Кенет Уайт
Синият път (20)

Арктическа хроника

Тази страна мъглива и безумна…

Никола Бувие

В началото бил ледът, после се появили ескимосите.

Откъде са дошли, един бог знае — тайната е скрита някъде отвъд Беринговия проток, — но те станали Лабрадоремиут, хората на Лабрадор.

През зимата ловували животни с ценна кожа; през пролетта убивали тюлени, ловели треска и пъстърва; през лятото улавяли морски птици и берели сини боровинки в тундрата. Живеели в ледени (иглувигак) или в торфени колиби (иглусоак), или в кожени палатки.

Появили се първите европейци — викингите, дошли от Гренландия:

Трябва сега да разкажа, че Карлсефни тръгна на юг заедно със Спори, Бярни и всички други хора. Плаваха дълго, чак докато…

Сред тях е имало и един шотландец, прибран някъде около Хебридските острови, който, щом слязъл от кораба, изчезнал из горите и намерил с какво да се напие до смърт, на две хиляди мили от кръчмите на Глазгоу.

Северните хора имали няколко спречквания с ескимосите. И тези „мънички човечета“ (скралинг — както ги наричали викингите) им създали толкова главоболия, че решили да ги оставят на мира и да се приберат в своите ферми.

След това пристигнали свирепите баски китоловци от Байон, Биариц и Сен Жан дьо Люс, следвани от дългокосите и сивооки бретонци от Пемпол и Брехат. Дълго подир тяхното заминаване все още се намирали кости от китове по местата, където отседнали — Форто, Ред Бей, Брадор.

В края на XVII век Огюстен Льогардьор от Куртманш получил разрешение да лови треска и да върти търговия в пролива Бел Ил. Той и зет му Мартел дьо Бруаж издигнали в залива Фелипо форт, който станал център за размяна между жителите на Южен Лабрадор. Те изпращали във Франция китова кост и тюленска мас. През 1706 година имало концесия в Сен Пол, „страната на ескимосите“, между Минган и Бел Ил. Други концесии стигнали чак до Централен Лабрадор и Залива на ескимосите.

През 1763 година дошъл краят на френското влияние; банда авантюристи, дошли от Англия, Шотландия, Ирландия и американските колонии, поели щафетата. Сър Хю Пелисър, губернатор на Нова Земя, се оплаквал от „разнородните орди, изметта на различни колонии, които се нахвърлят към новите Северни брегове около пролива Бел Ил“.

Водачът на една подобна шотландско-ирландска и индианска банда, някой си Картрайт, притежавал верига от пощенски станции от Сен Чарлс до Сендуич Бей. Този Картрайт бил ловък крадец, алчен за пари, и все пак неговият „Дневник“ е свидетелство, че се е интересувал и от други неща. Дивият бряг не го оставил безразличен.

„На 10 август — пише той — видяхме ято морски бекаси, два километра на дължина и сигурно почти толкова на ширина. Бяха може би четири или пет хиляди. Техният вик напомняше свиренето на вятъра във въжетата на хилядатонен кораб.“

От края на XVIII век по целия бряг на юг от Батъл Харбър нахлуват европейци и американци, разделени на лайвайърси, стейтионърси и флотърси, Лайвайърсите (от английски, „живеещи тук“) излизали за тюлени и животни с ценна кожа, ловели треска и пъстърва; имали малки градини върху събрана оттук-оттам пръст. Стейтионърсите или лагеруващите пристигали най-вече от Нова Земя и от северния бряг на Свети Лаврентий; оставали само за риболовния сезон. Флотърсите, подвижните, изобщо не засядали, те пристигали с канадски шхуни и ловели с лодки зелена треска.

Стейтионърсите и флотърсите се придвижвали малко по малко на север чак до Нашвак, Райанс Бей и Комакторвик. Идвали все повече и повече на брой, с все по-големи и по-големи кораби.

Компанията на Хъдсъновия залив построила първия си мост в Риголет през 1832 година и разпростряла много скоро владенията си чак до Нашвак и Рамах.

Толкова народ на брега…

Но все още ги разделяло огромно пространство и Лабрадор си оставал отдалечен край. Преди 1901 година пощата идвала веднъж годишно. Онзи, който тръгвал по крайбрежието, казвал сбогом на цивилизацията.

Трудно било, дори за ескимосите. Те вече не били същите: тифусът, алкохолът, дифтеритът, грипът и превъзпитанието вилнеели. Вместо да живеят пръснати по цялата територия, те вече се трупали в постоянни селища. Северните фиорди, проникващи чак до планината Торнгат, били изоставени. През 1919 година епидемия от грип изтребила населението на Окак. В Хеброн останало само едно куче. Оцелелите избягали на юг. Към Хепи Вали например, близо до Гус Бей. Добри заплати, добри къщи и развлечения.

Аз съм ЩАСТЛИВ

аз съм ЩАСТЛИВ

знам, че съм, сигурен съм, че съм

аз съм ЩАСТЛИВ

Представете си този химн на благоденствието, изпят от Хари Ескимоса под радостния акомпанимент на евангелски хармониум.

Постът при Нашвак на Хъдсъновия залив бил закрит през 1906 година. През 1908 година дошъл редът на Рамах.

Днес цялата територия на север от Нен „се простира студена и опустошена — опустошена — полярна пустош“, както казва Уолъс в „Дългия Лабрадорски път“.

Точката е сложена.

Завръщаме се към началото.