Илия Михайлов
Автобус за някъде (32)

Старият комин

Слънчевият януарски следобед безцелно се шляеше по пазарджишките улици заедно с бързащите за някъде хора, автомобили и вируси. Седях на спирката на болницата и се чувствах като алпинист по средата на пътя си. Всъщност в сряда винаги се чувствам така — достатъчно далече от понеделник и само на още две крачки от уикенда.

Имаше десетина минути до автобуса ми и аз гледах едно видео как взривяват комина на старата оцетна фабрика — точно до ЖК „Младост“. На кадрите първо се чу някаква сирена, взрив, а след това коминът се сгромоляса. Заприлича ми изведнъж на уморен великан пенсионер, който най-накрая е решил да си почине от хората, техните проблеми, мечти и глупости, полягайки на земята.

Откакто се помня, последните четиридесет години, коминът беше част от кварталния пейзаж и от всички нас, свързани по някакъв начин с пазарджишкия „Младост“.

Когато бяхме деца, се възхищавахме на височината му и я използвахме като единица мярка, разказвайки на пейката в махалата поредния филм, който току-що бяхме гледали в Голям салон на кино „Млада гвардия“ — за манастира Шаолин или Хон Гил Дон.

Впоследствие, с пубертета, коминът стана за нас фалически символ, а когато „пораснахме“, просто спряхме да му обръщаме внимание. Знаехме, че той винаги е там — неразделна част от градския изглед. Беше ням свидетел на нашето детство. Наблюдаваше игрите ни на криеница в топлите звездни вечери през летните ни ваканции. Беше рефер на футболните ни мачове на зелените квартални поляни. Наглеждаше правенето на снежните ни човеци през онези мразовити бели зими. Посрещаше и изпращаше тези от нас, които с мрежеста торбичка отиваха да купуват безалкохолно в склада на бившата Оцетна фабрика. А по-късно стоически издържа години наред на мръсотията и праха от въглищата, които продаваха там. Кой знае на колко пияни хора коминът е послужил като ориентир?!

Само час по-рано един сладур от седми клас ме беше попитал:

— Господине, днес ще бутат комина на „Младост“. Ще Ви липсва ли?

Отговорих му, без да се замислям:

— Да, ще ми липсва. Този комин беше част от моето детство.

— Ама те ще правят нов квартал на това място — опита се да ме успокои той.

— Редил ли си пъзел? — попитах на свой ред аз, а малчуганът кимна утвърдително. — Е, тогава сигурно знаеш колко важно е всяко едно парченце от него, защото си има свое място, запазено само и единствено за него.

Детето ме погледна учудено с умните си дълбоки очи, а аз довърших амбициозния си опит за житейска мъдрост, облечена в метафори:

— Един ден, когато пораснеш, ще ме разбереш. Хайде да влизаме в час, че след малко ще бие звънецът.

Неуверен женски глас ме извади от носталгичното ми прозрение на отдавна доказаната истина, че единственото нещо на света, което винаги върви само напред и никога не спира, това е времето. Дори не бях забелязал кога до мен, на спирката, бяха седнали жена на средна възраст и малко момиченце.

— Ало? — каза жената по телефона. — Бюрото по труда ли сте? Да… Здравейте! Обаждам се да кажа, че не ме одобриха. Казаха, че не съм работила такава работа преди и затова не съм подходяща.

Някакъв друг женски глас отвърна нещо от другата страна на линията, но толкова бързо и неясно, че едва се сдържах да не извикам в слушалката: „Ало, Хюстън, чуваме ли се?“

Жената до мен изслуша наставленията, благодари и затвори, замислена за нещо и стискайки в слабата си ръка малкия телефон с копчета.

— Мамо, какво ще правим сега с кредита? — попита момиченцето.

— Не знам, слънчице. Ще видим — отговори майката. — Изяж си сега кроасана и да тръгваме.

После бръкна в чантата си, извади червена запалка и бавно си запали една цигара.