Кенет Уайт
Синият път (18)

Край езерото на дивите колиби

Някъде някой говори. На Север племето на Свещения камък говори. Чувате ли, някой някъде говори?

Сиукско стихотворение

Всеки път, когато някъде из нашата цивилизация се окаже празно пространство, вместо да видим в него възможност да задълбочим усещането си за живота, ние бързаме да го запълним с шум, играчки и „култура“. Ето защо имаме нужда от места като Езерото на дивите колиби.

Места, където можем да послушаме света. Езерото на дивите колиби.

Така го назовал Джон Маклийн, служителят от Компанията на Хъдсъновия залив, в своите записки, понеже видял скелети на индиански колиби по вдадените места на брега.

Навремето, когато колибите били обитавани, мястото носело индианското име Мушуа Нипи: езеро на земите без дървета.

Цялото това високо плато, току-що излязло от ледниковата епоха, със своите лишеи и храсти, осеяно със скали, е било светилище: раят на елените, управляван, вдъхновяван от Атикнапео, Човека Елен.

Огромни стада елени се събирали тук по време на своите преселения от север на юг и от юг на север. Хората: монтанеси, наскапи, ескимоси — също са се събирали тука, за да ловуват и да си разменят тютюн, кожи и кости.

„Многобройни стада от елени са избити край Езерото на дивите колиби, толкова многобройни, че мястото стана историческо“ — пише Причард в „През неизбродимия Лабрадор“.

„Мястото стана историческо“ — казва Причард. У нас едно място става историческо, когато се свързва с някое събитие или поредица събития. Но когато Жан-Батист Макензи ми говореше за Езерото на дивите колиби, той не мислеше с тези понятия. Неговото чувство за история още беше просмукано от митологическия дух. По същия начин за него икономиката не беше отделена от религията — във всеки случай не в съкровеното лоно на мисълта му, където все още мъждееше огънят на неговите видения. Така се натъкваме на една цялост. Отвъд всякакъв чисто сантиментален спомен за миналото, отвъд антропологическите изследвания можем ли все още да се надяваме, че ще заживеем в една такава цялост? Или просто сме осъдени да не правим друго, освен да изтегляме най-добрата част от нашите разделения и нашите противоречия?

Може би ще успеем да се научим отново да слушаме света. Кой знае каква тайна ще се разкрие тогава пред нас?

Да слушаме света…

Мисля си за величавото видение на Черния Елен:

„Изведнъж останахме сред свят от облаци, бяхме сами посред безкрайна бяла равнина, високи снежни планини се бяха вторачили в нас. Царуваше безкрайно мълчание, но сред него някой шептеше.“

И си мисля за това стихотворение:

Слушайте старче слушайте

слушайте без да трепнете

и дълго-дълго слушайте

по пътищата където тичат ветровете слушайте

в самите ветрове където си седите слушайте

слушайте старче

Стар бъдете слушайте.

Йога при Езерото на дивите колиби. Признавам, че думата йога ме смущава. Ще ми се да намеря по-обикновена дума.

Да кажем просто: да си спокоен, нащрек, отворен за вселената.

Целия следобед останах тук и слушах. Когато се свечери, прошепнах тези думи:

Живея днес, но няма да живея винаги

червено слънце, ти единствено живееш,

бяла луна, ти единствена живееш,

чудна земя, ти единствена живееш.