Такаши Мацуока
Есенен мост (4)

2
Розата „Американска прелест“

Самураите имат любима поговорка: „Първа мисъл след събуждане — смърт. Последна мисъл преди заспиване — смърт.“ Така разсъждават глупаците, които никога не са давали живот.

Вместо да приемеш слабия човек, който вижда единствено кървава смърт, намери някой, който вижда живот.

Първа мисъл при събуждане — живот!

Последна мисъл преди заспиване — живот!

Само той знае, че смъртта идва твърде скоро.

Само той е истински способен да разбере женското сърце.

Аки-но-хаши (1311)

1867 година, дворецът „Спокоен жерав“, Йедо

Копнежът на Емили Гибсън бе толкова голям, че всяка сутрин тя се събуждаше сред аромата на ябълкови дървета, носен от вятъра. Болезнената празнота в сърцето й вече не се причиняваше от спомена за ябълковата долина от нейното детство и въображаемият вятър не носеше благоуханието от овощна градина, разположена по бреговете на река Хъдсън. Липсваше й другата ябълкова долина, която приютяваше стотина дръвчета на малко по-голямо разстояние от полета на стрела от замъка „Облак врабчета“.

Носталгията по място, което се намираше в Япония, показваше колко дълго бе отсъствала от Америка. Бяха минали повече от шест години, откакто бе заминала, и оттогава почти не бе мислила за Америка като за свой дом. По онова време беше шестнайсетгодишна. Сега бе на двайсет и три, но се чувстваше много по-възрастна. През изминалите години бе загубила годеника си, най-добрия си приятел и може би най-важното — чувството за това кое е правилно. Да разбира и да прави това, което е правилно, бяха две съвсем различни неща. Емоциите не се контролираха така лесно, както диктуваше логиката. Бе се влюбила, а не трябваше.

Емили се изправи от леглото с балдахина, което по думите на военноморския аташе към американското посолство Робърт Фарингтън бе последна дума на модата в Съединените щати. Поръчала го бе именно по негов съвет. Неудобството да обсъжда такава интимна вещ от обзавеждането на дома с човек, с когото нямаше връзка, беше преодоляно от необходимостта. Нямаше с кого другиго да се съветва по подобни въпроси. Съпругите и дъщерите на малкото американци в Йедо отбягваха нейната компания. В случая причината не беше красотата й, или по-точно основната причина не беше красотата й, а прекалено близките отношения с един азиатец, за които лейтенант Фарингтън й каза, че се приемат като скандални в средите на западните посланици.

— От какво са скандализирани? — бе попитала Емили. — Аз съм християнска мисионерка и върша Божиите дела под покровителството на владетеля Генджи. Няма нищо нередно в нашите взаимоотношения.

— Това е едната гледна точка.

— Моля да ме извините, лейтенант Фарингтън — възрази Емили, настръхнала, — но не виждам друга гледна точка.

— Моля ви. Нали се сме разбрали, че ще бъдем Емили и Робърт.

Лейтенант Фарингтън звучи толкова резервирано и твърде по военному.

Те се намираха в стаята за рисуване, която гледаше към вътрешния двор на двореца „Спокоен жерав“. Тя бе обзаведена в западен стил, първоначално за да приюти Емили, а от неотдавна — и други западни гости.

— Неразумно ли е това, сър? Излагам ли се на скандал?

— Аз не вярвам ни най-малко на слуховете — отвърна той, — но трябва да признаете, че обстоятелствата правят подобни догадки неизбежни.

— Какви обстоятелства?

— Не разбирате ли? — красивото лице на Робърт се изкриви в онази момчешка гримаса, с която той неволно издаваше своята тревога.

Прииска й се да се засмее, но не го направи. Положи усилия, за да запази сериозния си вид.

— Не, не разбирам — отвърна Емили.

Робърт се изправи и накуцвайки, се запъти към врата с изглед към градината. Той не признаваше, че накуцването му бе в резултат на злополука по време на войната. Посланикът обаче й каза, че Робърт е бил ранен при операция по поречието на Мисисипи, за което многократно е бил награждаван с отличия за храброст. Емили намираше скромността на Робърт за много мила. Всъщност тя намираше за мили много неща в него, не на последно място и възможността да поговори на английски. Вероятно през всичките дълги години в Япония на Емили най-много й бе липсвало именно това — звукът на английска реч.

Когато стигна до вратата, Робърт се обърна към нея. Очевидно искаше да се отдалечи, за да каже това, което имаше да каже. Лицето му все още бе изкривено в младежката гримаса.

— Ти си млада неомъжена жена, без закрилата на баща, съпруг или брат, която живее в замъка на азиатски деспот.

— Не бих нарекла владетеля Генджи деспот, Робърт. Той е благородник не по-малко от херцог в някоя европейска държава.

— Моля те, остави ме да продължа, докато имам смелостта за това. Както казах, ти си млада жена и още повече, много красива млада жена. Само това е достатъчно да породи клюки. Нещата стават още по-лоши, поради това че „херцогът“, както ти го нарече, чийто покрив ти споделяш…

— Не бих казала така — вметна Емили.

— … е известен със своята поквареност дори в своите покварени среди. За бога, Емили…

— Ще те помоля да не използваш напразно името Божие.

— Извини ме — продължи той. — Увлякох се. Но сега сигурно виждаш къде е проблемът.

— Ти така ли го виждаш?

— Знам, че си жена с безукорна добродетелност и непоклатим морал. Не се тревожа за твоето поведение. По-скоро се страхувам за твоята сигурност на това място. Направо е чудо, че ти остана тук необезпокоявана толкова дълго време. Изолирана, оставена на милостта на мъж, всяка прищявка на когото е строга заповед за неговите фанатични последователи, на теб може да ти се случи всичко, абсолютно всичко и няма кой да ти помогне.

Емили любезно се усмихна.

— Оценявам твоята загриженост. Но опасенията ти наистина са неоснователни. Щедрото описание, което ти направи на външния ми вид, не се споделя от японците. Тук ме смятат за прекалено грозна, почти като огнедишащите демони от техните приказки. Уверявам те, че аз съм последният човек, способен да предизвика необуздани страсти у японците.

— Мен не ме интересуват всички японци — каза Робърт, — а конкретно един.

— Владетелят Генджи ми е истински приятел — отвърна Емили — и е джентълмен, който спазва най-високи стандарти на благоприличие. Зад тези стени съм в по-голяма безопасност, отколкото където и да било в Йедо.

— Най-високи стандарти на благоприличие? Той редовно общува с проститутки.

— Гейшите не са проститутки. Много пъти съм ти обяснявала, а ти умишлено отказваш да разбереш.

— Той почита златни идоли.

— Не, не почита златни идоли. Той изразява почит към учителите и предците си, като се покланя пред образите на Буда. Това също съм го обяснявала.

Робърт продължи, сякаш не я бе чул:

— Убил е десетки невинни мъже, жени и деца и е наредил още мнозина други да бъдат убити. Той не само приема самоубийството, което само по себе си е грях, но е заповядвал на други да го извършват. Обезглавявал е или е нареждал да бъдат обезглавявани негови политически врагове и е утежнявал тези варварщини, като е изпращал отрязаните глави на онези нещастници на техните семейства и любими. Подобна жестокост е немислима. Боже мой, това ли наричаш спазване на най-високите стандарти на благоприличие?

— Успокой се. Ето, пийни малко чай.

Емили се нуждаеше от малко почивка. На всички въпроси, които бяха повдигнати, отговори можеха да се намерят лесно, макар и да не бяха достатъчно оправдателни. Убийството на селяните. Може би ако тя пропуснеше този въпрос и отговореше на останалите, той нямаше да забележи.

Робърт седна. Той дишаше тежко, превъзбуден от изреждането на греховете на Генджи.

— Моля за извинение — каза той, — но дали ще се намери някакво кафе?

— Страхувам се, че не. Наистина ли го предпочиташ пред чая? — Кафето очевидно бе едно от най-новите следвоенни увлечения в Съединените щати. — За мен то е твърде кисело и разстройва стомаха ми.

— Свиква се с този вкус според мен. По време на войната, когато по-лесно се намираше бразилско кафе, отколкото английски чай, установих, че кафето притежава едно голямо предимство. То осигурява огромен прилив на енергия, нещо, което напълно липсва в чая.

— Струва ми се, че вместо недостиг по-скоро имаш излишък от енергия — отбеляза Емили. — Може би трябва да намалиш консумацията на кафе.

Робърт взе предложения му чай и се усмихна.

— Може би — отвърна той и продължи да й се усмихва по такъв начин, че тя почти без усилие можеше да пренасочи разговора в друга посока. Тази посока обаче, към която Робърт се бе опитвал да насочи техни предишни разговори, също бе осеяна с опасности, затова Емили предпочете да не сменя темата.

— Може ли отново да разгледам въпросите с гейшите и будизма, Робърт?

— Признавам, че ако са верни, твоите обяснения са добре обосновани. — Той вдигна ръка, за да предотврати протеста, който се надигаше у Емили. — И освен това признавам, че в духа на спора те са убедителни.

— Благодаря. Като човек, отдаден на военното дело, ти сигурно знаеш, че традицията принуждава самураите да отнемат своя живот. Според нашите християнски стандарти това е смъртен грях. Няма никакво съмнение. Но докато те не приемат истинската вяра, трудно можем в момента да им наложим стандарти, които са им крайно противни.

— Това е твърде гъвкаво схващане за един християнски мисионер, Емили.

— Не проявявам съгласие. Просто ги разбирам, което те моля да направиш и ти.

— Добре. Продължавай.

— Относно изпращането на главите… — Емили дълбоко пое въздух и не особено успешно се опита да избегне визуализацията. Твърде много отсечени глави бе видяла — … това се смята за благородна постъпка. Ако владетелят Генджи не го бе правил, той щеше да наруши самурайския еквивалент на рицарската чест.

— Рицарство? Как дори можеш да си помислиш да използваш тази дума, за да опишеш безнравствените действия на масови кланета и осакатявания?

— Извинете, госпожо Емили — Ханако коленичи на прага и се поклони с дясната ръка на пода, докато празният ръкав на лявата ръка елегантно се спусна отзад. — Имате още един посетител. Казах му, че имате гостенин, но той настоя…

— Я виж, я виж, колко приятно е да ви видя в свободното ви време, адмирале. Но как сте успели да си позволите такова разточително прахосване на времето? — Чарлс Смит се усмихна и повдигна вежди към Робърт. Емили забеляза, че провлаченият му акцент, характерен за жителите на Джорджия, бе силно преувеличен, както ставаше винаги в присъствието на Робърт. — Няма ли да плячкосвате къщи, да горите градове или да обстрелвате беззащитни граждани?

Робърт скочи на крака.

— Това е последната обида, която чувам от устата на предател като вас, сър.

— Моля ви, господа — намеси се Емили, но никой не даде вид да я е чул.

Чарлс едва забележимо се поклони на своя противник.

— На вашите услуги, сър, вие определяте времето. Изборът на оръжията, сър, също е ваш.

— Робърт! — каза Емили. — Чарлс! Престанете веднага!

— Тъй като аз отправих предизвикателството — отговори Робърт, — задължително избирате вие, сър.

— Принуден съм да откажа, сър, тъй като това ще ми предостави напълно несправедливо предимство — каза Чарлс. — Аз, естествено, бих избрал или пистолети, или саби, но мисля, че вие и тези като вас ще се чувствате по-сигурно с минохвъргачки, мятане на факли и обричане на глад чрез обсада.

Ако в този момент Емили не се бе хвърлила между двамата мъже, те щяха да се сбият. За щастие и двамата запазиха достатъчно самообладание, за да се спрат, преди да се блъснат в нея.

— Срамувам се от вас — сгълча ги тя, като неодобрително изгледа първо единия, после другия. — Вие сте християни и би трябвало да давате пример на нашите домакини. Вместо това вие се държите като варвари и почти не се различавате от най-лошите сред тях.

— Естествено, аз имах право да отговоря на умишлената обида — оправда се Робърт, докато продължаваше гневно да гледа Чарлс, който, разбира се, му отвръщаше със същия свиреп поглед.

— Ако истината е обида — рече Чарлс, — би трябвало да разгледате отвратителните действия, които са я създали.

— Може ли да има нещо по-отвратително от робството? — попита Робърт. — Ние справедливо сложихме край на робството и на вашето въстание.

Чарлс се изсмя подигравателно.

— Като че ли вас изобщо ви интересува съдбата на негрите. Това бе лъжлив предлог, а не причина.

— В случай, че веднага не прекратите този спор — каза Емили, — ще бъда принудена да помоля и двамата да напуснете. Ако науча, че сте допуснали някакво насилие един срещу друг, ще сметна за невъзможно да се виждам с когото и да било от вас. Завинаги.

Робърт Фарингтън и Чарлс Смит бяха готови да се убият взаимно и без съмнение щяха да бъдат готови да го сторят в близко бъдеще. Емили обаче знаеше, че няма да го направят. Причината за техния спор не бе политиката по принцип, нито войната конкретно. От една страна, семейството на Чарлс бе от Джорджия, но няколко поколения вече не живееха там. Самият Чарлс, както и неговите родители бяха родени в Хонолулу, Хаваите. Там той бе наследник на захарна плантация и ранчо и никога не бе виждал Джорджия. От техни предишни разговори Емили знаеше, че Чарлс е пламенен аболиционист и бе правил значими дарения на каузата. Всъщност яростта на двамата мъже възникваше от желанието им да спечелят ръката на Емили.

Какво кара мъжа да мисли, че може да спечели сърцето на една жена, като парадира със смъртоносния си гняв? Изглежда, че дори у най-цивилизования мъж дремят останки от праисторическия звероподобен живот, винаги готови да се пробудят и да вземат връх. Изглежда, че без цивилизоващото влияние на жените дори и най-добрите мъже сред християнския свят, каквито без съмнение бяха Робърт Фарингтън и Чарлс Смит, непрекъснато бяха изправени пред опасността да се върнат обратно към варварското си праисторическо минало. Тя съвсем ясно им бе показала, че всяка форма на насилие, дори и най-невинната, незабавно щеше да дисквалифицира виновника от състезанието за нейната ръка.

Изборът не беше лесен, макар че Емили бе решила скоро да приеме едно от двете предложения. Причината за нейното бързане бе същата, както причината да ги отхвърля преди време. Любов. Неизмеримо дълбока и непоклатима любов. Но любов, която за съжаление тя не изпитваше към нито един от двамата кандидати.

Те си тръгнаха петнайсетина минути след нейното настояване. Емили отиде в кабинета си, за да продължи превода на „Судзуме-но-кумо“ — „Облак врабчета“ — на английски език — тайните свитъци за миналото и предсказанията в рода на владетеля Генджи, Окумичи от провинция Акаока.

На бюрото имаше червена роза, каквато неизменно намираше там след настъпването на пролетното равноденствие. Тя бе от вида, известен в рода на Генджи като „Американска прелест“, странно име за цвете, което цъфтеше единствено във вътрешната градина на замъка „Облак врабчета“. Тя допря нежните й венчелистчета до устните си. В името на любовта Емили щеше да се омъжи за Робърт или Чарлс, макар да не бе влюбена в нито един от тях. Постави розата в малката ваза, която държеше специално за целта, и сложи вазата в ъгъла на бюрото.

Днес щеше да започне превода на нов свитък. Тъй като те не бяха номерирани или отбелязани по някакъв начин, често пъти започваше някой свитък, без да знае за коя част от историята на рода се отнася. Чисто съвпадение бе фактът, че първият свитък, който преведе преди шест години, бе и първият свитък, написан през 1291 година. Вторият бе от 1641 година, а третият от 1436 година. Ако между два свитъка имаше хронологическа последователност, това бе случайно. Причината, обясни Генджи, бе, че всеки следващ владетел прочиташе историята, после препрочиташе някои свитъци по-често от други и така всякакъв ред, ако въобще такъв бе съществувал, се губеше през годините. Първоначално липсата на последователност я дразнеше. Но скоро тя установи, че непредсказуемостта я очарова. Сякаш отваряше коледен подарък и всеки път оставаше приятно изненадана.

Точно така се чувстваше и днес, тъй като й предстоеше не само да разгърне нов свитък, но и да отвори нов сандък. Липсата на организация в родовата история си личеше и в начина на разпределение на свитъците. Различни свитъци от различни десетилетия и епохи се съдържаха в сандъци с различни размери и форми. Поради липсата на подредба, когато дойдеше време да избере кой сандък да отвори, Емили оставяше погледът й да блуждае над сандъците, складирани в ъгъла на кабинета. Както обикновено, фантазията й щеше да направи поредния избор.

Дали да бъде голям или малък? Онзи старият или някой по-нов? Европейският сандък, заключен с ръждясал железен катинар? Или елегантният черен овален сандък от Китай? Или благоуханното корейско ковчеже от сандалово дърво? Но щом очите й попаднаха върху странната, обвита в кожа кутия, тя разбра, че любопитството нямаше да й позволи да отвори никой друг сандък. Най-отгоре имаше рисунка. Избледнелите, но все още видни оригинални цветове показваха червен дракон да се вие около сини планински зъбери. Проучванията й върху източноазиатското изкуство й позволяваха да разпознава произхода на голяма част от античните произведения. Тази кутия обаче оставаше загадка за Емили.

Капакът бе запечатан с восък, който покриваше и цялата повърхност на кутията. Участъците отчупен восък й подсказаха, че кутията е била отворена едва неотдавна, което беше доста странно. Генджи й бе обяснил, че всеки велик владетел на Акаока е длъжен да прочете цялата история до неговото управление, така че сандъчето би трябвало да е било отворено преди много години. Явно Генджи го бе запечатал с восък, след като бе прочел свитъците, и отново го бе отворил, преди да го получи Емили.

Вътре груб плат обвиваше съдържанието на кутията. Под него имаше бродирана коприна с ярки цветове. Когато започна да я разгръща, тя забеляза изобилие от червени, розови и бели рози на фона на бели кълба от облаци и ясно синьо небе. Тъй като розата „Американска прелест“ се бе превърнала в неофициален символ на рода, Емили бе още по-изненадана, че за първи път я откриваше при свитъците в сандъците.

Тя взе един свитък и го разтвори. За разлика от останалите, които бе виждала досега, този бе написан изцяло на обикновеното японско фонетично писмо, наречено хирагана. Другите бяха писани главно на канджи, китайски знаци, адаптирани от японците, за да отразяват сложните идеи в техния собствен език. Канджи бе затруднил Емили в изучаването на японския, но хирагана бе друго нещо. Тя прочете първия ред почти без да среща трудности.

„Владетелят Нарихира научи от посетителя, че пристигането на «Американска прелест»“…

Спря изненадана и прочете отново. Да, не бе сбъркала. Имаше фонетични указания за думата „американска“ — „ах-ме-ли-ка-ну“. След като се споменаваше тази дума, свитъкът трябваше да датира от периода, когато японците вече са знаели за съществуването на Третия свят. Предишният свитък, който преведе, описваше голяма част от края на осемнайсети век. Вероятно и този датираше от същия период. Емили продължи да чете.

„Владетелят Нарихира научи от посетителя, че пристигането на «Американска прелест» в замъка «Облак врабчета» ще отбележи окончателния триумф на рода Окумичи. Какъвто беше глупак, той заповяда във вътрешната градина на замъка да бъдат засадени рози и ги нарече «Американска прелест», мислейки, че по този начин ще допринесе за сбъдване на видението. Не е ли типично за мъжа да се опитва да накара реката да тече в определена посока, вместо да разбере нейните течения, и безуспешно да се опитва да я насочва по естествения й път? Трудно може да се намери толкова глупава жена, нали? Когато небесата са поверили на мъжете управлението на света, боговете сигурно са проявили най-зловредно чувство за хумор.“

Стилът на разказа бе доста различен от официалния изказ в предишните свитъци, които досега бе превела. Архаичният език леко я затрудняваше, но с двупосочния речник, съставен с помощта на Генджи, тя сравнително лесно разбираше прочетеното благодарение на липсата на канджи. Емили продължи да чете, без да си дава труда да записва английския превод. Той можеше да почака. Сега бе твърде заинтригувана.

Приключи четенето точно когато Генджи дойде да обядват заедно. През това време Емили бе разбрала, че кутията не съдържаше традиционното „Судзуме-но-кумо“. Тази част от историята бе писана последователно от владетелите след 1291 година. Авторът на този свитък със сигурност беше жена.

Тя бе написала своята хроника горе-долу по същото време, когато бе започнала да се пише и официалната история.

И разказваше, като че ли от личен опит, за събития, случили се столетия след нейната смърт.

 

 

1281 година, замъкът „Облак врабчета“

— Не разбирам — каза госпожа Кийоми, цупейки се на съпруга си. — Защо трябва да помагаш на владетеля на Хаката? Нали поколения наред нашият и неговият род враждуват?

Масамуне укроти нетърпеливия кон под себе си. Искаше му се да въздъхне, но неговите петстотин подчинени яздеха край него и той не можеше да си позволи да направи пред тях нещо, с което да накърни репутацията си на воин. Трябваше да послуша баща си и да се ожени за жена по-малко красива и по-малко необуздана.

— Както вече няколко пъти ти обясних, монголски племена са нахлули в нашите свещени земи.

— Може да сте казали много пъти, господарю, но само казването не обяснява нищо. Провинция Хаката не е част от нашите свещени земи. Защо трябва да се притесняваме, че монголските племена, или които и да са други, са нахлули в Хаката? Нека да разрушат това място. Тогава ще имаме един враг по-малко, нали?

Масамуне се обърна за помощ към своя управител на двора, който бе надарен едновременно с опит и мъдрост, но преди няколко минути управителят бе насочил цялото си внимание към отсрещните дървета.

— Ако монголите разрушат Хаката, ще бъде само въпрос на време, преди да дойдат тук.

Тя се изсмя.

— Моля, не се шегувайте. Хаката се намира на остров Кюшу, а ние сме на остров Шикоку — отбеляза госпожа Кийоми, сякаш това обясняваше всичко, което трябваше да се разбере.

Макар Кийоми да бе женена за него от десет години и да му бе родила три деца, Масамуне все още я намираше за много млада, особено когато се смееше. Той установи, че не може да й се ядоса въпреки досадната липса на политическо мислене у нея.

Масамуне се поклони на седлото.

— Ще се върна с много монголски глави.

— Ако трябва да донесете нещо монголско, по-добре вземете скъпоценности — отвърна Кийоми. — Не разбирам вашия интерес към главите.

Този път въпреки усилията си Масамуне не сдържа въздишката си, след което насочи коня към портата на замъка.

— Сбогом.

След като мъжете се отдалечиха, старшата придворна на госпожа Кийоми продума:

— Разбирам защо се държите по този начин, господарке, но дали е разумно? Нима в подобен момент господарят Масамуне няма да спечели повече от вашата мъдрост, отколкото от престорената ви глупост?

— Ако знаех нещо, неизвестно за него, или ако можех да му дам съвет, какъвто не би могъл да получи от друго място, да, тогава твоята тревога би била основателна. Нашият господар има добри съветници край себе си. Не се нуждае от още един. По-добре да си мисли, че нищо не разбирам, тогава няма да се тревожи, че аз се тревожа. Когато покажа, че съм го проумяла, той ще се усмихне развеселен. След това ще насочи цялото си внимание върху своята задача. Може би по този начин ще му помогна да се завърне.

— Несъмнено е така — каза друга придворна. — Господарят Масамуне е най-великият воин на Шикоку.

— Шикоку е точица в морето — рече госпожа Кийоми, — а останалите острови на Япония са други точици в морето. Великият хан на Монголската империя командва милионни армии. Той и неговите предци са завладявали царства много по-големи от това незначително място. По-вероятно е нашият господар да умре в битка, отколкото да се върне.

В мълчание те стигнаха до вътрешния двор, където играеха децата. Там се включиха в детските игри и не споменаха повече и дума за война.

 

 

— Масамуне! — Генгио, господарят на Хаката, бе слисан да види един от най-големите си врагове да идва с подкрепления.

Масамуне се поклони с широка усмивка на лицето. Слисването на Генгио си струваше несгодите на тежкото пътуване.

— Дошли сме да ти помогнем да пропъдиш наглите нашественици.

— Дълбоки благодарности. За съжаление все още не сме в позиция да ги отблъснем. С ваша помощ може би ще успеем да забавим тяхното напредване, докато пристигнат главните армии на шогуна.

— Глупости! Когато монголите дойдоха преди седем години, те се разпокъсаха и се разбягаха, щом ги нападнахме. — Ако Масамуне се беше напрегнал да си припомни подробностите, щеше да се сети, че не е съвсем така. Битката бе тежка и кървава и имаше голяма вероятност монголите да превземат бойното поле, ако бурята не бе дошла и отнесла техните кораби надалече. Споменът за първото нашествие обаче значително се бе променил от преразказването и преувеличаването на събитията от онези дни.

— Сега са много повече, отколкото преди — каза Генгио, — много повече.

— Какво от това? Да ги нападнем веднага. Кой варварин може да устои срещу повсеместната атака на самураите?

Генгио даде знак на Масамуне да го последва. Той отиде до укрепленията от пръст, които се издигаха над крайморската равнина.

— Погледни.

Заливът Хаката бе задръстен от стотици кораби и още стотици наближаваха откъм хоризонта. На сушата монголите се бяха разположили на разпръснати, добре защитени групи зад изградени от самите тях укрепления. Масамуне прецени, че броят на монголите възлиза на двайсет хиляди. Техните лагери обаче се разпростираха по целия бряг и се губеха от поглед зад западните хълмове. Ако всички войски от корабите слезеха на брега, техният брой щеше да достигне петдесет хиляди монголи, които вече се намираха в Япония, и още хиляди, които скоро щяха да акостират.

— Коне — посочи Генгио. — Виждаш ли? Много от тях имат и коне. Онова, което сме слушали за тях, как са завладели Китай и Корея и неизвестни империи в Далечния изток, трябва да е било истина. На няколко пъти влязохме в схватки с тях. Бият се невероятно добре, когато са на коне. Не помня друг път да са се били така умело. — Очевидно паметта на Генгио също изневеряваше. — Нашите смели моряци от провинциите Чошу и Сацума се качиха на вражеските кораби през нощта, убивайки много от тях. На мястото на всеки убит монгол пристигат десетки нови.

— Какво разтоварват сега?

— Тези тръби и цилиндри ли? — Генгио изглеждаше много разтревожен. — Не знам. Пренасят ги обаче към нас.

— Кога ще пристигнат силите на шогуна? — попита Масамуне.

— Утре. Или вдругиден. Монголите навярно ще нападнат по обяд.

Масамуне и Генгио наблюдаваха мълчаливо монголите няколко минути. Накрая Масамуне нареди на своя заместник:

— Отведете конете на безопасно място. Изтегли напред пеша мъжете с лъковете. — Той се обърна към Генгио. — Те ще трябва да изминат голямо разстояние на открит терен, за да ни достигнат. Ще им попречим със стена от стрели още преди да са изминали половина разстояние.

 

 

— Ти! — монголският бригаден командир посочи към Ерогут. — Изтегли войниците си напред. Ще нападнете с първата вълна.

Ерогут се обърна към брат си:

— Монголски кучета. Изпращат ни на смърт. После подло ще се обявят за победители, тъпчейки нашите трупове.

— Няма да умрем — отговори брат му. — Помни какво каза нашата майка. Кръвта ни ще надживее тази на Кублай Дебелия. Когато монголите си отидат, нюрдженските орди ще властват отново.

Ерогут не каза нищо. Вярата на по-малкия му брат в думите на тяхната майка бе трогателна. Както всички оцелели наследници на нюрдженските племена, той вярваше, че майка им е била магьосница по линия на легендарния Танголхун, за когото се предполагаше, че е посъветвал Атила Велики да следва слънцето на запад до хунските земи. Същите легенди твърдяха, че нюрджените имат роднинска връзка с хуните, традиционните врагове на монголите. Глупости и детински приказки. Ерогут не вярваше някога да е съществувал Танголхун или някакъв Атила с такова невероятно величие. А колкото до възраждането на нюрдженските орди — откъде щяха да се вземат те, след като бяха останали толкова малко нюрджени, че трудно можеха да се нарекат род, още по-малко пък племе, а ордите се състояха от не по-малко от стотина племена? Не, той и брат му и техните роднини — последните нюрдженски воини, останали на земята — щяха да умрат тук на това ужасно място, наречено Япония. Те бяха загубили, а омразните монголи бяха спечелили. Но поне нямаше да умрат сами.

Ерогут се обади:

— Ще ни изпратят срещу укрепленията на това възвишение над брега. С нас ще пратят също уйгурите, калмиките и хитаните. Използвай ги, за да се прикриеш колкото можеш. Монголите ще ни следват по петите като кучета, каквито са всъщност. Когато преминем оттатък билото, обърни се и започни да ги убиваш.

— Ами японците? — попита един от братовчедите му. — В момента, в който им обърнем гръб, те ще ни нападнат.

— Няма — отвърна Ерогут, без сам да вярва на собствените си думи. — Те ще видят, че сме врагове на враговете им, и ще се бият рамо до рамо с нас.

— Ерогут, ти си ръководителят на нашия род и ние ще ти се подчиним — каза друг братовчед, — но дивите местни жители са поклонници на някакъв проклет, безумен култ на преклонение пред смъртта. Когато ги обземе кръвожадността, престават да мислят. Съгласен съм с нашия братовчед. Те ще ни нападнат веднага щом станем уязвими.

— Ако трябва да умрете, как предпочитате — да умрете, биейки се за монголските лешояди — попита Ерогут — или срещу тях? — Протестите утихнаха. Останките от великите нюрдженски орди пристегнаха броните на конете, нагласиха своите ризници и се отправиха към предните редици на тежката кавалерия. Зад тях китайската артилерия се приготви да стреля.

 

 

Земята се разтресе от атакуващите монголски конници. Те настъпваха с голяма скорост в стройни редици с копия, насочени право напред.

— Не стреляйте, докато не стигнат подножието на хълма — нареди Масамуне.

Миг преди да достигнат подножието, от тръбите, разположени от монголите по брега, пламнаха огньове, придружени от дим и бучене като бурен вятър и след секунди множество звезди се взривиха в дневното небе над тях. Неговите войници останаха по местата си. Мнозина самураи обаче побягнаха в паника и писъци.

— Стреляйте! — нареди Масамуне.

Стрелците му повалиха много монголи, но врагът имаше значително числено превъзходство. Защитата на самураите бе пробита почти без усилие. Малко преди монголите да връхлетят върху тях, дясното крило на атакуващата кавалерия внезапно се огъна и нападна своите хора. Отстъпниците крещяха бойни викове, различни от тези на останалите монголи. Думите звучаха в ушите на Масамуне като „На-лу-чи-я-ох-хо-до-су!“.

Внезапното предателство сред техните редици обърка монголите. Макар да имаха преимущество по брой и позиции, те разкъсаха атаката и отстъпиха. Във възцарилото се затишие отстъпникът, намиращ се най-близо до Масамуне, удари гърдите си с юмрук.

— Не монгол — каза той на развален китайски. — Да, нюрджен — и посочи другарите си, които удариха гърдите си по същия начин и изкрещяха — нюрджен.

Заместникът на Масамуне попита:

— Дали не казват, че те не са монголи, господарю?

— Очевидно — опита се да възпроизведе с извиване на езика сричките, които варваринът бе произнесъл — „На-лу-чи-я“.

— Какво е На-лу-чи-я?

В небето точно над тях отново избухнаха звезди. Самураите с все сили се притиснаха към земята. Масамуне изтри праха от устата си.

— Те са врагове на монголите — каза той. — Какво повече трябва да знаеш?

Този път звездната експлозия бе последвана от чудовищен рев откъм брега, звук от невидими предмети, летящи във въздуха, и няколко секунди по-късно сред редиците им прозвучаха ужасяващи взривове.

— Ставайте! — изрева Генгио. — Пак настъпват!

Много от самураите, които се изправиха, го направиха не за да попълнят отбраната, а за да се обърнат и да побегнат в отчаян опит да се спасят. Продължаващата канонада от взривове разкъсваше мъжете на кървави парчета плът и кости, независимо дали стояха на място или бягаха.

Втората атака на монголите отново огъна защитата и вражеските конници се озоваха сред самураите, покосявайки ги с мечове или копия. След кавалерията настъпваше пехотата със странни лъкове, които изстрелваха къси стрели. Една от тях удари Масамуне в гърдите и проникна с лекота в бронята.

— Ох — болката бе мимолетна и след нея вече нищо не усещаше, само виене на свят и отпадналост. Конник с копие се приближи до него, за да го довърши. Масамуне бе твърде слаб, за да вдигне меча си и да се защити. Тогава същият онзи На-лу-чи-я, който пръв бе проговорил, отби копието и заби късия си двойно заострен меч в подмишницата на нападателя. Бликна кръв и конникът падна.

На-лу-чи-я, спасителят на Масамуне, му се усмихна и каза:

— Не страхувай! Живее! Живее!

Масамуне загуби съзнание.

Когато отново отвори очи, неговият заместник превързваше раната му.

Монголите си бяха отишли. Самураите бродеха по бойното поле и търсеха ранени, за да спасят другарите си и да доубият падналите ранени врагове. Поне на този етап самураите бяха спечелили. Масамуне видя до себе си мъртвия На-лу-чи-я. Не, той все още дишаше. Виждаше се съвсем слабото повдигане на гърдите му. Един от хората на Генгио се приближи до него и вдигна меча си, за да го прободе.

— Спри! — нареди Масамуне. — Той не е монгол.

— Прилича на монгол.

— Идиот! Оспорваш думата ми ли?

— Не, господарю Масамуне, съвсем не — мъжът се поклони.

— Погрижи се за раните му.

— Да, господарю, но той е много лошо ранен. Вероятно ще умре.

— Ако умре, ще се молим душата му да почива в мир. Но ти се погрижи да не умре.

На-лу-чи-я бе спасил живота му. Масамуне щеше да направи всичко възможно, за да върне услугата.

 

 

Ерогут не умря, но всички останали напуснаха този свят. Брат му, братовчедите и всичките му роднини бяха мъртви. Той се усмихна през треската и болката, която изпитваше, докато каруцата го люшкаше по неравния път. Майка му си бе спечелила славата на магьосница и гадателка чрез сполучлива комбинация от успешни предположения и неуморно самоналагане, като непрекъснато бръщолевеше заклинания и изпадаше в състояния на транс, вместо да се грижи за съпруга и децата си. Сега той бе единственият представител на нюрдженските орди. Ако щяха да се въздигат отново, това трябваше да започне от него, Ерогут, син на Тангут, от нюрджените при Реката на червения дракон и Сините ледени планини. Но Реката на червения дракон и Сините ледени планини вече не съществуваха. Монголите им бяха дали други имена, когато бяха покорили неговото племе. А скоро нямаше да има и нюрджени. Искаше му се да види майка си за последен път, за да й се изсмее в лицето.

Каруцата пренасяше Ерогут на друг остров, който впоследствие научи, че се казва Шикоку. Самураят, до който се беше сражавал, Масамуне, бе владетел на провинция, наречена Акаока, и именно там отиваха сега. Макар Масамуне да не се държеше по-различно от някой хан, провинцията му беше твърде малка, за да си има собствено име. Всеки от монголите, които според Ерогут се надценяваха като ездачи, можеше да я прекоси на кон за по-малко от един ден.

В началото Ерогут и новият му господар разговаряха на неправилен китайски.

— Казвам Масамуне. Аз владетел на провинция Акаока. А ти?

— Казвам Ерогут. Аз от земите на нюрджен. Вече няма земи на нюрджен.

— Твоето име? — повтори смутено Масамуне.

— Ерогут.

— Е-хо-го-чу?

— Е-ро-гут.

— Е-ло-ку-чо?

Тези японци бяха безнадежден случай. Тъй като техният език е толкова опростен, те трудно можеха да формират непознати, било то и елементарни, думи.

— Гут — каза Ерогут, опростявайки произношението, както би направило някое дете.

— О — каза най-после Масамуне с доволно изражение. — Го.

— Да — Ерогут се отказа повече да обяснява. — Казвам се Го. — И оттук нататък това остана неговото име.

Го научи японски много бързо. Не беше трудно да образува думи, тъй като в японския имаше само няколко звука. Японците приличаха на монголите в едно отношение. Те обичаха войната. След като монголите напуснаха бреговете, отнесени от буря, както стана и при първия им опит за покоряване на Япония, Масамуне започна война първо с източния си съсед, а след това — със северния, по причини, непонятни за Го. Изглежда, тук честта бе по-ценна от земята, робите, конете или търговските пътища. Едва ли можеше да има друга причина, тъй като начинът на водене на бой на самураите — странна форма на масова индивидуална борба, където всеки воин се бие с равностоен противник — гарантираше, че почти нито една битка не може да бъде категорично спечелена от една от двете страни. Армиите не бяха така добре организирани, както нюрдженските, и представляваха по-скоро диви, героични тълпи без всякаква координация.

Когато самураите разказваха за преживените битки, те преувеличаваха не само своята собствена смелост, но и смелостта на враговете си и оплакваха мъртвите си врагове по същия начин, както и мъртвите си съюзници. Един вражески владетел — дебел, пъпчив младеж на около двайсет години — бе убит в битка на падащия си кон, докато го бе обръщал, за да избяга. Когато по-късно случката се преразказваше, същият този владетел бе превърнат в младеж с почти ослепителна красота, със смелост, достатъчна, за да изпълни сърцата на стотина юнаци, а смъртта му се оказа непоносимо тежка трагедия. Го наблюдаваше как Масамуне и неговите самураи отпиват оризово вино и оплакват загубата на героя. Същите тези мъже обаче добре познаваха вражеския владетел, бяха водили множество битки срещу него и добре знаеха, че не е красив, нито дори умерено хубав и че неговата смелост… колко смелост всъщност е необходима, да не говорим за качеството на уменията или пълната им липса, че при обръщането на коня той да падне върху ездача си и да му счупи врата?

И така Го остана да живее сред тези варвари, които безспорно бяха смели, но обичаха прекалено много да драматизират, да се бие наравно с тях в техните безсмислени и напълно лишени от победи битки, да пие заедно с тях, да пее с тях и в крайна сметка да рецитира смешни лъжи за свръхчовешка сила на духа, за смайваща физическа красота, за безстрашна и непокорна смърт. Животът им бе ограничен само до войната, пиянството и мита за собствената им смелост.

Го се чувстваше като у дома. Японците в голяма степен приличаха на нюрджените от времето преди Чингис Прокълнатия, дядото на Кублай Дебелия, да обедини степните племена, да ги принуди да станат монголи и да им вмени мисията на покорители на света. Може би в крайна сметка майка му не се бе заблуждавала чак толкова. Може би тези примитивни островитяни бяха новите нюрдженски орди. Подобна мисъл го забавляваше.

Уменията на Го да язди кон се ценяха високо от владетеля Масамуне. Под неговите наставления самураите в провинция Акаока скоро се научиха да се придвижват в бързо подвижни единици вместо като неефективни пешаци. Самите единици усвоиха тактиката да се обединяват, за да формират още по-големи единици, или да се разделят, за да създават по-малки единици. Започнаха да използват сигнални знамена, за да си предават команди на големи разстояния през деня. През нощта за целта служеха фенери и горящи стрели. Същата тази тактика хуните бяха използвали в продължение на столетия, когато управляваха степите на Източна Азия, тактика, наследена от техните нюрдженски роднини, която монголите бяха откраднали и използвали срещу самите тях.

През пролетта на втората година от живота на Го сред японците обучената от него кавалерия на провинция Акаока вече се сражаваше досущ като едновремешните нюрдженски воини срещу тромавата армия на регента Ходжо и независимо от десетократно по-малката си численост успя да я унищожи до крак на брега на остров Шикоку. След битката Масамуне даде на Го за жена най-младата и най-красивата си наложница. През есента на следващата година Го стана баща на син, който нарече Чиаки, използвайки китайската дума „чи“, кръв, заради нюрдженската кръв в неговите вени и „аки“ заради сезона, през който се беше родил.

Всичко вървеше добре, докато втори нюрджен не се роди сред японците. Това накара Го да си спомни, че кръвта в неговите вени и във вените на двете му деца бе също така кръвта на неговата майка магьосница и на легендарния Танголхун.

 

 

1867 година, дворецът „Спокоен жерав“

— Виждам, че както винаги си се заела да работиш усилено — каза Генджи.

Емили бе така погълната от четенето, че не забеляза появата му на вратата. Подозираше, че е стоял известно време там и я е наблюдавал, преди да проговори.

— Не чак толкова — отвърна тя и си придаде възможно най-небрежен вид, докато навиваше свитъка. Женската интуиция й подсказваше, че поне за момента беше по-добре да не споменава различното естество на току-що отвореното повествование.

Генджи почти не се бе променил през шестте години, откакто се познаваха, независимо от тежките рани, получени в битки, огромното напрежение от политическото ръководство в период на безконечни кризи и участие в сложна мрежа от заговори и контразаговори, която плетяха императорът в Киото, шогунът в Йедо и разбунтувалите се владетели в Западна и Северна Япония. Имаше основание да се тревожи също от евентуална външна намеса от флотите на Англия, Франция, Русия и Съединените щати, които не напускаха японски води. Ако това не беше достатъчно, можеше да се добави и Каваками Саемон.

Саемон беше син на бившия враг на Генджи, Каваками Еичи, който в момента на своята смърт — под меча на Генджи — бе началник на тайната полиция на шогуна. Саемон бе най-големият син на Каваками, от второстепенна наложница, а не от съпругата му и затова се говореше, че ненавижда баща си. Когато двамата с Генджи се запознаха малко след злощастния инцидент, Саемон показа готовност за приятелство. Освен това двамата с Генджи бяха на една и съща позиция по въпроса за реставрацията. И двамата настояваха за премахване на шогуната и връщането на императора на власт след хиляда години политическо изгнание. Генджи, за разлика от Емили, бе готов да се довери на Саемон.

Той приличаше твърде много на баща си по две неща. Първото бе външният вид. Беше хубав и суетен, а Емили не се доверяваше много на мъже, които отделят прекалено голямо значение на външния си вид. Второто, по-показателното, беше неговото поведение. Той винаги оставяше у Емили впечатление, че не мисли това, което казва, или че казва това, което не мисли. Не ставаше въпрос за лъжи. Това бе по-скоро впечатление — за несигурност, за нереалност, за склонност към предателство, а не толкова потвърден факт. Може би просто обстоятелствата пораждаха нейните съмнения. Тя не можеше да помогне, но се чудеше дали един син може наистина да изпитва добри чувства към убиеца на своя баща.

В отговор тя също се усмихна на Генджи. Усмивката му бе както винаги безгрижна и той все още изглеждаше като млад благородник, чиято единствена мисъл е къде да прекара вечерта. Външният му вид подвеждаше враговете да не го взимат на сериозно, а тази грешка бе струвала живота на много от тях. Кръвопролитията съпътстваха Генджи тревожно често и това бе още един фактор, който убеди Емили, че е време да напусне Япония.

Тя все още не бе казала на Генджи за отправените й предложения за женитба, нито пък бе намекнала по някакъв начин за решението да си тръгне. Опасяваше се, че ако го уведоми прекалено рано, той щеше да каже или направи нещо, което би сломило крехката й решимост. Любовта я принуждаваше да си тръгне, но също толкова лесно тя би могла да й попречи да го стори. Беше в безопасност, докато Генджи не отвърна на нейните чувства. Животът бе мъчителен, но страданието бе поносимо. Нали в крайна сметка се намираше близо до него.

Тогава започнаха да се появяват розите. Какво друго можеше да означава това, ако не че Генджи започва да изпитва чувства към нея, същите чувства, които самата тя от дълго време хранеше? Не се притесняваше за своето бъдеще. Бе готова да извърши всеки грях, да понесе всяко наказание, за да бъде истински с него, щом присъствието й му помагаше да върви по пътя към християнската праведност. Най-малко от всичко искаше да му навреди. В случай че дадеше воля на чувствата си, това не би решило проблемите на Генджи както със собствения му народ, така и с чужденците, които щяха да бъдат възмутени от идеята един ориенталец, било той владетел или не, да има бяла съпруга. Подобно нещо сериозно би попречило на усилията на Генджи да върне Япония в семейството на цивилизованите държави. Тя би пренебрегнала всичко, ако можеше да е сигурна, че е част от цената за безсмъртието на неговата душа. Ето каква бе дилемата на Емили. Дали да му помогне да се спаси, или да го тласне с още една крачка към вечните мъки?

— Виждам, че тайният обожател ти е донесъл обичайната роза — каза Генджи.

— Много е потаен — отвърна Емили. — Никой никога не го е виждал, а и той никога не е оставял и най-малкия намек кой може да е всъщност. — Знаеше, че трябва да спре дотук, но не успя и продължи: — Това не е много кавалерско от негова страна.

— Мислех, че подобни изяви на чувства са обичайно нещо на Запад? Да не би да греша?

— Може би анонимността е допустима за известно време. Шест месеца обаче превръщат жеста от ласкателен в обезпокоителен.

— Как така?

— Човек започва да се чуди защо толкова дълго време няма никакъв знак за самоличността на обожателя. Може би има някакви мотиви, които не отговарят напълно на здравия разум?

— Може би твоят обожател не е в състояние да се представи открито, защото има основателни причини — предположи Генджи. — Може би най-доброто, на което се надява, е да те обожава без перспектива за нищо повече.

Преди да успее да се въздържи, тя отвърна:

— Ако е така, той е малодушен.

Генджи се усмихна.

— Излишната смелост при неподходящи обстоятелства, на неподходящо място и в неподходящо време може да има по-лоши последици от малодушието.

— Доста различно твърдение от обичайното за повечето самураи — каза тя и после натърти, — господарю Генджи.

— Да, нали? Може би трябва да се откажа от двата меча и самурайската прическа.

— Но не и днес — рече тя.

— Не, не и днес.

Тя стоеше и се правеше, че гледа небето. Ако го тласнеше към открито изявление, към някакво изявление въобще, пътят й щеше да бъде много по-ясен. Да не би заслепена от любовта си, тя да тълкува погрешно нещо, което не бе повече от приятелско отношение от негова страна? В такъв случай романтичният решителен момент бе въображаем и бе плод само на нейното съзнание.

— Може да вали. Дали да не обядваме вътре? — предложи Емили.

— Както искаш.

Тя бе приготвила сандвичи с краставица, каквито за първи път бе видяла неотдавна в британското посолство. Комбинацията от резени зеленчук, покрити с измислен от нея сос от разбити жълтъци и сметана, й се бе сторила особено освежаваща за влагата през ранната есен в Йедо. Генджи бе необичайно мълчалив по време на обяда, което означаваше или че едва се сдържа да не повърне храната, която намира за противна, или продължава да мисли за анонимната роза. За да не рискува повече, тя реши да премахне сандвичите с краставица от бъдещото меню.

Досега усилията й да разшири менюто с цел да включи повече западни ястия бяха претърпели пълен провал. Естествено, тя не постигаше много по-голям успех в приспособяването си към японската кухня. Голяма част от нея включваше странни морски създания, често сурови, изрязани направо от живото животно. Само мисълта за това развали вкуса от краставицата в устата й. Трябваше да се пребори с пристъпа на гадене, за да преглътне залъка и после побърза да го полее с чай.

— Тревожи ли те нещо? — попита Генджи.

— Съвсем не — отвърна Емили и остави сандвича си. — Днес просто не съм много гладна.

— Нито пък аз — каза той и с явно облекчение повтори нейния жест.

Двамата помълчаха известно време. Тя се опитваше да си представи за какво мисли той. Може би и Генджи в момента правеше същото. Подобна мисъл бе забавна и със сигурност напълно нереална. Нямаше полза от такива фантазии. Тя насочи вниманието си към друг въпрос, който по всяка вероятност беше далеч по-податлив на разследване.

Емили проговори първа:

— Имам въпрос, касаещ свитъците „Судзуме-но-кумо“. Това е по-скоро любопитство, а не проблем с превода. Така наречените видения винаги ли се получават чрез сънища?

— Прочела си предсказания, изричани в продължение на столетия, много от които вече са се сбъднали, и все още говориш за тях като „така наречените“?

— Както съм изтъквала многократно, единствено пророците от Стария завет…

— … са можели да пророкуват — каза Генджи, завършвайки изречението вместо нея. — Да, наистина си ми го казвала много пъти. Не мога да проумея как съвместяваш това вярване с прочетеното в свитъците.

— Ако предпочитате да не отговаряте на въпроса, просто кажете — отвърна Емили по-кисело, отколкото й се искаше.

— Защо да предпочитам? Отговорът е „да“. Всяко надзъртане в бъдещето е било по време на сън.

— Никога не е съобщавано от неочакван посетител?

— Посетител? — Вероятно за първи път Емили виждаше Генджи объркан.

— Да — рече тя. — Може би вестоносец.

— Кой вестоносец би знаел нещо за бъдещето?

— Е, разбира се, няма как. Но някое рутинно съобщение би могло да бъде интерпретирано по някакъв специален начин от ясновидеца.

— Чел съм цялата „Судзуме-но-кумо“ няколко пъти — каза Генджи — и никъде не се говори за вестоносец.

— Сигурна съм, че сте прав — отвърна Емили. — Ще проверя отново в речника.

Бързи стъпки приближиха до вратата. Това винаги вещаеше проблем.

Хиде, началникът на охраната на Генджи, се появи на врата и се поклони.

— Господарю, отново нападнаха чужденци. Англичани.

— Жертви?

— Не и сред чужденците. Бяха въоръжени с револвери. Петима самураи от Йошино бяха убити. Въпреки това английският посланик внесе официален протест пред шогуна и великия владетел на Йошино.

— Какъв глупак. Никога ли няма да се научи? Мислех, че владетелят Саемон му е казал да се въздържа, докато не се събере целият съвет.

— Очевидно не е.

— Ти все още нямаш доверие в Саемон.

— Не, господарю мой. Нямам никакво колебание — отвърна Хиде. — Сигурен съм, че не може да му се вярва.

— Въз основа на какво стигна до това заключение?

— Той е син на Каваками Лепкавото око — Хиде така предъвка името му, че ако можеше, щеше да го изплюе. — Не е възможно синът на такъв баща да се окаже човек, чиято дума тежи.

— Трябва да се научим да надмогваме този начин на мислене — каза Генджи. — Ако Япония иска да бъде приета сред Великите сили в света, трябва да престане да отдава чак такова внимание на кръвната линия и да се съсредоточи върху личните качества. Не бива синовете машинално да бъдат осъждани за онова, което са били техните бащи.

— Да, господарю — отвърна Хиде крайно неуверено. Преди шест години той бе един от малкото оцелели от устроената от предателите на Каваками засада при манастира Мушиндо. По начин на обучение и по убеждение Хиде бе самурай от старата школа. Отмъщението бе единствената подбуда, която разбираше, и вярваше, че всички самураи са такива — с изключение на владетеля Генджи, който Хиде възприемаше като единствен и неподражаем пророк, вдъхващ страхопочитание.

— По-добре да се срещнем с владетеля Саемон — рече Генджи на Хиде. — Трябва да действаме бързо, за да не позволим положението да стане неконтролируемо. Лудите глави може да решат, че е назрял моментът да започнат война срещу чужденците.

— Да, господарю. Ще събера мъжете.

— Не е необходимо. Достатъчно е ти да ме придружиш.

— Господарю… — започна Хиде, но Генджи го прекъсна:

— Трябва да покажем доверие. В момента липсата на доверие е по-страшна, отколкото липсата на лична охрана. — Генджи се обърна към Емили и попита на английски: — Разбра ли?

— В общи линии, да — отвърна Емили. — Моля ви, пазете се.

— Винаги — усмихна се Генджи. Той се поклони и излезе.

 

 

Емили се върна към новия свитък и започна да чете встъпителния пасаж дума по дума с помощта на своя речник. Нямаше съмнение в това, което прочете: „Владетелят Нарихира научи от посетителя, че пристигането на «Американска прелест» в замък «Облак врабчета» ще отбележи окончателния триумф на рода Окумичи.“ Присъствието на думата „американска“ бе привлякло вниманието й при първия прочит. Но сега, след като Генджи бе категоричен, че виденията идваха единствено чрез сънища, думата „посетител“ бе още по-интригуваща. Тези, които бяха посетили Генджи в двореца „Спокоен жерав“, бяха наречени с думата „окиаки-сама“, тоест „гост“. Авторът на свитъка бе използвал обаче думата „хомонша“. Емили би я превела като „посетител“. Казано в по-литературен стил, хомонша означаваше „човек, който се обръща към останалите“.

Емили изведнъж забеляза друга разлика между двата термина и по необяснима причина потръпна.

Гостът беше поканен или поне очакван.

За посетителя можеше да не важи нито едното, нито другото.

 

 

По време на поредицата срещи със съвета на великите владетели мислите на Генджи го носеха непрестанно към Емили.

Разбира се, той беше тайният обожател, който оставяше всеки ден розите. Макар никой нищо да не каза, той предположи, че тя знае, че той е наясно какви са нейните чувства. Естествено, тя бе уверена, че той не изпитва към нея нищо повече от едно приятелство. Цялото му поведение говореше за това. Дали не си въобразяваше твърде много? Ако Емили беше японка, щеше да е напълно сигурен в своите предположения. Тя обаче категорично не бе японка и той не бе сигурен в нищо. Е, почти в нищо. Знаеше, че тя го обича. За разлика от Генджи, Емили съвсем не умееше да се прикрива.

Неговото представление обаче не би могло да продължава безкрайно. Днес по време на обяда той изпита болезнена възбуда само докато я гледаше как се храни — движението на устата й, начинът, по който грациозните й ръце държаха сандвича, разделянето на устните й секунда преди ръбът на чашата за чай да ги докосне. Щом подобни обикновени действия го възбуждаха, така че губеше способността си да говори, беше ясно, че е достигнал предела на своя самоконтрол.

Ако тя знаеше какво изпитва той, със сигурност нямаше да се стреми да сдържа своите собствени чувства. Според пророческото предупреждение, което бе получил, това щеше да доведе до преждевременната й смърт. В онзи сън Генджи бе видял смъртта на Емили по време на раждането. Тя щеше да осигури продължението на рода, но щеше да умре. Генджи отказваше да го приеме. Отказваше да мисли за това като за нещо неминуемо, каквото е било всяко едно видение на неговия дядо, а го възприемаше като предупреждение. Дядо му бе получавал точни предсказания. Генджи предпочиташе да вярва, че неговите са предупреждения. И той се съобразяваше с предупреждението. Не можеше да си позволи да се приближи до Емили повече от сегашното мнимо и тайно обожание.

Емили скоро щеше да получи предложения за женитба от лейтенант Фарингтън, американския военноморски аташе, и Чарлс Смит, собственика на захарна плантация и ранчо на Хаваите. Емили не допускаше, че Генджи знае. Тя дори не си даваше сметка, че благосклонното му отношение към всеки от тях бе, защото виждаше, че и двамата са подходящи кандидати за нея. Съзнаваше, че те не могат да устоят на красотата й, тъй като виждаше как чужденците, чийто брой в страната непрекъснато нарастваше, смятаха Емили за поразително красива, за разлика от ефекта, който тя предизвикваше сред японците. Колко странно. Сега, когато я бе обикнал, независимо от външния й вид, именно външният вид щеше да й позволи да пренебрегне тази любов. Мисълта никога повече да не я вижда, дори и като приятел, му причиняваше огромно страдание, но той предпочиташе него пред възможността да се окаже инструмента за нейната смърт.

— Съгласен ли сте, господарю Генджи? — попита Саемон.

Не биваше да признава, че не е чул нищо, тъй като щеше силно да обиди Саемон и да постави себе си в много неудобно положение. Престори се, че му е необходимо да чуе още няколко мнения, преди да изгради своето собствено, и така успя да избегне обидата и затруднението. Колкото и да му бе трудно, той си наложи да не мисли повече за Емили до края на срещата.

Саемон видя разсеяността на Генджи, но не даде вид да я е забелязал. След края на срещата благодари на Генджи за проницателните му коментари относно настоящата криза, извини се за неспособността си да контролира буйния велик владетел на Йошино и незабавно се зае да изпълнява възложените му от съвета решения.

Междувременно премълча своите собствени планове. В крайна сметка на кой друг можеше да има доверие и имаше ли някой, чиято преценка се бе оказала достатъчно надеждна и далновидна? Този урок бе научил от баща си, господаря Каваками, най-коварния и неверен мъж, който бе управлявал най-страховития орган в правителството на шогуна — тайната полиция.

Не вярвай на никого около себе си, бе казвал господарят Каваками, независимо колко добре смяташ, че го познаваш.

Умно и интелигентно момче по онова време, той бе отвърнал: „А ако съм сам?“ Бе очаквал баща му да се присмее, но той запази сериозния си вид.

Господарят Каваками бе отговорил: „Тогава се отнасяй към себе си с подозрение, подлагай на съмнение мотивите, проучвай съюзите, търси възможните пътеки на предателството. Ако ги откриеш преди враговете ти, тогава ще можеш да ги прикриеш или още по-добре да ги използваш като капани и така ще спечелиш предимства от онова, което другите ще смятат за слабости.“

Самият Саемон бе жив капан. Каваками бе подготвил почвата така, че всички да повярват в омразата на сина към бащата. Като първороден син именно Саемон трябваше да наследи Каваками и да бъде следващият велик господар на Хино. Това би било само титла без много съдържание, тъй като Хино бе най-малката и най-незначителната от близо двеста и шейсет провинции в Япония, но все пак да бъдеш велик господар бе въпрос на престиж и чест. Подобно нещо обаче не можеше да се случи, тъй като се твърдеше, че Саемон бе дете от второстепенна наложница, а не от законната съпруга на Каваками. Той бе израснал в малък дворец на село, който приличаше по-скоро на селска къща, и не бе получил нищо от глезенето и привилегиите, раздавани на неговите предполагаеми полубратя, които живееха в централния замък. Естествено би било такъв син да мрази баща си.

Саемон, разбира се, не беше син от наложница, а именно това, което се твърдеше, че не е — най-големият син от законната съпруга на Каваками. От самото си раждане Саемон участваше в план за измама. Той растеше и всячески показваше ненавистта към баща си. Тя изглеждаше напълно логична и затова Саемон бе допуснат в различни групировки, настроени срещу шогуната. Всичко беше достатъчно умно, дори брилянтно замислено в типичния за баща му стил. Единственият недостатък се оказа, че демонстрираната от Саемон омраза достигна неочаквано от Каваками съвършенство.

Синът всъщност мразеше баща си, причините за което бяха също толкова напълно естествени.

Поради сложния и мащабен заговор, в който неволно играеше ключова роля, Саемон не бе отгледан от милата си, високоблагородна и любяща майка в замъка, чийто законен наследник беше всъщност. Вместо това бе поверен в ръцете на една физически красива, мързелива и небрежна наложница, която въобще не се интересуваше от него. За да накара плачещото дете да замълчи, тя му прилагаше най-извратени сексуални методи и според Саемон именно те бяха причината той никога да няма поведението на нормален мъж. Това, че я бе отровил с мъчителна и бавнодействаща китайска отрова, когато беше шестнайсетгодишен, му достави нищожно удовлетворение, макар все още от време на време с удоволствие да си припомняше как тя бе умирала в продължение на месец, месеца на пълната есенна луна, и как за този кратък период бе остаряла с цели двайсет години. Накрая у нея не бе останала и частица от предишната й красота, а най-привлекателната й черта — опияняващата й сексуална миризма — се бе превърнала във воня, толкова противна, че единствено най-нисшата прислуга се осмеляваше да остане в нейно присъствие, и то рядко.

От баща си и мащехата си Саемон бе научил, че единствено той може най-добре да се грижи за своите интереси. Сега, когато кризите следваха една след друга, за хората с ясна визия се появяваха големи възможности.

А кой би могъл да има по-ясна визия от човек, необременен с фалшиви идеи за лоялност, чест, любов, уважение, искреност, традиция или семейство?

Все още не бе дошъл моментът да действа, но той наближаваше и скоро щеше да дойде. Генджи му бе спестил неудобството да убива баща си. Най-накрая той щеше да убие Генджи, както бе планирал баща му, но не заради лична неприязън. Генджи бе един от великите владетели, който можеше да попречи на неговото издигане след падането на режима на шогуна Токугава. Мотивите за убийството на Генджи щяха да бъдат от чисто практическо естество.

С представа за бъдещето, но истинското бъдеще, а не онова, което си представят слабите хора, Саемон бе започнал да разследва многобройните слухове около владетеля Генджи от момента на неговото раждане. Повечето бяха приказки за вълшебства и селски суеверия. Винаги когато надвисваше опасност от бедствие, било то глад, война, чума, земетресение или голяма приливна вълна, отчаяният човек винаги прибягва до намесата на магически сили. Слуховете за Генджи представляваха точно това. Две сведения обаче изискваха по-сериозно отношение от страна на Саемон.

Едното приписваше на Генджи загадъчно клане в някакво изолирано село в провинцията Хино преди близо шест години. Защо трябваше благородник с неговия висок ранг и амбиции да цапа ръцете си с толкова незначително действие? Никой не знаеше.

Второто сведение касаеше заминаването през същата година за Америка на любовницата на Генджи — Майонака-но-Хейко, прочута гейша навремето. Някои твърдяха, че била избягала с някакъв американец, Матю Старк, бивш и настоящ приближен на семейството на Генджи. Саемон обаче знаеше, че голямо количество от златото на рода бе отпътувало заедно с тях за Америка. Това не би било възможно без съгласието на Генджи. Нещо повече, без съгласието на владетеля мъжът и жената вече нямаше да бъдат между живите.

Каква бе истината?

Саемон смяташе да я открие.

Най-невероятното събитие, най-незначителният човек можеха да се окажат ключът за унищожаването на Генджи.

 

 

1862 година, Сан Франциско

Океанът бе същият, но нищо друго не беше същото. Крайбрежната ивица на Сан Франциско по нищо не напомняше на Хейко за залива на Йедо, нито пронизителният студ на тази калифорнийска есен й напомняше на меката хладина през същия сезон в Япония.

Непрестанното движение на вълните по някакъв начин върна мислите й обратно към едно друго място и едно друго време, когато тя бе най-красивата гейша във великата столица на шогуна Токугава. Сега онова време й се струваше толкова далечно, особено измерено по японския календар. Единайсетият месец от четиринайсетата година от управлението на император Комей^[1]. Думите и числата принадлежаха на една далечна, почти забравена ера.

Нима бяха изминали само две години, откакто за първи път бе срещнала Генджи?

Тогава тя, подобно на всички останали, ужасно бе сгрешила в преценката си. Човек лесно можеше да допусне тази грешка. Генджи не проявяваше сериозността, която се очакваше от високопоставен самурай по време на криза, на устните му твърде често грееше усмивка, дори когато никой не виждаше и най-малката причина за забавление. Освен това се обличаше доста натруфено. Облеклото му бе напълно подходящо за някой актьор и никой не можеше да отрече, че младият господар е достатъчно красив за сцените на театъра Кабуки, но в крайна сметка той не беше актьор. Той беше владетел, наследник на управлението на провинция Акаока и ако можеше да се вярва на ширещите се слухове, бе надарен с ясновидски способности. Човек не би очаквал толкова наконтен външен вид.

Нейният работодател, господарят Каваками, ръководителят на тайната полиция на шогуна, бе обрисувал Генджи като разглезен и повърхностен дилетант, безделник, който се интересува от жени и вино, а не от военните традиции на самураите. Нейните наблюдения бяха потвърдили същото. Но след като позволи да бъде съблазнена от него, разбра, че Каваками дълбоко беше грешал. Генджи се държеше като нищожество и се обличаше така, но тялото му издаде неговата тайна. Отпуснатият му вид, когато носеше дрехи, се дължеше на престорена разпуснатост. Дисциплинирани мускули и сухожилия обвиваха костите му в стегната последователност, също както кордата на лъка превръщаше едно иначе безобидно парче дърво в смъртоносно оръжие. Хейко, чието обучение по военно изкуство й бе дало задълбочени познания върху човешката мускулатура, разбра още първия път, когато правиха любов, че Генджи бе прекарал години на обучение с боен кон, меч, кама, копие и лък. Фактът, че човек като Каваками Лепкавото око не знаеше нищо, подсказваше, че става въпрос за тайно обучение, което водеше единствено до следното заключение: поведението на Генджи имаше за цел да заблуждава външните хора, така както бе заблудило и Каваками.

Хейко не докладва това на началника си. Каза си, че не представлява ценна информация. Означаваше ли това, че родът на Генджи, Окумичи, кроеше измяна срещу шогуна? Разбира се, това беше даденост. Враждебността между рода на шогуна и неговите противници продължаваше вече повече от триста години. Фактът, че всички тези години бяха мирни, нямаше никакво значение. Заговорите и контразаговорите щяха да продължат, докато една от страните не удържи категорична победа над другата. Тъй като войните между родовете почти никога не завършваха с категорична победа, напълно възможно бе заговорите и контразаговорите да продължат, докато слънцето не падне от небето. Така че тя все още не бе научила нищо, което да си струва да бъде докладвано. Или поне така си казваше Хейко. А по времето, когато разбра цялата истина, вече не бе инструмент в ръцете на Каваками, а любовница на Генджи.

Онези събития вече й се струваха толкова далечни. Може би защото последните месеци в Америка бяха най-дългите в живота й. Заради увереността, че Генджи скоро ще я повика у дома, времето течеше много по-бавно.

— Хейко — мекият глас на Матю Старк прозвуча близо зад нея. Не го бе чула да се приближава. Спомените бяха притъпили сетивата й за настоящето. — Вероятно скоро мъглата ще започне да се разсейва откъм морето. Трябва да се прибираме.

— Да, благодаря ти, Матю — Хейко пое предложената й ръка и тежко се облегна върху него, докато разговаряха, изкачвайки се нагоре по хълма към главния път. Сега хълмът й се струваше много по-стръмен, отколкото докато бе слизала по него.

— Бих искал да не се преуморяваш толкова много — каза Старк. — Доктор Уинслоу каза, че жените в твоето положение трябва да прекарат последните седмици на легло.

Смях напуши Хейко от нелепостта на подобна идея, но тя се овладя. Макар чужденците да бяха натрупали големи знания в науката, познанията им за елементарни природни факти често пъти бяха смехотворно жалки.

— Четири седмици на легло ще отслабят, вместо да укрепят силите ми, а на мен ще ми е нужна сила, когато дойде времето.

Старк отбеляза:

— Понякога звучиш повече като самурай, а не като жена.

Тя му се усмихна, докато той й помагаше да се качи във файтона.

— Приемам го като комплимент, Матю. Благодаря ти.

— Нямах предвид да правя комплимент — но той отвърна на усмивката й, преди да хване повода и да подкара коня напред.

Хейко си каза, че трябва да спре да мисли за Старк и другите американци като за чужденци. Това бе тяхната страна. Тук тя бе чужденка. Но нямаше да остане тук дълго време. Погледът й се замъгли. Тя задряма. Много преди да стигнат Сан Франциско, тя спеше и сънуваше замъка „Облак врабчета“.

 

 

1308 година, замъкът „Облак врабчета“

Госпожа Шидзука бе шестнайсетгодишна, когато господарят Хиронобу я спаси и я отведе като своя жена в замъка „Облак врабчета“. Когато пристигна, тя безпогрешно откри пътя по странните виещи се коридори до най-вътрешната градина, което силно изненада господаря Хиронобу. Всички вътрешни коридори имаха за цел да объркат и попречат на евентуални нападатели, които биха могли да пробият другите видове защита по време на обсада.

— Как се досети за пътя дотук?

Когато се озова вътре, тя изпадна в почуда.

— Къде са?

— Кои?

— Цветята — отвърна Шидзука.

— Цветята? — засмя се Хиронобу. — Тук няма място за цветя. Това е бастион на безстрашни воини. Виж, идва един от тях. Го, запознай се с моята съпруга. Шидзука, това е моят телохранител Го.

Го, едър мъж със сурово лице, не й каза нищо, нито я поздрави с жест. Заговори направо на Хиронобу:

— Не биваше да правите това, господарю мой.

— Твърде си сериозен. Става въпрос за любов, не за война, нито за политика. Престани да се тревожиш. — Хиронобу се обърна към Шидзука: — Това бе моят воин бавачка, когато бях дете. Все още се мисли за такъв.

Шидзука обаче не се интересуваше от Го. Тя отиде в центъра на градината.

— Трябваше да са точно тук.

— Какво трябваше да е точно тук? — попита Хиронобу.

— Цветята — отвърна Шидзука. — Розите „Американска прелест“.

— Какви рози?

— Рози „Американска прелест“.

— Американска? Какво е американска?

Шидзука нетърпеливо сви рамене.

— Къде е господарят Нарихира? Трябва да ги е посадил на грешно място.

Хиронобу вече придоби наистина разтревожен вид.

— Кой е господарят Нарихира?

— Господарят на този замък — отвърна Шидзука.

— Шидзука, аз съм господарят на този замък — каза Хиронобу.

Когато след години Шидзука си припомняше случката, и беше забавно да се връща към тези дни, преди да осъзнае колко различни са нейните познания от тези на всички останали. Но сега вече бе прекалено разочарована. Тя бе видяла онези прекрасни цветове в червено, розово и бяло далеч в бъдещето. Сълзите й безпомощно се затъркаляха по скулите.

Когато Хиронобу се опита да я успокои, тя успя да каже само:

— Нямаше да откъсна нито една. Просто исках да я видя. Розата „Американска прелест“.