Кенет Уайт
Синият път (14)

В края на пътя

МОНАХЪТ: Когато тялото се разпадне, нещо остава. Какво е то?

УЧИТЕЛЯТ: Вятърът повя отново тази сутрин.

Йошу Шинзай Дзенжи Гороку

В къщата цари леден студ. Жозеф се върна на три крака около час след мене. Не влезе в стаята. Не зная къде е отишъл. Но цяла нощ слушах как някой повръща. Без да мога да заспя, си казах всички хайку за студа, които можех да си спомня:

Толкова студена е водата

че и чайките

не могат да заспят

 

Бъррр! трудно се заспива

но ако не се заспи

е още по-студено

Накрая трябва да съм заспал.

Когато се събудих, беше още много рано, но светлината през прозореца бързо се усилваше. Очите ми заблуждаха из стаята: празни бирени бутилки в каси, купища кутии с лекарства, образа на Дева Мария и карта, върху която някой бе изписал с червена химикалка правилото: „Седем пъти превърти езика си в устата, преди да заговориш.“

Край на играта…

После през прозореца видях нещо много красиво: лодка с чудни извивки, положена на дървени подпори, символ на миналото или на вечното настояще, говорещо за реките и езерата, за планинските бързеи — един друг свят.

Почувствах нужда веднага да продължа по пътя си. Нахлузих дрехите, надрасках благодарности върху едно листче и си заминах.

Червено слънце и скреж.

Утрин над Америка!

Мисля си отново за Торо:

„На мнение съм, че смелостта не ще бъде съкрушена, тук, върху бреговете на Атлантика, докато сме в съседство със Северните територии. Тези думи са достатъчни, за да вдъхнат смелост на един мъж при всички обстоятелства. Смърчът, бучинишът и борът няма да допуснат отчаянието да се настани тук. Също съм на мнение, че вярата и веруюто, проповядвани от църквите, забравят за ловеца, обвит в своите кожи, който в здрача на северната нощ не се отказва да преследва моржа и тюлена върху леда. С болно въображение са хората, които искат толкова рано да ударят камбаната за края на света.“

И така, Хенри, нещата се влошиха още повече от времето, когато ти беше тук. Да можеше да зърнеш сега как вилнеят болните въображения, едва ли ще повярваш.

И все пак.

Духа вечният утринен вятър.

Великата утрин

Едновремешните ветрове

в боровете духат

Мислех си, че мога да стигна до Авр Сен Пиер на стоп, но никой не минаваше по пътя. Все пак започваше нов ден, тъй син и свеж, аз крачех радостно, щастлив да бъда тук, навън, по средата на самото никъде, напълно сам, загледан в едрите чайки, които се премятаха на вятъра.

„Върховно нещо е да видиш, че първичният свят си е все тук, съвършено неопетнен и чист, летяща бяла пяна, и само чайките се движат между небето и брега.“

Пак братът Лорънс.

Аз пътувам с моите призраци…

Едно куче напусна преддверието на спящата къща, където се приличаше на слънце, и се завъртя около мене:

— Здравей, куче.

— Бау-бау.

Предпочитах да съм съвсем сам, но това старо куче си търсеше компания, за да се поразходи. Затова оставих го да скимти спокойно след мен.

Вървях около час, преди да се зададе един камион, на който махнах. Той отмина, но после промени решението си и спря. Взех си сбогом с кучето, притичах, за да хвана камиона, и се хвърлих вътре.

Там имаше две момчета от Авр Сен Пиер, потеглили още в 4 часа на лов за канадски елени по река Сен-Жан. Връщаха се с празни ръце.

— Какво правите така рано върху пътя?

— Нощувах в индианския резерват. Имаше сватба.

— Обзалагам се, че всички до един са се докарали като прасета.

— Горе-долу така стана.

— Такъв им е на тях акълът. Такива са.

Когато ме оставиха в Сен Пиер, видях една или две редици къщи, белосани с вар, тук-таме с по някое цветно петно, след което се отправих към брега, за да похапна хляб и скумрия от консерва, като си мислех за един друг съмишленик призрак, Мацуо Башо:

„Изгорих лицето си на горещото слънце край Кираката, в северните провинции — говори той в своите «Записки от отшелничеството в Генджу», — протрих си петите по грапавия пясък на северното море…“

Башо мисли за пътуванията, които е разказал в своите чудесни малки книги „Нозариши Кико“ („В полето побеляват моите кости“)… „Кошимо Кико“ („Записки от едно пътуване до Кашимо“), „Ои ио Кобуми“ („Бележник от коша“), „Сарашина Кико“ („Записки от едно пътуване до Сарашина“). Седнал там, сред отшелничеството си в Генджу, той наблюдава своя живот.

Въпреки че човешкото общество му дотяга, той не е твърд и чист отшелник, и дори и често да е мислил, никога не станал монах. Онова, с което намерил да определи себе си, било съвсем простото „безгрижен човек от хълмовете“, живеещ като вятъра и облаците. Грешил е в живота си, със сигурност, но кой знае какво е добро? Светът може би е така или иначе илюзия. По-добре да не мислим много за това, по-добре да се поразходим край езерото. Или да се изкачим на хълма зад дома и да си направим „маймунско легло“. Постилат се клони на земята, върху клоните се натрупва слама. Защо да не легнем на това маймунско легло и да се потопим с наслада в приспиващата ни мечтателност:

Радвам се на сянката

на боровете стари

сред лятната гора.

Може би и аз така ще свърша, просто излегнат по гръб, оставяйки нещата да се носят по течението.

Но има още път напред.

Какъв път?

Шпенглер (когото четох преди много време в подземните си дни в Глазгоу) говори за три пътя: класическия, залепен за настоящето и близкото; романтическия, който се е вгледал в най-далечния хоризонт; и китайския, който означава да скиташ насам-натам без цел.

Може би е време да намерим начин да ги съчетаем. Може би потегляме на север и на юг, на изток и на запад, за да открием координатите на някакъв нов център. Може би трябвало да се опитаме да възстановим една изгубена връзка, преди да бъдат въведени всякакви разделения.

Може би.

Засега съм седнал на брега, в Авр Сен Пиер:

Седнал на брега

в Авр Сен Пиер

ям скумрия от кутията

Утрин есенна

червени листи, жълти листи

с вятър

… и пиша хайку.

Никой никога не ще успее да направи достатъчна възхвала на хайку. Тези стихотворения, които попадат право в целта и са ни толкова необходими. Може би невинаги се пишат необикновени хайку, но дори и в тези случаи те могат да свалят огромни тежести от раменете ни — целия този личен товар. Да напишеш хайку е все едно да скочиш извън себе си и да изпиеш голяма чаша свеж въздух.

Тази сутрин написах сума хайку за есента и за разходката, за брега и реката:

Вятър свири

над Свети Лаврентий

с флейтата без пръсти

 

Вдигам си очите към небето

всички тези чайки

даже не потърсват мястото където

да се облекчат

Хайку в края на пътя.

В дзен текстове се казва: когато стигнеш върха на планината, продължи да се изкачваш. Нека кажем тук: когато стигнеш края на пътя, продължи да вървиш.

Последното нещо, което видях в Авр Сен Пиер, беше съвсем дребен, есенясал клен, който червенееше с всичките си листа.