Такаши Мацуока
Есенен мост (12)

10
Гледки от Високата кула

Паметта е измамно съблазняваща.

Ако помниш малко, се опитваш да си спомниш колкото е възможно повече, във всеки случай ще си припомниш онова, което те ласкае, и ще игнорираш онова, което не те ласкае. Не е ли чудно, че паметта ти никога не те подвежда? Неизбежно ще откриеш каквото търсиш.

Ами ако си спомниш всичко?

Тогава тайната е да забравяш със същата егоистична загриженост.

Аки-но-хаши (1311)

Когато се върнаха от Ябълковата долина, Емили се оттегли в стаята си за почивка. Генджи отиде във високата кула. Всеки друг избягваше да ходи там, освен ако не беше абсолютно необходимо. Слуховете за призраци, особено слуховете за призрака на госпожа Шидзука, не насърчаваха обичайните посещения. Понякога присъствието бе необходимо. Прахът от тленните останки на господарите и господарките на рода се пазеше в колумбария на седмия етаж. На важни дати там се извършваха мемориални служби. Друг път по стълбите редовно се качваха монаси и монахини. Всяка сутрин те оставяха цветя и благовонно масло на олтара и редяха сутри. Всяка вечер те се връщаха и махаха цветята и изгаряха маслото, като извършваха официална церемония по затварянето на колумбария за през нощта. Генджи обичаше тишината на кулата и гледките в четирите посоки, а и не се страхуваше от призраци.

Коленичи пред праха на предците си и обмисли противоречивата природа на разговора си с Емили. Защо й беше разказал за родителите си? Не би трябвало да изпитва потребност да се оправдава пред нея. Скоро Чарлс Смит щеше да се върне и да поднови предложението си за брак. Емили щеше да е по-склонна да приеме Смит, ако смяташе, че Генджи не знае значението на любовта. Тя щеше да напусне Япония. Те никога нямаше да се видят отново. Нямаше причина за него да се притеснява колко много или колко малко тя мисли за него. Той обаче й беше разказал за майка си и за баща си. Което е по-лошо, той бе подчертал подробностите, които подсилваха трагичните аспекти на неговото детство, мъчителните дълбини, до които бе паднал баща му, както и възстановителната и възраждаща сила на майчинската любов на неговата булка дете. С това той предизвика сълзи в очите на Емили, както знаеше, че ще стане. Жената, която плаче за теб, не може да не те обича. Следователно думите му отлично подхождаха на съблазняването. Но съблазняването противоречеше на неговата цел, нали?

Ако наистина искаше тя да си тръгне, не биваше да й казва нищо.

Или всичко.

Той погледна двете керамични урни непосредствено пред себе си. По-голямата, ъгловата и тъмносива съдържаше праха на баща му; по-малката, с по-меки очертания и в цвета на пръстта бе приютила праха на майка му. През по-голямата част от живота си Генджи бе идвал тук да ги съзерцава, първоначално от чувство за дълг, а после с надеждата, че останалото от земното им присъствие ще вдъхнови ръководна мисъл или ще повдигне духа му, когато е обезкуражен. Дори като дете той съзнаваше статута си на владетел. Не можеше да си позволи да покаже слабост пред васалите и прислугата. Във времена на най-голяма нужда само родителите му можеха да му помогнат. Тъй като те бяха умрели, те така и не му казаха нищо. Ето ги тук. По някакъв начин той се почувства уверен близо до праха им. Защо, не можеше да обясни.

Може би в крайна сметка той беше толкова суеверен колкото и всеки обикновен човек и вместо да се страхува от духа на отишлите си, разчиташе на тях по някакъв неясен начин.

Или може би беше както обясняваше на онези, които го питаха защо прекарва толкова много време в кулата.

Обичаше тишината.

 

 

1840 година

Генджи седеше с баща си пред праха на майка си. Правеше всичко възможно да изглежда спокоен, макар че беше много развълнуван. Следващата седмица щеше да стане на пет години. Четирите години бяха гранична възраст. Много хора, особено жените, все още се отнасяха към него като с бебе. Пет години вече не беше бебешка възраст. На пет ставаше малко момче. Нямаше съмнение в това. След като ставаше малко момче и вече нямаше да е бебе, после щеше да бъде юноша, а накрая, не след много години, ще е мъж. По това време, когато васалите и прислугата изричат „владетелю Генджи“, нотката на снизходителност и на хумор ще е изчезнала. Ще го изговарят, както изговаряха името на дядо му или на чичо му. Когато някой кажеше „владетелят Киори“ или „владетелят Шигеру“, независимо дали се обръщаше към тях, или ги споменаваше в тяхно отсъствие, винаги беше с глас, пълен с уважение. Той много искаше да бъде самурай като тях.

Не искаше да е като баща си. Хората говореха за владетеля Йоримаса с тъга, съчувствие или презрение, но никога с уважение. Какъв самурай беше? Не какъвто той искаше.

— Помниш ли майка си? — попита Йоримаса.

— Да, татко — рече Генджи. Баща му винаги му задаваше същия въпрос всеки път, когато го видеше, което не беше много често след смъртта на майка му.

— Добре — отвърна Йоримаса. — Винаги я помни. Тя беше най-милата, най-прекрасната жена на света.

— Да, татко. — В интерес на истината споменът на Генджи за нея бе избледнял значително. За възрастните година може и да не беше много, но за него година беше много дълго време. Той си спомняше, че тя беше много красива и миришеше прекрасно, усмихваше му се често и никога не го гълчеше за нищо, което той не бе направил както трябва.

По-скоро му казваше: „Не бива да постъпваш повече така, Генджи.“

„Да, мамо“ — отговаряше й той.

„Ти си добро момче“ — похвалваше го тя и го прегръщаше.

Той помнеше тези неща, но гласът й отслабваше, а когато си я представяше, светлината беше слаба, а лицето й беше като в здрач.

— Преди да се запозная с нея — заговори Йоримаса, — животът ми бе пълен с горчивина. Нямаше да стана владетел на тази провинция. Нямаше да оповестя пророчествата на нашия род. Затова смятах, че животът ми е буквално без значение.

Генджи се надяваше баща му да не му се ядоса. Дядо му беше казал, че той ще следва като владетел него, а не баща си или чичо си Шигеру. Той се надяваше чичо му Шигеру да не му е ядосан. Чичо му Шигеру беше велик воин, най-великият след Миямото Мусаши, казваха всички. Ако чичо му Шигеру решеше да го предизвика в дуел за владението на провинцията, той бе сигурен, че ще загуби. Винаги се предполагаше, че самураят трябва да е сигурен в собствената си победа, независимо чие бе преимуществото. Ала Генджи знаеше, че няма шанс срещу чичо си Шигеру. Срещу баща му нямаше да е така безнадеждно, въпреки че баща му бе мъж, а той — малко момче. Баща му винаги бе в опиянение. Опияненият самурай не беше завършен самурай. Дядо му го бе казвал толкова много пъти.

Ала баща му не изглеждаше ядосан. Той се усмихваше и продължаваше да говори за майката на Генджи.

— Смисълът на живота — разсъждаваше Йоримаса — е да обичаш. Научих това от твоята майка. Няма нужда да правиш нещо кой знае какво извън това.

Когато баща му говореше подобни неща, Генджи чувстваше огромно неудобство. Защото баща му говореше като жена, а не като самурай. Победа, чест, славна смърт, това имаше значение за самурая. Любов? Това бе за жените.

— Аз не съм силен мъж. Заради това ти се извинявам. През целия си живот съм се мислел за силен. После срещнах майка ти и открих, че силата не е толкова силна, колкото слабостта. Любовта носи много блаженства. Едното е нейното проклятие. Разбираш ли?

— Да, татко — Генджи не разбираше и дума. Как можеше слабостта да е по-силна от силата? Ако кажеше обаче, че не разбира, баща му щеше да изговори още по-затрудняващи думи, а Генджи не искаше това. Той искаше баща му да престане да говори и да си отиде.

— Ако беше останала жива… — думите на Йоримаса се изгубиха. Той продължи да се усмихва. — Ако не се бяхме запознали, може би още щеше да живее… още да е жива. Не трябваше изобщо да я познавам, да я обичам, да бъда обичан. Животът ми щеше да е ужасът, който представляваше, преди да се запозная с нея. Но щях да го живея, ако това означаваше тя да е жива, някъде другаде и щастлива.

В думите на баща му имаше все по-малко смисъл. Ако никога не се бе запознал с нея, какво значение би имало за него дали тя е жива или мъртва? Никакво, дори нямаше да знае за съществуването й.

— Разбираш ли?

— Да, татко.

Йоримаса се разсмя. Той постави ръка на рамото на Генджи и го стисна нежно.

— Не разбираш. Как би могъл? Но ако си много щастлив и много нещастен, един ден ще разбереш.

Ето, правеше го отново. Говореше глупости.

— Да, татко — отговори Генджи. Кога най-сетне баща му ще си тръгне?

По-късно Генджи винаги съжаляваше, че този ден е поискал баща му да си тръгне, тъй като, когато си тръгна, той си тръгна завинаги. Следващия месец бе намерен мъртъв. До него намериха подарък за Генджи, грижливо опакован в копринена тъкан и придружен от кратко писмо.

В него се казваше:

„Мили сине, прости ми, че пропуснах рождения ти ден. Това е закъснелият ти подарък. Надявам се да го цениш, както аз го ценях.“

Нямаше паметна поема. А истинският самурай би написал.

Подаръкът представляваше фина сребърна верижка с малки бели камъчета, оформени като миниатюрни ябълки с еднаква стилизирана форма. Беше принадлежала на майка му. Генджи си спомни, че често я е виждал прикрепена на пояса й.

Генджи пазеше писмото и подаръка не защото ги ценеше като последен спомен от баща си — не, — а защото така трябваше да се постъпи. Самураите правеха това, което трябва, независимо какво се случва. Той ги прибра и ги забрави, а също обеща на себе си, че ще забрави неговия срамен провал на баща.

 

 

1867 година

Генджи разглеждаше верижката с миниатюрните бели ябълки, която държеше в ръката си.

Какво символизираха те — любов, смърт или и двете? В неговия род поне любовта и смъртта изглеждаха необяснимо обвързани. В изпълнение на пророчеството, което бе довело до раждането на Генджи, неговите родители бяха умрели. Вместо да ги спаси, любовта ги бе обрекла на гибел и двамата.

В продължение на години той бе презирал слабостта и страхливостта на баща си. Той разбираше смъртта на майка си. Раждането бе огромен риск. Но кой е този самурай, който би умрял от любов? Някога мислеше, че знае отговора. Сега не беше толкова сигурен. Дали слабостта беше предизвикала смъртта на баща му, или това все пак бе силата? Силата на слабостта, която момчето Генджи не разбираше, беше съвсем понятна за Генджи мъжа. Дали способността му да разбере това означаваше, че е силен или че е слаб?

Тъй като беше съвсем сам в кулата, Генджи се изсмя високо.

Той гледаше малките ябълки от скъпоценен камък в дланта си. С другата си ръка той ги докосваше. Държеше ги от толкова дълго и ги стискаше толкова силно, че те вече не бяха студена скъпоценност, а бяха топли като собствената му плът и кръв.

Окумичи-но-ками-Генджи. Великият владетел на провинция Акаока седеше в главната кула на замъка „Облак врабчета“ през нощта, сам с праха на любимата си майка и почитаемия си баща.

 

 

1860 година

Владетелят Киори усети лек световъртеж. Отначало мислеше, че е изпил твърде много саке. После забеляза, че езикът му се вкаменява, както и гърлото му, ръцете и краката му започваха да изтръпват от края, а проясняването на видението му беше съпътствано от слабо сияние светлина като от далечна дъга, което се появи около госпожа Шидзука. Тъй като тя самата бе прозрачна, цялостният ефект предизвика още по-силен световъртеж.

Той се обърна към нея:

— Когато ми казахте, че след тази вечер няма повече да се виждаме, не разбрах точно какво искате да кажете. А вие сте знаела, че аз ще умра.

Госпожа Шидзука отговори:

— Не, господарю, нямах предвид това. Нямах предвид нищо повече, когато казах, че след тази вечер няма да се виждаме повече. Никога не съм ви говорила със загадки, нито с намерение да ви измамя.

— Отричате ли, че сте знаела, че ще бъда отровен? — Киори се загледа в празната купа от супата. — Беше в супата, нали? Кой е убиецът ми?

— Знам много неща. Споделила съм само част от известните ми факти с вас. Бихте ли предпочели да съм ви съобщила за всяко събитие в предстоящия ви живот, за вашите триумфи, трагедии, постижения, разочарования? За времето, за мястото, за това как ще умрете?

Киори поклати глава.

— Права сте както винаги. Винаги съм знаел повече, отколкото съм искал да знам. Да знам повече от това би било непоносимо бреме.

— Понасяхте го добре, владетелю Киори. Благородно, със смелост и достойнство.

— Така ли? — Той се наклони тежко на една страна. Все още дишаше без затруднение. Мускулите му обаче започваха да отслабват. Нямаше да се задържи изправен още дълго време. — Кой ме уби? Влечугото на шогуна Каваками Лепкавото око ли?

Шидзука се придвижи грациозно към него на колене. Тя постави ръцете си нежно на рамото и ръката му. Не можеше да го докосне реално, както и той нея.

Тя се опита да го успокои:

— Не се тревожете. Останете в покой. Следвайте дишането си.

— Ако е Каваками — разсъждаваше Киори, упорито настоявайки на своето, — тогава той е намерил изменник сред приближените ми. Генджи ще бъде в опасност. Трябва да го предупредя. — Вече не можеше да се изправи на крака. Пропълзя към алкова, където пазеше хартия, мастило и четка.

— Каваками не е замесен — опроверга го Шидзука, — а Генджи не е в опасност. Онзи, който ви отрови, ще бъде повален преди Новата година да е остаряла. — Тя не му каза, че това е синът му Шигеру, нито че той е полудял и че смъртта на Киори е първата от многобройните ужасяващи убийства, които Шигеру щеше да извърши същата нощ. Пророчеството, което тя му бе предала, а той бе споделил преди много години с владетеля Нао, щеше да се изпълни почти цялостно. След кръвопролитието тази нощ единствените оцелели Окумичи щяха да са Генджи и самият Шигеру, а скоро това щеше да е само Генджи.

Киори пропълзя още няколко стъпки и вече не можеше да се движи. Той се преобърна по гръб и се втренчи в тавана. Дори му бе трудно да примигне.

Шидзука отиде и коленичи до него.

Той я погледна и попита:

— Генджи ще бъде в безопасност…

— Да.

— Родът ще бъде продължен…

— Да.

— Ще свалим шогуната Токугава.

— Да.

— Вие не говорите това само за да ощастливите един умиращ човек, нали?

— Не, господарю мой. Не бих направила подобно нещо.

Киори започна да се задъхва от недостиг на въздух. Тежестта на собственото му тяло започваше да стоварва все по-неподвижните му мускули върху диафрагмата.

— Кажете ми. Последното нещо. Коя сте вие?

— Ваша вярна приятелка, господарю мой, както и вие за мен.

— Исках да попитам… — Всяко негово вдишване вече беше голяма победа. Вече не можеше да изговори това, което искаше да попита.

Тя се приведе близо до него. Ако можеше, би го прегърнала и залюляла в ръцете си, за да го успокои в прощална прегръдка.

Той се опитваше да говори, но не можеше. Издиша и не можа да вдиша повече.

В очите на Шидзука се появиха сълзи. Колко глупаво бе да плаче за владетеля Киори, човек, на чиято смърт тя бе станала свидетел, но който нямаше да бъде роден през следващите петстотин години.

Какво повече можеше да направи? Беше жената, видяла дъгата на човешкия живот. Как можеше да не плаче?

 

 

1308 година

Шидзука се бореше да забрави по същия начин, по който другите се бореха да запомнят. Родена да узнае всичко наведнъж, тя можеше да се надява, че нейното съществуване ще има смисъл само като се освобождава от едновременността и осведомеността за всичко. Другите проявяваха склонност да помнят твърде малко. Тя — да забравя колкото може повече. Знаеше, че в замъка е имало розова градина. Беше забравила кога. Никой не беше чувал за владетеля Нарихира, който щеше да я засади. Дори не се бе родил още. А сега в кулата тя не можеше да се издигне до равнището, до което искаше да стигне.

Тя се спря в стълбищното пространство и погледна тавана над себе си.

— Какво става? — попита Хиронобу.

— Нищо. — Както обикновено, когато имаше възможност, тя отиде до прозореца, който гледаше на юг, и огледа бреговата ивица на Шикоку, тъмна гора на фона на океанската яркост на Тихия океан. Хиронобу вече се беше разтревожил от сълзите, които бе проляла заради отсъствието на розовата градина. Щеше да се притесни още повече, ако тя го попиташе къде е седмият етаж. Тя знаеше, че в живота й ще го има, защото тя щеше да умре и да роди дъщеря си там.

Проблемът със запомнянето и забравянето беше по-сложен, отколкото тя си мислеше. Тя бе прекарала живота си изцяло в абатството Мушиндо, изолирано, малко и затворено място. Дори в неговите граници не беше лесна задача да разграничи миналото от бъдещето или настоящето от миналото и от бъдещето, или спомените от виденията, предупреждението от кошмара. Колко по-трудно щеше да бъде извън тези стени, където спомените бяха много по-големи, а също и забравата, а й оставаше много малко живот, през който да може да свърши всичко това.

— Да не би кулата да те дразни по някакъв начин?

— Не, не, не е така, господарю.

Хиронобу се усмихна и я приласка в прегръдката си.

— Когато сме сами, не е необходимо да ме наричаш „господарю“.

Тя погледна към двамата телохранители, които се преструваха, че не забелязват откритата му проява на обич.

— Оставете ни — разпореди се той.

— Господарю. — Двамата мъже се поклониха и се оттеглиха от помещението.

— Ако замъкът не е достатъчно голям, аз ще го разширя. Кажи ми какво искаш и то ще е твое.

— Замъкът ти е много голям. Нищо повече не е нужно.

Хиронобу трябва да изгради седмия етаж, и то скоро. Трябва да го направи с убеждението, че осъществява своя идея, защото, ако реши, че е нейна, това ще стъпче неговото самоуважение. Тя не знаеше защо, но знаеше, че е така. Много от нещастията, които щяха да се стоварят върху този род, щяха да се дължат на този вреден навик на нечие незначително съществуване да се придава прекомерна значимост. Това бе навик, насаден не само в новия й съпруг, но и у всички самураи. Тя не можеше да направи нищо, за да го предотврати. В живота си тя предусеща много и не променя нищо. Тя вижда отвъд своето време, но не може да действа извън него.

— Просто се питах — отговори Хиронобу. Той погледна в същата посока като нея и започна да наблюдава как вълните напредват и се отдръпват от брега. — Баща ми е построил тази кула. — Той го изрече с лека нотка на неудовлетворение в гласа. Дали защото синовете винаги се стремят да надминат бащите си?

Шидзука се облегна на него. Тя почувства топлината на тялото му през дрехите. Той бе много топъл. След малко и тя щеше да се затопли, а топлината от нейното и неговото тяло нямаше да се раздели.

 

 

1796 година

— Да, господарю Киори — потвърди архитектът. — Напълно разбирам вашите желания.

— Надявам се — отговори Киори. Дори прислугата му не го вземаше на сериозно. Беше едва петнайсетгодишен и бе станал даймио на провинция само преди месец при внезапната смърт на баща си.

— Така е, господарю.

— Но.

— Вие казвате, че искате да се построи още един етаж, седми, защото сте открили, че в древни времена там е имало седми етаж.

— Да. И?

— Вашите описания бяха много ясни, господарю мой. Въпреки това ще бъде много полезно, ако мога просто да погледна плана. Както учителят Кунг казва: „Една картина може да покаже повече от хиляда идеограми.“

Раздразнението на Киори започна да преминава в гняв.

— Ако имах план, не мислиш ли, че досега щях да ти го покажа?

— Нямате ли? Не разбирам. А кой има?

— Никой.

— Но… — Архитектът млъкна.

— Продължавайте.

— Съжалявам, господарю, но не съм ви разбрал правилно. Стори ми се, че казахте, че сте виждали този план.

— Не — отсече Киори. Не можеше да каже истината такава, каквато беше. Твърде неудобна бе. — Казах, че съм виждал седмия етаж. — Архитектът примигна, после очите му се разшириха разбиращо.

— Видение?

— Да. — Надяваше се да не му се налага да обяснява повече.

Архитектът се поклони чак до пода.

— Мога ли да ви поздравя, господарю Киори, и да изразя надежда, че ще бъдем облагодетелствани с още много видения.

— Благодаря ти.

— Ще продължа строителството, по-скоро — възстановяването, незабавно.

— Добре. Когато бъдеш готов да направиш етажа, уведоми ме, за да дойда да го наблюдавам.

— Вие искате да наблюдавате изграждането на етажа?

— Да.

Духът на дамата, който го бе посетил предишната вечер, му бе казал, че етажът трябва да бъде построен точно.

Ако има и най-малка грешка, бе казала тя, ще се появявам пред вас или под пода и ще бъда без крака, или над пода и ще се представям като реещ се призрак.

След като сте моето видение, какво значение има това? — попита той.

Човешкият мозък може да възприеме само ограничена част от това, което изглежда невъзможно, обясни му тя. Ако е прекалено много, се стига до лудост.

— Много добре, господарю. — Архитектът отново се поклони. — Ще бъде направено.

Слухът, че младият господар е наследил дарбата от своите праотци, се разпространи бързо. От този ден слугите и васалите гледаха на него по различен начин. Когато заговореше, те го слушаха с внимание. Когато командваше, му се подчиняваха без колебание. На други места бе възможно хората да се подиграват с пророческите способности на владетелите Окумичи. Не и в провинция Акаока. Властта на управляващия род бе основана на мистичното предсказване и това бе основата за оцеляването и просперитета на провинцията.

Тук да бъдеш с дарба на ясновидец означаваше голям авторитет, дори ясновидецът да бе момче на петнайсет години и дори предсказанието да не беше такова, каквото всички очакваха. Никой никога нямаше да бъде осведомен по-добре.

Така се надяваше Киори. А дали само той я виждаше?

 

 

1308 година, Високата кула

Шидзука прекарваше всяка нощ в покоите на съпруга си или когато той предпочиташе да я навести, беше с него в своите. През останалото време през първата седмица от идването си тук тя прекарваше повечето часове в най-високата част на кулата.

— Защо? — питаше я Хиронобу. — Имаш си придворни дами, които ще играят игри с теб. Музиканти, певци, поети, всички са на твое разположение. Ако искаш да яздиш, можеш да си избереш от твоите коне. Или да се возиш на карета.

— Гледката тук ме привлича — отговори Шидзука. — Всичките шестнайсет години от живота си съм прекарала на земята зад стените на абатството. Да виждам толкова много от света и да бъда толкова високо над него е огромно удоволствие за мен. Знам, че тази кула е бойна. Ако не трябва да съм там… — Тя му се усмихна и се поклони.

Хиронобу се разсмя.

— Бойна? Едва ли. Самураите на Окумичи не се оглеждат за врагове отдалече. Ние не чакаме да попаднем в обсада. Ние изобщо не чакаме. Ние сме кавалеристи. Най-добрите на всички японски острови. Във война ние атакуваме, яздейки. А когато ни видят, вече е твърде късно.

В първия разговор, който изобщо някога бяха водили, Хиронобу й бе разказал историята на своята победа над мощната армия на Ходжо и последващото му издигане за велик владетел. Очевидно сред самураите беше обичай постоянно да се хвалят с делата си, а когато говорят за бъдещето, говорят сякаш великите подвизи, които се кълнат, че ще извършат, вече са факт. Преувеличението, не реалността беше доминиращ елемент.

Шидзука се поклони и каза:

— Колко щастливи са хората в тази провинция. Те се радват на сигурност и спокойствие, които са отказани на толкова много други наши сънародници. Война бушува в държавата. Но тук, в Акаока, цари мир.

— Да — потвърди Хиронобу. — Сигурност и спокойствие.

Тя можеше да каже, че той се наслаждава на тези думи. Щеше да ги използва по-късно в историята, която щеше да напише. При прочита им следващите поколения щяха да се възхищават на подвизите му срещу очевидно невъзможно превъзходство на врага. Щяха да се чудят как такъв владетел с успешно управление — а също вероятно надарен с ясновидство — не е станал шогун, дори не е успял да завладее целия Шикоку, най-малкия от трите главни японски острова.

— Мога ли да задам въпрос? Или ще бъде неучтиво?

— Ти си ми жена — щедро отвърна Хиронобу. — Можеш да ме питаш каквото искаш и няма да е неучтиво.

— Благодаря ви, господарю. Това е много благородно от ваша страна.

Хиронобу отново се разсмя. Той седна до нея и я прегърна през раменете.

— Нарече ме „господарю“. Сега сме сами. Подобна официалност не е необходима.

Зарови лицето си в шията и рамото й и вдиша аромата й.

— Ти излъчваш най-хубавия аромат, който някога съм усещал или съм си представял.

Шидзука се изчерви.

— Нобу-чан — прошепна тя, като използва детското умалително на името му.

Дъхът му секна в гърлото и когато заговори, в гласа му се усещаше дрезгавата нотка на чувствената възбуда.

— Ти — промълви той и пъхна ръка в широкия ръкав на кимоното й.

Шидзука се отпусна на пода по гръб. Лицето на Хиронобу над нейното беше бледо, като се изключи притокът на кръв по клепачите, бузите и устните. Сякаш гореше в пламъци. Зад него бе таванът.

Тя знаеше, че след много време това ще е подът на седмия етаж на кулата.

 

 

След това Хиронобу повече не обръщаше внимание на продължителните посещения на Шидзука в кулата.

— Прекарвай тук колкото ти е приятно — каза й той. — Ако аз бях живял толкова дълго затворен зад стените на храм, също щях да намирам за приятна тази гледка.

— Вие сте много мил — отвърна Шидзука. — Само истинският мъж може да бъде толкова любезен.

Тя отиваше там заради гледката, както му казваше, но не заради тази, която бе описала.

Седеше и медитираше, краката й бяха в поза лотос, ръцете й — на корема в зазен мудра, клепачите й бяха спуснати, без да са напълно затворени, дишането й беше толкова леко и безшумно, че едва ли можеше да се нарече дишане. Седеше, медитираше и съсредоточаваше цялото си същество върху противоположна цел. Вместо да се освобождава, да освобождава освободеното и да освобождава отново, Шидзука се залавяше за това и за онова, отделяше една халюцинация от друга, изпробваше безсмислени възгледи по безполезни въпроси, нападаше всеки вакуум без мисъл с догадки, фантазиране, размишления, надежда, страст и боязън. Предизвикваше сензорни чувства на глад, топлина и студ, болка и удоволствие, сладост и горчивина, на аромат, вкус, докосване и гледки — реални, въображаеми и плод на спомени. Вътрешната тишина и безметежност бяха помитани от рева на десет хиляди гласове, които поставяха с крясъци изискванията си.

Щеше да се освободи по-късно. Сега беше от първостепенно значение да си припомни някои спомени и предупреждения, които погрешно бе пренебрегнала, стремейки се да разбере настоящето. По време на пробуждането си тя бе объркала ограничената територия на абатството Мушиндо с реалността и бе изчистила съзнанието си от познанията, които й бяха нужни. За да ги възстанови, трябваше да се върне в лудостта.

Внезапен предупредителен хлад се излъчи от гръбнака й и се разпространи по гърба, раменете, шията и скалпа. Съзнателно същество бе влязло в стаята зад гърба й. Приближаването му не бе сигнализирано нито от звук, нито от движение на въздуха откъм стълбите. Да не би отвратителният призрак да я преследваше отново или прикриваше опасност от човек?

Шидзука престана да се вглъбява навътре към себе си и пренасочи вниманието си навън. Тя разпозна идването, без да се обръща да поглежда. Вече не можеше да вижда в умовете на другите. Здравият разум не можеше да съществува редом с тази свръхестествена дарба. Тя обаче запази една от нейните характерни черти — способността да усеща намерения. Позна го именно по намеренията му.

Каза му:

— Ако го направиш, Хиронобу ще разбере, че си ти.

Непосредствено зад себе си тя чу късо, бързо поемане на дъх. Думите й го спряха на няколко крачки зад нея. Го проговори:

— Нека разбере. Нека ме екзекутира. Ще приема смъртта за щедра награда, както и за теб, защото ще си мъртва.

Шидзука се завъртя, за да застане с лице към него. В ръцете му не виждаше оръжие. Да не би да бе замислил да я хвърли през прозореца? Вероятно.

Тя се усмихна.

— Сигурен ли си, че не мога да летя?

— Вещица. — Той просъска думата злобно и извади меча си.

— Съпругът ми няма да те убие незабавно. Първо ще те измъчва, после ще те умъртви.

— Мислиш, че се страхувам от болката? Не повече, отколкото се страхувам от смъртта, а аз изобщо не се страхувам от смъртта. — После пристъпи към нея.

— Ако става дума за теб, така е — съгласи се Шидзука.

Той отново спря.

— Разбира се, велики генерале, ти няма да пропуснеш да обмислиш пълните последици от твоята измяна? Хиронобу няма да умъртви само теб. Твоите васали, слугите ти и съпругата ти ще те последват в Ада. Както и Чиаки.

Споменаването на името на сина му лиши тялото на Го от сила. Той свали меча си и се разколеба.

— Ще те убия — обеща й той.

— Да, ще ме убиеш — не възрази тя, — но не днес.

— Скоро ще е.

— Не, ти ще закъснееш много.

— За какво ще закъснея много?

— И това ще разбереш много късно — отвърна Шидзука.

Го прибра меча в ножницата.

— Ти няма да се заблуждаваш от измамни думи и фалшиви предвиждания. Ти не знаеш толкова много, колкото се преструваш, че знаеш. Това е стар трик на вещиците. — Той се завъртя на пети и бързо се запъти към вратата.

Тя отговори:

— Знам коя съм.

Той спря, обърна се и я погледна.

— Всеки знае кой е, освен ако не е дете, идиот или лунатик.

— Знам кой си ти.

— Всички знаят кой съм. Тази провинция нямаше да съществува, ако не бях аз.

— Знам коя съм, защото знам ти кой си — настоя Шидзука. — Колко печално е да бъдеш баща, който иска да убие детето си, вместо да го защити.

— Бъди проклета завинаги — не отстъпи Го, — заедно с всички вещици, които излизат от тази проклета река от кръв.

Шидзука остана заслушана в отслабващия звук от стъпките му по стълбите. Баща й нямаше да влезе отново в кулата преди последния ден от живота им.

 

 

След като положи толкова много усилия да забрави, сега Шидзука правеше всичко възможно да си спомни. Беше принудена да го направи заради призрака, който обитаваше кулата. Каквото и да й бе известно за него в дните на познанието и лудостта й, тя го бе зачеркнала. Кой бе той?

Трябваше да си спомни, преди да бъде построен седмият етаж. Ако той беше приятел, тогава повече нямаше да е необходимо да се крие от него. Ако беше враг, трябваше да познава натурата му, за да може да се защити от него. Призракът я плашеше, а тя вече бе отвикнала да бъде плашена.

Беше го видяла за пръв път в деня, в който пристигна в замъка. Тя седеше в стаята на шестия етаж на кулата и подхранваше разочарованието си от отсъствието на седмия, когато чу някой да се качва по стълбите. На прага се появи млад мъж, когото не познаваше. Беше на не повече от петнайсет-шестнайсет години. Мечовете като на възрастен, които бе запасал, изглеждаха прекалено големи за него. На лицето му се четяха повече признаци на искреност, отколкото на интелигентност, и на решителност, отколкото на красота. Тъкмо се готвеше да му извика, когато си даде сметка защо изглежда странно.

Беше прозрачен.

Той се обърна към нея и като че ли се втренчи в лицето й.

Шидзука замръзна. Може би защото престана да се движи, както и удължените сенки в здрача, попречиха да бъде видяна. Може би тя беше прозрачна за него, както той за нея, а като беше в сянката, беше трудно да бъде забелязана. Може би той не беше повече от халюцинация.

Привидението мина край нея, сякаш тя не бе там. Когато стигна до далечната стена, той започна да се издига във въздуха, краката му правеха движения все едно се качваше по стъпала, които не съществуваха.

Шидзука потисна вика си. Захапа ръката си, за да не издаде звук. Страхуваше да предизвика и най-лек шум, който можеше да привлече вниманието му.

Точно преди да стигне до тавана, съществото заговори:

— Госпожо Шидзука — рече то. — Мога ли да вляза?

То очевидно получи разрешение от някого, защото се поклони и след миг изчезна в тавана.

Шидзука нямаше смелост да помръдне. Отчаяно искаше да избяга от това, което със сигурност беше демон, но точно толкова отчаяно не искаше да привлече вниманието му. Тя стоеше на едно място и се ослушваше. Не чуваше нищо. В продължение на няколко дълги минути тя бе парализирана от страха си.

Здрачът отстъпи на нощта. Пълната тъмнина на новолунието погълна вътрешността на кулата. Само няколко тънки лъча звездна светлина, която прозираше зад облаците, разделяше една сянка от друга.

Накрая страхът й да стои надви страха й да се движи. Колкото бе възможно по-тихо, тя тръгна към стълбите, като стискаше кимоното си силно, така че пластовете коприна да не шумолят от допира си един в друг.

Когато стигна стълбите и помисли, че е избягала успешно, се появи друг призрак. Този беше мъж на около двайсет години. Мургав, едър, с уверената походка на мъж, който убива други мъже, несъмнено с двата меча, които висяха на кръста му.

Подобно на първия, той също се запъти нагоре.

Подобно на първия, този също беше прозрачен и не обърна внимание на присъствието й.

За разлика от първия обаче този вървеше право към нея. Тя се отдръпна назад, колкото бе възможно по-бързо, и едва успя да се махне от пътя му и да влезе в стаята. Той се издигна във въздуха по същия чудовищен начин като първия и подобно на него направи пауза и после изговори името, което я шокира.

— Госпожо Шидзука. Аз съм.

Това същество също изчезна в тавана.

Шидзука се прилепи към стената. Тя бе в капан. Не можеше да рискува да падне по стълбите. Ами ако срещнеше друг демон и той преминеше през нея? Тя не беше уверена, че умът й бе достатъчно силен да усети, че ужасът и спокойствието съжителстват. Ако обаче не си тръгнеше, сигурно щеше да е само въпрос на време преди единият или другият от тях да дойде, да я открие и…

И какво? Несигурността увеличи страха й.

Тя се надяваше Хиронобу да дойде да я потърси. Но знаеше, че той няма да го направи. Нейният умен малък монолог, който съчетаваше нежността със силата, предизвика гордостта му и той й даде свободата, която според него тя бленуваше.

В стаята, близо до тавана, тя видя тъмнина да се движи в тъмнина, бледа сянка на човек слизаше надолу. Тя достигна пода на стаята и тръгна към стълбите и към нея.

Тя нямаше накъде повече да отстъпва. Кой беше това? Не беше сигурна от кого от двамата се страхуваше повече. Казваха, че най-лошите демони приемат благовиден вид, за да мамят и всяват ужас по-добре. По-младият на вид, момчето, тогава бе по-опасен от мъжа. Когато той се приближи, като че ли наистина беше по-лошият от двамата, очертанията на призрачната му форма бяха по-дребни, отколкото на воина.

Съществото спря, преди да излезе на стълбите, и погледна през прозореца. Беше на по-малко от две стъпки от мястото, където Шидзука беше прилепната към стената. Обърна се на звездната светлина. Тя видя спаруженото и сбръчкано лице на възрастен мъж.

Шидзука крещеше, обзета от ужас заради безпомощността си и побягна надолу по стълбите. Предпазливостта й бе стопена от видяното, затова тя не тичаше достатъчно чевръсто и падна на земята. Демоничните вопли я преследваха по целия път надолу. Едва когато се озова в ръцете на Хиронобу, тя си даде сметка, че воплите излизат от нейното собствено гърло.

— Не позволявайте някой да избяга! — заповяда Хиронобу.

— Господарю! — В кулата нахлуха самураи с извадени мечове.

Шидзука знаеше, че няма да намерят никого, тъй като нямаше никой, само призраци. Хиронобу я държеше здраво.

— Ти си в безопасност, Шидзука, в безопасност си.

Тя се притискаше отчаяно към Хиронобу, а тялото й трепереше, без да може да го контролира. Не, тя не беше в безопасност. Никога повече нямаше да бъде в безопасност.

В мига, преди да извика, тя си помисли, че вижда трети демон. После в лицето на възрастния мъж тя позна момчето и воина. Те изобщо не бяха три демона, а един и същ. Той беше направил така, че човешкото му изражение да се състари за часове.

Кое беше следващото, което щеше да я преследва? Разлагащ се труп?

От стомаха й се надигна жлъчка. Тя затвори гърлото си и задържа горчивата пареща течност сякаш задълго, преди тя да опари гръдния й кош и да се върне обратно.

Хиронобу веднага намери виновник за нападението, което според него бе дело на нинджа наемник на съседния владетел, когото той отдавна не харесваше. Шидзука не се опита да го разубеждава. Как би могла? Дори да му беше казала, че нападателят е бил демон, а не човешко същество, и той да й беше повярвал, това нямаше да защити врага, когото Хиронобу беше избрал. След като подозренията му бяха определени, те винаги нарастваха и нарастваха, докато достигнат сигурността на решителното доказателство. Отвратителният страхливец, който можеше да изпрати нинджа, не би се поколебал да наеме магьосник, който да създаде демон. А ако той не й повярваше, ако се усъмнеше в здравия й разум, неговите реакции щяха да бъдат изкривени, когато тя споделяше ясновидството си с него през следващите дни. Онова, което тя предвиждаше, щеше да се случи, независимо от обстоятелствата. Но заобикалящите условия за тези пророчества можеха да бъдат много различни. Тя не можеше да рискува. Трябваше да допусне невинните да страдат и умират.

Същата нощ Хиронобу изпрати куриери до главните си васали. Преди сутрешното слънце да изпари росата от листата, той заедно с деветстотин самураи на коне поеха на изток, за да нападнат владетеля Теруо. По това време страданието, което преживяваше Шидзука след появата на демона, беше преминало във висока температура, втрисане, главозамайване и постоянно чувство за повдигане.

Преди залез тя се оттегли в своите жилищни помещения.

Освободи придворните си дами. Те не можеха да й помогнат срещу привиденията. Подобно на домакините в абатството те нямаха и най-слаба представа за демоничното присъствие. Те виждаха само нейното поведение и я мислеха за луда. Стражите останаха в коридора пред спалнята й. Тъй като Хиронобу беше заповядал така, тя не можеше да ги отпрати. Надяваше се да може да се въздържа достатъчно, така че те да не я чуват много.

Ако имаше смелост, нямаше да чака демонът да дойде при нея. Тя щеше да отиде във високата кула и да го потърси. Ала тя не беше толкова смела.

Сама тя се страхуваше да отиде и се страхуваше да остане, страхуваше се да заспи, страхуваше се да остане будна, страхуваше се да медитира, страхуваше се да се отдаде на халюцинациите си. Нямаше място на света или състояние на ума, което да служи за убежище.

Когато нощта настъпи, треската й се усили. Накрая, победена от болестта, страха и изтощението, тя си легна. Щом го направи, тя започна да се унася и измамно лесно загуби съзнание. Когато си мислеше, че се е събудила, тя се опита да помръдне, но разбираше, че не е в състояние. Когато сякаш спеше, тя установи, че мисли, че спи, което със сигурност означаваше, че на практика е будна. Тогава обаче не можеше да се движи. Най-малкото помръдване на малкия пръст, потрепване на клепача, промяна в дишането или в напрягането на мускулите — всичко това беше напълно извън нейния контрол. Докато се бореше безполезно, чу отдалече силен, висок звук, наподобяващ нещо средно между чуруликане и вой. Отначало тя помисли, че пеят цикади. Липсваше обаче характерният за песента им ритъм. Приличаше повече на утихващ звън на храмов гонг, само че вместо да намалява, той се усилваше и ставаше все по-силен и все по-пронизителен. Да не би това да беше предвестник на приближаващ се демон? Тя отново започна да се опитва да установи някакъв контрол върху тялото си, какъвто и да било контрол. Външното спокойствие прикриваше паниката, която тя усещаше, ужасът бе породен повече от предчувствието, предизвикано от страха, отколкото от болката или парализата. Ако само можеше да отвори очи или да стисне ръката си в юмрук, или да възпроизведе дори само шепот…

Внезапно звънът престана. В същия момент тя чу глас пред вратата.

— Защо трябва да се страхувам? Това е само една стая, подобна на всяка друга. — Тя не познаваше този глас, глас на млад мъж.

 

 

1796 година, забраненото крило на замъка „Облак врабчета“

— Е, аз се страхувам — прошепна госпожа Садако. — Нека отидем другаде.

— Идването ни тук беше твоя идея — припомни й Киори.

— Промених решението си — отговори госпожа Садако. Тя се протегна и леко постави дланите си на ръката му. Нежно се притисна към него и се опита да го отдръпне, преди той да е отворил вратата. На ярката светлина на деня беше много лесно да се смееш на истории за зли, призрачни видения. Тук и сега, когато имаше само далечни звезди и едва забележими сребърни лъчи откъм восъчната луна, привиденията и злите духове не изглеждаха невъзможни.

— Моля — каза тя.

Той се поколеба. В интерес на истината и той се страхуваше. Той беше единственият Окумичи от своето поколение. Това означаваше, че той трябва да е онзи, който ще получи ясновидски видения. От четенето на тайните хроники на рода той знаеше, че подобни видения са идвали при предците му по много начини и в много форми, някои толкова ужасни, че в резултат предизвикваха лудост. Не изпитваше ли той съдбата, като посещаваше предишните жилищни помещения на госпожа Шидзука, привидението, което бе донесло силата на ясновидството в неговия род? Но желанието му да направи впечатление на Садако бе по-голямо от страха му. Защо, трудно бе да се каже. Четиринайсетгодишна, тя бе година по-млада от него и изглеждаше още по-млада. Не можеше да се каже, че е най-красивото момиче, което познаваше. Семейството й беше с недостатъчно висок ранг, за да й се позволи да влезе в двора на великия владетел. Ала откритият й характер, освежаващата й праволинейност спечелиха обичта му, както и възхищението му. Когато тя кажеше нещо, той знаеше, че тя наистина го има предвид. Не знаеше защо това го привличаше повече от красивото лице, съблазнителното държание, изкусното поведение в леглото и умните думи. Може би нещо не беше наред с него.

— Вече казах, че ще прекарам нощта тук — настояваше Киори. — Когато велик владетел дава думата си, трябва да я спазва. — Тъй като беше велик владетел само от три седмици, той подчертаваше статута си много повече, отколкото би го правил при други обстоятелства.

— Не може да се каже, че сте дали дума — твърдеше Садако. — Единственото, което казахте, е, че не се страхувате да прекарате нощта тук, в обитаваната от призраци част на замъка. А и го казахте само пред мен. И аз ви вярвам. А сега, моля ви, нека тръгваме.

— Ти можеш и да тръгваш — щедро предложи Киори. — Дадох думата си, затова трябва да остана, както съм казал.

Той постави ръка на вратата и я бутна. Надяваше се, че по някакъв начин тя щеше да му попречи да влезе. Но тя се отвори лесно. Стаята имаше известност, която не изискваше да бъде заключена. Свещениците и монахините чистеха тази част на замъка всеки ден, така че нямаше паяжини, прах и миризма на плесен.

Садако зяпна от учудване и се отдръпна от отворената врата.

Киори погледна вътре. Не каза нищо. Но сенките в стаята я правеха още по-тъмна, отколкото бе коридорът, в който стояха.

— Какво виждаш? — попита той.

— Тъмнина — отвърна тя, — неестествена тъмнина. Моля ви, умолявам ви, господарю мой, нека си тръгнем.

Садако никога не го наричаше „господарю мой“, освен в най-официални ситуации, когато беше абсолютно неизбежно. Тя наистина се страхуваше. Той го осъзнаваше и това го караше да се държи по-смело, отколкото се чувстваше. Пристъпи в стаята и започна да затваря вратата зад себе си. Както се надяваше, Садако влезе, преди вратата да се е затворила. Едната й ръка бе на ръката му, а другата — на рамото. Той усещаше как треперещото й тяло се притиска в неговото.

— Спокойно, Садако — рече Киори, докато я водеше към вътрешността на стаята. — Очите ни ще привикнат с тъмнината. А и луната изгрява. Скоро ще има повече светлина.

— Ще има повече светлина, ако скоро отвориш вратата — рече Садако — и стоим близо до нея.

— Ако отворя вратата, могат да ме приемат за страхливец. Ако стоим до нея, това отново ще е проява на страх. Ето. Ще седнем тук, до алкова.

— Това не е ли мястото, където хората слагат леглата си? — Садако спря рязко. Тъй като се държеше за него, той също трябваше да спре.

— Така говорят хората. Хората говорят всякакви неща. Най-добре е да вярваш на собствената си преценка и да не се влияеш от приказките на онези, които не знаят друго, освен да говорят много. Нека поне седнем.

— Сега изглежда малко по-светло — рече Садако и като последва предложението му, седна. — Но все още не виждам почти нищо.

— Забравихме да си донесем постелки — отбеляза Киори с отработена небрежност. — Ще трябва да спим на голите рогозки. — Фактът, че тя се уповаваше на него, му даваше чувство за увереност, което го изпълваше със задоволство. Той се отпусна назад и започна да се протяга на пода.

И веднага изнемощя. В един момент сковаващ студ и изгарящи пламъци го погълнаха; тежестта на земята се стовари върху него в една малко точка, а лекотата на небето го разнесе във всички посоки в космоса; невероятна болка лиши тялото му от сила, а безкраен екстаз му донесе освобождение.

— Киори! — Садако го гледаше. Издигащата се луна освети страха на лицето й. — Какво става?

Киори не можеше да отговори. Дори да можеше, нямаше да знае какво да каже. Той видя как сегашният момент съществува едновременно с многобройни светове, безброй вечности и безкрайни множества от същества, които са и не са него самият. Той видя миналото и бъдещето да се пресичат на безкрайно разстояние към начало, което нямаше начало, и край, който нямаше край, което той нямаше как да възприеме, без да се разпадне.

Сянка на женска фигура се изправи от него като дух, който се разделя от тялото. В един момент той разбра какво се случва с него. Тя бе дошла при него и той бе дошъл при нея. Дългите й коси се разпиляха по раменете й и върху него.

Не, не точно върху него.

В него.

Тя се рееше на една ръка разстояние над рогозката в обичайния маниер на безплътните призраци и като призрак беше отчасти в него, отчасти — извън него. Страшните слухове за призрачното присъствие бяха верни, но той не си бе представял това.

— Киори — обърна се към него Садако. Тя се протегна да го докосне. Преди да го е направила, той заговори, но не на нея.

Той промълви:

— Госпожо Шидзука.

— Владетелю Киори — отговори Шидзука и излезе извън него.

Когато го направи, той загуби съзнание.

— Киори! — Садако се страхуваше прекалено много, за да го докосне. Но нещо трябваше да се направи. Тя се изправи, разтвори вратата и забърза навън, за да намери помощ. Не бе изминала и пет стъпки, когато спря. Ако някой го видеше в това състояние на слабост, във вероятно състояние на временна лудост — защото той изговори името на древно привидение, сякаш се бе явило пред него, — и без това нестабилната му власт щеше да се разпадне. Беше едва петнайсетгодишен с много врагове и малко приятели.

Садако се загледа по тъмния коридор към забраненото крило. Все още трепереща от страх, тя се върна обратно там, където лежеше Киори. Тя самата бе единствената, на която можеше да се уповава да мълчи. Ако Киори не й вярваше, тогава можеше да я убие и неговата тайна щеше да остане неразкрита. Тя не искаше да умре. Но знаеше какъв е дългът й. Баща й беше с нисък ранг, но бе самурай, а тя — самурайска дъщеря.

Садако държеше Киори в ръцете си, докато най-сетне на разсъмване той се събуди.

Той промълви:

— Високата кула. Седмият етаж.

— Няма седми етаж, господарю Киори — каза Садако. Нарочно изговори името му, в случай, че е забравил кой е.

— Аз трябва да го построя. Там ние ще…

Той спря и погледна Садако. Тя го бе видяла в момент на най-голяма слабост. Беше го чула да бръщолеви с призрак. Можеше ли да й се вярва, че ще запази тайната? Имаше само един начин да бъде сигурен. Като я екзекутира.

Или…

Нямаше алтернатива.

Да се ожени за нея.

Кое е по-лошо? — питаше се той. Всяка част от тялото му от главата до петите го болеше. Струваше му голямо усилие да се надигне от скута на Садако.

— Защо се смеете, господарю мой?

— О, защото нашето малко приключение се оказа доста по-неприятно и доста по-приятно, отколкото всеки един от нас очакваше.

 

 

1311 година

Шидзука се усмихна. Лицето на Киори бе спокойно, въпреки че бе умрял от отрова. Не беше изпитал силна болка. Тя се радваше на това.

В продължение на шейсет и четири от преживените седемдесет и девет години владетелят Киори се бе страхувал от нея.

Той се страхуваше от нея, защото тя знаеше бъдещето, страхуваше се от нея, защото беше призрак или въплъщение на собствената му лудост, страхуваше се от нея, защото се появяваше и изчезваше без предупреждение. Но той се страхуваше от нея най-много, защото тя бе вечно млада.

Той никога не си бе представял колко много я плаши той самият. Тази първа нощ в кулата беше само предупреждение. През следващите три години владетелят Киори преминаваше с ужасяваща скорост от младостта към старостта, сякаш силните и безмилостни богове бяха го проклели. Може би това беше вярно. Проклятието беше добро обяснение като всяко друго.

Шидзука остана с призрачния труп на владетеля Киори, докато неясният образ се разпадна за последен път.

Сега във високата кула бе останал само един призрак. Преди слънцето да изгрее, нямаше да има никой.

 

 

1842 година

Владетелят Нао не мислеше, че някога ще се завърне на това място. Може би ако беше по-религиозна натура, прахът на дъщеря му щеше да има някакво значение за него. Но прахът си бе прах. Той не вярваше в безсмъртието или прераждането в която и да било от приказно описаните им форми. Не вярваше, че онези, които вършеха лоши неща, са обречени на страдания в демоничните владения, нито вярваше, че добрите и верните се възнаграждават с ангелско съществуване в небесния Рай. Не вярваше, че духовете на починалите вечно са свързани с тленните им останки.

Животът бе живот.

Смъртта бе смърт.

Това бе всичко.

Някога, не много отдавна, съществуването на Нао бе пълно с живот, както и с обещанията и възможностите, които се съдържаха в този живот. После, за кратко, смъртта замени живота. Мидори, такава палава мъжкарана като дете, се оказа с много крехко здраве като жена. Както бе предсказал неговият приятел, владетелят Киори, тя така и не се възстанови от раждането на първото си дете, Генджи. Раждането на второто й дете — дъщеря й, уби и нея, и бебето. В рамките на един месец чума, донесена на брега от руски ловци, порази северната провинция на Нао. Той избегна болестта, като се размина само с лоша кашлица. Съпругата му, синовете и внуците му нямаха този късмет.

Неговият зет Йоримаса надживя Мидори с по-малко от година. Прахът му бе положен до нейния. Това беше формалност и израз на чувство, което той се надяваше да успокои някого, тъй като за него не правеше нищо. Сред някои имаше съмнения за причината за смъртта на Йоримаса. Нао обаче не беше сред тях. Скръбта на Йоримаса го тласна да се върне към пороците на опиума, абсента и алкохола. Той не се върна обаче към предишните си прояви на насилие. Просто не можеше да издържи на празнотата в живота си без Мидори. Нао го разбираше. Той чувстваше същата тъга и празнота. Донякъде му беше все едно, че има внук, който ще продължи рода. Той не се тревожеше вече за рода си. Сигурно същото важеше и за Йоримаса.

Беше намерен встрани от пътя със счупен врат, конят му пасеше спокойно наблизо. Всички факти показваха очевидното. Той се бе натъпкал с опиум и алкохол до състояние на безсъзнание, бе паднал и умрял. Фактът, че един човек не бе приел тази причина, бе доказан с последвалата съвсем наскоро след това смърт на шестнайсет самураи, комарджии и контрабандисти, които бяха заподозрени, че смъртта на Йоримаса е настъпила в резултат на нечестна игра на комар. Всички шестнайсетима бяха убити с един удар на меча отпред на тялото, толкова силен, че бяха или обезглавени, или телата им бяха разсечени почти на две. Всички държаха оръжията в ръцете си или оръжията им бяха паднали до тях. Ничия смърт не бе настъпила из засада или изотзад. Всички слухове сочеха Шигеру, разбира се, но нищо не можеше да бъде доказано. Свидетели нямаше. Най-малкото никой не пожела да се обяви.

Нао чу шум от дреха на прага зад себе си.

Той каза:

— Ако нашият живот няма да е твърде дълъг, може би техният не беше прекалено къс.

Владетелят Киори седна до него.

— Между двете няма връзка. Ако имаше, родителите щяха да се жертват за децата си.

— Въпреки това не мога да не си мисля, че съм живял твърде много. Когато се родих, на трона в Китай беше император Чиенлун, а империята бе толкова мощна, че никой не смееше да застане насреща й. Британският посланик отишъл да го види и императорът казал: „Вие нямате нищо, което ние искаме, можете да си тръгнете“, и британците скоро били освободени. Сега британците идват и си отиват както си искат, продават наркотици на китайците, за да крадат богатството им и да пречупват волята им. Китайците и британците водеха война, която британците спечелиха. Трудно е да си го представим, но е така. Аз не съм за сегашното време.

— Ние с теб сме родени в една и съща година — каза Киори. — Ако ти не си за сегашното време, значи и аз не съм.

— Ти можеш да виждаш бъдещето — възрази Нао, — така че от всички хора единствен ти не може да си старомоден.

— Често съм мечтал да е така. Каква полза да знаеш за трагедията, ако не можеш да я предотвратиш?

— Ти не си искал да си ясновидец. Това е бреме, което трябва да носиш. За разлика от теб, аз мога да сваля бремето си. Писах на шогуна, че се отказвам от титлата и властта си.

— Така си и мислех.

Нао продължи:

— Помниш ли, когато бяхме млади, си обещахме един на друг и на нашите предци, че ние ще бъдем онези, които ще отмъстим за нашите родове и ще свалим от власт шогуната на Токугава? Мисля, че това е единственото обещание, което не съм изпълнил.

Киори се разсмя.

— Младите мъже са способни да дадат подобно лекомислено обещание. Може да ни бъде простено, че не сме го изпълнили.

Известно време поседяха, без да говорят. После Киори попита:

— Какво ще правиш?

— Ще си спомням — отвърна Нао. — Всички, които ценях, сега съществуват само в спомените ми.