Кенет Уайт
Синият път (9)

Бяла нощ

От неизбродните пещери към едно море без слънце.

Колридж

Полунощ на Северния бряг.

Изправен до прозореца на стаята си, гледам как студената мъгла разстила своите извивки върху Свети Лаврентий.

И си припомням някои трансцедентални страници, които съм срещал по пътя си.

Като говори за стихотворението, което не му дава мира, насъбира се като мъглявина в съзнанието му, Самуел Тейлър Колридж, този Кубилай Хан на интелигентността, заявява, че и през ум не му минава да му посвети по-малко от двайсет години: десет за трупане на материали с изчитане на механиката, хидростатиката, оптиката, астрономията, ботаниката, металургията, антропологията, химията, анатомията, медицината и психологията на човека, такава, каквато се разкрива в пътешествията и историческите разкази, после пет години за утаяване на целия този материал, следвани от още пет за истинското писане на стихотворението.

Така е мечтаел Колридж по време на разходките си покрай северните езера на Англия.

Хенри Торо пък е крачел по бреговете на езерото Уолдън. В Уолдън Торо е човек, отхвърлен от мнозинството. Но при изкачването си до връх Ктаадн той стига още по-далече. Там не е просто в полето, там той обръща страницата и задухва силен вятър, отрицаващ свръхчовешки вятър:

„Трудно е да разберем, че има такова нещо като район, необитаван от хора. Изобщо не си представяме, че една местност може да бъде извадена от тяхното присъствие и въздействие. Наистина, Природата не ни се е разкрила в цялата си чистота, докато не сме я видели такава — огромна, сурова, необитаема… (…) Тук Природата има нещо диво и ужасно, и все пак е чудесна. Наблюдавах ужасен, но и с преклонение самата земя, по която крачех. (…) Тя била тук, Земята, произлязла от Хаоса и Нощта на времената. Тя не беше нечия градина, а свят без украса. Не беше морава или ливада, гора, поле или пустиня. Беше недокосваната естествена повърхност на планетата Земя. (…) Долавяше се ясно присъствието на сила, която няма нужда да щади човека. Това беше място, раждащо идолопоклонство и суеверни ритуали, предопределено да бъде обитавано от хора, стоящи по-близо, отколкото ние до скалите и дивите животни. (…) Премного се говори за тайнства! Мислете си по-скоро за нашия живот сред Природата, такава, каквато тя ни се разкрива ден след ден, за тази всекидневна връзка с нея: със скалите и дърветата, с вятъра по лицата ни — коравата земя, истинския свят! Кои сме ние? Къде сме?“

„Ние сме хиперборейци — казва Ницше, говорейки подобно на другите чрез паметта ми, — ние знаем много добре на какво отстояние живеем. Нито по суша, нито по море не ще откриеш пътя, който води до хиперборейците — Пиндар вече е знаел това. (…) Ние единствени открихме изход от хилядолетния лабиринт. (…) Бяхме болни от модерност. (…) По-скоро да живеем сред леда, отколкото сред тази гнилоч, тази «поносимост»… Дълго време търсихме напразно път. Станахме мрачни, бурята тътнеше във въздуха около нас, нуждаехме се от мълния… (…) Наричаха ни фаталисти. Но нашият фатум беше набъбването на силите.“

Херман Мелвил отишъл в Канада по случай медения си месец на двайсет и девет години. В Монреал той срещнал капитан Кофен, който се приготвял да излезе за китове покрай Северния бряг на Лабрадор. Може би тогава е започнала да набъбва идеята за Белия кит. Тази идея се смесила в дълбочината на плодотворния и хаотичен дух на Мелвил със спомена за едно момиче: срещнал го по време на пътуването си в Англия, в дилижанса между Лондон и Бристол. Името й ли? Аделина Уайт.

Преди няколко месеца, в музея на Строумнес, мъничко пристанище сред Оркадите, където китоловните кораби вземали хора преди да продължат на север, се удивлявах на колекцията от харпуни, на техните изящни линии, на матовото отражение на остриетата им.

Възхитен от харпуните, си мислех за Мелвил и за думата, която беше в главата ми сутринта на събуждане, без да мога да си спомня откъде се е взела: думата „археография“.

Почеркът на едно архаично и архетипово същество?

Виждал съм руните, изписани върху плочите от Мейшоу: „Тези руни са дълбани с исландска брадва от най-големия поет на запад от океана!“

Мелвил говори за „онтологически герои“.

У тях има обич към света (както и отвращение от това, в което човечеството го превръща), безкрайна енциклопедическа обич и изразходване на съществото чак до възторжено самоунищожение.

Какво трябва да се прави днес, дали да се построи атлантическа библиотека някъде накрай света, огнище на енергия, която да универсализира всички празнословия? Или по-скоро отвъд всичките библиотеки да се опитаме да напипаме с пръст пулса на живата земя и да оставим да говори, дори разпокъсано, първородният ни свят?

И двете, без съмнение.

За да постигнем нейде нещо, което би надхвърлило семейните албуми.

„Никой не отива на север, при крайния човешки север“ — казва Валери.

Торо смята, че трябвало да стане индианец.

Харди казваше, че новата Тампея^[1] се намира някъде в околностите на Туле.

„През цяла Канада“ — каза ескимосът Джо. Ще го преведа: „През цялото човечество“.

Тук, в стаята ми, върху Северния бряг на битието…

Преди да отида да си легна, вадя половин бутилка уиски от раницата си й вдигам тост за онтологичните герои от целия свят.