Кенет Уайт
Синият път (22)

Унгава

Нови пътища, далече от вече остарелите истории.

ЧАРЛС ОЛСЪН

Вятърът духа, без да спира: мегамоовесосу мегемоовесоо… Там, при залива Унгава, по това време на годината той духа безспир шест дни в седмицата.

Унгава на ескимоски означава „най-далечното място“.

Но цивилизацията е успяла да достигне дори „най-далечното място“ във вид на селище, наречено Форт Чимо.

Форт Чимо върху бреговете на река Коксак представлява купчина червени и зелени бараки и навеси и шепа по̀ буржоазни къщи в покрайнините. Има дори няколко жилища във форма на иглу, за да се чувстват старите ескимоси добре у дома си.

Да, всичко това е цивилизовано, може дори да се играе билярд. Може да се отиде на кино в Католическата мисия. На разположение са всички социални придобивки. Не се виждат ескимоси, захапали месо от кит или елен. Тук се ядат сандвичи с кетчъп, както навсякъде другаде. Това води и до друг напредък: всяка година се провежда Седмица на здравите зъби („Усмихнете се, деца, усмихнете се“).

Седнал съм в една колиба, предоставена ми от един антрополог от университета в Лавал, и слушам снежния вятър.

Пред мен на масата лежат екземпляр от Хумболтовия „Космос“ и късче лабрадорит.

Лабрадорит ли?

Когато разтопената земя изстинала, тя се превърнала в минерални маси, като кварц, фелдшпат, слюда и аминосиликат.

Лабрадоритът е разновидност на фелдшпата.

Прекоси ли светлината стъклената му повърхност, се пречупва в множество сини отблясъци.

Вземам от време на време късчето лабрадорит и оставям светлината да си поиграе в него.

Миналата нощ сънувах сън.

Бях с някакъв ескимос.

Седнахме на маса, пийвахме и си говорехме.

Той ми каза, че опиянението му стигнало до последната си степен.

— Това е скинадур — каза той и ми обясни, че скинадур означава „втора кожа“.

Беше стигнал до фазата на прозрението.

Ако в този миг се намираше изправен в своята лодка, размахал харпун, един глас би му казал: „Не убивай кита. И ще стигнеш до Таманика.“

Питам го къде е Таманика.

— Таманика е никъдето — отговаря той.

Сънувам много сънища в последно време. Сън след сън. Като че ли нещо е заровено на дъното на мозъка ми и се опитва да излезе на повърхността. Но може би причината е другаде.

Ето какво сънувах преди две-три нощи.

Бях поканен да отида в Англия от някакъв Център за духовни проучвания.

Озовах се в един град. Взех такси. Пристигнахме в къщата, където трябвало да се проведе симпозиумът. Беше разположена на едно вдадено място върху брега на река. Разочарован бях. Мислех си, че ще съм на брега на океана. И освен това изглеждаше зловещо. Но се виждаха снежни планини на хоризонта.

Седнах в салона и зачаках началото на симпозиума. Хората, достолепни англичани, играеха на карти, заложили фамилните си сребърни прибори. До мен седяха двама. От едната страна — стар досадник с вид на окултист, от другата — любезен и повърхностен тип, наукообразен позитивист.

Нищо не можеше да се очаква от този симпозиум.

По-късно си бях в стаята. Беше с тройни стъкла на прозорците.

Влиза младо момиче. Съблича се. Има сини гърди.

Синът на организаторката, малко смахнат, блуждае из къщата. Спира пред моята врата и заявява възбудено, че в стаята ми става нещо необичайно и антисоциално.

Виждам следващата сцена с известно отстъпление. Аз, девойката и група делови мъже.

Но това, което ме интересува, са сините гърди.

Сини образи никнат по пътя ми от време на време, насън или наяве.

Това започна в Глазгоу. Синьо сари върху моста.

След това в съня си видях камък, камъкът се счупи и отвътре засия странна синя светлина.

И след това онази сутрин, когато в ботаническата градина на Глазгоу се стъписах пред сините цветове на тибетския мак.

Тези проявления се случват в периоди на отчаяние, когато съм объркан.

Така стана наскоро, когато гледах през прозореца на една къща в Бретан: синя сойка кацна точно отсреща.

Тези сини знаци ме насочват към дълбокия път.

Най-подробното описание на „дълбокия път“ е без съмнение „Тибетската книга на мъртвите“, която разказва за четирийсет и девет дневното пътуване, извършвано от душата, за да се завърне пак в себе си. Това пътуване на душата се нарича Бардо, а етапите, които означават пътя й, са осеяни със светлинни и цветни изпитания.

Не е нужно да се обяснява Бардо с понятията на отвъдното. Всъщност онова, което ние наричаме живот, през повечето време представлява само преследване и второстепенни разговори, и едва когато си „мъртъв“, мъртъв за този лъжеживот, можеш най-накрая да изживееш един по-основен опит, да видиш „лъчистия път на познанието“.

Духа вятър над Унгава, дълга вечер се спуска над Форт Чимо някъде сред огромната нощ на света.

На няколко метра оттук — от време на време долитат откъслеци от звуци — ескимоски рокоркестър свири „Полярен блус“.

Цяла нощ седя пред прозореца.

Виковете на рокапокалипсиса угаснаха към 1 часа.

Останах седнал, за да слушам вятъра.

От време на време обръщам в ръката си късчето лабрадорит.

Призори чувам вик на чайка и си мисля за Макс Щирнер („Изключителното и неговата особеност“)… „значението на един радостен вик без причина е изумително значение, което не може да бъде разпознато, докато продължава дългата нощ на мисълта и вярата“.

Възможно ли е да се излезе сега от тази „дълга нощ“?

Възможно е — ако достатъчно сме разработвали едно поле, което не принадлежи нито на „мисълта“, нито на „вярата“.

Поле, изискващо огромна работа.

Един вид Лабрадор.

Излизам да поздравя утринта и света.

И вятърът ми донася едно стихотворение, като огромен сън наяве, в което „човекът, който търси Севера“, приема чертите на един от тези северни пътници като Ерик Червения или Карл Карлсефни, които доплували до Лабрадор около хилядната година.

В пространството, придобито в края на личното пътуване, същностите, както и времената, се преливат.

Да оставим тогава, отвъд нас самите, да говори стихотворението.