Съпругата на владетеля даде живот на дъщеря. Годините минаваха, а нито съпругата, нито наложниците раждаха друго дете. Това пораждаше страх у васалите. Без мъжки наследник шогунът не би пропуснал да се опита да прекрати съществуването на рода. Все още владетелят беше спокоен, защото момичето, на съвсем крехка възраст, започна да показва признаци на голяма красота.

Той каза на главния си телохранител:

— Има само едно нещо по-лошо от красива дъщеря. Можеш ли да го назовеш?

Телохранителят отвърна, че не може.

— Грозна дъщеря — каза владетелят.

Телохранителят не знаеше дали владетелят говори сериозно или се шегува, затова нито се засмя, нито се съгласи, а само се поклони в знак на уважение.

Аки-но-хаши (1311)

1882 година, абатството Мушиндо

— И кои са родителите ви? — попита преподобната абатиса Джинтоку.

Младият мъж се разсмя и отвърна:

— Това е добър въпрос, много добър наистина.

— Разбира се, че е добър въпрос. Аз съм абатисата тук. Моята роля в живота е да задавам въпроси. Как се казвате?

— Макото.

Това беше само собствено име. Много добре. Не беше нейна работа да съди или изисква. След като не желаеше да разкрие повече за себе си, това беше негова работа.

Задоволи се само да каже:

— Предполагам, Макото-сан, че обмисляте живота на отшелник.

— И защо мислите така? — поинтересува се Макото. — Това е най-малко възможният път в живота ми в бъдеще.

— Имам способността да виждам духовните стремления — отвърна абатисата. Изобщо нямаше подобни способности. Просто разпознаваше безпогрешно скъпото облекло, добре подредената коса и увереността, която излъчваше животът в охолство. Всичко това тя видя у Макото много ясно. Абатството Мушиндо като всяка друга религиозна институция винаги имаше полза от покровители. Малко религиозно ласкателство можеше да се окаже много полезно. Дори онези, които се смятаха напълно лишени от вяра, омекваха, когато им кажат, че имат призвание.

— О, така ли? — Макото й се усмихна. — Казахте, че вашата роля е да задавате въпроси. Винаги съм смятал, че религиозните водачи отговарят на въпросите.

— Аз не съм религиозен водач — опроверга го тя. — Не съм нищо повече от портиер. Почиствам и държа нещата на мястото им. Метафорично казано. Ще изпиете ли един чай с мен? Можем да продължим да разговаряме.

— Благодаря ви, преподобни портиере — каза той и се поклони със събрани длани пред гърдите си по будистки маниер. — Може би някой друг път. Сега трябва да се върна в Токио.

— За да откриете родителите си — предположи абатисата — или себе си?

— Едното не води ли непременно до другото?

— Много добър въпрос, Макото-сан. Може би вие също имате талант за портиерска работа.

— Благодаря ви за комплимента — рече той. След като отново се поклони, той се обърна и тръгна по пътеката към портата на абатството.

Тя не откъсна очи от него, докато той не се изгуби от поглед. На кого й напомняше? Добре де, щеше да се сети по-късно. А и да не се сетеше — нямаше никакво значение. Беше сигурна, че ще го види отново. Думите му за истинската история на битката показваха степен на интерес към Мушиндо, който надхвърляше обичайния. Да, Макото-сан щеше да се върне, може би като щедър и редовен покровител. Тя отвърна поглед от вратата и продължи към работилницата си.

От многобройните задачи, произтичащи от поста й, преподобната абатиса Джинтоку се наслаждаваше най-много на подготовката на свещените реликви. Преди да бъдат предложени на публиката, куршумите, овъглените дървени остатъци и останките от ръкописи трябваше да бъдат поставени в мускали, изработени от кухи бамбукови пръчки, всеки от които с размера на малък пръст, които на вид не се различаваха много от мумифицирани мощи и служеха да припомнят полезно на гостите на храма за несигурното положение и неизбежния край на всички живи същества. След като гостът направеше избора на мускал и съдържанието му бъдеше потвърдено, с благодарност се приемаше дарение, а отвореният край на бамбуковата пръчка се затваряше с бамбукова тапичка. В началото реликвите се продаваха на определена цена, но абатисата, природно предприемчива, с тънък усет към човешката природа, смяташе, че даренията ще донесат по-голям приход, убеждение, което бързо беше потвърдено от десетократното увеличаване на приходите. Когато бъдеха оставени сами да решават, онези, които търсеха материална помощ от духовната сфера, винаги заставаха на позицията на щедростта, в противен случай можеха да обидят самия дух, чиято помощ търсеха.

По-късно абатисата започна да прибира мускалите с куршуми и да поставя още по-малки фрагменти дърво и части от ръкописи в кухите бамбукови пръчки. Тяхната популярност намали значително наличността им, която някога изглеждаше неизчерпаема. След като реликвите свършеха, тя нямаше да се поколебае да започне производството им — твърдото й религиозно убеждение беше, че искрената вяра, а не материалната реалност е от огромно значение, — за по-просто обаче тя предпочиташе колкото е възможно по-дълго да предлага оригинални реликви. Не виждаше обаче никаква ценност в безотговорната честност. Ако реликвите от абатството се изчерпеха, потокът от посетители щеше да секне, както и препитанието на значителен брой от жителите на село Яманака. Като доверен духовен водач на общността съзнателно тя не можеше да допусне това да се случи.

Работата, която абатисата вършеше от толкова много години, имаше свой естествен ритъм, който я освобождаваше от товара на мисълта. Лявата й ръка държеше парче бамбук, а дясната — парче от ръкопис; очите й следяха двете ръце, бамбука и хартията; тя чуваше, без да се съсредоточава върху тях, ударите на сърцето си, дишането си, детски смях някъде отдалече; затвори мускала с подходящо парче бамбук, достатъчно здраво, за да не падне или да не притисне хартията, но без да го притиска силно, за да не затруднява клиента да провери съдържанието, преди да го купи; постави мускала в специалната кутия за мускали, съдържащи парчета от ръкописи. После повтори същите действия.

Лявата й ръка се протегна да вземе парче бамбук от горичката зад храма.

Дясната й ръка хвана парче от ръкописа, оставен в храма от госпожа Емили.

Сърцето в гърдите й издаде лекия шум на морско създание, което плува свободно в приятелски води.

Дишането й беше много спокойно, забави се, направи пауза и поднови своя ритъм.

Детският смях отново се чу, много по-отдалече, отиваше по посока на долината.

Преподобната абатиса Джинтоку затвори мускала с подходящо парченце бамбук.

Още няколко вдишвания и издишвания, минути или часове преминаха по този начин. Докато наново започваше да подготвя поредния мускал и не мислеше за нищо, нямаше никаква представа колко време е минало. Едва когато свършеше за деня и видеше броя на мускалите или забележеше колко са се удължили сенките, или понякога установеше, че дневната светлина си е отишла, тогава си даваше сметка за времето. После влизаше в залата за медитация за вечерния си сеанс, преди да се оттегли за нощта.

Днес преподобната абатиса не беше напълно погълната от любимото си занимание. Продължаваше да мисли за красивия посетител със странния акцент и докато мислеше за него, се улови, че си е спомнила за онази отдавнашна визита на госпожа Емили и госпожа Ханако. Беше по време на трагичните и тъжни събития през онези дни, когато развалините на манастира Мушиндо се превръщаха в абатството Мушиндо. Или отново беше станал абатство, защото ако това, което двете дами казаха на Кими, беше вярно, Мушиндо първоначално е бил абатство, а не манастир. Това е било преди почти шестстотин години. Какви странни обстоятелства бяха превръщали на два пъти Мушиндо в абатство. Беше трудно за вярване, но то обясняваше една от мистериите на мястото или поне, че беше факт, макар и да не изясняваше точното време.

Подобен безкраен поток спомени и размишления естествено й пречеха да изпадне в онова състояние без мисъл, което обикновено съпътстваше работата й. Мислите, като нас самите, са само мехурчета в потока, вярно беше. Ала когато тя толкова свободно си позволяваше да се съсредоточи върху мехурчетата, потокът не можеше да я отнесе. Понякога беше по-подходящо да престане да опитва. Тя върна ръкописите, дървото и куршумите в хранилището, събра мускалите, които бе направила, и тръгна към залата за медитация. Преди да влезе, тя спря до масата, на която дискретно бяха показани предлаганите свещени реликви, и постави мускалите на точните им места.

Вечерта даваше възможност на монахините в Мушиндо да медитират, ако желаят. Участието в сутрешните или обедните сеанси беше задължително заради честото присъствие на външни посетители. Това в известен смисъл беше нещо като представление, което утвърждаваше монашеския характер на абатството. Ала вечер, когато нямаше гости, нямаше и задължения. В началото вечер не идваше никой. С течение на годините това се промени и сега всеки идваше вечер тук, поне за кратко. Дори тези, които имаха семейства в селото, се отбиваха за сеанс, преди да съблекат религиозните одежди и да се върнат вкъщи.

Ясуко бе първата, която започна редовно да прави вечерни сеанси.

Тя казваше, ако съм искрена и постоянствам, Буда непременно ще отговори на молитвите ми и ще оправи недъга ми. Не сте ли съгласна, преподобна абатисо?

Ясуко бе момичето, което бе опитало да се обеси, когато ги бяха хванали търговците на плът в Йокохама, вследствие на което вратът й се изкриви. Тя отчаяно желаеше да се върне в родното си село, да се омъжи, да има деца и да възобнови нормалния си живот. Ала никой нямаше да се омъжи за жена, чиято глава така идиотски висеше на една страна. Заради това тя ревностно посещаваше залата за медитации всяка свободна минута.

Буда не оправи врата на Ясуко, но може би чу молитвите й и им откликна по свой начин, защото един ден съвсем изведнъж цялата й мъка, разочарование, гняв и ненавист към самата себе си изчезнаха и тя изпадна в състояние на тих покой.

Преподобна абатисо, каза тя, искам да приема духовен сан.

Абатисата направи това, което си спомняше от церемонията по посвещаването на Джимбо от стария абат Дзенген, когато Джимбо стана последовател на Буда. Единственото, в което тя бе напълно сигурна, беше повтарянето на Четирите велики обета, затова накара Ясуко и останалите събрали се да повторят обетите сто и осем пъти, като в края на всяко повторение се просваха на земята.

Давам обет:

Да спася неизброимите живи същества…

Да премахна завинаги безкрайните изблици на желание, гняв и погрешни възгледи…

Да отворя очите си за безкрайната пътека на истината…

Да приема изключително благотворния Път на Буда.

Церемонията отне по-голямата част от предобеда и всички участващи изпитаха умора на гласа и на тялото, която доведе някои до изтощение. След това абатисата реши, че три повторения ще са достатъчни за всеки бъдещ кандидат, а вместо да се просва на земята, той можеше само да се поклони. В крайна сметка не бе ли вярно, че искреността, а не формата бе ключът към спасението?

Въпреки съмнителната ортодоксалност на церемонията тя, подобно на молитвите на Ясуко, имаше някакъв ефект, защото оттогава насетне Ясуко се държеше напълно в съответствие със заявените намерения. Тя практикуваше така последователно, както и Горо. Постепенно останалите последваха примера й.

По същество смехотворната ситуация не убегна на преподобната абатиса. Истинските духовни типажи на Мушиндо бяха един почти ням идиот и осакатена неуспяла самоубийца. Въпреки това, с течение на времето, тя също започна да се ангажира с медитация дори когато не беше необходимо заради гостите.

Тя безмълвно зае мястото си сред останалите сестри.

Докато седеше, обмисляше количеството на дървените фрагменти, куршумите и парчетата от ръкописи, които бяха останали, и размишляваше колко дълго те ще бъдат източник на свещени реликви. При ръкописите положението бе най-критично, защото те най-трудно можеха да бъдат заместени от новия материал. Парчето олово изглеждаше абсолютно същото като предишното, същото можеше да се каже за фрагментите овъглено дърво. Във вида на старата хартия имаше обаче нещо, което засега тя не можеше да имитира. Питаше не за пръв, а не и за последен път дали те бяха остатъкът от ползващия се с лоша слава сборник от заклинания „Аки-но-хаши“, създаден от принцесата вещица госпожа Шидзука в древни времена. Не че имаше значение. Важното беше качеството, а не произходът. А и това не беше от непосредствена грижа.

Беше започнала с дванайсет ръкописа, а в момента разполагаше с по-запазените части от останалите девет. Въпреки това не вредеше да се мисли за бъдещето. Мислеше за това, когато започна да медитира, но не дотам, че да стигне до някакво решение, а само колкото да оформи идеята и после да я остави настрани.

В следващия миг тя чу звуците на Мушиндо.

Когато беше малка, мистериозните викове, вой и плач я плашеха, както и всяко друго дете в селото. Това място е омагьосано, говореха си те. Слушай. Това са гласовете на измъчените души и демоните. Когато се заслушаха, им изглеждаше извън всяко съмнение, че чуват свръхестествени гласове. Но само ако се заслушаха. И независимо от колко близо слушаха, никога не различаваха какво казват гласовете. Което, разбира се, само прибавяше още по-голямо вълнение към детския страх. Ако вършеха работата си, тогава не чуваха нищо, освен вятъра в дърветата, крясъците на птиците и на някоя лисица, бълбукането на потока, гласовете на дърварите, които си подвикваха в далечните долини.

В началото на медитацията на абатисата онова, което чуваше, приличаше повече на звука на вятъра, животните, водата и далечните гласове, а когато дишането й се забави и вниманието й се съсредоточи, то неумолимо я отнесе към демоничния характер на фантазиите й от детството. Дали беше така, защото се заслушваше? Или това наистина бяха гласовете на обитателите на световете, които я призоваваха и й напомняха за мимолетността на живота на този свят? Дали винаги е било така, или започна с пристигането на госпожа Шидзука на това място преди шестстотин години? А ако е така, означаваше ли то, че госпожа Шидзука наистина е вещица? Или звуците — реални или фантастични — вече не бяха незначителни странности при навлизането в медитация?

Накрая тя остави настрани всички догадки — каква полза да се отдава на нещо, което не води до нищо реално? — и се отдаде без усилие на прехода от мислене към резониращ покой.

1291 година, замъкът „Облак врабчета“

Лятото донесе дълбока тъга за госпожа Кийоми и катастрофа за рода. Съпругът й, владетелят Масамуне, беше обсаден от мощна вражеска войска на нос Мурото и бе убит заедно с баща й, двамата й по-големи синове и почти всички техни самураи. Синът й, който остана жив, Хиронобу, тогава стана владетел на Акаока — беше облечен във власт, преди да извърши първия и последния акт на титулуван предводител на рода — ритуално самоубийство преди идването на триумфиращия враг. В противен случай вражеските водачи щяха да го съсекат. Със смъртта на баща му, дядо му и братята му той бе станал владетел на провинция, а владетелите не се предаваха. Това, че беше шестгодишен, изобщо нямаше значение. Неговите по-големи братя бяха на десет и осем години и тяхната младост не ги бе спасила. Бяха придружили баща си на бойното поле, където за пръв път щяха да наблюдават как се води битка. Поне така смятаха. Вместо това бяха загинали.

Сега на госпожа Кийоми й оставаха само две задължения. Трябваше да присъства на самоубийството на най-малкия си син — верният телохранител Го щеше да отреже главата на Хиронобу, щом острието на ножа пробиеше кожата му — после тя също щеше да умре от собствената си ръка. Нямаше намерение да остане жива и да бъде унизена и оскърбена от узурпаторите. Тя не съжаляваше за себе си, но не можеше да не изпитва тъга за Хиронобу. Беше на двайсет и седем години, затова още не беше станала баба. Въпреки това бе изживяла пълноценен живот на любовница, съпруга и майка. А той бе станал владетел на Акаока, но щеше да управлява само часове, после щеше да умре.

Ала Хиронобу не умря, нито госпожа Кийоми. В момента преди владетелят да забие ножа в корема си, множество врабчета изведнъж се издигнаха от пресъхналото корито на потока, а звукът на полета им наподобяваше вълни, които се разбиваха в далечен бряг. Прелетяха точно над Хиронобу, като ятото им образува формата на крило. Под тях трептенето на светлината и сенките създаде илюзията, че той самият трепти — нереален, ефирен, подобно на призрак, уловен с крайчеца на окото. Всички го видяха. Няколко души се разкрещяха. Може би госпожа Кийоми бе една от тях.

Беше знамение. Боговете не одобряваха самоубийството. Това стана ясно на всички. Така Хиронобу не се самоуби. Вместо това бе решено той да предвожда малкото останали самураи срещу врага вечерта на същия ден. Вместо да умре до потока, щеше да умре на бойното поле. Смъртта беше неизбежна, но щеше да е смърт на смелчага, а богът на воините Хачиман обичаше смелите. Го щеше да се погрижи момчето да не бъде заловено живо от врага.

Коленичила, докато подреждаше оръжието на Хиронобу с размер, подходящ за дете, госпожа Кийоми се беше изравнила на ръст с него, както той бе обут с ботушите си на воин, а на главата носеше шлем със стилизирани стоманени рога. Госпожа Кийоми едва преглъщаше сълзите си. Миниатюрният нагръдник, умалените оръжия, лакираните самурайски ръкавици и предпазители за ахилесовото сухожилие — всички бяха предназначени за церемонии, а не след дълго щяха да бъдат използвани в истински бой. Гордостта, изписана на лицето на Хиронобу, почти премахна резервираността й. Тя побърза да заговори, за да скрие сълзите си.

— Помни, сега ти си владетелят на тези земи. Дръж се подобаващо.

— Ще помня — отвърна той. — Как изглеждам, мамо? Приличам ли на истински самурай?

— Ти си син на Масамуне, владетел на Акаока, който разби монголските орди на Кублай хан в залива Хаката. Ти си истински самурай. А истинският самурай не бива да се тревожи толкова от вида си.

— Да, майко, знам. Но всички легенди за старите герои разказват колко хубаво са облечени. Тяхното оръжие, флаговете им, копринените им кимона, мечовете, конете им. Казват, че само увереният войнствен вид на владетеля Йошицуне е бил достатъчен да сломи духа на враговете. Казват също, че той е бил много красив. Това са важни качества за героите.

Госпожа Кийоми рече:

— Легендите украсяват всичко. Героите са винаги красиви и победоносни. Техните госпожи неизменно са красиви и верни. Ето какви са легендите.

— Но татко беше красив и победоносен — възрази Хиронобу, — а ти си красива и си му вярна. Когато разказват легенди за нас, няма да е необходимо да ги украсяват.

Тя не му каза, че всички малки момчета смятат бащите и майките си за красиви. Ако отронеше и дума, щеше да се разплаче.

Той изпъчи гърди и личицето му прие войнствен и намръщен вид.

— Излъчвам ли увереност на воин, мамо?

— Стой близо до Го — посъветва го тя — и прави каквото той ти каже. Ако съдбата ти е да умреш, тогава умри без колебание, без страх, без съжаление.

— Добре, мамо. Но не мисля, че ще умра в тази битка. — Той пъхна пръст под шлема си и се почеса. — Преди сто години в битката при Ичинотани владетелят Йошицуне е разполагал с едва сто мъже срещу многохилядния си враг. Точно както и аз. Сто двайсет и един души срещу пет хиляди. Той е спечелил и аз ще спечеля. Дали ще разказват за мен легенди, след като умра? Мисля, че ще разказват.

Госпожа Кийоми бързо се отвърна и изтри очите си с меката коприна на ръкавите си. Когато отново се обърна, тя се усмихваше. Подбра думи, които биха подхождали на приказка и ги каза:

— Когато се върнеш, ще измия кръвта на нашите арогантни врагове от меча ти.

Личицето на Хиронобу грейна. Подобно на воин преди битка, той се отпусна на едно коляно и направи кратък воински поклон.

— Благодаря ти, майко.

Тя постави ръце на пода пред себе си и на свой ред се поклони ниско.

— Знам, че ще направиш всичко, което зависи от теб, господарю.

— Господарю — повтори Хиронобу. — Ти ме нарече „господарю“.

— А не си ли?

— Да — отвърна той и се изправи на крака. Отново се гледаха в очите. — Господар съм.

Тя не очакваше да го види отново. Когато куриерът донесеше съобщението за смъртта му, тя щеше да нареди да подпалят замъка, а после щеше да забие острието в шията си. Нямаше да има приказна победа, нито легенди за красота и смелост. Ала и двамата щяха да имат нещо общо с героите и дамите от тези приказки. Никога нямаше да остареят.

Няколко дни по-късно пристигна куриер, но той донесе новината не за смъртта на Хиронобу, а за победата му. Лятото, което започна с такава трагедия, завърши с удивителен триумф. Шепата самураи бяха унищожили най-добрата част от армия, значително по-многобройна от тях.

Мълвата за невероятната победа на владетеля Хиронобу в горите на Мурото се разпространи много бързо. От всички посоки в имението запристигаха поклонници. Всички бяха чули за знамението на врабчетата и нямаха търпение да видят лично младия владетел. Малкият замък, веднага прекръстен на „Облак врабчета“, се пренасели. В края на продължаващите една седмица тържества, когато стана ясно, че повечето от посетителите високопоставени самураи ще издъхнат от алкохолно отравяне, ветрове с непредвидима променливост и необичайно много светкавици и гръмотевици станаха предвестници на задаваща се буря в ранната есен. Онези, които се бяха приготвили да си тръгват, се подготвиха да останат още известно време. Изглеждаше невъзможно, но всички станаха пияници. Изненадващо, никой не умря от това.

Само Го остана трезвен. Израснал с кумис, силното кобилско мляко, той така и не прие вкуса на оризовото вино, въпреки че бе в Япония от десет години. Когато минеше край някоя пиянска компания, хората често го викаха:

— Го!

— Господарю генерал!

— Господарю Го!

На лицето му се изписваше усмивка, която обаче не идваше от сърцето му, и така Го отвръщаше на веселието на другите. Струпването на тълпи в оградени места го правеше неспокоен. Все още пазеше номадската си привързаност към откритите пространства и мразеше затворените. Когато зад стените на замъка имаше толкова много хора, гърлото му се стягаше, не му достигаше дъх и той се потеше, сякаш беше в ранен стадий на смъртоносна болест.

Ала не тълпата и стените го правеха така неспокоен. Много повече го безпокоеше бурята. Никога не бе виждал толкова насъбрала се сила в небето. Нито в родните си степи, нито в огромните равнини на Китай, нито в планините и долините на Япония. Чести вълни от светкавици осветяваха небето, последвани моментално от чаткащите копита на хиляди препускащи призрачни коне. В непредсказуемия интервал между светкавицата и съпътстващата я гръмотевица Го потръпна. Обстановката изглеждаше още по-зловеща от странната липса на буря на земята. Въпреки вихрените събития на небето до долу не достигаше нито вятър, нито дъжд, нито друго явление, което да е последица от бурята. Това беше предзнаменование. Несъмнено. Но за какво? Едва ли възвестяваше настъпването на друг Танголхун. Го бе последният от този род и имаше само един наследник — сина му Чиаки. Проклятието на предсказанието можеше да бъде дарено със сила само от жена. Съпругата му беше родила момиче преди Чиаки и след него — още две момичета — Го уби всичките три женски при раждането.

Жена му плака, но нито го попита защо, нито се опита да го спре. Както винаги бе обещавала, тя поставяше неговото щастие пред своето. Затова нова нюрдженска вещица не бе родена, нито щеше да се роди. Защо тогава изпитваше такъв страх при всяко просветване на светкавицата и всеки грохот на небесните копита?

Сред хората от племето нюрджени разразяването на буря след победата беше знамение от огромна величина. Японците не го възприемаха, разбира се, така. За тях бурята беше израз на гнева на бога на гръмотевиците, бог, който най-добре се успокояваше от жертвоприношенията на свещениците, от дарената храна от жени и деца и от тежкото пиянство на мъжете. Това, за пиянството, беше съвсем разбираемо. Всяко събитие с някаква значимост винаги бе съпътствано от изпиването на океан от саке, оризово вино, към което очевидно всички самураи се пристрастяваха от най-ранна възраст. Ако нюрджените пиеха толкова много алкохол, никога нямаше да завоюват богатите пасища между Сините ледени планини и Червената драконова река. Ако монголите пиеха, те никога не биха победили нюрджените и Го все още щеше да язди с хората от своя род из необятната шир на Централна Азия.

— Го! Ела да изпиеш едно саке с нас!

— Велики генерале! Елате, елате!

— Вашето име ще живее сред най-великите герои на Ямато завинаги!

За самураите не бе трудно да го хвалят. Той беше чужденец и винаги щеше да остане чужденец. Поради това той не представляваше заплаха за тях. Никога не би заговорничил срещу господаря си, никога не би потърсил имение за себе си, никога не би повел армия към Киото, за да склони императора да му даде пълномощия на шогун. Чужденецът никога нямаше да управлява имение, никога нямаше да се ползва с лоялността на другите владетели, никога нямаше да бъде шогун. Най-високата чест беше запазена не просто за самурай, а за неколцината, в чиито вени течеше кръвта на Минамото, рода на легендарния Йошицуне. Хиронобу, чрез бабата на майка си, беше далечен роднина с тази велика фамилия. Може би един ден щеше да помисли върху това. Не и Го. Та той дори не беше японец. Затова самураите не се колебаеха да го хвалят на висок глас и искрено.

Го не знаеше какво предвещава бурята, но не беше оптимистично настроен. Спомни си какво казваха старите хора от неговото племе. Според тях последния път, когато грохотът на конските копита бе звучал толкова силно в облаците, е била родена най-голямата вещица на нюрдженските орди.

Танголхун на древните времена.

Прародителката на неговата майка.

Онази, която казала на легендарния Атила да следва слънцето на запад. Предполагаше се, че Атила беше направил точно това преди векове, хуните бяха последвали Атила и бяха открили своите земи на западния край на света, където живееха до ден-днешен с техните стада на тучни пасища, защитени от планини, подредени във формата на пръстен, разположени на двата бряга на огромна река.

Независимо че Го настоятелно наричаше този разказ легенда, която майка му бе украсила в подкрепа на своята яростна защита на вълшебствата, старите хора не можеха да бъдат убедени лесно.

Старите хуни, казваха те, не са били изклани от монголите. Онези, които са последвали Атила, са успели да избягат отвъд високия Урал. Един ден нюрджените също щяха да отидат там.

Старите, тайните истини се знаеха от вещиците, твърдяха те, чиито духове яздеха бурята и дивите стада на небето. Един ден онези, които разберат тайните, също ще яздят бурята.

Ясновидствата на майка му, смятаха те, са невероятно точни и силата на нейните предсказания не подлежи на съмнение. Един ден ще се появи магьосница, която ще разкрие всички загадки без изключение.

Го им се смееше. Майка му беше манипулативна мошеничка, която правеше всичко за себе си, нищо повече.

Сега, в далечна Япония, когато звукът от копитата на десет хиляди невидими степни коне гърмеше над него, той не можеше да се смее. Нещо се задаваше.

Го не смяташе, че това ще е благословия.

— О. — Прошепнатото възклицание последва усещането за меко тяло, което се е сблъскало с неговото. Погледна надолу и видя жена, просната в краката му.

— Извинете — той тихо проклинаше непохватността си. На открито, яхнал коня, Го беше подвижен и гъвкав като танцьорите дракони, които се въртяха край пламъците на лагерните огньове на ордите. Вътре, между стените, неговата подвижност повече приличаше на подвижността на впрегатен вол. — Не внимавах.

Протегна ръка, за да й помогне да се изправи на крака. Тя зяпна от изумление и се изплаши.

Беше много красива. И много млада. Само от съприкосновението на телата им той разбра, че тя вече е жена, а не момиче. Ала това бе жена, чието първо кръвотечение не беше много отдавна. По вида на дрехата и изяществото на движенията й той разбра, че е от благороднически произход, вероятно дъщеря на някой от дошлите на гости владетели. Тук имаше много от тях. Невероятният триумф на Хиронобу изведнъж го превърна в най-желания за брак шестгодишен владетел на юг от Вътрешно море.

— Ударихте ли се? — попита Го.

Сблъсъкът между тях не беше много силен. Никоя дъщеря на нюрджените не би паднала, а още по-малко — не би останала на земята толкова дълго. Те можеха да яздят и да стрелят като мъже и само воинът, който ги превъзхождаше на гърба на коня, с лъка и стрелата, би дръзнал да ги ухажва. Съпругите и дъщерите на японските владетели представляваха точно обратното. Те се гордееха със слабостта си. Всъщност често се преструваха на по-слаби, отколкото бяха. Веднъж бе видял собствената си жена, която по онова време беше любимата държанка на владетеля Масамуне, бащата на Хиронобу, да чупи ключицата на пиян самурай. Мъжът, който бе от свитата на един от гостуващите владетели, не знаеше коя е тя и я бе хванал за китката. Тя направи бързо движение с ръка. В следващия момент той се преобърна с главата надолу и се удари в един стълб. Още няколко сантиметра по-надясно и щеше да счупи врата си.

„Как го направи?“ — поинтересува се Го.

„Какво съм направила, господарю Го?“

„Хвърли мъжа.“

„Хвърлила съм го?“ Тя покри уста с ръкава си и се разкикоти. „Аз съм толкова малка и слаба, господарю, как бих могла да хвърля някого? Той беше пиян. Залюля се. Това е всичко.“

Не, не беше така. Ала тя така и не каза дума повече, дори след като се ожениха. Дори сега, десет години по-късно, след раждането на сина им Чиаки, тя никога не бе споменала нищо по случая.

„Това е тайна, нали?“

Тя се засмя и каза: „Как би могло нещо женско да е достатъчно важно, че да бъде издигнато до равнището на тайна?“

Го рече: „Ако се опитам да направя нещо, което не ти харесва, ще ме хвърлиш ли?“

„Не е възможно да не харесам нещо, което ти правиш, господарю мой. Ти си моят съпруг.“

„Ами ако аз пожелая да ти причиня болка?“

„Тогава бих била щастлива да почувствам болката.“

„Ами ако само твоите мъки ми носят радост?“

„Тогава мъките ми ще са радост, господарю.“

Го се разсмя високо. Не можеше да се овладее. Наистина не вярваше, че тя ще стигне толкова далече, но беше толкова сериозна и непреклонна, че той не можеше да запази каменното изражение на лицето си.

Призна си: „Предавам се. Ти победи.“

Тя отвърна: „Как мога да победя, след като се съгласявам с теб за всичко?“

„Не знам — отговори Го, — но ти някак си успяваш винаги, нали?“

Тя се засмя. „Искаш да кажеш, че съм победила, губейки? В това няма никакъв смисъл, господарю.“

Го се запита дали тази млада жена също знае как се хвърлят мъже. Не му се струваше вероятно. Изглеждаше много крехка, дори като се вземеше предвид как тези жени умишлено подсилваха външно крехкостта си. Тя почака той да отстъпи, после с известно усилие се изправи на крака. Изглежда, бе ударила десния си хълбок. Направи предпазливо крачка напред, но тъй като не се държеше на краката си, отново щеше да падне. Го беше готов. Хвана я.

— О — отрони тя отново така нежно, както и преди. Хвана ръката му и се отпусна изцяло върху гърдите му. Но той не усети никаква тежест. Освен че беше много красива и много млада, тя беше също така много лекичка. Може би, за разлика от останалите, тази наистина беше толкова крехка, колкото изглеждаше. Въпреки че се бе облегнала на него по необходимост, в очите й се четеше страх, сякаш по-скоро щеше да избяга от него, отколкото да се облегне на тялото му за подкрепа.

Той я успокои:

— Спокойно, господарке. Аз съм Го, главният телохранител на владетеля Хиронобу. Можете да разчитате на мен, колкото и на него.

— О — възкликна тя отново.

Го се усмихна.

— Казвате „о“ толкова сладко, господарке. Опитайте някоя друга дума. Нека видим дали можете да говорите така сладко или чарът ви се свежда само до „о“.

При тези думи младата жена се усмихна. Погледна го срамежливо и каза:

— Аз съм Новаки, дъщеря на владетеля Бандан.

Точно в този миг в замъка проехтя друга гръмотевица. Изглежда, нещо се изписа на лицето на Го.

— Да не би да се страхувате от гръмотевицата? — Изненада озари лицето на младата господарка Новаки. — Мислех, че вие, силните монголи, не се страхувате от нищо.

— Аз не съм монгол.

— Не сте ли онзи Го, който дойде в залива Хаката със завоевателите преди десет години?

— Аз съм. Но тогава бях нюрджен. Нюрджен съм и сега.

— Това не е ли някакъв монгол?

— А вие не сте ли някаква китайка?

Господарката Новаки се разсмя.

— Не, разбира се, че не.

— Точно както не всеки, който носи коприна, пие чай и пише канджи, е китаец, така не всеки, който язди кон, следва стадата и живее свободен, е монгол.

— Разбирам, господарю Го. Няма да направя тази грешка отново. — Тя се поклони.

Тъй като все още се подпираше на него, заради поклона главата й опря гърдите му и доближи косата й до лицето му. От пищните къдрици се излъчваше едва доловим аромат. Той му напомняше за цветята по поляните, изгубили се за една година предния сезон. Само някой толкова млад като нея можеше да носи летен аромат през есента. Детинската й непоследователност свидетелстваше за освежаващата й простодушност.

— Мога ли да ви придружа до покоите на семейството ви? — рече Го.

Новаки бе положила глава на гърдите му, чуваше гласа му над себе си и чуваше също как той резонира в тялото му. Тя се надяваше той да не чува как бие сърцето й. Затвори очи и направи всичко, за да успокои дишането си. Нямаше причина да се страхува. Всичко вървеше добре. Бързо бе успяла да се отърве от бавачката си. Напоследък лесно избягваше контрола на възрастната жена, която ставаше все по-разсеяна с годините. В противен случай едва ли щеше да осъществи флиртовете си с Нобуо и Коджи в началото на лятото. Те бяха красиви млади самураи, но само толкова. Неизбежно след известно време щяха да пораснат и да станат мъже като бащите си. Затъпели, пияни, загрубели, скучни, самохвални провинциални мъжища.

Сега всичко това й се струваше толкова отдавна. Го я държеше в прегръдката си! Не беше забелязал, че тя го следи. Беше събрала кураж и бе пресякла пътя му, бе се сблъскала с него и се бе престорила на наранена. Щеше ли да има достатъчно смелост да завърши започнатото?

От малко момиченце слушаше разкази за страшния монголски варварин, който служеше на владетеля Масамуне. Когато баща й беше съюзник на Масамуне, благоговейни гласове превъзнасяха безкрайния кураж на Го, неговата свръхчовешка сила, магическия контрол, който упражняваше върху конете. Когато двамата владетели бяха безмилостни врагове, — което ставаше толкова често, колкото бяха и верни приятели, — се говореше само за безсърдечната му жестокост, животинското му коварство и чудовищната му извратеност. И двата вида истории очароваха Новаки. Животът й в провинциалната пустош беше напълно скучен, скуката беше нейна съдба и в бъдеще. Баща й беше провинциален владетел с болезнено ограничени възможности. Както и всички други владетели, които тя познаваше. По-големите й сестри бяха омъжени за шутове като баща й и братята й — владетели на мръсотията, човешките екскременти, използвани за наторяване, и миризливата риба. Всички бяха полунеграмотни. Никой не приличаше на култивираните, чувствителни, романтични герои от „Книга за възглавницата“ и „Приказка за Генджи“.

Го също не приличаше на тези герои, но поне идваше отдалече. Беше прекосил, яздейки, необятната шир на Азия с Кублай, великия хан на монголските орди. Беше видял градовете на Китай, които имаха вид на ювелирни произведения, земята на ледените хора далече на север, екзотичните зверове в южните джунгли, високите планини на Тибет. Никога не бе ходила по на изток от Вътрешно море, нито по на запад от провинция Акаока. Ако го направеше, както се очакваше, щяха да я сгодят незабавно за един от тези владетели грубияни. Хиронобу бе най-добрият кандидат, а беше сополиво дете на шест години! През следващите няколко години трябваше да му бъде бавачка, а после да го посвети в тайнството на близостта между мъжа и жената, да износи наследника му, това я чакаше. Щеше до края на живота си да слуша неговите пиянски лъжи вместо лъжите на баща си. Или може би щеше да се осъществи другият план на баща й и щяха да я дадат като жена или наложница на благородник от императорския двор в Киото. Веднъж беше виждала благородник — принц, който бе дошъл да иска помощ от баща й. Имаше бледо и напудрено лице, беше слабоват и носеше по-фини кимона от нея самата. Говореше във витиеват стил в рими, от който тя почти нищо не разбра. Пътуването от Киото било толкова трудно, твърдеше той, че едва не го убило. После той закри устата си с ръкава и се изкикоти като момиче. По-скоро би умряла, отколкото да я докосне такъв дегенерат, независимо колко прославени бяха предците му.

След това, в началото на лятото, тя беше отишла в едно от най-големите села на провинцията на баща си, придружена от Нобуо и Коджи, които служеха като нейни телохранители, забавен факт, като се имаха предвид опасните им интимности с нея. От отегчение тя се отби в колибата на старица, за която разправяха, че е гадателка. Старата измамница направи добро представление. Щом Новаки прекрачи прага й, жената, за която се предполагаше, че е сляпа, се обърна с отворена уста към нея, изпусна керамичния съд, който държеше, и отстъпи, препъвайки се, към най-отдалечената стена.

Това си ти, промълви жената.

Да, аз към, потвърди Новаки, като с усилие се сдържаше да не се разсмее, но не успяваше съвсем. Знаеш ли коя съм?

Сляпа съм, но виждам, отвърна жената с необикновен глас.

О? И какво виждаш?

Не толкова, колкото ти ще виждаш.

Сега вече прикова напълно вниманието на Новаки.

Много ли ще виждам?

Много, отвърна жената.

И какво ще виждам? Новаки се надяваше жената да заговори за далечни места. Ако го направеше, Новаки щеше ревностно да й повярва, че е истинска ясновидка. Кажи ми бързо, не бави отговора.

Ще виждаш… Жената направи пауза, а устата й още беше широко отворена. Устните й потрепнаха, клепачите й затрептяха, а вдлъбнатите бузи потръпнаха.

Новаки чакаше търпеливо. Най-малкото, предварително жената заслужаваше снизходителност. Дори да не можеше да предсказва съдбата, беше добра артистка и като всички добри артисти имаше собствено чувство за времето, което трябваше да бъде уважавано. Беше доста самотна на това изолирано място. Ако беше в Киото, Кобе или Едо, несъмнено щеше да привлече доста клиентела.

Жената заговори: „Ще виждаш това, което никой още не е виждал — през целия си живот, — с изключение на един.“

Новаки плесна радостно с ръце. Онзи „един“, за когото старата жена говореше, трябва да беше Го. Той бе единственият, за когото тя знаеше, че е виждал нещо, което никой друг не е виждал. А сега и тя щеше да види тези неща!

„Благодаря ти, благодаря ти много — каза Новаки и се поклони дълбоко. — Когато се върна в замъка, ще ти изпратя ориз, саке и риба.“

Старата жена вдигна ръце в знак на несъгласие и поклати глава. Все още седеше на петите си с гръб, опрян в стената, където бе паднала при влизането на Новаки. „Не, не, не ми дължиш нищо.“

„О, дължа ти — настоя Новаки. — Ти ме направи неизказано щастлива.“

Същия следобед тя започна да замисля как да се запознае с Го, а после да го съблазни. Вярно, че беше много млада, но беше прочела много внимателно класическата литература за съблазняването и вече имаше опит с Нобуо и Коджи. С Го, разбира се, щеше да е по-трудно. Ала тя бе сигурна, че ще намери път към него, само да се откриеше възможност.

Празненствата за победата на Хиронобу в гората на Мурото й дадоха тази възможност.

— Не искам да отида при семейството си — възрази Новаки. — Всички са пияни и не престават да повтарят глупавите неща, които говорят винаги, когато са пияни.

— Празнуват голяма победа — защити ги Го, — имат пълно право да бъдат пияни.

— Победата е ваша, не тяхна — настоя Новаки и го погледна. — С монголска тактика и монголска смелост. — Новаки усети как тялото му се стяга. О, не. Отново направи грешка и го нарече монгол. Какъв бе казал, че е? Чуждите думи се помнеха много трудно. На-лу, нещо подобно. Страхуваше се да не е развалила всичко, като го е ядосала. Тя симулира болка и се притисна още по-силно към него. Изглежда, представлението й за преживявано страдание проработи, защото когато той отново заговори, не изглеждаше ядосан.

— Победата е на владетеля Хиронобу — каза Го и я подхвана малко по-здраво, когато тя се престори, че й призлява.

— Владетелят Хиронобу е дете на шест години — възпротиви се Новаки, — достатъчно голямо, за да отиде до тоалетната само, без да падне в нея.

Го се разсмя.

— Въпреки това победата е негова. А и той няма да е вечно на шест. Би било мъдро от ваша страна да го приемате в различна светлина. Скоро ще бъде както мъж, така и владетел и ще си потърси достойна невеста. Беше подкрепен от голямо знамение, донесено му на крилете на много птици.

— Не вярвам в знамения — каза Новаки. — А вие?

Просветна светкавица, последвана от продължителен момент на свръхестествена тишина.

Над главите им премина ярка вълна.

Дневните сенки заиграха в двора, после избледняха в тъмнината, която сякаш настъпваше към тях.

Накрая небето се разцепи и страховит звук на сриващи се божествени планини започна да пада каскадно към тях откъм небето.

Седмици след като господарката Новаки се върна у дома след празненството на Хиронобу, стана очевидно, че тя чака дете. Въпреки че до този момент беше тиха и покорна дъщеря, сега твърдо отказваше да назове бащата на детето, защото знаеше, че баща й и братята й ще го убият. Когато я заплашиха, че ще я принудят да абортира, тя се зарече да се самоубие, ако го сторят. Владетелят екзекутира бавачката й, защото трябвало да я следи по-изкъсо. Въпреки това тя отказваше да говори. Той екзекутира и двама от хората си, които подозираше в прекомерна обич към дъщеря му. Въпреки това господарката Новаки остана безмълвна.

— Вече не знам какво да правя — призна си владетелят Бандан.

По време на кризата с дъщеря си той предприе визита до замъка „Облак врабчета“, за да потърси съвета на госпожа Кийоми. Въпреки че беше малко по-възрастен от нея, той бе прекарал по-голямата част от живота си във военни компании и затова на вид и като поведение приличаше на побеляващ възрастен воин от по-ранно поколение. Интересът му към жените се свеждаше само до зачатието, раждането и отглеждането на потенциалните наследници, затова не знаеше почти нищо за жените извън основите на анатомичния им строеж. Внезапното своенравно поведение на дъщеря му и последвалото упорито мълчание напълно го разстроиха. Майката на момичето умря при раждането и в замъка му нямаше друга жена, на която да вярва достатъчно, за да говори така открито.

— Защо не ми казва кой е бащата? Само това искам. Прекалено много ли е да искам това?

Госпожа Кийоми отвърна:

— А какво ще направите, ако ви каже?

Владетелят Бандан удари с юмрук по масата, с което накара прислужниците да се втурнат, за да запазят чашите за чай да не изскочат от масата и съдържанието им да се разлее по рогозките.

— Ще го убия — изръмжа той, — и то бавно.

Тя прикри устата си с ръкав и се засмя.

— Нещо смешно ли казах? — Веждите му се вдигнаха в знак на учудване. — Не исках.

— Владетелю Бандан, наистина ли очаквате младото момиче да разкрие самоличността на любовника си пред баща си, за да може той да го измъчва до смърт? И детето й да остане сирак, преди да се е родило?

— Но той обезчести всички ни, който и да е.

— Господарката Новаки не мисли за честта. Тя мисли за любовта. Единственото, което сте постигнали с гнева и заплахите си, е да попречите на младия мъж да дойде и да поиска закъснялата ви благословия.

— Откъде знаете, че мъжът е млад?

— Не знам нищо. Ала дъщеря ви е едва на четиринайсет. Съмнително е, че би се влюбила в някой много по-стар. — Лицето на госпожа Кийоми помръкна. — Надявам се да не е един от двамата самураи, които сте екзекутирали.

— Не е. Плака, когато й показах главите им, но не толкова много, колкото щеше да плаче, ако той бе един от тях.

Госпожа Кийоми примигна.

— Вие сте й показал главите им?

— Да, за да докажа, че съм направил каквото съм казал, че ще сторя. Иначе може да си помисли, че се шегувам.

— Владетелю Бандан, никой, който ви познава, не би си казал, че се шегувате. Абсолютно безпредметно е било да представяте такова ужасно доказателство.

— Няма да ми каже, нали?

— Не, няма.

— Тогава какво да направя? Срамът ще бъде непоносим. Дъщеря ми ще има дете, чийто баща е неизвестен за мен. Питам всички богове и Буди какво толкова грешно съм извършил при предишни прераждалия, че съм заслужил това наказание? Мога да построя храм, в който да се моля денем и нощем. Не мисля, че ми е останало кой знае какво друго да направя.

— Това е възможно решение — съгласи се госпожа Кийоми.

Сега владетелят Бандан се разсмя.

— Този път аз се шегувах. Аз съм воин, а не свещеник. Не моля небето за милост. Разрешавам проблемите си със собствените си ръце. Ще измисля нещо друго.

— Вече го измислихте. Постройте храм.

Владетелят Бандан се намръщи.

— След като боговете не са запазили целомъдрието й, очевидно те няма да ми разкрият виновника сега, независимо дали ще построя един храм или десет.

— Постройте храм не заради себе си — настоя госпожа Кийоми, — а заради госпожа Новаки. Нека се оттегли там за, да кажем, две години. Може да роди там детето, далече от клюките, да има време да върне емоционалното си равновесие и да се приспособи към изискванията на майчинството. А когато се върне, тя вече няма да е обект на такова любопитство и злобни приказки. Възможно е по това време бащата вече да се е разкрил, най-вероятно чрез бягството си заради вашите думи за мъчения и смърт. Тогава вие…

— … ще го преследвам като куче, каквото е, и ще го унищожа! — обяви владетелят Бандан.

— … ще простите на нея и на него за тяхното младежко прегрешение с пълно разбиране за романтичната простъпка на младите…

— Да му простя? Никога!

— … и като си дадете сметка, че само като приемете бащата във вашето семейство — твърдо продължи госпожа Кийоми, — можете да оставите в миналото неудобството и скандала.

Владетелят Бандан вече бе отворил устата си да изрази допълнително несъгласие, но спря, преди думите да са излезли. Затвори уста и се поклони.

— Права сте, госпожа Кийоми. Това е единственият начин на действие. Благодаря ви, че така мъдро ръководите този невеж войник. Вече се сещам за подходящо място. Братовчед ми, владетелят Фумио, управлява имение на север и то ще бъде подходящо за целите ми.

През зимата госпожа Кийоми започна да сънува странни сънища. Най-странното в тях беше, че тя не можеше да си спомни нищо от тях, с изключение на поразително красивата млада жена, която се явяваше във всеки сън, и начина, по който говореше на госпожа Кийоми. Тя я наричаше „госпожо майко“. Така жените се обръщаха към свекървите си. Убедена, че сънува бъдещата съпруга на Хиронобу, госпожа Кийоми започна да се заглежда в личицето на всяко малко момиченце, което срещаше, за да разпознае жената от сънищата си. Въпреки че сънищата продължаваха, тя не можеше да си спомни нищо друго от тях, независимо колко много се опитваше. И въпреки че търсеше жената у всяко момиче, не я намираше.

Следващата пролет, няколко седмици преди седмия си рожден ден владетелят Хиронобу спечели втора голяма победа, този път по склоновете на планината Тоса. В същото време в съседното имение госпожа Новаки раждаше дъщеря си. Детето бе необичайно спокойно — толкова спокойно, че малцина очакваха да оцелее. Въпреки че й бе дадено име, съответстващо на благородническия й статут, всички я наричаха Шидзука — Спокойната.

Тя не умря и спокойствието й не продължи дълго. През втората седмица от началото на живота си тя започна да пищи и да плаче почти непрекъснато. Спираше единствено от изтощение или за да спи на пресекулки, да суче с ожесточено безразсъдство, след което дълго време да не иска да яде. Тя беше дете, а децата не виждат, но онова, което не виждаше, я ужасяваше. Очите й се въртяха във всички посоки.

Тя пищеше.

Нямаше да умре и нямаше да спре да пищи.

Продължаваха да я наричат Шидзука — понякога с надежда, винаги от отчаяние и все повече и повече като проклятие.

На следващата година, когато госпожа Кийоми посети абатството Мушиндо, й се предостави случай да обмисли близкото минало. Току-що завършилите четири сезона затвориха най-странната и бурна година в живота й. Сега тя започна да разбира защо понякога хората изведнъж ставаха отшелници и приемаха монашеството. Ако тя имаше качествата за него, това бе мястото за нея. Беше твърде далече от дома, за да го посещава с лекота, но не и толкова далече, че посещенията й да са невъзможни. Това означаваше, че приятели и роднини от стария й живот нямаше да се появяват непрекъснато, за да отслабват отдадеността й на свещената самота, но нямаше и да е напълно откъсната от тях. Това нямаше да е благотворно. Нерядко напускането на света е по-трудно за тези, които остават в него, отколкото за тези, които го напускат.

Беше достатъчно близо до северната граница, за да създава чувство за опасност и поради това и за неотложност, полезна предпоставка за онези, които търсеха пробуждане за Пътя на Буда. В същото време не и много близо до земите на варварите емиши, че всяка атака да е напълно вероятна. Най-близкото село — Яманака, беше на един час път пеша в долината под малката планина, на върха на която беше абатството. Това също беше идеално, тъй като близостта му даваше възможност за кратко време да се осигуряват храна и работна ръка, а отдалечеността му предотвратяваше излишното общуване, а по размер бе достатъчно, за да осигурява подкрепа на малката религиозна общност без затруднения.

Цяло нещастие беше, че това абатство трябваше да бъде изградено; разбира се, бяха възможни по-лоши резултати, въпреки че не много.

От градината на абатството, където госпожа Кийоми чакаше госпожа Новаки, тя чуваше гласа на Хиронобу от близката горичка и приглушените отговори на Го.

Още едно лято бе дошло и почти си отиваше, а всичко беше различно. Само преди една година съпругът й, владетелят на Акаока, контролираше няколко земеделски стопанства и рибарски хижи без особено значение в малък ъгъл на остров Шикоку. Сега синът й Хиронобу, седемгодишен, управляваше територия от двете страни на Вътрешно море. Беше получил клетва за вярност от владетелите Бандан и Хикари и се беше издигнал до велик владетел. В две светкавични кампании войските на малкото й момче толкова силно удариха режима на Ходжо, че мнозина предвиждаха незабавното му падане.

Преди година госпожа Новаки беше четиринайсетгодишна девица, достатъчно красива семейството й да се стреми към връзка с императорската фамилия в Киото. Сега беше петнайсетгодишна майка на душевноболно дете, заточена в абатство далече от дома, абатство, изградено специално, за да осигури убежище за нея и нещастното й потомство. Заради дефектите на детето беше очевидно, че никоя от тях никога няма да напусне абатството.

Преди година на госпожа Кийоми никога не й се беше случвало да пътува толкова далече на север поне веднъж. Всъщност бе прекосявала Вътрешно море, когато напусна дома си в Кобе, за да се омъжи за бащата на Хиронобу, и по време на годишните си посещения при семейството си. Сега бе обещала на владетеля Бандан, че ще посещава два пъти в годината дъщеря му — през пролетта и през есента, за да види дали е добре. Тъй като беше майка на даймио и самият даймио я придружаваше по време на тези визити, за владетеля Бандан беше голяма чест, особено като се имат предвид неприятните обстоятелства. Тази обикновена проява на любезност го обвързваше още повече с Хиронобу чрез изискванията за чест и реципрочни задължения.

Като де факто регент на сина си за нея беше необходимо да обмисля тези неща. Официалният регент генерал Рюсуке беше добронамерен, но некомпетентен. Той беше регент само защото като старши оцелял командир на армията на рода това се очакваше от него — и защото беше достатъчно интелигентен да знае, че не е достатъчно умен, за да упражнява властта, с която бе облечен. В противен случай щеше да се наложи да бъде убит, тъй като да бъде пренебрегнат би било такава непростима обида, че той би бил задължен да устрои заговор срещу госпожа Кийоми и Хиронобу, независимо дали искаше или не. Тя, разбира се, не би го направила сама. Само вещиците убиваха враговете със собствените си ръце, обикновено с отрова или с тънка жица или игла в храма, под косата, или чрез задушаване. Последните два метода бяха практически неразкриваеми и затова бяха предпочитани от вещиците, които спяха с жертвите си. Мисълта да спи с тъпак като генерал Рюсуке предизвика гримаса на лицето й. Само това щеше да е достатъчно да я възпре дори да беше вещица. В интерес на истината, ако се налагаше да бъде извършено убийство, щеше да го извърши Го. Въпреки че беше варварин, той беше непоколебимо верен, както би бил всеки самурай. Какво щастие, че двамата със сина й можеха да разчитат на него.

Откъм абатството се дочу неистовият плач на бебе. Шидзука бе будна.

Хиронобу се покатери на един оголен камък и попита:

— Го, ако трябва да защитаваш това абатство от нападение, как ще го направиш?

Го отвърна:

— Преди всичко ще престана да се правя на такава лесна цел за вражеските стрелци.

— Сега наоколо няма вражески стрелци — учуди се Хиронобу. — Казах „ако“.

— Вие сте велик владетел — зае се да му обясни Го. — След като ще правите предположения за съществуващите условия, тогава трябва да знаете, че преди всичко трябва да предполагате каква е опасността, а не сигурността.

Хиронобу унило слезе от камъка.

— Необходимо ли е непрекъснато да се притеснявам, че мога да бъда убит?

— Никога не бива да се тревожите за това — възрази Го, — а винаги да си давате сметка за тази възможност. Завладяхте петнайсет провинции със силата на оръжието и така превърнахте в свои кръвни врагове бившите васали и роднини на петнайсетте владетели, на които помогнахте да се преселят в Чистата земя.

— Те се заклеха да ми се подчиняват в замяна на живота си.

— Наистина ли сте толкова млад, господарю?

— На седем съм — отговори Хиронобу. — Не съм толкова млад.

Внезапно отвъд стените на абатството се чу силен, пронизителен вой.

Хиронобу се приближи към Го.

— Измъчват някого. Не е редно да го правят на такова свято място, нали?

— Никого не мъчат. Плаче бебе.

— Бебе? — Хиронобу се заслуша, но на лицето му бе изписано съмнение. — Чувал съм как плачат бебетата. Звукът не е такъв.

— Бебе е — настоя Го. В студената пустош на гърдите му той чу как отекват думите му. Бебе е, беше казал той, но искаше да каже, че е вещица.

Как се беше случило? Той не знаеше. Беше си припомнял тази нощ отново и отново и въпреки това не знаеше.

В един момент той помагаше на дъщерята на владетеля Бандан да стигне до временното си жилище. В следващия лежеше с нея в руините на старата варварска крепост „Емиши“ на един час езда от замъка. Беше се възползвал от младостта и неопитността й, разбираше го. Не беше искал това да се случи, съвсем не. Отначало беше просто разходка, после препускане с неговия жребец, след това убежище в тези развалини от внезапно плисналия дъжд. После — после беше твърде късно да мисли, защото стореното бе сторено.

Го не се страхуваше от смъртта. Очакваше да умре на бреговете на залива Хаката, когато дебаркира там с монголската армия преди десет години и вероятно щеше да умре. Оттогава всеки миг бе подарък от боговете. Сега смъртта бе само въпрос на време. Момичето бе обещало да не казва нищо, но то беше едно момиче, нищо повече. В крайна сметка някой щеше да разбере, а след като някой научеше, баща й щеше да узнае рано или късно. Накрая главата на Го щеше да бъде побита на копие пред стените на замъка на владетеля Бандан. Тази сцена предизвика горчива усмивка на устните му. Поне можеше да изпита удоволствието да е сигурен, че кръвта на майка му щеше да умре заедно с неговата. Вещиците плетяха заклинанията, когато нямаше прекъсване на генеалогичната линия. Ако никоя не се родеше от Го, нямаше значение колко дъщери щяха да се родят на Чиаки или неговите потомци. Заклинанието щеше да бъде нарушено.

Но седмиците минаваха и от владетеля Бандан до владетеля Хиронобу не идваше никакво съобщение, което да иска главата на Го. Може би Новаки бе по-решителна, отколкото той предполагаше. Колкото и невероятно да изглеждаше, тя беше запазила тайната. Ако продължаваше да се държи така, от неговата лудория нямаше да последва никаква неприятност. Когато пратеникът най-сетне дойде, той не беше официален куриер, а клюка и тя донесе нещо по-лошо от искане за главата на Го. Господарката Новаки бе бременна. Той знаеше точно какво се е случило. По някакъв начин майка му беше победила. Тя го беше използвала за последен път от гроба, за да открие пътя на друг като себе си.

Трябваше да убие вещицата. Най-сигурният начин беше да бъде убита Новаки, така че вещицата да умре в утробата й. След раждането си вещиците можеха да бъдат убити много трудно, дори като деца. Хората около тях неволно изпълняваха заповедите им, принуждавани от неведоми сили да се подчиняват на неизречени заповеди. Дядо му и баща му — и двамата силни воини, бяха превърнати в кухи обвивки на своята предишна форма от капризите на жена, която беше дъщеря на единия и жена на втория. През целия си живот като момче, младеж и мъж, Го се срамуваше от язвителните забележки на хората от неговото племе. Момчето на вещицата. Куче на жена. Потомък на евнух. Пред майка му обаче те се страхуваха, държаха се почтително, раболепно. Мразеха я и презираха потомството й. Ала когато тя заговореше за бъдещето, я слушаха и правеха жертвоприношения. Когато правеше заклинания, болни оздравяваха, здрави умираха, глухи започваха да чуват, а враговете й ослепяваха. Или поне често така изглеждаше. Достатъчно често майка му обичаше да му напомня да поддържа огъня в техния лагер, конете им да са нахранени и напоени, а собствените им кореми да са пълни.

Как да убие Новаки? Проблемът бе труден. Тя беше дъщеря на владетел, затворена в най-вътрешната част на замък, чийто план му бе непознат. Трябваше да се вмъкне вътре, без никой да го види. За жалост, той не владееше изкуството да се промъква невидим. Неговият стил бе стилът на ездача. Да атакува на кон, галопирайки, от неочаквана посока. Тактика, която ни най-малко не подхождаше на женското отделение в замък. Чакаше да му се предостави възможност, каквато и да било възможност, но не получи никаква. Детето се роди два месеца преди определеното време.

Беше момиче — както той знаеше, че ще бъде и от което се страхуваше.

— Бебе е — настоя Го.

— Сигурен ли си? — попита го Хиронобу, а изражението му все още издаваше съмнение.

— Да.

— Видя ли го?

— Не.

— И аз не съм — рече Хиронобу. — Нито пък майка ми. Никой не го е виждал. Странно е, не мислиш ли?

Го поклати глава.

— Има нещо не наред в това дете, щом семейството не иска да го покаже. Което би било съвсем естествено.

Това събуди интереса на Хиронобу.

— Да не мислиш, че е деформирано? Че ще изглежда ужасно, така ли?

— Не е деформирано. — Детето беше душевноболно, факт, който будеше надежда у Го. Всички вещици бяха по същество луди, разбира се, но ако някоя го покажеше съвсем явно, щеше да има по-малка възможност да манипулира, да мами и да обърква. В този смисъл лудостта бе по-приемлива от деформацията. Вещицата можеше да бъде грозна. Това се очакваше от нея. Майка му обаче не беше грозна. Тъкмо обратното, а това й даваше повече възможности за измама.

— По-добре отидете да се видите с майка си, господарю. Според мен посещението й при госпожа Новаки ще започне скоро.

— И защо да ходя? — намръщи се Хиронобу. — Не се интересувам от бебета — независимо дали са деформирани или не, може би съм малко любопитен. Нито искам да знам какво ще говори майка ми. Ето за какво ще разговарят двете: за бебета и майчинство.

— Владетелят Бандан е най-силният ви васал — припомни му Го. — Вие го удостоихте, като посетихте страдащото му потомство и показахте съчувствие към него. Така неговият дълг на честта към вас става още по-голям и го обвързва още повече. Това е въпрос на мъдро командване, а не майчинство и бебета.

— Така казваш ти. Но ти не си този, който трябва да изтърпи всичко това. — Ала Хиронобу постъпи както му бе поръчано и отиде при двете дами. На вратата на храма той се обърна и извика на Го: — Защо и ти не дойдеш?

— Мен не ме допускат — отвърна Го. — Госпожа Новаки е в изолация.

— Тогава защо на мен ми е разрешено? Защото съм дете?

— Защото сте велик владетел на провинция.

Отговорът, който той не очакваше, му достави голямо удоволствие. Когато мина през вратата, се усмихваше.

— Ето го — каза госпожа Кийоми.

Той видя майка си и госпожа Новаки да седят в открита стая с изглед към дворцовата градина. Госпожа Новаки беше същата Но-чан, която през миналите лета бе гонила хвърчила заедно с него, с която играеха на криеница и си разказваха истории за призраци, когато трябваше да спят. Това беше преди той да стане велик владетел. И преди тя да порасне така изненадващо. Изглеждаше много различно от момичето, което той помнеше. Не толкова заради дрехите й, въпреки че безличните сиви роби на монахиня, които носеше, контрастираха рязко с цветното кимоно, което тя обикновено носеше. Лицето, очертано от качулката, принадлежеше на красива жена.

Госпожа Новаки му се поклони.

— Съжалявам, че ви причиних неудобство, господарю.

Хиронобу отвърна на поклона й.

— Радвам се да ви видя отново, госпожо Новаки. — Той се опита да измисли какво още да каже, но не можа да се сети нищо повече. Тя му се усмихна и той усети, че се изчервява. Кога бе станала толкова красива?

Госпожа Новаки отбеляза:

— Виж ти, колко е пораснал за толкова кратко време.

— Да — намеси се госпожа Кийоми, — деца… — Тя спря внезапно след изговарянето на тази дума, после продължи припряно: — Децата растат учудващо бързо.

— Вие можете да имате големи очаквания — отбеляза госпожа Новаки. — Младия господар го чака блестящо бъдеще. — Очите й се навлажниха, но тя се усмихна и сълзите й не потекоха.

Хиронобу не чуваше бебето да пищи. Трябва да беше заспало. Беше чул две от неговите прислужници да разговарят преди двамата с майка му да отпътуват от абатството. Едната от прислужниците каза, че е разбрала от прислужница на владетеля Бандан, че бебето не пищяло само когато спи. Другата допълни, че разбрала от сестрата на един от конярите на владетеля Бандан, че когато то пищи, конете изпадали в паника и се опитвали да избият вратите на конюшнята. Никоя прислужница не познаваше човек, който да е виждал бебето, но въпреки това и двете бяха сигурни, че е страшно за гледане.

Докато майка му и Новаки разговаряха, той огледа стаята колкото бе възможно по-прикрито. Мислеше, че спящото бебе може да е някъде зад Новаки, но не беше. Това беше разочароващо. Изпитващо огромно любопитство. Го твърдеше, че бебето не е деформирано, но Хиронобу не му вярваше. Нормално бебе не би имало такъв загадъчен, животински глас и не би пищяло толкова силно. Нормално бебе не би предизвиквало паника сред конете, особено сред свирепите военни коне, които яздели владетелят Бандан и неговите самураи.

Как ли изглеждаше всъщност? Беше сигурен, че има голяма уста, може би дори муцуна на мечка. Също остри зъби. А, беше твърде малко, за да има зъби, но когато му изникнеха, щяха да са остри. Може би в няколко реда като на акула. А дали имаше очи, които никога не примигваха, като на змия? Гъста козина като на язовец или остра и четинеста като на дива свиня? Дълга опашка, която имаше високо мнение за себе си, като на котка? Сигурно беше ужасяващ малък звяр! Нищо чудно, че владетелят Бандан бе изпратил дъщеря си в изгнание толкова далече от дома. А кой беше бащата?

Преди бебето да се роди, прислужниците споменаваха имената на много самураи като възможности, самураи на служба при владетеля Бандан, владетеля Хикари и дори Хиронобу. Ала никой не мислеше повече така, твърдяха прислужниците. Сега вече всички бяха сигурни, че бе замесен призрак или демон. Възможно бе да е използвал мъжко тяло, но мъжът бе средство; неговата самоличност беше без значение. По-важното беше кой е призракът, кой е демонът? За да бъдат изречени правилните молитви, заклинателите трябваше да знаят кой конкретно зъл дух да атакуват. Повтарящите се думи, с които можеше да бъде прогонен един, можеха да имат обратния ефект върху друг и да го направят по-силен и по-ужасен отвсякога. Това беше според прислужниците много трагична и опасна ситуация и за всички бе по-добре майката и детето да бъдат далече, в абатството на север, тъй като се предполагаше, че злото щеше да ги последва там.

— Хиронобу, какво си въобразяваш, че правиш? — Думите на майка му го стреснаха. Не си мислеше, че тя го следи какво прави. — Държиш се, сякаш си крадец.

— Не правя нищо, майко. Тук съм само защото Го каза, че трябва да дойда.

— Сигурно съм, че Го не е имал предвид да останеш. След като поднесе почитанията си на госпожа Новаки, можеш да се присъединиш към Го отвън.

С безизразно лице Хиронобу не направи и най-малко усилие да й се подчини. Остана на място, намръщен, и каза:

— Няма да стане. Подхвърлян съм ту тук, ту там от телохранителя и майка си, което не подхожда за велик владетел.

Госпожа Кийоми се усмихна.

— По принцип си прав. Но това напълно подхожда, когато става дума за седемгодишно дете. Моля те, дръж се подобаващо и прави каквото ти се казва. — Тя се поклони, но това бе небрежен поклон на майка към детето й, а не на дама пред господаря й.

— Двете неща не са съвместими — упорстваше Хиронобу. — Когато съм велик владетел, значи съм велик владетел. А ако съм малко момче, значи съм само това.

— Двете ти роли не са съвместими, вярно е — съгласи се госпожа Кийоми. — Моля те въпреки всичко да ги примириш една с друга. В бъдеще, когато бъдеш предводител на рода както фактически, така и по име, понякога ще трябва да правиш две, три или дори четири неща едновременно и не всички от тях ще бъдат съвместими помежду си. Ако не можеш да правиш тези неща и да ги съчетаваш хармонично, дори хармонията да изглежда невъзможна, тогава никога няма наистина да бъдеш велик владетел. Ще носиш само титлата. — Майка му отново се поклони, този път по-дълбоко, освен това задържа поклона. — Надявам се моят господар да намери нещо ценно в думите ми.

Хиронобу отвърна на поклона й с поклон със съответната дълбочина и също го задържа. После каза също толкова официално:

— В думите ви има толкова истина. Благодаря ви за тях.

На излизане от помещението, за да се върне при Го, той чу Новаки да казва:

— Свършили сте превъзходна работа. Той е повече малък мъж, отколкото малко момче.

Когато напускаше храма, той се усмихваше още по-широко, отколкото когато влизаше в него. Не беше успял да види бебето, както се надяваше. Нямаше значение. В бъдеще щеше да има други възможности. Един ден щеше да го види. Обеща си, че ще го направи. Може би дори щеше да успее да си отреже малко от козината му и да я покаже на приятелите си в замъка.

Го тъкмо бе приключил с щателната обиколка на храмовия двор, когато видя Хиронобу да се връща. Беше търсил уязвимо място, откъдето би могъл да се промъкне незабелязано някоя нощ, но не успя да намери. Владетелят Бандан беше построил абатството Мушиндо като малка крепост. Го знаеше, че монахините, които живееха тук, до неотдавна бяха прислужници във вътрешната стая, което означаваше, че умееха да използват оръжия като копие с дълго острие, къс меч и кинжал. Те също така вероятно знаеха как да осакатяват или да изхвърлят нападателите, а може би дори и по-лоши неща. Той не познаваше тримата мъже с военна осанка, които обитаваха постройката за пазача извън стените, но те очевидно бяха самураи, а не градинари.

— Не успях да видя бебето — съобщи Хиронобу.

— Както ви казах — отвърна Го, — госпожа Новаки и бебето са били изпратени тук, за да бъдат скрити, а не да бъдат показвани.

— Продължавам да мисля, че то е деформирано — настоя Хиронобу. — А ти какво правиш?

— Разхождам се. Какво правя според теб?

— Не знам. Струва ми се, нещо повече от разходка.

Го се усмихна. Хиронобу забелязваше неща, които момчетата на неговата възраст обикновено пропускаха. Това бе обещаващо. Може би един ден щеше да израсне и да оправдае репутацията, създадена му от двата странни полета на птици и поредицата от неочаквани победи на бойното поле.

— Го?

— Да, господарю.

— Каква е разликата между призрак и демон?

— Защо питате?

— Защото това може да ми помогне да разбера кой е баща на детето на Новаки.

Го спря и се втренчи в Хиронобу.

— Кой казва, че е призрак или демон?

— Всички — отговори Хиронобу, — но не могат да решат кой. Какво значение има? И двете са свръхестествени същества, нали?

— Демонът е същество, което произхожда от друго измерение — обясни му Го. — Призракът е дух на същество, което някога е живяло на земята.

— Кое от двете е по-вероятно да влезе в човека и да използва тялото му?

— Какво?

— Мисля, че призракът — каза Хиронобу. — Същество от друго измерение просто би убило мъжа и би направило каквото иска с жената. Но призракът, призракът няма тяло и затова трябва да използва това, което му е наблизо. В това има логика, нали? — Той чакаше отговор от Го, но телохранителят му продължаваше да го гледа мълчаливо. Изглеждаше изплашен, което бе невъзможно. Го не се страхуваше от нищо.

Тъжният израз на госпожа Новаки трогна дълбоко господарката Кийоми. Да загубиш деца от насилствена смърт, както се беше случило с нея, бе трагично, но не можеше да се сравни с мъката да имаш живо уродливо дете. Беше голям дар от боговете, че невидимите ручеи на любовта започваха да текат у всяка майка, когато бебето й растеше в нея. Така всяка трудност, всеки товар, всяка болка на майчинството се понасяха без оплакване, а когато детето идваше на бял свят, то намираше дом в лоното на всеобхватната и неизчерпаемата любов. Къде обаче щеше да отиде тази любов и за кого от нея би имало дори най-малка полза, след като детето беше като на госпожа Новаки? Колко непоносимо тъжно беше да се изпитва подобно смазващо разочарование, след като си очаквал с такава надежда и щастие в продължение на толкова много месеци. А сега, разбира се, бащата на детето никога нямаше да се разкрие, така че госпожа Новаки щеше да изпадне в още по-голяма самота. Трябваше да страда сама. Сълзите в очите на госпожа Новаки, които тя с такова усилие се мъчеше да сдържи, предизвикаха сълзи в собствените очи на господарката Кийоми. Тя вдигна ръкава на кимоното си, за да ги попие.

После каза:

— Как очите се пълнят с прах тук. Сигурно защото абатството е на върха на планината и няма защитата на гъстата растителност.

— Вярно е — съгласи се госпожа Новаки и използва ръкава си, както и госпожа Кийоми. Тя й беше дълбоко благодарна, че бе извинена за тази своя постъпка, въпреки че, разбира се, не можеше да каже нищо. — А, за жалост, вятърът толкова често вдига прах в планините.

Докато господарката Кийоми и нещастната млада майка плачеха заедно, като се преструваха, че не плачат, мислите на господарката Кийоми се отнесоха към детето. Тя се молеше на боговете и на Будите да отведат малкото момиченце в тяхното измерение съвсем скоро и да го дарят с мир, с онзи мир, който то със сигурност нямаше да намери на земята.

1308 година, абатството Мушиндо

По времето, когато в живота й се случи голямата промяна, само преподобната абатиса Суку все още говореше за нея като за Шидзука. В отсъствие на абатисата всички я наричаха Дивите очи заради най-характерната й черта, бързата смяна на посоката, в която гледаха, осведомеността, която излъчваха, и израза, който поддържаха очите й в постоянно движение — освен в случаите, в които се втренчваха неотклонно в гледка, която само те виждаха. Вече не пищеше непрекъснато както като пеленаче, въпреки че понякога звукът от измъчения й глас ехтеше из храма безкрайно в продължение на дни. Присъствието й беше толкова разрушително, че убежище в абатството Мушиндо търсеха само монахини, които бяха сериозни, посветени на вярата, не можеха да бъдат лесно отклонени от търсенето на Пътя, въпреки щедрото покровителство на госпожа Кийоми и владетеля Бандан, които правеха условията там значително по-малко сурови, отколкото на повечето места с религиозен порядък. Една от монахините, която бе забелязала, че очите на сънуващите се движеха горе-долу по същия начин под затворените клепачи, изразиха мнението, че момичето никога не е било напълно будно, нито напълно заспало. В крайна сметка другите монахини се обединиха около тази гледна точка, тъй като те можеха да обяснят защо тя виждаше неща, които не съществуваха, когато очите й бяха отворени, и никога не даваха доказателство за спокоен сън, когато бяха затворени. Тя се гърчеше и се извиваше и плачеше, мълвеше неразбираеми думи почти непрекъснато. Беше дори възможно да е по-спокойна, когато е будна, тъй като имаше продължителни периоди, през които стоеше, седеше или лежеше неподвижно, с втренчени очи, сякаш замръзнали на място заради това, което вижда.

Когато настъпваше промяна, тя идваше буквално без предупреждение.

Двете монахини, които отговаряха този ден за почистването и нахранването на момиченцето, решиха да отложат изпълнението на задачите си. Вълчият вой, прекъсван от ридания, им показваше, че да продължат да работят сега беше напълно безполезно. Тъкмо обсъждаха как ще е по-добре — да поискат разрешение от абатисата или да действат по своя инициатива, когато плачът изведнъж секна. Бяха свикнали да чуват как налудничавият, изпълнен с тъга глас бавно и на пресекулки утихваше и настъпваше тишина, сякаш вследствие на удушаване. Никога досега не го бяха чували да секва така внезапно.

— Нещо се е случило — разтревожи се първата монахиня.

— Умряла е — отбеляза втората.

Първата кимна. В интерес на истината, беше напълно неочаквано — а при тези обстоятелства не би било подходящо да се нарича чудотворно, — че тя бе живяла толкова дълго. Лудостта, която я владееше, беше толкова пълна, безмилостна и абсолютна, че й пречеше да изпълнява най-важните задачи по оцеляването си дори с помощта на състрадателните последователи на Пътя. Онова, което можеше да се смята за минимално приемливо равнище за хранене, почивка и хигиена, често не можеше да бъде постигнато. Като че ли най-сетне часът на момичето бе ударил.

Те хукнаха към килията, където очакваха да видят тялото й проснато на пода. На пръв поглед те видяха това, което очакваха. Тя седеше свита на кълбо до стената в най-отдалечения ъгъл на килията, без да помръдва. След като се мобилизираха да издържат на зловонието, двете отключиха вратата и влязоха.

— Трябва да повикаме преподобната абатиса.

— По-добре е първо да потвърдим състоянието й.

— Много добре. Нека огледаме тялото.

Двете събраха ръцете си в гашо, будисткия жест на уважение и приемане, после влязоха по-навътре в килията.

— Чакай — каза първата монахиня.

Не беше нужно изобщо да говори. Втората монахиня вече беше спряла. И двете бяха забелязали едно и също нещо. Очите на момичето не се въртяха, както обичайно, но не приличаха и на очите на умрял човек. Те блестяха силно. И като че ли гледаха право в двете монахини.

— Колко изнервящо.

— За момент си помислих…

— Да, и аз. Но не е така. Мъртвите не виждат. Погледни, на пода около нея има кръв.

— Прекарала е фатален кръвоизлив.

— Само умът и тялото могат да издържат на това.

— Да се приближим.

Те продължиха напред, макар и по-бавно, отколкото преди. После се случи още нещо невиждано.

Шидзука се усмихна.

Първата монахиня щеше да припадне, ако втората, която бе непосредствено зад нея, не я хвана.

— Обади се на абатисата — каза първата монахиня.

Миг преди промяната гласовете, които виеха в ушите на Шидзука, бяха толкова силни и толкова много, че тя не можеше да разбере, че вие тя самата. После ужасният шум започна да утихва драстично, но стана много по-дразнещ. Никога досега не бе чувала нещо подобно. Стана няколко секунди преди да разбере какъв беше звукът.

Звукът от собствения й глас.

Никога преди не го беше чувала извън какофонията на другите гласове, които изпълваха нейния свят от звуци. Неговата самотност така я шокира, че тя спря да пищи. Когато млъкна, тя преживя нещо друго още по-странно.

Тишина.

Никакви гласове не пищяха, не се смееха, не плачеха, не хленчеха, не проклинаха, не говореха. Звукът от огромните машини, чийто рев понякога ехтеше в килията, не се чуваше, нямаше ги и стадата от гигантски животни, нито тълпите в униформи или в дрипи, в стройни редици или бунтовни шайки.

Внезапно тя не само не чуваше нищо, но и всяко друго нейно сетиво достигна пълна обособеност, каквато преди не бе притежавало. Изведнъж моментите придобиха последователност, съставни части, нямаше и най-малък признак за едновременност, преминаваха поред един след друг, от миналото към бъдещето и никога по друг начин. Край нея винаги бе имало множество хора — прозрачни и осезаеми като присъствие; щастливи, тъжни, безразлични; съзнателни и нехайни; млади, стари, скелети, неродени; живи или мъртви. Тези постоянни спътници бяха изчезнали.

Тя беше сама.

Отначало яснотата, толкова внезапна и непозната, само я объркваше повече.

Въздухът бе пропит с ужасна воня, която, както разбра по-късно, беше отвратителното излъчване от собствената й неизмита пот, екскременти, урина и повърната храна. Тя усети миризмата не защото беше неприятна, а заради нейната уникалност; винаги преди това миризмите от най-различен произход се смесваха така, че тя не можеше да ги различи една от друга и в резултат обонянието й изобщо не действаше.

След ушите и носа й беше ред на очите. Вероятно първи щяха да бъдат очите й, ако бяха отворени, но те бяха затворени, както това се случваше често. Нямаше конкретна причина, поради която да отваря очи, след като виждаше същото, както ако бяха затворени. Сега бе очарована от вида на четирите стени и един под — от тяхната солидност, недокоснатост и изолираност от други предмети, естествени и различни, каквито са били винаги преди.

Макар и странни и ужасяващи, тези преживявания не можеха да се сравнят с друго, което завладя цялото й внимание.

Нещо огромно я притискаше.

Тя се опитваше да се освободи от него, но когато тя се движеше, то също се движеше.

Когато разбра, че то е под дрехите й в нея, тя едва не започна да крещи отново, а това щеше да я върне по единствения път, по който тя бе привличала света към себе си досега в своя живот. Ала тя не се разкрещя, защото когато отвори уста, тя я усети като кладенец върху лицето си, а когато сложи ръка на лицето си, разбра какво я притиска.

Собствената й кожа.

Ръцете й я докосваха, отначало внимателно, после с все по-нарастващо вълнение. Онова, което ръцете й докосваха, и ръцете, които докосваха, беше едно и също. Кожата й обясняваше единността на външната повърхност на тялото й, като формираше нещо, което дотогава тя не знаеше, че съществува.

Границата на нейното същество. Отделеността между нея самата и всичко останало.

Това беше освобождаващо разкритие.

Тя и вселената не бяха едно цяло.

Сега нещо друго помръдна, този път в тялото й, като разпъна навън костите на ребрата й до тревожен предел. Точно когато започна да се страхува, че ще я увреди сериозно, то излезе от нея и гръдният й кош отново се успокои. Тя огледа килията, но не видя нищо. Да не би проклятието на множеството видения да бе отстъпило на частична слепота? Тогава нещото, без тя да го забележи, се върна в нея и отново започна да разпъва ребрата й навън.

— Ах — изпъшка тя и откри, че въздухът излиза, когато дробовете й се свиха.

Тя дишаше.

Несъмнено тя дишаше. В безумния безпорядък на всичко възможно, което се случваше в един и същ момент, тя никога не го беше забелязвала. На няколко пъти тя затваряше очите си и просто следваше въздуха в, и навън от тялото си. Дишането й се забави, гръдният й кош се движеше по-малко, а стомахът й — повече, и тя постепенно се успокояваше. Въздухът, вътре и отвън, й осигуряваше близка връзка с всичко около нея.

Така че нейната кожа не разграничаваше напълно вътрешността на тялото й от заобикалящата я среда. Тя беше отделена, но не напълно.

Звукът от скърцащо дърво я накара да отвори очи. Беше ужасена, когато видя част от стената да се раздвижва бавно навътре. Тя замръзна. Да не би някак си, незнайно как, да бе открила яснотата само за да я загуби съвсем скоро? Да не би вече да изпадаше отново в многообразието, едновременността на събитията и хаоса?

През отвора в стената влязоха две същества. Тяхната поява беше достатъчно материална тя да не може да вижда през тях. Това се случваше понякога, макар и не много често. Обикновено съществата, които тя виждаше, бяха с по-призрачно пристрастие. Материалните същества бяха рядкост. Това не й донесе успокоение. Материални или призрачни, те отново щяха да заприиждат в невероятно множество и да прогонят новопоявилата се яснота.

— Чакай — каза първото същество.

Двете спряха и се втренчиха в нея.

— Колко изнервящо — обади се втората.

Шидзука ги слушаше как говорят и не смееше да помръдне. Тя очакваше всеки миг да чуе още гласове от всички посоки, като поради рефлективната си реакция да ги блокира щеше да започне да пищи отново. Ала тя чуваше само гласовете на двете същества пред себе си. Докато те се движеха бавно към нея, тя видя две тъмни петна на пода на килията, които се приближаваха заедно с тях. Те хвърляха сенки. Както и тя самата. Това не бяха халюцинации, а реални хора, които присъстваха в килията. Тя не губеше яснотата. Напротив, тя ставаше все по-голяма.

Шидзука се усмихна.

И двете същества уплашено отскочиха назад. Онова същество, което беше по-напред, почти избута другото отзад, отстъпвайки припряно.

— Обади се на абатисата — каза първото.

Шидзука не можеше да разбере защо толкова се страхуват те.

Дали не виждаха ужасяващите сцени, които тя вече не виждаше?

Новопридобитата за Шидзука яснота не продължи дълго. След три дни тя отново започна да чува несъществуващи гласове, да вижда онова, което го нямаше, да преживява поредица от събития, които нямаха нищо общо с реалния ход на времето, да вижда множество предмети и групи да заемат едно и също място и да се проникват взаимно. В края на седмицата тя отново се изгуби в хаоса.

Яснотата се върна отново със следващия лунен цикъл. Дали тези нови периоди на спокойствие щяха да са толкова произволни като лудостта? Не, защото нещо се бе променило. Втория път гърдите й станаха много чувствителни и се подуха, а от тялото й изтече кръв, което тя разбра, че е сигнал за преминаването на сезон на собственото й тяло. Именно тази кръв временно спря виденията. Сигурно това беше причината, тъй като нищо друго не отговаряше така идеално.

В последващото спокойствие, което тя знаеше, че ще свърши с такава сигурност, както първия път, тя грижливо проучваше всяко свое действие. Какво точно от преживяванията й насърчаваше хаотичните мисли и видения? Кое подсилваше спокойствието и потискаше безумието?

За първото главни бяха емоциите, особено тези на гняв, страх и алчност.

За второто най-сигурно беше самото дишане съвсем осъзнато, но без насилствен контрол.

Към всяка от категориите със сигурност биха могли да се причислят още много действия. За краткото време, с което тя разполагаше по време на своя втори цикъл, тя бе установила гореспоменатите. Когато хаосът се върна, тя започна да диша и този път имаше моменти на яснота дори по време на лудостта. Това бяха само кратки моменти, но ги имаше, а преди те не съществуваха.

Шидзука се учеше. Досега хаосът напълно я контролираше. Ако вместо това тя се научеше да контролира хаоса, щеше да бъде свободна.

Луната направи още една обиколка и кръвта й отново изтече. Тя практикуваше наученото. С всяка следваща луна тя се справяше по-добре от предния път. Когато кървенето свършваше, а виденията започваха, тя продължаваше да диша, не беше нито ядосана, нито изплашена, тя нямаше желания, а виденията не бяха така зашеметяващи както преди. Тя не беше в състояние да ги потисне напълно. Ала тя беше в състояние вече да ги държи на заден план за по-дълги периоди.

Започна да мисли, че скоро напълно ще може да ги избягва.

Докато в средата на осмия й цикъл едно от нейните видения, така неуловимо и безплътно като дима, я видя и я заговори.

1867 година, развалините на манастира Мушиндо

Кими ги поведе към новоизградената постройка за медитация на абатството и гордо отвори вратата на госпожа Ханако и госпожа Емили.

— Точно както преди експлозията, нали? — рече тя.

— Никога не съм влизала в тази постройка — призна Ханако. — Първият и единствен път, когато видях Мушиндо, е по време на битката.

— О — успя само да възкликне разочаровано Кими. Това беше много лошо. След спасяването си в Йокохама се беше посветила на възстановяването заедно с Горо и жените, които бяха останали с тях. Да се върши работа за Буда беше награда само по себе си. Щеше да бъде обаче чудесно, ако някой признаеше техните усилия.

Двете дами проведоха кратък разговор на езика на чужденците. После Ханако се обърна към Кими и каза:

— По време на възстановяването използвахте ли плана?

— Не, господарке — отвърна Кими. — Използвахме паметта на Горо. Тя е забележителна.

Ханако каза няколко чуждестранни думи на Емили, която кимна и на лицето й се изписа разочарование.

— Благодаря ти, Кими — обърна се към нея Ханако. — Ако си сигурна, че е подходящо, ще прекараме нощта тук.

— О, разбира се, госпожо Ханако. Тя всъщност не се използва повече като зала за медитация. Възстановихме я просто, защото, е, защото беше тук преди това. Съжалявам само, че такава малка част от манастира е възстановена. Помещенията на старите монаси щяха да бъдат по-просторни и по-удобни за вас.

— Ще ни бъде удобно и тук, Кими. Благодаря ти много.

— Добре дошли сте, госпожо Ханако, госпожо Емили.

След като Кими си тръгна, Емили каза:

— Щеше да е по-лесно да потвърдим или отхвърлим някои от фактите в свитъците, ако знаехме къде са старите сгради. Например килията. Авторката твърди, че е оставила знак за предишното си присъствие тук.

— Дори планът можеше да не помогне — успокои я Ханако. — Сградата с килията може да е била разрушена преди векове.

— Тогава с плана ние бихме могли да открием къде е била и в случай, че не намерим знака, за който тя споменава, щяхме да знаем, че на свитъците не бива да се вярва. — Тя направи пауза и добави: — Все едно не им вярвам.

Емили отвори чантата си и извади един от свитъците. Двете с Ханако седнаха на колене и започнаха да ги изучават. С течение на годините Емили се беше научила да седи на колене по японски маниер и да се чувства удобно. Вярно е, не издържаше с часове. Но в продължение на няколко минути бе съвсем приемливо.

— Може би сме разтълкували неправилно този пасаж — отбеляза Емили.

— Няма грешка — увери я Ханако. Тя започна да чете от свитъка. — „Ще се срещнем в абатството Мушиндо, когато влезете в килията ми. Вие ще говорите, аз ще мълча. Когато ме погледнете, няма да ме видите. Как е възможно това ли? Няма да разберете, докато не се появи детето, и тогава ще знаете със сигурност.“

— Тогава това е предсказание — разсъждаваше Емили, — което може да е фалшиво.

— На нас поне така ни изглежда. Ала авторката го е записала като вече случило се. Като история.

Емили поклати глава, изпълнена със съмнения.

— Как е възможно някой, за когото се предполага, че е умрял преди шестстотин години, да говори за нещо в бъдещето, сякаш е било в миналото? Не вярвам това да е написано в древни времена. Смятам, че е фалшификат, чиято цел е да предизвика неприятности.

Ханако се усмихна.

— Започваш да мислиш като нас, Емили.

— Е, предполага се, че е неизбежно до известна степен — поясни Емили. — Времената са размирни, владетелят Генджи има много врагове. Предполагам, че някои от тях са напълно лишени от съвест и няма да подбират средства, за да подкопаят властта му.

— Бих искал да се съглася с теб, но не мога. Заговор от типа, за който ти говориш, не би бил извършен по този начин. Първо, свитъците са ти донесени на теб — човек, за когото е известно, че е напълно лоялен на владетеля Генджи. Второ, тъй като те са на японски език, трябва да се очаква, че ще се консултираш с някого, а е известно, че аз съм най-близката ти приятелка. Моята лоялност към владетеля Генджи също е извън съмнение. Поради това не би могло да се очаква, че съдържанието на тези свитъци ще стане публично достояние, а ако това не стане, как биха могли да послужат на какъвто и да било заговор?

— Не искаш да кажеш, че според теб тези свитъци са оригинални?

Ханако отвърна:

— Мисля, че не трябваше да идваме в Мушиндо.

— Трябваше — настоя Емили и стисна упорито устни, — за да опровергаем написаното тук. Несъмнено не се страхуваш, нали?

Ханако каза отново:

— Не трябваше да идваме.

Гласът на Таро се чу от другата страна на вратата.

— Госпожо Ханако, разположих хората си вътре и вън, както наредихте. Аз самият тази нощ ще охранявам вътрешния двор.

Емили го покани:

— Моля, влезте, Таро.

Вратата се приплъзна. Таро все още стоеше отвън и се поклони.

— Трябва да нагледам хората си, госпожо Емили. Ако е необходимо, обадете се и някой ще дойде веднага.

— Благодаря, Таро — рече Емили.

Ханако отбеляза:

— Последния път, когато бяхме тук, прогизнахме от конска кръв.

— Това ми се струва доста отдавна — каза Таро. — Оттогава толкова много неща се промениха.

— И още повече промени ще настъпят — непреклонна бе Ханако. — Всички ние трябва да сме готови за това.

Таро се поклони с думите:

— Така ли?

След като затвори вратата, Ханако чу как стъпките му утихват.

— Какво има? — попита Емили.

— Нищо — отговори Ханако. Нямаше смисъл да тревожи Емили с нейните притеснения, които вероятно бяха неоснователни. По време на цялото пътуване поведението на Таро не беше обичайното. Ханако не можеше да посочи нещо конкретно. Имаше просто малки разлики в погледа му, в позата и в интонацията му. Най-вероятно той беше притеснен заради неспокойната обстановка в страната, както и всички те. Беше възможно обаче и по-зловещо обяснение. Беше забелязала, че всички мъже, които Таро бе довел със себе си, бяха негови лични васали. Сред тях не беше нито един от самураите на съпруга й Хиде. В други обстоятелства това дори не би й направило впечатление. Само тази лека, неопределена промяна в Таро я тревожеше достатъчно, за да я накара да потърси други възможни несъответствия.

Емили отново прочете пасажа:

— „Ще се срещнем в абатството Мушиндо, когато влезете в килията ми. Вие ще говорите, аз ще мълча. Когато ме погледнете, няма да ме видите. Как е възможно това ли? Няма да разберете, докато не се появи детето, и тогава ще знаете със сигурност.“

Ханако усети студ.

— Няма кой знае какъв смисъл — отбеляза Емили. — Какво дете? И кой е „вие“, за когото тя говори? Никъде тук няма килия, а Мушиндо е манастир, а не абатство.

Ханако й обясни:

— Когато Мушиндо е построен през 1292 година, той е бил абатство, а не манастир.

— Какво? — Емили усети, че кръвта напуска лицето й.

— Преди да се превърне в купчина развалини в битката, която владетелят Генджи води тук, преди това също е имало развалини след гражданската война между основателя на нашия род владетеля Хиронобу и предателите, които са го убили. По същото време те изгорили абатството Мушиндо до основи заедно с обитателите му. Мястото било изоставено в продължение на векове. Старият абат Дзенген, който почина точно преди ти да дойдеш в Япония, го изгради наново със собствените си ръце. Именно той го превърна в манастир.

Емили не можеше да повярва на чутото.

— Ала това не е отговор за другите въпроси.

— Не — съгласи се Ханако, — но не е трудно да се досетим за тях.

— Аз не мога. А ти?

Ханако се поколеба. Тя не искаше да го каже, но сега вярваше, че думите не могат да навредят. Чувството за неизбежност нарастваше, откакто тя за пръв път видя Емили да чете свитъците в двореца „Спокоен жерав“ в Йедо. Знаеше, че каквото и да предстоеше да се случи, то не можеше да бъде избегнато.

— Раждането, за което се говореше в свитъците — заговори Ханако, — трябва да е раждането на наследник, който да продължи рода. „Вие“ е персоната, заради която са написани свитъците.

Емили се вторачи в нея.

— Ханако, наистина ли имаш предвид мен?

— Ние сме тук — отговори тя, — така че скоро ще разберем.

— Или няма да разберем — каза Емили по-натъртено, отколкото искаше. — Тази Шидзука може да е била много умна, но със сигурност не е била вещица със свръхестествена дарба. Вещиците не съществуват.

— Предпочитам да не изговаряш името й — посъветва я Ханако и се постара с всички сили да не се разтрепери.

Двете жени прекараха нощта в неспокоен сън, изпълнени с тревожни очаквания за това, което едната смяташе за неизбежно, а другата знаеше, че е невъзможно. На зазоряване, след като никой не ги беше посетил, двете се чувстваха по-бодри, отколкото предния ден. Всъщност за пръв път по време на пътуването Ханако усещаше душата си лека. Дори подозрението й към Таро се бе стопило.

— Радвам се, че се оказа права — призна Ханако. — Ние, японците, сме прекалено суеверни. Чували сме толкова много стари приказки, че започваме да вярваме в тях въпреки по-здравомислещите ни възгледи.

— Това ще се промени — увери я Емили. — Япония е на път да се присъедини към общността на цивилизованите страни. Един ден, и той не е толкова далече, Япония ще бъде толкова съвременна и техническа страна, колкото са Съединените щати, Великобритания и другите велики държави в света. Логиката, а не приказките ще ни ръководят.

Този следобед Ханако отиде с Кими да разгледа и да се възхити на градината, която Горо бе създал. Освен обичайните зеленчуци, каза Кими, Горо отглеждаше ядливи цветя. Беше научил за тях, докато бе наблюдавал билките, които събираше чуждестранният монах Джимбо.

— Денят е толкова хубав — радваше се Емили. — Мисля да се разходя на ето онази морава.

Тя навлезе в гората недалече от стената на храма. Двама самураи, определени от Таро, я следваха на известно разстояние. Това не беше тази страна на храма, която беше страната на битката. Въпреки че бяха минали шест години, Емили нямаше желание да стъпва по земята, на която бяха загинали толкова много хора. За нея споменът още бе болезнен. Потънала в тези мисли, тя почти отмина група борови дървета, когато забеляза една жена да я наблюдава от сенките. Контрастът между слънчевата светлина, на която стоеше Емили, и сенките, които прикриваха жената, й придаваха призрачен вид. Именно поради това и неподвижността на тялото й, Емили не я видя веднага.

Жената бе много млада, защото косата й не бе сресана в стила, характерен за зрелите дами, а беше вързана на конска опашка като на момиче. Тя бе толкова изключително красива, с изящни черти, съчетани с по-тесни очи, отколкото бе характерно за японците. Емили си помисли, че тя трябва да е една от жените, които се бяха върнали от Йокохама с Кими и Горо. Младата жена я гледаше с изражение на леко удивление. Вероятно никога не бе виждала чужденка толкова отблизо. Това бе добра възможност Емили да практикува японския си с някой, който нямаше да взема под внимание акцента й.

— Добър ден — поздрави я Емили и придружи думите си на японски с подходящ поклон, както бе прието в тази страна. Ала не получи отговора, който очакваше. Вместо да отвърне на поклона и на учтивия поздрав, жената не каза нищо, а лицето й се намръщи в гримаса на неистов страх.

— Аз съм отдалече — обясни Емили. — Казвам се Емили.

— Госпожо Емили — тя чу гласа на Таро зад себе си. — Всичко наред ли е?

— Тъкмо практикувах японския си — рече Емили. — Без особен успех. — Тя се обърна пак към младата жена, но видя, че тя е избягала. Това предизвика усмивка на лицето й. — Изглежда, моят японски е толкова лош, че плаши непознатите. Вие сте много мил, че не реагирате така. Видяхте ли накъде тръгна тя?

Таро погледна двамата самураи, които следваха Емили. И двамата вдигнаха рамене.

— Не — отговори Таро, — съжалявам.

— Вероятно се е върнала в манастира — предположи Емили. — Ще трябва Кими да ни представи официално и да й покаже, че тя няма защо да се страхува от мен.

Таро се обърна към двамата самураи.

— Видяхте ли жената?

— Не, господарю Таро.

— Трябва повече да внимавате — смъмри ги Таро. — Каква полза от телохранители, които не виждат потенциален убиец?

— Не видяхме никого, господарю — оправда се единият самурай. Той погледна объркан другаря си.

— Точно това исках да кажа, нали? — отсече Таро. Той не обичаше да чува извинения.

Емили се спъна в нещо, скрито в тревата. Облегна се на един бор, за да не падне. Наведе се надолу и погледна. Беше голям плосък камък, наполовина зарит в пръстта.

— Камък за основа — обясни Таро.

— Моля? — Емили объркана премина на английски.

Таро не можеше да каже, че езиците му вървят, но английският му се подобри колкото японския на Емили. Той продължи:

— Това е стар камък от основа. Преди години тук вероятно е имало сграда. При разрушаването и възстановяването сградите понякога се преместват. Нарочно, за да се подобри кармата на мястото. А непреднамерено, защото никой не помни къде е била старата сграда.

— Сграда? — повтори Емили.

— Да — потвърди Таро, загледан в тревата. — Не е толкова голям. Виждате ли? Тук има друг камък от основа. Зданието е било много малко.

— Килия — промълви Емили и припадна.

Когато отвори очи, тя видя Ханако да я гледа загрижено, а Кими да стои зад нея.

— Тя дойде на себе си — съобщи Кими.

— Как си? — попита я Ханако.

— Да, да — Емили се привдигна и седна. — Напрегнах се малко повече. Нищо сериозно. — Тя се огледа наоколо и видя близо десет жени скупчени около тях. Не виждаше младата жена от гората. — Това всички обитатели на манастира ли са?

— Да, без една — отговори Кими. — Отиде до селото да изпълни една задача. Понякога минава напряко и ходи през гората.

Емили въздъхна с облекчение.

— Значи нея съм видяла. — Тя се усмихна на Ханако. — Дадох воля на въображението си. Видях момичето, после то изчезна. Спънах се в камък, сетих се за ръкописите и си помислих, че е… — тя си спомни, че Ханако я бе предупредила да не казва името — … онази, която очаквах да видя. — После се обърна към Кими: — Много ли е срамежлива?

— Да — потвърди Кими, — много, много срамежлива.

— Най-красивите момичета понякога са такива — отбеляза Емили.

— Най-красивите? — Кими изглеждаше озадачена.

— Ето я, идва — съобщи една от жените. — Ясуко! Ела тук! Дамата иска да се запознае с теб. Не е трябвало да бягаш така.

Емили гледаше как се приближава набита млада жена с едър кокал. Би изглеждала тромава и непохватна дори главата й да не висеше толкова странно на една страна — дефект, който се подчертаваше от косата й, сресана в обичайната пригладена прическа. У нея нямаше нищо изящно, красиво или дори малко призрачно.

— Тя нарани шията си в Йокохама — обясни Кими. — И сега главата й стои само накриво.

На Емили отново й прилоша, но този път тя не припадна.

— Абатството Мушиндо — прошепна тя.

— Тя не е на себе си — отбеляза Таро.

— Страхувам се, че не е така — промълви Ханако.

Към следващата част или към съдържанието

Такаши Мацуока Есенен мост (8)

Метаданни

Данни

Есенен мост

Информация

История

Сваляне / Връзки

6Дивите очи

Такаши Мацуока
Есенен мост (8)

6
Дивите очи