Кенет Уайт
Синият път (12)

Жан-Батист

Всяко усилие на човека се състои в това да постави живота си във връзка с елементите на космоса: живота на планината, на облаците, на мълнията, на въздуха, на земята и на слънцето.

Д. Х. Лорънс

Млад мъж с висока черна шапка на главата излиза да отвори.

— Това ли е къщата на Жан-Батист Макензи?

— Да. Вие сте господин Уайт?

— Същият.

— Влезте.

Няколко души са се събрали в стаята, където ме въведе мъжът с черна шапка. Тук е и самият Жан-Батист, човек с хубаво лице, около шейсетгодишен, жена му, също хубава, на почти същата възраст, и двамата им синове здравеняци — този с черната шапка и един друг, с дълги черни коси до раменете. Те двамата имат по-индиански вид от своите родители. Тук е и жената на единия от синовете, също много красива, и едно момче на дванайсет години, някакъв братовчед навярно.

Бащата на малкото момче се прострелял по време на лов. Той и няколко приятели наели самолет, за да отидат в територията между Шефервил и стария Форт Макензи, по бреговете на река Каниапискау. Ловът вървял, момчето убило първия си елен. Бил женски и момчето от мъка все се въртяло около неподвижното тяло. „Мъка, все се въртял наоколо.“ То пазеше жив спомен за баща си от първото им съвместно излизане на лов. Първото и последното. Защото на връщане самолетът паднал в едно езеро, само двама души оцелели, то и пилотът. Жан-Батист разказваше историята, а то слушаше спокойно; изрече само горното изречение.

Жан-Батист разказа как е пътувал пеш от Седемте острова до Шефервил. Това продължавало с дни и той се радвал на всеки миг:

— Колис, това беше живот, това!

Докато сега рудодобивните компании превръщат хълмовете в прах и затрупват Седемте острова, дъскорезниците превръщат горите в каша за хартия, а огромните баражи пресушават всичките реки. Да, „беше хубаво в горите, това е живот“. Сега вече не може да се ловува както някога: „поради отпадъците от компанията“. За десет години Седемте острова ще станат като Монреал и вече не ще има дори работа, защото след като компаниите постигнат това, което искат, изоставят всичко: „Сбогом, моето момче!“. Когато си напълнят джобовете, ще си вдигнат чукалата и ще остане само пустошта.

Питам мъжа с черната шапка какво мисли за това. Той малко се смущава, после казва:

— Той обича да говори. Но навярно има право.

— Искате ли да послушате песни? — пита Жан-Батист.

— Да. Ако това не ви отегчава.

— Разбира се, че не. Да слезем долу в мазето.

И слизаме в мазето.

Жан-Батист ми казва, че работи за компанията от 8 до 16 часа, след което тук в мазето продължава за себе си. Има си тезгях със струг. Вземам от тезгяха, върху който са поставени различни кости, нещо като плешка.

— От елен е.

Казва ми, че се подготвя за лов и риболов, показва своята палатка от тукашно платно и новите тежести, които е приготвил за въдиците. Пушките са окачени на пирони: бащината му, 28 милиметрова, и една 22 милиметрова — получил я от него, когато бил малък. Казва ми, че може да убие елен с 22 милиметровата. Но сега северните елени са по-редки от другите. Северните елени са странни същества. Пристигат, заминават, никой не знае къде и защо.

Тъпанът му е поставен върху друга маса. Почистил го е тъкмо преди да дойда аз. Почиства го веднъж в годината, защото „когато тъпанът не е готов, не може да се пее“. Взема го и започва да говори за него. Кожата на тъпана е бяла, от северен елен, а дървената рамка, боядисана в червено, е от бреза. Върху повърхността му се виждат наредени костички, за да вдигат шум подобно на кречетало. Това са костички от бяла яребица, но се използват и кости от диви патици, даже дребни кости от елен.

Той настройва тъпана.

Когато е в горите, бие тъпана, за да примами елените. И докато си говори, думите му стават все по-ритмични, като тези:

Когато навлизаш в гората

когато си в леса

поглеждай тъпана

използвай го

той е като телевизор

ти виждаш какво ще убиеш

когато си на лов в гората с тъпан…

Искам му касета с неговите песни. Върху тезгяха му има портативен магнетофон, съвсем разнебитена машинка, залепена тук-таме със скоч. Казва, че обича да прави записи за децата си. Особено, когато „пътувал“. Записал им е шума на своите весла в езерото, стъпките си по снега в гората, песните си също, разбира се, защото много скоро те няма да познават тези неща, а той не иска да забравят всичко. Сега е на петдесет и осем години и знае, че не след дълго ще умре, защото не е здрав. Ще ми запише една касета със свои песни, защото „така ще пътуват надалече“. Хората ги обичат. Когато пее, старците се провикват: „Истина е, Макензи, истината казваш!“ Младите също ги обичат, но не знаят много неща, обичат ги, но не по същите причини. За тях това са само песни. А на старите говорят за живота.

Когато Жан-Батист взема своя тъпан, не е вече Жан-Батист Макензи. Извън себе си, той тръгва към една страна, където бъка от пъстърви и сьомги, пътува в ширнатата тундра, сред която стада от елени, хиляди елени, преминават от едно на друго място, с вирнати рога, копитата им вдигат облаци сняг, трошат леда. Той вижда всичко това:

Те са като призраци

елените

отиват и се връщат

отиват и се връщат

Говори за елените, говори и за горските листа:

Разбирах аз листата

по шума издаван от листата

зима беше, лято беше — където отивах…

Говори и за птиците:

За птиците говоря

те летят на групи

щом потеглят към морето

за дроплата говоря

която е водач на ятото

отнасяно от вятъра

виждаме я за последен път

когато дойде есента

Но той не само говори, той отлита и лети с тях чак до Арктика:

Летя във въздуха

летя във въздуха

разхождам се

разхождам се

 

за жена ескимоска

за жена ескимоска

аз ще се оженя

аз ще се оженя

 

в средата на земята

в средата на земята…

Излизам тази вечер от дома на Жан-Батист Макензи с една касета песни и еленовата плешка:

— У нас, даде ли се подарък, не се казва нищо, подаръкът сам говори.