Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Облак врабчета (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Autumn Bridge, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
приятел (2019)
Корекция
plqsak (2019)
Форматиране
in82qh (2020)

Издание:

Автор: Такаши Мацуока

Заглавие: Есенен мост

Преводач: Маргарита Вачкова; Боряна Семкова-Вулова

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Прозорец

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: Инвестпрес АД

Редактор: Марта Владова

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954-733-423-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4616

История

  1. — Добавяне

8
Добродетелни мъже

Най-подлите, най-малодушните мъже, най-големите предатели не се възприемат като престъпници. Те смятат себе си за герои, които изпълняват невъзможни задачи в условията на непреодолима съпротива.

Убеждават сами себе си, като виждат само онова, което искат да видят, преиначават смисъла на думите, забравят реалното и помнят невярното. В това отношение не се различават много от истинските герои.

Каква е все пак разликата?

Истинските герои са на наша страна.

Предателите, подлите и малодушните мъже са героите на нашите врагове.

Аки-но-хаши (1311)

1867 година, дворецът на владетеля Саемон в Йедо

Саемон, чието самомнение винаги бе високо, сега изпитваше необичайно задоволство от себе си. Привличайки Таро на своя страна, щеше да навреди на Генджи, независимо дали ще убие Емили Гибсън или не. Ключът беше в самото предателство на Таро. Таро, разбира се, не го осъзнаваше. Със своето мислене на примитивен традиционалист той вярваше, че смъртта на чужденката има изключително значение. Таро и другите като него, обсебени от безсмислената митология на миналото, смятаха, че като спрат хората с модерно мислене като Генджи, могат да защитят онази Япония, която винаги са познавали. Всъщност тази Япония вече бе смъртно ранена. Тя щеше да агонизира още година-две, след което ще се роди една нова Япония, която в голяма степен ще прилича на пророкуваната от Генджи. Нямаше друга възможност за оцеляване.

Англичаните, американците, руснаците, французите, испанците, португалците и холандците вече се намираха навсякъде и навсякъде резултатът беше един и същ. Какво се бе случило с африканците? Бяха превърнати в роби. Великите ханти[1] сега се намираха под ботуша на руския император. Раджите в Индия коленичеха пред английския суверен — една жена! Имаше ли основание да се очаква, че същите тези чужденци нямаше да се опитат да сторят на Япония точно онова, което им бе донесло добри резултати другаде? Разбира се, че не. Не бяха ли започнали вече да колят и да ограбват в Китай?

Решимостта на Генджи да модернизира страната по същество бе съвсем разумна. Саемон, както и Генджи, ясно осъзнаваше, че Япония не би издържала нападението на чужденците, което рано или късно ще стане факт. Саемон обаче, за разлика от Генджи, никога не би изказал мнението си. Нека Генджи и хората като него да предприемат необходимите стъпки и да поемат цялата омраза. След като идеалистите си отидеха, реалистите като Саемон щяха да излязат напред и да поемат нещата в свои ръце. Традицията бе обречена, но междувременно Саемон щеше да се възползва от онези, които все още твърдяха, че са й верни.

Нещата наистина изглеждаха смешни. Приказките за гордостта на самураите с техните традиционни лоялност и чест не се различаваха особено от измислиците на чужденците за техните християнски добродетели. Една от заповедите на техния Бог гласеше: Не убивай. Те обаче бяха убивали и опустошавали на пет континента в продължение на хиляди години. Саемон не обвиняваше чужденците. Лицемерието бе присъщо на всички човешки същества. Малцина надарени постигаха това, което искат, убеждавайки множеството от наивници да следват правилата, които самите те пренебрегваха. Точно както Божиите заповеди работеха в полза на християнските царе и господари, митовете за лоялност и саможертва прикриваха вековната традиция на самообогатяване и предателство при самураите.

Умният самурай не бе сляпо предан, не изгаряше от желание за саможертва, нито пък поставяше честта над всичко, а по-скоро бе прагматичен, манипулативен и хитър в политическите въпроси — с други думи, приличаше в голяма степен на самия Саемон.

Таро бе само част от тайната акция на Саемон срещу Генджи. В нея участваше също предложеният от Генджи закон, даващ равни права на всички, включително и на онези, които Генджи наричаше „буракумини“, а всички останали наричаха „ета“. Самият закон бе необходим, тъй като Япония трябваше поне да покаже, че се придържа към странните принципи на чужденците за „свобода“ и „равенство“. Но имаше сведения, според които Генджи активно бе участвал в разрушаването на селище на ета в провинцията Хино преди няколко години. Не беше ли странно съвпадение? Саемон смяташе, че Таро знае нещо по въпроса, макар все още да не бе разкрил нищо. Със сигурност имаше начин да изкопчи нещо от него. Въпросът беше как.

Саемон не бързаше. Той бе майстор в намирането на подходящото средство за съответния човек. Щеше да намери подходящото средство и за Таро. Междувременно бе изпратил агенти в Калифорния, за да разследват още едно любопитно сведение. То по-скоро бе слух, отколкото информация, но пък слухът бе доста изкусителен.

Известната със своята красота гейша, Майонака-но-Хейко, която е била любовница на Генджи по време на битки в манастира Мушиндо, малко след нея бе заминала за Калифорния и след няколко месеца бе родила син. Не се знаеше точно колко месеца. Неговите източници не можеха да потвърдят самоличността на бащата. Американецът Матю Старк, бивш боен другар на Генджи и настоящ делови съдружник, се смяташе за най-вероятния баща на детето. Но и Генджи, което бе още по-интригуващо, също можеше да е бащата.

Ако Генджи бе баща на момчето, какво правеше то в Калифорния? Дори да бе син на гейша, то се смяташе за реален наследник, а Генджи все още нямаше други деца. Положението изглеждаше още по-загадъчно, като се има предвид миналото на Хейко. Жена с нейните дарби и красота бе напълно приемлива възможност за майка на наследника на един владетел. Нямаше нужда да става законна съпруга на Генджи. Тя със сигурност би била идеална наложница. Но това не се случи. Защо?

Съществуваше ли някаква връзка между предложенията на Генджи за премахване на провинциите, закона, касаещ най-нисшата класа, и изгнанието на една красива гейша, която може да е майка на единственото му дете? Саемон не виждаше никаква смислена взаимовръзка помежду им. Опитът обаче му подсказваше, че дори да не вижда непосредствена връзка между отделните елементи, това не означава, че такава не съществува.

По-нататъшните предположения бяха безсмислени. Единствено чрез прецизно разследване можеше да достигне до истината, а в случая това означаваше да се разрови в миналото. Гейшата Хейко така и не се върна. Ако имаше нещо скрито, то се намираше в Америка и именно там трябваше да се търси. Саемон вече бе изпратил в Сан Франциско двама от най-добрите си агенти. Междувременно бе пуснал в действие Таро. Единият или другият подход, а може би и двата заедно щяха в крайна сметка да донесат горчиви плодове за владетеля Генджи.

 

 

Манастирът Мушиндо

— Господарю Таро, не бива повече да отлагаме.

— Не отлагаме — отвърна Таро. — Ние придружаваме госпожа Ханако и госпожа Емили. Щом решат да отседнат, ние ще отседнем също.

Неговият лейтенант се приближи и прошепна с нисък глас:

— Мъжете се изнервят, а нервните мъже са нерешителни. Господарю, нека да спрем да придружаваме и да се заловим с истинската си мисия.

— Защо се изнервят мъжете?

Таро се ядоса само от факта, че този разговор въобще се водеше. Къде бе останало великото качество на самураите да се подчиняват безпрекословно? Сегашните младежи не приличаха на младежите от едно време. Колко различни бяха той и Хиде, когато бяха на тяхната възраст! Нямаше въпроси, нямаше недоизказани предположения, нямаше паническо нетърпение. Да, господарю, чух и се подчинявам. Това бе всичко, нито повече, нито по-малко. Как ли щеше да реагира старият управител на двора Сайки, ако Таро или Хиде му кажеха какво да прави? Без съмнение щеше да ги удари с дръжката на меча. Фактът, че Таро никога не би помислил да направи подобно нещо на своя подчинен, показваше колко много се бяха променили нещата само за няколко години.

— Манастирът Мушиндо ги притеснява.

— Притеснява? Трябва да се гордеят, че се намират тук, където нашият род е постигнал една от най-великите си победи.

— Те се гордеят, господарю Таро. Не твърдя противното. Проблемът е във всички онези слухове.

— Какви слухове?

— За духове и демони.

Таро затвори очи. Пое дълбоко въздух, издиша бавно и повтори процедурата с цел да не се развика от гняв, след което отново отвори очи. Заговори много меко, както правеше винаги, когато беше много вбесен.

— Когато се върнем в Йедо — започна Таро, — напомни ми да наема истински самураи, а тези преоблечени малки момиченца нека се върнат при майките си.

— Господарю — обърна се към него лейтенантът. Той се поклони извинително, прикривайки в известна степен приплъзването на колената си назад с цел да увеличи разстоянието между него и Таро. — Зная, че е само един глупав страх. Но не става въпрос само за слухове. Странни гласове излизат от сградите, дърветата и като че ли от самата земя. Не бива да се винят мъжете.

— Звуците са от подземни потоци — отсече Таро. — Господарят Шигеру навремето ми каза, че водите понякога прииждат през пролетта. Той твърдеше, че са много освежаващи.

— Господарят Шигеру — промълви лейтенантът.

Таро отново дълбоко пое въздух и продължи да говори много спокойно:

— Нали няма да ми кажеш, че те се страхуват също и от господаря Шигеру?

— Местните селяни казват, че понякога го виждат сред дърветата заедно с едно малко момче с хвърчило във формата на врабче.

— В такива объркани времена ли живеем, че самураите слушат бабини деветини, разказвани на неуките селяни? Господарят Шигеру е мъртъв. Видях главата му със собствените си очи преди шест години на по-малко от сто стъпки от мястото, където седим сега. Присъствах на церемонията по неговата кремация. Бях там, когато прахът му бе поставен в колумбария[2] на замъка „Облак врабчета“.

— Да, господарю. Трябваше да се изразя по-ясно. Селяните не твърдят, че виждат живия господар Шигеру.

— А неговия дух — довърши Таро с въздишка на отчаяние.

— Да, господарю.

— Остави ме сам — нареди Таро, чието търпение се изчерпваше. Той остана със затворени очи, докато вратата се затвори зад лейтенанта. Ако това бяха най-смелите воини, които можеше да намери — а те бяха точно това, — как можеха самураите да се противопоставят на армиите на чужденците? Духове, демони, задгробни гласове. Какви глупости.

Лейтенантът обаче каза нещо, което леко го разтревожи. Според него селяните виждали духа на Шигеру, придружен от малко момче с хвърчило във формата на врабче. Когато за последен път бе видял Шигеру с неговия син, малкото момче си играеше с хвърчило, направено за него от господаря Генджи.

Хвърчило във формата на врабче.

Откъде селяните знаеха за хвърчилото? Момчето никога не бе идвало в Мушиндо. Очевидно слуховете се разпространяваха надлъж и нашир по свой тайнствен начин. Но това сега нямаше значение. Единственото важно нещо беше мисията. Лейтенантът беше прав. Таро имаше нужда от нов план и скоро трябваше да го състави. Още преди неговите мъже да са изпаднали в паника и преди двете жени да решат да се върнат в Йедо.

Утре. Щеше да действа утре. Тази нощ трябваше да реши как да постъпи.

 

 

Емили твърдеше, че не вярва на пророчествата в ръкописите, но тази нощ дълго не успя да заспи въпреки умората си. Ханако би й спестила тревогите, ако това щеше да я накара да се почувства по-защитена. Но нямаше да стане. Беше по-добре да узнае истината и да я приеме. Когато дишането на Емили се успокои и забави, Ханако отиде до вратата и я отвори. В тъмната нощ се показа сребристата луна. В сянката на стената тя видя един от така наречените пазачи. Дочу смеха на друг мъж от другата страна на постройката. Тези би трябвало да са по-добри от мъжете, които Таро бе назначил да пазят Емили следобед, тъй като задачата им не беше фалшива. Щеше да се промъкне покрай тях, както би направила буйната Кими.

Луната се намираше в последната си фаза и приличаше на извито острие в небето, светлината й бе слаба, а сенките едва се различаваха. Когато един облак закри луната, Ханако мина през вратата и се плъзна в тъмното пространство зад постройката. Тук щеше да изчака, както по-рано бе изчакала Кими. Мисълта за момичето накара Ханако да се усмихне. За нейно щастие тя бе наистина много дръзка. Тази черта би подхождала на някое момче, тъй като се предполагаше, че то би трябвало да е дръзко. Момичето трябваше да бъде по-сдържано. Ин и Ян. Равновесието между мъжкото и женското.

Фактът, че Кими бе подслушала голяма част от разговора й с Емили, не беше напълно безобиден. Тя нямаше да успее да се сдържи да не сподели подобна любопитна информация с някоя приятелка и така щеше да се роди още един от онези слухове, които неизменно заобикаляха всеки един от великите владетели на Акаока. Присъствието на Кими все пак бе полезно. То гарантираше, че по същото време там не е имало никой друг. Разговорът й с Емили можеше да бъде подслушан без сериозна опасност от някое от клюкарстващите момичета, но не и от враговете на господаря Генджи, а те се намираха навсякъде. Дори и сред охраната. Или поне Ханако подозираше така.

Трудно щеше да избяга. Тя можеше по някакъв начин да се промъкне. Емили обаче не би могла, а именно тя беше важният човек. Колко странно. Хейко имаше право. Противно на всички очаквания, господарят Генджи и Емили, а не Хейко, бяха родени един за друг. Хейко не се бе завърнала от Калифорния. Нито нейният син. Това трябваше да означава, че момчето не бе от Генджи. В противен случай Генджи със сигурност щеше да го повика при себе си, дори ако поради някакви причини, известни само на него, възнамеряваше да се откаже от Хейко. Какво се бе случило? Щеше ли Ханако някога да разбере?

Ханако знаеше, че от няколко години Емили е влюбена в Генджи. Това беше очевидно за всички. Емили обаче не знаеше, че тайната й любов бе тайна само за нея. Начинът, по който го гледаше, лекото, но неизменно накланяне на тялото й към неговото, когато се намираха един до друг, промяната в тона на гласа й не само когато разговаряше с него, но дори когато произнасяше името му. Ако всички чужденци бяха толкова прозрачни, то тогава техните интимни отношения трябваше да приличат на представление, изнасяно на сцена пред цялото общество. На какво приличаше това безотговорно незачитане на тайната на личните чувства?

В поведението на господаря Генджи нямаше ни най-малък намек за чувства, които да надхвърлят сферата на приятелството. Но това не беше показателно, тъй като той майсторски умееше да се прикрива. И все пак едва ли би отговорил на чувствата на Емили. Той имаше прекалено изтънчен вкус дори за един владетел и чужденка като Емили с нейните ограничени разбирания по интимните въпроси едва ли би привлякла вниманието му. Ако пророчеството в свитъците щеше да се сбъдне, то щеше да стане по най-неочакван начин.

Ханако чу шепота на гласове. Сега двамата пазачи се намираха един до друг. Тя мина пълзешком от другата страна и незабелязана се шмугна в гората.

Без проблем откри двата камъка от основата. Никога нямаше да запомни известните стихотворения, които другите жени с лекота рецитираха. Тя обаче отлично помнеше места, които някога бе виждала. Опипа ръбовете на единия камък, но не откри нищо и се премести на втория. Не знаеше какво търси, но каквото и да беше то, знаеше, че ще го намери тук. В свитъците Шидзука твърдеше, че ще остави за Емили знак за присъствието си. Първоначално Ханако реши, че става въпрос за самите камъни. Но какво друго можеха да означават те, освен че навремето тук е имало сграда? Това вече бе обяснено в свитъците. Трябваше да има нещо друго. Вторият камък приличаше на първия — плосък, тежък камък, забит в земята. Тя бавно премина през тревата натам, където й се струваше, че трябва да се намира третият камък. И той наистина беше там. Но отново не намери нищо. Проследявайки въображаемата линия на стената, Ханако стигна до четвъртия камък. За разлика от останалите, този не бе здраво забит в земята. Преди шестстотин години това е била равна местност. Нагъването на земята по-късно и образуването на планински терен са станали причина през мястото да мине поток от водите на топящи се снегове, който е отмил почвата.

Ханако пъхна ръка под камъка. На първо време не напипа нищо друго, освен пръст и малки камъни. Продължи да опипва, но не откри нищо. Тъмнината беше прекалено гъста и очите не можеха да й помогнат.

Ханако се смрази, когато чу приближаването на тихи стъпки. Някой вървеше в гъстата гора на разстояние около сто стъпки. Самураят — по силуета на неговата прическа, разбра, че това бе самурай — се наведе и извади нещо от храста. Когато се изправи, той обърна профила си към Ханако. Държеше лък и стрела. Ханако не можеше да го види достатъчно добре, за да го разпознае. Щом той се запъти към Мушиндо, тя го последва. Бе късно и в манастира нямаше почти никакви светлини. Светеше единствено фенерът на стражата при портата. Мъжът заобиколи стражата и пъргаво се изкатери по една тъмна стена. След като стигна върха, за момент лицето му се освети.

Таро.

Ханако си припомни следобеда. Емили бе видяла Шидзука на близкото сечище. Таро бе скрил оръжието си на място, което едновременно му осигуряваше прикритие и бе удобно за стрелба дори за такъв неумел стрелец като него. Не бе убил Емили единствено заради загадъчното й държане.

Ханако се забърза към бараката, където спеше Емили. Сега не биваше да мислят за посланията от някакви духове. Щом Таро бе опитал веднъж, щеше да опита още веднъж, и то със сигурност преди да напуснат Мушиндо. Той играеше ролята на таен убиец, което осигуряваше известно предимство за двете жени. Как най-добре да се възползва от това предимство?

 

 

На сутринта Таро реши да действа веднага щом тръгнат обратно към Йедо. Неговите воини щяха най-напред да заловят и да вържат Ханако, за да й попречат да защити Емили.

Ако убиеха Ханако, Хиде никога нямаше да се присъедини към тях срещу господаря Генджи, независимо дали приемаше каузата им за справедлива или не. Таро се бе отказал да действа тайно. Щеше открито да убие Емили със своя меч.

— Госпожо Ханако, госпожо Емили — той застана на вратата на постройката на абата. — Готови сме да тръгнем веднага след като вие…

Усети как куршумът проби челото му още преди да чуе изстрела.

— Предател! — изкрещя Ханако зад затворената врата. Бе използвала гласа на Таро като ориентир и бе насочила оръжието натам, където предполагаше, че се намира главата му. Съмняваше се, че го бе уцелила. Щеше да бъде невероятен късмет.

Таро се хвърли назад възможно най-бързо и падна върху ръцете и колене си. От течащата кръв почти не можеше да вижда. В окото ли го бе улучила? Той дори не знаеше, че тя има пистолет.

— Госпожо Ханако! — проговори той. — Това съм аз. Таро.

— Знам кой си — отвърна Ханако — и знам какво си. — Преди зазоряване тя бе отишла в колибата на момичетата и бе казала на Кими колкото се може по-бързо да занесе съобщение в Йедо. Бяха заобиколени от предатели.

Сама ще отида, предложи Кими. Тук аз тичам най-бързо. Не можеш да тичаш през целия път до Йедо, отбеляза Ханако.

Не се налага. Господарят Хиромицу е приятел на господаря Генджи. Един от висшите му служители има имот наблизо. Той ще помогне.

Буйното момиче сега беше единствената им надежда. Ако тя не успееше скоро да доведе подкрепления, Таро и неговите мъже щяха да убият Емили. Освен пистолета си — посребрен револвер трийсет и втори калибър, който бе пристигнал от Калифорния като подарък от Старк — тя щеше да използва още един трик. Но той бе рискован и предпочиташе да не прибягва до него, освен ако не я принудеха.

— Ханако, сигурна ли си в това, което казваш? — попита Емили. — Таро много пъти се е излагал на опасност заради мен. Не мога да повярвам, че е в състояние да ме нарани.

— Няма друго обяснение за лъка — Ханако започна да мести една от рогозките от пода. — Това няма да ги спре, но поне ще ги забави. Може би достатъчно.

— Може да е ходил на лов — предположи Емили.

— През нощта? Какво ще лови? Бухали?

— Може би е бил на лов през деня, разсеял се е от моето пелтечене и е забравил лъка и стрелите там.

— Самурай да забрави своето оръжие? — Това бе немислимо. Взеха друга рогозка и я сложиха до първата.

Лейтенантът каза на Таро:

— Загубили сте част от челото.

Таро бутна ръката му и сам притисна раната си с кърпа.

— Доведи момичето.

Той и неговите мъже се отдалечиха на петдесет крачки от жилището на абата. Щеше да е най-добре, ако успееха да убедят Ханако, че са отстъпили. Иначе трябваше да нападнат постройката. Таро не знаеше колко добре умее да стреля Ханако. Никога не я бе виждал да се упражнява, така че вероятно не бе добър стрелец, макар да бе уцелила още с първия изстрел. Все пак на малко разстояние, в ограничено пространство и с решимостта на Ханако положението можеше да стане много опасно. Не се притесняваше, че може да загуби мъжете край себе си или да бъде убит самият той. Опасяваше се, че тя щеше да се бие до смърт, за да защити Емили. Точно това искаше да избегне, когато бе планирал да залови първо нея по пътя към Йедо. За зла участ по някакъв начин Ханако бе предугадила опасността.

— Ето я — лейтенантът грубо блъсна Кими напред. Ръцете й бяха здраво вързани отзад.

— Вие сте обречени — просъска тя. — Предайте се и може да ви простят.

— Мълчи! — лейтенантът силно я удари с опакото на ръката си, поваляйки я на земята. Рязко дръпна въжето, за да я изправи на крака, и се приготви отново да я удари.

Таро улови ръката му. Момичето бе замаяно от удара, от носа и устата й се стичаше кръв, но, изглежда, тя въобще не страхуваше. Или беше изключително смела, или беше пълен идиот като огромния монах, който тихо бродеше из Мушиндо и винаги се усмихваше.

— Да не би да си някоя преоблечена принцеса — попита Таро, — която има властта да дава прошка?

— Прошката ще дойде от господаря Генджи, разбира се — отвърна Кими. — Всички знаят, че той има меко сърце.

— Ах ти, нагло дете! — лейтенантът извади меча си.

— Спри — нареди Таро. — Главата й е по-полезна там, където е в момента. Поне засега. — Той щеше да докаже на Ханако, че надеждата й за спасение е напразна. Момичето не бе успяло да се промъкне покрай неговите часовои.

— Няма да успеете — заяви Кими.

— А, разбирам — рече Таро. — Ти не си принцеса, ти си пророчица.

— Не аз — отвърна Кими, решително издавайки напред брадичката си, — а госпожа Шидзука е пророчица.

Подигравателното шушукане сред мъжете внезапно спря. Странните шумове в Мушиндо оказваха своето влияние. Както бе отбелязал лейтенантът, мъжете бяха изнервени и споменаването на името на онази вещица определено не ги успокояваше.

— Тя отдавна е мъртва — каза Таро, — а мъртвият не може да оживее.

— Може би — отбеляза Кими, — но нейните пророчества са живи. Или вие не сте чували за „Есенния мост“?

— Не съществува такова нещо — отсече Таро. — Това е само приказка, за да се плашат децата. Нищо повече.

— А какво са онези свитъци, които госпожа Ханако и госпожа Емили четат?

Таро се изсмя.

— Емили превежда историята на нашия род. Дори селянка като теб трябва да го е разбрала.

— Вашата история не предрича ли срещата между госпожа Емили и госпожа Шидзука? В нея се казва: „Ние ще се срещнем в Мушиндо, където навремето се е намирала моята малка хижа. Само ти ще ме видиш. Когато другите погледнат, те няма да ме намерят. Но аз ще бъда там.“ — Кими не помнеше точните думи, но ги пресъздаде достатъчно вярно. Даже по-добре от достатъчно, след като видя как самураите се спогледаха през рамо. — Ти самият не намери ли основите на къщата?

— Откъде знаеш какво пише в свитъците? Въобще можеш ли да четеш?

— Имам уши — отвърна Кими. — Чух ги какво си говореха.

— Достатъчно! — лейтенантът дръпна въжето и Кими се строполи на земята. Той я повлече на открито към постройката на абата. — Госпожа Ханако! Вашият пратеник се провали! Единствената ви възможност е да се предадете! Нищо лошо няма да ви се случи! Имате думата ми!

— Каква тежест има думата на един предател? — провикна се Ханако. — Тя тежи по-малко от лебедовия пух. — Ханако отново стреля. Таро никога не я бе виждал да се упражнява. Явно го бе правила тайно. Ярко петно кръв се появи на гърба на лейтенанта малко преди да падне мъртъв на земята. Кими се изправи и побягна към постройката, а въжето се влачеше зад нея.

— Заловете госпожа Ханако, без да я наранявате — заповяда Таро. — Оставете Емили на мен.

Мъжете извадиха мечовете си и се хвърлиха напред. Прозвучаха още четири изстрела. Двама от нападателите паднаха. Таро се хвърли към вратата.

И се озова сред огнени пламъци. Ханако бе подпалила постройката. Таро изскочи навън и се затъркаля по земята, за да угаси огъня по дрехите си.

— Стига сте зяпали! — провикна се той към мъжете. — Намерете ги! — Няколко мъже се спуснаха към вратата на горящата колиба. — Не там, идиот! — Ханако можеше да рискува живота си, но никога нямаше да остави Емили да умре. — От другата страна!

 

 

— Оттук! — каза Кими на Ханако и Емили. — Бързо! — Озовяха ли се веднъж в гората, можеха да поемат по някоя от стотината тайни пътеки, които щяха да ги отдалечат от Мушиндо и да ги отведат в околните долини и планини, където щяха да бъдат в безопасност.

Но Емили много ги бавеше. Мъжете на Таро ги настигнаха, преди да са достигнали най-близкото дърво. Ханако извади своя къс меч и застана пред приятелката си.

— Глупак — нападна тя Таро. — Ти най-добре от всички трябва да знаеш защо.

— Бъдещето на нашия народ е по-важно от всеки друг човек — отвърна той. Можеше ли да я обезоръжи, без да я убие? Щеше да бъде трудно. Виждал я бе как борави с меч на същото това място. Тя умееше да използва меча си по-добре отколкото повече от неговите мъже.

— Бъдещето е тайна за теб, за мен, за всички — рече Ханако. — Всички, с изключение на господаря Генджи. Как дръзваш да се изправяш срещу него?

— Дошло е време ние да правим история, а не да повтаряме измислици — отговори Таро. Отскочи наляво, после надясно. Ако успееше първо да убие Емили, нямаше да има причина да продължат битката. Ханако може би щеше да се предаде.

Ханако пренебрегна първото движение на Таро и се отмести, за да посрещне второто, сякаш мислеше, че той започва да напада. Двама от мъжете видяха празното пространство, което тя искаше да видят и се хвърлиха да я заловят откъм гърба. Тогава тя рязко се извърна и уби първия с движението на меча си нагоре, а втория с движението на меча надолу. Ханако не би могла да победи двама самураи, които възнамеряват да използват мечовете си. Но двама самураи, които се опитват да я заловят, вместо да я убият, бяха далеч по-малко предизвикателство. Таро съзря открилата се възможност. Сега гърбът й бе обърнат към него. Той скочи напред и обви ръцете си плътно около нея.

— Престани да се съпротивляваш — нареди й той. — Всичко вече е свършено.

Мъжете заобиколиха Емили, но не посмяха да я докоснат. Той бе заповядал да заловят Ханако, без да я наранят, и да оставят Емили на него. Тъй като самият той бе хванал Ханако, но не бе направил нищо на Емили, мъжете не можеха да изпълнят нарежданията му. Без конкретни заповеди те се чувстваха объркани при променилите се обстоятелства. От малки бяха учени да се подчиняват, без да задават въпроси. Почти никакво внимание не бе обръщано на поемането на инициативата. Точно това бе предпоставка за слабата компетентност на техния лидер, който бе издал невъзможни за изпълнение заповеди.

Колебанието на самураите се задълбочаваше от статута на Емили. Допреди няколко минути те се бяха отнасяли към нея с голямо уважение заради продължителната й връзка с господаря Генджи и ролята й в сбъдването на някои пророчества. За тях бе почти невъзможно изведнъж да започнат да мислят за Емили като за чужденец, който трябва да бъде пожертван. Неспокойната нощ, прекарана в Мушиндо, също ги объркваше. Зловещите звуци, примесени с многобройните слухове и легенди за това място, подтикваше много от мъжете да чуват и виждат несъществуващи неща. Никой не искаше да бъде убиецът на Емили. Таро трябваше да стори това.

— Дръжте госпожа Ханако — нареди Таро. Когато мъжете се заеха да изпълняват заповедта, един голям камък се стовари върху десния му крак. Внезапната болка го накара да загуби равновесие, докато Ханако се опитваше да се отскубне от неговата хватка. Той падна заедно с нея на земята. Кими вдигна камъка, за да го удари отново, но бе принудена да отскочи встрани, тъй като един от мъжете замахна с меча си към нея. Първият удар за малко да я нарани. Вторият не постигна нищо друго, освен да разсече високата трева. Тя беше избягала.

Падането достатъчно разхлаби хватката на Таро. Ханако все още държеше своя меч в ръка. Тя се извърна достатъчно и силно заби меча си в тялото на Таро. Острието навлезе дълбоко под ребрата му.

— О! — Таро отстъпи назад.

Ханако извади острието от тялото на Таро, заби го в мъжа, който се намираше най-близо до нея, и така започна да си проправя път към Емили. Тъй като мъжете имаха заповед да не нараняват Ханако, те не можеха да сторят нищо друго, освен да отстъпват там, където тя минаваше.

— Господарю! — мъжете се впуснаха да му помогнат.

— Пазете се! — заповяда Таро.

Кръвта напои дрехите му. Той притисна ръце към раната. Вътрешните наранявания бяха сериозни, но той успя да спре кръвотечението. Бяха се озовали там, откъдето бяха започнали, наобиколили Емили и Ханако, а Ханако стискаше меча си в ръка, готова да убива и самата тя да умре. Само за няколко минути Таро бе загубил шестима самураи. При това вражеската сила се състоеше от една чужденка, едно дете и въоръжената съпруга на най-добрия му приятел.

Достатъчно.

Таро се изправи на крака.

Той пренебрегна силната болка, въпреки че нараняванията изглеждаха смъртоносни. Ако не успееше да убие Емили, целият план можеше да се провали още преди да е започнал. Тя трябваше да умре независимо на каква цена. Той се насочи към двете жени.

— Госпожо Ханако — започна Таро, — недейте безполезно да се принасяте в жертва. Какво ще прави синът ви без майка? — Надяваше се думите му да отвлекат вниманието й, за да успеят мъжете да я изненадат. Добре знаеше обаче, че нищо не е в състояние да отслаби нейната решителност.

Ханако държеше меча насочен право към очите на Таро.

— Той ще бъде верен самурай — отвърна тя — като баща си и ще умре достойно. Чест, от която вие сам се лишихте. — Емили не биваше да бъде наранена. Госпожа Шидзука бе пророкувала, че тя ще да роди дете на Генджи. Ако това не се случеше, кой знае какви трагични последици щеше да предизвика! Ханако равномерно пристъпяше от ляво на дясно, опитвайки се да не губи от поглед нито един от враговете.

С вик на изненада един от мъжете на Таро се свлече на крака. Сложи ръка на главата си. Тя се окървави. Погледът му се разконцентрира.

Втори камък проряза бузата на друг самурай.

Третият камък за малко да улучи самия Таро.

 

 

— Много добре, Горо — рече Кими, — много добре.

— Кими — отвърна й Горо и взе друг камък.

— Помни, ако ни подгонят, бягай колкото сили имаш към „Топлата пролет на гъбите“ — продължи Кими. — Не се тревожи за мен. Аз съм малка. Мога да се скрия в тревата.

— Кими — повтори в отговор Горо.

— Горо — отвърна му Кими.

Горо хвърли камъка. Той бе удивително точен на разстояние петдесет стъпки. Преди да започне да се прави на монах, той често убиваше зайци за майка си. Тя също страдаше от идиотизъм като Горо. Това бе единствената причина ревностните будисти от селото да не ги прогонят, защото нарушават закона на Буда, убивайки разумни същества. Тъй като бяха идиоти, те вече бяха наказани. Освен това имаше едно нещо, което майката на Горо правеше по-добре от нормалните хора. Тя готвеше прекрасно. Нейното заешко задушено беше невероятно вкусно. Откакто се правеше на монах, Горо не бе убивал живо същество. И понеже майка му бе умряла, никой вече не правеше заешко задушено. Нито пък някой носеше в селото цели торби със зайци, откакто Горо бе спрял да ги замерва с камъни.

Щом предателите самураи видяха Горо, те бързо залегнаха. Хвърлянето на камъни беше добър тактически ход, за да се спре нападението над двете жени. Как можеха всички те да се обърнат срещу господаря Генджи? Когато Кими бе съвсем малко момиче, тя и другите деца в селото бяха гледали прочутата битка. Стотици самураи го бяха обкръжили и изстрелваха стотици куршуми срещу него. В руините на Мушиндо все още се намираха много от тези куршуми. Нито един обаче не докосна господаря Генджи. Това беше логично. Как бе възможно куршум да улучи господаря, който можеше да вижда бъдещето? Той просто знаеше къде ще отидат куршумите.

По принцип Кими никога не би посмяла да заговори самурай, камо ли да хвърля срещу него камъни. Но сега беше различно. Тя помагаше на господаря Генджи. Господарят Генджи винаги побеждаваше. Той виждаше бъдещето, следователно никой не можеше да го победи. Без съмнение вече бе видял измамата и бе предприел мерки, за да сломи предателите. Може би щеше да пристигне всеки момент начело на прочутата си конница, с развети знамена, с проблясващи остриета на копията и с верни самураи, които крещят неговото име като боен вик. Каква прекрасна гледка щеше да бъде това.

Разбира се, триумфът на господаря Генджи можеше да се прояви и по съвсем различен начин, който тя дори не можеше да си представи. Какъв бе онзи прочут израз? Старите хора в селището винаги го повтаряха, когато се опитваха да изглеждат мъдри. А, да.

„Господарят Генджи казва: «Предвиденото винаги се сбъдва по непредвидими начини.»“

Старите хора твърдяха, че са го чули да казва така след битката, когато той и шепата самураи около него бяха победили армията на Лепкавото око. Кими се чудеше дали това беше истина. За разлика от повечето жители в селото, тя бе виждала господаря Генджи отблизо и го бе чувала да говори. Бе подслушала един обикновен разговор, нищо повече. Но личното впечатление й бе създало представа за неговия характер. Представяше си, че той най-вероятно ще се усмихне с онази типична за него усмивка и ще каже нещо забавно, а не сериозно и старомодно като думите, които му се приписваха.

— Прицели си в онзи отстрани на Таро — препоръча тя.

— Кими — каза в отговор Горо.

— Горо — отвърна му тя.

— Кими — повтори пак Горо и хвърли камъка.

— Спрете да се криете като глупаци — изсъска Таро. — Използвайте лъковете си. Ти уцели този идиот, който хвърля камъните. И момичето също. Ти убий чужденката. — Той самият би убил Емили, ако не му пречеше раната. — Внимавай по погрешка да не улучиш госпожа Ханако.

— Господарю — отвърнаха двамата мъже. Извадиха стрели, поставиха ги на лъковете и опънаха тетивата.

 

 

Дворецът „Спокоен жерав“, Йедо

Няколко самураи чакаха пред портите, когато пристигна Чарлс Смит. Той яздеше кон, понеже Генджи го бе предупредил, че ще излизат на сутрешна разходка. Всички дълбоко му се поклониха, щом той слезе от коня. Един от мъжете пое юздите и все още наведен в поклон, каза нещо на японски, което Смит изтълкува като уверение, че ще се погрижат добре за коня.

— Благодаря — отвърна Смит и на свой ред се поклони. Той не знаеше много за Япония и японците, но предполагаше, че учтивото отношение винаги щеше да бъде разбрано добре дори без думи. По-малката врата бе отворена и самураите отново се поклониха, а техният водач даде знак на Смит да мине пръв. Основната порта се използваше само когато господарят Генджи пристигаше или заминаваше, или когато го посещаваха високопоставени лица. Смит не се обиди. Древните култури строго спазваха традициите. Когато тези традиции биваха унищожавани или изоставяни, културите неизбежно замираха.

Това сполетя ацтеките в Мексико и инките в Перу при пристигането на испанците. Щом англичаните и французите стъпиха в Северна Америка, същото се случи с хуроните, мохиканите и чероките, сега това ставаше със сиуксите, шайените и апахите. Когато неговите деди бяха пристигнали на Хавайските острови в началото на века, милиони хавайци събираха богати реколти от таро, ловяха риба в изобилие, почитаха богове и табута, които създаваха равновесие и хармония между природата и обществото. Днес броят на този народ бе намалял десетократно заради донесените от американците и европейците болести, заради деморализацията в резултат на провала на техните богове. Той се намираше на ръба на оцеляването и асимилирането. Това, което се случваше в Новия свят, се случваше също така и в Стария свят. Руската армия покоряваше татарите и казахите, последните останки от Монголската империя, управлявала навремето по-голямата част от два континента — от Тихия океан до Балтийско и Черно море. Британците, французите и дори холандците си поделяха Африка на свои имперски владения. В Азия Индия бе погълната от Британската империя. Британия, Франция и Русия вече бяха обърнали поглед към Китай. А след Китай не следваше ли Япония? Японците бяха войнствено общество, каквото са били инките и ацтеките, но те бяха победени. Японците бяха многоброен народ, над четиридесет милиона, но индийците и китайците бяха далеч по-многобройни и също бяха на път да бъдат покорени. Японците не бяха така податливи на непознати болести като хавайците, но бяха въоръжени с мечове и копия и малко на брой стари мускети, докато западните сили разполагаха с изобилие от най-смъртоносните оръжия, които науката някога бе произвеждала. За японците модерният начин на водене на война щеше да бъде също толкова смъртоносен, както чумата, срещу която те нямаха защитни сили.

Природният закон, открит от Чарлс Дарвин, властваше сред хората и народите, така както и сред животните в джунглата. Само най-способните оцеляваха.

Смит осъзнаваше всичко това. Той разбираше, че японците бяха обречени и затова не се обиждаше от надменната им гордост, нито от неприкритата им омраза, наподобяващи на незнанието и самонадеяността на духовете, които все още не осъзнават, че телата им вече са мъртви.

Залезът на японците бе неизбежен, също както изгревът на слънцето. Безспорно източните цивилизации са били велики в миналото. За да се увери в това човек, достатъчно е да погледне Тадж Махал или Великата китайска стена, или Златния Буда в Камакура. Смит бе виждал всяко едно от тези места със собствените си очи и затова знаеше. Но дните на величието на източните народи отдавна бяха отминали. Индия, Китай, Япония и всички останали недоразвити общества разчитаха на непроменената стабилност — великия идеал на Изтока. Те нямаха концепция за развитие и затова щяха да бъдат унищожени от същото това развитие. Разликата между Изтока и Запада не се състоеше в силата на парата, топовете, армиите или армадите, а както при всичко човешко, тя се свеждаше до вярата. Западът вярваше, че златната ера на човечеството тепърва предстои. Изтокът вярваше, че тя е отминала. Ето в това беше разликата.

Смит не изпитваше особен антагонизъм спрямо японците, въпреки че техните ръководители не криеха неприязненото си отношение към западняците. Те не можеха да се освободят от прегръдката на стагнацията и упадъка, която от столетия ставаше все по-силна. Освен естественото чувство на превъзходство Смит изпитваше и симпатия, каквато всеки цивилизован човек би трябвало да изпитва към обречените на изчезване. И естествено той не изпитваше антагонизъм персонално към Генджи. Дори всъщност го харесваше. Не му доставяше удоволствие фактът, че в дългосрочна перспектива Генджи също бе обречен. Той просто виждаше реалността и я приемаше. Генджи предизвикваше у него съчувствие, тъй като по душа беше много напредничав. Той беше един от малкото японци, които настояваха за повсеместното налагане на западните знания и методи. Но той беше твърде нищожен, а и вече беше твърде късно. В много отношения Япония се намираше там, където се бе намирала Европа преди петстотин години. Пет столетия не можеха да се наваксат за времето, с което разполагаше Япония, преди да бъде покорена. В началото на двайсети век, тоест след по-малко от три десетилетия, Япония, както и целият източен свят щяха да се управляват от западните държави.

Единственият въпрос беше от кои държави. С подходяща администрация във Вашингтон това можеха да бъдат Съединените щати. И защо не? Кой казваше, че законите на съдбата бяха спрели да съществуват на западния бряг на северноамериканския континент? Средиземноморието е било римска провинция през епохата на цезарите. Защо Тихоокеанският район да не бъде американска провинция в наши дни? Смит не виждаше никаква пречка.

Самураят го преведе през един новопостроен коридор във вътрешната градина на двореца. Там Смит с изненада видя Генджи да седи върху стол в главната стая, която с още по-голямо учудване установи, че бе изцяло подредена като приемна в западен стил. Генджи носеше традиционното самурайско облекло. Единственото изключение бяха краката му, които бяха обути в английски ботуши за езда вместо с обичайните сандали.

— Господарю Генджи — каза Смит, — виждам, че най-сетне сте решили да започнете да се променяте според западния модел.

Генджи се изсмя.

— Не бих го нарекъл промяна. По-скоро е опит — той махна с ръка към стаята. — Среща ли всичко това вашето одобрение?

— Иска ли питане? Прилича досущ на моята дневна в Хонолулу.

Генджи се усмихна.

— Би трябвало. Като наръчник използвах вашето описание. От думите ви разбрах, че климатът на Хаваите не се различава много от този в Япония през топлите сезони.

— Да, така е. Въпреки това зимата е доста различна.

— През зимата може би ще сменя декора според описанието на лейтенант Фарингтън за дома му в Охайо — рече Генджи.

Доброто настроение на Смит се изпари моментално при споменаването на Фарингтън.

— Рискувате да си създадете повече проблеми от необходимото — каза Смит. — По-добре е да си изберете една схема и да се придържате към нея.

Смит се засегна, защото подозираше, че Емили предпочита Фарингтън пред него. Никога не бе забелязал някаква тайнствена романтика или интимност помежду им в кратките моменти, когато ги бе виждал заедно. Но нейните чувства към Смит не бяха особено топли. Тъй като тя беше дала ясно да се разбере, че щеше да избере един от двамата, Смит не се съмняваше в нейното решение. Не се бе отказал да я ухажва само защото не бе малодушен. Докато не бъдеше обявено решението й, винаги имаше шанс.

Смит заложи на този шанс не защото обичаше Емили, а защото я желаеше повече от всичко друго в своя живот. Несъмнено тя бе най-красивата жена, която бе виждал на живо, на картина или в представите си. Това, че не обичаше Емили, не го притесняваше особено. Любовта бе за жените и децата, не за мъжете. Жените бяха зависими и състрадателни, докато мъжете бяха силни и властни. Това също съответстваше на теорията на Дарвин. Здравият и активен мъж — както здравата и активна държава — винаги се бореше за по-голяма власт и за по-големи владения.

— Има нещо, което не разбирам в западния архитектурен стил — отбеляза Генджи.

— Какво е то? — попита Смит.

— Липсата на гъвкавост. Една стая служи само за определена цел. Веднъж поставено на определеното място, обзавеждането си остава там. Смятате ли, че това е логично?

— О, да — отвърна Смит. — Стаите си остават така, както са наредени, тъй като имаме много мебели и здрави и солидни стени. Вие променяте стаите си според случая, защото имате по-малко мебели, а вместо стени използвате подвижни паравани.

— Виждам логиката в двата случая. Това, което исках да попитам, е дали смятате, че вашият начин е по-логичен от нашия?

— Ако ми позволите да бъде откровен, без да ви обидя — започна Смит, но спря.

— Никога не се обиждам от прямотата — отвърна Генджи. Усмихна се и добави: — Освен това се старая никога да не се обиждам и от умишлена обида.

— Моля за извинение, сър, но бях останал с впечатлението, че самураите са готови да отвърнат с мечовете си на най-малката обида.

— Така е и това е глупаво прахосничество на време, усилия и живот. Все едно да предоставите контрола върху спусъка на вашия пистолет на всеки, които би искал да го дръпне. Ще го направите ли?

— Разбира се, че не.

— Аз също предпочитам да не го правя — Генджи леко се поклони. — Продължете, моля.

— В западните стаи има повече логика, отколкото в японските, тъй като има повече логика в присъствието на маси и столове, отколкото в отсъствието им. Обзавеждането в западен стил позволява на човешкото тяло, когато почива, да се намира в по-здравословна и естествена поза, отколкото като се притискат мускулите и се спира движението на кръвта при седенето на пода. Освен това солидните стени са далеч по-ефективна защита от лошото време, насекомите и вредителите и осигуряват далеч по-голяма сигурност, отколкото хартиените стени. Смятам, че този аспект ще ви допадне особено много, тъй като сте самурай.

— Сигурността не се дължи на здравината на стените — отбеляза Генджи, — а на лоялността на подчинените. Без нея дори стени от непроницаема стомана няма да могат да ме защитят.

— Господарю — Хиде, началникът на охраната на господаря Генджи и най-висш генерал, се появи в градината. До него се намираше лейтенант Робърт Фарингтън, военноморският аташе и съперник на Смит за ръката на Емили Гибсън.

— Съжалявам, че ви безпокоя — рече Фарингтън. Той хвърли враждебен поглед към Смит. — Сигурно не съм разбрал правилно вашата покана.

— Съвсем не — отвърна Генджи. — Моля, влезте.

— Извинете, господарю Генджи, но предпочитам да се намирам другаде, само не и в компанията на сегашния ви гост.

— Ние точно отиваме другаде. Моля, присъединете се към нас.

Смит се изправи, поклони се на Генджи и отвърна на враждебния поглед на Фарингтън.

— Не се чувствайте неудобно, адмирале. Винаги съм готов да отстъпя пред героите от гражданската война. — Начинът, по който изрече думите, изразиха мислите му много по-красноречиво от самите думи.

Генджи видя как Хиде леко пристъпи, за да заеме по-удобна позиция и при нужда да извади своя меч и да разсече Фарингтън с едно движение. Двамата самураи в коридора напрегнато наблюдаваха Смит. И двамата американци бяха въоръжени с револвери. За ужас на подчинените си Генджи не се вслуша в съвета им и не поиска американците да оставят оръжията си, преди да влязат при него, тъй като ги смяташе за приятели. Въпреки това самураите бяха готови да нападнат. Вероятно готовността им бе малко прекалена. Американците по принцип ръкомахаха и извършваха повече движения от японците. Тези непредвидими движения караха охраната често да посяга към своите мечове. Ако можеше да върне времето назад, той би поискал своите познати да оставят пистолетите си на входа по-скоро заради тяхната безопасност, отколкото заради своята собствена.

— Е, добре, ако някой се откаже да язди заедно с мен, това само ще улесни нещата за Емили — поде Генджи. — Питам се обаче дали това наистина е разумно? Американските жени не ценяха ли високо възможността сами да избират? — Както и очакваше, думите му изненадаха и двамата мъже. Те преместиха погледите си върху Генджи.

— Какво общо има Емили? — попита Смит.

— Тя ще е в основата на нашия разговор — отвърна Генджи. — Аз като неин приятел, а вие като кандидати за ръката й.

— Простете възражението ми, господарю Генджи — промълви Фарингтън, — но не виждам каква е връзката между това и въпроса дали мистър Смит и аз ще решим да яздим заедно с вас. И двамата сме ваши приятели, и двамата искаме ръката на Емили. От това по никакъв начин не следва, че той и аз трябва взаимно да търпим компанията си.

— Освен това ние имаме споразумение, сър — допълни Смит, — че ще се отнасяме джентълменски един към друг само когато си казваме довиждане, ако по някаква нещастна случайност се окажем и двамата на едно и също място.

Фарингтън направи лек поклон в западен стил по посока на Смит.

— Тъй като вие сте пристигнали преди мен, сър, аз няма повече да преча на разговора ви с господаря Генджи.

— Напротив — отвърна Смит, отправяйки аналогичен поклон към своя съперник, — тъй като аз вече имах възможността да разговарям с него, очевидно трябва да ви отстъпя тази чест.

— Позволявам си да съм на друго мнение, сър — възрази Фарингтън.

Генджи въздъхна. Отново бе загубил тяхното внимание. По принцип той беше спокоен човек, но непрестанните препирни между тези двамата надхвърляха границата на неговото търпение. Колко много се различаваха американците от японците. Ако бяха самураи, те щяха да решат спора си в двубой още преди много време. Естествено нито един здравомислещ самурай нямаше да губи толкова много енергия заради някаква си жена, още повече заради такава като Емили, без обществено положение, богатство или политически връзки.

— Можете да спорите и да си отстъпвате каквото искате, колкото искате, когато и където искате. Аз ще се извиня и ще си върша работата. Мога ли да предам на Емили вашето съжаление за отсъствието ви?

— Извинете, господарю Генджи — каза Фарингтън, — но бях останал с впечатлението, че Емили е извън града в момента.

— Така е.

Смит се изсмя.

— Разбирам вашия план, господарю. Ще отидем на езда, за да я посрещнем.

Генджи се поклони в знак на съгласие.

— И по пътя — продължи Смит, докато гледаше Фарингтън — ще решим въпроса кой ще спечели ръката на Емили.

Генджи отново се поклони. Според него това бе единственото решение. Емили не бе постигнала никакъв напредък във вземането на решение в течение на шест месеца, откакто за първи път бе срещнала двамата мъже. Наложително беше да избере един от двамата и да напусне Япония колкото се може по-скоро.

— Забравихте ли предупреждението на Емили? — попита Фарингтън. — Тя ще се откаже и от двамата, ако допуснем някаква форма на насилие помежду си.

— Ако тя не е там, как би могла да разбере? — отвърна Смит.

— Нима перманентното отсъствие на един от нас няма да бъде достатъчно красноречиво доказателство?

Смит сви рамене.

— Победителят ще трябва да измисли някаква убедителна история.

— Да не предлагате да излъжем Емили?

— Защо не? Какво значение би имало това за нея?

— Една лъжа си е лъжа и аз няма да я допусна — отсече твърдо Фарингтън.

Смит се усмихна.

— Успокойте се, сър, и бездруго няма да ви се наложи.

— Нито пък на вас. Отказвам да участвам в подобна измама.

Подигравателна усмивка заигра на лицето на Смит.

— Колко удобно, адмирале. Тъй като навремето не сте се колебали да стреляте по беззащитни жени, не съм изненадан от сегашните ви усилия да се скриете зад техните думи.

— Винаги ни обвинявате, че у нас липсва логика — Генджи изпревари отговора на Фарингтън. — Ако поведението ви в момента е пример за логиката на западняците, трябва да призная, че аз въобще не я виждам. Според мен господин Смит предложи подходящо и логично решение.

— Това, което изглежда логично, невинаги е етично — възрази Фарингтън. — Да, изборът на Емили ще бъде направен без нейно участие, ако единият от нас двамата убие другия. Но тя вярва в нас, че ние няма да постъпим така. Следователно етиката изисква от нас да се съобразим с нейното доверие, макар резултатът от това да не е напълно задоволителен. Силно обичам Емили, за разлика от господин Смит, и затова знам, че той не може да я направи щастлива, защото не може да се отнася към нея подобаващо и с любов. Опасявам се обаче, че тя е на друго мнение и ще залитне по неговата изкуствена привлекателност. Добрият му външен вид, богатството му, чарът му. Логично е да приема предложението за дуел, тъй като не се съмнявам в победата си. Така бих спасил Емили от един нещастен живот с неправилния съпруг. Но не мога, защото съм дал дума. Губя, сър. Признавам го.

Лицето на Смит ставаше все по-червено, докато слушаше Фарингтън.

— Как може да говорите за моите най-съкровени чувства? Какво знаете вие за тях?

— Не е трудно човек да ви разбере — отвърна Фарингтън. — Когато човек може така лесно да излъже по някаква причина, без проблем може да излъже и за друга. А един лъжец не е подходящ съпруг за Емили.

— Господа — Генджи прекъсна препирнята, която, по всичко личеше, щеше да се превърне в безкраен спор, — нека да се качваме на конете. Ако язденето не ни доведе по-близо до някакво взаимно приемливо решение, то поне ще ни отведе по-близо до Емили.

Независимо от нежеланието на Фарингтън да приеме предложението на Смит за дуел, Генджи се надяваше, че по пътя към Мушиндо можеше да се стигне до дуел и така да бъде решена дилемата. Те трудно успяваха да се въздържат дори за няколко минути, когато се намираха един до друг. Как ли щяха да оцелеят, ако трябваше да останат заедно цели два дни?

Според Генджи това бе невъзможно.

 

 

Фарингтън се излегна и се вгледа в тъмнината между звездите. По време на войната бе прекарал много нощи сам на брега под безбрежния небесен свод. В онези дни не можеше да стои дълго време в сграда. Може би бе виждал твърде много трупове сред руините на градовете от Юга, които бе помагал да се обкръжат и бомбардират. Когато войната свърши, фобията му изчезна. Може би краят на насилието бе изкоренил от сърцето му току-що започналия да се заражда страх. Той така и не разбра.

Генджи, Смит и останалата част от пътуващата група бяха някъде зад него. Вероятно бяха отседнали в някоя от селските къщи в селището, покрай което бяха минали същия ден. Представяше си колко неудобно се чувстваше Смит от факта, че Фарингтън пътуваше пред останалите. Не успя да сдържи усмивката си. Фарингтън бе приел предложението на Генджи само при условие, че пътува самостоятелно и отделно от Смит. Смит, разбира се, енергично бе възразил.

„Какви гаранции имаме — попита Смит, — че след като се изгубите от погледа ни, няма да се впуснете напред с цел да получите предимство, като пристигнете пръв?“

„Имате думата ми, че няма да постъпя така“ — отговори Фарингтън.

„Вашата дума?“ — запита язвително Смит.

„Думата ви е достатъчна“ — намеси се Генджи.

„Господарю Генджи, нека поне вашият генерал Хиде го придружи, за да, да речем, не се изгуби“ — предложи Смит.

„Бил съм в Мушиндо и преди, пътят не е труден — възрази Фарингтън. — Ще е удобно ли да се срещнем на сечището на изток от манастира?“ — попита той Генджи.

„Добре“ — съгласи се Генджи.

„Доскоро“ — рече Фарингтън, поздрави Генджи и пое на път. Сигурен бе, че Смит ще го застреля в гърба. Нямаше почти никаква разлика между лъжеца и мерзавеца, а един мерзавец би направил всичко, за да постигне целите си. Чу зад себе си разгневения глас на Смит да протестира. Но не последва изстрел.

Да се спаси от компанията на Смит не бе единствената причина, поради която Фарингтън поиска да язди сам. Нуждаеше се от самота, за да подреди мислите си, които бяха прекалено объркани. Не се съмняваше в чувствата си към Емили. Бе влюбен в нея. Това би трябвало да внесе яснота в неговото поведение, но не ставаше така, тъй като съществуваха твърде много въпросителни и прекалено малко сигурни отговори.

Най-обезпокоителната от множеството неясноти бе естеството на връзката между Емили и Генджи. Още първите слухове, които бе чул, се основаваха на голи факти. Всеки започваше задъхано и твърде енергично разказа си как някаква красива млада мисионерка на име Емили Гибсън живее в двореца на господаря Генджи, един от най-развратените владетели в Япония. Дотук общото между разказите свършваше.

Те безсрамно нарушавали Божиите и човешките закони срещу смесените бракове на религиозна и расова основа.

Били набожни християни — единият покръстващ, а другият покръстван, които живеели като монах и монахиня.

Тя била отчаяно пристрастена към сатанинския опиум, а той бил нейният умишлен снабдител.

Той бил сексуално извратен човек, който я съблазнил и пристрастил към своите нечестиви ориенталски обичаи, и тя се била превърнала в трогателна и деградирала робиня.

Тя въобще не била мисионерка, а таен политически агент на Франция, Русия, Англия, Холандия, Съединените щати и дори папата, която осъществявала заговор в полза на или срещу шогуна или императора с цел да предаде контрола върху страната в ръцете на Франция, Русия, Англия, Холандия, Съединените щати или папата.

Той бил не само развратен, но и умопомрачен човек, убеден, че е пророк. Кроял план, в който изпадналата толкова ниско жена също била замесена. Целта на този план била да се самопровъзгласи за първосвещеник на една нова религия, която би му позволила да измести императора, шогуна, Буда и древните богове на Япония и да се превърне във върховен управител на нация от фанатици, вярващи единствено в него.

Слуховете, които бе чувал по време на войната сред моряци и войници, не представляваха нищо в сравнение с чутото от Фарингтън през първата седмица след пристигането му в Йедо. Като че ли потресаващият факт, че една жена от Запад живее в двореца на източен владетел, не бе достатъчен. Невъобразимите спекулации се подсилваха от скандала, свързан със сектата „Светлината на правдивото слово на пророците на Христа“, от името на която Емили бе дошла като мисионерка в Япония. Църквата „Правдивото слово“ се бе разпаднала преди три години заради обвинения в такива страшни злоупотреби, че човек трудно можеше да повярва на ушите си. Дори потулените официални открития подсказваха за извратени и скандални плътски удоволствия, които идеално биха подхождали на Содом и Гомор.

Фарингтън никога не повярва напълно на слуховете, но не ги и пренебрегна. По време на войната разбра, че невероятното понякога отговаря на истината. Мъжете неусетно можеха да се превърнат в по-големи зверове от животните в африканската джунгла. Но докато природният закон ограничава онези диви същества, то мъжете, които губят своята човещина, нямат спирачки.

Слуховете за пристрастеността към опиума предизвикваха най-голяма тревога у Фарингтън. По онова време той не бе срещал, нито пък зървал Емили Гибсън, нито нейния войнствен домакин, така че не знаеше за тях нищо повече от противоречивите слухове. При една обиколка на флотата по източните пристанища обаче бе посетил Хонконг и със собствените си очи бе видял коварната и опорочаваща сила на опиума. Ако мис Гибсън бе пристрастена, нищо не можеше да я спре да си набави опиум. В бордеите на Хонконг бе виждал дрогирани жени да предлагат какви ли не извратени удоволствия на всеки, който е в състояние да им плати. Бе шокиран и опечален, че негова сънародничка, и при това християнска мисионерка, можеше да изпадне до същото положение.

Той обаче не изпитваше нищо повече от нормалното съжаление, което всеки джентълмен би изпитал към нещастията на една дама. Светът наистина бе пълен с много мъка. Не хранеше надежда, че е в състояние да облекчи страданията на всеки нещастник, изправил се на пътя му. През войната много пъти бе учил този урок. Така че той съчувстваше на Емили Гибсън, но не възнамеряваше да се намесва лично.

И тогава я видя.

Беше по време на прием в посолството, чиято цел беше да срещне членове от все по-многобройната американска делова общност в Япония с влиятелни местни благородници. Заради антизападните настроения сред японците се налагаше посолството да се обкръжи с въоръжен контингент на американските военноморски сили.

— За съжаление това намалява ефекта от добронамерената атмосфера, която би била полезна за нашите цели — бе отбелязал посланикът.

— А може би не — възрази Фарингтън. — Демонстрираната от нас военна сила може да се възприеме по по-благосклонен начин, отколкото си представяме. Войските на шогуна патрулират по всички пътища, които водят насам, и несъмнено всеки владетел ще пристигне със собствен конвой. За разлика от китайците, японците явно харесват въоръжените войници.

— Да се надяваме, че е така — заключи посланикът. Тогава пристигна един от поканените владетели и посланикът възкликна: — Боже мой. Колко нагло. Той я е довел.

— Сър?

— Тази персона е владетелят Генджи, влиятелен член на вътрешния съвет на шогуна. Споменавал съм ти за него.

— Простете, сър. Чух толкова много японски имена през седмицата, откакто съм тук, че ми е трудно да ги запомня добре. Страхувам се, че не си спомням какво сте ми казвали за него.

— А помниш ли онази мисионерка, за която ти бях разказвал? Емили Гибсън?

— Да. Тъжна и необичайна история.

— Това е жената с господаря Генджи.

Първо видя косата й да проблясва като злато сред множеството тъмни глави. След това погледът му се плъзна по тялото й, учудващо добре оформено, облечено в доста старомодна рокля, каквито са се носили преди поне едно десетилетие.

— Няма начин да го предотвратим — рече посланикът. — Не можем да си позволим да обидим господаря Генджи — той поведе Фарингтън към новопристигналите гости.

— Добър вечер, посланик Ван Вакенбург — поздрави го Генджи. — Благодаря за любезната ви покана.

Генджи не изглеждаше като някой мрачен войнствен владетел, както бе очаквал Фарингтън. Той с охота се усмихваше. Освен това цялостното му държание въобще не беше войнствено, а по-скоро леко женствено. А най-изненадващото бе, че той говореше английски почти без акцент.

— Удоволствието е изцяло мое, господарю Генджи — отвърна посланикът. Той отправи вежлив поклон към придружителката на Генджи: — Госпожице Гибсън, радвам се да ви видя отново. Отдавна не сме се срещали.

— Благодаря, сър — рече Емили.

— Господарю Генджи, госпожице Гибсън, това е лейтенант Робърт Фарингтън, новоназначеният военноморски аташе.

Бяха разменени още няколко любезни думи. Фарингтън не чу почти нищо и забрави дори собствените си думи в мига, когато ги изговори. Нима въобще някога бе виждал такава перфектна жена? Със сигурност можеше да твърди, че не е. Но вниманието му не беше привлечено от нейната красота или по-скоро не беше привлечено единствено от нейната красота. В открития поглед и загатнатата усмивка той съзря дълбоко скрита тъга, която го трогна и чиято причина за него остана непонятна. В същия миг, преди още да са си разменили по-съществени думи, той вече започна да се вълнува.

От тогава много бе мислил за нея. Щеше ли да се притеснява за нейното благополучие и нейното спасение, ако тя не бе така красива? А ако беше обезобразена или грозновата? Щеше ли тогава съдбата й да има значение за него? Щеше ли мотивацията му да издържи при един по-критичен анализ? Наистина ли любовта му бе по-благородна от обикновеното желание за притежание, за което именно той обвиняваше Смит?

На всички въпроси можеше да отговори с да, тъй като знаеше, че именно онази тъга правеше красотата й неустоима в неговите очи. Бе достатъчно наивен да вярва, че може да премахне тази тъга чрез безрезервната си и всеотдайна любов. Любовта бе единствената голяма надежда, която му оставаше. През войната бе загубил вяра във всичко останало.

Фарингтън очакваше, че Генджи ще се възпротиви на плановете му спрямо Емили, но владетелят не постъпи така. Напротив, от самото начало го насърчаваше. В същото време насърчаваше и Чарлс Смит, макар тогава Фарингтън да не си даваше сметка за това. Във всеки случай насърчаването недвусмислено показваше, че Генджи не бе привързан към Емили. Но и не доказваше, че между тях няма специална връзка. След като опозна Емили, той разбра, че тя никога нямаше да си позволи неморално поведение. Но това не означаваше, че тя не можеше да се окаже неволна жертва. Генджи бе ориенталски владетел с абсолютна власт в своята провинция и сред своите подчинени. Без съмнение дворецът и замъкът бяха осеяни с тайни тунели, стаи и места за наблюдение. Генджи не бе християнин. Фарингтън добре си даваше сметка, независимо от твърденията на Емили, че го е обърнала към правата вяра. В множество разговори през последните месеци Генджи ясно даваше да се разбере, че той още бе последовател на древна и потайна секта на будизма, която не признаваше законите на морала, етиката или благоприличието, а се концентрираше върху тайнственото освобождаване от човешките и Божиите закони. Такъв човек бе способен на всичко.

Фарингтън се обърна на една страна и затвори очи. Трябваше да заспи. Не биваше да се взира в нощта и да прехвърля в ума си мислите, които бе прехвърлял многократно в миналото. Утре щяха да стигнат манастира, да видят Емили и всичко щеше да се уреди. Фарингтън не вярваше, че нещата щяха да се уредят в негова полза. Но дори и да избереше Смит, тя поне щеше да се отдели от Генджи. Фарингтън се опасяваше, че Емили предпочита Смит. Сигурно бе така, защото не бе демонстрирала пред Фарингтън никакъв знак за привързаност. У нея той откриваше единствено учтивостта, която една почтена лейди изпитва към джентълмен от нейното обкръжение. Щом не изпитваше нищо към него, то чувствата й сигурно принадлежаха на Смит. Но ако бе така, защо толкова дълго тя не обявяваше решението си? Фарингтън знаеше, че тя има благородна душа. Може би се притесняваше да не нарани чувствата му, като го отхвърли, и се надяваше по някакъв начин да си спести това отхвърляне. Тя, разбира се, не искаше дуел, а може би се надяваше, че той най-сетне ще види безполезността на своето ухажване и сам ще се оттегли, без да е необходимо тя да казва каквото и да било.

Съществуваше и още една възможност, която проумя едва сега, докато заспиваше, но която бе толкова противна, че той я забрави, преди да се събуди на следващата сутрин.

 

 

— Военноморският офицер е сам, на пет минути галоп пред господаря Генджи и другия чужденец — докладва разузнавачът на господаря Саемон. — Господарят Хиде и двайсет и четирима самураи яздят заедно с господаря Генджи.

Двайсет и четирима мъже. Саемон се чудеше защо. Генджи винаги пътуваше с минимален ескорт. Защо сега бе взел толкова много самураи със себе си? Пътят от Йедо до манастира Мушиндо не бе нито дълъг, нито опасен. Дали той не подозираше нещо? Разбира се, нямаше значение какво подозира, не би било възможно да има и най-малка идея за плановете на Саемон. Самият той бе придружен от едва десетима свои подчинени. Но дори и те не бяха необходими. Не се нуждаеше от помощ, за да осъществи своите планове. Тъй като бе популярен сред самураите, които мразеха чужденците, така както и сред тези, които приветстваха приобщаването към западните сили, както и сред привържениците и враговете на шогуна и императора, той не се нуждаеше от защита. Бе взел охрана само от благоприличие. Един велик владетел не биваше да пътува сам.

Саемон си даваше сметка защо Фарингтън и Смит не яздеха заедно. Откакто и двамата кандидатстваха за ръката на Емили Гибсън, те се бяха превърнали в заклети врагове. Намираше това положение за доста забавно. Офицерът би трябвало да се съсредоточи върху военната си кариера, а другият американец върху увеличаване на богатството си. Но ето че те губеха безценно време и енергия, за да си осигурят съпруга, която не само не разполагаше с връзки, но и си бе навлякла омразата на своите сънародници. Наистина беше непонятно.

— Видяха ли те?

— Не, господарю. Сигурен съм, че не ме видяха.

Саемон се изкуши да смъмри съгледвача, но се въздържа. Каква би била ползата? Двеста години мир бяха притъпили уменията на самураите и бяха увеличили тяхната дързост. Как можеше мъжът да е сигурен, че не са го видели? Това бе невъзможно. Той обаче не се поколеба да твърди противното. Генджи бе много по-предпазлив, отколкото изглеждаше. Също и Хиде. Те бяха сред малкото съвременни самураи, които бяха участвали в истинска битка. Със сигурност бяха видели неговия съгледвач, но Генджи бе достатъчно хитър, за да не го покаже.

Саемон смени темата:

— Нека се присъединим към господаря Генджи. Върви напред и поискай разрешение.

 

 

— Не съм обиден от слуховете, а от скандалната им същност — рече Генджи на Смит.

— Съгласен съм с вас — съгласи се Смит, — но е нормално хората да се чудят какво сте правили вие и Емили през последните шест години.

— Така е — Генджи се усмихна, но не уточни нищо повече.

Смит се засмя.

— И какво правехте? В качеството ми на потенциален годеник смятам, че не е нередно да попитам.

Хиде слушаше разговора, докато те яздеха бавно към Мушиндо, по-бавно, отколкото той би предпочел. Шпионинът, когото бе видял в предишната долина, вероятно бе човек на Саемон. Точно защото очакваше нападение, той бе настоял господарят Генджи да вземе охрана от двадесет и четирима мъже.

Генджи бе възразил, че Саемон няма да го нападне на път към Мушиндо.

— Иска ми се да споделях вашата увереност, господарю — отвърна Хиде.

— Сто мъже са прекалено много — отново възрази Генджи.

— Не и ако Саемон разполага с двеста — категоричен бе Хиде.

— Ако превръщаме едно обикновено посещение в процесия — рече Генджи, — каквото впечатление би създала охрана от сто самураи, ще привлечем много повече внимание и опасност, вместо да ги намалим.

— Тогава петдесет мъже, въоръжени с пушки — предложи Хиде.

— Двайсет и петима включително с тебе — отсече Генджи, — и то въоръжени с лъкове и стрели, ще бъдат достатъчни.

— Двайсет и петима, въоръжени с пушки — настоя Хиде.

Генджи въздъхна гневно.

— Добре, двайсет и петима с пушки.

Сега, когато нападението изглеждаше неминуемо, Хиде бе доволен, че отстъпи за броя, но настоя за пушките. Той хвърли поглед към своите самураи. Те го наблюдаваха. Без никой нищо да им бе казал, всички бяха готови да посрещнат нападение. Смит не бе забелязал нищо. Той яздеше небрежно както обикновено.

— Мъжете и жените се държат като мъже и жени по природа, а не според законите, създадени от човека — каза Смит.

— Това ли е разбирането на един християнин? — попита Генджи.

— Това е факт, който съм наблюдавал през целия си живот на Хавайските острови.

— Емили и аз бяхме твърде заети, всеки със своята работа. Тя с проповядването на християнската вяра, а аз с политическите кризи.

— В продължение на цели шест години?

— Последните шест години бяха изключително наситени със събития — отвърна Генджи.

— Господарю — Хиде изравни коня си с този на Генджи. От изток приближаваше самотен ездач.

Това бе пратеник на господаря Саемон.

 

 

— Тези двамата, изглежда, никак не се харесват — отбеляза Саемон, посочвайки Фарингтън и Смит, които яздеха един до друг в пълна тишина, а вниманието им бе насочено навсякъде другаде, но не и към съседа.

— Привърженици са на различни страни във възникналия неотдавна конфликт в Америка — рече Генджи.

— Чудя се дали тяхната вражда ще продължи двеста и шейсет години, както в Япония.

— Американците гледат по-скоро към бъдещето, отколкото към миналото. Възможно е да избегнат нашата глупост.

— Това може да стане само ако и двете страни положат огромни усилия.

— Трябва да се съглася — отвърна Генджи — и се надявам, че точно така ще се случи.

— Прибавям моята надежда към вашата — заключи Саемон.

Хиде погледна встрани, за да скрие своето начумерване. Безобидните шеговити намеци за враждата между техните деди го ядосваше. Но Генджи бе прекалено спокоен. Фактът, че Саемон се намираше сред тях, не означаваше, както вероятно мислеше неговият господар, че нападението бе невъзможно.

Променяха се само разновидностите на предателството. Двама от охраната на Генджи наблюдаваха мъжете на Саемон. Самият Хиде бе абсолютно готов да убие Саемон при най-малката провокация.

— Разбирам, че съществува известно съперничество между тези двама мъже по повод на вашата гостенка госпожица Гибсън — вметна Саемон.

— Добре сте информиран, господарю Саемон.

— Не особено, господарю Генджи. Много се говори за тях и госпожица Гибсън.

— А за мен?

Саемон се поклони.

— Безспорно. Като ваш приятел и съюзник трябва да ви посъветвам възможно най-бързо да се разграничите от тази жена. Политическата обстановка е много нестабилна. Заради нея губите ценна подкрепа, която иначе бихте могли да спечелите.

Хиде не успя добре да прикрие смеха си. Саемон, приятел и съюзник на Генджи?

— Имаш ли да добавиш нещо, Хиде? — обърна се към него Генджи.

— Не, господарю. Просто се прокашлях. Нагълтах се с прах по пътя.

Тогава Генджи се обърна към Саемон:

— Подкрепа, която ми се отказва заради присъствието на госпожица Гибсън, е безпочвена и затова не съжалявам за нейната липса. Тъй или иначе тя скоро ще бъде сгодена и ще напусне Япония.

— Така ли? — разкритието беше изненадващо и Саемон не бе сигурен дали да повярва. Знаеше, че Фарингтън и Смит ухажваха Емили, но предполагаше — и щеше да продължи да предполага, докато не получи по-надеждно доказателство от думите на Генджи, — че това е само игра, която прикрива замислян от четиримата заговор. Все още не можеше да определи същността на този заговор, но нито един заговор, обхващащ толкова много хора, не можеше да бъде пазен в тайна дълго време. Точно затова неговите заговори бяха известни единствено на самия него.

Саемон не вярваше, че между двамата мъже съществува реална вражда, а що се отнася до Емили, то едва ли на света съществуваше толкова наивна и заслепена жена, на каквато се преструваше Емили. За Саемон бе пределно ясно, че чужденката също е замесена в онова, което се случва, каквото и да бе то. Вероятно тя бе агент на американското правителство. Американците не биха могли да намерят по-подходящ човек, който да не поражда излишни подозрения и в същото време да има по-добро положение, за да събира информация. Те знаеха колко малко внимание обръщаха японците на жените. Никой друг, освен самият него, не се интересуваше от дейността й, която със своята безвредност изглеждаше напълно безсмислена. (Според неговите информатори в дома на Генджи Емили изцяло бе преустановила проповядването на християнството, в името на което бе дошла в Япония, и сега се занимаваше единствено с превода на английски език на тайната история на рода Окумичи. Това, че тя дори не се опитваше да измисли поне някакъв абсурден претекст, показваше колко обидно малки са нейните познания за японците. Едва ли можеше история, която се показва само на наследниците на владетеля по права линия, да бъде представена пред чужденците на техния собствен език.) В същото време Емили бе близка до политически важната фигура на владетеля Генджи и живееше ту в неговия дворец в Йедо, столицата на шогуна, ту в замъка му в провинция Акаока на западния бряг на остров Шикоку, където се намираше средището на дейността срещу шогуна. Колко хитро. Фарингтън бе офицер от флота, а Смит — търговец, така че и двамата можеха да пращат съобщения чрез презокеанските кораби. За Емили не беше никакъв проблем да им предава информация, когато те се преструваха, че идват да я ухажват. Дали и Генджи играеше активна роля в този заговор? Ако беше така, то това представляваше предателство от най-тежък характер. В Индия някои велики владетели, които там се наричаха раджи, бяха приобщени към Британската империя под претекст, че британците искат тяхната защита. Да не би Генджи да правеше същото в Япония с американците?

— Кой от двамата предпочита госпожица Гибсън? — попита Саемон.

— Все още не е решила — отвърна Генджи.

Все още не е решила! Още по-хитро. Прекрасно извинение, за да се прикрие безкрайното протакане. Саемон не можеше да не се възхити по какъв чудесен начин Генджи ръководи всеки аспект на конспирацията. Той бе първокласен интригант. Нищо чудно, че бе победил бащата на Саемон, господаря Каваками, независимо че баща му контролираше тайната полиция на шогуна. И въпреки това Саемон очевидно бе открил ключова тайна за Генджи, свързана с липсващата гейша Хейко. Поне в това отношение Саемон следваше стъпките на баща си. Онова, което бе открил баща му, Саемон също щеше да го открие. Всеки момент очакваше доклад от Калифорния.

— По природа жените не са склонни да намаляват възможностите си за избор — отбеляза Саемон — и често пъти се отказват да избират.

— Понякога така изглежда.

Мъжът, който яздеше начело, внезапно пришпори коня си. Някой приближаваше пеша от манастира Мушиндо. Беше жена, чиято глава рязко се извиваше надясно в неподатливо на волята движение. Докато тичаше към тях, главата й страховито подскачаше нагоре-надолу, сякаш вратът й всеки момент щеше да се счупи.

 

 

Манастирът Мушиндо

— Стига сте се дърпали като глупаци — нареди Таро. — Използвайте стрелите. Застреляйте онзи идиот, който хвърля камъни. И момичето. Ти — убий чужденката. Внимавай да не уцелиш по погрешка госпожа Ханако.

— Господарю — отвърнаха двамата мъже. Първите им стрели не уцелиха никой. Техните цели се хвърлиха във високата трева и стрелите минаха на безопасно разстояние над главите им. Заредиха вторите стрели, но никой не се появи над тревата.

— Открийте ги — разпореди Таро. Мъжете се впуснаха напред с извадени мечове. — Заловете госпожа Ханако жива. Убийте останалите.

Единствено Ханако можеше да им се изплъзне. Но нея я задържаше необходимостта да защити Емили. Не можеха да са избягали надалече.

Този ден нямаше вятър. Таро насочи вниманието си към дупките в тревата, които можеха да покажат дали оттам бе минал човек, или дали в момента някой не се крие там, и се втренчи в движението на стръковете.

Там.

Загрижеността му за Ханако го спря да забие меча на сляпо в полюшващата се трева. Приближи се внимателно. Тревата бе смачкана, сякаш някой току-що бе лежал там. Вдясно стърчеше тънка пръчка. Очите му проследиха пръчката. Държеше я момичешка ръка и я притискаше върху тревата, за да създаде впечатление, че някой се движи. Онова дете. Таро замахна с меча, но не я улучи. Острието се заби в пръстта. Момичето избяга с бързината на гладен плъх.

— Господарю Таро!

Неговите самураи бяха намерили Ханако. Обкръжена от всички страни, тя пристъпваше от страна на страна, за да ги държи под око, доколкото бе възможно. Емили не се виждаше никъде. Тя би трябвало да е в тревата до краката на Ханако.

Таро се доближи и свали меча си.

— Госпожо Ханако, не искаме да ви нараняваме. Моля, махнете се от пътя ни.

— Предател!

Когато тя замахна към него, един от самураите на Таро се впусна към нея, за да я залови откъм гърба. Ханако искаше точно това. Тя ловко се извъртя и нанесе удар с меча. Мъжът незабавно се свлече, а от сънната му артерия бликна кръв. В същия миг Ханако се хвърли към най-близкия самурай и го накара да отстъпи.

Таро скочи към нея, но в този момент от тревата се изправи гигантският идиот и с всички сили хвърли камък към челото на Таро. Таро чу изпукване, приличащо на счупване на кост. Цялото му тяло се скова. Малко преди да изпадне в безсъзнание и почти заслепен от бликащата от челото му кръв, Таро рефлексно отстъпи назад, когато видя на слънчевата светлина към него да проблясва острие. Той разсече някой, но не разбра кой и отстъпи назад, изтривайки кръвта от очите си. Струваше му се, че клатенето на земята под краката му е още едно следствие от удара с камъка, докато един от мъжете му не изкрещя:

— Господарят Саемон!

Наистина Саемон заедно с още самураи пристигаха в галоп. Това означаваше, че планът е успял. Някъде по пътя от Йедо към Мушиндо Саемон бе нападнал Генджи и го бе убил.

Таро бе пожертвал личната си лоялност заради принципа. С цел да защити пътя на самурая, той предаде човека, на който най-много се възхищаваше и уважаваше, и влезе в заговор с мъж, когото мразеше. Таро усещаше, че е достигнал върха на абсурда. Да пожертва реална, тачена и историческа връзка в името на някакъв абстрактен принцип — не беше ли това смисълът на пътя на чужденците, за които идеите значат много повече от хората и традициите? Тяхното мислене бе заразило всички, включително и онези, които най-много им се противопоставяха. Не означаваше ли това, че те най-сетне бяха покорили Япония? Действията винаги следват посоката на мислите. Може би Генджи наистина виждаше в бъдещето.

Една жена изпищя пред него. Гигантският идиот си беше отишъл. На неговото място сега стоеше Емили с ръка на устата и изпълнени с ужас очи.

Таро отстъпи назад. Саемон бе дошъл. Нека той да довърши мръсната работа.

 

 

Генджи и Саемон яздеха начело на колоната. Хиде се намираше малко зад тях. Човек почти не можеше да разбере жената с изкривения врат. Изтощена от тичането, засрамена от присъствието на велики владетели, с глас, който по принцип бе приглушен от физическия недъг, всичко това допълнително деформираше думите, които накъсани излизаха от устата й.

— Господарю… госпожа Ханако… Опасност, голяма опасност… Предателство… Моля… Сега!

Хиде внимателно наблюдаваше Саемон, докато яздеха в галоп към манастира Мушиндо. Със сигурност жената бе част от някакъв план на Саемон с цел да отвлече вниманието им от самия себе си. Ханако и Емили бяха с Таро, най-добрия приятел на Хиде и най-доверения му другар. Това би било последното място, откъдето можеше да дойде измяната. Хиде не се съмняваше, че опасността идваше от Саемон, когото той винаги бе подозирал. Каквото и предателство да бе замислил Саемон, сега то бе на път да се осъществи. Фактът, че със Саемон имаше толкова малко мъже, показваше, че отзад идват още много други. Баща му, владетелят Каваками, бе нападнал Генджи в манастира Мушиндо и се бе провалил. Безспорно синът би изпитал огромно удовлетворение да отмъсти за баща си на същото това място. Генджи бе отхвърлил съвета на Хиде да бъдат по-предпазливи и се бе втурнал напред. Ако Хиде не можеше да защити своя господар, той поне можеше да умре заедно с него и да се увери, че интригантът Саемон няма да оцелее, за да се наслаждава на своята победа.

Всички тези мисли се изпариха от ума на Хиде, когато той излезе от гората и се озова на сечището до манастира. В рамките на няколко секунди видя как няколко самураи са обградили Ханако, видя как тя убива единия, как друг се нахвърля към нея, видя как във въздуха бликва червена кръв, видя я да пада.

— Ханако!

Докато вниманието на Хиде бе отвлечено, Саемон извади скрит револвер от вътрешната страна на жакета си. Хиде видя движението с периферното си зрение, но не успя да стори нищо, преди Саемон да стреля. Обърна се, за да се нахвърли върху Саемон, но спря, когато видя, че Генджи не бе застрелян. Саемон бе стрелял по самурая, който бе ударил Ханако и се готвеше да нападне Емили.

Този самурай беше Таро.

 

 

Емили седеше в тревата и държеше Ханако в ръцете си. Кръвта на Ханако напояваше дрехите и на двете жени. Очите й бяха отворени, но вече не виждаха и бяха започнали да губят блясъка, отличаващ живия човек от мъртвеца. Емили беше прекалено шокирана, за да приеме, че единствената й приятелка си отиваше така внезапно, без дори една последна дума за сбогом. Близо до себе си чу детския глас на Кими да се извисява победоносно.

— Господарят Генджи дойде! Знаех си, че ще дойде. Нали казах на предателите, че ще дойде?

— Кими — каза Горо. — Кими, Кими, Кими…

До тях спряха галопиращи коне и мъже слязоха от седлата. Емили не погледна нагоре. Тя отчаяно търсеше подходяща молитва и откри „Който вярва в Него, няма да умре, а ще има вечен живот“. Това не бе най-подходящата молитва, тъй като Ханако не вярваше в Него. През целия си живот тя бе вярвала в Амида Буда, носителя на безкрайната състрадателна светлина. Ханако не вярваше и в рая, обещан от нашия Господ и Спасител, а в Сукавати, Чистата земя, запазена за вярващите в Амида. Сега те се разделяха завинаги без надежда да се срещнат някога в живота след смъртта, тъй като Раят и Сукавати не можеха да съществуват едновременно, както не можеха да съществуват едновременно Исус Христос и Амида Буда. Ако не беше богохулство, тя би предпочела да съществуват Амида Буда и Сукавати, защото това обещаваше вечен живот в рая за Ханако, а нима някой друг заслужаваше подобна благодат повече от нея? Емили не беше срещала друг човек, който да въплъщава по-голяма доброта, състрадателност и най-висши християнски добродетели от Ханако.

Генджи бе пристигнал. Емили го разбра, тъй като Кими и Горо паднаха на колене и притиснаха главите си върху земята. Усети ръката му леко да докосва нейното рамо.

— Емили — каза той.

По време на престоя си в Япония усещането й за време се бе променило почти неусетно до такава степен, че сега почти не приличаше на предишното й възприятие. Тя вече не измерваше хода на времето в дни, седмици, месеци, години, а само в мигове, разхвърляни безразборно по календара, но събрани в паметта й, за да й разкрият откровения, които иначе биха отминали незабелязано. Тези мигове, жънати като реколта от рядка и ценна култура, формираха цялата й представа за хората край нея — Хейко, Ханако и Генджи. Дали взаимоотношенията с тях бяха реални или напълно имагинерни? Бе видяла Хейко за последен път преди шест години. Ханако бе мъртва. А Генджи — дали той изпитваше онова, което тя предполага? Емили едновременно се страхуваше и се надяваше да е така.

— Емили — повтори Генджи.

Тя усети ръката му върху рамото си и най-сетне се разплака.

Генджи кимна на Хиде.

Хиде взе тялото на Ханако от ръцете на Емили. Направи го възможно най-внимателно. Трябваше да бъде максимално внимателен, макар очевидно тя да не забелязваше. От очите й тихомълком се стичаха сълзи. Гърдите й се движеха нагоре-надолу, но никаква въздишка не се отрони от устните й. Хиде искрено съчувстваше на Емили. Ханако бе единствената й приятелка. Сега Емили беше съвсем сама. Хиде напълно потисна собствените си чувства. Той не мислеше за сина си, който бе загубил своята майка толкова малък. Не мислеше и за самия себе си, въпреки че бе загубил човека, пред когото можеше без стеснение да разкрие слабостите и страховете си, човека, на който винаги можеше да вярва, че ще бъде до него в беда, човека, от когото бе очаквал да остане негов интимен партньор до края на дните му. Хиде взе тялото на Ханако от Емили и се поклони ниско пред Генджи.

— Господарю — каза един от самураите с разтревожен глас.

— Какво гледаш? — сопна се грубо Хиде. Не беше моментът да се отдават на чувствата си. — Достатъчна ли е охраната за нашия господар и госпожа Емили?

Мъжът се изпъна по военному.

— Да, господарю Хиде. Няколко мъже зорко следят Саемон.

Хиде изсумтя одобрително:

— Ако някои от изменниците все още са живи, не ги убивайте. Трябва да ги разпитаме.

— Да, господарю. Точно така се разпоредих.

— Е? Какво правиш още тук?

— Помислих, че може би… — очите на мъжа се отместиха към Ханако.

— Мога да се справя с едно тяло. Върви — заповяда Хиде.

Мъжът се поклони и се отдалечи.

Хиде затвори очите на Ханако. Тя все още беше топла. Макар по небето да нямаше облаци, беше започнало да вали. Той изтри капките от лицето на Ханако. Ръката му беше твърда, мазолеста и загрубяла от самурайския живот. Колко често се бе извинявал за грубоватото си тяло. Колко често тя се бе смяла, бе взимала ръката му в своите и бе казвала: „Как бих могла да бъда деликатна, ако ти не си груб, как бих могла да бъда нежна, ако ти не си суров?“

Неговият лейтенант се приближи тичешком.

— Господарят Таро все още диша.

 

 

Саемон се вгледа в Таро и си пожела той да умре. Куршумът му не бе убил на място доскорошния му съюзник. Въпреки това планът му работеше перфектно. С въвличането на Таро в заговор, макар и фалшив, Саемон бе лишил Генджи от един от най-важните му служители и бе посял семената на недоволството и подозрението в рода. Същият ефект щеше да постигне, ако Таро бе убил Емили и Генджи бе убил Таро. Моментът на тяхното пристигане обаче предложи на Саемон по-добра възможност. Застрелвайки Таро, преди той да убие Емили, Саемон си спечели признателността на Генджи и може би бе укрепил неговото доверие. Това беше същността на плана на Саемон. Баща му бе допуснал грешка с Хейко, опитвайки се да постави близо до Генджи човек, който да свърши необходимото. Саемон си бе извлякъл поука от тази грешка. Единственият човек, на който вярваше безрезервно, бе самият той, така че именно той трябваше да се доближи колкото е възможно по-близо до Генджи. Смъртта на Ханако се оказа от допълнителна полза, защото тя ще разстрои и отслаби нейния съпруг, Хиде, най-решителния сред подчинените на Генджи. Целият успех на плана щеше да се изпари, в случай че Таро живее достатъчно дълго, за да го разобличи.

Хиде коленичи до Таро.

— Кой още? — попита той.

За момент Саемон помисли, че очите на Таро ще се насочат към него. Само този жест би бил достатъчен, за да го обвини. Хиде вече и без това го подозираше и нямаше да чака заповеди или разрешение. Просто щеше да извади меча си и да го обезглави на място. Таро обаче не отмести погледа си от Хиде. Когато проговори, изрече една-единствена дума:

— Самурай.

— Аз съм самурай — рече Хиде. — Ти си предател. Смекчи твоето престъпление. Кажи кой още е замесен.

— Самурай — повтори отново Таро и издъхна.

— Вземете му главата — нареди Хиде на мъжете. — Оставете тялото му на селяните да го изгорят. — Преди шест години почти на същото място той и Таро се бяха сражавали заедно срещу стотиците самураи на Каваками и бяха победили. Сега Таро бе един мъртъв предател, застрелян от Саемон, сина на Каваками. Имаше нещо нередно. Имаше нещо дълбоко нередно.

Саемон проговори:

— Съжалявам, че не пристигнахме навреме, за да спасим госпожа Ханако.

— Пристигнахме точно навреме, за да спасим госпожа Емили — отвърна Хиде — и да сложим край на предателството. Това е достатъчно. — Той се поклони и се отдалечи. Саемон имаше пръст във всичко това. Знаеше го. Но ако той бе таен фанатичен враг на чужденците, защо защити Емили? И ако участваше в заговора с Таро, защо го застреля? Хиде не знаеше отговорите. Той обаче знаеше, че Саемон бе интригант, който обичаше сложните заговори. Той никога не би направил нищо честно и порядъчно. Генджи все още се намираше в опасност.

 

 

Саемон не бе ни най-малко разтревожен от неприкритото подозрение на Хиде. Като върховен лейтенант на великия владетел едно от основните му задължения бе да е подозрителен, особено спрямо най-близките съдружници на неговия господар. По правило предателствата винаги се извършваха от най-доверените хора. Именно по тази причина Саемон нямаше доверие на никой друг освен на себе си. Той бе един от най-незначителните велики владетели, но в сравнение с всички останали единствен той бе защитен от предателство.

Генджи полагаше големи усилия да осъществи помирение между шогуна, който бе благосклонно настроен към чужденците, и императорския двор, който настояваше за тяхното незабавно и пълно експулсиране. В тези усилия Саемон бе таен съюзник на Генджи. Той обаче бе също така таен съюзник на Добродетелните мъже, които ревностно жадуваха да пропъдят чужденците и да унищожат всички техни сътрудници, било то обикновени хора или владетели. Разбира се, тези противоречащи едно на друго движения не можеха едновременно да постигнат победа. Саемон възнамеряваше да се окаже на печелившата страна, а Генджи да се озове сред губещите, независимо коя страна щеше да спечели. Ако спечелеха Добродетелните мъже, Генджи при всички положения бе обречен. Ако спечелеха радетелите на помирението, Генджи пак можеше лесно да загуби, в случай че управлението бъде поето от традиционалистите. Той вече си бе навлякъл омраза с непонятната си решимост да се премахнат законите срещу низшата класа.

Саемон беше търпелив човек. Нямаше нужда да бърза. Често се оказваше, че онези, които бързат към своите цели, бързат единствено към своята собствена гибел.

 

 

Генджи повери Емили на грижите на две млади жени, които живееха в Мушиндо. Те щяха да й помогнат да се изкъпе и да смени окървавените си дрехи. Когато влезе в двора на манастира, Фарингтън и Смит го очакваха.

— Как е тя? — попита Фарингтън.

— Не е ранена — отвърна Генджи, — но не бих казал, че е добре. Току-що видя да убиват пред очите й най-скъпата й приятелка.

— Убиецът не е ли един от вашите самураи? — запита Смит. — Таро ли се казваше?

— Да, Таро.

— Господарят Таро не беше ли командир на конницата ви? — попита Фарингтън.

— Да.

— Защо ще иска да убива госпожа Ханако? — продължи Смит. Той подозираше някаква нередна любовна връзка. Повечето от тези самураи твърдяха, че презират жените и че спазват строга военна дисциплина, но нали в крайна сметка бяха мъже и бяха подвластни на страстите и лудостите, типични за мъжа. Той не изключваше себе си от това мълчаливо обвинение. Желанието му към Емили го разсейваше от преследването на същинските цели — добитъка, земята и търговията със стоки, които щяха да увеличат богатството му. Притежавайки Емили, той нямаше да спечели нищо повече от едно притежание. В това нямаше логика. В повечето случаи мъжете не печелеха нищо с жените.

— Не е искал да убива нея — поясни Генджи. — Той се опитваше да убие Емили. Ханако му попречи.

— Емили? — учуди се Фарингтън. — Защо Емили?

— Негативното отношение към чужденците е много голямо — отвърна Генджи. — То е завладяло дори най-доверените ми подчинени.

Фарингтън не можеше да приеме това обяснение. След отварянето на Япония от комодор Пери преди повече от дванайсет години имаше множество нападения и убийства срещу представителите на Запада. Досега обаче нито едно не бе насочено срещу жена. Гордостта на самураите превръщаше подобно действие в очите им в още по-жалък акт, отколкото в очите на западняците. Идеята самурай с висок ранг на господар и генерал да се залови да убива по политически причини беззащитна жена от Запада беше просто немислима. Но Емили не беше коя да е жена от Запада, тя се радваше на покровителството и защитата на самия велик владетел на Таро. Колкото и ужасно да бе обяснението на Генджи, очевидно истината беше още по-страшна.

Само пряка заповед от неговия господар можеше да застави Таро да извърши толкова недостойно престъпление. Цялото пътуване до замъка „Облак врабчета“, изглежда, е било претекст Емили да бъде доведена тук, далеч от присъствието на нейни сънародници, и да бъде убита. Това неминуемо водеше към въпроса защо Генджи се стремеше към такъв край. Дори мисълта за потенциалните причини беше крайно отвратителна. Възможността Емили да се превърне в неволна жертва не биваше да бъде игнорирана. Тя беше невинна и още по-безпомощна, отколкото си представяше, затворена в различните жилища на нейния деспотичен домакин. Дали не беше закъснял прекалено много, за да я избави от смъртта? И ако не, какво трябваше да стори сега?

— Някои хора на Запад настояват на самураите да се гледа като на рицарите на Япония — отбеляза Смит. — Ако това, което казвате, е истина, вашият военен кодекс не е нормален.

Генджи се поклони.

— Трудно ми е да споря с вашата оценка.

Двете жени, които помагаха на Емили, излязоха от стаята, където тя сега си почиваше. Те се поклониха на Генджи и се оттеглиха, носейки окървавените дрехи.

— Мога ли да ви помоля, господа, да изчакате Емили тук? Смятам, че когато се съвземе достатъчно, за да потърси компания, ще се зарадва на присъствието на свои сънародници.

— Разбира се, сър — рече с готовност Смит.

Фарингтън само тихомълком се поклони в знак на съгласие. Мислите му бяха заети с търсенето на мотивите на Генджи да ги покани двамата със Смит. Дали Генджи не възнамеряваше те да бъдат свидетели? И с каква цел? За да докажат, че Генджи е направил всичко възможно да спаси Емили, макар трагично да се е провалил? Планът бе осуетен от саможертвената защита, която Ханако осигури на своята приятелка. Означаваше ли това, че сега и тримата — Емили, Смит и самият той — бяха изложени на опасност?

— Може ли да се споразумеем за временно примирие? — предложи Смит.

— Така да бъде — Фарингтън протегна ръка и Смит я пое. — Нека насочим усилията си към облекчаване страданието на Емили. — Той се замисли дали да не сподели опасенията си от надвисналата над тях възможна опасност, но реши да не го прави. Щяха да се наложат много обяснения, а обясненията лесно можеха да доведат до много неудобни хипотези.

Генджи отиде да потърси Кими. Намери я в градината заедно с Горо да разкопават почвата, за да посадят ново растение. Докато работеха, те водеха доста странен разговор. Разменяха си думи, които служеха за установяване на връзка помежду им, така както един разговор свързва обикновени хора, или по-скоро разговорът им приличаше на монотонно напяване на имената на знаменитости по време на фестивал.

— Кими.

— Горо.

— Кими.

— Горо.

Така бяха погълнати от работата, че не забелязаха неговото пристигане.

— Кими.

— Горо.

— Кими — каза Генджи.

— Господарю Генджи — отвърна Кими.

Тя падна на колене и притисна чело в земята. Горо последва точно нейния пример, с изключение на това, че вместо да произнесе неговото име, произнесе нейното.

— Кими.

— Шшт.

Каква чудна земя беше Япония. Дори един идиот даваше всичко от себе си, за да се държи подобаващо в присъствието на велик владетел. Генджи не знаеше дали да се смее, или да плаче.

— Ти и Горо ми оказахте голяма услуга. Благодарен съм ви.

При споменаване на неговото име Горо надигна глава от земята и се вгледа в Генджи.

— Кими — произнесе Горо.

Кими се пресегна, грубо хвана ръцете на Горо и ги притисна към устата му.

— Дръж ги тук и мълчи — рече тя. След това се поклони на Генджи. — Съжалявам, господине господарю. Той се опитва, но му е трудно.

— Можем да пренебрегнем едно незначително нарушаване на етикета заради човек, който е помогнал да бъде спасен един приятел.

— Благодаря, господине господарю.

— Знам защо го е направил той. Ти си му казала. Но защо ти си решила да рискуваш живота си?

Кими остана мълчалива, с наведена надолу глава.

— Моля те. Няма да се разсърдя каквато и да е причината.

Кими проговори неохотно:

— Хората казват, че вие виждате в бъдещето, господине господарю.

— А ти вярваш ли в това?

Тя попита с тънък глас:

— Разрешено ли ми е?

Япония беше страна, в която за всичко съществуваха много равнища, включително и за вярванията. Така както селяните нямаха право да се надяват да попаднат в присъствието на шогуна или императора, те нямаха право да разсъждават върху някои вярвания. Много хора като жителите на селото Яманака изповядваха учението на Хонен и Шинран, които на разбираем език обясняваха пътя на Амида Буда и пътя на Сукавати, Чистата земя. Владетелите като Генджи следваха патриарсите на дзенбудизма, които сочеха път, различен от този на Буда и непонятен за обикновените селяни. Може би само на самураи и благородници бе разрешено да вярват в пророческата сила на владетеля Генджи. Кими се опита да не трепери, но без особен успех.

Генджи се засмя. Това не беше подигравателен или жесток смях, а съвсем добронамерен.

— Главата си е твоя, Кими. Можеш да вярваш в каквото си искаш. Въпреки това ти заявявам, че има много по-добри неща, в които да вярваш, отколкото в пророческите ми сили. Да виждаш бъдещето съвсем не е това, което хората си мислят, че е.

Следователно той имаше дарбата! Току-що го бе казал. Кими беше толкова развълнувана, че й идеше да скача. Какви късметлии бяха всички те. При сегашната несигурност навсякъде техният владетел можеше да вижда какво ще се случи. Е да, вярно, че господарят Генджи не беше точно техен владетел. Владетелят Хиромицу управляваше провинцията Ямакава, но манастирът Мушиндо бе наследствено владение на рода на господаря Генджи в продължение на шестстотин години и господарят Хиромицу се съобразяваше във всичко с господаря Генджи, така че на практика техният владетел бе Генджи.

— Благодаря ви, господине господарю — отрони Кими.

— Много бързаш с благодарностите. Все още не съм те възнаградил. И не е необходимо да се обръщаш към мен едновременно с „господине“ и „господарю“. Едното или другото обръщение е напълно достатъчно.

— Да, господарю. Благодаря ви, но не е необходима награда.

— Въпреки това ще я получиш.

— Да, господарю. Благодаря.

— И така, каква да бъде?

— Господарю?

— Твоята награда. Вече ти е дадена. Ти само трябва да я назовеш.

Кими отново започна да трепери. Да назове своята награда! Как би се осмелила да направи подобно нещо? И в същото време как би могла да откаже? Ако сама си определи награда, щеше да покаже алчност, която със сигурност ще й донесе заслужено наказание. Коя бе тя, че да се възползва от щедростта на един велик владетел?

Ако откаже, щеше да прояви неподчинение на неговата заповед, нагла постъпка, която ще донесе смърт не само на нея, но и на близките й, а може би дори на цялото село.

А ако поиска скромна награда? Резултатът би бил същият — смърт! Да поиска прекалено малко бе обида спрямо достойнството на владетеля. Да не би да смята, че той не е в състояние да я възнагради щедро?

Тялото й така силно се разтрепери, че Кими започна да се задушава. Каква ужасна съдба да се родиш селянин. И още по-лошо, да привлечеш вниманието на един владетел. Дали ще го удовлетвори или ще го разгневи, резултатът бе същият. Гибел. Мислено започна да рецитира нембуцу, така че когато я обезглавят, Амида Буда незабавно да я отведе в Чистата земя. Тя не осъзна, че изрича молитвата на глас, докато владетелят Генджи не заговори:

— Наму Амида Буцу — рече той, повтаряйки нейните думи. — Искаш съвет от Амида Буда ли?

— Господарю — бе всичко, което успя да каже Кими.

— Можем да почакаме известно време. Опитът ми показва, че боговете и Буда рядко отговарят с готовност на молещите се. Вярваща ли си?

— Господарю.

— Разбира се — продължи Генджи, — иначе нямаше да се захванеш с възстановяването на този манастир.

Той остана мълчалив толкова дълго време, че най-накрая Кими събра смелост да вдигне глава от земята. Генджи замислено гледаше възстановеното крило с жилищните помещения.

— Мога ли да направя едно предложение? — попита Генджи. — Приеми назначението като абатиса в този манастир. Ще се погрижа да получиш необходимите средства и работници, за да ускориш възстановяването на сградата. Отсега нататък Мушиндо ще бъде абатство вместо манастир.

— Удачно ли е, господарю? — Кими се страхуваше да противоречи на Генджи, но също се страхуваше от гнева на мистичните закрилници на тази сграда. — Според правилника на Мушиндо промяната не трябва ли да бъде направена от главния абат?

Генджи се усмихна.

— Аз съм главният абат по наследство в продължение на поколения още от създаването на това място. В началото то е било абатство, а не манастир. Старият абат Дзенген извърши промяната, а сега отменям тази промяна, преподобна абатисо.

— Господарю, аз не знам нищо за учението на Мушиндо.

— Не мисля, че има какво да се знае. Това винаги е било тайнствена и променяща се секта. Когато монахът Токукен се завърне от планините, можеш да го помолиш да те обучи. Дотогава ти възлагам да практикуваш нембуцу или каквото сметнеш за необходимо.

— Ако Мушиндо стане абатство — попита Кими, — само за жени ли ще бъде?

— Да — той хвърли поглед към Горо. — А, разбирам. До стените от външната страна ще бъде построена колиба за пазач, така че твоят помощник ще може да остане тук.

— Благодаря, господарю Генджи — Кими усети голям товар да й пада от гърдите.

Очевидно той четеше мислите на хората така добре, както и виждаше в бъдещето. Сега Горо и Кими и останалите момичета имаха истински дом, който да нарекат свой собствен. Никой нямаше да ги притеснява. Намираха се под закрилата на великия владетел на Акаока.

— Винаги си добре дошла, преподобна абатисо — рече Генджи, коленичейки и покланяйки й се ниско, като че тя беше истинска абатиса. — Не забравяй да се допиташ до свещените текстове и да си намериш подходящо духовно име. Когато някой тръгва по пътя на Буда, трябва да се прероди.

— Да, господарю. Ще го направя.

— Добре.

Кими остана в поклон дълго време. Когато вдигна очи, господарят Генджи си беше отишъл. Улисана от преживените силни емоции, тя бе забравила да му каже за свитъка.

Преди две седмици, докато бе търсила куршуми из полето вън от стените, попадна на голям, незастопорен камък. Той беше един от четирите, които формираха основите на стара сграда, съществувала преди много време. Свитъкът се намираше точно под този камък в запечатана с восък кутия, която бе останала незасегната от времето в продължение на дълги години, може би столетия. Кими погледна в кутията, намери свитъка, но не го отвори. Беше любопитна, но в същото време беше и неграмотна, така че нямаше смисъл да го отваря. Възнамеряваше да го даде на госпожа Ханако, но госпожа Ханако вече бе мъртва. Не го бе дала на господаря Генджи по-рано, защото до него се намираше онзи другият господар, който Кими никога не бе виждала. Колебаеше се дали въобще да показва свитъка пред него. Нещо в поведението му, в движението на очите, в усмивката му й напомняше на краставите жаби, които се крият в калта през дъждовния сезон и само очите им дебнат за насекоми.

Вече беше твърде късно да го даде на господаря Генджи. Той се бе върнал при своите самураи, те щяха да я питат какво иска и може би нямаше да е добре да им казва какво бе намерила. Може да е нещо тайно, за което единствено господарят Генджи трябва да знае. Щом господарят Таро го предаде, можеше ли човек да бъде сигурен в останалите самураи? Сега, след като вече бе абатиса, трябваше да действа предпазливо. Щеше да изчака подходящия момент и тогава да даде свитъка на господаря Генджи.

До себе си чу приглушен глас. Горо все още държеше ръцете си до устата, където тя ги беше поставила.

— Сега можеш да свалиш ръцете си, Горо.

— Кими — каза Горо.

— Горо — отвърна Кими.

— Кими.

— Горо.

— Кими.

 

 

Сан Франциско

Японската общност в града бе много малка, не повече от няколко десетки хора, така че когато пристигнаха двама техни сънародници, всички разбраха. Те не бяха търговци, учени или фермери. Поведението им напълно издаваше тяхната самурайска природа, независимо от усилията да имитират западния начин на обличане и отсъствието на типичните два меча, които те не можеха открито да носят в Америка.

Мистър Старк, представителят в Сан Франциско на владетеля Генджи от Акаока, незабавно бе уведомен, че новопристигналите двама японци очевидно са самураи и задават много въпроси относно госпожа Хейко, младото момче Макото и господин Старк. Информацията, разбира се, не бе директно съобщена на господин Старк, тъй като той не разбираше японски. Както обикновено я получи госпожа Старк. Тя благодари на своите информатори и настоя въпреки възраженията им те да получат награда. Японците в Сан Франциско бяха щастливи да услужат на господаря Генджи, който макар да не присъстваше тук, се намираше най-близо в сравнение с останалите велики владетели на Япония. Америка не беше Япония и тук, в Калифорния, те не бяха длъжни да засвидетелстват своята преданост към който и да било владетел. Все пак на тях им се струваше благоразумно да спазват традиционните форми на поведение, докато по безспорен начин не се докаже, че вече не са необходими. Всеки бе чувал случки за хора, които предварително бяха повярвали в настъпването на новата ера, не са засвидетелствали необходимото уважение и са се разделили с главите. Въпреки че подобно нещо не можеше да се случи в Америка, защо да поемат излишни рискове?

След по-малко от седмица новопристигналите японци си бяха отишли. Всички предположиха, че са прекосили континента по новата трансконтинентална железница или са поели с кораб на север или на юг до Канада или Мексико, или някъде другаде.

По чиста случайност, почти по същото време две тела бяха намерени да се люшкат във водите на залива Сан Франциско. Или по-скоро останките от две тела. Това, което акулите не бяха изяли, се бе разложило в морето, а разчленяването на телата правеше невъзможно определянето на самоличността им или причината за смъртта. Предприемачът, наеман от властите в града за подобни задачи, можеше да потвърди, че най-вероятно става въпрос за две тела, тъй като ръцете и единият крак не съответстваха на останалите части от торса, освен ако всички те не бяха принадлежали на някакъв изрод, участвал в циркови представления. С известна сигурност той можеше да твърди също, че бяха двама мъже, в случай че въобще бяха двама, или пък жени с много мъжки признаци. За всичко останало специалистът можеше само да предполага. Смяташе, че са мексиканци, китайци, индийци или дори ирландци, негри или германци, но в никакъв случай хавайци. Преди шест години бе преглеждал трупа на зверски убит в една хотелска стая хаваец — прострелян с множество куршуми, ръган многократно с нож, жестоко налаган с тояга. Оттогава предприемачът бе заключил, че всички хавайци са такива, тоест изключително едри мъже. Останките, които гледаше пред себе си в момента, бяха прекалено малки, за да принадлежат на хавайци. Единствено в това беше сигурен.

Предвид на останките и вечно пияното състояние на специалиста, нямаше как да се разбере нищо повече.

 

 

1882 година, абатство Мушиндо

— Горо — рече преподобната абатиса Джинтоку.

Очите й се отвориха. От медитацията я извади не камбанният звън, а собственият й глас, който сякаш идваше от далеч.

Другите монахини продължаваха да медитират, потънали в тишина и спокойствие. Те знаеха, че като се отдават на състрадателното напътствие на Буда, позволяват на затворените вътре в тях преживявания и чувства да изплуват на повърхността. Понякога по време на медитация спонтанно се изричаха думи, изтръгваха се стенания, смях или дори се чуваше похъркване от тези, които са допуснали вниманието им да бъде отклонено. Ако нещо трябваше да се направи, то дежурният наблюдаващ, въоръжен с пръчка, би могъл да накара съзнанието да се съсредоточи отново там, където му е мястото.

Абатисата се поклони първо пред олтара, а след това на спътничките си по Пътя. Тихо благодари на Буда и божествата, пазители на храма, че са й дали мир по време на извършената току-що медитация. Тя напусна стаята и излезе навън. Нощта вече бе отминала. Ранните лъчи на утрото се появиха от изток. Абатисата се поклони, изпълнена с дълбока благодарност за това, че бе благословена с още един ден.

Абатството Мушиндо, бе казала госпожа Емили преди много години, когато тук имаше само един разрушен манастир, и Мушиндо отново бе станало абатство. Как бързо минаваха годините.

Като един дъх.

Преподобната абатиса прекоси двора, започваше да вали.

 

 

Токио

Макото Старк седна на перваза на прозореца и започна да си свива цигара. Намираше се на четвъртия и най-висок етаж на хотел, голяма и почти празна нова сграда в района Цукиджи, който бе запазен за чужденци. Големи сиви облаци се събираха над северозападния край на равнината Канто. Ако чувството му за ориентация не го лъжеше, сега валеше над абатството Мушиндо, скоро щеше да завали и в Токио. Той пъхна свитата цигара в уста и започна да я клати между устните си нагоре-надолу, както си представяше, че правят стрелците, за които бе чел в приключенските романи от своето детство.

Какво очакваше от отиването си в Мушиндо? Надяваше се да разбере нещо повече, но това, което узна, се оказа още по-разочароващо и объркващо. Не би трябвало да има особено значение, че разказите на Матю Старк и на майка му за битката в Мушиндо не съвпадаха с разказите на монахините. Но сега всяко противоречие придобиваше много по-голямо значение. Бе дошъл в Япония, за да открие истината — кой бе неговият род, — и сега се опасяваше, че една истина можеше да се окаже съвсем недостатъчна.

Все още с нехайно сложена между устните цигара, той напусна хотела и излезе да се поразходи из Цукиджи. Трудно можеше да се повярва, че преди малко повече от дванайсет години, когато столицата на императора Токио е била столица на шогуна и се е наричала Йедо, тази област е приютявала най-големите дворци на даймио — самураите военачалници, управлявали Япония в продължение на хиляди години. Дворците вече ги нямаше. На тяхно място бе построен този хотел и различни магазини и сгради, предназначени за чужденци. Или поне такава бе тяхната цел. Чужденците не се тълпяха тук, както се бе надявало новото правителство. Те продължаваха да предпочитат по-големите удобства и по-динамичния обществен живот на пристанището Йокохама, на около трийсет километра на запад. Цукиджи бе почти празен, доста зловещо състояние на фона на иначе претъпкания град. Полицаят при портата, облечен в западен стил, му се поклони, когато той напусна района. Сигурно полицаят не се намираше тук, за да предотвратява влизането на обикновени японци в Цукиджи, но присъствието му не насърчаваше свободното придвижване.

Докато прекосяваше Тихия океан, мислите на Макото в началото бяха насочени изцяло към Генджи Окумичи и въпросът за бащинството и отказването от такова. С парахода пътуването продължаваше няколко седмици. Само гневът и огорчението можеха да породят подобна необикновена концентрация. Времето обаче лекува, както и свежият морски въздух, пречистващото редуване на слънце и дъжд, просторът на гледката в океана с безкрайния хоризонт, ритъмът на самия кораб. Макото се изненада от чувството на оптимизъм, което растеше у него. Не заради реакцията, която очакваше от Генджи. Той бе отхвърлил Макото преди двайсет години и продължаваше да го отхвърля оттогава. Почти нямаше причина да вярва, че неговото пристигане в Япония можеше по някакъв начин да промени нещата.

Нарастващата му надежда бе свързана не с Генджи, а със самата Япония.

Макото не помнеше момент, в който да не се е възползвал от изгодите, получени благодарение на богатството и политическата власт на своето семейство. Никога не е оставал без закрилата на самоотвержени охранители и без грижите на внимателни служители. Социалният му кръг се състоеше главно от хора с подобно на неговото минало и, разбира се, от децата на прислугата. По онова време той приличаше на малцината избрани, които представляваха елита на Сан Франциско. Като дете мислеше, че той бе абсолютно същият като всички останали. Усети разликата, когато излезе от детската възраст и се превърна в младеж и когато събиранията, на които присъстваше, постепенно се превръщаха от детски игри в танци и флиртове. Взаимоотношенията започнаха да се характеризират с резервираност и дистанция, особено спрямо момичетата, дори онези, които бе познавал цял живот. Той разбра причината, без да му я казват. Не беше нужно да гледа прекалено надалеч. Тя се намираше във всяко огледало.

Мислеше, че всичко това няма да продължи дълго. Скоро обаче разбра, че греши. Това стана по време на краткия му, вълнуващ и много печален опит като Бандита от Чайнатаун. Той изпитваше странна тръпка на радост всеки път, когато произнасяше подигравателно китайски клетви, размахваше китайския нож за месо и виждаше страха в очите на хората, които го приемаха за това, което той не бе — жесток, непредсказуем, полудял от опиума младеж. Това бяха същите онези хора, които предпочитаха да омаловажат неговото съществуване, защото не можеха да приемат това, което той беше наистина. Добре. Нека тогава да се страхуват от това, което той се преструва, че е, без да знаят, че онова, от което те се страхуват, не съществува.

Удовлетворението от такива объркани чувства не можеше да трае дълго време. Жестоката комбинация между насмешка и отмъщение засилваше, вместо да намалява, неговата изолация. Независимо от забавлението, което изпитваше, той не можеше да остане вечно Бандита от Чайнатаун. Макото все още не бе стигнал до решение, когато Матю Старк разкри престъпния му фарс и моментално сложи край. Впоследствие Макото попадна на японски параход съвсем случайно. Той искаше да отиде в Мексико — младите жени там често го взимаха за богат португалски или испански метис и не го презираха — но когато Макото пристигна на пристанището, единственият отплаващ кораб бе „Хавайска тръстика“. Трябваше да побърза да се махне, без значение в каква посока щеше да тръгне.

По време на пътуването ужасът от мъртъвците, които бе оставил зад себе си, избледня, а гневът, насочен към човек, когото не познаваше, отслабна. Той започна да си припомня разказите за Япония, които беше чувал през целия си живот от Матю Старк, от майка си, от слугите вкъщи, от посетителите от провинция Акаока и Токио. Всички те описваха общество, основано върху древна традиция, лоялност, ред и най-важното — върху изградена и непоклатима йерархия, в която всеки човек си знае мястото. Макото започна да смята, че причината да не се чувства като у дома си в Калифорния бе, че тя не му беше истински дом. Когато корабът най-сетне акостира в Йокохама, надеждата му се бе трансформирала в очакване.

Онова, което видя в Токио, му напомни на пътуването му до Монтана предишната година. По настояване на Матю Старк той бе отишъл да види канадските мини на компанията „Ред Хил Къмпани“. Тъй като се намираше наблизо, Макото реши да посети резерватите на сиуксите и шайените на юг от границата. Опасността го караше да потръпва. Бе чел множество романи за Дивия запад, които възвеличаваха бледоликите стрелци с пистолети и индианските воини. Срещата между Последния оцелял, Лудия кон и Седящия бик се бе състояла едва преди шест години. Той обаче остана силно разочарован, когато видя невъоръжени, лошо облечени и често пъти болни индианци да обикалят из прашните резервати. Нямаше бойни коне, нямаше бойни цветове по телата, нито индиански шапки с пера. Нямаше никаква жестокост. Макото не можеше да си представи как тези хора могат да разбият Седма кавалерия. Точно те ли неотдавна бяха вдигнали голям шум в цяла Америка?

Макото изпита същото разочарование в Япония. Никой вече не носеше опашки, никой не беше въоръжен с емблематичните два меча. Единствените мечове, които видя, бяха западен модел саби, прибрани в ножниците на полицаите, които носеха също така западни униформи. Повечето хора носеха кимона, някои от които доста натруфени, особено сред жените. Почти всеки носеше и други атрибути от западното облекло — шапки, ботуши, обувки, колани или ръкавици. Много жени държаха чадъри. Подобно съчетание беше доста странно. Ако самият той не знаеше кой бе всъщност, Макото не се различаваше особено от хората тук. Цялата страна бе загубила представа за себе си. Или поне хората така се обличаха. Онази Япония, за която бе слушал още от малък, беше също толкова нереална, както и Дивият запад от приключенските романи.

Макото рязко се обърна и тръгна към хотела. Генджи бе сменил „Спокоен жерав“ с нов дворец, разположен на бреговете на река Тама извън Токио. Нямаше повече да отлага. Попита служителя в хотела как да стигне дотам.

— Имението на владетеля Генджи не е леснодостъпно — отвърна служителят, — а и там няма какво толкова да се види. Защо не посетите императорския дворец? Вие, разбира се, не може да влезете вътре, но гледката отвън наистина е великолепна.

— Владетелят Генджи? — повтори учудено Макото. — Мислех, че всички провинции са премахнати, а заедно с тях и статутът на техните владетели.

— Провинциите бяха премахнати, но някои велики владетели запазиха почетните си титли. Други пък бяха назначени за управители на префектурите на предишните си владения. Владетелят Генджи, разбира се, е един от тях заради важната роля, която изигра за възкачване на Негово императорско величество.

— Няма вече велики владетели — обобщи Макото — и провинциите са премахнати, но владетелят Генджи все още е владетел и все още управлява своето имение, което сега се нарича префектура.

— Да — потвърди служителят. — Япония се модернизира много бързо. С този темп ще настигнем напълно чужденците до края на столетието.

— Без съмнение — съгласи се Макото. — Аз искам да отида във владението не за да разглеждам забележителности, а за да се срещна с владетеля Генджи.

Служителят в хотела хвърли изпитателен поглед към Макото.

— Това може да е трудно. Освен това владетелят Генджи не се намира в имението на река Тама, а в замъка „Облак врабчета“ в провинция Мурото.

— Предполагам, че Мурото е новото име на предишната провинция Акаока.

— Да.

— Но замъкът „Облак врабчета“ все още се нарича „Облак врабчета“, така ли?

— Да.

— Колко приятно е да разбереш, че някои неща не се променят — отбеляза Макото.

Бележки

[1] Ханти (историческото им наименование е югри) — жители на Западен Сибир. През XVI век минават под контрола на Русия и в момента представляват малка част от населението на Ханти-Мансийския автономен окръг. — Б.пр.

[2] Колумбарий — помещение с ниши в стените за съхраняване на урни. — Б.пр.