Мъжете си въобразяват, че те управляват света. Не си създавай трудности. Мълчи си и насърчавай това убеждение.

Да знаеш истината е мъдрост.

Да говориш наляво-надясно за нея е глупост.

Аки-но-хаши (1311)

1882 година, замъкът „Облак врабчета“

Макото прекара по-голямата част от океанския рейс от Йокохама до префектура Мурото в мислене какво ще направи, ако Генджи откаже да се срещне с него. Можеше да си спести безпокойството. Прие го веднага.

Мъжът, който дойде да го поздрави в голямата гостна, беше приблизително колкото него висок и слаб. Беше облечен по подобен начин във вълнен сюртук с двуредно закопчаване, бяла копринена риза и черна копринена панделка, копринена жилетка, леки вълнени панталони и ниски боти с връзки. Облеклото му беше в нюансите на тъмносивото, докато на Макото беше в черно. Това и по-тежките ездачески ботуши, с които бе обут Макото, бяха единствените разлики. Това беше леко разочароващо. Тук, в тази древна крепост, той очакваше да види най-сетне владетел в традиционно облекло.

— Радвам се да се запозная с теб, Макото — каза Генджи и протегна ръка. Когато застанаха лице в лице, се видя, че той изглежда достатъчно млад, за да е по-голям брат на Макото.

Английският на Генджи беше почти безупречен. Дори да имаше лек акцент, той не беше типичен за японец, а приличаше на акцента на Ню Йорк, в средата на долината на река Хъдзън, в околността на Олбъни, ако не се лъжеше. Лингвистичните изследвания на Макото го доведоха до забавното хоби да открива рождените места на хората само по начина, по който говореха. Генджи трябва да е имал учител от този район. Щеше да го попита, ако възникнеше подходяща възможност.

— Благодаря ви, че ме приехте толкова скоро, мистър Окумичи. Знам, че сте много зает.

— Не бих определил двайсет години като „много скоро“.

Макото се усмихна.

— Изненадвате ме, сър. Най-малкото очаквах до известна степен да се опитате да се измъкнете, дори да ми откажете направо. Да, преди отказа дори най-вероятният резултат ми се струваше да откажете изобщо среща с мен.

— Измъкването е безполезно — каза Генджи, — а отказът — невъзможен. Погледнете се. Погледнете мен. Нашата връзка е повече от очевидна.

— Така ли? Да не би да виждате нещо от Матю Старк у мен?

— Във вашата смелост, да, и в спокойствието ви в трудна ситуация виждам до голяма степен Матю. Той ви е отгледал в края на краищата. Как е възможно да не приличате на него?

Две прислужници се появиха на прага и се поклониха, преди да влязат. Бяха облечени в традиционни кимона, вместо в дрехите в западен стил, които носеха прислужниците, които го приветстваха при пристигането му. Може би подобно на османски паша Генджи се представяше в модерен маниер пред чужденците, а предпочиташе културата на традиционния деспотизъм във вътрешността на замъка. Може би личното снаряжение на владетел, което Макото не виждаше сега, бе изложено там.

Прислужниците оставиха подносите си на масата.

— Да сипа ли чая, господарю мой? — попита едната.

— Благодаря ти, не — отказа Генджи.

Двете прислужници се поклониха и си тръгнаха. Тяхното влизане и излизане беше възможно най-ненатрапчиво.

— Майка ми обслужваше ли ви по този начин?

— Тя наливаше — обясни Генджи, — защото наливането може да бъде демонстрация на грация, показ на елегантност и красота. Тъй като тя притежаваше и трите качества в изобилие, тя естествено имаше тази склонност. Тя обаче не обичаше да носи табли. Не беше прислужница в крайна сметка, така че нито любовта, нито необходимостта го изискваха.

— Тя не е била прислужница? Аз разбрах, че е била, сър. Прислужница или нещо подобно в този замък и в двореца в Токио.

— А — възкликна Генджи. Той отиде до прозореца и погледна към морето.

— Бъркам ли?

— Грешката е моя — призна Генджи.

— Вие сте изоставили майка ми, господине. Не, моля ви, не казвам, че това е обвинение или присъда на вашите действия, просто е констатация на фактите. Бих искал да знам защо. Не съм дошъл да предявявам претенции към вас, материални или каквито и да било други, нито да ви предлагам да оповестите нашата връзка пред някого, както и да я признаете по някакъв начин. Искам само едно. Отговорът на въпроса „Защо?“.

— Да, аз не съм ви признал както трябваше — каза Генджи, — нито признах майка ви. Надявам се, ще се съгласите, че макар да е несправедливо, не може да се приравни с изоставяне. Никой от вас не е бил изоставен. Вашето добруване беше основна грижа за мен и смятам, че го осигурих по подобаващ начин.

— Простете ми, господине, ако намирам семантичната дискусия за безинтересна — рече Макото. — Въпросът защо остава и той се набива на очи като единствения въпрос от съществено значение.

Генджи се поклони в кръста, какъвто бе западният обичай. Някой го бе изучил добре.

— Ще се опитам да обясня — продължи Генджи. — Нашата модернизация е малко старомодна и поради това е доста повърхностна. Все още сме обвързани с вярванията си, които са напълно средновековни. Преди двайсет години, по времето на вашето раждане, ситуацията беше още по-назадничава. Мисля, че на вас ще ви е невъзможно да си представите колко назадничава.

На прага застана друг човек, този път това бе младо момиче на около дванайсет години. Детското й кимоно не отговаряше на вида й, което напомни на Макото за сестрите му в Сан Франциско. Подобно на тях, беше очевидно, че един от родителите й е японец.

— Защо си в кимоно? — попита Генджи на японски. — Мислех, че мразиш японското облекло.

Малкото момиче се разходи небрежно из стаята. То отговори:

— Това беше вчера. Днес мразя западното облекло.

— Виждам — отбеляза Генджи. — Ела тук за малко. Искам да се запознаеш с някого.

Момичето приличаше на сестрите на Макото, които бяха със смесен произход, но докато те бяха просто красиви, тя беше изумителна. Косата й беше светлокестенява с блестящи червеникави оттенъци. Сякаш златни точици изпъстряха лешниковите й очи. Лицето й бе гладко като най-фина керамика, без да намалява по никакъв начин подвижността и веселостта на изражението й. Във формата на лицето й, размера и ъгъла, под който бяха разположени очите й, носът й, високите скули се усещаше забележителна хармония между Изтока и Запада. Макото видя също във формата на устата й и в начина, по който се извиваше в постоянна лека усмивка, прилика с баща й и със самия себе си. Тя му напомняше за сестрите му, защото съвсем очевидно и тя му бе сестра.

— Шидзука, това е Макото — обясни й Генджи на английски. — Макото, дъщеря ми Шидзука.

Шидзука каза на японски:

— Защо говориш на английски?

— Имената ви са японски — отговори Генджи, — така че в моите думи нямаше кой знае колко английски.

— Престани, татко — смъмри го тя. — Твоите шеги невинаги са смешни.

Макото се намеси:

— Баща ти говори на английски, защото е любезен. Аз съм негов гост и английският е основният ми език.

— Не си ли японец? — попита Шидзука на английски. Обяснението на Макото очевидно беше приемливо за нея.

— Във вените ми тече японска кръв, но аз съм роден в Съединените щати и съм живял цял живот там. Това е първото ми пътуване до Япония.

Шидзука го погледна замислено.

— А — възкликна тя, — ти си онзи Макото. Сега те познах. Гледала съм много твои снимки. Ние сме брат и сестра.

Макото погледна Генджи.

Генджи му обясни:

— Вероятно й казвам повече, отколкото е необходимо. Един от класическите грехове на бащата, който глези.

Шидзука продължи:

— Предполагам, че сме полубрат и полусестра. Имаме различни майки. Също сме полусираци. Майките и на двама ни са умрели при раждането.

— Съжалявам за майка ти, Шидзука. Моята още е жива.

— Хейко е още жива? — Шидзука изглеждаше напълно объркана.

Тя се обърна към баща си.

Както и Макото.

— Коя е Хейко? — попита той.

1862 година, Сан Франциско

Джиро и Шоджи стояха до парапета на десния борд на „Витлеемска звезда“ и гледаха отвъд водата към Сан Франциско. Джиро констатира:

— Въпреки че го гледаме отдалече, пак изглежда варварски.

— А как иначе е възможно да изглежда? — попита Шоджи. В интерес на истината това място му напомняше донякъде на родния град на майка му, Кобе, в Западна Япония, с водите на същия океан, които стигаха до самия край на града, и зелените долини, които се виждаха на близко разстояние. Той нямаше да го признае пред приятеля си, разбира се. Имаше обаче и големи различия. Тук сградите бяха построени не само в подножието на хълмовете, но също по и върху тях. Това не би се случило никога в цивилизована държава като Япония, където всички уважаваха планинските върхове като обиталище на боговете. — Земята на варварите прилича на земя на варварите.

Нежен музикален глас се понесе към тях.

— Може би е дошло време да приспособиш мисленето си. — Звукът бе приятен, но забележката беше ясна.

Когато разпознаха гласа й, те казаха:

— Да, госпожо Хейко — още преди да са я видели.

Нейната близост ги хвана неподготвени. Само преди няколко момента те я бяха видели от другата страна на кораба да говори с мистър Старк и с капитана. Въпреки че движенията й бяха много нежни, обмислени и свободни, беше очевидно, че тя може да се движи много бързо и много тихо, когато реши да го прави. Историята на нейното пътуване на коне през планината с мистър Старк, среднощното нападение срещу стражите на предателя Сохаку и безстрашната й свирепост в битката за манастира Мушиндо вече бяха станали легендарни, въпреки че събитията, се случиха едва миналата година.

Хейко им обясни:

— Мистър Старк и госпожа Емили са живели в този град, преди да дойдат в Япония. Да обиждате това място е равносилно да обиждате тях.

— Да, госпожо Хейко. — Те продължиха да се кланят дълбоко, със сведени очи, втренчени в палубата на кораба.

„Ще защитавате госпожа Хейко с живота си — каза владетелят Генджи — и я уважавайте, както уважавате мен.“

Джиро и Шоджи, застанали на четири крака и с глави, притиснати към рогозките в двореца „Спокоен жерав“, отговориха: „Да, господарю Генджи.“

„Отнасяйте се към Матю Старк както към всеки господар на моя служба и помнете, че е мой приятел, докато ни раздели смъртта.“

„Да, господарю.“

„В Америка мистър Старк и госпожа Хейко ще изпълнят нашите планове за укрепване на рода. Внимавайте да не пропуснете да се подчинявате и на двамата без колебание.“

„Да, господарю.“

— Не бяхте ли изпратени, за да ни гарантирате защита? — попита ги Хейко.

— Да, госпожо Хейко.

— И как ще направите това, след като прекарвате толкова много време загледани в земята?

Те погледнаха и видяха Хейко да им се усмихва. Въпреки факта, че те бяха смъмрени, усмивката й бе толкова красива и топла, че двамата мъже почувстваха как духовете им се ободряват.

— Отсега нататък смятайте, че непрекъснато сте на бойното поле, и съответно скъсете поклоните си. Не знаем обичаите в тази страна. Ние трябва да внимаваме да не се поддаваме на крайности.

— Да, госпожо Хейко.

Старк се присъедини към тях на парапета на десния борд.

— А, ето го Джиро, Шоджи, как е, харесва ли ви? Вашият първи американски град.

— Много красиво е, сър — каза Джиро.

— Смятам, че се е разраснал значително, откакто заминах. По-голям само за една година.

— Напомня ми Кобе — рече Шоджи. — Същите хълмове, същият град на океана.

Старк беше впечатлен. Никой от тях не говореше много хубаво английски, но и двамата бяха учили усилено през последната година. Независимо колко дълго бе пребивавал в Япония, той знаеше, че никога няма да може да овладее езика им, както тези мъже бяха научили неговия. Тъй като те бяха самураи, те бяха подходили към изучаването на английския език така, както бяха учили бойни техники, стрелба с лък и ръкопашен бой — като въпрос на живот и смърт.

— Да — Старк се обърна към Шоджи, — виждам приликата сега, когато я посочи. Освен че в Кобе на хълма нямаше сгради.

— А — отговори Шоджи, — много правилно, мистър Старк. Вие сте много наблюдателен.

— Докато научиш езика по-добре, използвай по-кратки думи — посъветва го Хейко, — в противен случай ще изглеждаш претенциозен и ще си срам за всички нас.

— Да, госпожо Хейко.

След час бяха на доковете. Джиро и Шоджи наблюдаваха от палубата как групи китайски кули заедно с други групи американски работници разтоварваха кораба.

Джиро каза:

— Китайците и американците не си приличат много.

— Ние не харесваме нито едните, нито другите — рече Шоджи, — а и те не ни харесват. Разбира се, те не се харесват и едни други.

В думите на Шоджи имаше нещо нелогично. Преди Джиро да има време да обмисли достатъчно добре отговора си, към тях се присъедини прислужницата на Хейко, Сачико. Досега тя беше заета с багажа. Това бе първият й поглед към Сан Франциско.

— А, ами той е повече пустош, отколкото град — отбеляза Сачико. — Мислех, че това е важно морско пристанище.

— Така е — потвърди Шоджи. Той беше забелязал още преди, че Сачико е много красива. Изглеждаше още по-красива сега, когато беше единствената японка, която познаваше тук, на седем хиляди мили от родината, освен госпожа Хейко.

Почти същите мисли вълнуваха и Джиро.

— Изобщо не е като Нагасаки или Йокохама — констатира Сачико. — Очаквах повече сгради, хора, всичко в повече. Америка не е ли много мощна държава?

— Много мощна е — потвърди Джиро — и много голяма. Двайсет пъти по-голяма от Япония. По-голямата част от населението е далече на изток.

— Колкото Китай ли е голяма?

Сачико беше на същата възраст като госпожа Хейко, което означаваше, че е на двайсет. Щеше да се омъжи скоро, въпреки че беше съвсем млада. Джиро се запита какво има наум владетелят Генджи, като ги изпраща тримата тук. Сачико, него самия и Шоджи. Някой трябваше да остане. Освен ако владетелят Генджи не възнамеряваше всички те да останат далече от Япония за дълго.

— По-голяма — отговори Шоджи.

— Наистина? По-голяма от Китай? Колко странно.

Джиро се опитваше да си спомни повече факти за Америка. Трябваше да учи по-старателно. Тъй като бе вероятно да се върнат в Япония, след като помогнат на мистър Старк да създаде предприятието на владетеля Генджи, бе възможно да останат тук по-дълго. В този случай за него ще е добре да направи по-добро впечатление на Сачико, отколкото Шоджи. Какво друго би било по-впечатляващо?

Сачико погледна към подвижното мостче, по което мистър Старк и госпожа Хейко се готвеха да слязат на брега.

— Трябва да тръгвам. По-късно ще ми кажеш повече. — Тя побърза да помогне на госпожа Хейко.

Шоджи отбеляза:

— Виж как госпожа Хейко се обляга на мистър Старк.

— Да. Тя се разболя почти веднага, след като корабът напусна Япония.

— Не ми се вижда да се поправя.

— Сега, когато пристигнахме на местопредназначението, може би тя ще се възползва от медицински грижи. Те трябва да разбират от медицина, нали?

— Да — потвърди Шоджи. — Смятам, че те са се научили от холандците, както и ние.

В пълна тишина те наблюдаваха как Старк, Хейко и Сачико се отдалечават от кораба. Те се движеха бавно през пристанището към очакващия ги файтон.

— Сачико е много чаровна — отбеляза Джиро.

Шоджи го предупреди:

— Внимавай.

— Какво имаш предвид?

— Чувал съм слухове, че е нинджа.

— Аз съм чувал тези слухове за госпожа Хейко, не за Сачико.

— Не бъди глупав — рече Шоджи. — Ако госпожа Хейко е нинджа, тогава няма ли и Сачико да е нинджа?

— Не е задължително това непременно да е така — възрази Джиро.

— Погледни нас — каза Шоджи.

— Какво за нас? Ние със сигурност не сме нинджи.

— Не, не, разбира се, че не. Това, което искам да кажа, е, че владетелят Генджи е самурай, така че и неговите доверени слуги са самураи. Не е ли ситуацията на госпожа Хейко същата?

Те гледаха как тримата се качват във файтона, който отпътува по посока към града.

— Не изглежда агресивна — Джиро говореше малко по-уверено, отколкото се чувстваше.

— Ами госпожа Хейко?

— Не е и затова се съмнявам за тези слухове за нея — рече Джиро. — Помниш ли, господарят Хиде чул някакви мъже да говорят за това. Той ги наказал жестоко и ги изпратил един месец да служат в конюшнята, задето са говорили глупости.

— Ако слуховете не са верни, не е ли редно просто да им се смеем — попита Шоджи — и да се забавляваме с тях?

Джиро се запита дали Шоджи наистина вярва в това или го казва, за да обезкуражи каквито и да било романтични намерения, които той би могъл да има към Сачико, така че да си разчисти пътя. Трудно бе да се каже. Най-добрият изход за всички беше да се върнат навреме в родината.

— Ето, полегни — Старк насочи Хейко към най-близкия файтон. Преди да заминат от Япония, той уреди да бъде построена къща на залесен хълм извън града. В годината, в която отсъстваше, градът стигна до него, въпреки че хълмът продължаваше да е не особено гъсто заселен.

— Не съм инвалид — възпротиви се тя.

— Да, не си. Но сега няма никакви спешни задачи, които трябва да изпълниш, в момента не се водят никакви битки. Трябва да почиваш, докато това е възможно.

— На борда на кораба само почивах.

— Ако си спомням добре, ти също така доста повръща.

Хейко се разсмя.

— Така е, нали?

— Този период отмина.

— Три месеца — отбеляза Хейко. — По обичайното време.

— Когато владетелят Генджи разбере…

— Няма да разбере — прекъсна го Хейко. — Не още.

— Защо да отлагаш? Колкото по-скоро разбере, толкова по-добре.

— Няма смисъл да го занимавам с нещо, без да сме сигурни.

— Да сме сигурни за какво? В твоето положение няма нищо съмнително.

Хейко се усмихна.

— Не можем да бъдем сигурни, че детето ще оцелее. Защо да го занимаваме с нещо, което може да се окаже нищо в крайна сметка?

— Мисля, че той ще иска да знае, Хейко, и мисля, че ще иска да го разбере веднага.

— Ще чакаме, докато детето се роди. Ако му кажем сега, може да не бъде доволен. Може да нареди да го махна.

Старк беше шокиран.

— Би направил подобно нещо? Защо?

— Той е велик владетел — обясни Хейко. — Кой знае какво ще поиска да направиш? Обстоятелствата са необичайни, затова е трудно да се предвиди какви ще бъдат чувствата му. Едно е сигурно — шансовете на детето са по-добри, след като се роди. По-малко вероятно е владетелят да нареди да бъде екзекутирано детето, отколкото да бъде прекъсната бременността.

— Не претендирам да познавам Япония по-добре сега, отколкото преди година — отговори Старк, — но не мога да повярвам, че той е способен на нещо толкова варварско, толкова напълно лишено от основание. — Старк се опитваше да успокои дишането си. — Във всеки случай сега сме в Америка. Дори да го нареди, няма кой да извърши подобно ужасно дело.

— Джиро и Шоджи — подсети го тя.

— Първо аз ще убия тях.

Хейко се усмихна на Старк. Както винаги, това нежно и мило изражение спираше дъха му в гърлото.

— Би ли убил мен, Матю?

Старк остана загледан в нея задълго, без да говори. Когато го направи, гласът му премина в дрезгав шепот, а въпросът му бе с известен отговор.

— А ти би ли убила собственото си дете?

— Бих изпълнила заповедта на моя господар.

— Не мога да повярвам, че той би дал подобна заповед — отново се усъмни Старк. — Не виждам причина за това.

— Не казвам, че ще го направи — рече Хейко. — Може би ще бъде щастлив. Но той е велик владетел. Великите владетели имат причини, които обикновените хора нямат. По-добре е да се избегнат ненужните рискове, нали?

Очите на Старк блуждаеха, той изглеждаше зле.

Хейко изпита голямо съчувствие към него. Ако можеше, би му го обяснила по-добре, но тя самата чувстваше несигурност.

Въпреки че й призна, че я обича, Генджи я изпрати на далечно изгнание. Той, разбира се, не го нарече така. Беше й поверил огромно богатство в злато и й поръча да създаде солидна база на рода в Америка. Беше помолил Матю Старк, доверения си американски приятел, да я защитава и да я напътства в родината си. Но обикновеният факт си оставаше и беше неопровержим: сега ги разделяше един цял океан, и то защото Генджи се беше разпоредил така.

Тя вярваше, че той я обича. Начинът, по който я гледаше, начинът, по който я докосваше, интонацията на гласа му, изражението на лицето му — дори ритъмът на дишането му, когато спеше до нея — всичко това й говореше, че любовта му към нея беше силна колкото и нейната към него, а за нея нямаше нищо по-силно в този живот.

И въпреки това тя се намираше на това чуждо място, а той беше на другия край на света. Защо я беше отпратил? Щеше ли някога да разбере? А когато научеше, че се е родило детето му, какво щеше да направи? Ще се разпореди ли да се върне? Ще заповяда ли детето да бъде убито, както и нея самата?

Хейко положи ръка на все още малката подутина на корема си. Ако детето оцелееше — ако беше момче… Но нямаше смисъл да се отдава на предположения. Засега единственото, което трябваше да прави, бе да чака. Да чака и да се грижи добре за себе си. Времето щеше да отговори на всички въпроси. Времето и Генджи.

Тя затвори очи и се усмихна, не след дълго кротко заспа.

Старк не смееше да помръдне. Хейко се бе облегнала на него и спеше. Беше толкова дребна и нежна, а пътуването бе тежко.

Тя носеше дете.

Направо не му се вярваше. Тя самата приличаше на дете, прекалено млада, за да се изправи пред смъртните опасности на раждането. Новородените, които умираха, бяха толкова, колкото тези, които оцеляваха, и също така често вземаха със себе си и майките си. Към рисковете, които криеше природата, се добавяше и напълно неочакваната заплаха, която според Хейко идваше от Генджи.

Старк усети, че се изчервява от срам. Той я бе попитал защо, но знаеше защо. Поне едната възможност му бе известна. Той не си бе представял никога, че може да се влюби в Хейко, и затова не се бе пазил от това. Беше се притеснявал да не се случи с Емили Гибсън, неговата спътница мисионерка в Япония. Осемнайсетгодишна, тя притежаваше изумителна златна красота, момиче, което разцъфваше като жена. Чарът й беше толкова очевиден, че на Старк не му беше трудно да държи сърцето си затворено за нея. Пътуването му в Япония бе въпрос на живот и смърт. Нямаше място за разсейване с любовни връзки. Той не се бе пазил от Хейко, защото подобна възможност изобщо не му бе минавала през ум. Тя бе японка. Беше гейша. Беше любовница на владетеля Генджи. По ирония на съдбата у него се появиха чувства към нея не само заради красотата, но и заради смелостта й. Въпреки миниатюрната си фигура и очевидната й крехкост в два случая тя бе убила общо двайсет тежковъоръжени самураи със собствените си изящни малки ръце — не с огнестрелно оръжие, а с ръце, нож, меч и летящи остриета, наричани шурикен. По времето, когато той си даде сметка, че възхищението му премина в нещо по-силно, беше твърде късно да отрича.

Той я обичаше.

Дали Хейко се страхуваше от гнева на Генджи, защото знаеше за чувствата на Старк? Да не би той неправилно да подозираше, че тези чувства са били приведени в действие? Ако беше така, щеше ли да я изпрати със Старк и да поиска от него да се грижи за нея?

Нямаше смисъл да се пита. Старк не разбираше като цяло японците, а Генджи го объркваше много повече от останалите. Хейко несъмнено бе права в едно: мотивите на великия владетел бяха винаги комплексни и невъзможни за разбиране. Трябваше да изчака и да види.

Беше ли възможно Генджи да нареди детето да бъде убито, след като се роди? Старк го познаваше като любезен и мил човек, чието поведение и дела твърде много се различаваха от свирепите воини, които той командваше. Ако не беше добре осведомен, никога не би помислил, че той е способен на някакви жестокости. Той обаче беше свидетел на най-шокиращото клане, извършено под командването на Генджи, и бе чул ужасяващи слухове за още по-лоши масови екзекуции. Само преди няколко месеца Генджи поведе хората си, които изклаха цяло село. Повече от сто души — сред които жени, деца и дори пеленачета — бяха брутално избити, а селото — изгорено до основи. Така говореха слуховете, но никой не ги отричаше. Защо бе направено? Никой не знаеше. Беше заповядано и заповедта бе изпълнена. На самураите това им стигаше.

Старк знаеше, че ако Генджи даде заповед, Джиро и Шоджи няма да се поколебаят. Нито Хейко.

Не, това нямаше да се случи. Нямаше да позволи да се случи. Беше се бил редом с двамата самураи, но щеше да ги застреля като бесни животни, преди да е допуснал да сторят нещо на детето на Хейко. Ами Хейко? Ако той просто й отнемеше детето, за да не й позволи да се подчини на заповедите на Генджи, тя щеше да убие себе си, защото не е изпълнила нарежданията му. Трябваше да намери начин да спаси и детето, и Хейко, ако се стигнеше дотам. Как? Той не знаеше.

Почувства как Хейко се е сгушила уютно на гърдите му. Собственото му дишане започна да се забавя като нейното, докато тя спеше.

Преди да дойде детето, щеше да мине половин година. Беше твърде рано да се тревожи, а може би той се тревожеше напразно. Накрая всичко можеше да завърши благополучно.

Беше по-лесно да се надява, отколкото да вярва, а да се надява не беше толкова лесно.

През първия час от раждането Хейко започна да кърви. Лекарят каза:

— Известно количество кръв е съвсем естествено да изтече. Няма причина за притеснение.

На петия час кръвотечението стана обилно, а детето още не се бе показало.

Лекарят се обърна към Старк:

— Не мога да направя нищо да спра кръвта, докато детето не напусне утробата й.

На петнайсетия час Хейко се бореше да остане будна. Чаршафите и кърпите ставаха тъмночервени, щом бъдеха подменени.

Лекарят отбеляза:

— Ако заспи, ще загубим и двамата.

На двайсетия час Хейко направи последния напън, който изведи детето й на бял свят, и изгуби съзнание. Бебето, здраво и силно, започна да реве с мощните си нови дробове.

Докторът обеща:

— Ще се опитам да я спася, мистър Старк, но трябва да проявите разбиране, че тя е дребна жена, а загуби много кръв.

— Тя има куража на десетима мъже — отговори Старк.

— Да, сър, без съмнение — съгласи се лекарят. — Но този десеторен кураж се съдържа в едно малко човешко тяло.

— Ще го нарека Макото — каза Хейко. Тя лежеше в леглото, момченцето бе завито в пелени и тя го държеше. Беше дарила владетеля Генджи със син и наследник. Неговата заповед да се върнат в Япония щеше да се получи, щом разбереше. — Макото означава истина.

Хейко си представи зелената растителност в Япония в момента, когато преминаваше в оранжево и с това сигнализираше за приближаващото начало на зимата. Тя винаги бе обичала есента, никога не бе изпитвала меланхолия заради падащите листа и изсъхването на летните цветя. След всяка зима пролетта отново се раждаше.

— Макото е добро име — съгласи се Старк. За да не я тревожи, той се бореше мъжки с напиращите сълзи.

„Спрях кървенето — бе му казал лекарят, — но само защото й бе останало да загуби съвсем малко кръв. Ще започне отново. Съжалявам, мистър Старк.“

— Прилича много на владетеля Генджи, нали? — попита Хейко.

— Красив е — отвърна Старк — като майка си.

Хейко се усмихна. Въпреки че бе много слаба и бе восъчнобледа заради загубата на кръв, усмивката й бе сияйна като зората.

— Ласкател — промълви тя. После веждите й се извиха от безпокойство и тя махна пелената от лицето на Макото. — Така е, нали? Не прилича много на мен, нали?

— Защо се мръщиш? — попита я Старк. — Той би бил щастлив да прилича на теб. Това ще го направи по-красив от тези герои на кабуки, които вие, жените, обичате толкова много.

— Той няма да е герой на кабуки — възрази Хейко. — Той ще е следващият велик владетел на Акаока. За него ще е много по-добре да прилича на баща си. Официалната му майка най-вероятно ще го обича.

— Майката на момчето си е майка на момчето — каза Старк. — Какво общо има „официалната“ с това?

— Аз не съм от благороден произход — обясни Хейко. Тя опря лицето си в неговата мека и пухкава малка бузка. Той продължаваше да спи блажено. — Владетелят Генджи трябва да има жена с благороден произход за съпруга. Тя ще бъде майка на Макото. — Тя видя изражението на лицето на Старк и каза: — Не се натъжавай толкова. Ще го виждам достатъчно често. Владетелят Генджи ще построи отделен дом за мен. Може да ме издигне до наложница. А ако не, това не е от особено значение. Моят син е негов наследник.

След час кръвта отново започна да тече. Хейко каза:

— Умирам.

— Не — възрази Старк. — Не.

— Донеси Макото.

Сачико донесе спящото бебе до леглото на Хейко и й го подаде. Хейко поклати глава.

— Дръж го ти, Сачико. Не позволявай да почувства болката от смъртта. Дръж го и се грижи за него, докато владетелят Генджи не нареди да се върне в родината си.

Сачико се опита да отговори, но не успя. Притиснала бебето към гърдите си, тя бавно се отпусна на колене и заплака неудържимо.

Хейко се обърна към Старк:

— Ние не се страхуваме от смъртта. Ние с теб сме били нейни пратеници много пъти, за да се страхуваме от нея.

— Не — отсече Старк.

Хейко протегна ръка към него.

— Помогни ми да се изправя. Искам да видя Япония.

Хейко се бе отпуснала върху Старк на седалката на файтона. Спряха на върха на възвишение, което гледаше на запад към Тихия океан.

Въпреки че утринта бе ясна, Хейко каза:

— Мъгла. Винаги съм обичала мъглата. Когато я гледам, почти мога да повярвам, че най-невъзможните мечти се сбъдват.

— Хейко — изрече името й Старк.

Ала тя вече си бе отишла.

Когато Старк се прибра пеш у дома, имаше чувството, че е мъртъв.

После отиде в стаята на Хейко и видя Сачико още да седи на пода, да ридае, притиснала бебето към себе си. Той прегърна и двамата.

Бебето се събуди и не след дълго и тримата бяха облени в сълзи.

1882 година, замъкът „Облак врабчета“

Макото беше така вцепенен от разкритието на Генджи, че едва забеляза как Генджи — тоест баща му — се извини и излезе от стаята. Не само баща му не беше мъжът, с когото бе израсъл, мислейки, че това е баща му, но и майка му не беше жената, която бе наричал така през целия си живот. Вниманието му се насочи към настоящето едва когато се озова ръка за ръка с малката си полусестра. Те се изкачваха по тясна стълба.

— Къде отиваме?

— Да се срещнем с госпожа Шидзука — отвърна тя.

— Мислех, че ти си госпожа Шидзука.

— Имам предвид първата госпожа Шидзука. На която съм кръстена. Изглежда, ти не знаеш нищо нито за себе си, нито за семейството си. Това означа, че трябва да започнеш от началото.

— Има ли начало? — попита Макото. — Ако има, ще бъда много доволен. — Поредицата от лъжи като че ли вървеше по спирала безкрайно назад във времето.

— Винаги има начало — отбеляза сестра му. — Без начало как може да има край? Разбира се, двете са временни.

— Временни? Как може нещо в миналото да е временно? То е свършило, с него е приключено.

— Само защото има начало и край, не означава, че нещо наистина е свършило и с него е приключено — обясни Шидзука. — Не са ли те научили на това в Америка.

1308 година, абатство Мушиндо

Бяха минали шестнайсет години, откакто госпожа Новаки дойде в абатството със своето увредено дете. Често през тези години преподобната абатиса Суку разсъждаваше върху събитията, които бяха довели до изгнанието. Тя често получаваше вдъхновение за това от крясъците и стоновете, които идваха откъм килията на Шидзука по всяко време на деня и нощта. Въпреки че беше освободена заради ранга си от черната работа в абатството, абатисата лично понякога се заемаше с почистването и храненето на лудото момиче. Способността й да докосва мъртвото тяло, без да се колебае, и да издържа на най-отвратителните гледки и миризми, без да показва отвращение, й бяха спечелили възхищението на другите обитателки на абатството. Всички бяха съгласни, че абатисата е истински образец на пътя на съчувствието на Буда.

Поведението на Шидзука не се промени в продължение на шестнайсет години и през тези шестнайсет години вниманието на абатисата към нея продължаваше да е все така неизменно любезно. Въпреки че нестабилността и непредсказуемостта бяха универсални закони, абатисата бе стигнала до прозрението, че три неща ще бъдат постоянни: лудостта на Шидзука, непонятните кошмари, които тревожеха абатисата след пристигането на Шидзука, и собственото й посвещаване на молитвите, което бе за цял живот.

После една сутрин тя се събуди необичайно свежа и си даде сметка, че е прекарала нощта без нито един кошмар. Все още размишляваше върху това благословено явление, когато дойдоха две монахини, останали без дъх, бързайки да стигнат до нея.

— Преподобна абатисо!

— Да?

— Шидзука е будна, преподобна абатисо.

Тя веднага разбра какво имаха предвид монахините. От това крило на абатството не се чуваше плачът на луд човек. Шидзука мълчеше само когато спеше, а дори и тогава невинаги бе тиха. Тя никога обаче не мълчеше, когато беше будна.

Абатисата затвори очи. Тя каза тиха молитва, с която изрази благодарността си за възможността Шидзука да се освободи от лудостта. Тъкмо се готвеше да се изправи, когато се сети за едно поразително съвпадение. Шидзука бе млъкнала същия ден, когато тя самата бе осъзнала освобождението си от кошмарите. Имаше ли връзка между двете явления и ако беше така, можеше ли тази връзка да е зловеща? Тя затвори очи и започна да реди втора молитва, с която умоляваше да получи по-голяма защита от божествата пазители, ако лудостта приеме по-тиха, но по-лоша форма. После отиде с монахините в килията на Шидзука.

Момичето седеше на пода и мирно наблюдаваше тяхното влизане. Никога преди абатисата не бе виждала очите на Шидзука така ясно фокусирани, а поведението й — като на нормален човек.

— Добро утро, Шидзука — поздрави абатисата.

Шидзука не отговори, а продължаваше да гледа абатисата спокойно и с интерес. Абатисата поведе момичето към банята, почисти го и го облече в чисти дрехи. Възстановяването трая толкова дълго, колкото и кървенето, после тя отново изпадна в предишното си хаотично състояние.

Следващия месец, когато кръвта й потече за втори път, тя успя да запази нормалното си състояние по-дълго. През третия месец връзката й с реалността беше по-твърда. Отначало все още се налагаше облеклото й да се сменя и да я къпят няколко пъти дневно, тъй като тя не разбра веднага необходимостта от посещаването на тоалетната. За по-малко от седмица обаче тя се научи. През есента всеки новодошъл би приел Шидзука за една от монахините, само че тя бе по-млада от останалите, буквално безмълвна и отдадена повече на наблюдението, отколкото на обичайната дневна работа на обитателите. Тя премина от шумна лудост към тихо състояние на полуразум. Вече не крещеше и не плачеше, не се свиваше на кълбо от безпричинен страх, въпреки че понякога се отнасяше както преди и ставаше прекалено спокойна, с почти затворени очи, сякаш беше някъде другаде. Понякога като че ли разбираше какво й се казва, понякога — не. Не приличаше много на другите, въпреки че се бе подобрила в значителна степен. Понякога нощем абатисата я наглеждаше и я откриваше седнала в леглото, с отворени очи, вгледани в нищото.

Очевидната връзка между новопоявилия се здрав разум у Шидзука и началото на менструацията безпокоеше абатисата. Тя не беше сигурна дали това беше уместно притеснение или се бе породило само защото според древното суеверие кръвта на жената и вещерството бяха дълбоко свързани.

По това време наближаваше редовната годишна есенна визита на госпожа Кийоми. Вдовица на великия владетел на Акаока и майка на настоящия, тя беше един от двамата главни закрилници и спомоществователи на абатството Мушиндо. Другият, владетелят Бандан, управник на Кагами, никога не правеше посещения. Преподобната абатиса Суку този път очакваше с голямо нетърпение госпожа Кийоми. Тя щеше да стане свидетел на чудодейния лек, дело на безкрайното съчувствие на Буда, на шестнайсетте години непрекъснати молитви и нейната щедра помощ отвън.

Ала когато тя стигна до вратата на абатството, за да поздрави посетителите от провинция Акаока, тя изпита разочарование, защото не видя благородната закрилница. Владетелят Хиронобу, нейният син, бе пътувал без нея.

— В интерес на истината, дойдох вместо нея — съобщи той. — Съжалявам, че ще трябва да ви го съобщя, но майка ми е смъртно болна. Лекарите казват, че тя няма да изкара зимата. Дойдох само защото тя настояваше. Ще лагерувам през нощта извън стените на абатството и на сутринта ще поема обратно към дома.

— Ще рецитираме сутри за нея — обеща абатисата.

Тъгата й беше много дълбока. Съдбата се бе намесила безмилостно жестоко в този момент. Госпожа Кийоми никога нямаше да се радва на плодовете на своята доброжелателност към Шидзука. Тя щеше да научи за това в писмо, което абатисата щеше да изпрати по сина й. Но нямаше да изпита радостта лично да види чудодейното възстановяване.

После му обясни:

— Правилата на абатството не позволяват в него да влизат мъже при каквито и да било обстоятелства. Моля, почакайте тук. Нека пием чай на портата — вие отвън, аз — отвътре.

Една от старшите монахини се приведе към нея. Тя заговори тихо, за да не бъде чута от когото и да било от самураите.

— Разумно ли е това, преподобна абатисо? Свещената порта защитава Мушиндо от посещенията на злото. Да се сложи навес под нея, да се застане по средата, означава да се отрече съществуването й. Демоните веднага ще забележат тази уязвима точка.

— Навесът е малък — възрази абатисата, — а церемонията ще е кратка.

Тя изпитваше голяма мъка заради болестта на госпожа Кийоми и голяма радост от възстановяването на Шидзука. В сърцето й тези емоции съществуваха в невъзможна едновременност. Морето не може да бъде едновременно в прилив и в отлив. Именно това объркване я накара да настоява за поканата си. В противен случай щеше да съжалява за грешката до края на живота си.

Монахините от едната страна и самураите от другата издигнаха навеса, сервираха чая и зачакаха. Лицата им издаваха безпокойството им. Те всички вярваха в онова, което възрастната монахиня бе прошепнала. Само преподобната абатиса Суку и владетелят Хиронобу се чувстваха удобно на местата си. Те си спомняха за миналото, което на него му се струваше доста по-отдавна, отколкото на нея, тъй като той бе значително по-младият от двамата. Когато Суку бе назначена за абатиса на храма, Хиронобу бе на осем години.

— Помня как стоях на тази скала — разказваше Хиронобу — и Го ми се караше, защото съм се превръщал в удобна цел за убийците. Не мисля, че помните Го, моя телохранител. Той дойде с майка ми и с мен само веднъж и мисля, че не се срещнахте с него.

— Вие сте младо момче — отбеляза абатисата. Тя погледна настрани и потъна в спомените си. — Но вече сте спечелил две големи победи. Госпожа Кийоми беше много горда с вас.

— Помня… Е, дали помня случилото се, или помня нещо, което е плод на въображението ми? — Хиронобу се разсмя. — Ние сме толкова ненадеждни свидетели на собствения си живот.

Абатисата се обърна към Хиронобу, за да му отговори. Движението на ръката му, която държеше чашата, спря на средата на пътя към устата му и замръзна там. Той гледаше през рамото й към предния двор на храма.

Очите му засияха.

Внезапно появило се напрежение в мускулите на челюстта му стегна изражението му.

Стиснатите му зъби се показваха зад леко разделените устни.

Той вдиша дълбоко.

Въздухът остана в дробовете му, сякаш щеше да се гмурка в дълбоки води.

Абатисата се обърна. Тя видя към тях да се приближава Шидзука. Отново се обърна към Хиронобу, който оставаше все така вцепенен. Когато отново насочи вниманието си към Шидзука, тя чу Хиронобу да изпуска дълга въздишка на изумление. Тогава най-сетне погледна Шидзука с очите на Хиронобу.

Облечена в безличната дреха на монахиня, една млада жена се движеше със свръхестествена грация. Вътре в качулката се виждаше бледо лице, но живо, все едно излъчваше лунна светлина. Ръцете, които се показваха от края на ръкавите, малки, с дълги, конусовидни, женствени пръсти, които приличаха доста на тези на изящните изображения на Състрадателния. Очите, прекалено големи, за да бъдат наречени красиви, бяха обаче твърде поразителни, за да бъдат наречени другояче. Носът й бе идеално оформен, но достатъчно малък, за да не изпъква на лицето й натрапчиво. Устата й, малка и с плътни устни, бе разположена над брадичка, която идеално завършваше овала на лицето й.

След като я видя по този начин за пръв път, абатисата бе твърде вцепенена, за да реагира толкова бързо, колкото се налагаше. Преди да е успяла да заговори, преди да е успяла да нареди на някоя монахиня да отведе момичето, Шидзука вече стоеше до навеса. Тя погледна Хиронобу и лицето й се озари, сякаш го познаваше.

Шидзука се усмихна и каза:

— Аната. — Ти.

Монахините и самураите зяпнаха от изумление. Това бе първата дума, която Шидзука бе произнасяла някога, но не само това бе причина за учудването им. „Аната“ беше твърде фамилиарен начин, по който една монахиня или изобщо жена можеше да се обърне към мъж, когото виждаше за пръв път, а още по-малко — владетел. Още по-лошо, тя го произнесе нежно, с удължени гласни и малко женствено глезено, маниер, който напомняше използването на думата в спалнята, където при някои обстоятелства една обикновена дума беше израз на върховна интимност.

— Шидзука — окопити се абатисата. Тя стана и направи всичко възможно да остане между двамата. — Веднага се върни в храма. — Без да им бъде наредено, две монахини се притекоха на помощ, като всяка хвана под мишница от двете страни момичето и веднага я отведоха. — Съжалявам, господарю. Момичето не е добре. Не знае какво говори.

— Шидзука — рече Хиронобу. — Какво е Шидзука? — Той продължаваше да гледа след нея, докато тя не влезе в храма и не се изгуби от поглед.

— Тя е луда, господарю. Тук е дошла в детството си, винаги ще бъде тук и тук ще умре.

— Когато бях момче, при всяко посещение с майка ми търсех начин да я видя. Чуваха се страхотни слухове. Някои хора дори твърдяха, че тя не е човешко същество или поне не изцяло. С моите приятели гадаехме каква е козината й. На язовец, на мечка или на лисица.

Абатисата отговори:

— Можеше и да е отчасти язовец или лисица. Не можеше да говори членоразделно, нито да се грижи за себе си, нито дори да се справя с най-основните изисквания на чистотата. Имаше дни, в които толкова побесняваше, че се налагаше да бъде изолирана. После трябваше да я почистваме, защото тя се цапаше много.

— Каква тъжна участ — отбеляза Хиронобу.

Преподобната абатиса Суку се надяваше, че обезкуражителните й думи са били достатъчно обезкуражаващи. Ала не беше така.

Хиронобу си тръгна рано на следващата утрин, както каза, че ще направи. Писмото му до абатисата, с което той я информираше за смъртта на майка си, обаче бе последвано от самия Хиронобу. Извинението за връщането му беше прахът на госпожа Кийоми, който носеше със себе си.

— Помолих прахът й да бъде пазен в храма на Мушиндо за сто дни — обясни той. — След този период на блаженство той ще бъдат върнат в колумбария на „Облак врабчета“.

Той се поклони и положи урната на масата пред себе си. Както преди, те се срещнаха на открито. Този път обаче навесът, под който седяха, беше издигнат напълно извън стените на абатството, далече от портата или друго място, което би позволило да се оглежда дворът.

— Ще бъде сторено, господарю — обеща абатисата, която прие урната с дълбок поклон. — Ще рецитираме сутри без прекъсване в продължение на сто дни. Вашата света майка обаче няма нужда от подобна помощ, за да й бъде осигурено най-благоприятно прераждане. Собствените й добри дела приживе са гаранция за това.

— Благодаря ви, преподобна абатисо.

— Когато минат сто дни, аз лично ще ви предам урната. — Абатисата не бе напускала храма за повече от няколко часа след назначаването й. Нежеланието й да се връща в заобикалящия я свят обаче беше по-малко от страха от завръщането на Хиронобу. Колкото по-често беше той около Мушиндо, толкова по-голяма бе опасността двамата с Шидзука отново да се срещнат някак си. Първата среща, която трая много кратко, й се стори плашещо зловеща.

— Благодаря ви за тази любезност, преподобна абатисо. Но няма да е необходимо да извършвате подобно трудно пътуване. Ще остана тук, докато изминат стоте дни.

— Господарю?

Хиронобу направи неопределен жест към заобикалящата го гора.

— По време на последното ми посещение изпитах неочаквано удоволствие да бъда в тази девствена пустош. Със сигурност трябва да е по-близо до това, което боговете са създали, отколкото подрязаните и пленителни горички на юг. Затова реших да построя малък дом и да се оттегля на идиличен пасторален живот.

Абатисата се опита да възрази:

— Винаги съм знаела, че планинските гори на Шикоку са сред най-дивите в околността. Не са ли поглъщали те цели армии на завоеватели? Могат ли тези малки хълмове и редки гори наистина да се сравняват?

Тя говореше със спокойствие, което издаваше липсата на самообладание. Не боровете, планинският поток или гледката към долината бяха привлекли интереса на Хиронобу. Очите му не поглеждаха периодично към портата, докато разговаряха. Той не погледна натам нито веднъж. Това можеше да стане само ако той непрекъснато мислеше как да го избегне перфектно. За абатисата това само по себе си беше доказателство за истинските му желания.

— Девствеността на Шикоку е преувеличена от хорските приказки — настоя Хиронобу.

— Ами вашето владение? Няма ли враговете ви да ви причинят неприятности при такова дълго отсъствие?

— Не и след като Го носи отговорността. Никой няма да посмее.

— А самият Го?

— Той ме защитава и ръководи като втори баща от най-ранно детство. Ако не мога да вярвам на него, не мога да вярвам на слънцето и на луната, че ще останат на небето или че земята ще е под краката ми.

— Често земетресения разтърсват земите ни — продължи абатисата. — Може би от това трябва да се извади поука.

Хиронобу се разсмя.

— Очевидно аз не съм поет. Моите представи очевидно не съответстват много на изразителността ми.

Тъй като Хиронобу нямаше да си тръгне, абатисата направи единственото, на което бе способна. Тя нареди на монахините непрекъснато да пазят портата на храма и коридора, който водеше към килията на Шидзука. Шидзука никога не бе оставяна сама. През нощта тя бе заключвана в килията.

Дните минаваха без инцидент, както и седмиците. Звукът от повтарянето на сутрите не секваше. Абатисата започна да мисли, че подозренията й са били прекомерни.

Тя се срещаше с Хиронобу веднъж седмично извън стените на храма. Разговаряха само за госпожа Кийоми. Хиронобу изглеждаше доста спокоен. Може би тези гори бяха по-близо до съзиданието, отколкото другите в по-населените части на областта. Може би благословията на боговете щеше да защити всички тях.

Една нощ тя се събуди и откри, че вече е седнала в леглото. Вледеняваща студена пот бе намокрила дрехите й. Тялото й изгаряше от температура. Нямаше спомен за кошмар, само чувството за ужас, което не я напускаше. Тя стана бързо и без да сменя дрехите си, изтича в килията на Шидзука. Студената есенна нощ проникваше през кимоното й и треперещата й плът до мозъка на костите й.

Монахинята, която беше на пост пред килията, седеше в поза лотос. Главата й обаче бе отметната на една страна и леко похъркване показваше колко дълбоко е заспала.

Вратата на килията бе широко отворена.

Шидзука не беше вътре.

Абатисата изтича навън от храма през двора, извън портата и отиде право до къщата, построена от Хиронобу в най-гъстата част на гората между абатството Мушиндо и зимния поток, който през този сезон представляваше само водопад от заоблени камъни.

Хиронобу не беше там. Нито Шидзука. Нямаше ги и самураите на владетеля.

Абатисата се огледа във всички посоки. Не видя следи, нито признаци, че някой е минал скоро оттук. Изпълнена с отчаяние, тя отметна глава назад и отправи взор към небето.

Бледите лъчи на новата луна хвърляха свръхестествени отблясъци към нея.

Абатисата не говореше. Навсякъде около себе си чуваше множество гласове.

— Тя ще умре — ридаеше някой. — Тогава какво ще стане с нас?

— Ще продължим по пътя на Буда.

— Какво говориш? Без преподобната абатиса Суку няма никакъв път. Владетелят Хиронобу и владетелят Бандан ще ни изоставят.

— Тя е права. Манастирът е далече от техните владения. Те проявяват интерес към това отдалечено място само заради преподобната абатиса.

Припомни си, че е гледала в нощта. Отвори очи. Беше в собствената си стая, а монахините се бяха струпали около леглото й. Повечето от тях бяха облени в сълзи.

— Преподобна абатисо!

— Шидзука — промълви абатисата.

— Среднощ е, преподобна абатисо. Тя е в килията си.

— Покажете ми. — Тя се опита да стане и установи, че й трябваше повече сила, отколкото имаше. Две монахини на практика я занесоха от стаята й до килията на Шидзука. Монахинята, която спеше, беше будна.

— Да видя.

Монахините я привдигнаха до малкото прозорче за наблюдение отвън. Шидзука спеше на една страна, обърната към стената.

— Кой ме доведе в стаята ми?

— Преподобна абатисо?

— От гората. Кой ме върна в храма?

Монахините се спогледаха.

— Преподобна абатисо, чухме, че плачете в стаята си, и затова дойдохме. Имахте температура, бяхте почти в безсъзнание и спяхте и не бихте могла да отидете където и да било. Седяхме при вас в продължение на часове.

В това имаше някаква уловка. Уловка, мъчение и измама. Монахините бяха невинни. Те не бяха част от това. Просто бяха заблудени. Хиронобу беше омагьосан. Шидзука използваше новооткритите си тъмни сили, за да избяга от това свято място и да навреди на света. Абатисата не можеше да бъде измамена. Тя бе в гората. Не си го бе въобразила. Под магията на Шидзука Хиронобу я бе пренесъл обратно в стаята й. Прикрити от невидимостта на вещицата, не ги бе видял никой. Ето защо, когато абатисата отиде в лагера на Хиронобу, не видя нито Шидзука, нито Хиронобу. Бяха скрити от магията.

— Тя умря — чу да казва една монахиня.

— Не, отново припадна — възрази друга.

— Това чума ли е?

— Няма признаци за това. Мисля, че е мозъчна треска. Братовчед ми имаше. Полудя и така и не се възстанови.

Абатисата не виждаше нищо. Тя съсредоточи вниманието си върху чуването. Слушаше звука на далечно ридаене, което утихна и настъпи тишина. Продължаваше да слуша още дълго, дълго време, но не чуваше нищо повече от ударите на сърцето си.

По-късно същата нощ — или тази нощ бе преминала и бе настъпила друга? — абатисата се събуди. Вместо първоначално изпитвания гняв тя усещаше огромно спокойствие. Решението бе дошло при нея, без да го иска. Имаше два начина да гарантира, че Шидзука няма да избяга. Първият бе да я убие. Абатисата не можеше да направи това. Всички последователи на Състрадателния се бяха заклели никога да не отнемат живот — на човек или животно. Трябваше да следва друг път.

Тя се измъкна от стаята си. Не можеше да отиде в залата за медитация, тъй като там все още четяха сутри за госпожа Кийоми. Отиде в кухнята и седна в поза лотос. Седя и медитира, докато първата бледа светлина не даде знак, че часът на заека преминава в часа на дракона, после стана и отиде в килията на Шидзука. От кухнята тя взе със себе си дълъг нож, който използваше за рязане на зеленчуци.

Абатисата щеше да спаси Шидзука от проклятието. Щеше да отнеме красотата й, защото без нея Хиронобу нямаше да я иска — нито той, нито някой друг мъж. Шидзука щеше да остане в абатството, на което принадлежеше. Абатисата щеше да отреже езика на Шидзука, защото тя бе започнала да говори, а от устата на вещица можеха да се чуят само лъжи. Шидзука щеше да остане няма, както трябваше да бъде. Абатисата щеше да я ослепи, защото зрението й носеше само халюцинации. Сляпа, тя щеше да се върне към предишната си агония, но вече нямаше да кривне от пътя. Абатисата щеше да се грижи за Шидзука както винаги, търпеливо и състрадателно до края на дните си.

Така трябваше да стане. Сърцето на абатисата беше силно без съмнение, както и ръката, която държеше ножа.

— Преподобна абатисо.

Монахинята, която пазеше пред вратата на килията на Шидзука, я погледна, изпълнена със страх, когато тя се приближи. Очите на монахинята играеха между лицето на абатисата и ножа в ръката й. Тя се изправи.

— Преподобна абатисо — обърна се тя отново към нея.

Абатисата не отговори. Тя мина край монахинята, отвори вратата и влезе в килията. Отиде в тъмното до леглото на спящото момиче, коленичи и отметна завивката.

Шидзука бе вече будна. Погледна абатисата и произнесе втората дума в живота си.

— Майко — промълви Шидзука.

Абатисата отстъпи назад. Усети как някакви ръце я хващат. Чу възклицания. Ножът падна от ръката й.

Намираха се пред портата на абатството Мушиндо. Всички монахини бяха там. Както и владетелят Хиронобу, Шидзука и много самураи, яхнали превъзходни бойни коне. Преподобната абатиса седеше и слушаше разговора. Там ли беше или имаше видение? Не беше сигурна. Затова мълчеше и слушаше.

— Добре, че бяхте там, за да предотвратите трагедията — каза една монахиня.

— Благодарен съм, че бях — отговори Хиронобу.

— Толкова много неща се случиха за сто дни — продължи монахинята. — Толкова много радост, толкова много печал. Но това не важи ли за всяка стъпка от Пътя на Буда?

— Радвам се, че беше достатъчно добре, за да присъства на сватбата — обади се друга монахиня. — Изглежда й харесва.

— Питам се дали отново ще върне говора си — каза друга.

— Колко тъжно — отбеляза първата монахиня, — че тя го загуби, когато вие го възвърнахте, госпожо Шидзука.

— Да — съгласи се Шидзука. — Наистина е много тъжно.

Монахиня вдигна кутия, обвита в бял плат, и я подаде на Хиронобу.

— Нека госпожа Кийоми завинаги почива в покоя на Състрадателния — пожела тя.

Групата се подготви за тръгване. Хиронобу помогна на Шидзука да се качи на седлото на коня, преди да яхне своя. Монахинята каза:

— Нека бъдете благословени със здраве и благоденствие и с всички съкровища на семейния живот, господарю, господарке. — Всички монахини се поклониха.

Абатисата се изправи на крака. Тя заговори:

— Нека вие и вашата кръв бъдете прокълнати навеки с красота и надареност.

— Преподобна абатисо!

Хиронобу се обърна към Шидзука.

— Мъчно ми е за нея. Ако мога, ще направя всичко възможно да й осигуря грижи.

— Нейното проклятие… — започна Шидзука.

— Тя е луда — прекъсна я Хиронобу. — Красотата и надареността са благословия, а не проклятие.

Шидзука не каза нищо. Тя погледна абатисата и очите им се срещнаха. Никой не гледаше след тях, когато пътниците потеглиха. Хиронобу може и да беше невеж, но абатисата знаеше, че Шидзука разбра истината, защото тя бе причинила страдание и на двете.

Красотата и надареността бяха проклятие.

Абатисата вече не знаеше дали е стара жена или мома, мечтателка или лунатичка, дали всяко от тези определения имаше някакво значение. Въпроси без отговори изпиваха енергията й нощем и денем. Тя никога повече не проговори.

На следващата пролет умря в съня си. Преподобната абатиса Суку, която беше най-красивата дъщеря на владетеля Бандан, госпожа Новаки, дори не навърши трийсет и две години.

1882 година, имението на Генджи на река Тама, извън Токио

Докато чакаше да го приемат, Цуда разсъждаваше върху огромните промени, които се извършиха за толкова кратко време. Дори този град беше пример за това. Когато беше млад мъж, това беше Йедо, столицата на рода на шогуна Токугава, който управляваше Япония в продължение на два века и половина. Тогава изглеждаше, че те ще управляват вечно. Сега Токугава не само ги нямаше, но и цялата древна администрация на шогуна и самият Йедо бяха заменени от Токио. Това беше повече от промяна на името. Токио беше новата столица на императорското семейство, което беше живяло в Киото в продължение на хилядолетие. Император Муцухито беше първият, който управляваше от Токио, и първият, който управляваше реално отнякъде от шестстотин години насам.

Собственият живот на Цуда беше пример за голямата промяна в по-малък, индивидуален мащаб. Той бе роден като селянин в далечната провинция Акаока. Талантът му да строи сгради с приятен вид привлече вниманието на великия владетел на провинцията, владетеля Генджи, и той получи важна поръчка — да изгради християнски храм. Другият талант на Цуда, да разполага конструкциите си на удачни места, беше доказателство за сериозната му, дори религиозно обречена практика на фън шуй. Именно връзката между тези две негови качества го издигнаха на сегашното му положение като помощник, съветник и делови партньор на бившия му господар. При определянето на местоположението на храма, който щеше да построи, Цуда откри мистериозен сандък, украсен с груби, варварски изображения на сини планини и червен дракон, който съдържаше ръкописи с още по-мистериозен характер. Той все още не знаеше какво бе значението на тези свитъци, въпреки че общо се смяташе, че това е легендарното, пророческо, магическо, отдавна загубено съчинение „Есенен мост“. Каквото и да беше, откритието промени живота му.

Влезе една прислужница и съобщи:

— Мистър Старк ще ви приеме сега, господин Цуда.

Макото Старк седеше в градината до композиция от скали и камъни. Цуда очакваше да бъде приет по-официално, тъй като това беше първата му среща. Често се споменаваше, че американците обичат непосредствеността и небрежността. Това очевидно беше вярно. Като успя да скрие неодобрението от лицето си, Цуда се поклони.

— Мистър Старк, за мен е удоволствие най-сетне да се срещна с вас.

— Благодаря ви, господин Цуда.

Макото протегна ръка. След кратко колебание Цуда я пое и я разтърси енергично.

— Баща ви, старият мистър Старк, често говореше за вас. Имам чувството, че ви познавам, макар и не лично.

— Тогава предимството е на ваша страна. Колкото повече научавам за себе си, толкова по-малко знам.

Той го каза, сякаш това го безпокоеше. Това накара Цуда да се въздържи да отговори с обичайните думи за освобождаващата природа на медитативната практика в Мушиндо. Не мислеше, че Макото говори за медитация.

— Така ли е? — успя да изговори Цуда, което беше още по-формален израз, приложим на практика при всяка ситуация и означаващ според случая: Да, Не, Може би, Съгласен съм, Не съм съгласен, Не знам за какво говорите, Приемете съчувствието ми, Моля, продължете, Моля, спрете… Тонът беше важен за определяне на значението; но тъй като не беше сигурен какво има предвид Макото, Цуда го каза толкова неясно, на колкото бе способен, за да прикрие собствената си позиция, каквато всъщност нямаше. Инстинктивно той се страхуваше, че Макото ще измести разговора в по-опасна плоскост. Надяваше се младият мъж да не се държи като американец, ако го направеше — това също беше твърде конкретно и прекалено неясно. Надеждата бе незабавно разклатена.

— Господин Цуда, доколко добре познавате родителите ми?

— С мистър Старк сме партньори — главно внос, износ и банкова дейност — близо петнайсет години. Срещаме се веднъж годишно, през последните години обикновено в Хонолулу. Удобно място за всеки от нас. Никога не съм имал честта да се срещна с мисис Старк.

— А преди да стане мисис Старк?

Цуда започваше да съжалява, че се е срещнал с Макото. Той отговори:

— Не се познавам нито с мистър Старк, нито с владетеля Генджи по светска линия. Затова не съм имал случай да се запозная с бъдещата мисис Старк.

— Разбирам. — Макото забеляза неудобството на Цуда и прие, че е заради мястото на срещата. — О, извинете ме, господин Цуда, нека да влезем. Забравих, че никой не се наслаждава колкото мен да стои в градината.

Вътрешността на двореца беше почти изцяло западна по конструкция и обзавеждане. Макото още не го беше видял вътре изцяло — беше гост тук от два дни и дворецът бе празен, — но доколкото знаеше, имаше само едно малко крило в традиционен японски стил. То говореше нещо за Генджи, който прекарваше по-голямата част от времето си в тази част на двореца.

Цуда прие уиски вместо саке, въпреки че беше доста рано за това. Беше развил вкус към западните спиртни напитки.

Доста рязко Макото попита:

— Познавахте ли Хейко?

— Хейко? Имате предвид прочутата гейша? Познавах я. По онова време всички я познаваха.

— Никога ли не сте бил неин покровител?

— Аз? — Цуда се разсмя. Уискито го развеселяваше доста бързо. — Дори ако аз можех да си позволя това — което не бих могъл, дори да продам всичко, което имам, и да открадна всичко, което принадлежи на всички мои познати — жена с нейната възвишеност никога не би паднала толкова ниско да забавлява човек като мен. Не, само владетелите се радваха на тази привилегия.

— Включително владетелят Генджи?

— Да. Те бяха любовници. Това не беше тайна. Тяхната романтична връзка беше като приключенска книга. Не се съмнявам, че един ден ще има пиеса кабуки за това.

— Цуда, какво правиш тук?

Владетелят Саемон застана на прага. Прислужницата, която го водеше, падна на колене, за да го изчака. Саемон беше облечен, какъвто беше обичаят напоследък, в костюм с елегантна английска кройка. Косата му беше късо подстригана, близо до стила, предпочитан напоследък от императора. Нямаше брада, но я компенсираше с пищни бисмарковски мустаци.

— Господарю Саемон — Цуда стана на крака и се поклони. — Тук съм като гост на мистър Старк.

— Мистър Старк?

— Мистър Макото Старк — уточни Цуда, — най-големият син на мистър Старк. Той е на посещение при владетеля Генджи.

— А — Саемон пристъпи в стаята. — Най-сетне се срещнахме. От много години искам да се запозная с вас, мистър Старк.

— Защо? — попита Макото.

Саемон примигна.

— Моля?

През всичките години, откакто го познаваше, Цуда никога не бе виждал Саемон изненадан. Сега беше за пръв път. Дори този лукав син на лукав шпионин не беше подготвен за общуването с американците. Цуда потисна усмивката си, доколкото успя.

— Защо се интересувате толкова от мен? Аз съм никой. Преди много години още повече бях никой.

— Добре, естествено, проявявам интерес, мистър Старк, тъй като сте дете — син… единствен син на… много важен приятел на Япония.

— Приятел на Япония — повтори Макото. — Никога преди не съм чувал да го наричат така, а много пъти съм чувал да го назовават. Тогава го познавате?

— По-добре от повечето, които твърдят, че го познават, но не толкова, колкото близките му приятели.

Прислужницата, която бе довела Саемон в двореца, бе коленичила на прага. Тя попита:

— Искате ли да чакам тук, господарю Саемон?

— Да, ако мистър Старк и господин Цуда не възразяват.

— Тъкмо обратното — обади се Цуда. Той придърпа стол за Саемон и се поклони. — Всъщност вие можете да помогнете на мистър Старк там, където аз не съм в състояние. Той питаше за Хейко. Вие с баща ви я познавахте, нали не греша?

— Хейко — изрече Саемон и се усмихна. — Баща ми я познаваше добре, аз само мимоходом.

Цуда бе доволен, че започна тема, която се хареса на владетеля Саемон. Той беше много влиятелен човек, вероятно щеше да стане министър в бъдещ кабинет, може би дори министър на финансите. За банкер като Цуда министърът на финансите беше най-близкото същество до земния говорител на боговете.

— Защо се интересувате от Хейко, мистър Старк? — Саемон отклони предложението на Цуда за уиски и прие чаша чай от прислужницата. — По време на най-добрите й времена като гейша вие трябва да сте били… — Той се спря рязко, сякаш нещо му се случи. За да прикрие паузата, която направи, той отпи от чая си, преди да продължи. — Трябва да сте били много млад.

— По-точно, не съм съществувал. Роден съм през 1862 година. Разбирам, че кариерата й е приключила предната година, както и пребиваването й в Япония.

— Да, помня — призна Саемон. — Тя замина за Калифорния, придружена от баща ви. Обстоятелствата около заминаването им бяха доста мистериозни.

— И какви бяха тези обстоятелства?

— Не знам дали трябва да говоря за тях. Защото това означава да изпадна в положението да повтарям слухове. Нищо не бе установено със сигурност.

— Склонен съм да чуя слуховете.

— Много добре. С ваше разрешение тогава — Саемон се поклони. — Смяташе се, че Хейко е агент на тайната полиция на шогуна. Това би могло да обясни честите й контакти с баща ми, тъй като по това време той оглавяваше тази организация. То също така обяснява отпътуването й от Япония, което я правеше по-малко уязвима на отмъщението от страна на тези, които тя може да е наранила в това си качество. То обаче не обяснява защо е получила защитата на баща ви. Старият мистър Старк беше близък приятел на Генджи тогава, както и сега, а владетелят Генджи и баща ми бяха смъртни врагове.

— Така ли? Разбрах, че вие с владетеля Генджи сте приятели.

— Ние, японците, сме имали безкрайни мрежи от отмъщение, които обхващат векове. Ако не ги разкъсаме, никога няма да достигнем Запада. Ние с владетеля Генджи оставихме миналото зад себе си.

— Колко просветено от ваша страна — отбеляза Макото.

За Цуда той не звучеше искрено. Но това можеше да бъдат само ефекти от леките странности на японската му реч. Цуда отново напълни чашата си и продължи да слуша. Засега не бе научил нищо. Но, изглежда, всеки момент щяха да бъдат направени важни разкрития — разкрития, които можеха да донесат печалба.

— Моля, продължете — настоя Макото.

— После се случи това клане, малко преди Хейко да си тръгне. Едно село на низвергнати без каквато и да било стратегическа стойност беше изгорено до основи, а всички негови жители — заклани. Те не бяха заплаха за никого, нито представляваха някаква ценност, живи или мъртви. Много странно.

— Низвергнати?

— Едно зло от ерата на Токугава, което сега е премахнато. Вече няма низвергнати. Всички японци имат равни права пред закона, както във всяка цивилизована страна от Запада.

Това бе абсолютно невярно, а Цуда и всички японци го знаеха. Законите влязоха в сила, но не с намерението да бъдат прилагани, а само колкото да се облече голото тяло, чиито атрибути на западния тип управление се смятаха за обидни. Ако японците не виждаха, те бяха доволни. Според Цуда в това нямаше нищо лошо. Целта на политиката беше не постигането на невъзможно съвършенство, съвършенство, за което никои две страни не можеха да се договорят в никакъв случай, а гладкото функциониране на различни интереси чрез мъдро балансиране и мрежа от лицемерие. Какъв късмет бе имал да им служи.

Макото се поинтересува:

— Хейко низвергната ли е била?

Саемон и Цуда едновременно попитаха:

— Какво?

— Извинете ме, господа — каза Цуда, поклони се, лицето му бе червено. — Не исках да говоря. Исках само да кажа…

Какво да каже? Какво можеше да се каже по повод тази възмутителна, скандална, обидна и невероятно опасна забележка? Опасна не само за онзи, който я бе изговорил, но също за тези, които я бяха чули. Особено за него! Саемон беше велик владетел — да, те официално вече не бяха велики владетели, но престижът, властта, връзките, лоялното отношение и възможностите оставаха за мнозина от тях — той беше лидер сред ветераните на Реставрацията, имаше силни приятели със сходни качества, а той знаеше тайни, които можеше да използва, за да оказва натиск върху онези, които иначе не биха направили нищо, за да му помогнат. В патетичен контраст Цуда не беше нищо повече от касиер и пазител на пари. Защо беше дошъл да се срещне с Макото Старк? Какъв глупак. Може би скоро щеше да бъде мъртъв глупак!

— Защо се изненадахте? — попита Макото. — Връзката изглежда съвсем очевидна.

— Не и за нас — възрази Саемон. Той не каза нищо повече и продължи да гледа Макото със спокойствие, което не подхождаше на обстоятелствата.

— Добре — рече Макото, — той си отиде. Кажете каквото имате да казвате.

— Какво ви кара да мислите, че аз имам да казвам нещо? — попита Саемон. Цуда избяга бързо като плъх от сграда, която всеки момент щеше да избухне в пламъци. Как бе възможно някой, които допускаше страхът му да се проявява толкова явно, да бъде равен на мъже, родени като самураи?

— Моля ви, господарю Саемон. Не се притеснявам да бъда възприеман като американец в тяло на японец. Но аз буквално се обиждам да бъда третиран, сякаш съм малоумен. Уверявам ви — не съм.

— Не, мистър Старк, най-вероятно не сте.

За Саемон това беше възможност с редки измерения. То беше също смъртоносен капан, който можеше да вземе неговата глава вместо главите на враговете му, ако направеше и най-малка грешка.

Той заговори:

— Тук съществува голяма опасност, мистър Старк, за всички засегнати. Опасността надхвърля обикновената истина и фалша. Предположението, че благородник от ранга на владетеля Генджи някога е докоснал низвергната, е неприемливо. Трябва да поискам от вас никога повече да не го повтаряте.

— Не разбирам. Ранговете бяха забранени, а вие самият ми казвате, че вече няма низвергнати. Кой би се интересувал тогава?

— Всички — отвърна Саемон. — Произходът е от първостепенно значение тук. Ако кръвта на владетелите от рода Окумичи е била замърсена, това ще бъде петно, което никой Окумичи няма да успее да изтрие. Животът на много хора ще бъде съсипан. Ще потекат реки от кръв.

— Замърсена, казвате.

— Така ще се възприеме.

— И вие ли гледате така на нещата?

— Разбира се, че не — отговори Саемон. — Съдбата е в ръцете на всеки човек, а не в мъртвата хватка на предците му. — Той подбираше думите си внимателно. Дали на лъжите ще се повярва или не, зависеше до голяма степен от представянето им. — Ние сме родени, за да създадем себе си.

— Така ли? — Макото сипа един пръст уиски в чаша и я вдигна на светлината. После я остави, без да пие от нея. — И какво ме съветвате, господарю Саемон.

— Разговаряйте с баща си — предложи му Саемон. Бъдещето зависеше от неговите думи и от реакцията на Макото на думите му. — Винаги съм намирал Матю Старк за много честен.

Макото призна:

— Матю Старк не ми е баща.

Саемон почувства такъв прилив на радост, че сърцето му започна да препуска. В продължение на петнайсет години усилията му да разкрие тайната на Генджи бяха осуетявани. Още навремето той подозираше, че Макото е дете на Генджи, а не на Старк. Но когато Генджи не направи нищо, за да доведе Макото в Япония, Саемон се отказа от тази версия. Нямаше смисъл да мисли за това, тъй като Генджи не би позволил да остави сина си в Америка. Хейко беше низвергната! Отговорът, както и средството да се възползва от него дойдоха право в ръцете му. Без да покаже никакъв знак за вълнение, той каза:

— Не разбирам, мистър Старк. Как така?

Преди, когато усещаше гняв, Макото усещаше температурата му да се покачва. Сега той беше толкова бесен, че предишният му гняв приличаше на малко раздразнение, а вместо топлина усещаше студ. Ако някой го докоснеше, сигурно щеше да си помисли, че докосва лед.

Генджи бе казал нещо по-лошо от лъжа, бе нанесъл по-жесток удар от изоставянето, беше отнел много повече от законното му име. Той бе отнел целия живот на Макото. Всичките му спомени, целият му опит бяха фалшиви. Те не му принадлежаха. Принадлежаха на някой, който никога не бе съществувал. На двайсет години той отново бе роден като син на злостен манипулатор и прославена проститутка. Ако Шидзука бе казала истината, имаше нещо още по-лошо. То щеше в крайна сметка да стане доказателство за наследствено бедствие, което беше някаква форма на превземане. Говореше за това като за ясновидски способности, но това беше очевидно резултат от удобни лъжи, които баща й, й беше казал. Неговият баща.

И така, кой беше Макото?

Беше ангел на отмъщението. Щеше да изчисти греха с кръв. Генджи щеше да говори с имперските министри този следобед. Макото щеше да го пресрещне в двореца. Това бе перфектното място за среща. Нека синът на Генджи, от когото той толкова се срамуваше, че не бе признал в продължение на две десетилетия, нека този пренебрегнат син бъде онзи, който ще сложи край на предателството. Макото измъкна револвера от колана си и провери гнездата за куршуми. Револверът трийсет и втори калибър, подарък от баща му — или по-скоро от човека, който се беше преструвал, че му е баща, — беше зареден догоре и готов за стрелба.

Той стана, за да тръгва. Когато се обърна към прага, пред стенописа на свитък, в един алков видя комплект самурайски мечове — дълъг и къс, поставени в стойка.

Това щеше да бъде последният безупречен детайл.

Щеше да убие Генджи с това оръжие, меч от собствения му дворец. С острие, което символизираше предполагаемо неръждаемата душа на самурая, той щеше да сложи край на живота на човека, чиято чест не беше нищо повече от поза и лъжа.

Макото Окумичи взе по-късия от двата меча от стойката, скри го под дрехата си и тръгна.

Императорският дворец, Токио

Файтонът на Генджи забави ход, когато наближи моста над рова с вода.

Все още по навик той мислеше за големия дворец като за двореца на шогуна, по същия начин в съзнанието му градът се бе запечатал като Йедо, не като Токио. Свалянето от власт на шогуната Токугава, Реставрацията на императора, премахването на самурайската класа, изчезването на владенията, безпрецедентното навлизане на чужденците в Япония, унищожаването на последните героични защитници на бушидо — всички тези събития се бяха случили в интервал от по-малко от десет години. На Генджи бяха приписани по-големи заслуги за тези промени, отколкото заслужаваше, както и по-големи вини.

От Реставрацията насам имаше седем покушения върху живота му. Всяко от тях беше пропаднало, защото такъв бе замисълът. Щеше да бъде убит, но след доста години. Това бе пророкувано от него. Щеше да стане в Диетата, която все още не съществуваше, и щеше да умре в ръцете на дъщеря си Шидзука. В неговото видение това беше млада жена. Днес тя все още беше малко момиче. Много години живот му бяха гарантирани.

Файтонът спря при портата Сакурада, онази, през която Генджи щеше да влезе в двореца. Императорските стражи излязоха напред, за да се уверят в самоличността му. След малко, когато те и собствените му охранители бяха съсредоточили вниманието си едни върху други, млад мъж, облечен в западен стил, изведнъж се втурна към файтона и докато тичаше, измъкна къс меч под дрехата си. Беше само на две крачки от прозорчето на Генджи, когато стражите го забелязаха.

Беше твърде късно.

Генджи видя меча, насочен право срещу него.

В следващия миг щеше да се забие в гръдния му кош.

Видението за смъртта му, онова, което бе водило толкова много години, беше погрешно. Убийството му нямаше да се случи в далечното бъдеще. То щеше да бъде извършено в този момент.

Почувства се измамен. Трябваше да има три видения в живота си. Само две се бяха материализирали, а третото се бе оказало фатално невярно.

Разпозна ли младия убиец?

Но острието не достигна Генджи. Въпреки че то бе насочено към сърцето му, друг млад мъж се появи пред файтона със свой собствен меч.

Двамата мъже се прободоха взаимно на фона на смесилите се бойни викове и крясъци от болка. Генджи не позна неуспелия убиец, но позна защитника си.

Беше неотдавна пристигналият му син Макото.

Абатство Мушиндо

Преподобната абатиса Джинтоку надникна в стаята за гости. Макото Старк все още спеше. Беше много нередно в абатството да отседне мъж. В старите времена — които в Япония продължиха до преди петнайсет години, в зависимост от това за кои стари дни говорим — това би било невъзможно. Но владетелят Генджи лично бе дал разрешение. Сериозният характер на нараняванията на Макото, съчетан с доблестните обстоятелства, при които той ги бе получил, изискваха изключение от правилото. Така бе казал владетелят Генджи. Имаше и нещо повече. Винаги имаше нещо повече от това, което бе казано вече.

В дадения случай то бе съвсем очевидно.

Младият мъж, за когото ставаше въпрос, беше същият, който бе направил загадъчното посещение преди няколко седмици. Той бе обсъдил общоприетата версия за прочутата битка при Мушиндо през 1861 година. Било му известно, каза той, защото родителите му са присъствали. Когато абатисата попита кои са родителите му, той каза, че това е много добър въпрос, и замина.

Появата му също говореше много. По време на първото си посещение той напомни на абатисата за някого, но тя не можа да се сети за кого. Сега приликата беше толкова очевидна за нея, че тя се чудеше как не се бе сетила веднага. Разбира се, беше много по-лесно да се види, когато той беше заедно с владетеля Генджи. Многообразието на възможните връзки между двамата беше пленително. Можеше да бъде племенник, брат или син на владетеля. От тях най-интригуващата възможност беше последната.

Ако беше син на владетеля Генджи, тогава коя бе майка му?

Той каза, че неговите родители са участвали в битката. В този ден с владетеля Генджи бяха само три жени. Една от тях, госпожа Емили, не беше възможен вариант. Тя бе родила само едно дете преди ненавременната си смърт — дъщеря. Значи оставаха госпожа Ханако и госпожа Хейко. Не можеше да е първата. Тя се бе омъжила за владетеля Хиде горе-долу по време на битката и бе дарила съпруга си с дете в рамките на една година. Владетелят Ивао, както се казваше детето, беше на години горе-долу колкото Макото, но двамата нямаха братска прилика. Това означаваше, че майката трябва да е госпожа Хейко. Възможно ли бе? Ако тя беше майката, владетелят Генджи щеше да я отведе у дома си заедно с детето. Щеше да я направи официална наложница — тогава още бяха старите времена, — ако не и да се ожени за нея. Той със сигурност нямаше да ги изпрати и двамата в Калифорния и да позволи синът му да приеме името на друг мъж, дори този мъж да му бе толкова добър приятел като Матю Старк.

Така че Макото можеше да се е объркал или лъжеше. Или абатисата пропускаше нещо много важно. Ако се налагаше да се разкрие някаква истина, тя можеше да я открие, преди той да напусне абатството. Това щеше да стане след много време, като се имаха предвид сериозните му рани. Беше цяло чудо, че не умря. Цяло щастие бе за него, че мечът бе минал покрай сърцето. За Генджи бе цяло щастие, че Макото бе въоръжен със свой меч и че убиецът не постигна целта си. Абатисата се чудеше обаче какво е правил Макото до входа на императорския дворец с меч, скрит под дрехата. Убиецът бе направил същото.

По пътя към градината на Горо абатисата срещна владетеля Генджи, който току-що бе дошъл.

Тя се поклони дълбоко и се обърна към него:

— Господарю.

— Как е днес Макото?

— По-добре, струва ми се. Работи в градината на Горо.

— Репортери безпокоили ли са ви пак?

— Не, господарю мой. Не и през последните две седмици. Може би интересът намалява. — Абатисата го каза по-скоро от любезност, отколкото от убеждение. Нейният интерес не беше намалял. Защо в такъв случай интересът на другите трябваше да намалява?

— Надявам се — въздъхна Генджи. Много не вярваше на думите й обаче.

— Отидох в двореца, за да те убия — призна Макото. Той окопаваше около храста, за да направи почвата по-рохкава.

— Ако беше останал да наблюдаваш — отговори Генджи, — другият щеше да го свърши вместо теб. — Той стоеше наблизо под сянката на един бор.

— Да.

— Защо ме защити, след като си дошъл да ме убиваш?

— Не знам — каза Макото. — Когато го видях, почувствах, че той ще ме измами и няма да мога да изпълня дълга си, а вече достатъчно бях мамен. В това няма кой знае какъв смисъл, нали? Ако някой трябваше да отнеме живота ти, това бях аз.

— Не съжалявай толкова — усмихна се Генджи. — Ще имаш други възможности. Възстанови здравето си и планирай наново.

Макото се изсмя кратко, после пое дъх и сложи ръка на гърдите си.

— Да, ще планирам наново. Съвсем наново. Когато мечът прободе гърдите ми, изведнъж осъзнах или, така да се каже, видях едно лице в съзнанието си. Знаеш ли чие?

— На Хейко?

— Не, на владетеля Саемон. Дадох си сметка в този момент, че той ме е манипулирал, и то много умело.

— Да не искаш да кажеш, че Саемон ти е внушил да ме убиеш?

— Тъкмо обратното. Той каза всичко възможно, с което да спечели опрощението и снизходителността ми към теб. Подчертавам каза. Но внушението му не беше в хармония с думите му. Той е много добър в това. Не си ли забелязал?

— Разбира се. Винаги съм смятал, че владетелят Саемон мисли точно обратното на това, което казва, не в смисъл, че лъже, а в смисъл, че ако разчиташ на думите му, неизбежно ще бъдеш подведен.

— Но ти се свързваш доста близо с него и разчиташ на съветите му.

— По-скоро е привидно, отколкото реално да разчитам — обясни Генджи. — Тъй като владетелят Саемон знае това, за мен съществува още един пласт истина и измама под този, и тъй нататък, и тъй нататък, и тъй нататък.

— Всички казват, че бъдещето ти е известно предварително — попита Макото, — но ти си пророк, който говори като съвършен идиот.

— О? Не е ли благоразумно да държиш врага си достатъчно близо, за да го наблюдаваш? По каква причина не одобряваш тази тактика?

— Ти надхитряваш сам себе си, както и той го прави. Въпросът е само чия безразсъдна изкусност ще стреля първа. — Макото изкопа един плевел и почисти пръстта от корените му, преди да го захвърли настрани.

С мотика в ръка в градината дойде Горо, отиде накрая и започна да оформя границата между градината и алеята. Макото продължи:

— Понякога безхитростният, пряк маршрут на глупака е най-добрият път до местоназначението. — Той погледна Генджи. — Наистина ли си пророк?

— От шестстотин години във всяко поколение един от нас има тази дарба — обясни Генджи, — но не така, както хората си го представят.

— Да, така ми каза и Шидзука. Предполагам, че ти си я запознал.

— Прецених, че тя ще го обясни по-добре по нейния простодушен и прям маниер.

— Не трябваше ли да го знам по-рано? Така, както тя го обясни, звучи повече като проклятие, отколкото като благословия.

— Има много неща, които трябваше да ти кажа отдавна. Едно неизказано нещо води до друго, до следващо, до по-следващо.

Макото сви рамене.

— Всъщност няма значение. Шидзука ще е пророчицата. Аз нямам видения.

— Нито тя. Появата на дарбата е непредсказуема. Често идва в пубертета, особено при жените. Може да се прояви и по-късно. Все още не може да се каже кой от двама ви я носи.

— И сигурно няма начин да се подготвиш за нея? — поинтересува се Макото.

— Извън приемането на тази възможност — никакъв — потвърди Генджи.

Той направи твърде дълга пауза и Макото помисли, че разговорът е свършил. Тъкмо се готвеше да се премести в друга част на градината, когато Генджи заговори отново.

— Що се отнася до признаването, готов съм да го направя. Готов съм също да те обявя за наследник вместо Шидзука.

Макото се разсмя. Знаеше, че не е учтиво, но не можеше да се спре.

— В признаването няма никакъв смисъл, владетелю Генджи. Нуждаех се от него преди двайсет години. Сега е безполезно. Що се отнася до наследник, ти си имаш и тя е напълно подходяща.

Макото се присъедини към Горо и започна да му помага в оформлението.

— Горо — каза Макото.

— Горо — повтори Горо и се усмихна.

— Макото — рече Макото.

Все още усмихнат, Горо изговори:

— Кими — и насочи вниманието си изцяло към мястото, където мотиката отделяше градината от алеята.

Макото се усмихна на Генджи.

— Решен съм да го накарам да каже името ми, преди да си тръгна.

— Ако го направи, ще те обяви за свой наследник и няма да можеш да си тръгнеш изобщо.

Макото и Генджи се гледаха един друг. Макото се разсмя. На лицето на Генджи се изписа само онази негова малка усмивка.

Към следващата част или към съдържанието

Такаши Мацуока Есенен мост (13)

Метаданни

Данни

Есенен мост

Информация

История

Сваляне / Връзки

11Проклятието на майката на вещицата

Такаши Мацуока
Есенен мост (13)

11
Проклятието на майката на вещицата