Такаши Мацуока
Есенен мост (14)

12
Есенен мост

Красотата, младостта и очарованието започват да повяхват от момента, в който се появят. Още с идването на пролетта ние виждаме Есенния мост.

Аки-но-хаши (1311)

1857 година, развалините на манастира Мушиндо

Децата от селото Яманака често играеха сред развалините на стария храм върху хълма над долината. В повечето случаи те изпитваха страх от това място. Винаги дочуваха странни звуци, които ако не приличаха на стенанията на измъчвани души или на виещи призраци, или на кикотещи се демони, бяха достатъчно зловещи, за да накарат детското въображение да си представя какви ли не страхотии. Именно това бе една от причините да отиват при развалините, защото и те, като всички останали деца, обичаха да бъдат плашени, докато страховете им не станеха непоносими. Другата причина беше малката Кими, водачът на групата. Тя обичаше да играе тук и беше едно от децата, които не се страхуваха, въпреки че беше най-малката в групата. Другото дете беше Горо. Той не изпитваше страх, понеже беше идиот също като майка си. Горо не изглеждаше точно като дете. Беше едър, много по-едър от всички мъже в селото и имаше лице по-скоро като на мъж. Всъщност той може би беше мъж, но толкова много приличаше на дете, че другите деца не си задаваха въпроси за неговото присъствие сред тях.

Един ден, докато играеха сред развалините, едно от децата посочи с пръст и изкрещя:

— Вижте! Призрак!

Неясните очертания на мъж едва се виждаха близо до останките от каменна стена, която навремето вероятно бе обграждала храма. Някои от по-страхливите деца се разбягаха.

— Това не е призрак — рече Кими, — а мъж.

Той седеше съвсем тихо, облечен в избледнели и вехти дрехи и приличаше на сянка, която излиза от самата стена. Беше стар, с обръсната глава, хлътнали бузи и блестящи очи, чийто поглед не трепваше. Туниката му вероятно е била бяла навремето, преди много години. На земята до него имаше конусообразна платнена шапка и дървена тояга.

— Кой сте вие? — попита Кими.

— Отшелник и странстващ богомолец — отвърна той.

Кими знаеше, че отшелникът е човек, който се е отказал от светския живот. Странстващ богомолец е човек, който пътува в търсене на просветление или заради покаяние. В селото нямаше такива хора. Всичко, което правеха, и всичко, което имаха, принадлежеше на техния господар. Бедните земеделци не търсят просветление, тъй като изтощените от глад хора се нуждаят много повече от сън и храна, отколкото от мъдрост. Не им се налага да пътешестват надалеч, за да се покаят, дори и да имат необходимото време, с което те тъй или иначе не разполагат, защото всеки техен съзнателен миг е наказание заради незнайни грехове, допуснати в някой предишен живот. Ако този човек беше отшелник, сигурно появата на Буда или някой бог, или на някой демон бе променила живота му. Безспорно той можеше да разкаже интересни неща.

— От какво сте се отказали? — полюбопитства Кими.

— Почти от всичко — отвърна монахът.

— Къде сте пътешествали?

— Почти никъде.

Е, от този разговор нямаше да се получи нищо. Тя реши да премине към по-лесни въпроси:

— Как се казвате?

— Дзенген — отговори старият монах.

— Какво означава Дзенген?

— Какво значение има едно име?

— Ами моето име означава „без равна“ — отвърна Кими. — Неговото име е Горо, само че не е точно Горо, а ние така му викаме съкратено от Гороцуки, което означава „разбойник“. Не мога да си обясня защо, тъй като той не прави лоши неща. Та какво означава Дзенген?

— Какво значение има едно име? — отново попита Дзенген.

— Обясних ви какво означава моето име. „Без равна“ — Кими започваше да се чуди дали този монах бе свят човек или просто някакъв луд. Понякога трудно можеше да се направи разлика между двете, особено ако той принадлежеше към някоя от сектите дзен, както й подсказваше неговото име. Той може би беше просто някой хитър лунатик.

— А какво означава „без равна“?

— Предполагам, че означава, че никой не може се мери с мен.

— Какво означава, че никой не може да се мери с теб?

— Какво въобще е значението на всичко? — възкликна Кими. — Ако продължавате да задавате въпроси, може цял живот да правите само това и никога няма да намерите отговор.

В израз на уважение старият монах допря ръце в положение гашо и се поклони.

— Благодаря.

— Благодарите ми? А аз трябва ли да ви благодаря?

— Ти решаваш какво да направиш или какво да не направиш — рече старият монах.

— За какво трябва да ви благодаря?

— Ако продължиш да задаваш въпроси, може цял живот да правиш само това и никога няма да намериш отговор.

— Точно това ви казах преди малко.

— Благодаря — Дзенген отново се поклони с положение на ръцете гашо.

Кими се засмя. После отвърна на поклона му, събирайки ръце, както той бе направил. Все още не беше сигурна дали старецът бе светец или луд човек, но се забавляваше. Никой в селото не говореше като него.

— Няма защо — отвърна Кими.

— Това е било храм — отбеляза старият монах.

— Да, много отдавна. Много преди аз да се родя.

Той се усмихна.

— Наистина много отдавна. Знаеш ли как се казва?

— Майка ми твърди, че се е наричал Му-нещо си. Може би се е шегувала. — Едно от значенията на „му“ беше нищо.

Старецът примигна. Той разпъна краката си от поза лотос, в която бе седял, и се изправи.

— Нима е възможно? — зачуди се той.

Монахът погледна към стената, към основополагащите камъни в тревата, към падналата и почти изгнила греда от основната стая.

— Намирам се в провинцията Ямакава.

— Да — потвърди Кими. — Нашият господар е владетелят Хиромицу. Той не е много могъщ велик владетел, но е съюзник на…

— Владетеля Киори — довърши старият монах.

— Да, великия владетел на Акаока — продължи Кими. — Той е пророк, който вижда в бъдещето и затова никога не може да бъде победен в битка. В случай, че отново настъпи война, както твърдят всички.

— Върнах се — рече монахът. — Аз бях абат в този манастир, о, нима това е било преди цели двайсет години? Или може би само десет? — Той се подсмихна. — Бях издигнал тук една постройка. Не много здрава. Дори не знам дали още стои.

Сега вече Кими се увери, че Дзенген беше луд. Откакто се помнеше, това място беше само една развалина. Разбира се, тя беше едва на шест години. Съществуваше някаква вероятност мъжът да казва истината, но едва ли.

— Аз ще възстановя този храм — отсече старият монах — само с двете си ръце.

— На ваше място не бих го сторила — посъветва го Кими. — Голяма обида е да се прави нещо някъде в провинцията, без да се иска разрешение. Трябва ви одобрението на владетеля Хиромицу, както и на висшия абат на сектата на този храм. Не съм сигурна коя е тя, нито дали още съществува.

— Ще получа необходимите разрешения.

Макар той да се усмихна щастливо, по бузите му се стекоха сълзи. Това убеди Кими, че той наистина беше последовател на сектите дзен. Знаеше се, че тези хора, особено онези, които бяха овладели тайнственото учение, едновременно можеха да плачат и да се смеят. Това обаче не означаваше, че той не беше луд.

— След дълги години на безцелно скитане — обясни старецът — отново се върнах тук, където ми е мястото. Изпълнен съм с безкрайна благодарност. — Той коленичи и легна на земята в посока на изгнилата греда.

После написа писмо и го даде на Кими да го занесе в замъка на владетеля Хиромицу. Кими го повери на Горо, който можеше да тича километри, без да се умори. Той почти нямаше чувство за ориентация, но замъкът на владетеля не беше никак далеч, право на север, така че Горо лесно можеше да намери пътя.

Кими се опасяваше, че писмото на Дзенген щеше да създаде неприятности и да доведе до наказание, вместо да му осигури разрешение. Но монахът настоя въпреки нейното предупреждение. Каква друго можеше да стори тя?

След две седмици най-големите й опасения бяха на път да се сбъднат. Отряд от двайсет самураи на коне пристигна и поиска да разговаря със старейшината на селото. Командирът на самураите беше мъж със свирепо изражение, готов да убие всеки, който се изпречи на пътя му.

Той попита проснатия на земята старейшина:

— Къде е манастирът Мушиндо?

Очите на старейшината се разтвориха от ужас, а долната му челюст увисна. Той притисна глава в земята и не продума нищо.

Командирът на самураите се обърна към един от отряда и нареди:

— Таро, обезглави го. Може би неговият заместник ще ни отговори по-бързо.

— Да, господарю Сайки.

От периферията на коленичилата тълпа Кими видя как самураят, наречен Таро, слезе от коня и извади меча си.

— Чакайте, господин самурай — рече тя. — Аз ще ви покажа пътя. — Господарят Сайки гневно я погледна. От страх тя отново зарови глава в земята. Защо се бе обадила? Тя дори не харесваше старейшината Бунчо. Той вечно гълчеше и нареждаше на хората около себе си. А и не знаеше дали руините на Му-нещо си бяха онзи манастир Мушиндо, който господарят търсеше. Сега тя също щеше да загуби главата си.

— Ти, момиче — нареди господарят Сайки, — стани!

Кими изпълни заповедта. Цялото й тяло трепереше. Надяваше се, че няма да уринира от страх. Едно беше да умреш, а съвсем друго да ти се смеят, докато умираш. Горо, който се намираше до нея, също се изправи, тъй като винаги правеше, каквото прави и тя.

— Идиот — разгневи се още повече Сайки, — защо се изправяш? Не съм ти казал да ставаш!

— Господин господарю, той наистина е идиот и не разбира — обясни Кими.

Един от самураите се изсмя. Той успя да потуши смеха си, но не и преди господарят Сайки да го чуе.

— Хиде, ти ще останеш на служба в конюшнята до второ нареждане.

— Да, господарю — подчини се Хиде, но вече хич не му беше забавно.

— Покажи ни пътя, момиче — заповяда Сайки.

— Да, господин господарю — Кими се поклони и подчини. Горо я последва развълнуван.

Ако самураите бяха дошли за стария Дзенген, Кими се надяваше, че те само ще го арестуват, а няма да го екзекутират. Арестът и мъченията не бяха толкова страшни за практикуващите дзен, както за другите хора, тъй като манастирите им и без това приличаха на затвори, или поне така бе чувала Кими. Там те биваха подлагани на глад, на бой, лишаваха се от сън и гледаха в продължение на дни в стената или в пода. Ако помръднеха само един мускул или издадяха звук, висшите монаси се нахвърляха върху тях и ги биеха с пръчки. Ако заспяха, отрязваха им клепачите. Ако не можеха да стоят в поза лотос, чупеха краката им на място. Следователно в затвора Дзенген щеше да се чувства като у дома си, нали? Кими се затича заедно с Горо към руините с надеждата всичко да свърши възможно най-добре.

Онова, което се случи, обаче надмина всички нейни очаквания.

Когато самураите пристигнаха, старият Дзенген събираше окосената от него трева. Той остави на земята инструмента, който държеше в ръка, и се поклони с ръце в положение гашо.

Отрядът спря и самураите слязоха от конете, включително и господарят Сайки, и всички коленичиха и се поклониха, опирайки главите си в земята.

— Господарю Нао — започна Сайки, — господарят Киори, господарят Шигеру и господарят Генджи ви изпращат най-сърдечни поздрави. Помолиха да ги уведомите, когато сте готов да приемате гости, и те веднага ще дойдат.

— Благодаря ви, господарю Сайки — рече старият Дзенген, — но аз вече не съм господар и не съм Нао. Аз съм Дзенген, последовател на пътя на Буда, нищо повече.

Господарят Сайки вдигна поглед и се усмихна.

— Е, може би малко повече от това. — Той махна с ръка и Таро излезе напред с копринено сандъче в ръце, което сложи в ръцете на Дзенген с дълбок поклон. — По заповед на главния абат на сектата Мушиндо вие отново сте назначен за абат на този манастир.

— О — усмихна се Дзенген.

— Ние ще останем тук и ще ви помагаме да възстановите манастира, преподобни абате. Владетелят Хиромицу даде разрешение да вземем от селото толкова работници, колкото ще са ни нужни.

— Ако селяните не са на полето по време на сеитбата, реколтата ще бъде малка и те ще страдат. Не ми е нужна тяхната помощ, нито вашата, господарю Сайки. Аз ще възстановя Мушиндо сам.

— Поне ни позволете да ви донесем необходимите материали.

— Това също не е необходимо. Ще използвам само това, което намеря. Ако не мога нещо да намеря, ще се оправя без него.

— Сам и без материали. Това ще е непосилна задача. Мушиндо е в развалини от един век или от повече.

— Аз няма да съм сам — каза старият абат Дзенген. — Кими, ще ми помогнеш, нали?

— Ще ви помогна — съгласи се с готовност Кими. — Горо също ще помага.

— Едно малко момиче, един идиот и много развалини. Избрали сте труден път, преподобни абате.

— Съвсем не, господарю Сайки. Пътят е избрал мен.

 

 

Кими и другите деца често идваха да посещават Дзенген след това. Оказа се, че е обиколил много повече места, отколкото твърдеше първоначално. Много по-точно би било да се каже, че е бил почти навсякъде, отколкото почти никъде. Бе посетил всички осемдесет и осем храма на Шикоку, където религията бе донесена от светия Кобо Дайши преди повече от хиляда години. Твърдеше се, че онези, които са изминали този път с истинска вяра, ще постигнат освобождение от осемдесет и осем заблуди на сетивата.

— Постигнахте ли го? — попита Кими.

— Постигнах изтощени мускули, раздрани крака и слънчеви изгаряния — отговори Дзенген.

След това бе прекосил Вътрешно море до Хоншу и бе пътувал до светата планина Хией. Там бе слушал проповедите на най-прочутите будисти и бе практикувал ритуалите на най-тайнствени и магьоснически секти в търсене на освобождение от болката и страданието на живота.

— Постигнахте ли го? — пак попита Кими.

— Само глупаците вярват в магията — отвърна Дзенген — и само най-големият глупак се стреми да живее, без да страда. Когато се намираш в центъра на пожара, как можеш да се спасиш от пламъците? Когато си на ледник, как можеш да се спасиш от сковаващия студ?

 

 

Манастирът, който старият абат Дзенген построи, не приличаше много на останалите храмове, а повече на онези, които бе строил в провинция Широиши, докато бе един от двеста и шейсетте велики владетели в страната. Наподобяваше повече на малка крепост, отколкото на храм за религиозно уединение. Съжаляваше, че умее да строи единствено като самурай, какъвто е бил в продължение на дълги години, макар че вече отдавна не мислеше за военни дела.

 

 

Демоничните призрачни звуци, за които децата му разказаха, не бяха измислица. Те наистина бяха зловещи и притесняващи, но за него, който бе загубил всичко и се бе отказал от света, те само му напомняха за неизбежността на смъртта и скръбта.

 

 

С течение на времето Дзенген се изпълни със спокойствие. Един ден той установи, че вече се намира в покой. Не че скръбта си беше отишла или беше намаляла, съвсем не. Но по някакъв начин той бе приел нещата и всичко се бе променило.

Значението на отговорите беше надценявано. После бе мислил, че въпросите са тези, които са по-ценни. Сега знаеше, че те са също толкова безполезни.

 

 

Един ден пристигна група чужденци. Бяха дошли по покана на великия владетел на Акаока, за да построят храм според тяхната религия в почит към подобно на Буда същество, което те наричаха Исус Христос. Дзенген им предложи за целта да използват Мушиндо. Техният свещен ден беше неделя. За Дзенген всеки ден беше същият като следващия. Християните — те се наричаха по този начин — отказаха предложението на будисткия монах, заявявайки, че ще построят техен собствен храм. Преди да започнат, ги покоси епидемия от холера и всички умряха, с изключение на един. Никой не можеше да произнесе името му, което звучеше нещо като Джимбо. По някакъв начин, докато беше болен, той научи японски език. Това не беше прецедент. Дзенген знаеше за един корабокрушенец, който почти се бил удавил. Бил е спасен от руски моряци и един месец прекарал в треска. Когато дошъл в съзнание, заговорил свободно на руски. Понякога близостта на смъртта води до неочаквани промени.

— Искам да стана ваш ученик — каза Джимбо.

— Не можеш — възрази Дзенген. — Аз не съм светец, а само един обикновен човек, който е облечен в роба на светец. Какво би научил от една поставка за дрехи?

Очите на Джимбо проблеснаха, внезапно изпълнени със сълзи. Той се поклони и каза:

— Благодаря, преподобни абате. Ще размисля дълбоко върху вашите думи.

По този начин неволно Дзенген се превърна в учител по Пътя на Буда.

 

 

Старецът седеше в поза дзен за медитация в колибата в планините на два дни път от манастира Мушиндо, където два пъти беше абат. През процепите на покрива, направен от безразборно нахвърляни клони, блещукаха звездите в зимното небе. Към долината се спускаше мъгла. Той се намираше в поза за медитация, но всъщност не медитираше. Той умираше и умирайки, бе излязъл от медитация и сега размишляваше колко бързо бе преминал животът му. Не съжаляваше за нищо, беше само леко изненадан.

Вчера беше велик владетел, начело на жестоки самураи, заобиколен от вярна съпруга, двама силни синове, красива дъщеря и смеещи се внуци. Предния ден бе изплашен младеж с първия си набор истински мечове, потящ се от страх под бойното си снаряжение, докато неговият полк атакува отчаяна тълпа от гладуващи селяни. По-предния ден бе десетгодишно момче, коленичило до смъртния одър на баща си, кълнящо се през сълзи, че ще изпълни древната мисия на техния род — свалянето и унищожението на шогуната Токугава.

А сега умираше.

Кой знае? Може би вече беше мъртъв, може би вече беше само дух, виещ се над тялото като дим в неподвижния въздух, където нищо не помръдва. При първия по-силен вятър духът му сигурно ще се разпръсне.

Дишането му, ако въобще все още дишаше, беше толкова слабо, че почти не се забелязваше.

Видя ръцете си.

Те бяха държали мечове, галили жени, утешавали деца.

Те бяха убивали, прощавали, обичали.

Сега бяха съвсем спокойни. Ако пожелаеше, можеше ли да ги помръдне?

Той обаче не желаеше, така че никога нямаше да разбере…

 

 

1895 година, владението на Генджи на река Тама извън Токио

Генджи бе приготвил речта, която трябваше да произнесе пред японската Диета^[1], макар да знаеше, че щеше да умре, преди да я произнесе. Днес бе денят, който той отдавна бе пророкувал, че ще настъпи, денят на неговото убийство. През по-голяма част от живота си бе знаел времето, мястото и начина, по който щеше да умре. Дали това знание означаваше благословия или проклятие? Може би по малко и от двете. Понякога то го бе правило самодоволен, когато би трябвало да е предпазлив, а понякога му бе вдъхвало кураж, когато иначе би бил парализиран от страх.

Сега животът му вече бе към своя край. Почти всички съмнения се бяха разсеяли и бяха отстъпили място пред сигурността, с изключение на едно. Дядо му, чиито предсказания досега винаги са се сбъдвали, му бе казал, че той ще има три видения през живота си и те ще бъдат достатъчни, за да го направляват от началото до края. Къде беше третото видение? Владетелят Киори бе хитър самурай от старата школа. Може би бе излъгал за третото, за да държи Генджи нащрек. Не оставаше никакво време за трето видение. Дори и да дойдеше, с какво можеше да му помогне?

Генджи хвърли поглед в огледалото. Изглеждаше смешно. С мустаци и брада като френски генерал, със сутрешното сако на британски политик и с лице на японски владетел, наближаващ най-непривлекателните години на средната възраст. Припомни си как изглеждаше в деня, когато за първи път бе срещнал Емили Гибсън. Косата му бе подредена в сложната официална прическа на самураите, каквито днес вече не съществуваха. Лицето му бе младо и голобрадо, лице, което очевидно принадлежеше на човек, изпитващ огромно задоволство от самия себе си единствено поради факта, че бе имал късмета да се роди благородник.

Наистина ли е бил толкова арогантен?

Генджи се изсмя.

Да, наистина е бил такъв.

Той обърна гръб на огледалото и…

 

 

Генджи е тригодишно момче. Върви по брега на езерото Белите камъни близо до замъка „Белите камъни“, крепостта на дядо му по майчина линия, владетеля Нао. В ръце държи малко хартиено хвърчило с увита около пръчка връв. От долната страна на хвърчилото е изобразено ято врабчета в най-невероятни ярки цветове вместо в характерния за тях сивкав цвят.

От едната му страна върви мъж, а от другата жена. Генджи казва:

— Езеро Белите камъни. Провинция Белите камъни. Защо тук всичко се нарича бели камъни, а всъщност няма нито един?

Майка му отговаря:

— Защото белите камъни първоначално са били съкровището в провинцията на баща ми. Това езеро е било известно с белите камъни, използвани в играта „го“. Познавачите са ги предпочитали пред най-добрия седеф. Говори се, че великият герой Йошицуне е ценял своите камъни от Широиши повече от всичко друго, с изключение на честта, триумфа в битката и своята любима.

— А къде са камъните?

— Един ден са свършили.

— Тогава ли дядо Нао е посадил своите ябълкови дървета?

— Не, посадили са ги неговите предшественици преди много поколения. Провинцията, езерото и замъка са били наречени „Белите камъни“ далеч след като камъните са свършили.

— Това е объркващо — отбелязва малкият Генджи, отпускайки връвта на хвърчилото и приготвяйки се да тича. — Имената трябва да бъдат сменени.

Баща му възразява:

— Едно име е нещо повече от обикновено описание. То е знак за постоянство, независимо колко много се променят нещата. Точно като твоето име, Генджи.

Генджи вижда как родителите му си разменят поглед. И двамата се усмихват.

Изпадналият в транс Генджи помни този поглед. Той го кара да се чувства неудобно, сякаш е изолиран от своите родители. Сега разбира, че тази изолация не е била умишлена, а само последица от всепоглъщащото общуване на двама души.

— Аз не харесвам и името си — отбелязва Генджи и се спуска по брега, за да издигне хвърчилото си във въздуха.

Името Генджи е било име на известен принц в древен роман на госпожа Мурасаки. То е било също така наследствено име на рода Минамото, от който произлиза най-великият герой, живял някога в Япония, Йошицуне. Йошицуне е удържал блестящи победи в многобройни битки преди седемстотин години. Само един Минамото би могъл да бъде шогун. Сегашният шогун Токугава се бе обявил за наследник на Минамото. Генджи бе чувал хората да шептят какво смешно и претенциозно име носи синът на един от незначителните владетели. „Какво си мислят родителите му?“, питаха се хората. Че тяхното момче някой ден ще стане също толкова красив мъж като легендарния Блестящ принц? Че той, издънката на рода Окумичи, някой ден може да стане шогун?

Сега, докато тригодишният Генджи тича надолу по брега с безпомощно подскачащото зад него хвърчило, петдесет и осем годишният Генджи разбра защо носи това име. Майка му се беше омъжила прекалено млада. Тя по-добре бе познавала приказките, отколкото реалния живот, а любимата й приказка е била тази на госпожа Мурасаки. Искала е да има свой Генджи, дори той да е неин син, а не неин любовник. Тъй като баща му силно е обичал майка му, той се е съгласил с името, независимо от опасността да си навлече още по-голям присмех, след като вече бе станал зет на владетеля на ябълките. Сигурно е трябвало да се изправи пред силната съпротива на владетеля Киори и владетеля Нао. И всичко това само заради неговото име, заради погледите, които родителите му си бяха разменили, заради усмивката, която принадлежеше само на тях двамата.

Хвърчилото няма да полети. Генджи изпитва нарастващо разочарование. Вече мисли да разкъса хвърчилото и да го хвърли в езерото, когато чува гласа на баща си:

— Тичай към нас, Генджи, срещу вятъра!

Когато се залавя да изпълни съвета на баща си, момчето Генджи поглежда назад към хвърчилото и вижда как то започва да се издига във вятъра. Генджи, който обитава своето предишно аз, иска да погледне към майка си. Щом той е на три години, тя трябва да е бременна със сестра му, чието раждане щеше да убие и двете. Това са последните щастливи дни заедно с неговата майка, неговия баща и малкия Генджи. Той иска да погледне майка си. Помни я като много красива. Но нали всички малки момчета мислят, че майките им са красиви. Той е на три години и същевременно на петдесет и осем, а майка му е на двайсет и никога няма да стане на двайсет и една. Хвърчилото се носи високо в небето над бреговете на езерото Белите камъни.

Момчето поглежда нагоре. Хвърчилото му с ярко оцветени врабчета стои на фона на небето като украсена със скъпоценни камъни част от дъга. Той се смее и чува как смехът на майка му и баща му звучи все по-близо, докато той тича към тях, а хвърчилото се издига все по-високо и по-високо.

Мъжът иска да види майка си, а не хвърчилото и мъжът се опитва да насочи главата на момчето към нея и…

 

 

— Господарю Генджи!

Нечий разтревожен, отдалечен и едва доловим глас достигна до него.

Когато отвори очи, видя Хиде, своя най-предан подчинен. Но къде бяха самурайската му опашка на косата, кимоното, мечовете? Генджи идваше на себе си. Той си спомни, че Хиде беше мъртъв, беше умрял, за да спаси неговия живот при един от многобройните неуспешни опити за убийство, организирани от враговете на Генджи през изминалите години. Опашката, кимоното и мечът бяха поели по същия път, както и шогунът, и великите владетели, и самураите. Бяха си отишли завинаги. Младежът, който толкова много приличаше на Хиде, беше синът му Ивао.

Ивао се обърна към телохранителя зад себе си и нареди:

— Уведоми председателя, че владетелят Генджи не се чувства добре и днес няма да говори пред Диетата.

— Чакай — Генджи седна изправен. — След малко ще бъда готов. — Знаеше, че това забавяне, предизвикано от третото и последно видение, щеше да даде на неговия убиец необходимото време, за да стигне на нужното място. Генджи не можеше да не изпитва задоволство от иронията на съдбата, въпреки че щеше да плати с живота си. Самата поява на третото видение ще позволи да се сбъдне първото. — Помогни ми да отида до файтона.

Генджи съжаляваше, че не бе използвал пълноценно видението и не бе видял майка си достатъчно отблизо. Наистина ли е била толкова красива, както я помнеше? Щеше да умре, без да знае отговора.

Все пак бе научил нещо много важно. Видението му от миналото нямаше да направлява неговото бъдеще, тъй като то се измерваше с няколкостотин удара на сърцето. Но той бе видял щастливото си детство. Генджи вечно го помнеше като изпълнено със срам и тъга. Бе забравил онези щастливи дни, когато те тримата бяха може би най-щастливото малко семейство на японските острови.

— Господарю?

Генджи слезе от файтона.

— Сигурен ли сте, че се чувствате достатъчно добре, за да говорите днес пред Диетата, господарю мой?

— Достатъчно съм добре.

Времето, в което настъпи третото видение, улесняваше убиеца и по още един начин. Телохранителите на Генджи, притеснени от припадъка и последвалата нестабилност на краката му, отделяха на самия Генджи повече внимание от необходимото и по-малко внимание на потенциалните опасности, които дебнеха сред хората около него.

Предсказанието и резултатът вървяха ръка за ръка. Докато бе дете, не разбираше тази взаимносвързаност. Беше се чудил как така госпожа Шидзука е знаела толкова много за бъдещето и въпреки всичко да не бе могла да предотврати известните й предателства, преди още те да бъдат замислени. Сега, в края на своя живот, той проумя отговора.

Да знаеш бъдещето бе все едно да знаеш миналото. Събитията не можеха да се контролират или предотвратят, променяше се само отношението на човека към тях. Сърцето, както и земята, имат свои посоки. Горчивината, мъката, страхът и омразата представляват едната посока, хладнокръвието, благодарността, добрината и любовта представляват другата.

Истинската сила на пророка, както и на всяко друго човешко същество, бе да избере вярната посока на сърцето.

Колко щастлив бе той, че е обичал и че е бил обичан.

От залата на Диетата се дочуха силните гласове на спорещите страни. Ивао отстъпи настрани и отвори вратата пред Генджи.

Окумичи Генджи, министър без портфейл в правителството на негово императорско величество император Муцухито, бивш велик владетел на провинция Акаока, любовник на гейша и на мисионерка и неволен убиец и на двете, се усмихна с онази самоиронична усмивка, която толкова често бе оставала неразбрана за околните, и спокойно пристъпи към осъществяването на своето видение.

 

 

1867 година, замъкът „Облак врабчета“

Емили изпитваше към Генджи всеотдайна и непоклатима любов. Всяка частица от тялото, чувствата, живота, цялото си земно щастие безрезервно би пожертвала заради него. Само и само за да спаси душата му, тя би слязла в най-дълбокото кътче на ада, с радост би горяла в пламъците, можеше ли да съществува по-голямо щастие от това да спаси своя любим? С характерната за младостта наивност тя бе вярвала, че щом веднъж изпита подобна любов, това чувство ще направлява всяка нейна стъпка. Колко наивна е била.

Емили откри, че любовта не беше само душевно състояние.

Постепенно започна да усеща някои притеснителни физически симптоми в присъствието на Генджи, особено когато двамата останеха насаме. Положението ставаше още по-лошо, тъй като тези усещания не й бяха неприятни. Възпитанието и вярата й не й позволяваха да им отделя прекалено голямо внимание. Тя обаче не можеше да не забележи тяхната сила и дълбочина. Реална опасност не съществуваше, тъй като Генджи я намираше за отблъскваща. Липсата на чувства у Генджи спрямо нея й осигуряваше най-добрата защита срещу него.

Впоследствие й се стори, че той понякога я гледа по онзи особен начин, характерен за мъжете, когато животинската им природа надделява над наложените от морала и цивилизацията ограничения. Емили не се разтревожи или ужаси от този поглед, както би направила по-рано. Вместо това усети как се изчервява и кожата й настръхва под дрехите. Ако той не успееше да се овладее, дали тя щеше да му устои? Не смяташе, че разполага с нужната за това воля. Проблемът лесно можеше да се реши с нейното заминаване, в случай че основната й грижа бе да запази своята непорочност. Но не това я тревожеше. На карта беше поставена безсмъртната душа на Генджи.

Със заминаването си Емили щеше да се предпази от неволно плътско прегрешение. Но като разсъждаваше по този начин, дали тя не поставяше себе си пред него, обвивайки с невинност загрижеността за самата себе си? Генджи разполагаше с многобройни възможности за прегрешения освен Емили. В страната имаше много гейши, а отскоро в дома му като наложници живееха две злощастни млади жени, които бяха попаднали в най-неморално робство. За десет години Емили смяташе, че бе постигнала значителен напредък и го бе отказала от греховните обичаи на неговите деди. Пристигането на двете гейши обаче показа, че задачата й оставаше опасно недовършена.

Далеч по-опасно от плътските изкушения бе богохулното религиозно раздвоение на Генджи. Той твърдеше, че приема божествената воля и всемогъществото на Отца, изпитваше благодарност към саможертвата и възкресението на Сина, намираше утешение във всеопрощаващата прегръдка на Светия дух, но не вярваше, че Буда и боговете на неговите деди са само плод на въображението. Освен това продължаваше да практикува религиозните ритуали на умопобърканите проповедници от култа дзен. Твърдеше, че това въобще не са ритуали, но как по друг начин можеха да се нарекат?

Това е само освобождение от всичко, обичаше да се оправдава Генджи.

А не представляваше ли всъщност пълната противоположност на спасението, което ни даваха думите и милостта на нашия Спасител?

Генджи страдаше от типичния за неговите сънародници недостатък: способността да приемат множество противоречиви религиозни вярвания. Той не виждаше проблем да бъде едновременно будист, шинтоист и християнин. Вярваше в силата на свободната воля и в същото време в предназначението. Можеше с еднакво одобрение да приема Святото слово и небитието.

Сред всичките му отклонения от правия път най-опасното със сигурност бе убеждението му, че техният род бе дарен с пророческа сила. Според Генджи притежавали са я починалият му дядо, владетелят Киори, както и чичо му, отцеубиецът Шигеру. Той вече не твърдеше, че също я притежава, тъй като знаеше, че така наранява най-дълбоките убеждения на Емили. Премълчаването на еретичните възгледи обаче не водеше до божествено опрощение. Мълчанието само задълбочаваше греха.

Заминаването й със сигурност щеше да сложи край на пътя на Генджи към християнството. Само ако останеше и продължеше упорито и деликатно да го наставлява, имаше някаква надежда Генджи да завърши религиозния преход и да осигури спасение за душата си.

Тази възможност отново я връщаше към физическата опасност от по-нататъшното съжителство.

Всичките й разсъждения се оказваха затворени в този логически кръг.

Дилемата на Емили се усложняваше от съществуването на свитъците „Есенен мост“. Те съдържаха предсказания, които очевидно са се сбъднали. И още нещо, което всяваше дори по-голям страх у нея. Разказвачът даваше ясно да се разбере, че свитъците са адресирани специално и лично за Емили.

Госпожа Шидзука, авторката на свитъците, бе умряла повече от петстотин години преди Емили да се роди.

Не съществуваше обаче друго обяснение за написаното в „Есенен мост“. Без помощта на Ханако Емили срещаше затруднения с езика. Дали ако погледне през очите на един истински вярващ и прочетеше думите не с предубеждението за демони и духове, а в светлината на искрената християнска вяра, нямаше да прозре истината?

Не й оставаше нищо друго, освен да опита.

Тя взе последния свитък, дванайсетия, за да погледне отново последните изречения. Молеше се да ги интерпретира правилно. Пое дълбоко въздух и отвори свитъка.

Върху хартията бяха останали само бледи, нечетливи бележки като тънки струйки дим, виещи се над угасващ огън. Пред очите на Емили тези последни остатъци от написаното от госпожа Шидзука напълно изчезнаха.

Тя отиде до монголския сандък и прегледа другите единайсет свитъка. Всички бяха бели като пергамент, върху който никога нищо не е писано.

 

 

Емили се облегна върху ствола на ябълковото дърво. Бе извървяла разстоянието от замъка до долината. За последен път бе вървяла толкова дълго като момиче, когато завинаги напускаше фермата на родителите си. Тогава в небето зад нея се бяха извили пламъци — символ на огненото пречистване, с което майка й искаше да заличи тежките престъпления. Сега пламъците горяха вътре в нея, невидими, но не по-малко овъгляващи.

Оттук нататък трябваше да разчита само на спомените си за „Есенен мост“. Можеше ли да се довери на паметта си?

„Владетелят Нарихира сънуваше, че пристигането на «Американска прелест» ще ознаменува окончателния триумф на нашия род. Той беше прав. Но по негово време твоята Америка не съществуваше, така че той неправилно тълкуваше съня си. Ти не беше само име на едно цвете, което да осъществи надеждите му.“

Емили беше толкова шокирана от този откъс, че се бе опитвала да го заличи от паметта си. Сега отчаяно се стремеше да го възстанови, но въобще не беше сигурна в неговата точност. От израза „твоята Америка“ я побиваха тръпки. Но изречението „Ти не беше само име на едно цвете, което да осъществи надеждите му“ предизвикваше същински ужас. Можеше ли „ти“ да се отнася за някой друг освен за Емили?

„Раждането на дъщеря ти ще му изясни всичко, но не и на теб. Няма да живееш дълго след раждането. Дъщеря ти ще слуша за тебе от баща си. Тъй като тя ще те познава, нека аз ти разкажа за нея, за да я познаваш и ти. Ще носи моето име. Ще настояваш за това с последния си дъх. За което ти благодаря.“

Дали наистина бе прочела това, което си мислеше? Предсказание за свързването й с Генджи и предсказание за смъртта й веднага след раждането на детето й?

Невъзможно. Никой не можеше да предсказва бъдещето, освен Исус Христос и пророците от Стария завет. Щом се твърдеше, че свитъците също съдържат предсказания, следователно те бяха богохулство, лъжа, творение на дявола. За да докаже тяхната лъжовност, Емили трябваше да приеме предложението на Чарлс Смит за женитба. Той щеше да пристигне след седмица. След една седмица Емили щеше да докаже, че всичко това е лъжа. Но как подобно опровержение би помогнало на Генджи? Женитбата й с Чарлс Смит нямаше да разколебае вярата на Генджи в собствената му пророческа дарба. Това представляваше най-голямата опасност за неговата безсмъртна душа.

Твърдението на Генджи, че вярва в Исус Христос като свой господар и спасител, не съответстваше на убеждението му, че самият той бе пророк. Противоречието между праведността и богохулството завинаги щеше да го отдалечи от благословията и прошката на Христос и щеше да го лиши от Възкресението. Емили смяташе, че можеше да понесе раздялата с Генджи през този живот, но не би издържала да бъде разделена от него завинаги. Може би и в този случай подбудите й съвсем не бяха благочестиви.

Видя конник да прекосява хълма над долината. Това беше Генджи. Докато той яздеше към нея, тя си припомни онзи ден преди няколко години, когато той лежеше в снега, а кръвта му изтичаше. Емили го бе държала в ръцете си и бе се заклела пред Бог, че няма да се поколебае да пожертва себе си, за да го спаси. За миг миналото оживя пред очите й. Споменът й помогна да вземе твърдо решение.

— Надявам се, че не те безпокоя — рече Генджи.

— Не — отвърна Емили.

— Ако искаш, ще те оставя насаме. Днес е подходящ ден човек да остане сам.

— Радвам се, че дойдохте при мен. Тъкмо аз се готвех да дойда при вас.

— Нима? — Генджи слезе от коня и застана до нея. — Поради някаква конкретна причина или само защото ти липсвах?

Емили почувства как се изчервява, но не позволи притеснението й да я отклони от нейната цел.

— Исках да поговоря с вас за свитъците, които четях — започна Емили и продължи, преди да е загубила смелост. — Те не са от летописа „Облак врабчета“.

— Така ли?

— Те са, или поне така пише в тях, писанието на госпожа Шидзука „Есенен мост“.

— О — отбеляза кратко Генджи и я зачака да продължи.

Емили се слиса от мекотата на неговата реакция.

— Не изглеждате изненадан, нито любопитен.

— Не съм нито едно от двете — отвърна Генджи. — Ханако ми разказа веднага щом го разбра.

Емили се вгледа с недоверие в него.

— Ханако ми беше приятелка. Тя ми обеща да не казва на никого.

— Ти й беше приятелка, но аз й бях господар. Нямаше начин тя да е предана към мен и да пази такава тайна. В замяна…

Генджи спря на средата на изречението и се протегна бързо, за да подкрепи Емили, която допря ръка до лицето и залитна. Тя се подпря на дървото и се отблъсна от Генджи.

— Не, благодаря, в състояние съм да стоя на краката си сама.

— Сигурна ли си?

— Нямам избор. Изглежда, че никога не съм имала. Дори когато съм си мислила, че другите са на моя страна, съм грешала.

— Ханако не те е предала — опита се да я успокои Генджи. — Как може въобще да си го помислиш? В абатството Мушиндо тя пожертва живота си за теб.

— Така е — каза Емили през сълзи. — Но ми обеща, че ще запази тайната ми, а не го направи.

— Тя не мислеше, че това е твоя тайна, която може да пази — обясни Генджи. — Но понеже ти вярваше в това, Ханако ме накара да се закълна, че няма да се намесвам или да говоря с теб, докато ти първа не заговориш. Спазих думата си.

— Чиста случайност е, че сте я спазили. Няма как да сте били сигурен, че аз ще заговоря първа. Ако не го бях направила, в крайна сметка щяхте да ме попитате. Обещанието, което сте дали на Ханако, е било безсмислено, както и обещанието, което тя ми даде.

— Не, Емили, грешиш. Знаех, че някой ден ще ми кажеш.

— О, да не би да сте имали видение как ви казвам за „Есенен мост“. — Само болката, която почувства, я накара да използва тази дума с подигравателен тон.

— Не — призна Генджи. Той посрещна предизвикателството в погледа и гласа й с невъзмутимо спокойствие. — Видението беше за друго.

 

 

Генджи отново се чувства като чужденец в собственото си тяло. Забързано крачи по коридора. Мъжът, който е той в момента, е неспокоен. Генджи разбира по бързината на крачките. Намира се в замъка и върви към своите покои. От дъното на коридора чува плача на новородено бебе да долита от стаята, към която се е насочил. Прислугата пада на колене и се покланя по пътя му.

Когато влиза в стаята, вижда бебето в ръцете на една прислужница.

— Господарю Генджи — казва тя и му подава да види детето. Но той хвърля само един бегъл поглед. Вниманието му е насочено към някой друг, към човека, който се намира в съседната стая. Преди да влезе там, от стаята излиза доктор Одзава и затваря вратата зад себе си.

— Как е тя? — гласът на Генджи е изпълнен с тревога.

Доктор Одзава отговаря:

— Раждането беше трудно.

— Вън от опасност ли е?

Докторът се покланя и казва:

— Съжалявам, господарю.

Генджи се свлича на колене. Усеща скръбта с цялото си тяло.

— Вие станахте баща, господарю Генджи — продължава докторът и слага бебето в отпуснатите му ръце. Генджи се опитва да погледне в лицето на детето с надеждата да намери някаква прилика с майката. Но другият Генджи, в чието тяло се намира в момента, не поглежда бебето. Цялото му внимание е съсредоточено върху малко украшение на шията на детето.

Това е малък сребърен медальон с гравиран върху него кръст, върху който има стилизирано цвете.

 

 

— Същият медальон, който носиш ти — уточни Генджи.

— Това нищо не доказва — отбеляза Емили. — Дори и да сте видели това, което мислите, че сте видели, това не доказва нищо. — Разкритието на Генджи я потресе, но тя не биваше да го показва. В противен случай би признала, че допуска възможността той наистина да има видения. — Обикновено в сънищата се появяват най-невероятни халюцинации. Всичко е било сън. Видели сте моя медальон. Ханако ви е разказала за пророчествата на госпожа Шидзука. Вашето спящо съзнание ги е събрало. Нищо повече.

— Този сън, както ти го нарече, сънувах преди шест години в градината с рози в замъка. Не по-малко от теб ми се иска това да не е вярно.

Емили се обърна. Посегна към шията си и откопча сребърната верижка. След което се обърна към Генджи, взе ръцете му в нейните и сложи верижката и медальона с цветето в дланта му. Това беше най-ценната й вещ. Мислеше, че никога няма да се раздели с нея до смъртта си. Но това се оказа поредната напразна надежда.

— Ето, ваш е. Можете да го дадете на съпругата си, на любовницата си или на някоя наложница, която първа ви роди дете, а тя ще го даде на детето. Сънят ви ще се сбъдне и ще докаже, че не е било никакво видение.

Генджи се вгледа в медальона и поклати глава.

— Дядо ми казваше, че е безполезно да се опитваме да избегнем сбъдването на виденията, че те все по някакъв начин ще се сбъднат и че опитите да ги предотвратим може да доведат до по-опасни последици. Все пак аз се опитах да го направя. Опитах се да се отделя от теб, доколкото е възможно. Полагах усилия да прекарвам времето си с гейши против волята си. Доведох наложници в дома си. Самият аз насърчавах общуването ти с Чарлс Смит и Робърт Фарингтън. Ако се роди дете от гейша или наложница, може би ще се убедя, че онова, което съм видял, не е било пророчество, а сън, както ти казваш. Ако ти се омъжиш за Смит или Фарингтън и се върнеш в Америка, също ще повярвам в думите ти.

Генджи взе ръката на Емили и сложи в нея медальона.

— Женитбата е най-добрата ни надежда, Емили. Ако не сме заедно, видението няма как да се сбъдне. Ще бъде абсолютно невъзможно.

Когато той опита да изтегли ръката си, Емили я задържа. Тя продължително се вгледа с безизразен поглед в лицето му. После на лицето й бавно засия усмивка и тя отново се разплака. Плачеше мълчаливо, усмихвайки се, без да сваля очи от лицето на Генджи.

— Какво има?

— От много отдавна те обичам — тя спря, пое дълбоко дъх и продължи, — до този момент не знаех, че и ти ме обичаш.

— Ако по някакъв начин съм създал у теб подобно впечатление, съжалявам — излъга Генджи. Християните смятаха лъжата за грях. Те погрешно вярваха, че истината винаги е най-доброто нещо. — Това не е вярно. Съжалявам.

— В продължение на шест години ти беше умел лъжец, но сега виждам през теб.

Той се изсмя, за да прикрие истината.

— Как съм пропуснал това? — опита да се пошегува Генджи.

— Ти вярваш в твоите видения и във виденията на твоите предци от шест столетия насам. Вярваш, че всеки опит да се предотвратят е обречен и ще доведе до още по-големи нещастия. Въпреки това искаш да ме отпратиш с надеждата да не позволиш едно от тях да се сбъдне.

— Само защото не съм достатъчно добър християнин, какъвто искаш да бъда, това не означава, че съм лишен от всякакви християнски добродетели. Аз съм ти приятел. Не искам да те виждам как страдаш. Също така не искам да те виждам как умираш, преди да ти е дошло времето.

— Лъжец — усмихна се Емили.

Начинът, по който произнесе думата, му напомни как Хейко я бе произнесла последния път, когато се бяха видели. Но Хейко тогава не се усмихна.

— Ти рискуваш живота си, бъдещето на рода си, а може би и самото съществуване на твоя наследник. Защо? За да ме защитиш.

Емили пусна ръката му, която бе държала здраво през цялото време.

— Тревожиш се повече за мен, отколкото за себе си — продължи тя. — Не беше ли това твоето определение за любов?

Генджи погледна към ръката си. Емили бе оставила медальона там.

Ако искаше тя да си тръгне, трябваше само да го задържи и да отрече думите й. Тогава тя ще замине. Ще се омъжи за Смит или Фарингтън, или някой друг американец и ще остави Япония и Генджи зад гърба си. Не защото смяташе, че той не я обича, а защото тя никога не би му се наложила, дори и с цел да го спаси. Според принципите на нейната вяра, колкото и да бяха изопачени те от идеите й за романтична любов, свободната воля играеше основна роля.

Свободната воля.

Генджи не знаеше какво точно означаваха тези думи. В неговия свят те нямаха смисъл. Волята се възприемаше като средството за надлежно осъществяване на съдбата. Свободна? Никой не беше свободен. Това беше заблуда, подхранвана от демоните, и в нея вярваха само глупаците и побърканите.

Какъв беше самият той? Побъркан? Глупак? Демон? Може би всичко едновременно.

Генджи хвана медальона за верижката. Той ярко проблесна, както и във видението му. Пресегна се към Емили. Ръцете му леко докоснаха шията й, когато той закопча верижката.

Свободна воля или съдба?

— Генджи — промълви Емили и бавно се отпусна в прегръдката му.

 

 

Емили почти не разполагаше с време да размишлява върху неочакваната развръзка. След като Генджи взе решение, той планира и организира всичко с бързината и прецизността на самурай генерал по време на военна кампания. За по-малко от три седмици параклисът, разположен на хълма над долината, същият, за който толкова дълго се беше говорило, най-сетне бе завършен. Главният архитект Цуда — онзи същият, който откри свитъците „Есенен мост“ и ги прати на Емили — работеше, без да спи, като че ли животът му зависеше от навременното приключване на строителните работи. Прислужничките в замъка ушиха сватбената рокля по френска кройка, която беше толкова разточителна, че вероятно бе правена преди Френската революция. Десетки метри най-фина китайска коприна, ирландски лен и френска дантела бяха използвани за нея. Емили дочу една прислужничка да казва, че само цената на корсажа, изработен от сложна бродерия, почти се равняваше на годишния доход на някоя от малките провинции. Емили изпитваше силно притеснение от тази екстравагантност. Съмняваше се кралица Виктория да е била по-прекрасно облечена на своята сватба. Но тя не каза нищо на Генджи. Осъзнаваше, че той се стреми към подобна показност по съвсем конкретни причини. Владетел от един от най-древните родове в страната се омъжваше за чужденка, без име, без политически връзки и без богатство. Той се опитваше да потуши клеветническите мълви с щедра демонстрация на гордост. Може би от стратегическа гледна точка всичко това в крайна сметка приличаше на военна кампания.

Тя още не можеше да повярва. Емили Гибсън, фермерско момиче от долината на река Хъдсън, щеше да се омъжва за езически японски владетел.

 

 

Хиде стоеше на ръба на водата и гледаше как корабът хвърля котва в морето. Тази гледка го изпълваше с толкова омраза, че трябваше да мобилизира цялата си военна дисциплина, за да задържи дишането си спокойно и безшумно. Не беше ли максима на самурая, че мъжът, чието дишане може да се чуе от противника му, е победен? Нямаше да го направи, за да не дава лош пример.

— Преброих само четири оръдия — отбеляза Ивао. — Корабът на нашия владетел, параходът „Нос Мурото“, има двайсет. Ние сме по-силни от американците. Той изпита огромно щастие, когато баща му го взе и го притисна в прегръдката си. Надяваше се на това, но не го поиска. Самураят никога не иска похвали, дори да е само на пет години.

— Не сме — разочарова го Хиде, — не още. Бойният кораб на нашия господар е направен от дърво. Другият е обкован с желязо. Изстрелите от всички двайсет оръдия на „Мурото“ ще отскочат от металните обшивки. А и погледни размера на тези четири оръдия, Ивао. Виждаш ли как са поставени на лафети? Могат да се въртят и да стрелят във всички посоки, независимо накъде върви корабът.

Ивао не искаше да слуша колко силни са чужденците. Той каза:

— „Хамптън Роудс“. Правилно ли прочетох името на кораба, татко?

— Да.

— Какво глупаво име. „Нос Мурото“ е къде по-хубаво.

Хиде се усмихна на сина си, за да не се разсмее силно.

— Ние не сме единствените с чувство за история. Хамптън Роудс е мястото, където облицовани с метал бойни кораби са се били за пръв път.

— Така ли? Кой е победил?

— Никой кораб не е могъл да порази другия. Не е имало победител.

Момчето бе изпълнено с ентусиазъм:

— Ако не можем да го потопим в битката, ще го превземем както е на котва. Погледни, татко. Войниците на палубата изобщо не внимават. Седят, разговарят и пушат лули. Мисля, че са пияни!

— И как би го направил?

Ивао се намръщи съсредоточено. После обясни:

— През нощта. Корабите се виждат дори на лунна светлина. Бих повел плувци от изток. Светлините на града от запад ще заслепяват войниците.

— Водата ще пречи на стрелбата ти — подсети го Хиде.

— Няма да имаме нужда от огнестрелни оръжия — поясни Ивао. — Къси мечове и ножове. Стрелбата само ще предупреди врага. Остриетата са тихи. Ще превземем „Хамптън Роудс“, докато по-голямата част от екипажа спи. Двайсет мъже могат да го свършат, ако са най-смелите двайсет.

— Извинете ме, господари. — Прислужница коленичи на пясъка зад тях. — Церемонията ще започне.

— Благодаря — отговори Хиде. Той остави Ивао и двамата последваха прислужницата до „Облак врабчета“.

— Радвам се, че госпожа Емили се омъжва — каза Ивао.

— О? — Хиде погледна сина си. — И защо?

— Вече няма да е самотна — отвърна момчето.

 

 

— Това не е сватбата, която си представях — отбеляза Чарлс Смит.

— Нито аз — съгласи се Робърт Фарингтън. Освен двамата американци сред гостите бяха всички местни господари и техните васали.

— Трябва да призная, че съм изненадан да те видя тук — рече Смит.

— „Хамптън Роудс“ не е на стража — отвърна Фарингтън, — а ние с капитана сме стари другари по оръжие. Не беше трудно да стигнем дотук.

— Мислех по-скоро за светските бариери, отколкото за географските.

— Не виждам причина да не присъствам на сватбата на жената, която уважавам толкова много — обясни Фарингтън, — дори да не одобрявам избора на жених.

Двамата мъже замълчаха. Никой не знаеше за какво мисли другият. Но и двамата можеха да се сетят.

Фарингтън направи гримаса и се опита да не мисли за това.

Усмихнатият Смит доста се наслаждаваше на сцените, които се разиграваха във въображението му.

Не всеки ден красива американска девственица се принасяше в жертва на олтара на бушидо.

 

 

Сватбената стая беше обзаведена и украсена толкова идеално в американски стил, че Емили си представяше как по-скоро е в Олбъни, вместо в Акаока. Най-набиващо се на очи, може би заради състоянието на ума й, беше голямото легло с четири метални топки по краищата, с пищни завивки и възглавници и чаршафи от чисто бяла коприна.

Емили стоеше пред огледалото до гардероба. Виждаше, без гордост или фалшива скромност, че отражението в огледалото е на елегантност и красота. Ако гледаше непозната, щеше да е толкова изумена от съвършенството на образа, че щеше да се наложи да си припомня как всичко е суета, че всяка работа на човека и самият човек бързо си отиват от този свят. Тъй като гледаше себе си, не й беше необходимо да си напомня всичко това. Под очевидното спокойствие, изписано на лицето й в огледалото, виждаше огромно смущение.

Самата церемония бе великолепна. Не можеше да се опише другояче. Там бяха и Чарлс, и Робърт, а това я изненада, държаха се много цивилизовано помежду си, което още повече я изненада. Поздравленията им изглеждаха доста искрени. Емоциите на Робърт бяха прикрити както винаги, докато Чарлс беше на ръба на екзалтацията, сякаш той самият бе младоженецът. Церемонията бе отслужена от холандски свещеник от калвинистката вяра. Той и неговите предшественици познаваха владетелите на Акаока от много поколения. Емили смяташе за ясен знак за желанието на Бог, че никой от семейството на Генджи не бе станал калвинист през цялото това време и че самият Генджи беше кръстен в „Правдивото слово“ седмица преди сватбата. Това нямаше никакво видимо въздействие върху отношенията му с равните нему. Всеки велик владетел на Западна Япония, който се бе противопоставил на шогуната Токугава, присъстваше, както и високопоставен пратеник на самия шогун, а всички се отнасяха с уважение към нея и бяха весели по време на празненството.

В интерес на истината тя помнеше само тези няколко подробности. Церемонията и празникът преминаха за нея като в мъгла. Тя се тревожеше главно за това, което ще последва.

А сега времето беше дошло. След минути — след няколко минути — Генджи щеше да дойде при нея с очакванията за послушното й подчинение. Тя щеше да вярва в Бог, щеше да направи всичко, което зависи от нея, нямаше да допусне телесните й мъки или емоционалният стрес да му откажат изпълнението на съпружеските права. Но тя се страхуваше. Все пак не можеше да откаже.

Какво щеше да поиска той?

Християните, дори лошите християни, разбираха, че бракът съществува за целите на създаването на потомство, а не като средство, разрешаващо сексуални отношения. Затова у тях имаше бариера на съзнанието, която служеше като защита срещу най-лошите животински наклонности. За Генджи такива бариери не съществуваха. Той беше преди всичко японец, а хората от тази страна не признаваха нищо за забранено, тъй като се смяташе за желано и от двете страни. Всъщност, след като жената станеше интимен партньор на мъжа, се подразбираше, че е съгласна за всеки следващ акт, а тези актове бяха твърде многообразни и включваха действия, които можеха да бъдат тълкувани като перверзни, жестокости и престъпление, наказвано със смърт според законодателството и морала на западните държави.

Тя не бе търсила да разкрие тези ужасни истини. След като бе живяла в тази страна шест години, бе невъзможно да не ги открие. Първите признаци усети чрез думите, чути от дамите и прислужниците в домакинството. Техните коментари за връзките им предполагаха поведение, напълно лишено от нравственост. Това бе последвано от инцидент в библиотеката на замъка, където тя попадна на колекция от книги и свитъци, които преди бяха убегнали от вниманието й. Първата, която отвори, съдържаше множество илюстрации на интимно поведение с най-противен характер, влошен още повече от изобразяването на мъжки и женски гениталии в уголемен размер и цветни. Ужасена, тя затвори книгата почти в същия миг, в който я отвори. Този мимолетен поглед обаче със сигурност завинаги беляза паметта й. Мина още около час, преди да събере кураж и да отвори следващата книга. Не го направи от похотливо любопитство, а в опит да започне да разбира по-добре хората, сред които живееше. Да познава слабостите им бе първата стъпка в намирането на средството.

Втората книга съдържаше обикновени скици с мастило, не повече от рисунки, но това, което изобразяваха, бе още по-лошо. Бяха показани голи жени в гротескни, неприятни, непристойни пози. Японският на Емили съвсем не бе добър, но тя можеше да чете сносно и разбра, че това е книга с подробни указания за сексуално мъчение.

Остави книгите където си бяха и бързо отиде в кабинета си. Когато Ханако дойде да й помогне, Емили се опита да обсъди въпроса. Но как бе възможно добродетелна жена да говори за подобни неща дори с най-доверената си приятелка? Няколко пъти Емили се опита, но езикът й се връзваше и тя само се изчервяваше. Накрая не каза и дума по въпроса.

После Ханако си тръгна и Емили нямаше към кого да се обърне. Трябваше да разчита на себе си.

Щеше да се уповава на Бог да й покаже пътя. Но докато стоеше пред огледалото, толкова ослепителна в сватбената си рокля, тя не виждаше изход, никакъв изход.

Започна да се съблича.

Най-лошото, пред което щеше да се изправи, не беше физическият акт, а изповедта. Тя мамеше, откакто бе пристигнала в Япония, като се показваше чиста и свята. Не беше това, за което се представяше.

Не беше девствена.

Въпреки че обстоятелствата по нейното оскверняване не бяха резултат от неин избор, тя не можеше да се оправдае, че бе скрила този факт от Генджи. Беше се случило, когато бе почти дете и бе брутално насилена. Но това не променяше факта, нито намаляваше срама. Трябваше да му каже преди брака. Тя искаше, възнамеряваше — но някак си никога не се появи подходящ случай. Сега трябваше да му каже, преди той сам да е разбрал.

Дали щеше да посрещне новината с леко разочарование или с гняв?

Беше виждала Генджи ядосан само веднъж. В този случай беше обезглавил човека, предизвикал неодобрението му.

 

 

Генджи влезе в сватбената стая, сърцето му бе изпълнено с лошо предчувствие. Вече не се тревожеше за видението, което пророкуваше гибелта на Емили при раждането на детето им. Бяха решили заедно да вървят напред. Щяха да живеят и умрат с последиците от своето решение. То не съдържаше далечен умисъл. Безпокойството му не беше причинено от събитие в далечното бъдеще, а от това, което щеше да се случи незабавно: консумацията на техния брак.

От първия му опит на дванайсет години партньорките му бяха почти изключително жени с богат опит в интимното изкуство. Когато бяха девственици, както двете наложници, които придоби напоследък, те бяха млади жени, добре обучени и подготвени да носят удоволствие и да изпитват удоволствие. Девствеността им бе изискване заради положението им в живота — потенциални майки на наследника на владетеля, — а не резултат на липса на желание, на невежество или отсъствие на възможност. Репутацията му на опитен любовник, макар и може би не съвсем неоправдана, беше постигната чрез взаимни мними съблазнявания, преструвки, следващи модела на отдавнашната традиция на благородническите романтични връзки. Съвършенството на неговите прояви беше единствената цел на жените, с които той спеше. Ако не беше съвършен, тогава те щяха да бъдат виновни, тъй като спалнята беше полето на техните действия, а арсеналът им бяха интимните им умения. Разбира се, Генджи се отнасяше с нужното внимание. Беше научил много уроци от най-добрите специалистки в страната и ги бе научил добре. Въпреки че нямаше начин да бъде абсолютно сигурен в чувствата на жената, той бе основателно уверен, че не му липсват способности.

Едва когато напусна празненството, за да отиде при невестата си, притесненията му го връхлетяха с пълна сила.

Той нямаше и най-малка представа как да се държи с жена, която не знаеше нито как да води, нито как да го следва. За разлика от това, абсолютната и плашеща реалност, че тя е американка и е християнска мисионерка, напълно бледнееше.

 

 

Емили чу на вратата да се чука. Единственият, който чукаше, бе Генджи. Всеки друг следваше установения навик да съобщава за присъствието си гласно. Той чукаше, за да може тя да разбере кой е.

В приповдигнатото й емоционално състояние осъзнаването на този факт предизвика сълзи в очите й. В следващия момент тя успя да възвърне самоконтрола си и да каже:

— Влез.

Генджи видя, че Емили е вече в леглото, завивката бе дръпната до брадичката й и затисната с нея. Надяваше се да не е гола. Чарлс Смит му бе казал, че жените от Запада предпочитали да правят любов напълно освободени от облеклото. Генджи, разбира се, не му повярва. Смит беше шегаджия по природа и често говореше неща, които шокираха слушателите му, вместо да ги информират. Единствената жена, която редовно беше гола, когато бе с него, бе Хейко. Подобно авантюристично незачитане на приличието бе част от чара й. Другите жени традиционно се любеха, съблазнително разсъблечени и неглиже. В това също имаше изкуство. В голотата нямаше никакво изкуство.

Или имаше? Не беше ли възможно това да е още един аспект от живота на чужденците, възприеман по съвсем различен начин? В японското изкуство нямаше голота, а дори в сексуалните изображения тя бе много малко, докато на Запад голотата изобилстваше в статуи и картини, които красяха дори официални сгради в столиците. Или той объркваше древния Запад със съвременния, гърците и римляните с британците и американците?

Генджи седна от своята страна на леглото — Емили се беше разположила съвсем забележимо на своята половина — и свали най-горното си кимоно. За сватбата той бе облечен по обичая в японски стил. Емили го попита дали и тя ще носи сватбеното кимоно от монголския сандък, но Генджи каза „не“. Той знаеше, че тя няма да се чувства удобно в него. И се съмняваше как ще изглежда в кимоното. Структурата на фигурата й, която беше много изпъкнала в областта на бюста и на ханша, и се свиваше значително в талията, беше твърде несъразмерна, за да даде възможност на кимоното да пада свободно. Тя изглеждаше съвършена в сватбената си рокля и той бе сигурен, че ще е така. Едно нещо беше да се приспособява, друго да се опитва да бъде това, което не е. Това бе урок, който той и неговите сънародници трябваше да помнят добре в настъпващото време.

Тъкмо се готвеше да се пъхне между чаршафите, когато си спомни друго нещо, което му бе казал Смит. Западните жени, твърдеше той, предпочитат интимности на тъмно.

„На тъмно? — бе попитал Генджи. — Искаш да кажеш по-скоро през нощта, отколкото през деня?“

Смит повтори: „Казвам, на тъмно. През нощта, без никакво осветление.“

Генджи се поинтересува: „Без друго осветление, освен лунната и звездната светлина?“

„Не — обясни Смит. — В затворена стая с пуснати капаци и завеси, за да не се вижда небето, и без каквато и да било светлина.“

„Но при тези обстоятелства не е възможно да видиш каквото и да било“ — зачуди се Генджи.

„Точно това е целта“ — потвърди Смит.

Генджи не му повярва, но се беше научил, че невероятното невинаги е изключено при чужденците.

Той се обърна към Емили:

— Ще угася свещта.

Емили си мислеше за това, докато Генджи се събличаше. Благодари на Бог, че той не се бе разсъблякъл напълно. Копнееше за убежището на тъмнината, но и се страхуваше от нея. Но ако не виждаше нищо и в същото време бъдеше обект на кой знае какво физическо попълзновение и оскърбление, можеше лесно да се обърка и да изпадне в паника.

— Моля те — промълви тя, — нека гори. — Щеше да вижда лицето му и да намира успокоение в него. Мъжът, когото обожаваше, сигурно щеше да изчезне, когато животинската му натура надделее над по-доброто у него. Но дотогава тя можеше да го гледа в очите и да вижда в тях добротата му.

Генджи легна на своята половина от леглото, облегнат на единия си лакът. Емили го гледаше като осъден затворник, който чакаше удара на палача. Несъмнено любовта беше шега на боговете, тъй като караше двама души, които се обичаха толкова много, да са така изплашени.

Емили разпусна косата си. Тя се разпиля на възглавницата под нея като множество златни нишки от тези, използвани в най-хубавите бродерии. Бялото копринено спално бельо допълваше фината й бледа кожа. Едрите й черти се уравновесяваха от невинността на изражението; освен това тя не използваше никаква козметика, за да ги подчертае. Тези очи, които някога бяха завъртели главата му със своята странност и които той сега гледаше, бяха едва ли не вълшебно отражение на безпределното небе и океана през най-слънчевите дни. Как е могъл някога да не я намира за красива? Бил е сляп.

Генджи нежно дръпна завивката изпод брадичката й. Раменете й се стегнаха за кратко, после се отпуснаха, когато той спря, без да я открива напълно. Беше облечена в кимоно за спане. Бледосинята коприна, цветът на очите й, издигането и спускането на гърдите й, като дишаше…

Генджи бавно очерта линия с пръсти от шията до талията й по кожата от вътрешната страна на кимоното, като го разтвори леко. Плътта й бе толкова мека и трескаво гореща. Кръвта обагряше бузите и клепачите й.

Дишането му се учести. Тя отвърна лице от него.

Генджи я докосна по бузата и тя пак се обърна към него.

Той попита:

— Мога ли да те целуна?

Да я пита и да го каже така свенливо — това бе повече, отколкото тя можеше да понесе. Сълзите бликнаха и потекоха.

— Да — отвърна тя и затвори очи.

Целувката му бе толкова лека и нежна, че сякаш топъл дъх премина по устните й, ала тя я накара да потръпне.

Трябваше да му каже. Трябваше да му каже, и то веднага, преди тишината да се е превърнала в лъжа.

— Не съм девствена — промълви тя.

— Нито пък аз — отговори Генджи и я целуна отново.

 

 

1953 година, абатство Мушиндо

Понякога, когато се събуждаше сутрин, старата абатиса Джинтоку не се събуждаше където трябва — в двайсет и седмата година на император Шова^[2], а в Мейджи 15^[3] или Тайшо 6^[4], или по-често напоследък — в Комей 21^[5]. Мейджи 15 бе годината, когато Макото Старк за пръв път дойде в храма. Тайшо 6 беше паметна година, защото Япония стана голяма сила, като един от победителите във Великата война^[6]. Смяташе, че се събужда толкова често в Комей 21, защото това бе годината на втората битка при Мушиндо, тази година беше лишила от живот госпожа Хейко и бе направила Джинтоку абатиса и… и какво друго? Имаше още нещо. Старата абатиса Джинтоку бе мислила за това, когато се бе събудила сутринта, после го бе забравила. Е, добре, щеше да се сети. Или нямаше. И без това беше без значение.

Тя седеше търпеливо на възглавницата, докато монахинята, която й помагаше, и тримата гости се суетяха около нея в малката гостна на хижата й. Толкова много хора на такова малко място. Особено след като гостите бяха донесли няколко големи апарата със себе си, включително нещо, което приличаше на кинокамера.

— Готова ли сте, преподобна абатисо? — попита я младата монахиня.

— Винаги съм готова. Има ли нещо конкретно, за което искате да бъда готова?

 

 

— Страхотно — възкликна мъж в безвкусен костюм в западен стил. — Нека я накараме да каже това пред камерата. Хей, Яс, монтирай камерата тук веднага.

Косата му бе подстригана, както бе станало популярно по време на американската окупация, доста дълга и мазна, с гангстерски вид и в същото време като на жена. Тя не го познаваше и не го харесваше. Не заради дрехите или косата, а заради начина, по който очите му блестяха и се въртяха. Такива бяха очите на младите мъже по време на войната — не Великата война, която бе свършила преди трийсет и пет години, а Великата източноазиатска война, която всички сега наричаха Великата тихоокеанска война или Втората световна война под командването на американците. Очите на младите мъже бяха такива, защото преди да отидат да загиват на самолети и кораби, им даваха малки бели таблетки, които правеха съня и храната ненужни и ги изпълваха с желание да се врязват в американските кораби в самоубийствени атаки.

— Това ще бъде трудно — отбеляза монахинята.

— Защо? — попита млада жена.

Беше облечена в стил, сходен с този на мъжа, когото Джинтоку не хареса. Дрехите й бяха американски тип, особено крещящи в нейния случай, с пола, която показваше по-голямата част от доста дебелите й и безформени крака. По лицето й имаше много грим, който повече би подхождал на проститутка на Гинза^[7]. Косата й беше сложна смесица от неподвижни къдрици, наричани „постоянни“. Неодобрението на Джинтоку към младата жена не беше като към младия мъж. Тя по-скоро я съжаляваше. Гротескната й деформираност несъмнено беше заради мъж — ако не този, тогава друг. Жените винаги правеха това, което искаха мъжете, дори ако това, което те искаха, беше странно и вредно. Колко тъжно.

Монахинята обясни:

— Преподобната абатиса никога не се повтаря.

— Ние ще й зададем същия въпрос — настоя мъжът.

— Тя никога не дава един и същ отговор на един и същ въпрос — не отстъпваше монахинята.

— Какъв характер — възкликна мъжът, все едно Джинтоку я нямаше там. — Това също е страхотно. Ще имаме прекрасни сцени в програмата.

Джинтоку попита:

— Каква програма?

Монахинята отговори:

— Помните ли, преподобна абатисо? Днес репортерите от телевизия Ен Ейч Кей ще ви интервюират. Ще участвате в специалната им програма „Столетниците на Япония“. Тя е част от празненствата по повод края на американската окупация.

— Да, преподобна абатисо — намеси се репортерът. — Япония отново е свободна.

— Първо, Япония никога не е била свободна — отвърна Джинтоку. — Великите владетели управляваха преди, те управляват и сега.

— Хванах това — похвали се операторът.

— Браво — рече репортерът, — но не можем да го използваме. Звучи прекалено милитаристки.

— Не знае ли, че феодализмът е свършил преди един век? — поинтересува се жената, облечена като проститутка.

— Преподобната абатиса се изразява метафорично — посочи монахинята. Това не бе същата монахиня, която бяха назначили при нея миналия месец. Джинтоку я бе изтощила. Тази все още бе свежа. Беше млада. Може би щеше да се задържи по-дълго от останалите.

— Във всеки случай, нека стъпим на по-здрава почва — предложи репортерът. Той погледна бележките си, опресни паметта си и заговори, все едно рецитираше: — Преподобна абатисо, вие сте една от най-изтъкнатите стогодишни гражданки на нашата страна. Като абатиса — основателка на абатството Мушиндо, вие сте живата връзка с нашите ценни традиции. Япония има повече столетници на човек от населението, отколкото всяка друга страна в света. Мислите ли, че това е резултат от дълбоките духовни интереси, които толкова много японци имат?

— Мисля, че това е проклятие — отговори Джинтоку. — Ние, японците, се учим бавно. Продължаваме да правим една и съща грешка отново и отново, война след война, като убиваме всеки, който ни се изпречи пред погледа. Така боговете и Буда са ни обрекли на дълъг живот, за да размишляваме дълго върху грешките по пътя ни.

— Хванах това — пак се похвали операторът, — но предполагам, че няма да го използваме.

— Не, може би ще е възможно — опроверга го репортерът. — Това е антимилитаризъм и пристойно разкаяние. Може и да стане.

— Никой не трябва да живее толкова дълго — продължи Джинтоку. — Всички, които познавах като млада, са мъртви от трийсет години. Това са прекалено много години, за да запазиш местата им.

Операторът хвърли въпросителен поглед на репортера. Репортерът направи кръгово движение с пръста си и операторът продължи да снима.

— Несъмнено смятате, че религията дава успокоение на другите, както и на вас самата.

— Не знам нищо за религията.

— Прекалено скромна сте, преподобна абатисо. В продължение на повече от един век вие сте най-уважаван религиозен водач. Хиляди са стигнали до вярата си под ваше ръководство.

— Не ме обвинявайте за това, в което другите вярват — рече Джинтоку. — Сектата Мушиндо учи на избавление от заблудата. Това няма нищо общо с вярата, то е просто практика. Или го правите, или не. Много просто. Междувременно можете да вярвате и да не вярвате в каквото искате. Вярата няма нищо общо с реалността.

— Е, това е новаторски възглед, преподобна абатисо. Несъмнено различен от този, който биха изразили абатите на големите храмове и светилища в Япония.

— Не точно — възрази Джинтоку. — Един от дзен патриарсите от древни времена — или беше учителят Кегон? — го е казал съвсем лаконично. Прочута сентенция от времето на Опиумната война, когато британците принуждавали китайците да купуват опиум. Тя гласи: „Религията е опиум за народа.“

Репортерът прокара ръка през гърлото си, все едно режеше с нож.

Операторът погледна. И го успокои:

— Аз спрях да снимам още когато тя нарече британците дилъри на наркотици.

— Изумително — възкликна репортерът. — Успя да обиди британските ни съюзници, да развенчае църквите на дзен и Кегон и да избълва комунистическа пропаганда само в три изречения.

— Попитай я за книгите — заръча жената с твърди като каска къдрици и кървавочервено червило. — Всички обичат тези книги.

— Точно така — каза операторът. — И това е истинската връзка със свещените традиции на нашата страна.

— Добре — съгласи се репортерът. Изглеждаше изпълнен със съмнение. — Фуми, покажи й някои от книгите. Може да има нужда от тях, за да опресни паметта си.

Жена със силен грим, чието лице под него бе доста хубаво, положи цветно илюстрирана детска книга в ръцете на Джинтоку. Беше приказката за Прасковеното момче, свръхчовешко същество, ангел, роден в праскова. Илюстрациите бяха ярки и весели. Дори демоните изглеждаха приятелски настроени.

— Много ми харесва — каза Джинтоку. — Благодаря ви.

— Не, не — намеси се репортерът. — Тази книга сте написала вие, заедно с всички тези тук. — Той сложи куп десетина подобни книги на масата между тях. — Те са били много популярни през епохата Мейджи. Сега, когато окупацията е свършила, те отново стават популярни. Струва ми се, че те напомнят на хората добрите стари времена.

— Аз ли съм написала тези книги? — Тя разглеждаше друга книга. Беше за Принцесата костенурка. — Не знам, че мога да рисувам толкова добре. Колко тъжно. Изгубила съм таланта си напълно и не помня дори, че съм го имала.

— Вие сте написала приказките. Тоест вие сте ги преразказала. Това са стари приказки. Илюстрациите не сте нарисувала вие. Дело са на пазителя на храма. — Той се обърна към оператора. — Твърде лошо, че не можем да разговаряме с него. Би се получила чудесна история.

— Не и ако той говореше същите неща като нея — отбеляза операторът.

— Горо ли е илюстрирал тези книги?

Репортерът се обърна към жената.

— Кой е Горо?

Тя погледна бележките си и поклати глава.

— Не знам. Не е в списъка.

— Открий го. — Репортерът се обърна към Джинтоку: — Не помните ли пазителя на храма? Бил е американец, Макото Старк.

— Макото? Макото е пазителят?

— Да, преподобна абатисо. Той почина преди много години.

— Горкото момче. — В очите на Джинтоку се появиха сълзи. Не се ли бе възстановил от раните си? Когато го видя за последен път, й се стори, че се е оправил. Доколкото си спомняше, това беше в петнайсетата година на император Мейджи, преди седемдесет и една години. Ако той е илюстрирал тези книги, както каза безвкусно облеченият мъж, той трябва да се е възстановил от раните си и да е умрял по-късно по някаква друга причина. Въпреки това бе тъжно. Помнеше младия мъж, в сърцето си тя оплакваше младия мъж.

— Е, можем да прибираме апаратурата — предложи репортерът.

— Всичко напразно ли беше? — попита операторът.

— Няма такова нещо — успокои го репортерът. — Аз съм майстор на монтажа. Ще съберем всички кадри с усмивки, милите сцени. Нищо директно, казано от нея. Фуми ще озвучава. По времето, когато аз свърша, тя ще е представена прелестно. — Той се поклони на Джинтоку. — Благодаря ви много, преподобна абатисо. Непременно ще ви уведомим за излъчването, за да можете да се видите по телевизията.

— Аз се виждам всеки ден — отбеляза Джинтоку. — За това телевизия не ми е нужна.

Монахинята се намеси:

— Благодаря ви много, че дойдохте да разговаряте с преподобната абатиса. Тя не искаше да бъде нелюбезна. Просто говори прямо, това е. Разбирам, че е била такава от дете.

Докато наблюдаваше как телевизионният екип си тръгва, Джинтоку си спомни за какво си мислеше, когато се събуди тази сутрин. В ранната есен на четиринайсетата година на император Комей^[8], когато тя бе може би четиринайсетгодишна, тя откри ръкопис, скрит под камък от стара основа на сграда. Възнамеряваше да го даде на госпожа Ханако, но тогава госпожа Ханако бе убита, затова реши да го задържи и да го предаде направо на владетеля Генджи. Поради причини, които вече не си спомняше, тя пазеше ръкописа до ден-днешен. Беше ли го отваряла да го чете? Дори да беше, не си спомняше. Но помнеше къде точно го бе скрила. Или го беше преместила?

Старата абатиса Джинтоку се изправи с мъка на крака и се запъти към спалнята си в пристройката към храма. На половината път някой я повика откъм входната врата.

— Бабо! Бабо! Тук сме!

Беше енергичният глас на малко момче. Трябва да се бе промъкнало край тръгващия си телевизионен екип. Кой би могъл да е? Трябваше да познава гласа му. А може би не. Бяха толкова много. След като правителството на Мейджи постанови, че всички ръководители на будистки храмове трябва да се оженят или да се откажат от религиозния живот, Джинтоку се омъжи. Това не бе най-голямото й желание, но ако не го бе направила, щеше да загуби контрол над храма, а храмът беше нейният живот.

— Бабо! Къде си?

Това бе друг глас, този път на момиче. Но тя не можеше да разпознае и него. Бяха толкова много. Внуци, праправнуци, прапраправнуци. Имаше ли дори и прапрапраправнуци? А, не можеше да си спомни. Паметта й не беше като преди. И изобщо бе ли я имало?

— Идвам — отговори тя.

Старата абатиса Джинтоку, която някога бе Кими, най-умното малко момиченце от село Яманака, се обърна и с изненадващо енергична походка за столетница отиде да поздрави потомците си.

Какво беше това, което й се струваше толкова важно преди малко? Нямаше значение.

Нищо нямаше значение, след като можеше да бъде забравено.

 

 

1311 година, Високата кула на замъка „Облак врабчета“

Шидзука чакаше Го да дойде.

Мислеше си какъв е светът, толкова пълен с тъга, защото мъжете бяха глупаци, а най-големите глупаци сред тях бяха самураите, а тази трагична земя на Ямато винаги е била управлявана от самураи. Нещата, които бяха важни за тях, бяха неправилно обърквани със съкровище.

Власт над хората и птиците, над животните, над жените и децата и любовниците, над домакинството, замъка, провинцията и империята.

Благосъстояние в злато, васали, наложници, оризови полета, пасбища, планински проходи, реки, търговия с редки стоки от екзотични и далечни страни, предмети и старинни находки без стойност извън тяхната рядкост и екзотичност.

Слава сред близкостоящите, така че всяка среща да е свързана с демонстрация на уважение от страна на нисшестоящите; сред непознатите, така че историите за величие да стават все по-помпозни, когато се предават от уста на уста и те да изпитват страх и възхищение към тези, които никога не са виждали.

Победа в битката.

Смелост в смъртта.

Прославено име, което надживява героя.

Изразяван с лекота патос от лунната светлина и ронещите се цветове на дърветата.

Музиката на мечовете, които се вадят от ножниците, на летящите стрели, на копитата на препускащите бойни коне, които разкъсват земята в гневна атака, на бойните викове, на крясъците на осакатените и умиращите, на плача на майките, вдовиците и дъщерите на изкланите врагове, винаги музика на кръвта.

И най-важното, страхът.

Страхът, който разпалва омразата в сърцата на враговете.

Страхът, който осигурява подчинението на неуправляемите иначе васали.

Страхът, който подхранва отстъпчивостта и целомъдрието на жените.

Шидзука слушаше как се бият на стълбите. Нейните придворни дами бяха смели и лоялни. Бяха прекалено млади, за да умрат, но щяха да загинат всички, с изключение на една. С цената на живота си те щяха да задържат убиеца й почти достатъчно дълго.

Вратата се отвори, не със сила, както тя очакваше, а постепенно, почти нежно. Го стоеше на прага, целият в кръв. Раните му бяха повърхностни. Кръвта по него бе кръвта на нейните защитнички. Той погледна към тавана на стаята и се разсмя.

— Много умно. Построила си робската си сграда много висока, за да можеш да размахваш копието си на вещица в кулата. Бях забравил за това. Няма значение. Ти си победена. Мечът ми ще отнеме живота ти. — Той продължаваше да разтваря още вратата с върха на меча си и влезе в стаята.

Шидзука го гледаше право в очите, а с периферно зрение държеше под око движението на меча, на краката и раменете му. Тя държеше дългото острие на своето копие нагината надолу, в знак на готовност да посрещне нападението. Знаеше, че той няма да се поддаде на такъв евтин трик. Но може би щеше да се престори, за да я подлъже, че ще се хване. После схватката щеше да започне. Тя не трябваше да умира прекалено бързо, в противен случай всичко бе загубено.

— Е, какво е твоето пророчество сега, лъжлива ясновидке? — заядливо попита Го. — Виждаш ли как смъртта ти наближава?

— Това е краят — категорична бе Шидзука.

— Да, краят бе роден в самото начало. Не е необходимо да си пророк, за да го видиш.

— А в края ще бъде родено начало — отговори Шидзука.

— Не се успокоявай с тази фалшива надежда, пророчице. — Го посочи с върха на меча си към подутия й корем. — Детето ще умре първо.

Той се насочи към корема й. Тя помръдна, за да избегне удара. Това беше първата измама на Го и бе успешна. Той знаеше, че тя ще направи всичко, за да защити нероденото си дете. Когато тя раздвижи копието си, за да направи същото, той се хвърли напред и се насочи към гърлото й. Миг преди острието да я достигне, тя успя да извърти главата си на една страна. В противен случай югуларната й вена щеше да бъде разрязана.

Го се усмихна.

— Ще изгоря тялото ти и ще разпръсна праха ти на бунището. Главата ти ще сложа в метална кутия, ще я залея с основа да се разлага и ще я хвърля в северните блата на езерото Белите камъни. Този път няма да се съживиш.

— Какъв глупак си от начало до край — присмя му се Шидзука. Тя не обърна внимание на кръвта, която се процеждаше по шията й. — Толкова сляп си за истината, неспособен си да видиш онова, което ти е приготвила съдбата.

Го се премести отдясно.

Шидзука премести копието, сякаш за да го посрещне, после, когато той отиде наляво, тя го удари силно по незащитената задна част на крака на сгъвката на коляното с дръжката на копието. Го падна. Шидзука се насочи към бедрото му и го разряза. Но Го бе в движение и нейният удар се оказа като неговия — повърхностен. В следващия миг той се изправи на крака.

Зад тях се чу лек звук. Тя се обърна и видя един от хората на Го да влиза през прозореца. Беше изкачил кулата. Преди тя да е успяла да насочи вниманието си изцяло към Го, той отново атакува. Острието му разряза дълбоко лявото рамо на Шидзука. Тя почувства как мускулите и сухожилията се отделиха от костта. Върхът на нейната нагината се отпусна надолу. Трябваше й цялата сила на дясната ръка, за да я вдигне отново.

— Не си предвидила това, нали, вещице?

Шидзука отстъпи от Го и от неговия човек. Не можеше да се оттегли кой знае колко, защото стената щеше да пречи на движенията на копието й. Но дори стената да не й пречеше, след като не използваше лявата си ръка и силата й намаляваше с изтичането на кръвта й, тя бе уязвима на единия от двамата, докато се защитаваше от другия.

Шидзука погледна в очите на Го колкото бе възможно по-дълбоко.

И му каза:

— Твоята внучка ще се моли за покой на душата ти.

Погледът й го смрази за момент. В този момент неговият човек, шокиран от думите й, отклони поглед от Шидзука и Го. Тя успя да удари мъжа под брадичката и с бързо движение нагоре с острието разряза лицето му на две. Той издаде кратък последен вик и се свлече на земята. Погледът й обаче не задържа Го достатъчно задълго. Преди тя да е успяла да се възстанови от собствената си атака, той я нападна. Тя почувства острието върху гърба си, ребрата й се отвориха не където трябва.

Шидзука се свлече на колене. Тя нямаше да се изправи повече. Чу, че в стаята заваля дъжд. Валеше силен дъжд на едри капки от нейната кръв.

Острието на нагината лежеше на пода. Тя нямаше сили да вдигне нещо толкова тежко. Единствено дръжката, опряна в гърдите й, не позволяваше да падне.

Го се премести към нея с меч, вдигнат за обезглавяващ удар.

— Не!

Острието на Аяме преряза дясната подмишница на Го, когато той се обърна да посрещне атаката й. Зад Аяме беше Чиаки, синът му, с кървав меч в ръка.

— Татко! Какво правиш?

— Стой там! — извика Го. Обърна се още веднъж към Шидзука.

— Умри!

Мечът му внезапно започна да се спуска към шията й. И точно толкова внезапно се спря.

Острието на меча на Чиаки се плъзна в гърба му и се показа в средата на гърдите отпред. Кръвта изригна и плисна по пода, върху Шидзука и по стената зад нея.

Чиаки измъкна меча си от изправения труп на баща си и с бързо движение в същия момент го обезглави.

— Изменник!

Чиаки вдигна главата му и я изхвърли със замах през най-близкия прозорец.

— Изменник! — изкрещя той.

— Господарке моя! — Аяме прихвана Шидзука, която се свлече на пода. И двете прогизнаха в кръвта й. — Господарке!

Васалите на Чиаки се втурнаха през вратата.

— Господарю Чиаки, изменниците се оттеглиха. Но не за дълго.

Облян в сълзи, Чиаки коленичи до Шидзука и Аяме.

— Господарке — промълви той. — Шидзука. — Думите се заглушаваха дотолкова от риданията, че бяха неразличими.

— Трябва ти да го направиш — заръча Шидзука на Аяме. — Аз нямам сила.

— Не — отказа Аяме. — Вие можете, господарке. Трябва.

— Прояви смелост, Аяме, както си постъпвала винаги. Ако не ми помогнеш, ние със Сен ще умрем и двете. — Шидзука измъкна нож от пояса си и го сложи на дланта на приятелката си.

Раменете на Аяме трепереха, очите й виждаха замъглено, тялото й се олюляваше. Ала тя не падна.

Обърна се към Чиаки.

— Ти и останалите трябва да излезете от стаята. Мъжете не могат да присъстват на раждане.

— При нормални условия, да, но ти не можеш да го направиш сама.

— Мога. Ще се справя.

— Прави каквото ти казва тя — нареди Шидзука. Дробовете й натежаваха. Скоро, много скоро тя нямаше да има силата да ги напълни отново с въздух.

Чу мъжете да казват:

— Да, госпожо Шидзука, разбрахме и се подчиняваме.

Аяме измъкна ножа от ножницата.

Шидзука не усети нито как разтваря кимоното й, нито робите под него, не разбра и кога влезе острието, нито почувства увеличаването на потока от кръв, както и излизането на дъщеря й от утробата на бял свят. Вече виждаше само полусенки, звуците край нея идваха някъде отдалече. Всички други усещания се бяха изгубили.

Чу първия вик на новороденото. Въпреки че за нея звукът идваше някъде много отдалече, енергията на новороденото беше очевидна. Шидзука се усмихна.

— Дъщеря ви, господарке. — Аяме постави нещо върху гърдите й и го остави там. То бе топло, движеше се, плачеше и бе много тежко.

Шидзука почувства ритъм, който не бе неин, но бе настоятелен, лек и приличаше на първите предупредителни потрепвания на предстоящо земетресение.

Това беше бързото биене на новото сърце.

Шидзука не можеше вече да движи ръцете си. Не можа да я прегърне — нито за пръв, нито за последен път. Въобразяваше си, че усеща топлината на малкото телце, но знаеше, че това е халюцинация. В нейното тяло не бе останало никакво усещане.

— Сен — промълви тя.

 

 

Група от трийсетина самураи и една придворна дама се движеше на северозапад край нос Мурото, в скритите планински проходи на остров Шикоку. Зад себе си бяха оставили горящия замък, наречен „Облак врабчета“, хиляди техни преследвачи, праха на техния господар и тяхната господарка, както и обезглавените трупове на изменниците, убили владетеля и съпругата му.

Аяме седеше на седло като самурай. Не можеше да се държи като господарка и да язди така енергично, както трябваше. В ръцете й спеше господарката Сен. Трябваше да разкаже на Чиаки пророчеството на госпожа Шидзука, според което собственото дете на Аяме ще бъде син, който е бил приет, преди да е роден, преди да е заченат още, в рода Окумичи. Той ще бъде велик владетел, каза Шидзука, и ще се ожени за Сен.

Аяме щеше да каже това на Чиаки, но по-късно. Сега виждаше, че е твърде опечален, за да понесе каквото и да било друго. Жалеше за баща си, когото обичаше, но той беше изменник. Жалеше за господаря си, великия владетел, който можеше да стане шогун.

Но най-много му бе мъчно за госпожа Шидзука, както и на Аяме.

Когато отминеха следващото възвишение, щяха да тръгнат надолу и да поемат по пътека през долината. Аяме се обърна назад за последен път.

Не можеше да види „Облак врабчета“. Беше твърде далече. Не виждаше дори дима от пламъците, които го обгръщаха.

За преминаването на такава малка група не бе необходимо много време.

Скоро всичко изглеждаше както преди появата им.

Зелените борове на Мурото.

Небето над тях.

Земята под краката им.