Кенет Уайт
Синият път (10)

Вятърът на седемте острова

Никога не съм усещал така дълбоко едновременно откъсване от самия себе си и присъствието си в света.

Албер Камю

На сутринта от стария кей на Седемте острова наблюдавам огромната синя река, тук-там с бяло, и си мисля за Жак Картие, чиито „Пътувания за откриването на Канада“ ме придружават, откакто съм напуснал Франция:

„И пристигнахме в четвъртък на седемте много високи острова, които назовахме Кръгли острови, те са на около четирийсет мили от сушата и се вдават на три или четири мили от сушата и морето…“

Това е станало на 19 август 1535 година.

Четири века по-късно Седемте острова са все още тук: Големият Баск и Малкият Баск, Коросол, Голямата топка и Малката топка, Мановен и Декан, удавени в розовата мъгла на зората над Свети Лаврентий. Колкото до града, който се е издигнал на това място, това не е някогашната малка, индианска махала, посещавана от ловци на северни елени и по-късно от шепата служители на „Хъдсънов залив“. Преди няколко години придобил значение и вече всеки го знае като железния Клондайк.

Дълги влакови композиции се спускат от Западен Лабрадор, докарват желязна руда, която се товари на големи кораби, за да отплава надалеч към Кливланд, Филаделфия, Ротердам и Нагасаки… Един от най-огромните и коремести кораби, „Мазукава Мару“, масивен и безмълвен, е пуснал сега котва при входа на новия басейн източно от стария кей.

Но да оставим настрана за малко железния бум и да се върнем при Жак Картие:

„Кратък разказ и сбито повествувание за плаването между островите на Канада, Хошлаж и Сагюенай, и други с описание на особените нрави, езици и обреди на тукашните жители — твърде занимателни за наблюдение.“

Изданието на „Пътуванията“ от Картие, което притежавам, е парижко, от 1968 година. Символично съвпадение. Защото много от тези, които живееха във Франция по онова време, желаеха края на една култура и началото на друго нещо. Но това „друго нещо“ все още предстои да се измисли. За мен една от особеностите на промяната се състои в това: да се излезе от историята, за да се влезе в географията. Затова се заех да чета и препрочитам всички старинни разкази за пътешествия, на които успях да попадна:

„Стигнахме до Нова Земя, където се лови треска, и Канада — области, където обикновено цари жесток студ.“

Това не е вече Жак Картие, а Жан дьо Лери с неговия „Бордов дневник“, за който си спомням, че съм го чел около януари 1969 година, в кафене „Европа“. Харесваше ми усещането за свежест, което се излъчваше от него, ритъма му, откритата му простота. Какво облекчение след цялата словесна войнственост, след всичките идеологически разпри и морално-политически речи, неуморно повтарящи едни и същи износени теми и нямащи никакъв усет за света! Ние страдаме от културна затвореност и цялото това безредие не е никакво лекарство, а само последният симптом на болестта. Необходимо ни е да излезем от утъпканите коловози, да отидем много по-далече.

 

 

Картие напуска Сен Мало през април 1534 година, на четирийсет и три години, със задачата да открие северозападен път за Китай, за империята на Великия Хан и да донесе във Франция множество скъпоценни камъни и подправки. Не открил нито път, нито скъпоценни камъни или подправки, но открил в „Новите Земи“ изобилие на риба („много скумрия, барбуни, лавраци, костури, огромни змиорки и други разни“), неизброими ята птици („има също много жерави, лебеди, дропли, гъски…“) и това странно и чудесно нещо, делфинът:

„На другия ден (3 септември 1535 г.) сутринта вдигнахме платна и продължихме нататък, като видяхме някаква риба, която паметта човешка не е виждала, ни чувала. Назованите риби са едри като треска, без да имат никакви перки, по тяло и по глава приличат на хрътки, бели са като сняг, без никакво петно, и има голям брой от тях в назованата река, живеят между морето и сладката вода. Тукашните хора ги наричат адхотюис…“

Може би Картие е бил малко отблъснат от дивия й негостоприемен изглед на Лабрадор. Но старият капитан след завръщането си в Сен Мало сигурно неведнъж е мислил сред семейните кавги за тукашния пейзаж с носталгия. И в неговите сънища много често са изскачали делфини, прекрасните чувствителни делфини, символи на голяма Америка, лудуващи във водите на Свети Лаврентий, когато още не е била Свети Лаврентий, а просто „голямата река“.

Голямата река, гъмжаща от риба.

Малък риболовен кораб пристава на стария кей и гиздаво танцува върху сините води. Гледам как разтоварват треската, калканите и раците.

Напускам стария кей, преминавам пред „Хъдсънс Бей Стоур“ и на ъгъла между „Арно“ и „Бланш“ се оказвам пред входа на пристанището за желязна руда на „Айрън Ор Терминал“: „Вход забранен за неделови.“

Понеже не съм делови човек, а човек на битието (хе, хе), продължавам пътя си.

Няколкостотин метра по-нататък хващам едно такси и се отправяме към центъра на града. Насочвам разговора към желязната руда:

— Тук без руда няма живот.

Казвам, че съм чул да се говори за безработица.

— Има такова нещо.

— Защо?

— Няма строителство. Управляват ни шайка злосторници.

— Вие от Седемте острова ли сте?

— От дълго време съм тук.

— За седемостровчанин ли се смятате?

— Че кой се смята за седемостровчанин! Не е такова място.

А какво място е тогава? През прозореца съзирам широки улици, малки, много чисти къщи и градини с оскруши.

— Ако трябва да опишете Седемте острова с една дума, какво ще кажете?

— Пустош.

На централния площад влизам в един магазин, уж да си купя пощенска картичка.

Една жена се приближава, за да ме обслужи:

— Какво правят хората на Седемте острова?

— Работят.

— Какъв вид работа?

— Всякакъв. Кой каквото си иска.

Между другите си стоки тази жена продаваше каучукови кукли за любов („досущ като живи“) — за самотните нощи по работните обекти.

По средата на площада има голям търговски център. Това е малък град, сам по себе си, с широки алеи и е топло. Когато виещите ветрове се спускат от Лабрадор и температурата падне далече под нулата, гражданите могат да сноват тук съвсем спокойно. Всъщност, можеш да прекараш цял ден тук, защото има кафенета и ресторанти.

Дори открих една книжарница.

Книжарницата „Северен бряг“.

Какво име за книжарница!

Сигурно е пълна с книги за Севера, книги за интелектуално плаване, книги по метафизична физика и поетическа география.

Книжарките, две млади жени, се оплакват:

— Не достига култура.

Въпреки че те се мъчат да си доставят книги, пълни с психическа енергия, книги, разкриващи света, това, което се търси, са най-вече учебници и книги за окултизма, заедно с обичайната доза развлекателни романи.

Тършувам между етажерките.

Едно заглавие привлича вниманието ми.

„Пътуване на Северозапад“.

Прелиствам книгата. Мисълта е хаоснокосмическа, каквато обичам.

Купувам я и тичам в едно кафене, за да я прочета.

 

 

Какъв шок!

Още в предговора авторът Мишел Серес заговори с моя език. Дори думите бяха моите.

Господи, аз почти намирам портрета си:

„Новият Зенон, от Париж и Лондон, нарича своя метод пътуване, понеже една старинна ловджийска дума, random, е породила две близки и все пак различни думи: френската randennee, разходка, и английската ranoom — случай, шанс, и понеже иска да обедини двата смисъла през Ламанша или Свети Лаврентий…“

По дяволите!

От години говоря за randonnée, прекосих този Ламанш, изгорих мостовете зад себе си, въртях се из Париж и се оказах отвързан тук върху Северния бряг на Свети Лаврентий. Продължавам четенето:

„Бяло пространство, без залози и борби. (…) Трудно свързване. (…) Прекосяване на пустинята… (един нов архипелаг) (…) Пътуването е рядко концентрирано (…) мислители на синтеза (…) многообразието се родее с реалното, докато дуализмът призовава на борба, в която умира новата мисъл (…) затова той трябва да измисля, ако иска да оцелее, да измисля ново пространство, съвсем различно от старото, глупашки раздробено пространство…“

По дяволите и пак по дяволите!

Иска ми се да подчертая всяка дума.

При мене тези концепции имат имена: пелагийска мисъл, архипелагийска дейност, интелектуално номадство, бял свят… И двамата, тръгнали от различни основи и предпоставки, се оказваме в едно и също пространство.

Нов световен дух (weltgeist) ли е задухал?

 

 

Бях така възбуден, че не можех да остана дълго време седнал в кафенето. Трябваше да изляза и да повървя, брулен от вятъра.

Прекосих от край до край Седемте острова с широка крачка, между оскрушите, които поклащаха червените си клони, и стигнах до вълнолома на стария кей.

През паметта ми мина беглият образ на стар кей в едно селище на западния бряг в Шотландия. И отново се сетих за онези граждани на Ню Йорк, описани от Мелвил, които, избягали от прекомерно ограничения живот, слизали в неделен ден на вълнолома, за да вдъхнат няколко глътки простор. Вълноломът — едно от онези благословени места, където животът се събира и втечнява, приема други измерения.

Вълноломи, провлаци, носове.

Седях на края на вълнолома и гледах чайките. Ах, този бял танц!

„Какво е хаотизмът, господин Уайт?“

Необходимост от думи, предаващи енергия и пространство.

Скок в друга логика.

Еротокосмология.

Бях пиян от вятър. Пиян от великия бял ропот на Свети Лаврентий. Пиян от идеи.

Идеи риби, идеи птици.

Мисъл плуваща или летяща.

Океанска философия.

Защо пиша? За да не полудея напълно от това пиянство. От това бяло пиянство, извор на всяко истинско писане.

 

 

На връщане към стаята си в „Норт Коуст Хотел“ минах пред едно момиче, което продаваше ябълки на улицата.

Имаше най-сините очи, които някога съм виждал.

В тези очи видях Лабрадор.