Илия Михайлов
Автобус за някъде (34)

Учители

Автогара „Юг“ сякаш е настръхнала под сивосинкавите облаци на поредната зимна сутрин. Мирише на кафе, цигари и изгорели газове. Вятърът леко поклаща голите клони на тъжните дървета. Февруари е към края си, но все още ми става студено, ако държа ръцете си извън джобовете прекалено дълго. Вдигам догоре ципа на якето си и си пъхам брадата вътре, за да се топля с дъха си. Смешната ми синя шапка, която всъщност толкова добре ми служи, ме кара да се чувствам глупаво — като някакъв кукер насред плажа Копа Кабана. Сгрява ме обаче една мисъл, която пет дни вече държа вързана с корабните въжета на търпението си и работната си дисциплина. Сега я усещам как се е отскубнала, тича наоколо и крещи на всички: „Петък е! Петък е!“.

А там, на четвърти сектор, където се разиграва тази красива сюрреалистична сцена, освен мен е и една малка група мъже и жени. Учители са. Знам това, защото чакаме автобусите си заедно всяка сутрин — аз за Пазарджик, те за Асеновград. А и да не знаех, личи си. В очите им има някакво сдържано достойнство, наивна доброта и романтична тиха готовност да представят поредния доклад с брой ученици и оценки или сведение за месечните отсъствия, което някой би им поискал точно в този момент. Обсъждат някакви функции на електронния дневник. Говорят по навик малко по-високо. Нормално е за професията все пак. А една от жените стиска прозрачна найлонова торбичка, през която се вижда учебник по технологии и предприемачество.

Мъжът до нея допива минералната си вода, прибира капачката от синкавото шише в джоба си и го хвърля в коша.

— Май остарявам — казва някак между другото колежката му и придърпва дамската си чанта на рамо. — Или съм станала много мекушава.

Другите веднага подхвърлят по някоя дружелюбна шега за годините и виното, но тя продължава замислено:

— Вчера разбрах, че на К. от … клас майка й е починала. Тя ми каза преди часа. Нещо сякаш ме преряза като с нож. Гърлото ме стегна изведнъж. Искам да кажа нещо, а усещам, че не мога. На всичкото отгоре трябваше да правя и обобщение.

Очите на жената се наливат със сълзи, а колегите й млъкват, загледани в земята.

— Боже, та тя е колкото дъщеря ми… — успява да довърши учителката, но гласът й не трепери, а е изпълнен с ярост и с някакво странно чувство за болезнена справедливост.

Усещам как една невидима ръка ме хваща и мен за гърлото и бавно започва да ме стиска. Изведнъж ми става горещо. Разкопчавам си якето, свалям глупавата си шапка и гледам настрани, преструвайки се, че не съм чул разговора им.

После… после всичко пак потегля в обичайното си темпо. Качват се мълчаливо в автобуса си, който междувременно е дошъл. Някакъв млад мъж във военна униформа допушва цигарата си, проверява по навик колана си и се качва след тях.