Илия Михайлов
Автобус за някъде (16)

Няколко седмици преди Коледа

Качих се в последния момент. Вратата на автобуса щракна след мен като съдебно решение на последна инстанция. Вътре имаше поне два класа от гимназията, а аз някак успях да принудя двамата пъпчиви тийнейджъри пред мен да се качат едно стъпало по-нагоре. Сега вече знам как се чувстват файловете в претъпкана флашка.

Единият от младежите, с големи сини слушалки на ушите, ме погледна някак между другото и се обърна към приятеля си:

— Написа ли домашната по немски?

Другият го погледна учудено през очилата си и каза:

— Офф, брат, не ме занимавай с глупости. Едно такова коледно ми е. Не ми е до никакви домашни. Искам вече ваканция. По цял ден ще ям и ще цъкам на плейстейшъна.

Момчето със слушалките свали едната от ухото си и въздъхна:

— И аз я чакам тази Коледа. Нашите ми обещаха нов комп. Искам и нов монитор, ама той може и да почака.

Някаква реклама по радиото се опита да убеди всички пътуващи, че мирише на канела и печени коледни сладки, но аз долавях само спарената миризма на застояло, примесена с парфюмите на ученичките и недискретен нюанс на пот, носещ се най-вероятно от групата младежи пред мен, които обсъждаха баскетболния си мач в часа по физическо.

На следващата спирка трите усти на чудовището автобус се отвориха отново, изплювайки навън половината пътници. Разширих се териториално като България през първата половина на IX в. и осъзнах за пореден път мъдростта на всички афоризми, посветени на свободата. Вече можех спокойно да си движа ръцете и краката, без да се притеснявам, че ще бръкна в ухото или в носа на някого. Дори се загледах в малката коледна играчка, закачена над шофьора, точно върху календара на някакъв оръжеен магазин с полугола жена, която се поклащаше в такт с неравностите на пътя. Спомних си за един петокласник, който малко по-рано днес беше възкликнал, явно за да се отърси от всички подробности за религията на Древен Египет, с които бях бомбардирал него и съучениците му: „Колко бързо мина днес! Не усетих часовете.“ Така си е. Времето лети. Или ако не лети, то поне тича много бързо. По-бързо, отколкото на нас ни се иска, и по-категорично, отколкото можем да приемем за нормално. Децата порастват, а ние остаряваме. Но в това няма нищо лошо. Стига да не го правиш сам. А и едно от най-хубавите неща на младостта е усещането, че някой има нужда от теб, че с нещо си потребен и полезен. После… после явно се превръщаш в дискета за флопидисково устройство пред последен модел лаптоп.

Кондукторката остави брошурата на „Кауфланд“ на празната седалка и се обърна към шофьора:

— Знаеш ли дали са готови вече нарядите за празниците?

После двамата обсъдиха набързо колегите си и несправедливостите при разпределението на смените, които ставали очевадни по това време на годината.

— Ох, тая пак е тук — продължи отегчено кондукторката.

— Коя? — попита шофьорът.

— Абе онази бабичка, дето се вози по цял ден — отговори кондукторката и посочи с глава зад мен.

С периферното си зрение успях да видя бялата коса на възрастна жена, която мълчаливо гледаше дъждовните улици на Пловдив през прозореца.

— Що, ма? — попита отново шофьорът. — Жената нали пътува с карта? К’ъв ти е проблемът?

— Не бе! Никакъв! — каза кондукторката.

Чу се звук от съобщение по Месинджър. Тя погледна в телефона си, усмихна се и продължи:

— Познаваш ли я?

— Тъжна история — въздъхна шофьорът. — Живее самичка. Няма си никого. Вози се по цял ден, за да е сред хората и да не хаби ток за отопление.

Станах, защото дойде моята спирка. Преди да сляза, погледнах скришом възрастната жена, но успях да различа само един силует, облегнат на седалката като обвиняем, и овехтялото й жълто палто. Усетих как нещо ме стисна леко за гърлото, докато слизам, но го отдадох на сезона. Често става така по това време на годината — няколко седмици преди Коледа.