Илия Михайлов
Автобус за някъде (9)

„Ако бях безсмъртен“

Когато си на 11 години, дните, седмиците и месеците ти се струват като сапунени мехурчета, които безгрижно надуваш едно след друго, без да ги броиш. А вятърът на живота ги отнася в различни посоки, накъдето му скимне. Най-големият ти страх все още е от тъмното. Надеждите ти стоически чакат да пораснеш, за да успяваш да се повдигаш на пръсти и да ги докосваш. А думи като „лицемерие“, „злоба“ и „завист“ за теб все още са просто звукове, съединени в редици, които вече си чувал някъде, но не можеш да ги обясниш.

Измерваш времето с ваканциите между учебните срокове, а пространството — с пътя от вас до дома на баба си. Мястото на учителката ти от началното училище вече е заето от лелички и чичковци, всеки от които се опитва да те убеди, че неговият учебен предмет е най-важният на света, а ти дори все още им бъркаш имената. Тези хора така и не си дават сметка колко важно е да минеш една мисия на Fortnite и колко много забавни клипчета има в TikTok.

— Госпожине, да влизаме ли? — чувам изведнъж гласовете на няколко нетърпеливи петокласници, които ми напомнят, че след малко трябва да започнем заедно своето пътешествие с Машината на времето. Държа я на гараж в 306-ти кабинет — дома на г-жа Историята в моето училище. Още в началото сме се разбрали — аз съм „госпожин“ — нещо като педагогическа топка сняг, в която са смесени в едно „госпожа“ и „господин“ и която децата могат да поддържат в ръце, докато свикнат с мен.

— Днес ще пътуваме из Древна Месопотамия и ще се запознаем с религиозните вярвания на хората, живели през Античността в Двуречието — запалвам аз внимателно двигателя на нашата Машина на времето.

Няколко десетки чифта изразителни детски очи ме следят с очакване. Е, един-двама млади мъже гледат врабчетата в сивия зимен ден навън през прозореца, но и на най-интересните пътешествия понякога има скучни места. Нормално е. Като стар екскурзовод в света на миналото знам това от личен опит.

После се запознаваме с религиозните вярвания в Шумер и Акад и с героя Гилгамеш. Той разгневил боговете, защото искал да стане безсмъртен, но разбрал, че човек може да живее вечно единствено в мислите и в сърцата на хората, които са го познавали и обичали приживе.

Решавам да спра за момент нашето пътуване и да хвърля насред класната стая малката си провокация към моите спътници в нашата Машина на времето.

— А какво бихте направили вие, ако бяхте безсмъртни?

Отговорите са спонтанни, честни и истински — също като тези прекрасни деца на чиновете срещу мен.

— Не искам да съм безсмъртна! Това означава, че трябва да остана сама на света. Страх ме е да съм сама. Дори вкъщи — споделя своята позиция една от младите дами и после важно примигва с красивите си мигли като на кукла.

— Ако бях безсмъртен, щях да се опитам да направя така, че да помогна и на другите хора около мен също да станат такива — заявява смело един млад мъж с издайническа следа от лютеница или кетчуп по устните — красив спомен от парчето пица, с което е закусил през Голямото междучасие.

Третият отговор ме улучва някъде отляво като куршум:

— Ако бях безсмъртен, щях да открия лекарство против най-страшната болест и да направя така, че никой повече да не се разболява от рак.

Очите ми се наливат със сълзи, а една невидима ръка ме хваща за гърлото. Чувствам се като къщичка от карти, която всеки момент ще се срути. Трябва да се овладея някак. Поглеждам уж случайно към часовника над вратата. Имаме още десетина минути.

— Хайде да си отворите тетрадките за упражнения! — успявам някак да кажа, стремейки се да хвана под ръка треперещия си глас. Не съм предполагал колко би могла да е полезна една учебна тетрадка по история и цивилизации за пети клас, за да отклониш нечие внимание от себе си.

Неговото величество звънецът оповестява края на нашето пътуване, а малчуганите се отправят към следващия кабинет.

Часове по-късно вече съм в студения автобус за Пловдив. Прибирам се. Един нисичък едър човек, омотан с шапка и шал, си купува билет пред мен, а шофьорът възкликва приятелски:

— Оооо, ти жив ли си бил? Забравихме се!

Човекът бавно размотава шала си. Усмихва се и отвръща:

— Нали знаеш, живи сме, докато някой ни помни или има нужда от нас.

Отпускам се на седалката и изваждам киндъла си.

„Още двама петокласници — мисля си уморен, — само че от порасналите“.