, толкова недодялано и незряло, че да се съблече по бельо и да се катери по дърветата заедно със селяните на полето. Как ли оплакваше съдбата си той! При това изглеждаше толкова изтънчен. Можеше ли някой друг да го разочарова повече от нея?

— Отсега нататък ще се държа прилично — зарече се Мидори.

Думите й обаче не успокоиха майка й, тъй като риданията й се усилиха. Скоро прислужничките също се разплакаха. Подготовката въобще не изглеждаше като радостно събитие, каквото би трябвало да бъде всъщност. Всичко се случваше заради нея, заради детинското й държание. Щеше да се поправи. Щеше да бъде възможно най-добрата съпруга за господаря Йоримаса и най-покорната снаха за господаря Киори. Майка й и баща й щяха да чуват за нея само похвали.

— Не се тревожи, майко — успокои я Мидори. Тя едвам се сдържаше също да не се разплаче. Сълзите бяха заразителни. — Ти ще се гордееш с мен, обещавам.

По-късно Йоримаса не можа да си обясни защо постъпи така в първата си брачна нощ. Неспособността му да разбере собствените си постъпки го учуди също толкова, колкото и това, което направи в онзи дълъг час преди зазоряване. Мислеше си, че не можеше да се изненада от нищо, което би направил на една жена или би накарал една жена да направи с него. В крайна сметка не бе ли изтрил завинаги границата между удоволствието и болката? Не бе ли изпитал всичко възможно? Мислеше си, че е, обаче имаше едно нещо, което не си даваше сметка, че бе пропуснал. Резултатът бе невъобразима агония.

Не бе мислил предварително какво точно щеше да направи. Единствените му планове се отнасяха до дреболии, които да го забавляват. Топки опиум, примесени в оризови сладкиши. Малка бутилка абсент, която държеше у себе си. Гротесков израстък, направен от различни животински органи от някакъв анонимен луд художник, закупен от същия търговец, който му осигуряваше опиума. Вниманието на баща му обаче бе заострено точно както се очакваше и нито оризовите сладкиши, нито бутилката оцеляха при щателното претърсване. А що се отнася до онзи чудовищен предмет, Йоримаса никога не бе предполагал, че той щеше да стигне до провинция Широиши. Бе го взел само за ефект. Какво ли щеше да направи баща му, като го намери? Щеше ли да продължи да настоява за сватбата? В крайна сметка Киори щеше да се разкрещи и разгневи и вероятно да го удари. Подобни предположения му доставяха огромно удоволствие.

Фактическият резултат обаче се оказа съвсем неочакван.

Киори откри предмета, скрит между дрехите на Йоримаса.

— Напуснете стаята — нареди той на прислугата.

Гласът му бе тих, лицето невъзмутимо. След като те излязоха, Киори уви изкуствения орган в бельо от багажа и го взе. Не наруга сина си. Не го удари. Всъщност дори не погледна към Йоримаса. Не каза нито дума, когато излизаше от стаята. Йоримаса забеляза, че очите му бяха влажни.

Припомняйки си сега тази случка, Йоримаса изпита прилив на гняв. Какво право имаше баща му да изпитва горчивина, да изпитва срам, да изпитва каквото и да било въобще? Той ли беше този, който бе загубил всичко? Той ли изпитваше непрекъснато непоносимо унижение? Той ли бе синът, на когото бащата не бе позволил да се превърне в мъжа, какъвто заслужаваше да бъде? Киори бе велик владетел, пророк, водач на верни васали. Тези, които не го уважаваха, се страхуваха от него.

А кой уважаваше Йоримаса? Никой.

Кой се страхуваше от Йоримаса? Само жените.

Обичаше саке, но дори тази безобидна традиция му бе забранена. Усети как гневът затопля слабините му. Ако баща му смяташе, че някой друг може да определя поведението му, скоро щеше да разбере, че дълбоко греши. Киори бе открил опиатите, които трябваше да открие. Но не бе намерил опиума и абсента, скрити в дръжките на мечовете на Йоримаса. Кой самурай би предположил, че друг самурай бе способен на подобно отвратително светотатство?

Той бавно се запъти към спалнята, където го очакваше Мидори, някак прекалено бавно и по-нерешително, отколкото възнамеряваше. Оказа се, че заради единия месец на трезвеност на него му бе необходимо по-малко количество за постигане на желания ефект, а той бе прекалил. Нямаше значение. Все още беше в съзнание.

Не мислеше за онова, което той щеше да направи или да я накара тя да направи. Предварителните планове намаляваха ефекта от спонтанността. Фактът, че раждането на сина на Мидори бе предречено, означаваше, че той можеше да направи всичко, което пожелаеше. Каквото и да стане, тя нямаше да бъде увредена до степен, че да не може да зачене и да роди. Разбира се, можеше да умре по време на раждането или след него. Това не бе предречено, тъй като не бе от значение. Киори се интересуваше единствено от създаването на наследник. Осъзнаването на собствената му свобода и покъртителната зависимост на баща му от него караше отхвърления син, Йоримаса, да чувства голямо облекчение. Можеше да я души. Тя нямаше да умре, тя не можеше да умре, щеше само да страда. Щеше ли да изпадне в кома? Можеше ли жена в безсъзнание да износи дете? Може би сега Йоримаса щеше да разбере. Тази нощ обещаваше безкрайно много възможности.

На младоженците бе осигурено уединение в едно изолирано крило на замъка „Белите камъни“. Въпреки това щяха да ги чуят, ако тя се разкрещи достатъчно силно. Щеше ли владетелят Нао да се въздържи да не се намеси, когато чуе виковете й на болезнена агония? А Киори? Може би владетелят Нао и васалите ще се притекат на помощ на Мидори, а баща му и неговите васали ще се опитат да предотвратят подобно потъпкване на честта на рода. При това положение със сигурност ще се стигне до кървава битка и тя ще е още по-трагична, защото ще се води между добри приятели. Крайният резултат би бил идеален.

Мидори ще остане тук, при семейството си.

Киори и Йоримаса, ако оцелеят в битката, ще се върнат на юг.

Ще последва развод.

След това в изпълнение на пророчеството ще се роди наследник в другия край на страната.

Без значение кой ще оцелее и кой ще умре, дядо и внук ще бъдат разделени завинаги. Ще ги свързват единствено омразата и недоверието, а не кръвта и името.

Йоримаса не можеше да си представи по-добро отмъщение.

Владетелят Киори и владетелят Нао седяха заедно с главните си васали, подредени според официалния обичай в двата края на залата за посрещане на важни гости. Обслужваха ги самураи. Нямаше никакви жени. Никакви празнични лакомства не украсяваха подносите пред мъжете. Не се вдигаха тостове. Сакето се пиеше в зловеща тишина. Ако някой случайно влезеше в залата, никога не би познал, че присъства на сватбена вечеря.

— Както поиска, господарю Киори, отпратих съпругата си и нейните прислужнички в манастира Кагеяма — рече Нао. По нареждане на шогуна в една провинция не можеше да има повече укрепления от един замък, но Нао бе голям поклонник на религиозните традиции. Манастирите, с които бе осеяна неговата провинция, бяха стратегически разположени, добре укрепени, способни да издържат продължителна обсада и населявани от необичайно едри и войнствени монаси. — Това е странна молба към една майка в деня на първата брачна нощ на нейната дъщеря.

Киори се поклони.

— Извинявам се за тази молба, господарю Нао. Моля, приеми дълбоките ми благодарности.

— Не са необходими нито извинения, нито благодарности — отвърна Нао. — Но не мога да не забележа, че настоящото събиране също е крайно необичайно. Освен всички други странности, а те са много, една е особено очебийна. Защо, господарю Киори, ти, господарят Танака и господарят Кудо сте без вашите мечове? Къде са вашите подчинени?

— В спалните си помещения. Заповядал съм им да извършат ритуално самоубийство, ако не се върна до зазоряване.

Сред мъжете около господаря Нао се надигна въздишка на удивление. Самият Нао не помръдна.

— Странен начин за отпразнуване на една сватба — отбеляза Нао. — Защо вие също не се върнете във вашите спални помещения?

Киори обясни:

— Ти не ми позволи да довърша какво още трябва да знаеш за Йоримаса. Ако през нощта се случи това, от което се опасявам, ударът наистина ще е голям. — Той замълча, после продължи: — Все още ли ми вярваш?

— Винаги ти вярвам — увери го Нао.

— Тогава ми обещай следното. Обещай ми, че няма да се намесваш, каквото и да чуеш, нито ще разрешиш на някой от твоите мъже да се намеси. Никой не трябва да отива до брачното ложе до сутринта. Тогава, ако обстоятелствата го изискват, имаш позволението ми да убиеш Йоримаса и да не отдадеш на останките му никакво уважение или благословия.

— Какво?

— Преди да отидеш там, ще трябва да убиеш мен, господаря Танака и господаря Кудо. Не е достатъчно, но това е единственото извинение, което мога да предложа. За да се избегнат неудобствата пред шогуна, можеш да му обясниш, че смъртта ни е настъпила при нещастен случай. Оставих господаря Сайки в Акаока, тъй като наследникът ще се нуждае от регент и покровител по време на своето детство и юношество. Той очаква да получи съобщение за „нещастния случай“.

— Господарю Киори…

— По-малкият ми син, Шигеру, ще бъде водач на рода, докато наследникът не навърши необходимата възраст. След това ще извърши ритуално самоубийство като по-нататъшно изкупление за действията на неговия брат. Разпоредил съм се вече.

— Господарю Киори, какво очакваш да се случи тази нощ? — гласът на Нао приличаше по-скоро на шепот.

— Дай ми дума, че ще изпълниш молбата ми или още сега анулирай сватбата — настоя Киори. — Все още не е твърде късно.

— Имал ли си видение за всичко това?

— Не. Познавам сина си и това е основанието за моите опасения.

Нао затвори очи и замълча няколко мига. После ги отвори и промълви:

— Обещавам.

Киори се поклони.

— Благодаря — лицето му се изкриви в гримаса, за да сдържи риданията. Няколко сълзи се изплъзнаха, но с нищо друго той не показа тъгата си. — Саке — нареди Киори.

— Страхът ни кара да си представяме най-лошото — рече Нао. — Ако не си имал видение за някакво нещастие, тогава то е само възможно, а не неминуемо. Нещастието винаги ни дебне, дори при най-добрите обстоятелства. Нека сега да празнуваме сватбата и да пожелаем на младоженците щастие.

Въпреки обещанието, че ще накара родителите й да се гордеят с нея, Мидори изпитваше мрачно предчувствие, докато слушаше шумоленето от кимоното на съпруга й да наближава вратата на спалнята.

Тя въобще не бе подготвена за сватбата. Чувстваше се дори по-неподготвена от дъщерите на другите владетели. Повечето от тях бяха прекарали значително време в столицата на шогуна Йедо или в императорския град Киото, или в оживените градове, където се намираха замъците на провинциите. От живота си сред висшето общество те познаваха тънкостите в отношенията между мъжа и жената. Цял живот Мидори бе прекарала в малката провинция Широиши в далечния север на Япония, далеч от центровете на цивилизацията. Тя приличаше много повече на селско момиче, отколкото на дъщеря на велик владетел. Как би могла да се хареса на опитен млад мъж, живял в града, като господаря Йоримаса? Тя дори не знаеше откъде да започне. Разбира се, имаше представа от схематичното разположение по време на сексуален акт. Бе надзъртала заедно с най-пакостливите деца в къщите на възрастните от селото. Но поведението на селяните не можеше да й служи като полезен наръчник за вкусовете и желанията на мъж като Йоримаса. Страхуваше се, че ужасно щеше да го разочарова.

Мидори отиде на колене до вратата. Отвори я колкото можеше по-тихо и грациозно се поклони. Прекалено много се срамуваше, за да вдигне поглед.

— Господарю мой — бе всичко, което успя да каже, преди гърлото й да се стегне от нерви и да не пропусне нито една дума повече.

Йоримаса погледна надолу към коленичилата жена. Косата й вече бе разбъркана. Очевидно не бе свикнала с подобна прическа. Едва ли преди й се е налагало да носи сложна прическа на толкова отдалечено от цивилизацията място. През леко отвореното деколте той долови аромата на току-що измито тяло. Би го нарекъл аромат на невинност, което му говореше, че тя все още може би бе дете. Това обясняваше нейната неловкост и недодяланост. Дори и най-неопитните жени в града познаваха значението на парфюма в изкуството на съблазняването. Баща му го бе оженил за селянка с благородническо име.

Той коленичи и отвърна на нейния поклон. С неочакван дори от самия него глас той проговори:

— Нека да спрем да се покланяме и да влезем вътре. Не бихме могли да свършим нищо полезно на вратата, нали?

Госпожа Чиеми седеше сама в стаята за медитация в манастира Кагеяма. Ритъмът на дишането й бе много удължен. Периодът между вдишването и издишването бе накъсан от многобройни удари на сърцето. От години медитираше, но сега не успяваше да се справи. Само използваше техниката на дишането, за да наложи на тялото си спокойствие, каквото не изпитваше в сърцето. Броеше вдишванията, за да не мисли за това какво се случваше в момента в брачното легло на дъщеря й.

Тя не вярваше в предсказанията на владетеля Киори. Фактът, че съпругът й им вярваше, не я учудваше. Нао бе умен мъж и обикновено не постъпваше наивно. Битките, които Киори и Нао бяха водили на младини, очевидно бяха оказали трайна и злощастна деформация върху техните взаимоотношения. Всичко произтичаше от това, че Киори бе спасил живота на Нао.

Единствено сега Нао постъпваше глупаво и това щеше да струва живота на тяхната дъщеря. Всичко, което бе чула за Йоримаса, й даваше основание да вярва, че Мидори нямаше да оцелее през първата си брачна нощ или ако оцелее, щеше да бъде увредена и нямаше да живее дълго. Когато пое дъх, усети натиска на ножницата на своя танто върху корема. Не бе редно да носи оръжие в храма на Буда. Не бе редно да пролива кръв тук. Но бе направила първото и щеше да стори и второто, веднага щом получеше неизбежното съобщение, от което се страхуваше.

Обърка броя на вдишванията.

Госпожа Чиеми издиша и отново започна да брои.

Мидори се чудеше дали сега да предложи оризов сладкиш на Йоримаса или след това. Имаше чай, но не и саке, което бе непростим пропуск в етикета. Нима прислужничките си бяха загубили ума? Когато Мидори ги бе повикала, никой не бе дошъл. Като че ли всички внезапно бяха напуснали замъка. Колко странно. Помисли си да отиде до крилото, където се намираше майка й, но се отказа. Какво щеше да стане, ако Йоримаса дойдеше, докато нея я нямаше? Това би било далеч по-лошо, отколкото липсата на саке.

Сега той бе тук. Двамата бяха заедно. Сами. Тя съвсем очевидно се червеше и й се струваше, че не е възможно да се изчерви повече. Но грешеше. Когато видя усмивката на лицето му, усети по тялото си нов прилив на кръв.

— Господарю мой — промълви отново Мидори. Досега това бяха единствените думи, които бе отправила към него. Той сигурно я мислеше за глупачка. Естествено, защото тя наистина беше глупачка! Какво би казала една истинска госпожа или изтънчена куртизанка? Мъж като Йоримаса със сигурност имаше много опит и с двете. Колко отегчителна и незряла изглеждаше тя в сравнение с тях. Трябваше ли да каже нещо или да изчака той да започне? Ако трябваше да направи нещо, какво ли бе то? Сега осъзна, че майка й въобще не я беше подготвила. Трябвало е тя да й каже нещо, поне едно нещо.

Йоримаса все още й се усмихваше, когато тя го погледна, и долови погледа, който тя се опита да отправи към него.

— Господарю мой — за трети път повтори Мидори. Не можеше да измисли какво друго да каже.

— Ти си чудесен катерач на дървета — рече Йоримаса, — но не си много като другите жени. Може би трябва да прекараме нощта в градината.

Мидори бе съсипана. Повече не можеше да сдържа сълзите си.

Именно този момент очакваше Йоримаса. Сега тя бе най-слаба. Бе необиграна, неопитна, несигурна. Нуждаеше се от утеха и насърчение. Тя имаше всички основания да ги очаква от него. Той обаче щеше да й помогне да се издигне над подобни досадни надежди. Щеше да й разкрие една безценна истина, която никога не е очаквала да открие точно в най-важната нощ от живота си. Смисълът на живота.

Болка.

Празнота.

Нищо друго не съществуваше.

Йоримаса постави ръка върху рамото на Мидори и я притегли към себе си. Движенията му не бяха груби или притеснителни. Изкуството на бруталността имаше своите тънкости, най-важните от които бяха изненадата и чувството за неизбежност от страна на жертвата. Ако пропуснеше точния момент, ефектът от изненадата щеше да отслабне. Ако не проявеше търпение, чувството за неизбежност нямаше да бъде достатъчно ужасяващо. Йоримаса олицетворяваше самата нежност.

В следващия миг Мидори положи глава върху гърдите му. Започваше да му вярва.

Или пророчеството на господаря Киори щеше да се изпълни независимо какво ще се случи, или щеше да бъде опровергано от действията на Йоримаса. Какъвто и да бе изходът, той се надяваше резултатът да бъде един и същ.

Собствената му смърт от ръцете на останалите.

Нека оцелелите да не наследят нищо друго освен тленни останки.

Нека да се изпълняват пророчества, напоени с кръв.

Никаква промяна в изражението на лицето или напрягане на мускулите не показа, че Киори бе чул писъците на момичето. Той седеше с изправен гръб и невъзмутим, както бе седял цяла нощ.

Нао потрепна.

Ръцете на васалите му посегнаха към дръжките на мечовете.

— Стойте — нареди Нао.

Отново я чуха да пищи, този път по-силно и по-продължително и разбраха част от думите.

— Татко! Помощ! Помощ!

Самураите на Нао го погледнаха в очакване на заповедите му. Устните и раменете му бяха стегнати, ръцете му бяха свити в юмруци до бедрата, но той не помръдна и не проговори.

— Господарю Нао! — най-младият от васалите се наведе към него с умоляващо лице.

— Стойте — повтори Нао.

Гласът на Мидори се загуби. Васалът, който бе проговорил, се заслуша внимателно. Нищо не се чуваше. Той наведе глава и се разплака.

Друг васал се обади:

— Господарю мой, трябва да разберем какво става.

— Не — отсече Нао. — Дал съм дума. Ще чакаме до зори.

— Господарю Нао, нечовешко жестоко е да чакаме.

— Дал съм дума — повтори Нао. — Нима думата на един самурай може да зависи от условия?

Този васал също наведе глава.

— Татко! Татко!

Гласът на Мидори вече не звучеше в далечината. Идваше от съседния коридор.

Киори проговори със сподавено ридание:

— Помогни й! Освобождавам те от твоето обещание! Върви!

Нао и неговите мъже се понесоха като стрели, още преди да отворят вратите, те извадиха мечовете си. Мидори се намираше в другия край на коридора, без пояс, с разтворено кимоно, а бельото й от гърдите до бедрата бе пропито с кръв.

— Мидори!

Когато видя баща си, тя направи още крачка напред и безжизнена се строполи.

Госпожа Чиеми чу тропота на копита да отеква в дълбоката тишина на нощта в часа преди разсъмване. Пратеникът, от когото се страхуваше, пристигаше. Сподавен хрип се изтръгна от гърлото й. Тялото й потрепна. Дръжката на нейното танто удари гърдите й.

В тишината на скърбящото си сърце госпожа Чиеми призова Състрадателния Буда, но не за себе си, а за да даде вечен покой на любимата й дъщеря.

Наму Амида Буцу, Наму Амида Буцу, Наму Амида Буцу.

Тези няколко думи, изречени с дълбока вяра, осигуряваха на Мидори прераждане в Сухавати, Чистата земя.

Госпожа Чиеми не бе убедена, че вярва. Но таеше надежда, тъй като това бе единствената надежда, която й оставаше в този живот.

Извади тантото от пояса си. Хвана ножницата с лявата ръка, а дръжката на ножа с дясната. Чу как конят спира рязко, а няколко мига по-късно чу забързаните стъпки на ездача по дървената пътека към стаята за медитация. Стисна ножа и се приготви да го извади.

Вратата се отвори.

— Госпожо Чиеми — пратеникът едва си поемаше въздух. Заради изтощението от бясната езда дългът му да докладва се бореше с отчаяната потребност да диша. От устата му излизаха накъсани думи. Още преди да завърши, госпожа Чиеми бе напуснала стаята за медитация.

До момента, в който Мидори положи глава на гърдите му, Йоримаса виждаше бъдещето си така ясно, сякаш бе пророк. После обви ръката си около нея в престорен жест на утешение и установи, че облеченото в кимоно тяло се оказа по-детско по размер и форма, отколкото очакваше. За първи път внимателно се вгледа в Мидори. Гримът й бе умело поставен от нейните прислужнички или може би от майка й. От разстояние той успяваше да прикрие нейната незрялост, особено в очите на някой, който почти не й обръщаше внимание. Трябваше да слуша по-добре, когато баща му му бе говорил за нея, тъй като той със сигурност го бе сторил. Но от момента, когато разбра коя бе неговата годеница — дъщерята на смешния владетел на ябълките, — подробностите станаха незначителни. Или поне така му се струваха навремето.

— Мидори?

— Да, господарю мой.

— В коя година си родена?

— Господарю? — въпросът му я обърка. Той би трябвало да знае. Никой нямаше да се ожени, без да е извършено прецизно астрологическо изчисление. Според баща й астрологичната линия на Йоримаса подхождаше на нейната. Нейната линия също би трябвало да е благоприятна за него, иначе нямаше да има сватба. Но не й беше работа тя да пита съпруга си. Трябваше да запомни това. Когато той говори, тя се подчинява.

— През втората година от управлението на император Нинко — отвърна Мидори.

— А кой месец?

Мидори се изчерви. Да е родена в онзи месец и съпругът й да я бе видял да се катери по дърветата! Можеше ли да съществува по-нещастно стечение на обстоятелствата?

Проговори толкова тихо, че се надяваше той да не бе чул нищо:

— Месеца на маймуната, господарю мой.

Йоримаса се вгледа в момичешкото лице под грима. Нищо чудно, че не можеше да запази прическата си както подобава. Нищо чудно, че се катереше със селските момчета по дърветата. Тя не беше умствено изостанала, както той бе решил първоначално. Тя просто бе единадесетгодишно дете.

Независимо че знаеше в какъв човек се бе превърнал и на каква бруталност бе способен, неговият баща бе сложил в ръцете му едно дете. Киори се интересуваше единствено от наследник и от това кой ще бъде пророкът в следващото поколение. Той не се интересуваше кой щеше да бъде пожертван. Най-големият му син, това невинно дете не значеха нищо за него.

Дано проклятието на боговете се стовари върху неговия баща и дано да бъде лишен завинаги от състраданието и защитата на Буда.

Ръката на Йоримаса се свлече от рамото на Мидори.

Той промълви:

— Аз не съм чудовище.

— Не, господарю мой — Йоримаса започваше да я плаши. За какво говореше той?

Той се изправи, олюля се и почти падна.

— Правил съм ужасни неща, но не съм чудовище.

Мидори знаеше, че не е подходяща булка за човек като него. Толкова жестоко ли го бе разочаровала, че той не желаеше да прекара няколко минути във вежлив разговор с нея? Не, положението бе още по-лошо. Той събори поставката за мечове. Взе късия си меч, извади го и захвърли ножницата толкова силно, че проби хартиената врата и я запрати в коридора. Бе толкова обиден от нейните недостатъци, че щеше да я убие!

Йоримаса изкрещя:

— Да видим как пророчествата ти ще обяснят това?

Мидори вдигна ръка, за да прикрие лице с широкия ръкав на кимоното. То нямаше да я предпази, но поне нямаше да й позволи да види падащото острие. Кръв изплиска пода пред нея. Една капка падна върху бузата й. Не усети болка, нито дори удара.

Това не беше нейната кръв!

Йоримаса бе насочил острието към своя корем.

Мидори изпищя.

Ако беше погълнал по-малко опиум и изпил по-малко абсент, ако не бе допуснал срамът му дотолкова да отслаби неговите реакции, а гневът му да го накара да прибърза, Йоримаса би се превърнал в първия човек, който не е позволил да се изпълни пророчество на владетел от рода Окумичи. Но тези лоши навици бяха попречили на благородното му намерение.

Неправилно хванатият меч се заби прекалено високо, в стомаха вместо в червата. Тъй като не се бе подготвил по традиционния начин острието само се плъзна по няколкото пласта дрехи, и не успя да се забие на точното място, за да разпори корема. Въпреки всичко кръвта му щеше бързо да изтече, ако не се бе случило още едно неочаквано събитие.

Мидори му се притече на помощ.

— Господарю мой, какво правите?

Задавен от сълзи на гняв и безсилие, Йоримаса се опита да прокара острието към корема, но надиплените дрехи не му позволиха. С две ръце Мидори сграбчи стърчащата дръжка на меча и с всички сили го извади. Ръцете на Йоримаса задържаха острието през плата на кимоното. Но неговата хватка се оказа по-слаба от тази на Мидори. Когато го извади, мечът и Мидори паднаха на пода встрани.

Мидори хвърли меча и бързо се върна при Йоримаса. Съпругът й и подът под него бяха оплискани с кръв. Тя виждаше как червената течност пулсира в грозния разрез на стомаха му. Притисна раната с ръце, но това не помогна особено.

— Помощ! Помощ! Татко! Татко!

Свали пояса си, махна декоративната панделка и го притисна с все сили към раната. Навсякъде имаше кръв. Учуди се, че тя продължаваше да изтича. Сигурно в тялото му вече не бе останала и капчица.

— Помощ!

Къде бяха всички? Не можеше да чака повече. Ако не му помогнеха веднага, Йоримаса щеше да умре.

Залитайки, Мидори излезе от стаята и отиде да търси баща си.

— Трябваше да ме оставиш да умра — промълви Йоримаса. — Сега ще трябва да опитам още веднъж. Отвратително, нали? Самурай, който трябва да опита два пъти, за да се самоубие.

— Гордея се с теб — рече Киори.

Йоримаса се извърна в леглото, за да погледне баща си. Усилието го накара да потрепери от болка.

— Зная защо се прободе — продължи Киори. — Не искаше да нараниш момичето.

— Ти нищо не знаеш — отвърна Йоримаса. — Никога нямаше да я докосна. Опитах се да се самоубия, тъй като бях единственият представител Окумичи, който се намираше наблизо. Ако ти беше там, щях да се опитам да убия теб. Не се интересуваш от нищо друго, освен от пророчествата. Ти ми я прати като животно, което отива на заколение.

— Пророчеството ще бъде изпълнено. Ти си женен. Жив. Наследникът ще се роди, когато дойде време. Вече не се съмнявам в това.

— Най-после си загуби ума, ти, стар глупако. След тази трагедия господарят Нао никога няма да се съгласи с този брак. Дори и владетелят на ябълките няма да преглътне такъв позор. В момента случката се разнася из цялата страна. Веднага щом възстановя силите си, ще умра.

— Нищо не се разнася — отвърна Киори, — тъй като нищо не се е случило. Сватбата мина добре. Булката и младоженецът разговаряха в началото на нощта, след което булката се върна в покоите на майка си, за да се приготви за пътуването до „Облак врабчета“. Междувременно младоженецът и неговият баща се радват на щедрото гостоприемство на господаря Нао.

— Този позор не може да остане тайна.

Киори се усмихна.

— Забравяш. Преди ти и Мидори да се срещнете през нощта, господарят Нао отпрати всички жени вън от замъка. Никой не бе останал, който да разпространява слухове.

— Няма да спя с дете.

— Знам и не го очаквам от теб.

Сега Йоримаса беше объркан.

— Тогава как очакваш да имаш наследник?

— Той ще се появи, когато дойде моментът. Засега ти ще пазиш Мидори и ще се грижиш за нея. След време тя ще се превърне в жена и ще бъде готова да изпълни брачните си задължения.

— Това е смешно. Подобно нещо се случва само в приказките. Веднага щом се оправя, ще завърша това, което започнах.

— Тогава ще трябва да убиеш първо Мидори — посъветва го Киори. — Тя си мисли, че си се опитал да се самоубиеш, защото ужасно те е разочаровала. Срамът й е непоносим. Каза на майка си, че няма да живее, ако ти умреш.

— Това не ме засяга — заключи Йоримаса и затвори очи.

Киори не каза нищо, но лека усмивка се появи на лицето му и се задържа там за известно време.

1867 година, замъкът „Облак врабчета“

— Майка ми беше на седемнайсет години, когато аз съм се родил — рече Генджи. — Както е предрекъл дядо ми, баща ми я е пазил и се е грижел за нея, докато тя не е станала готова.

— Такива огромни промени в характера — отбеляза Емили — обикновено са резултат от религиозно пробуждане. Това ли се е случило с баща ви?

— Не — отвърна Генджи. — Той никога не е бил много религиозен човек. Става дума за нещо съвсем различно.

— Какво?

— Той се е променил, защото е разбрал значението на любовта.

— О — Емили се усмихна. — Много умно от ваша страна. Все пак се върнахте на въпроса. Надявам се, че няма вече да твърдите, че това е нещо, което не може да се обясни.

— Не съм казал, че не може. Казах, че не е лесно. След като разказах за майка ми и баща ми, надявам се ще разбереш моето определение.

— И то е?

— Баща ми е живял живот, изпълнен с омраза, тъй като не е мислил за никой друг, освен за себе си. Точно това е обяснението за омразата към самия себе си. Той се е променил, тъй като е видял в майка ми човек, за когото да се грижи повече, отколкото за себе си. Това е моето определение за любовта. — Генджи погледна към Емили. — А твоето какво е?

Емили се надяваше сълзите да не се появят, но след като се появиха, тя се надяваше те да не се отронят. След като се отрониха, Емили ги пренебрегна и промълви:

— Моето е същото като вашето, господарю мой.

Бележки

[1] Книга на Пророк Исаия, 40:6,7. Библия. С, 1995. — Б.пр. ↑

[2] От Матея Свето Евангелие, 7:13, Библия. С, 1995. — Б.пр. ↑

[3] От Йоана Свето Евангелие, 3:16, Библия. С, 1995. — Б.пр. ↑

[4] От Матея Свето Евангелие, 23:33, Библия. С, 1995. — Б.пр. ↑

[5] От Матея Свето Евангелие, 9:12, Библия. С, 1995. — Б.пр. ↑

[6] Забраненият град на манчу се намира в Шънян. Манчу е едно от китайските племена, което е започнало да управлява Китай в края на XVI век. Императорите от това племе са определили за столица на Китай Шънян и са построили там втори Забранен град, който да се конкурира с прочутия Забранен град в Пекин. — Б.пр. ↑

[7] Второ послание на Свети Апостол Павла до коринтяни, 13:8, Библия. С, 1995. — Б.пр. ↑

[8] Послание на Свети Апостол Павла до римляни, 3:13, Библия. С, 1995. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Такаши Мацуока Есенен мост (11)

Метаданни

Данни

Есенен мост

Информация

История

Сваляне / Връзки

9Владетелят на ябълките

Такаши Мацуока
Есенен мост (11)

9
Владетелят на ябълките