Илия Михайлов
Автобус за някъде (19)

Среща

Сутрините в края на септември приличат на мързеливи разглезени госпожички, които нарочно се излежават до възможно най-късно в леглото си. Затискат палаво с ръка вратата пред нетърпеливия нов ден, а после хукват пред него по събудените градски улици и весело подритват нападалите по тях есенни листа. Приготвям се да се втурна подире им, слизайки от пловдивския автобус. Шофьорът не бърза и със самочувствието на капитан на круизен кораб бавно паркира на спирката на пазарджишката Държавна болница. Чувствам се като коркова тапа в бутилка шампанско на Нова година — напирам да изляза по-бързо на свеж въздух след близо половин час „хитове“ на радио „Веселина“. Такава „музика“ толкова рано сутрин е истинско изпитание за мен, а общо взето минавам за търпелив човек. И все пак, ако можех да избирам, бих предпочел добрите стари китайски мъчения пред попфолка. По-поносими са някак. А толкова много ми се четеше Клавел с неговата „Вихрушка“, които обаче ще трябва да почакат.

На спирката мирише на банички. Само на 20 метра една от друга две баничарници очакват своите клиенти. Това се казва колегиалност! А после пак някой ще говори за клона и маймуните. Явно, че клонът е здрав. Дал Бог и достатъчно маймуни.

Всъщност мисля, че баничката отдавна е заела своето специално място в българската народопсихология, редом до завистта, чушкопека и чопленето на печен слънчоглед на обществени места.

Поемам бързо към училището. Чакат ме входни нива в пети, шести и единадесети клас. Все важни и класически въпроси от типа на „Защо управлението на цар Симеон се нарича Златен век?“, „Какви са последиците от участието на България в Първата световна война?“ и т.н. Има ли нещо по-култово от това, освен може би ученическа екскурзия по направлението Карлово — Калофер — Сопот?

Почти стигам гърбавото мостче на канала, когато някой извиква зад гърба ми:

— Добро утро, даскале!

Обръщам се, а зад мен жена, попрехвърлила 60-те години, с оловносива коса, син елек без ръкави и панталони от груб плат, която бута пред себе си голямо старо колело с женска рамка.

Поздравявам я от учтивост, без да мога да си спомня откъде се познаваме. Вече сме на самото мостче, когато тя изведнъж подпира колелото си върху жълто-синия метален парапет и ми казва:

— Как я караш?

Отварям уста, за да обясня, но жената е по-бърза.

— Аз съм горе-долу добре. Абе щом сме на крак — берекет версин. Само да сме здрави!

— Да! — успявам да кажа аз, докато тя подпира с крака си педала на колелото.

— Не знам дали знаеш, даскале, ама аз гледам двама болни — един с рак и една бабичка. Сега съм тръгнала да ги обходя.

Едно бездомно куче бързо притичва покрай нас по мостчето, на което стоим ние, а жената довършва:

— Лоша работа ти казвам. Много болен народ. Ама знаеш ли — освен болката и самотата много им тежи. Като тръгна да си отивам, бабичката ме гледа тъжно и ми вика: „Остани още малко! Ей така — само да помълчим заедно.“

Усещам как някаква невидима ръка бавно ме стиска за гърлото.

— Ти иначе как си? — продължава жената, която гледа болни хора.

— Благодаря! Добре съм — успявам да довърша за пръв път цяло изречение.

— Е, хайде със здраве! — казва тя. Качва се на голямото си колело и с усилие бавно завърта педалите.

Аз поемам отново по пътя си. Един огромен билборд с надпис „Пожелай си повече!“ остава зад гърба ми. Вдигам ципа на жилетката си, усещайки за пореден път, че есента вече е тук.