Илия Михайлов
Автобус за някъде (10)

Класен ръководител

Да бъдеш класен ръководител в българско училище, е може би едно от най-сложните, красиви и изтощителни предизвикателства. Бих го сравнил дори с това да си капитан далечно плаване или пилот на самолет. Не само заради огромната отговорност, очакванията и трудностите от най-разнообразен характер. А преди всичко заради поверените ти човешки съдби, които ти трябва да преведеш успешно през петгодишния лабиринт, който ги очаква в края на детството им. Вървиш пред децата, водейки ги към съзряването и осъзнаването им като личности. Озърташ се постоянно като педагогически сурикат за евентуални грешки и опасности, любезно предоставени от ежедневието. Понякога ти се струва, че напредваш с огромни крачки, а друг път имаш чувството, че ужасно закъсняваш. Луташ се и си задаваш толкова много въпроси без отговор. Но нямаш много време за това. Ти си човекът за проблемите в класа. Пред теб е поредното соломоновско решение, което чака да го откриеш и да го вземеш в ръцете си. Да изслушаш отново двете страни в поредния спор (ако са само две). Да направиш дежурния компромис. Да простиш някоя малка пакост. Да продължиш да подкрепяш тези сладури, за които си нещо много повече от учител. Да не се уморяваш да ги убеждаваш да вярват в себе си и да не се предават. Да ги мотивираш да се засилят по-добре, за да скочат по-правилно в живота, който ги очаква, след като завинаги станат от училищния чин.

Понякога допускаш грешки. Страдаш. Струва ти безсънни нощи, терзания и още едно зелено хапче валериан, глог и мента. Преглъщаш разочарованията и сълзите си. Научаваш се да ги отлагаш и да ги криеш, а и ти си мъж, по дяволите! Нямаш време за тях. Нямаш право на тях. Или поне не точно сега. Не си събрал все още всички талони от личните лекари, документите за стипендия, а и някой пак си е загубил бележника. Трябва да напишеш още един отчетен доклад или справка.

И така ден след ден, докато дойде моментът, в който да се разделите с децата. Изведнъж осъзнаваш, че те неусетно са се превърнали в млади хора, нетърпеливи за всичко онова, което ги очаква зад училищната ограда.

Как го правим ли? Как успяваме? Не знам. Може би трябва да попитате другите мои братя и сестри по съдба, които са носили и носят този кръст. Може би те ще ви кажат. След двадесет години даскалък аз все още не знам всички съставки от рецептата. А и да знаех, нямаше да ги кажа. Всеки класен сам трябва да ги открие за себе си. Да ги изстрада и да намери своя път към тях.

Прозрението, забелязал съм, често си избира интересни моменти, за да ни дойде на гости. Току-виж се явило за миг точно докато сумираш и пренасяш отсъствията в дневника или пишеш програмата за следващата седмица.