Кенет Уайт
Синият път (16)

Шаманът и фаропазачът

Параболичното средоточие, бидейки в четвърто съизмерение, е най-трудно за описване.

Рьоне Том

Шефервил си има също своя тотем: огромен железен блок, поставен между две релси. Грубо, сурово, техническо.

Червеникаво, необработено място е Шефервил.

Вярно, има вече два хотела и цял ред вили за хората от Компанията и семействата им, но мястото си остава червеникаво и необработено. Навсякъде червена кал, червена прах. Остатъци от бруталното насилие.

В началото са били само огромните сиво-сини мълчания на Лабрадор.

И индианците, почти също толкова мълчаливи. Разбира се, тези индианци с рисовите си очи не може да не са забелязали, че земята тук-таме е по-червена. Полезен ориентир, навярно, за да не се губи следата.

После пристигнал отец Бабел.

Докато се стараел да посее доброто слово между бедните планинци, потънали в мрака на невежеството, блаженият отец си водел бележки, в които отбелязвал подробностите от пътуванията. За това или друго място записвал: „изобилства на желязо“, „червени, бели, метални пясъци“. Индианците не само че не знаели за бога, но и не знаели какво да правят с природата. Задоволявали се да се приспособяват към нея, не умеели да я подчиняват и владеят. За тях тя била просто едно присъствие, но блажените отци мислели с понятията на прогреса.

Бележките на Бабел попаднали в ръцете на неговия епископ. Напълно съзнаващ минералогичната им стойност, епископът ги изпратил на геоложката комисия на Канада и тя на свой ред изпратила на място геолога Лоу. Той обиколил Лабрадор нашир и длъж през 1892–1895 г. и завършил своите изследвания с доклад, според който тук се намирали „железни образувания от милиони тонове руда“.

Една след друга започнали да никнат мините — Фериман, Редман, Рети, Стар Крийк, Тиминс… — и рудни жили, богати на хематит, магнетит, илменит, гьонит, сидерит, били експлоатирани безжалостно. Зейнали огромни проломи в земята с всички цветове — от синьо до платиненожълто през охреночервено. Нелишени от известна красота.

Индианците, които току-що били чули думата рай, не разбирали какво им се случва. Ето тези хора им говорели за вечното блаженство, а с настървение взривявали земята под самите им крака. И индианците се заели за работа като всички останали. Раят е за деня на заплатата. Оставали само стари плашила като вожда Сиатл, който проповядвал сред пустошта:

„За моя народ няма кътче на земята, което да не е свещено. Проблясващата иглица на бора, пясъчният бряг и леката мъгла — всичко е свято в очите и паметта на моя народ. Сокът, който се изкачва в дърветата, носи със себе си спомена на червенокожите… Какво остава от живота, ако не може да се чуе викът на нощната лястовица и крякането на жабата накрай езерото през нощта (…) Това е краят на живота и началото на оцеляването…“

Твоят глас се разпилява по вятъра, стари човече.

Днес, както човек си ходи по улиците на Шефервил, току дочуе взрив и знае, че три хиляди тона скала, още три хиляди тона, са литнали във въздуха. Вертолети се носят като огромни водни кончета, докато тежките гъсенични трактори разравят природата в търсене на нови жили. Водни кончета, гъсеници… чувството, че живеем в странен свят на гигантски насекоми, че пред нас е разбунен термитник… и с отвращение наблюдаваме тази гъмжаща заетост.

Разрастващ се с все сила град, напредващ град.

Няма ги вече бараките с нагънатата ламарина от героичното време, общежитията и известния „Лабрадор Пайънийрс Клъб“, за който разказват ветераните. Тук вече са се настанили семейства. Има зала за събрания, плувен басейн, училище, библиотека… Всичко, за да е щастлив животът. Да, можеш да бичиш много пари и да се радваш на живота. Това обещават разлепените реклами и те казват истината. Може би на моменти, само на моменти, това повече напомня някакъв насекомен свят, отколкото друго нещо, и е възможно, особено жените, да страдат от клаустрофобия до смърт. Но несъмнено има и предимства. Ако искаш да подишаш, можеш винаги да навлечеш върху своето отчаяние костюм за ски и да отидеш да се спуснеш от склоновете на Оулд Смоуки Маунтин, старата бяла планина, която понася всичко това с ледена ирония.

Граждани на Шефервил, Компанията ви обича, Компанията поема грижата за вас. Тя ще бди над вас от часа на вашето раждане до часа на вашата смърт, от зората до залеза на слънцето.

Бум!

Направих си разходка, по време на която оставих всички тези мисли да блуждаят из главата ми, и сега съм в стаята си, в хотел „Лабрадор“. За да се почувствам малко като у дома си, окачих върху стената моите огромни карти от Министерството на енергетиката и от Министерството на земите и горите. Отвори се пространство, със синкава и бяла атмосфера.

Какво правя тук аз?

Трудно ми е да отговоря. Да речем: геопсихологически размисли.

Поглеждам към картите си, съзерцавам през прозореца сиво-синьото небе и пиша стихотворения — едно например за Големия сив бухал, който в труда на Тавернър „Птицата от източна Канада“ е обозначен с името Scotiaptex nebulosa тъмният скитник.

Това работя сега.

Неотдавна прочетох Мишима — не романите му, а малката му интелектуална автобиография, озаглавена „Слънце и Стомана“. Той започва така своята книга:

„В последно време имах чувството, че в мен се натрупват всякакви неща, които не могат да намерят точен израз чрез някоя обективна форма на изкуството като романа. На двайсет години един поет би успял навярно, но аз не съм на двайсет години и освен това никога не съм бил поет. Затова потърсих опипом друга форма, по-подходяща за подобни частни случаи, и постигнах един вид компромис между изповедта и критиката, двусмислен израз, който би могъл да се нарече «изповедна критика». Виждам в него здрачен жанр между нощта на изповедта и яркото слънце на критиката. «Азът», който ще ме занимава, няма да е «азът», който се отнася точно до историята на моята личност, а друго нещо (…) Като размишлявах върху природата на този «аз», дойдох до заключението, че той, въпросният «аз», съответства много точно на пространството, което заемам аз физически…“

Това чувство за пространственост на аза се опитвам да развия тук, върху платото на Лабрадор.

Спомням си и за друга книга, която прочетох като малък: „Степ“ на Чехов. За живота в непозната местност, без приют, без знаци. Свежестта на образите изниква направо от земята. Няма стил, а нещо като физика, физика на духа, физика на думата. Никаква вяла реч, която разорава мъртви светове. Нещо, което отива по-далече, свързва ни с вселената.

Отдалечавах се от хотелската си стая в концентрични кръгове. За начало се задоволих да се пошляя из града, после отидох чак до мините. Напоследък стигнах още по-далече.

Цялото плато се разтваря пред мене.

И аз се разтварям пред него.

В „Пътя на белите облаци“ Анагарика Говинда говори във връзка с тибетския пейзаж за преобразяването на съзнанието, предизвикано от физическия ефект на височината и от известни метеорологически условия.

Осъзнаването на това единство между физическото, психическото и духовното е в основата на йога, а „цялостният път“ на йога включва дихателни упражнения, пози, психическо съсредоточаване, непомраченост, творческо въображение и духовна пробуда.

Една основна практика, която ни изглежда екзотична, защото нашата култура я отрича и разрушава пространството, в което тя би могла да се постигне; пространството на самотата и мълчанието.

За онзи, който се наема да осъществи тази работа, отсъствието на други мислещи същества не е за съжаление, то дори носи облекчение. Причината е, че това отсъствие му позволява да се отърве от установените сечива на общуването, от понятийната система, необходима за обикновените социални връзки. Прониква се в други измерения. Но това не означава зазиждане в разни душевни състояния. Не. Напуска се областта на съзнанието, за да се стигне до усещането за непосредствено съществуване.

Само ако излезем от системата, започваме да виждаме нещата в ясна светлина. Светът сияе с блясък, който изглежда свръхестествен просто защото поне сега е изцяло естествен, т.е. неусложнен, непокварен от научни, философски и утилитарни понятия, с чиято помощ обикновено пресътворяваме света според собствения си унил образ.

Както казах, над това работя.

На това място много често се сещам за две личности.

Единият е Джон Майкъл Гиб, които някъде в Шотландия през XVIII век изгорил своята библия в пристъп на въодушевление, осъден бил на смърт, но накрая го заточили в Америка, където отишъл при индианците и станал шаман.

Другият е граф Анри дьо Пюижалон, който напуснал родната област Бордо заради Канада, свършил като пазач на фар край остров близо до Минган и говори в своя „Лабрадорски дневник“ за удоволствието да живееш сам, „далеч от глупците, и най-вече от умните хора“.

Един шаман и един фаропазач.

Странни дни в хотел „Лабрадор“.