Кенет Уайт
Синият път (3)

Луната над Монреал

Ние, които имаме толкова много пространство и толкова малко време, ще станем номади.

Ани Льобрьон

— Сварено яйце, препечена филия и кафе!

Отвън е Монреал. Улицата и реката. Дочувам шума им. А там, далече отвъд тях, е огромната заспала красота, там е Лабрадор.

Веднага щом закуската ми свърши, започнах да се осведомявам за Лабрадор. На последната спирка набирам един от телефонните номера, даващи справки, и все едно съм на единайсет години, питам:

— Как се отива, моля ви, до Лабрадор?

— Докъде?

— До Лабрадор.

— До Лабрадор!

— Да, да, до Лабрадор!

— Господине, това трик ли е или какво?

— Какво, какво?

— Трик ли е, тоест шега.

— Не, съвсем сериозно.

— Тогава вие сте луд.

— Моля?

— Господине, откъде пристигате?

— От Франция.

— И аз така си мислех. Господине, там при вас провинциите са прилепени една до друга. Тука не е същото.

— Съгласен съм, но може ли изобщо да се отиде до Лабрадор, по дяволите?

— Господине, не мога нищо да ви кажа. Аз отговарям на точни въпроси.

И трясна слушалката под носа ми.

Какво толкова неясно има в Лабрадор? Той не е все пак създание на моя ум! Това е едно място, нали? Ако е място, ще рече, че може да се отиде там, струва ми се. Или да се придвижим към него, да се приближим поне, нали? Изглежда, че не е така.

Като че ли бях задал метафизичен въпрос на конгрес на логични позитивисти.

— Дали раят съществува?

— Изгонете това куче вън!

Пускам монета в отворчето и гледам видео за малко. Това ми дава време да изработя следващия ход.

Би трябвало да бъда по-находчив, да използвам повече възможности.

Влизам в кафенето и започвам разговор със сервитьорката. Подготвям внимателно почвата. Тя научава, че съм от Франция, че съм пристигнал вчера в Монреал, узнава всичките подробности за пътуването ми в самолета, говоря й за огромния боинг и за всички пътници, и дори се впускам в миналото чак до генерал Дьо Гол, което е почти предистория, когато тя ме прекъсна:

— Какво ще правите в Квебек?

Хващам се за случая.

— Искам да отида в Лабрадор.

— Там е студено.

— Вие тук прекалено сте свикнали с парното.

— А вие да не сте си мислили, че сме диваци.

Най-накрая се поуспокоих. Несъмнено би било преувеличено да се каже, че тържествувам, но тази гражданка поне не заличава Лабрадор от картата. Тя дори използва прилагателно, което ми показва, че макар и несигурно, допуска съществуването на някакво съществително. Това е елементарна граматика.

Тази вечер, към полунощ — огромна есенна луна, съвсем валчеста и бледа е надвиснала над Монреал — дояждам лучената супа в едно бистро на улица Сен Дьони в компанията на един квебекски писател, на когото задавам скъпоценния въпрос направо:

— Как е станало така, че Лабрадор не съществува за Монреал?

Той се впуска в дълго социологическо и етнологическо обяснение. За него квебекците са селяни от Поату и още не са осъзнали своето пристигане на американския континент. Те са културно осакатени и дори не са започнали да се оправят в новото пространство. Прекарват времето си в спомени: „Спомням си“ е девизът на Квебек.

Попитах го за какви спомени става дума.

— За идването на англичаните.

Господи! Че кой се сеща за англичаните?

Ако се занимавах още с това какво са направили англичаните, щях да си стоя там, в Стара Каледония, да надавам вечните жалби и да пиша дълги политически стихотворения на езика на предците си.

По дяволите! Не можеш да стоиш цял живот шотландец. Трябва да се измъкнеш от бърлогата си и да се омесиш със света.

На другата вечер аз се омесих с малка канадка, момиче от Утромон.

Французойка, шотландка и моухокска едновременно.

Мадмоазел Покахонта Мак Грегър.

Но в мен работи Лабрадор. Не закъснявам да поставя въпроса.

— Наистина искам да отида там, в Лабрадор.

— Стига — ми каза тя, — когато говориш за Лабрадор, ме полазват тръпки по гърба.

И наистина се разтрепери.

Но припомнянето на Лабрадор не само я разтрепери. То събуди в нея образи. Защото няколко минути по-късно тя ми говореше за диви патици, летящи с триста и петдесет мили в час срещу вятъра… И когато споменах за това, което каза моят приятел, писателят, относно квебекците, прибави:

— Квебекците са мили, но странни.

За момента тази фраза ми се стори много хубава.

Може би трябва да кажа, че осъществихме няколко сливания. И понеже зад всичко това се криеше желанието ми да събера отвътре сведения за Лабрадор, и за Квебек, сведения, идващи направо от Колективното подсъзнание, от Душата на света, и може би от Лавените скали, чиито непрекъснати вибрации се губят в пространството, защото никой не е достатъчно умел да ги улови, всеки път, когато малката канадка кажеше нещо, от страх да не го забравя се надигах на лакът и го записвах в мрака (не е лесно, но си бях приготвил бележник с големи страници — понякога обмислям всичко).

— Какво правиш там, на другия край на леглото?

— Отбелязвам си реалността, не обичам да ми се изплъзва.

— Аз пък имам проблем с нея. Тя не съществува.

Беше мой ред да почувствам трансцедентална тръпка по гърба си.

Започнах да се чувствам в моето лоно. Започнах да обичам Канада. Искам да кажа Квебек. Ето едно от чудноватите неща в тази страна: не можеш да кажеш Канада. Кажеш ли тази дума, ти си една от британските империалистически свине. Трябва да се казва Квебек. Нека предварително да обясня: ако ми се случва да кажа Канада, не влагам политика в думата. Понякога предпочитам звънкостта й, това е всичко.

Следователно започвам да обичам Квебек, красивата провинция. Обичах я цяла нощ. Огромната кръгла есенна луна ме подлудяваше.

 

 

На сутринта малката канадка скочи от леглото:

— Закъсняла съм. Трябва веднага да тръгвам. До довечера.

Разхождам се в ясния, преливащ от червено въздух (червеното на всеизвестните кленове) на тази утрин, после се отправям към центъра на града.

Монреал не е град, построен във височина. Има си своите небостъргачи, но все още е място с човешко измерение. Разкарвам се по дългите му улици, осеяни със смачкани листа, с двуетажни къщи в ярки цветове. Щастлив да усетя наоколо огромните американски пространства.

Влизам в някакъв бар.

— Една бира.

— Каква да бъде?

— Най-добрата.

— Всичко е относително, но все пак…

Той ми дава „Моулсън Брадър“. Добре, ако сте ме проследили фонетически и философски (ако не сте го направили, то е, защото няма никога да бъдете пътник в Новия Свят, дори да живеете хиляда години), ако, следователно, сте ме проследили: бар, Брадър, Лабрадор… сигурно сте разбрали, че се приближаваме до същината на въпроса.

Този момък наистина е бил в Лабрадор. Той е от нашите.

Имал брат, който работел в железодобивните мини в Лабрадор Сити и бил ходил там на риболов. Каза, че можело да се отиде доста навътре с автобус, а по-нататък имало влак, тръгващ от Седемте острова — стигал чак до Шефервил. От Седемте острова можело освен това да се вземе малък самолет за Форт Чимо, Гус Бей или Дейвис Инлет. Това беше чиста и свежа музика за моя слух.

Понеже споменах за музика, точно в този момент от музик-бокса звучеше „Вземете влак А“: Старият Дюк Елингтън приканваше света да замине…

Но нямаше защо да бързам. Продължих да скитам из Монреал.

 

 

Когато Торо бил в Монреал (той не прекарвал цялото си време край езерото) неговият хугенотски нос подушвал навсякъде мириса на католическия тамян. Той си е и до ден-днешен тук: в църквата Мария Всемирна Владичица, в мисионерския център… но по-рядко, много по-рядко. Според моя приятел, писателят, Квебек е декатолицизиран за една нощ, преди няколко години. Тук наричат това спокойна революция. Кроткият квебекец се събудил свободен в една прекрасна утрин. Господи Исусе! Няма вече първороден грях. Великият бог Пан се е завърнал. Любовните връзки изместват нафората, поезията заема мястото на изповедта. И майната му на папата, дори да е поляк. Говори се за Куба, но Куба е нищо в сравнение с Квебек. Квебек е извършил нещо повече от революция (в стила на Рабле, Рембо и други).

Или почти…

Но хората тук биха могли да измислят нещо наистина необикновено, ако престанат да бъдат селяни от Поату. Това е новият шанс на Америка. Също и на Франция. Защо не новият шанс на планетата?

Говорих за всичко това с един книжар, който беше нарекъл книжарницата си „Квебек — Америка“. Най-сетне някой, който беше разбрал! Не „Квебек — Франция“, нито „Квебек — Съединените щати“ или „Квебек — Квебек“, а „Квебек — Америка“… Говорихме за Мелвил. Като мен, той се виждаше от същия евроамерикански тип, човек, прескачащ две или три психологически граници, за да се озове насред голямата бездна. И тогава, обхванат от удивление, той изговаря нещо, което отваря духа му и просветлява; нещо като: дишам!

Точно това са белият кит и огромният вятър: Лабрадор.

Тръгнал съм към Лабрадор, откакто проходих. Поех пътя в самия ден на излизането от люлката. „Има — казва Торо в «Естествена история на Масачузетс» — някаква особена жизненост в думите Лабрадор и Ист Мейн, незнайна за веруюто на отчаянието.“

Той се връща върху Лабрадор в „Зимна разходка“: „Нека един смел и честен човек прекара цяла година в горите на Мейн или Лабрадор, за да види дали езикът на Светото писание ще отговори с езика си на начина му на живеене и на опита му, от настъпването на зимата до топенето на ледовете.“

Разбирате какво съм дошъл да търся.

Дълго време се опитвах да се освободя от една дебела книга, една от най-дебелите, която ме потискаше с породеното от нея умствено объркване. Исках да се отърва от окупирането на света от Йехова и някои други. Постигнах го. Но трябва в същото време да отида по-далече. Да отида в Лабрадор. Да, тук ще затворя кръга, връщам се в отправната си точка, приемам раждането си, развивам всички отрицания на моето юношество и хвърлям сериозен поглед към Първородното си лице.

В този миг имам нужда от пространство, от огромно жизнено пространство за върховния размисъл.