Такаши Мацуока
Есенен мост (7)

5
Бягството на Бандита от Чайнатаун^[1]

Нищо в този или в следващия живот не ви носи повече болка от любовта. Ако някой ви каже друго, той ви лъже.

Или все още е неопитен в това отношение.

Или е имал изключителен късмет в избора на любовници.

Засега.

Аки-но-хаши (1311)

1882 година, Чайнатаун, Сан Франциско

Матю Старк се спря пред китайската пералня на ъгъла на „Вашингтон“ и „Дюпон“. Пое си дълбоко дъх. Някои от неговите познати не преставаха да повтарят, че в Чайнатаун се разнася воня, сякаш това беше еманацията на някакъв гниещ свят. Самият Старк се успокояваше от смесицата от миризми, не от тяхното количество или от някоя конкретна, а от това, че бяха много, в изобилие и внушаваха сила. Тази смесица винаги пораждаше надежда в сърцето му, че доброто предстои, независимо че от опит той знаеше, че лошото е подобно на доброто. По някакъв начин тя му припомняше и богатата на събития година, която прекара в Япония преди двайсет години, въпреки че миризмите нямаха нищо общо. Може би това беше просто източното качество на миризмите.

Облечен в модерен вълнен сюртук с двуредно закопчаване, черен с черна кадифена гарнитура и облечени копчета, жилетка от тъмночервен копринен брокат над копринена бяла риза, вълнен панталон и безупречни памучни тиранти, филцова плантаторска шапка, черна копринена панделка, вързана на фльонга, дълга, но спретнато подстригана коса, побеляла на слепоочията, Старк приличаше на проспериращ джентълмен от процъфтяващия град Сан Франциско, като се изключат леките подутини на сюртука на дясното бедро и вляво на гърдите, където кобури криеха два трийсет и осемкалиброви револвера съответно с пет- и двуинчови дула — първият за точност, а вторият — за компактност. Преди да продължи да пресича площада по посока на „Джейд Лотъс“, първокласно развлекателно заведение в тази част на града, той провери дали пистолетите са на мястото си.

Старк не очакваше неприятности, не и такива, които изискваха използването на двете огнестрелни оръжия. Ала старите навици трудно се забравяха. Когато беше седемнайсетгодишен и бягаше от сиропиталището, за да се опита да стане каубой в Западен Тексас, Старк едва не бе убит от комарджия, когото хвана да лъже на карти. Единствената причина, поради която уби комарджията, вместо да стане обратното, беше, че оръжието на другия произведе произволен изстрел. Инцидентът насърчи Старк да превърне в навик дублирането на защитата си, просто за всеки случай. Оттогава четири пъти му се беше налагало да стреля с две оръжия по една и съща цел, и то все в Япония. В три от случаите той спаси собствения си живот и живота на приятелите си. В четвъртия нямаше кой знае каква необходимост. Старк изпразни „Колт“ четирийсет и четвърти калибър и „Смит енд Уесън“ трийсет и втори калибър в безпомощен човек, когото вече бе ранил смъртно. За него най-голямата ирония беше, че любовта може толкова лесно да отведе човек до омразата и че омразата в резултат на любовта може да накара човек да извърши неразумни неща, без да се поколебае нито за миг.

Старк искаше да се види с Ву Чун Хин, един от най-богатите мъже в Сан Франциско. Поради факта, че беше китаец, той имаше привилегията да живее в района около площад „Портсмут“, образуван от около дванайсет пресечки, заедно с близо двайсет хиляди свои сънародници китайци и беше достатъчно благоразумен, за да не демонстрира богатството си пред американските жители на града. Старк беше чувал, че Ву е роден във влиятелно семейство в Китай, дошъл в Съединените щати на младини, за да продължи образованието си, и бил принуден да остане тук, когато семейството му било ликвидирано по време на един от бунтовете, които избухвали в страната с трагична регулярност. Каквато и да беше истината за миналото му, настоящето на Ву беше като на собственик на множество ресторанти, публични домове, хазартни заведения и опиумни свърталища. Тъй като Старк се занимаваше със съвсем различен бизнес и не се беше възползвал от стоките и услугите, предлагани от Ву, с изключение на кухнята му, двамата никога не бяха имали сериозни отношения или конфликти. Той нямаше идея защо Ву бе поискал срещата.

— Моля ви, простете ми, че поисках да дойдете тук — обърна се към него Ву.

Старк беше отведен в дневна на втория етаж. Тя беше обзаведена с малка лична библиотека, която човек би могъл да намери в дома на професор в колеж, пълна с множество книги. Нищо не подсказваше, че би могла да принадлежи на друг, освен на американски интелектуалец. Това впечатление се допълваше от облеклото на Ву, което приличаше на дрехите на госта му по вкус и качество. Наоколо нямаше и намек за Изтока, като се изключи лицето на Ву. Косата му беше акуратно подстригана. Опашка, разбира се, нямаше.

— В момента условията са такива, че за мен няма да е благоразумно да правя сделки извън моя район.

— Заради Бандита от Чайнатаун — констатира Старк.

— Да — Ву изглеждаше искрено угрижен, — въпреки че не е от Чайнатаун.

Старк настоя:

— Вестниците твърдят, че е.

— Вестниците. — Ву издаде звук, все едно се изплюва. — Те имат само две цели. Да продават повече вестници и да обслужват интересите на своите алчни господари. Благодарение на вестниците имаме китайски данък на кубически метър въздух, китайски миньорски данък, китайски полицейски данък. Това справедливо ли е? Има ли мексикански данък на кубически метър въздух, германски миньорски данък или ирландски полицейски данък? А сега заради шума около Бандита китаец срещу нас отново се надигат обществените настроения.

— За жалост, но не е неразбираемо — отвърна Старк. — Някои хора се нуждаят от извинение и Бандита им го дава. Мислех си, че би трябвало да сложите край на всичко това преди доста време.

— Щях, ако беше китаец, защото, ако беше китаец, нямаше начин да не разбера кой е.

— Не искам да съм груб, мистър Ву, но всички свидетели го описват като китаец. Не е възможно всички да са се объркали.

— Биха могли, ако… — започна да говори Ву, после очевидно размисли и започна наново. — Този престъпник напада богати двойки в техните квартали, заплашва ги с пистолет и нож…

— Голям нож — допълни Старк — от типа, който се използва обикновено в китайските ресторанти.

— Да. Това е дяволски измамна принадлежност. Той размахва пистолет и китайски нож, но взема само по едно бижу от жената. Ако мъжът се възпротиви, той изкрещява нещо, предполага се на китайски, и го поваля с ритник или го удря с дръжката на ножа. — Ву направи гримаса. — Антикитайските настроения се задълбочават с всеки изминал ден. Мислех си, че с грабежите и пожарите преди четири години дъното е достигнато, но то се оказа по-надълбоко, отколкото си представях, толкова дълбоко, че не съм сигурен, че го виждам. Достатъчно неприятно беше, че градът и щатското правителство приеха наказателни разпоредби. Сега Конгресът на Съединените щати е на път да приеме закон за лишаване от права на китайците и ако го приеме, какво ще стане тогава с нас? Ще бъдем прогонени? Хвърлени в затвора? Ще ни вземат ли и без това малката собственост? В тази ужасна ситуация никой китаец няма да посмее да я влоши, като извършва подобни престъпления.

— Никой здравомислещ китаец не би го направил — отвърна Старк. — Но този може да не е с всичкия си.

Ву поклати глава.

— Той не е китаец.

Старк вдигна рамене.

— Ще приема вашето мнение и се надявам, както и вие, че той ще бъде спрян, преди ситуацията да излезе от контрол. Сега, ако искате, можем да поговорим за целта на тази среща.

Ву се загледа в Старк безмълвно няколко секунди, преди да продължи.

— Ние вече го правим, мистър Старк.

Старк се намръщи.

— Боя се, че не разбирам.

— Заради естеството на моя разнообразен бизнес — продължи Ву — имам делови отношения с много офицери от градската полиция. В началото те търсеха помощта ми и фактически споделяха с мен информация. Ето някои любопитни факти. Бандита знае имената на жертвите. Знае къде живеят и стига толкова далече, че описва интериора на стаи, включително, в един от случаите, спалнята на собственика, като се предполага, че той е бил в къщите на жертвите в някакъв момент, преди да ги ограби на улицата. Жертвите са уплашени и ядосани. Досега полицията задържа тази информация от печата. Ако се разпространи, няма да мине много време и агресивно настроени тълпи ще се изсипят в Чайнатаун и ще се повторят зверствата от седемдесет и седма.

— Все още не разбирам — настоя Старк. — Какво бих могъл да направя във връзка с това?

— Моля ви, позволете ми да продължа, мистър Старк. Това е трудна работа, която изисква внимателно обмисляне. Е, какво имаме досега? Един мъж, който може да влиза в къщите, без да бъде забелязан и без да оставя какъвто и да било знак, че е бил там. Да не забравяме също, че той извършва своите грабежи в самия център на най-добрите квартали — безупречните квартали, — но никой не го е виждал, въпреки че заради неговото преследване той би трябвало да изпъква като пословичен наранен пръст.

— Възможно е да се маскира.

— Ако е така, трябва да добавим тази възможност към чудовищния списък от негови таланти. Освен това става още по-забележителен, защото не краде нищо от къщите, в които влиза, въпреки че не е проблем да го направи. Това със сигурност предполага, че той не е мотивиран от материалната печалба, много любопитно качество за взломаджия и въоръжен крадец, нали? Фактът, че той взема само по едно бижу по време на обирите си е в подкрепа на предположението, че не е меркантилен.

— Да допуснем, че сте прав — съгласи се Старк. — От това обаче не произтича полезно заключение.

— Има още нещо — каза Ву. — Моите полицейски контакти ми гарантираха подробно описание на бижутата, откраднати по време на обирите. От мистър и мисис Добсън — платинена брошка, петнайсет сантиметра в диаметър, с двайсет и четири брилянта с общо тегло от тринайсет и половина карата, а в средата петкаратов сапфир. — Ву сложи на бюрото си брошка, наподобяваща току-що даденото описание.

— От мистър и мисис Мерил — златен пръстен, тежък осемнайсет карата, с брилянтов солитер от три и половина карата. — Той постави пръстена до брошката.

— От мистър и мисис Харт — огърлица, шейсет сантиметра, с двойна верижка от двайсет и един карата злато и сребро, обгърнато с перли от шест милиметра до два сантиметра и половина. — Огърлицата се присъедини към брошката и пръстена.

— Не съм открил комплекта от две гривни от злато и слонова кост, дадени на бандита от мистър и мисис Бъргър — продължи Ву. — Разбира се, това стана едва вчера и още не е влязло — както бих казал — във вихъра на събитията.

— Вече съвсем нищо не разбирам — призна си Старк. — След като имате ограбеното, би трябвало да сте хванали Бандита.

Ву поклати глава.

— Не съм.

— Тогава негов съучастник.

— Не. Няма доказателство, че той има съучастник.

— В такъв случай как така тези бижута са у вас?

— Бяха намерени вчера при рутинна инспекция на женските помещения тук. Жените бяха подложени на натиск, но засега всички отричат да знаят нещо за тях.

— Под „женските помещения“ имате предвид публичния дом?

— Да.

— Значи една от тях има любовник или клиент, който е Бандита. Сега изглежда съвсем просто да се разбере кой е той. — Старк загледа Ву в упор. — Не разбирам защо ме занимавате с всичко това.

— Защото не е толкова просто — отвърна Ву. — Надявах се да ми помогнете да разреша загадката по най-безболезнения начин за всички засегнати страни и колкото е възможно по-бързо.

— Как аз мога да направя онова, което вие не можете? Запознат съм със случая съвсем бегло, за разлика от вас.

— Като ми помогнете да огледаме всички факти заедно и може би да стигнем до някакъв отговор. Вие сте мъдър човек, сър, поне всички казват така. Може би ще забележите това, което убягва на останалите. Факт: Бандита е експерт във взлома като професионален крадец. Това означава, че или се е обучавал по изкуствата, или има практика. Факт: Никой не го е виждал как влиза или напуска някоя от къщите. Той е толкова потаен, колкото съм и аз, един от онези практици на мистичното тайно изкуство на японските знания. Как ги наричаха?

— Нинджа — отвърна Старк.

— Да, нинджа. Разбирам, че мисис Старк е получила такава подготовка в родината си.

— Предполагам не мислите, че съпругата ми е Бандита от Чайнатаун.

— Разбира се, че не и се извинявам извънредно много, ако съм създал това впечатление. Само посочих, че онзи, който е Бандита, има подобни умения.

— В Сан Франциско има по-малко от сто японци — рече Старк. — Изпитвам сериозни съмнения, че някои от тях са нинджи.

— Така е — съгласи се Ву. — Да продължим. Факт: Бандита не е мотивиран от материалното облагодетелстване. Това предполага, че той няма незадоволени материални нужди. Накратко, това съвсем точно предполага, че мъжът е толкова богат, колкото и жертвите му, ако не и по-богат.

— Това е буквално пресилено — опонира му Старк. Накъде биеше Ву? Каквото и да целеше, то започваше да предизвиква безпокойство у него. — Защо богат човек би ограбвал? Той няма подобни потребности.

— Не от нужда — обясни Ву, — а заради преживяването. И за да прави впечатляващи подаръци на красиво момиче.

Старк изсумтя.

— Кой би давал подаръци на проститутка?

— Нито вие, нито аз, разбира се — продължи Ву. — Ние сме зрели мъже, които не се самозаблуждават кое е истинско и кое — не. Това е силно романтичен човек, много млад и впечатлителен, може би някой без кой знае какъв опит с жените — толкова млад мъж може да смята, че точно така трябва да постъпва.

— Изглежда, имате представа кой е. Ще ми кажете ли, или трябва да позная?

Ву сви рамене.

— Надявах се, мистър Старк, че ще обобщите фактите и ще откриете виновника. Разбира се, ако го направите и разрешите проблема сам, тогава няма да има нужда да занимаваме властите или да принуждаваме онези, които могат несправедливо да бъдат наранени, да прибягват до саморазправа. Добре е да се огледате за някой с умения на нинджа, който не изпитва материални нужди, млад и романтичен, неопитен в любовта, човек, който може би води прекалено спокоен живот и затова изпитва желание да преживява опасности и авантюри. — Ву замълча и се поклони, преди да продължи: — Също така някой, който не е китаец, но може да бъде объркан с китаец от тези, които нямат представа.

Сякаш нещо хвана в клещи гръдния кош на Старк. Единствените хора в града, които можеха да бъдат объркани с китайци, бяха японците. А доколкото Старк знаеше, имаше само един японец, който пасваше на описанието на Ву идеално, само един, чието име Ву можеше толкова скрупульозно да избягва да спомене, за да спести на Старк неудобството. Не можеше да е той, нали? Възможно ли бе Старк да е толкова погълнат от делата си, че да пропусне да види нещо, което става пред очите му? Възможно бе. Ву бе прекалено предпазлив, за да се срещне със Старк, ако не беше така.

— Оценявам дискретността ви, мистър Ву — успя най-сетне да каже Старк.

Ву се поклони.

— Що се отнася до мен, мистър Старк, този разговор никога не се е състоял.

— Позволете ми да компенсирам загубите за вашата търговска дейност, които евентуално сте понесли от действията на Бандита.

— Моля ви — Ву вдигна ръце, — това изобщо не е необходимо. Достатъчна компенсация би било да се сложи край на тези действия. — Ву не спомена за трофеите на Бандита, които сега се намираха случайно в ръцете му. Да покаже бижутата на Старк беше необходимо, за да установи фактите. В този конкретен случаи нямаше опасност от загуба, тъй като Старк не можеше да разкрие, че ги познава, и с това фатално да предаде своите жизненоважни интереси. Така малкото състояние от скъпоценни камъни и метали — тъй като, разбира се, бижутата не можеха да останат в сегашната си форма — принадлежеше на Ву. На практика той бе добре компенсиран за неприятностите, които му бяха причинени, и тъй като бе направил услуга на Старк — винаги бе полезно да се правят услуги на богатите и силните, — сега Старк му беше длъжник. Не че някога на Ву дори би му хрумнало да се възползва от това. Би било изключително долнопробно. Достатъчно благоприятно бе самото съществуване на този факт.

— Приемете моята благодарност тогава — каза Старк. Той се спря до вратата. — Мога ли да ви обезпокоя за последно, преди да си тръгна?

— Моля.

— Името на момичето.

 

 

— Когато ние с майка ти дойдохме тук през шейсет и втора година — започна Старк, — в Сан Франциско живееха шейсет хиляди души. Днес населението е двеста и петдесет хиляди души. Градът продължава да расте, както и възможностите за бързите и смелите.

— Деловите възможности имаш предвид — Макото Старк гледаше през прозореца на дневната към града в краката си.

— А какви други възможности има?

Макото погледна Старк.

— Това, татко, е за хора, които се интересуват от делови възможности.

— Мнозина са заинтересуваните.

— Печалби и загуби, предлагане и търсене, дебит и кредит — занарежда Макото. — Вълнуващи неща.

— Канцеларската работа не е бизнес — не се съгласи Старк, — тя архивира бизнеса. Знаеш ли какво всъщност прави „Ред Хил Консолидейтид Къмпани“?

— Разбира се. Захар, вълна, мини. Няколко фабрики.

— Добиваме желязна руда в Канада и сребро в Мексико. Отглеждаме овце в Калифорния, имаме захарни плантации в Хавайското кралство. Наша е най-голямата захарна рафинерия в Калифорния и сме собственици на най-голямата банка в Сан Франциско.

Макото сви рамене.

Старк се облегна на стола си.

— Прекалено много те разглезих — както и майка ти. — Щом се сетеше за Хейко и си помислеше за нея, той не можеше да се ядоса на Макото.

— Правя точно каквото ти и мама ми казвате да правя, тоест да се концентрирам върху учението ми в университета. Получавам добри отзиви от професорите, нали? Особено по английски и литература.

— Английски и литература. — Толкова ли се беше променил светът за толкова кратко време? Бащата — човек на седлото, синът — на литературата, и всичко това за двайсетина години? — Тази година навършваш двайсет. Би трябвало сериозно да се замислиш за бъдещето си. Как се вписват в него английският и литературата?

Макото се усмихна.

— На двайсет години ти беше ли определил бъдещето си?

— Нещата са различни сега — отвърна Старк. Ограбване на търговски постове в Канзас, банки в Мисури. Кражба на коне в Мексико и на добитък в Тексас. Влюбване в проститутка в Ел Пасо. Стрелба по мъже в престрелки. Уби девет, преди да е разбрал. — Нямаше много възможности за това, което наричаш кариера.

— Предполагам, че си имал късмет да станеш партньор с мистър Окумичи.

— Да — потвърди Старк, — чист късмет. — Мистър Окумичи. Все още му беше трудно да мисли за него по този начин. Окумичи-но-ками-Генджи, даймио на Акаока, в чиито ръце беше животът и смъртта на всеки мъж, жена и дете в неговата провинция. Военачалник, облечен в натруфени одежди в стил отпреди хиляда години, косата му — сресана в древна сложна прическа, два меча на кръста и десет хиляди абсолютно покорни на заповедите му самураи. Предводител на род, противостоял на шогуна в продължение на три столетия. Сега всичко бе минало. Нямаше кокчета на главите на мъжете, нямаше кимона, нито мечове. Нямаше самураи, провинции, даймио, шогун. Не се бяха виждали от двайсет години, като се изключат снимките, общуваха чрез писма, които си разменяха съвсем редовно. Всяка година Старк отиваше на Хаваите, за да нагледа захарните си плантации, но никога не стигаше по на запад. Генджи бе посетил Съединените щати миналата година, но се беше отбил на път от Европа през Ню Йорк, Бостън, Вашингтон и Ричмънд и се беше прибрал, без да отиде до Калифорния. Как бе възможно двамата мъже да са доверени партньори и верни приятели, без да се виждат толкова дълго време? Силата на миналото наистина бе огромна. Тя ги бе свързала завинаги и ги бе разделила завинаги, защото от всички опасности, които бяха преодолели преди толкова много години, от всички хора, които познаваха, обичаха и мразеха, само един човек имаше значение. Хейко. Неизменно това бе Хейко.

Когато си помислеше за нея, той я виждаше както при първата им среща. Така изискана, така изящна, така деликатна, в копринено кимоно, покрито с несиметрично разположени избродирани огънати от вятъра върби. Английският й беше с такъв ужасен акцент, че той едва разбра дума от него. Тя обаче възприемаше бързо и по времето, когато двамата заедно напуснаха Япония, тя говореше по-добре от повечето хора, които той бе познавал в Тексас като млад. Често си задаваше въпроса как я помни Генджи.

Искаше му се да разкаже на Макото за това, за всичко, но не можеше. Беше дал клетва да пази тайна и щеше да я спази.

Макото каза:

— Не са много американците, които са заминавали по онова време за Япония.

— Така е, не бяха много.

— Поканил те е един приятел от времето, когато си пазил стадата с добитък. Етан Круз.

— Точно така — потвърди Старк. Беше намерил оставеното от него в тексаската хълмиста провинция. Бе го проследил през пустините и високите равнини на Запада, през Мексико и Калифорния, през Тихия океан до Япония. Настигна го в планините над равнината Канто. Изстреля един куршум в гърдите му, близо до сърцето, а останалите — през револверите в лицето му. — Имаше няколко обещаващи идеи, но се разболя и почина, преди да сме започнали. Мистър Окумичи хареса това, което му казах, и стана мой партньор вместо него. Мисля, че съм ти разказвал тази история десетина пъти.

— Сигурно — отвърна Макото. — И винаги я разказваш по един и същи начин.

Старк го погледна.

— Не разбирам.

— Мама ми е казвала, че най-важното за нинджицу не е бойната подготовка, нито умението да се действа безшумно. Най-важното е да можеш да усещаш разликата между реалното и нереалното, както в думите, така и в делата. Казала ми е, че има два начина да хванеш лъжеца. Първият е лесен. Повечето лъжци са глупави и променят разказа си на една и съща история, защото не помнят какво са говорили. Вторият е труден. Умният лъжец помни лъжите си и историята не се променя. Но и това е несъвършенство. Историята е една и съща винаги, защото той се старае да помни точно какво е говорил.

— Истината, сама по себе си, е една и съща.

— Истината — да, но не и разказването на истината. Освен ако нямаш памет на фотографска плака, разказът винаги малко се различава всеки път.

— Защо трябва да лъжа как съм започнал предприемаческата си дейност?

— Не знам — отвърна Макото. — Може би в нея има нещо отблъскващо. Може би си се занимавал с контрабанда. Опиум или бели роби.

— През живота си не съм се занимавал с контрабанда — отрече Старк. — Даваш воля на въображението си.

— Всъщност не ме интересува кой знае колко какво се е случило — рече Макото. — Просто мисля, че е интересно, това е всичко. Единственото, за което лъжеш, е времето ти в Тексас и в Япония. Това предизвиква у мен любопитство какво се е случило всъщност.

— И сега си специалист по лъжата?

Макото вдигна рамене.

— Твоят живот си е твой живот, татко. Не е необходимо да ми казваш нещо, което не би желал.

— Тъй като тъкмо сме на темата, кажи ми малко лъжи за Сиуфон — атакува го Старк.

Макото замръзна на място.

Старк остави да мине малко време, Макото мълчеше. После Старк каза:

— Майка ти не ти е казала за третия начин, предполагам. При него лъжецът е толкова оплетен в лъжите си, че не може да произнесе и думичка.

— Не съм оплетен в нищо — окопити се Макото. — Никога досега не си ме питал за нея. Как разбра?

— Имах разговор с Ву Чун Хин — отговори Старк, а Макото през това време очевидно преценяваше колко знае баща му. — Името на Сиуфон изникна в разговора.

— Тя не ме отклонява от учението ми — увери го Макото. — Попитай когото искаш от моите професори и те ще ти кажат, че работата ми е толкова отлична, колкото е била винаги.

— След като си такъв ученик — продължи Старк, — предполагам, че трупаш при нея опит по литературни съображения. Или може би я учиш на английски.

— Това е просто забавление — настоя Макото. — Но в крайна сметка всеки опит дава литературни възможности.

— Ще пишеш разкази за нея.

— Обмислям тази възможност.

— Имам идея, която може би ще ти хареса.

Макото се разсмя.

— Ти никога не си чел нещо друго, освен предприемачески доклади.

— Ако напишеш тези разкази, може би ще ги прочета. Дори мога да ти предложа заглавие.

— Така ли?

— Да — потвърди Старк. — Бих ги нарекъл „Бягството на Бандита от Чайнатаун“.

— Завладяващо заглавие — иронично отбеляза Макото. Старк разбираше, че Макото все още не знаеше колко знае баща му. — Кара те да искаш да разбереш какво ще се случи.

— Онова, което се случва, е, че самоличността на Бандита от Чайнатаун ще бъде разкрита — рече Старк. — Голямата изненада в историята е, че той изобщо не е китаец.

— Не е ли?

— Не — потвърди Старк, — не е. Сега могат да се случат две неща, и двете лоши, едното — по-лошо. По-добрата възможност е той да бъде арестуван от полицията и да прекара следващите десет години в затвора, ако успее да оцелее там толкова дълго. Съмнявам се, че в „Сан Куентин“ има толкова много затворници, които се интересуват от литература.

— Това е по-добрата, така ли? — попита Макото. — Звучи доста мрачно. А каква е по-лошата?

— Да бъде убит от разгневените тонги — обясни Старк, — накълцан с китайски нож за месо най-вероятно, защото мразят да имат неприятности заради някой, който се маскира на китаец. С китайски нож за месо, тъй като Бандита го е използвал при един от грабежите си, за да накара всички да вярват, че е китаец.

С безизразно лице Макото каза:

— Това е прекрасен детайл — китайският нож за месо. Не бих си и помислил, че имаш такова богато въображение.

— И аз имам своите светли моменти.

— Твоята история води неизменно до трагедия — рече Макото. — Трябва да ме оставиш да поработя върху нея. Може би ще стигна до по-добър финал. Читателите предпочитат щастливия край.

Старк отговори:

— Не се притеснявай. Аз също имам финал.

— И кой е той? Затворът или смъртта.

— Нито един от двата. Защото има една изненада. Силно любящият баща на Бандита спасява глупавия си син, като го отвежда в Канада, преди полицията или тонгите да са стигнали до него.

— Канада?

— Точно така, Канада — категоричен бе Старк, — няма друго място на север, което да е така живописно. Бандита прекарва една година в Онтарио, където преди всичко се обучава в добива на желязна руда.

Макото потърка брадичката си с театрален жест на замисленост.

— От драматургична гледна точка би било по-добре това да стане в Мексико. Тропическият климат е по-романтичен. А мексиканските сребърни мини предполагат повече приключения, отколкото канадски мини за желязна руда.

— Бандита няма да преживява повече приключения — отсече Старк. — След като мине достатъчно дълго време и бъде забравен, той ще се върне в Сан Франциско и ще заеме полагащото му се място в ръководството на „Ред Хил Консолидейтид Къмпани“. Бях ли достатъчно ясен?

— Трябва да приемем този финал като отворен за обсъждане. Синът невинаги е като бащата. — Дали потръпна? На Макото така му се стори, защото баща му винаги го правеше, когато се обсъждаше въпросът за техните общи черти — или, по-точно, за техните различия.

— В момента не е отворен за обсъждане — не отстъпваше Старк. — И преди да приготвиш багажа си, донеси гривните от злато и слонова кост, които е загубила мисис Бъргър.

— Да, татко. Какво да си взема?

— Каквото искаш. Заминаваш след един час.

— Необходимо ли е толкова да бързам?

— По-скоро, да, Макото — гласът на Старк за пръв път издаде вълнение. — Да не мислиш, че се шегувах за полицията или за тонгите?

Макото въздъхна и се обърна, за да излезе.

— Един въпрос — спря го гласът на Старк.

— Да.

— Защо?

 

 

Синът невинаги е като бащата. Това несъмнено беше меко казано. Може би по-добре щеше да бъде изразено като въпрос. Защо синът толкова не прилича на бащата? Но, разбира се, както би казал професор Дикъс, въпросът се различава ясно в изречението, каквато точно беше причината за невъзможното да се скрие вълнение на баща му. Неволните реакции, беше му казала майка му, също бяха признаци за искреност и фалш.

Кога Макото за пръв път бе забелязал тези различия? В ранното си юношество осъзна, че прилича повече на майка си, отколкото на баща си.

Това е, защото си наполовина японец, каза му майка му, а нашата кръв е силна.

Той прие обяснението, защото всяко обяснение бе по-добро от никакво, а неговата майка, която започна да го посвещава в тайните на истинското и неистинското, когато беше петгодишен, никога не бе го лъгала. Поне доколкото той можеше да прецени. Напоследък си мислеше, че тя е майсторът, а той — ученикът, и сигурно тя е запазила някакви тайни за себе си. Ако някой бе способен да избегне разкриването на лъжа, това трябваше да е майсторът в откриването на лъжата, нали?

Раждането на сестра му Анджела Емико, когато беше седемгодишен, предизвика първите му съмнения, които се увеличиха след две години при появата на бял свят на по-малката му сестра, Хоуп Наоко. Подобно на него, те също бяха наполовина японки. Само че за разлика от него те носеха белезите и на американската половина на баща си, и на японската на майка си. Както Анджела, така и Хоуп имаха кестеняви коси. Очите на Анджела бяха светлокафяви, а на Хоуп — сини като на баща й. Във физически измерения те поделяха различията между родителите си. В очевиден контраст Макото имаше черна коса и тъмнокафяви очи като майка си и въпреки че беше значително по-едър от нея, изобщо не се доближаваше до ръста на баща си.

Кръвта е по-слаба у жените, отколкото у мъжете, беше му казала майка му, обяснявайки му разликата.

По онова време, въпреки че не видя никакъв признак на измама, му беше трудно да приеме безусловно отговора на майка си. Първо, беше по-голям. Второ, знаеше повече за света. Неговият учител по естествени науки и математика мистър Строс беше ревностен последовател на Грегор Мендел, учен, монах и негов сънародник австриец. Онова, което Макото беше научил от него във връзка с откритията на Мендел за хибридните растения, потвърждаваше правилото при сестрите му и го отхвърляше при него. Или, най-малкото, правеше нещата странни в неговия случай. А накрая, преди три месеца, когато срещна Сиуфон, се видя, че при него това правило е неприемливо.

Сиуфон имаше светлокестенява коса и зелени очи. Баща ми е англичанин, обясни му тя. Кръвта е по-слаба у жените, беше му казала майка му, и Сиуфон, изглежда, потвърждаваше думите й. Нейната английска половина бе видима колкото и китайската й. После се запозна с брат й, Сицзян. Той беше мъжката версия на Сиуфон. Какво би казала майка му във връзка с това? Че китайската кръв е по-слаба от японската? Мендел казваше обратното.

Когато разсъждаваше за генетиката, мистър Строс го беше предупредил, че още не е създадена точна наука, особено свързана с по-сложни организми. Въпросът за остатъчните и доминиращите белези, смяташе той, става още по-труден. Нека сравним човешките същества с бобови растения. Потенциалният брой на елементите, които играят роля в определянето на тези белези, плаши ума, нали? Макото се съгласи, че е така. И все пак…

Той си мислеше дали да не запита директно родителите си, но бързо се отказа от тази идея. Отричанията на майка му щяха да бъдат непоклатими, а баща му, по-скоро вторият му баща — щеше да се придържа към лъжата, ако това беше лъжа, и никога нямаше да каже истината.

Разкъсван от отчаяние и съмнения, Макото стана отмъстителен. Но върху кого трябваше да се изсипе възмездието?

Какво не беше наред? Кои бяха виновниците? А той как бе могъл да сгреши? Беше богат, може би най-богатият двайсетгодишен младеж в Сан Франциско. Не можеше да отрече, че беше до известна степен пренебрегван от членовете на собствената си социална класа заради расата си, но никой не го бе обиждал в лицето. Богатството и политическите връзки на Матю Старк го предпазваха, а ако не бяха те, правеше го страхът.

Преди пет години трупът на един конкурент на Старк в неговия процъфтяващ захарен бизнес бе намерен да плува в залива. Беше отчасти разкъсан от акулите, но от горната част на тялото му беше останало достатъчно, за да се види огнестрелната рана, която стигаше право до сърцето му. Въпреки че неговата конкуренция бе ликвидирана, което беше от очевидна полза за Старк, нищо не предполагаше, че той има нещо общо с нещастната и мистериозна смърт на мъжа. Един от жълтите вестници в града бе на друго мнение и изписа поредица от истории за други неразкрити престъпления, свързани със Старк, сред които някои буквално предизвикващи смях скалъпени разкази за престрелки в Дивия запад и брутални убийства в Япония. Те не го назоваваха, разбира се, но идентичността беше очевидна. Две седмици след публикуването на първата история сградата, която приютяваше вестника, изгоря до основи заедно с редактора издател. Нямаше доказателство за нещо друго, освен за нещастен случай. Мъжът бил много пиян. Според началника на пожарната, жертвата вероятно бе повалил керосинова лампа, когато бе изпаднал в обичайния си алкохолен ступор късно вечерта. Самата възможност за зла умисъл обаче беше нищожна. Всички винаги бяха много любезни, ако не точно сърдечни и приятелски настроени.

Преди три години Макото беше изоставил домашните си учители и беше приет в Калифорнийския университет, който през последните години се бе преместил в новия си кампус в Бъркли Хилс. За пръв път той живееше сред непознати на своята възраст. А, за нещастие, сред тези непознати беше мускулест млад мъж на име Виктор Бъртън, чийто баща беше влиятелен в Работническата партия, злобна антикитайска групировка, която бе смятана за фаворит на следващите избори за губернатор. Бъртън, който очевидно не различаваше китайско от японско и дори от негърско, настояваше всички да се обръщат към Макото с „жълт негър“ или „чинк“^[2]. По съвет на баща си Макото го игнорира, въпреки че понякога Бъртън затрудняваше нещата. Един ден Бъртън отсъстваше от занятия, а неговите приятели изглеждаха необичайно раздразнителни. Накрая Макото научи, че предната вечер на път от кръчмата към къщи Бъртън е преживял нападение от един или няколко души. Нападателите, които Бъртън нито беше видял, нито беше чул, бяха счупили десния му крак в коляното, дясната му ръка в лакътя и челюстта му в средата. Естеството на нараняванията му правеше невъзможно за Бъртън да използва патерици или да говори разбираемо и това наложи оттеглянето му от университета.

След заминаването му отново можеше да се каже, че всички са много вежливи един към друг.

Макото попита Шоджи и Джиро, двамата японски чиновници в „Ред Хил Консолидейтид Къмпани“, дали знаят какво се е случило с Бъртън. Попита ги по време на седмичната им тренировка по борба без оръжия, в която двамата мъже бяха много сведущи, защото преди да дойдат в Калифорния, бяха самураи при мистър Окумичи. Макото разговаряше с тях на японски, както и с майка си.

— Чухме за това — отвърна Шоджи. — Лош късмет, а?

— Лош късмет — потвърди Джиро, — но разбрах, че въпросният млад мъж нямал приятен характер. Лошият късмет съпътства тези хора.

— Чакайте, Макото-сан, това не е правилната хватка — Шоджи хвана ръката на Макото. — Отпуснете се. Ако се стегнете, мога да ви почувствам. Най-ефективната хватка е тази, която никой не знае, че може да бъде приложена.

Макото попита:

— Вие нямате нищо общо с това, нали?

— С кое? С Бъртън? — Шоджи погледна Джиро. И двамата мъже свиха рамене. — И защо да го правим? Та ние дори не го познаваме.

— Гледайте по-ведро на нещата — посъветва го Джиро. — Той не беше приятен човек. Така че неговото отсъствие подобрява средата, в която се обучавате.

— Внимание! — предупреди Шоджи и прехвърли Макото през глава. Ако не бе направил допълнително движение, Макото щеше да падне със счупено рамо. Сега той така се стовари върху твърдата рогозка „татами“, че целият въздух излезе от дробовете му.

— Видяхте ли? — попита назидателно Шоджи. — Не усетихте хватката и прехвърлянето ви изненада. Никога не го забравяйте, Макото-сан.

— Няма — обеща Макото.

Така Бандита от Чайнатаун се роди не от отмъщението, а от потребността да води свои битки, и то по свои правила.

Взломовете по къщите започнаха като начин да установи за себе си доколко уязвими са другите хора, особено хората, които мислят, че тяхното благосъстояние и положение в обществото ги прави недостъпни за отрепките. Нагоре по стената на къщата с ръкавици с нокти и сандали, облечен целият в черно, тъмен като нощта. Оглед на спалните, заслушване в откъслечните фрази от разговорите в трапезариите, които долитаха горе, преглед на кутиите с бижута, на гардеробите. Прекрати взломовете, когато случайно зърна Мег Частейн, момиче, което бе познавал през целия си живот, да излиза от банята. Неудобството му беше толкова силно, че самата мисъл да се вмъкне тайно в друга къща го накара да се изчерви.

След като беше започнал обаче, му беше трудно да спре съвсем. Къщите бяха изключени като възможност. Тогава оставаха градските улици. Какво да прави там? Да бъде Робин Худ? Да краде от богатите и да дава на бедните? Харесваше му да краде от богатите. Но на кои бедни да дава? Повечето от бедняците в града бяха китайци или бели работници, които ги мразеха. Нито едните обаче не бяха обещаващ обект на благотворителна дейност.

После, един ден, докато обядваше в „Джейд Лотъс“, той улови погледа на млада жена, която първо почти обърка със сестра си Анджела, необяснимо облечена в китайска туника „чеонсам“. Когато я разгледа по-отблизо, той видя, че приликите са повърхностни и напълно се дължат на същия смесен произход. Последвалото привличане не беше любов или секс, а увлечение, предопределено от нейното съществуване, от съществуването на брат й, от техните сходства с неговите сестри и от различията между всички тях и самия него. Колко вероятно бе той да е този, който му бяха казали, че е, а именно син на Матю Старк? Доказателствата във вид на всички тези хора предполагаха, че не е много вероятно.

Историята на Сиуфон беше разказ за отхвърлянето и тормоза върху нея както от страна на англичаните, така и на китайците, за продажбата й в бяло робство. За нея беше теоретично възможно да се откупи, но сумата бе огромна и дългът й към Ву Чун Хин непрекъснато нарастваше. Свободата бе невъзможен сън.

Ето как Макото вече имаше бедни, на които да занесе плячката си като Робин Худ.

Можеше да благодари на бившия си съученик Виктор Бъртън за идеята за китайската им персонификация. Бъртън не правеше разлика. С някой друг аксесоар — да кажем, китайски нож за месо и проклятие, извикано на фалшив китайски — кой би направил разликата? Само истински китаец, а той не възнамеряваше да ограбва когото и да било от тях. Полицията щеше да търси виновника в Чайнатаун. Никой дори нямаше да се сети да заподозре разглезения млад мъж, който живееше заедно с жертвите — богаташи от квартала Ноб Хил.

 

 

Беше забавно, докато продължаваше. Пъхаше напосоки дрехи в пътна чанта, а мислите му блуждаеха.

— Надявам се, че ще се държиш както трябва в Канада — заръча майка му.

— Ще ми се наложи — отвърна Макото. — Какво друго да правя в канадска мина за добив на желязна руда.

— Човек може винаги да намери неприятностите — настоя тя — и те винаги могат да те намерят, ако не внимаваш. Затова внимавай.

— Винаги внимавам.

— Пиши ми често. На японски.

— Трябва да пиша на „кана“ — рече Макото. „Кана“ беше опростена и фонетична азбука. Така и не успя да усъвършенства двете хиляди пиктографски букви канджи, необходими за истинска основна грамотност.

— Взел си речника си, нали? Добра възможност е да практикуваш канджи.

Макото погледна майка си и се възхити, както винаги, на младежкия й вид, деликатността на чертите й, емоционалната й крехкост, издавана от мекия й, почти несигурен глас. Всички илюзии. Изглеждаше като по-малката му сестра, а всъщност годините й бяха два пъти повече от неговите. Изискаността на нейната физика криеше огромна сила. Що се отнася до емоциите, Макото не можеше да си спомни да е проявила страх или унил дух поне веднъж в живота си. Сега, когато имаше толкова много въпроси за самия себе си, той започна да си ги задава и за нея. Знаеше твърде малко подробности за нея, дори по-малко, отколкото знаеше за баща си, а за него той знаеше твърде малко.

— На колко години дойде в Калифорния?

— Двайсет. Казвала съм ти много пъти. — Тя го погледна въпросително.

— Страхуваше ли се?

Тя се усмихна, докато сгъваше старателно риза, която той бе хвърлил в куфара си.

— Нямах време да се страхувам. Ти се роди почти веднага, щом стъпихме на брега.

— Някога съжалявала ли си, че напусна Япония?

— Задаваш ми много въпроси.

— Напускам дома си. Не е странно, че това ме кара да мисля как ти си напуснала своя, нали? Разбира се, ти си напуснала по своя собствена воля и никога не си се върнала. Аз съм принуден да замина, но ще се върна у дома.

— Има една прочута поговорка — каза майка му. — Тъгата е еликсирът на поетите. Никога не съм била кой знае колко поетична.

— Макото-сан, мисис Старк — Джиро се поклони на прага. — Готов ли сте? Аз ще ви придружа до Канада.

— Страхотно — възкликна Макото. — Имам си дори бавачка.

— Тръгвай внимателно — заръча майка му — и се върни в безопасност.

— Не се притеснявай. Една година ще мине много бързо и аз ще се върна, преди да си разбрала.

— Грижи се за него, Джиро.

— Да, мисис Старк.

 

 

Джиро обаче нямаше шанс. Когато си спомни последния урок за хватката, която не може да се почувства, Макото го приложи, видоизменяйки го в хватката да се освободи от наблюдението на Джиро на жп гарата. Час след като бе излязъл с Макото, Джиро се върна, тичайки, задъхан обратно в къщата.

— Мистър Старк! Макото изчезна!

Претърсиха жп гарата, разпитаха всеки, когото видяха, и не откриха нищо. Освен през времето, когато бе стоял с Джиро, никой не бе забелязал момче, което да отговаря на описанието на Макото, въпреки че млад мъж от японски произход, облечен като богат колежанин, какъвто беше, несъмнено щеше да предизвика значително внимание. Старк организира търсене и в други части на града, но знаеше, че вече е твърде късно.

Канада не го привличаше. Макото имаше по-добра посока наум. Мексико изглеждаше най-вероятната, ако съдеше по последния им разговор.

Джиро седеше на колене на пода, навел глава от срам. Беше се отпуснал там, неутешим, откакто бе изгубил Макото на гарата. Въпреки че бе облечен в съвременен западен стил, той бе заел позата на самурай, който не е изпълнил дълга си. Двайсет години в Америка, а мисленето му не се бе променило ни най-малко. Старк знаеше, че ако не постъпи деликатно, мъжът може да извърши самоубийство заради срамен провал, както смяташе той.

— Джиро — обърна се с твърди нотки в гласа Старк към него. — Защо си почиваш толкова спокойно? Отивай до телеграфа и изпрати телеграма на Мендоса. Когато се върнеш, бъди готов да заминеш. Ще разчитам на теб да заловиш Макото. И този път да останеш с него.

— Да, сър — отвърна Джиро. — Развързването на езика го оживи. Старк забеляза, че ако се почувстваше достатъчно наказан и достатъчно полезен, щеше да запази живота си. — Какво трябва да напиша в телеграмата?

— Боже господи, човече, за какво мислиш? Напиши му, че Макото може би е на път към него.

— Да, мистър Старк, веднага. — Джиро се поклони и се обърна да тръгне.

— Чакай — спря го Шоджи. Той влезе в стаята с бележка в ръка. — От Ву Чун Хин. Спешно.

Старк знаеше какво пише в бележката и без да я чете. Момичето. Беше забравил за нея. Не и Макото.

 

 

Малката спалня на етажа на публичния дом в „Джейд Лотъс“ беше прогизнала в кръвта на шест тела. Четирима от мъжете бяха застреляни, трима в корема, един в лицето. Обгарянията от барута говореха, че е стреляно отблизо. Петият бе изкормен с нож, вероятно собствения му, който все още стърчеше от трупа му точно под гръдния кош. Преди да достигне сърцето му, ножът бе разпилял вътрешностите му по пода. Гневно убийство. Старк погледна момичето. Вероятно изкормвачът бе този, който бе убил Сиуфон. Тя беше красива, около шестнайсет-седемнайсеттодишна, с евро-азиатски черти. Гърлото й беше дълбоко прерязано в основата на шията. Старк отбеляза:

— Не я е убил Макото. Направил го е този.

Ву кимна.

— По неговите думи е дошъл да я освободи. Тя е била, а-а, убита по непредпазливост.

— Къде е той?

— Където и да е — отвърна Ву, — той е прокълнат. Сега вече няма добра алтернатива. Той погледна към полицаите, които претърсваха стаята. — Този помощник се хранеше в ресторанта. Чул изстрелите. Беше тук миг след като Макото се е измъкнал.

— Ранен ли е?

— Не мисля. Той е бил най-близо — Ву посочи тялото с обгореното от барута лице, — а по ножа му няма следи от кръв. Съжалявам, мистър Старк. Мислех проблема за разрешен. Кой би могъл да предположи толкова глупава постъпка от негова страна, да рискува всичко за една проститутка.

Старк си каза, че очевидно е могъл, трябваше да може. Той самият бе извършил същото като Макото на неговата възраст. В Ел Пасо вместо в Сан Франциско. Различни места, един и същи резултат. Тя също бе умряла заради него, и то много по-лошо от това момиче. Синът невинаги е като бащата, бе казал Макото. Понякога за жалост обаче беше.

Един от полицаите, облечен в костюм вместо в униформа, помощникът, за който бе споменал Ву, дойде и леко отмести шапката си в знак на уважение.

— Мистър Старк.

Старк се бе срещал с него няколко пъти по повод кражби на пристанището. Весел, пълничък ирландец, който приличаше повече на дружелюбен барман, отколкото на пазител на сигурността. Помощник Мълиган. Юлисис Мълиган.

— Помощник Мълиган.

— Каква бъркотия — каза Мълиган.

— Да, но бъркотията е удобна за вас — отбеляза Старк. — Разбрах, че сте били пръв на местопрестъплението.

— Точно така, мистър Старк — Мълиган погледна Старк въпросително, когато заговори. — Закусвах долу. Спагети с онова червено свинско, което плава в тях.

— Бог да благослови апетита ви, помощник Мълиган. Вие сте герой. Заловихте Бандита в Чайнатаун и сложихте край на управлението на терора.

Помощникът погледна към мъртвите мъже, погледът му се местеше от един към друг, после се върна върху Старк.

— Един от тях Бандита ли е, сър?

— Онзи, когото сте застрелял в лицето, когато ви е доближил с ножа за месо.

Мълиган се намръщи и отново огледа труповете.

— Тогава са били банда? Застреляна е цялата банда?

— Не, той е бил смел и вероятно луд самотен злодей — Старк свали револвера трийсет и осми калибър от бедрото му, отвори го и го подаде на Мълиган. — Въоръжен с огнестрелно оръжие и нож, както го описват всички свидетели. Останалите бедни момчета и момичето са невинни безучастни наблюдатели.

Мълиган пое оръжието и го огледа.

— Всички гнезда са пълни.

— Съмнявам се, че ще бъдат, когато оръжието стигне до участъка и се превърне в доказателство — отбеляза Старк. — Очаквам да бъдете издигнат за това в помощник-началник. Сигурен съм, че началник Уинслоу ще каже нещо по въпроса утре вечер, когато вечерям с него.

— Не ви разбирам, сър — рече Мълиган.

— Необходимо ли е да го правите, помощник-началник Мълиган?

Широка усмивка бавно озари лицето на Мълиган, а очите му заблестяха весело.

— Не, мистър Старк, не мисля. Съпругата ми ще бъде много щастлива от повишението и по-високата заплата.

— Нека бъда първият, който ще ви поздрави.

Старк и Мълиган си подадоха ръце.

— А ако това е Бандита от Чайнатаун, тогава къде е плячката му?

Старк погледна Ву. Ву каза:

— Заровени са тайно кой знае къде.

Старк поклати глава.

— След като Бандита беше хванат, жертвите ще бъдат изключително недоволни, ако бижутата им не бъдат открити. Вие ги отнесохте временно от сцената на местопрестъплението, за да ги запазите, а сега сте много щастлив да ги върнете на мистър Мълиган.

Ву се намръщи.

— Щастлив съм.

— Разбира се, благодарните предприемачи ще бъдат доволни да ви възнаградят за вашето участие в това. Да кажем, с хиляда долара.

— Истински благодарните предприемачи биха били по-щедри, струва ми се, като се имат предвид загубите, които понесох като лоялен гражданин. Да кажем, две хиляди долара.

— Изглежда справедливо — съгласи се Старк. Този проблем беше разрешен. Оставаше един друг. Къде беше Макото. При това положение не би отишъл в Мексико. Тогава къде?

 

 

— Не беше ли това най-лошата вечеря? — попита Хоуп, когато двете с по-голямата й сестра се качиха в спалнята й. Въпреки че беше с две години по-малка — на единайсет, тя бе по-отворената от двете. — Когато се обръщат един към друг с „мистър Старк“ и „мисис Старк“, знаете, че те спорят за нещо.

— Макото е в беда — обясни й Анджела. — Заради това е всичко.

— Той никога не може да е истински в беда — отбеляза Хоуп. — Той е момче, забрави ли? Така че той се справя с всичко.

— Чух Джиро и Шоджи да говорят за полиция. Нещо лошо се е случило в Чайнатаун.

— Бандита от Чайнатаун — каза Хоуп, изведнъж обзета от тревога. — Дали е ранил Макото?

Анджела поклати глава. Хоуп видя, че иска да каже нещо повече, но неизвестно защо се разколеба.

— Хайде, Анджела, кажи ми.

— Японският ми не е добър — отвърна Анджела. — Може и да не съм разбрала. А те говореха на диалекта от Акаока, което ме затрудни още повече.

— И какво казаха?

Анджела пое дълбоко дъх, преди да отговори.

— Говореха за Макото така, сякаш е убил някого.

— Какво?

Анджела се разплака.

— Не мисля, че той ще се върне някога у дома.

 

 

Макото се събуди на борда на парахода „Хавайска тръстика“. Усети, че му се повдига. Не беше само заради огромното количество алкохол, което изпи предната вечер, въпреки че това не помогна, не беше и заради клатушкането на парахода по не съвсем спокойната морска повърхност, въпреки че този фактор допринасяше за неразположението му. Не беше дори заради насилието, кръвта или смъртта, даже не и заради смъртта на Сиуфон. Беше заради обвинението в предателство, което прочете в погледа й, когато очите им се срещнаха с Макото в момента, в който кулито прерязваше гърлото й. Беше й обещал и тя му вярваше, а той я бе изоставил. Не това бе героичният край, който бе предвидил за „Бягството на Бандита от Чайнатаун“.

Не че той бе избягал, не съвсем. Полицията щеше да го настигне, както и тонгите. Матю Старк грешеше. Лошите възможности не бяха само две, бяха три, а третата обединяваше първите две. В крайна сметка щяха да го хванат, а тогава нямаше да има възможност за бягство, но можеше да има и героичен, макар и трагичен край, при който Бандита от Чайнатаун се бие до смърт.

Преди това да се случи, трябваше да направи още нещо.

Макото стана от койката и излезе на палубата. Загледа се в изсветляващото небе на линията на хоризонта на изток.

Страната на изгряващото слънце.

Местоположението й зависеше напълно от собственото ти местоположение, когато слънцето изгрява. Оттук това беше Калифорния. Погледна на запад, към тъмната половина на небето, към Хаваите, към Япония.

Дали Генджи ще се изненада, когато види Макото. А ако Макото види у него това, което мислеше, че ще види, какво щеше да каже, когато Макото му зададе въпроса, заради който прекосяваше Тихия океан — същия, който Матю Старк зададе на Макото в съвсем различен контекст.

Защо?