Такаши Мацуока
Есенен мост (6)

4
Абатисата на Мушиндо

Саможертвената лоялност е най-висшият идеал на самурая. Не е трудно да се открие причината за това. Благородният би го нарекъл пожелателно мислене. Другите биха му дали по-строго определение.

Истинската история на родовете от областта е написана с кръвта на измяната. Въпреки това прочетете запомненото и ще си помислите, че великите герои от легендите отново и отново оживяват.

Не е ли чудно, че тези, които са израсли в лъжа, също стават лъжци?

Аки-но-хаши(1311)

1882 година, абатството Мушиндо в планините западно от Едо

Преподобната абатиса на Мушиндо Джинтоку седеше на колене върху платформата в главната зала за медитация. Поклони се ниско и задържа поклона си, когато гостите за днешния ден бяха въведени в залата от две млади жени, облечени като будистки монахини от отдавна отминали времена, главите им бяха покрити с качулки от груб кафяв плат, каквито бяха и расата им. Преподобната абатиса беше облечена в същия стил, въздържайки се от по-скъпата и по-удобна копринена роба, която й позволяваше рангът. Тя и нейните помощнички носеха качулки, защото не бръснеха главите си по обичайния за будистките монахини начин. Преподобната абатиса беше забелязала, че монахините с дълги, лъскави, съблазнителни коси привличаха значително по-малко дарения, отколкото онези, които се появяваха в по-скромен вид. Тъй като тя нямаше желание да бръсне главата си, не би го поискала и от последователките си. Методът й беше да ръководи чрез личния си пример. Това беше единственият начин, който придаваше ясно морална автентичност, а моралната автентичност беше основата на властта й в абатството Мушиндо.

Днес дойдоха четирийсет гости, вчера — четирийсет и един, а онзи ден — трийсет и седем. Облеклото на жените вече представляваше стандартната смесица между западен и японски стил, която бе широко разпространена в града, кимоно с английска шапка и френски обувки, а като горна дреха — жакет с американска кройка. Мъжете се обличаха само в един стил — или изцяло в западен от шапката до обувките, или строго в японски — в кимоно и дървени сандали. Никой вече не носеше възел на главата, нито меч. И двете бяха забранени. А дори и да не беше така, кой щеше да ги носи? Вече нямаше самураи, а в миналото да носят мечове беше разрешено само на самураите.

Посещенията бяха нараснали много през трите години, откакто абатисата беше решила да въведе посещения с гид в храма. За това получи благодарността на новото имперско правителство. Потокът към храма се увеличи заради по-големия интерес към древната история на Япония, който съвпадна с енергичната кампания на правителството за модернизация. В това нямаше нищо странно, както изглеждаше на пръв поглед. Тъй като модернизацията означаваше приемане на западния стил в индустрията, науката, войната, политиката и облеклото, тя беше съпътствана от точно толкова енергична кампания за поддържане на старите културни традиции. „Западна наука, източни ценности.“ Това беше официалният лозунг. Но дали някой наистина знаеше какво включва понятието „източни ценности“?

Преподобната абатиса изпитваше своите съмнения. Не беше възможно истинските традиции да са онези, които се налагаха от вече дискредитирания и свален режим на шогуните Токугава. В продължение на два века и половина, според новото правителство, шогуните бяха замразили обществото на място, бяха създали всякакви форми на двулични измислици, за да поддържат контрола си, а през това време грабеха, хвърляха в затвора, измъчваха, заробваха, прогонваха в изгнание, убиваха и по всякакъв друг начин потискаха и тероризираха всички, които им се противопоставеха — тактика, която новото правителство твърдеше, че напълно е елиминирало. Разбира се, не всички форми и поведение от тази епоха бяха необмислено елиминирани, тъй като някои бяха правилни и почитаха традиции, пренесени от миналото и буквално погълнати и използвани от шогуните. Освен че беше преговаряло за договори, беше изградило армия и флот, беше конфискувало земите и богатствата на рода Токугава и енергично пишеше нови закони, за да удовлетворят исканията на западните държави за реформи, новото правителство решаваше също кое е традиционно и кое — не. В усилията му да съчетае старото и новото в официалните правителствени изявления се появиха две фрази:

„За вечни времена…

От незапомнени времена…“

Преподобната абатиса знаеше достатъчно за лъжите, за да разпознае думите, които по-скоро трябваше да скриват, отколкото да разкриват. Тя подозираше повече преднамереност, отколкото сдържаност. Колко по-лесно бе да се постигне съгласие чрез позоваването на прецедент в древността, отколкото да се убеждават хората да рискуват с нововъведения. Въпреки това тя бе благодарна, че при определянето на националните исторически обекти правителството бе включило и абатството Мушиндо. Несъмнено това бе събудило интереса към него.

— Почитаеми гости — заговори абатисата, — изказвам най-дълбоките ни благодарности за това, че сте си направили труда да посетите нашия изолиран и обикновен храм.

Въпреки че Мушиндо наистина беше обикновен храм, всъщност той вече не бе изолиран. Новият път между тихоокеанския бряг и Японско море минаваше през долината под него. На практика вече бе много лесно да се достигне този храм, въпреки че наложителното пътуване извън градските центрове създаваше по време на пътуването чувството за странстване, което липсваше при посещенията на някои от най-прочутите градски храмове. Като се имаше предвид мисията на Мушиндо, това беше повече предимство, отколкото недостатък. Затова абатисата усещаше, че не вреди изолацията да бъде подчертавана.

— Светът отвън се променя бързо и безмилостно. Тук ние живеем, както отшелниците на Мушиндо са живели в продължение на шестстотин години, следвайки Пътя на Буда.

Ако трябваше да се каже с точност, Мушиндо не беше обитаван постоянно през цялото време, но тя смяташе това за незначителна подробност. Храмът си е храм.

— В края на вашата обиколка сте добре дошли да се присъедините към монахините за нашия обяд, ако желаете. Той е много обикновен и се състои от овесена каша, соева супа и мариновани зеленчуци.

В интерес на истината повечето от гостите бяха преживявали с това ядене до не много отдавна, когато бяха селяни без права, собственост и фамилни имена. Спомените от близкото минало се събудиха.

— Ще бъдете разделени на две групи. Едната ще разгледа първо вътрешността на храма, а после — двора. Другите ще разглеждат по обратния ред. — Тя отново се поклони. — Пожелавам ви приятно прекарване. Ако имате въпроси, моля, задавайте ги.

Абатисата почака малко, докато гостите напуснаха залата за медитация и започнаха обиколката си, после се изправи и отиде в изолираната част извън източните стени на абатството. Това бе единственото място, където духовната практика не се прекъсваше, място, което не беше част от обиколката.

На портата абатисата се поклони почтително, преди да влезе в отделението за охраната.

Както винаги по това време на деня, той се грижеше за градината си. Абатисата го наричаше наум Светеца — първо на шега, а после, за нейна изненада, доста сериозно. Светеца беше съвсем предсказуем. Той следваше, без да се отклонява и без да греши, графика, установен от чуждестранния монах Джимбо преди повече от двайсет години.

Шестте часа медитация преди изгрев-слънце бяха последвани от купа каша и мариновани зеленчуци, единствената му храна за деня. Как толкова необикновено едър мъж можеше да издържи с толкова малко храна, беше загадка. Въпреки това той успяваше. Останалата част от сутринта той прекарваше в градината, където беше сега, плевеше, внимателно отстраняваше насекомите, без да ги наранява, метеше падналите листа и им се покланяше, когато ги трупаше на купчина за наторяване, а зеленчуците откъсваше за готвене и запасяване. След два часа обедна медитация в колибата си Светеца прекарваше следобеда в почистване на двора в останалата част от абатството и ремонтираше всичко, което имаше нужда от поправка — сградите, стените и алеите. Накрая, вечерта, преди окончателно да се измие, той отиваше до външната врата на абатството и раздаваше сладки и бисквити на децата от близкото село Яманака, които много го обичаха и уважаваха. Светеца се беше научил да ги прави по време на седмиците странстване преди двайсет години. Това беше много преди абатисата да стане абатиса, преди той да стане Светеца, преди Мушиндо да стане абатство и преди великите даймио на Западна Япония да свалят шогуна Токугава.

— Градината ти е красива — отбеляза абатисата. Тя разговаряше с него винаги, когато можеше, повече по навик, отколкото заради очакването, че той ще й отговори по начин, различен от обичайния. — Цяло чудо е, че зеленчуците и цветята се развиват толкова добре, след като така внимаваш да не нараниш насекомите, които се хранят с тях.

Той я погледна и й се усмихна или по-скоро се усмихна по-широко, защото на лицето му винаги беше изписана усмивка. После изговори едната от двете единствени думи в речника си.

— Кими — рече той.

 

 

1861 година, манастирът Мушиндо

Селските деца наблюдаваха от околната гора. Родителите им ги бяха предупредили да стоят далече от стотиците бойци с мускети, които бяха заели манастира Мушиндо. Този съвет беше благоразумен, тъй като невинните хора обикновено умираха, когато самураите се биеха помежду си, а битката очевидно предстоеше. Кими, разбира се, нямаше никакво намерение да пропусне забележителната сцена, която щеше да се разиграе пред очите й. Въпреки че беше момиче, едва на осем години, далеч по-малка от най-голямото дете в групата, нейната интелигентност и енергия й отреждаха ролята на водач. Също така тя беше единствената, на която Горо се подчиняваше относително безпрекословно. Горо, синът на селската жена идиот, беше гигант. Никога не беше причинявал нищо лошо на никого. Но беше толкова голям и силен, че би могъл непреднамерено да наранява хората и понякога го правеше. Всички деца бяха забелязали, че това се случва, когато Кими не е наоколо. Вероятно това беше чисто съвпадение. Но децата, които са най-суеверни от всички човешки същества, вярваха, че тя има специално успокояващо влияние върху Горо. Тя щеше да запази тази репутация до края на живота си.

Горо беше много по-едър от всеки друг мъж в селото, още по-едър и от чужденеца, който дойде да живее в манастира и стана монах и ученик на стария абат Дзенген. Преди чужденецът да се появи, старият Дзенген беше единственият, който живееше тук. Чужденецът имаше име, което никой не можеше да произнесе, докато не стана ученик на стария Дзенген. После сам започна да се нарича Джимбо. Това беше лесно за произнасяне. Дори Горо, който до този момент не бе произнасял нищо смислено, можеше да я каже и го правеше непрекъснато:

— Джимбо, Джимбо, Джимбо, Джимбо, Джимбо, Джимбо…

— О, я млъквай, Горо — гълчаха го децата. — Той си знае кой е, знае също, че ти си тук.

— Джимбо, Джимбо, Джимбо…

Горо не спираше да подвиква. Само Джимбо не се ядосваше. Нищо не можеше да ядоса Джимбо. Той беше чужденец, истински последовател на Пътя на Буда.

— Стига, Горо — скара му се Кими. — Дай и на другите възможност да говорят.

— Джимбо — повтаряше Горо за последно и притихваше. Поне за малко.

Когато дойдоха бойците с мускетите, Джимбо беше в планината, не се беше върнал и при пристигането на владетеля Генджи.

Както се разбра, войска на шогуна беше причакала владетеля Генджи. Малката група самураи, които го придружаваха, беше нападната из засада, заобиколена и хваната в капан. Онези, които се опитаха да се доберат и да намерят убежище в манастира, бяха взривени, когато барутът, скрит там, беше възпламенен. В тяхна посока бяха изстреляни толкова много куршуми, че мъртвите им коне, които бяха използвани за прикритие, се превърнаха в еднородна маса кърваво месо. Накрая, когато съюзниците на владетеля успяха да се притекат на помощ и разбиха врага, малцината оцелели бяха прогизнали в кръв от животните и убитите мъже от главата до петите.

Джимбо се появи чак няколко дни след битката, но когато се върна, никое от децата не го позна. Видяха чужденец, облечен като онзи, който придружаваше владетеля Генджи, човек, който в колана си беше затъкнал пистолети, а не мечове, разгневен като демон от самия ад. Той уби много от мъжете с пистолетите си, със сабите, които взе от хората, превърнати от него в трупове, както и с голите си окървавени ръце.

Всички деца избягаха от него от страх. С изключение на Горо.

— Джимбо, Джимбо, Джимбо — извика той и се втурна към чужденеца.

Кими видя, че Горо е прав. Чужденецът наистина беше Джимбо. Беше свалил расата на дзенмонах, които беше облякъл, когато стана ученик на стария Дзенген, а сега носеше дрехите, с които беше, когато дойде за пръв път в селото. Над колана му се виждаше пистолет, а в ръката си държеше оръжие с дълга цев и две големи дула.

— Защо си облечен така? — попита Кими.

— Трябваше да свърша нещо, което не можех да направя с другите дрехи — отвърна Джимбо и погледна развалините на манастира. Няколко дни по-късно всички разбраха какво е трябвало да свърши.

Върна се и другият чужденец, демонът, който беше с владетеля Генджи. Кими поведе селските деца през руините на залата за медитация, където се скриха. Проследиха как демонът се промъква през манастирските стени, във всяка ръка държеше оръжие. Джимбо излезе от сянката и застана зад него, после опря пистолета в тила му и каза нещо на английски, което никое от децата не разбра. Каквото и да беше казал Джимбо, това не бяха точните думи, защото вместо да изчезне или да си отиде, демонът падна на една страна, след което се извъртя и стреля с двете си оръжия в Джимбо. Джимбо също стреля, но само веднъж, твърде напосоки и твърде късно. После демонът се надвеси над Джимбо и изпразни оръжието си в лицето му.

Когато демонът си тръгна, децата хукнаха към Джимбо. Всички спряха, когато видяха какво е останало от него. Само Горо и Кими останаха до него. Горо се срина до тялото на Джимбо, заплака и започна да стене. Кими обви с ръце Горо и се опита да успокои и себе си, и него.

— Не плачи, Горо. Това вече не е Джимбо. Той се пренесе при Сухавати в Чистата земя. Когато отидем там, той ще ни посрещне и ние няма да се страхуваме. Всичко ще бъде чудесно.

Кими не знаеше дали Горо ще се възстанови някога от загубата. Но постепенно той успя. Започна да прекарва цялото си време в развалините, прочистваше останките, подреждаше фрагменти с неясен произход, които можеха да бъдат и овъглени части от човешки тела, запълваше ямата, останала след огромната експлозия, която бе разрушила залата за медитация, претърсваше повърхността и събираше стотици куршуми, изстреляни по време на битката преди дуела между Старк и Джимбо. Тъй като не можеха да направят нищо по-добро, децата имитираха Горо, докато не разбраха какво правят — помагаха му да изгради наново Мушиндо.

Не мина много време и той започна да изговаря отново единствената дума, която знаеше:

— Джимбо.

Но сега я казваше тихо и само по веднъж.

Когато манастирът се издигна наново от руините, в известен смисъл сякаш и Джимбо оживя. Горо започна да носи неговите раса и да следва монашеския режим на Джимбо. Ставаше в тъмни зори, отиваше в колибата за медитация на абата и оставаше там до изгрев-слънце. Един ден, когато Кими надникна вътре, тя го завари да седи напълно спокоен, с крака в поза лотос на истински монах, с притворени очи, както правеше Джимбо, когато изпадаше в самади^[1] на Буда. Разбира се, идиот като Горо нямаше да може да достигне перфектния, блажен покой на Просветения. Той не беше истински последовател на пътя като Джимбо. Ала вършеше доста добра работа, като се преструваше. А това го правеше тих, щастлив и безобиден, затова Кими не правеше нищо да го обезкуражава.

 

 

Един ден, след като бяха прибрани няколко реколти, Кими работеше на селското оризище с останалите членове на семейството си. Тогава пристигна богат търговец, придружен от група самураи. Те не служеха на никой владетел както всички истински самураи, а бяха без господари, от онези, известни като „мъже вълни“, защото подобно на вълните на повърхността на океана нямаха корени, не принадлежаха на никого, нямаха цел, а съществуваха въпреки това и можеха да причинят големи безпокойства и поразии. През последните години, когато областта беше раздирана от вътрешни разногласия и външен натиск, вследствие рухването на реда се появиха много такива мъже.

Кими не можеше да каже колко време беше минало между битката, дуела, смъртта на Джимбо и пристигането на този търговец. Всеки сезон в селото, което се занимаваше със земеделие, приличаше на предишния. Тя знаеше, че са минали повече от няколко сезона, защото голяма част от манастира Мушиндо бе изграден наново, а нейното собствено тяло започна да се променя, проличаваха първите признаци на онези изменения, които щяха в крайна сметка да доведат до бременност, раждане на дете, взискателен съпруг, крещящи деца и всичко останало. Виждаше как бъдещето се разтваря пред нея, така образно като мистичните видения на светец. Не след дълго тя самата щеше да се превърне в изтощена, преждевременно състарена майка, а някой друг — едно от децата, което щеше да роди — щеше да стане същото такова безочливо дете като нея. Това беше истинското значение на прераждането на нисшите. Може би даймио като Генджи и красиви гейши като Хейко се прераждаха в нови, вълнуващи духове в екзотични, далечни страни. Селяните просто се прераждаха като родителите си или като самите себе си и повтаряха онова, което вече бяха правили толкова много пъти преди това и нямаше нужда да минават в друг живот, за да го правят.

— Навлязохме в нова ера — провъзгласяваше търговецът от седлото на коня си, — нова ера на големи и безпрецедентни възможности!

— Спестете лъжите си! — провикна се един от селяните. — Нямаме никакви пари. Не можете да ни вземете онова, което нямаме!

Селяните се разсмяха. Онези, които бяха най-близо до селянина, който се бе провикнал, го поздравяваха ентусиазирано и на свой ред се провикваха със свои предложения.

— Отивайте в село Кобаяши! Там са по-богати!

— Да. Те поне имат какво да откраднат. Ние нямаме нищо!

Търговецът се усмихна, когато селяните се разсмяха още повече. Той измъкна голяма платнена торба от вътрешността на горната си дреха и я разклати. Смехът бързо утихна. Търговецът каза:

— Измамникът би ли ви дал парите си, вместо да вземе вашите? Лъжецът ще ви повярва ли, вместо да ви накара да повярвате?

— Оловото ще направи кесията тежка като злато — обади се един селянин, — а думите са си просто думи. Не сме такива глупци, че да не забележим крадец, когато го видим.

Един от „мъжете вълни“, които придружаваха търговеца, очевидно ръководител на групата, изведе коня си по-напред и заговори с обичайния арогантен маниер на самурай, независимо дали имаше или нямаше господар.

— Принизете се на мястото си, селяни — разпореди се той, хванал дръжката на сабята си с една ръка — и говорете с уважение на тези над вас.

— Това е село Яманака — отвърна селянинът, без да се изплаши ни най-малко. — Ние сме поданици на владетеля Хиромицу, а не сме бездомна тълпа.

„Мъжът вълна“ измъкна меча си.

— Владетелят Хиромицу. Треперя от страх.

— Владетелят Хиромицу се радва на приятелството на Генджи, даймио на Акаока — продължи селянинът, — който разби армията на шогуна тук преди не много време. Може би сте чували за манастира Мушиндо?

— Манастирът Мушиндо — повтори „мъжът вълна“, отпусна меча си и се обърна към търговеца. — Мислех, че е по на запад.

— Обърнете главата си — каза му селянинът — и погледнете нагоре към хълма. Ето го там.

— Прибери меча си — заповяда търговецът — и нека не говорим за миналото. Аз съм тук като пратеник на бъдещето. На благоденстващото бъдеще. Ще ме чуете ли? Ако не искате, продължавам нататък.

Той отвори торбата, пъхна ръка в нея и извади шепа монети, после разтвори дланта си. В торбата нямаше олово. От дланта му проблясваха шу, правоъгълните златни монети с характерните знаци за официалната власт на Токугава. Шестнайсет шу се равняваха на едно рио, а едно рио беше повече, отколкото дори най-богатият селянин в селото можеше да спечели от годишната реколта. След като торбата на търговеца беше пълна с монети, той държеше състояние в ръцете си. Беше цяло чудо, че ронинът с него още не го бе убил и не бе откраднал състоянието му. Наличието на толкова много пари пред тях накара селяните да притихнат.

— Неотдавна шогунът отмени забраната за пътуване в чужбина — обяви търговецът. — След като видя, че светът ще се облагодетелства от нашето присъствие, той мъдро постанови, че японците отново могат да живеят в чужди земи. За да подслонят пътниците, в Тайван, Филипините, Сиам, Китай, Ява и на много други места са построени много крайпътни ханове. Естествено, те трябва да бъдат обслужвани от японци. Не можем да поверим нашите пътници на грижата на нецивилизованото местно население. Заради това съм упълномощен да предложа работа за прислужници, готвачки и домоуправителки на младите жени от вашето село за срок от три години, като на техните семейства ще се плаща едно шу годишно. Предварително! А днес, в тази минута, всяко семейство, което даде на дъщерите си възможността на живота им, ще получи три шу! Три златни шу!

Щом чу думите „три златни шу“, Кими разбра всичко, все едно вече бе ходила на Ява или Филипините, или в Сиам, независимо къде се намираха тези места. Тя не вярваше на нищо, което този безсрамен негодяй говореше за прокламацията на шогуна или новите възможности, или каквото и да било друго, и се съмняваше, че някой друг от селото му вярва. Ала нямаше как бедните селяни с толкова много гърла за хранене да се противопоставят на подобно предложение.

— А сега кажете ми истината — обърна се отново към тях търговецът, като все още държеше златото в ръката си, така че да го виждат всички. — Мислили ли сте някога, че ще дойде денят, в който вашата дъщеря без зестра, която е цяло бреме, ще струва толкова? Наистина не живеем ли в удивителни времена?

Трите други сестри на Кими бяха омъжени, а децата им бяха твърде малки, за да ги оставят. Кими беше единствената, която можеше да отиде. Така и стана, тя тръгна още същия ден с още шест момичета от селото. Дори нямаше време да се изкатери нагоре по хълма, за да се сбогува с Горо.

Две седмици по-късно тя се намираше в някакъв склад на пристана на пристанище Йокохама, където чакаше заедно с още стотина други момичета и млади жени за кораб, който да ги отведе на място, наречено Лусон. Фикцията, че ще бъдат прислужници, домоуправителки и готвачки, беше изоставена преди доста време. Повечето от по-големите момичета бяха изнасилени от стражата, някои неколкократно. Кими и другите избягнаха тази съдба, защото търговецът неколкократно напомни на „мъжете вълни“, че най-малките момичета ще донесат двойна цена, ако са още девствени, когато достигнат крайната точка от пътуването си. В това деликатно равновесие между похотта и алчността Кими беше временно в безопасност. Това обаче беше безопасност, лишена от надежда. Най-сетне това й се бе стоварило на главата. Беше продадена. От собствените си родители.

В продължение на няколко дни мисълта да избяга й даваше енергия и я ободряваше. Това състояние обаче я напусна много скоро. Къде щеше да избяга? Ако се върнеше обратно в селото, „мъжете вълни“ щяха да дойдат за нея и тогава какво щяха да правят родителите й? Щяха да я върнат, защото ако не върнеха нея, трябваше да върнат златото, а Кими не можеше да си представи това. Беше видяла изражението им, когато взеха монетите в ръце. А ако не се върнеше в селото, какво щеше да прави? Как щеше да оцелее на място като Йокохама, пълно с непознати хора, живеещи точно толкова по течението, колкото и „мъжете вълни“, които я държаха пленница?

Безнадеждността я направи отпусната и апатична, а заради апатията тя загуби представа за времето.

Ето такъв щеше да е целият й живот. Самотен, неясен, застоял. Ще бъде използвана, докато не стане безполезна, после ще умре. Какво проклятие е да се родиш жена. Ако беше куче, дори женско куче, можеше поне да се ползва със защитата на старото шогунско законодателство, което регулираше отношението към тях. За това как да се третират жените, законодателство нямаше.

Събудиха я уплашените писъци на момичетата, които бяха до входа на тяхното помещение. Тя отиде колкото бе възможно по-назад в тълпата. Заради своята стойност като девственица вероятно нямаше от какво да се страхува, но беше добре да не се уповава много на алчността. Онези, които бяха податливи на порока, обикновено бяха ненадеждни дори в практикуването на злото. Моментна слабост, само това бе необходимо, а тези „мъже вълни“ бяха изтъкани от слабост. Кими се скри.

— Точно така, пищете, пищете — каза един от стражите, а другите се разсмяха. — Страшно е, нали? Следващата, която не направи каквото й кажем — веднага и напълно любезно, — ще си го получи. Как ви се струва? Ти! Да, ти! Кой ще бъде? Той или аз?

Кими не можеше да види какво се случва, но не беше необходимо да види, за да разбере. Чу смях и вопъл от уплах, отваряне на врата и шум от движещи се крака. Натискът на телата на другите момичета върху нейното й подсказа колко са уплашени. Те се опитваха да останат колкото бе възможно по-далече от вратата.

— Него ще оставим да ви наблюдава — каза стражата. — Ако не искате нищо да ви се случи, дръжте се добре, докато ни няма!

Стражите тръгнаха с нещастните жени, които избраха за вечерното си забавление, но натискът от тела върху Кими не намаля. Новият пазач, когото бяха оставили, трябва да беше ужасно противен, като имаше предвид зверовете, които вече беше виждала. Разбра, че той се движи покрай оградата, гледа ги, защото тълпата от уплашени жени се люшкаше ту на едната, ту на другата страна, всеки път с все по-голяма доза паника. Някои от жените бяха започнали да ридаят в очакване на ужаса, който щеше да настъпи скоро, неизбежно. Още една смяна на положението и тя успя да го види — голямата му плешива глава, която се издигаше над тях. Той се движеше покрай оградата, безмълвно, вниманието му беше изцяло погълнато от жените. Беше някакъв ням, плешив звяр, може би чужденец, доведен от безсърдечните „мъже вълни“ да ги тероризира и да ги превърне в покорни роби.

Портата помръдна — отначало малко, след това се разтвори със замах. Жените, останали без дъх, се притиснаха още повече към стената. Нещо метално щракна. Кими видя как горната част на вратата отново се раздвижи. Чудовището беше влязло вътре. Женската тълпа отстъпваше с приближаването му, Кими отстъпваше заедно с тях. Тя обаче нямаше къде повече да отстъпва, останалите се отдалечаваха от нея, а чудовището се приближаваше.

Идваше за нея!

През последните няколко дни Кими мислеше за самоубийство, но винаги се разубеждаваше. Животът беше за предпочитане пред смъртта. Докато беше жива, имаше шанс. Мъртва, нямаше. Имаше и практически проблем. Как? Гладуването нямаше да свърши работа. Стражите щяха да разберат какво се случва и да я насилят да се храни. Това вече се беше случило с едно момиче. Преди да види какво правят стражите, тя не знаеше, че храненето може да бъде превърнато в мъчение.

Нямаше къде и да се обеси, освен на оградата, а там щеше да е твърде бавно. Едно от момичетата се беше опитало, но само увреди мускулите на шията си, след което се отказа. Сега главата й беше постоянно наклонена на една страна, което намаляваше цената й и несъмнено я обричаше на най-лошо третиране в Лусон.

Не можеше да скочи от височина или да пререже гърлото си. Единственото, което беше възможно, беше да удари главата си толкова силно в земята, че да разбие черепа си. Смяташе, че няма нито волята, нито силата, за да го направи.

Оставаше само една възможност. Тя беше отвратителна, но беше сигурна смърт, ако имаше куража да го направи. Неколкократно стигаше до решението и винаги се отказваше. Животът бе за предпочитане пред смъртта. Засега.

Звярът се приближи още повече. В тъмнината на помещението тя не можеше да различи чертите му, виждаше само очертанията на огромното му тяло. Можеше да я разкъса, да прекърши гръбнака й, да я стъпче в пристъп на жестокост на нечовешката му похот, преди да я остави да умре в агония, в пълна самота на пода на този склад в Йокохама.

Тя се обърна и коленичи, изплези езика си и го стисна между зъбите си. Щеше да удари брадичката си в земята, да разсече на две този орган, който носеше само проблеми, и да умре от загуба на кръв. Такъв живот, толкова кратък, само с една искрица светлина, донесена от чужденеца монах Джимбо, момент, който й се струваше отминал толкова отдавна. Тя затвори очи и вдигна глава, за да се подготви за удар в земята. Изплезеният й език вече беше толкова пресъхнал, имаше чувството, че гори.

— Кими — промълви чудовището.

 

 

1882 година, абатството Мушиндо

— Горо — каза преподобната абатиса Джинтоку.

— Кими — отвърна Светеца.

— Горо.

— Кими.

— Горо.

— Кими.

Повтарянето на имената можеше да продължи дълго време. Абатисата беше започнала да мисли за това като за форма на песнопение и понякога, съвсем непреднамерено и без да забележи, изпадаше в състояние на дълбока медитация. В някои случаи той продължаваше да стои при нея, когато тя се връщаше към нормално състояние. Друг път отиваше някъде, тъй като изпълняваше режима на Джимбо, без да се отпуска. Веднъж тя дойде на себе си по време на проливен дъжд, а една прислужничка държеше над главата й чадър. Тя беше, разбира се, изпратена там от Светеца.

До деня, в който Горо я откри в Йокохама, той не беше изричал името й. Сега, двайсет години по-късно, неговият речник все още се състоеше само от две думи. „Джимбо“. „Кими“. Как я беше открил? Тя не знаеше. Как беше нает от „мъжете вълни“ за пазач? Тя не знаеше.

— Кими — каза той, взе я за ръка и я изведе от помещението, през пристана, през Йокохама и я върна в Мушиндо. Той редовно се губеше, когато отиваше от селото до манастира, въпреки че манастирът се виждаше от селото. Как беше пътувал толкова далече и как после толкова лесно намери обратния път? Тя не знаеше.

Повечето от пленниците бяха твърде изплашени, за да тръгнат с тях, но няколко се осмелиха. Част от тях бяха в Мушиндо и сега. Не ги бяха преследвали. Защо? Тя не знаеше. Никога повече не видя търговеца или „мъжете вълни“.

Абатисата примигна.

Горо бе отишъл някъде.

А колко дълго бе стояла тук сама, изгубена в спомени от миналото? Погледна към небето. Минаваше дванайсет часа по обяд. Обиколката на туристите беше завършила, монашеското ястие беше сервирано и изядено, гостите си бяха тръгнали. Тя напусна колибата на пазача и се върна в абатството, където щеше да пресметне постъпленията за деня. Освен приходите от дарения за обиколката имаше дарения и в залата за медитация за будите, в кухнята — за храната, и в хранилището — за свещените реликви от обгоряло дърво, куршуми и фрагменти от ръкописи.

Обгарялото дърво беше от развалините на залата за медитация, които бяха останали след взривяването й в прочутата битка. Те бяха много популярни сред молещите се, които вярваха, че фрагментите имат силата да предизвикват сходно експлозивно пробуждане за просвещение. Онези, които търсеха защита от физическа опасност, както и от злите намерения на враговете, почитаха куршумите като талисман. Не би могло да се забрави, че хиляди бяха изстреляни по владетеля Генджи и нито един не го застигна. Със сигурност тези куршуми бяха погълнали от неговата сила да възпре атаката.

Всеки приход обаче бледнееше в сравнение с даренията, които абатството получаваше от реликвите, които съдържаха фрагмент от ръкопис. Някои, които търсеха парче хартия, бяха сигурни, че са от останките от манускриптите на замъка „Облак врабчета“, прозренията за бъднините на ясновидците сред владетелите Окумичи. Притежавай парче от тях и бъдещето ти ще привлича всичко добро и ще прогонва лошото. Други нямаха съмнение, че в тях се съдържа още по-голяма сила, силата да сбъдват най-съкровените желания, защото хартията беше материалният остатък от ръкописа „Есенен мост“, сборник от заклинания и песнопения, събрани от древната принцеса госпожа Шидзука.

Абатисата нито потвърждаваше, нито разубеждаваше вярващите. Куршумите наистина бяха от тези, изстреляни в битката и събрани от Горо по време на почистването. Дървото беше от развалините на старата зала за медитация, както хората вярваха. Фрагментите хартия бяха парчета, накъсани от абатисата от древни празни свитъци, отначало дванайсет на брой, донесени в абатството от госпожа Емили преди петнайсетина години. Какви бяха тези свитъци, абатисата не знаеше и не се интересуваше кой знае колко. Важното бе, че абатството Мушиндо събираше достатъчно приходи, за да изхранва жителите си и техните семейства. Нека хората вярват в каквото искат, след като това им носеше мир и спокойствие. В света и двете почти липсваха.

Точно се готвеше да свали качулката си, тъй като денят бе топъл, когато забеляза, че не всички гости са си тръгнали. Все още един беше останал, седнал спокойно сам в централната градина, млад мъж, необикновено красив, с много красиви очи и дълги, почти момичешки мигли. Мустаците му стояха превъзходно, защото премахваха впечатлението за изключителна женска красота. Беше добре облечен по последна западна мода, на главата си носеше шапка в колониален стил, под черното си вълнено сако с двуредно закопчаване беше облечен в сива копринена жилетка, бе обут в тъмносив вълнен панталон. Само обувките му — ботуши, от онези, които носеха по-скоро конниците, отколкото градските жители — изглеждаха не на място. Тя сведе глава и събра ръцете си в будисткия жест „гашо“ и се направи, че просто преминава край него, но мъжът я заговори, преди да продължи.

— Нашият гид ни разказа за прочутата битка — рече той.

Произношението му беше малко странно, сякаш не беше практикувал японски. Може би напоследък беше прекарал известно време в чужбина и бе говорил чужд език и все още не се беше приспособил към японския.

— Смисълът е в предупреждението — обясни абатисата. — Когато подобно насилие бъде извършено на такова свято място, това ни напомня, че мирът и хаосът не са толкова далече един от друг, както сме свикнали да мислим. Надявам се, че това не ви безпокои особено.

— Никак — отвърна той, въпреки че всъщност изглеждаше притеснен. — Просто съм чувал различна версия на тази история.

Начинът, по който устните му образуваха лека, почти иронична усмивка, й напомниха за някого, когото тя не можа веднага да отъждестви с младия мъж.

— Гидът каза, че владетелят Таро е предвождал бягството с най-известните конници от провинция Акаока — обясни той. — По онова време обаче Таро не е бил владетел и е бил обкръжен заедно с владетеля Генджи и останалите. Бягството било предвождано от владетеля Мукай, който довел своите васали със себе си от север.

— Така ли? — попита абатисата. Тя беше изненадана от познанията на младия мъж. Битката се бе развила така, както бе казал той, а не както разказваха на посетителите. Според официалната версия на Таро бе дадена ролята, изиграна от Мукай, отчасти за да се възстанови репутацията на Таро, отчасти за да се прикрие ролята на Мукай. Таро в крайна сметка се бе справил зле, а злощастните слухове за светските навици на Мукай правеха всяка асоциация потенциално неудобна за Генджи. След двайсетгодишно повтаряне лъжата придоби тежестта на исторически факт. Имаше дори жертвеник, посветен на владетеля Таро, в един от най-малките храмове на абатството. През годините той спечели популярност като бодхисатва на избавлението. Тъй като с него не бяха свързани никакви реликви, абатисата не насърчаваше култа към него. Тя продължи: — Истинският смисъл на историята не е в подробностите кой какво е направил. За нас би било по-полезно да се съсредоточим над несигурността на живота и благодарността и вниманието, което всеки момент заслужава.

— Сигурно е така.

Той изглеждаше много разочарован, сякаш това имаше някакво значение лично за него.

— Проявявате ли личен интерес към битката? — попита тя.

— Само към истината — отговори той. Той все още се усмихваше и в усмивката му продължаваше да има нещо иронично, но сега иронията като че ли беше насочена към самия него. — Надявам се, че нещо от това, което ми беше разказано, е истина. Нещо.

— Откъде сте чули вашата версия? — попита абатисата.

— От моите родители. Те са били там. Или поне така са ми казали.

Абатисата познаваше всяко дете от селото, което беше с нея в онзи ден и бе наблюдавало битката от скришното място в гората. Познаваше всеки, който бе израснал като възрастен, всяко дете, родено от тях, всеки внук, а този млад мъж несъмнено не беше сред тях. Само единайсет души от страна на владетеля Генджи бяха оцелели в битката — четири жени и седем мъже. Три двойки от тях впоследствие се ожениха, несъмнено убедени, че съдбата ги е събрала и ги е посочила да оцелеят с тази цел. (Колко обичаме да обличаме нашето незначително съществуване в неоснователна значимост. Абатисата безмълвно благодари на Буда, задето я е запазил от тази заблуда.) Родителите на младия мъж му бяха казали истината за битката, но го бяха излъгали, че са присъствали. Това не беше кой знае каква лъжа. Очевидно обаче тя бе имала въздействие върху него.

— Кои са родителите ви? — попита абатисата.

В този момент мъжът направи нещо неочаквано. Разсмя се.

— Това е добър въпрос — отвърна той, — много добър въпрос.